Темата ще бъде за Българската Псевдодемокрация или както желаете го наречете. Първо юрез Гемини ИИ ще направим преглед на историческите и съвременни теоретици и изследователи -работили с реални данни за Състоянието на предимно западнитер демокрации.

 

Олигокрация и диктатура на властовия елит в съвременните западни демокрации: Теоретични модели и емпирични реалности

Въведение в парадокса на съвременната либерална демокрация

Съвременните западни демокрации функционират в условията на един дълбок, многопластов и често прикриван чрез сложни легитимиращи наративи структурен парадокс. На институционалната повърхност те декларират абсолютна вярност към принципите на народния суверенитет, всеобщото избирателно право, политическото равенство и върховенството на закона. В своята същност и ежедневна оперативна практика обаче, тези политически системи демонстрират непрестанна и ясно изразена тенденция към концентрация на властта в ръцете на тесен кръг от икономически, политически, военни и, все по-често, технологични актьори. Това явление, дефинирано в академичната социологическа и политологична литература чрез множество термини – от класическата "диктатура на властовия елит" и "гражданска олигархия" до по-модерните парадигми на "постдемокрация", "алгокрация" и "инвертиран тоталитаризъм" – представлява фундаментално предизвикателство за нормативните идеали на егалитарното демократично управление.1

Анализът на политическата власт през призмата на елитните теории разкрива, че формалните демократични институции все по-често функционират като сложна легитимираща фасада, зад която се осъществява реалното преразпределение на националните ресурси и формирането на публични политики.5 Емпиричните изследвания от последните десетилетия категорично показват, че решенията, вземани в съвременните държави, не отразяват преференциите на мнозинството или на така наречения "медианен избирател", а систематично и диспропорционално обслужват интересите на най-богатите социални слоеве и организираните корпоративни лобита.7

Този доклад предлага изчерпателен, детайлен и нюансиран преглед на теоретичните концепции и емпиричните изследвания, които деконструират мита за представителната егалитарна демокрация. Целта е да се разкрият скритите механизми на съвременната западна олигокрация. Докладът разглежда еволюцията на политическата мисъл от античните концепции за цикличността на режимите, през класическия италиански елитаризъм, до модерните критики на плурализма. Специално внимание се обръща на институционалните анализи на Чарлз Райт Милс, статистическите доказателства на Мартин Гиленс и Бенджамин Пейдж, както и на съвременните теории, обясняващи симбиозата между административния апарат (Дълбоката държава), глобалния финансов капитал и технологичните монополи на Силициевата долина.

Класически елитаризъм: Исторически и философски фундаменти

Интелектуалните корени на съвременната критика на демокрацията могат да бъдат проследени далеч назад в историята на политическата философия. Още древногръцкият историк и политик Полибий през II век пр.н.е. формулира теорията за анациклозата – цикличната еволюция и деградация на политическите режими.9 Полибий постулира, че чистите форми на управление неминуемо се корумпират: монархията деградира до тирания, управлението на елита (аристокрацията) се изражда в олигархия, а демокрацията се срива във "власт на тълпата" (охлокрация), ако не са налице сложни механизми за институционален баланс или така нареченото "смесено управление".9 Тази антична перспектива поставя основата на разбирането, че властта има естествена тенденция към концентрация.

В края на XIX и началото на XX век, с разширяването на избирателното право в западните държави, се появява Италианската школа на елитаризма, чиито основни представители са Вилфредо Парето, Гаетано Моска и Роберт Михелс.5 Тяхната работа представлява директен отговор на възхода на масовите демократични и социалистически движения, като целта им е да докажат, че концепцията за "самоуправление на народа" е фундаментално погрешна и научно невъзможна.5

Теория за циркулацията на елитите на Вилфредо Парето

Вилфредо Парето акцентира върху психологическото и интелектуалното превъзходство на елитите.9 Според него обществото винаги се дели на три групи: управляващ елит, неуправляващ елит и маси. Парето твърди, че историческият процес не е линеен прогрес към равенство, а просто непрестанна "циркулация на елитите" – смяна на едно управляващо малцинство с друго.5 Той идентифицира две противоположни тенденции във всеки елит: аристократична тенденция, при която елитът се затваря и се опитва да запази властта наследствено, и демократична тенденция, при която елитът обновява своите редици, като асимилира най-способните индивиди от масите.5 Когато аристократичната тенденция надделее и елитът престане да кооптира таланти от низините, той губи своята жизненост и бива свален чрез социална революция от нов елит.5 За Парето изборите и всеобщото избирателно право не променят този факт; те просто предоставят нов механизъм за легитимация на малцинството.

