Скуката

В първият момент под "скука" си представих петчасово каране по магистрала. Еднообразие, скука. Не можеш да мислиш за нищо сериозно и съсредоточено. После си представих, че пускам позната и приятна музика с бърз ритъм. Разнообразява ме. Припявам. Това, естествено, с нищо не ме усъвършенства, но времето минава по- приятно.

После си представих музейният служител, който виси в един малко посещаван музей и ту наднича през прозореца, ту си пуска радио през слушалки, чете книга или най- безочливо дреме. 

Стигнах и до там, че видях шопо, който нема какво да прави сред зимните преспи. Насякъл е дърва, напалил е огино и се чуди, чуди, па отиде в кръчмата да се накърка, поприказва, попее или удари една ръченица.

Никакъв мотиватор за развитие.

Обаче Бертранд Ръсел пише:

"Скуката като фактор в човешкото поведение по мое мнение получава много по-малко внимание, отколкото ѝ се полага. Убеден съм, че тя е една от великите двигателни сили през историческите епохи и в наше време това е в сила повече отвсякога. " После пояснява, че обратно на скуката е възбуждението.

Та, скучаещият трябва да има някакво ниво на интереси, които да са предпоставка и шанс за позитивно насочено възбуждение. Скучаещият шофьор може да пусне рап или да учи чужд език от записи, а музейният пазач може да чете нещо развлекателно или да учи за магистратура. Скучаещият уличник може да стане колежанин, но по- вероятно е да се надруса или открадне и профука на хазарт някой лев.

Когато някакво възбуждение води до лични открития, самоусъвършенстване или дейност, похвална пред другите, то става ясно, че не скуката, а бягството от нея е двигателната сила, което лесно се илюстрира с това, че не дремещият, а включеният двигател ни тегли напред или хвърля в канавката.