Политическата класа на Гаетано Моска

Гаетано Моска разширява елитарната теория чрез социологически, а не чисто психологически подход.5 Той постулира, че всяко общество, независимо от своята конституционна форма, неизбежно се дели на две класи: политическа класа (управляващите) и неполитическа класа (управляваните).9 Политическата класа е винаги малцинство, но нейната абсолютна власт се дължи на факта, че тя е високо организирана, докато масите представляват неорганизирано мнозинство.5 Моска подчертава, че елитите притежават интелектуално, морално и материално превъзходство, което им позволява да монополизират ключовите позиции в държавния апарат.9 Според него, политическото представителство не е израз на волята на народа, а способност на организираното малцинство да наложи своята воля над дезорганизираното мнозинство.5

Железният закон на олигархията на Роберт Михелс

Най-систематичното и песимистично обяснение за неизбежността на елитното управление дава германско-италианският социолог Роберт Михелс със своя знаменит "железен закон на олигархията".5 Изследвайки масовите социалистически партии в Европа, Михелс установява парадокса, че дори организациите, които са най-посветени на демократичните и егалитарни идеали, неминуемо се трансформират във вътрешни олигархии.5 Това се дължи на три структурни принципа, присъщи на всяка сложна организация: първо, обективната необходимост от специализирано ръководство, експертен персонал и бюрокрация за ефективно управление; второ, възможността на лидерите да монополизират комуникационните канали и организационните ресурси; трето, психологическата потребност на самите маси от силни водачи.9 С течение на времето, бюрократичният елит на организацията развива свои собствени корпоративни интереси, които се различават от и често противоречат на интересите на членската маса, превръщайки организацията в инструмент за собственото си утвърждаване.

Демократичен елитаризъм

След Втората световна война тези класически теории претърпяват трансформация в посока на "демократичния елитаризъм", чийто най-виден идеолог е икономистът Джозеф Шумпетер.1 В своя епохален труд "Капитализъм, социализъм и демокрация" (1942), Шумпетер предефинира демокрацията, лишавайки я от нейното нормативно съдържание за самоуправление. За него демокрацията е просто "институционален метод", при който управлението представлява свободна електорална конкуренция между различни елитни фракции, борещи се за гласовете на избирателите.11 В този модел, ролята на гражданите е сведена единствено до периодичното легитимиране (упълномощаване) на един или друг елит, след което те отново изпадат в състояние на политическа пасивност и нямат право да се намесват в управлението.11 Този модел става доминиращ в западната политология по време на Студената война, тъй като предоставя концептуална рамка, съвместима с капиталистическото развитие и централизираните масови партии.1

Плуралистичната алтернатива и нейният теоретичен крах

В противовес на мрачните прогнози на елитарните теории, през средата на XX век в Съединените щати се развива школата на политическия плурализъм, чийто водещ теоретик е Робърт Дал.12 Плуралистите се опитват да спасят идеята за демокрацията, като създават теория, която отговаря на реалностите на модерното, високо диференцирано общество.13

В класическите си трудове като "Кой управлява?" (Who Governs?, 1961), базиран на емпирично изследване на град Ню Хейвън, и "Префас към демократичната теория", Дал въвежда концепцията за "полиархията" (многовластие).12 Плуралистичната школа аргументира, че властта в съвременните западни демокрации не е концентрирана в единен, хомогенен и монолитен елит.13 Вместо това, властта е радикално диспергирана сред множество конкуриращи се групи по интереси – бизнес корпорации, работнически синдикати, граждански организации, религиозни общности и етнически групи.13

 

Ключови принципи на политическия плурализъм (по Робърт Дал и Чарлз Линдблом)	Описание на механизма
Дисперсия на властта	Политическата хетерогенност следва социално-икономическата хетерогенност. Властта не е статичен ресурс, притежаван от един клас, а релационна величина.13
Специфично за проблема влияние	Различни групи доминират в различни политически сфери. Група, която е силна в екологичното законодателство, може да е слаба в данъчната политика.16
Демократичен еквилибриум	Непрекъснатото договаряне, компромиси и конфликти между групите предотвратяват монополизирането на властта от една фракция.13
Инкрементализъм	Според Линдблом, политиките се променят постепенно (muddling through) чрез малки корекции, отразяващи натиска на различни групи, а не чрез радикални елитни диктати.16
Държавата като неутрален брокер	Правителството функционира предимно като честен посредник, който агрегира интересите на конкуриращите се групи и формулира компромисни политики.13

Въпреки своята привлекателност и оптимизъм, плуралистичният модел скоро е подложен на унищожителна теоретична и емпирична критика. Проблемът се корени във факта, че плурализмът приема състезанието между групите за справедливо, игнорирайки масивните структурни неравенства в разпределението на ресурсите. Самият Робърт Дал в по-късните си трудове, като "Dilemmas of Pluralist Democracy" (1982) и "On Political Equality" (2006), преживява значителна интелектуална еволюция и признава, че огромните икономически неравенства, присъщи на капитализма, правят истинската полиархия невъзможна.13 Той осъзнава, че корпоративните актьори притежават диспропорционално голямо влияние, което подкопава демократичния идеал.13

Тази критика ражда концепциите за "Нео-плурализъм" и "Елитен плурализъм" (формулиран от социолози като Дейвид Марш).13 Елитните плуралисти признават, че макар обществото да е съставено от множество групи, тези групи са йерархично структурирани и малка част от тях (предимно тези, разполагащи с капитал и институционален достъп) имат ексклузивен достъп до процеса на вземане на решения.13 Освен това, критиката на Стивън Люкс в неговия труд "Power: A Radical View" деконструира плурализма, като посочва, че той изследва само видимите решения (първо измерение на властта). Люкс въвежда второто измерение (agenda setting – силата да решаваш кои въпроси изобщо да бъдат обсъждани) и третото измерение (thought control – силата да формираш самите желания на хората чрез идеология), доказвайки, че елитите управляват най-ефективно, когато дори не допускат алтернативи до политическата сцена.13

Институционалната симбиоза: "Властовият елит" на Чарлз Райт Милс

Фундаментален пробив в разбирането на съвременната западна (и в частност американска) олигокрация прави американският критичен социолог Чарлз Райт Милс със своя епохален труд "Властовият елит" (The Power Elite, 1956).18 За разлика от европейските класици, които търсят корените на елитното управление в абстрактната човешка природа или неизменната психология, Милс фокусира своя анализ изцяло върху исторически формираните институционални структури на модерното масово общество.19

Според Милс, романтичната плуралистична визия за децентрализирана власт е безвъзвратно остаряла. Историческите промени са довели до централизация, при която дребните предприемачи, фермерите и местните общности са загубили своята автономия.21 В Съединените щати се е формирала тясно интегрирана управляваща класа – "властови елит", който контролира "командните висоти" на обществото и взема решения, засягащи съдбата на целия свят.19 Тази властова структура се състои от три взаимосвързани институционални стълба:

1. Корпоративният елит ("Корпоративните богаташи"): Висшите изпълнителни директори и големите акционери на двеста до триста гигантски корпорации, които са заменили традиционната децентрализирана икономика и диктуват икономическата посока на нацията.19

2. Военният елит ("Warlords" / Военачалниците): Висшият генералитет, Обединеният комитет на началник-щабовете и ръководството на гигантския национален апарат за сигурност. Милс отбелязва, че военното влияние е нараснало експоненциално и трайно в епохата след Втората световна война и по време на Студената война.19

3. Политическият директорат: Тесен кръг от около петдесет висши служители в изпълнителната власт, президенти, ключови министри и професионални правителствени съветници, които често оперират извън пряк изборен контрол.19

Гениалността на анализа на Милс се крие в разкриването на безпрецедентната симбиоза между тези три сфери. Властовият елит не е съставен от изолирани диктатори, а представлява динамична, мрежова структура.18 Индивидите по върховете споделят общ социален произход. Милс проследява как властта се възпроизвежда през елитните частни подготвителни училища и университетите от Бръшляновата лига (Harvard, Yale, Princeton), където членството в ексклузивни братства (като Porcellian или Skull and Bones) изгражда социални връзки, които траят цял живот.22 Историческите патрициански фамилии формират своеобразен "Метрополитън 400" – социална прослойка, която гарантира класова кохезия.22

Нещо повече, Милс първи дефинира институционалния феномен на "въртящите се врати" (revolving door). Той наблюдава как корпоративни ръководители заемат постове в Министерството на отбраната, след което се връщат като лобисти или членове на бордове на компании от военно-промишления комплекс.18 Тази институционална взаимозаменяемост създава непреодолима мрежа на влияние, която маргинализира демократичните институции.18

Милс подчертава, че на фона на този могъщ централизиран триумвират, традиционните социални институции – семейството, църквата и образованието – са загубили своята автономна власт.21 Те са се превърнали в подчинени инструменти, чиято единствена цел е да адаптират масите към нуждите на държавата, корпорацията и армията.21 В резултат на това, обикновените граждани са сведени до нивото на "масово общество", лишени от цел в една епоха, в която са лишени от власт.21 Теорията на Милс има дълбоки импликации и за критичната криминология, тъй като обяснява защо властовият елит притежава ресурсите (медийни, правни, политически) да избягва наказателна отговорност за корпоративни и държавни престъпления, превръщайки правосъдната система в инструмент за социален контрол над низшите класи.19

Емпиричното доказателство: Изследването на Мартин Гиленс и Бенджамин Пейдж (2014)

Докато трудовете на Моска, Михелс и Милс са брилянтни социологически и философски трактати, те често са критикувани от съвременните позитивистки политолози за липса на твърди количествени доказателства. Този дефицит е преодолян през 2014 г., когато политолозите Мартин Гиленс (Martin Gilens) и Бенджамин Пейдж (Benjamin Page) публикуват изследването си "Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens" в престижното академично списание Perspectives on Politics.7 Това изследване се превръща в едно от най-цитираните в съвременната политическа наука, тъй като предоставя безпрецедентно, строго статистическо и емпирично доказателство за съществуването на съвременната диктатура на властовия елит.7

Изследователите изграждат уникална база данни, обхващаща 1779 специфични политически въпроса в САЩ в рамките на няколко десетилетия.7 Техният методологичен пробив се състои във факта, че за първи път те тестват едновременно четири конкуриращи се теоретични модела в единен мултивариантен (многомерен) статистически модел, изолирайки независимото въздействие на различни групи актьори.7 Те измерват предпочитанията на:

1. Обикновените граждани (дефинирани като медианния избирател или 50-ия персентил по доходи).

2. Икономическите елити (гражданите в 90-ия персентил по доходи).

3. Масово базираните организирани групи (напр. профсъюзи, потребителски организации).

4. Бизнес-ориентираните групи по интереси (корпоративни лобита).

 

Теоретичен модел	Основно допускане	Емпирични резултати според статистическия модел на Гиленс и Пейдж
Мажоритарна електорална демокрация (Majoritarian Electoral Democracy)	Публичните политики отразяват колективната воля и предпочитанията на средностатистическия гражданин (медианния избирател).	Отхвърлена. Влиянието на обикновените граждани е "статистически незначително, клонящо към нула" (стандартен коефициент 0.01).7
Доминация на икономическия елит (Economic-Elite Domination)	Политиките се диктуват почти изцяло от най-богатите индивиди и техните специфични класови интереси.	Силно подкрепена. Икономическите елити имат "значително независимо влияние" върху публичната политика (стандартен коефициент 0.21).7
Мажоритарен плурализъм (Majoritarian Pluralism)	Разнообразни групи по интереси служат като "трансмисионен ремък", представлявайки адекватно нуждите на цялото население.	Отхвърлена. Масово базираните групи имат минимално независимо влияние върху финалните политически решения.7
Пристрастен плурализъм (Biased Pluralism)	Политическата система е наклонена в полза на диспропорционално мощни, бизнес-ориентирани корпоративни групи.	Силно подкрепена. Организираните бизнес интереси притежават огромно независимо влияние, често напълно противоположно на желанията на мнозинството.7

Изводите от това изследване са смазващи за мита за либерално-демократичното представителство. Данните категорично показват, че когато предпочитанията на обикновените граждани се разминават с тези на икономическия елит, волята на елита винаги надделява.7 Обикновените граждани получават това, което искат (например определени социални придобивки), единствено в случаите, когато техните предпочитания случайно съвпадат с тези на икономическата върхушка.7

Нещо повече, Гиленс и Пейдж разкриват наличието на дълбоко вградено пристрастие към запазване на статуквото (status quo bias) в американската политическа система.8 Дори когато огромно мнозинство от гражданите (над 80%) настоява за определена политическа промяна, вероятността тя да бъде приета е изключително малка, ако елитът е против нея. Същевременно, корпоративният елит много лесно може да използва множество точки на вето (veto points) в законодателния процес, за да блокира реформи, които застрашават интересите му.8 Авторите заключават, че макар Америка да притежава формалните характеристики на демокрация (редовни избори, свобода на словото), реалният процес на вземане на решения се доминира от мощни бизнес организации и малък брой заможни индивиди, което де факто превръща системата в олигокрация.8

Постдемокрацията: Концепцията на Колин Крауч за кухата институционалност

Британският политически социолог Колин Крауч предоставя друга влиятелна теоретична рамка за разбиране на тази ерозия със своята концепция за "Постдемокрацията", артикулирана за първи път през 2000 г. и доразвита в серия от монографии и статии.2 Теорията на Крауч е особено ценна, защото обяснява как демократичните системи могат да колабират отвътре, без да се налага физическа намеса, военен преврат или отмяна на конституцията.

Според Крауч, западните общества навлизат в състояние на постдемокрация. В това състояние всички формални институции на либералната демокрация – редовни избори, конкурентни политически партии, свобода на словото, върховенство на закона – остават абсолютно непокътнати.2 Проблемът е, че те са се превърнали в "куха институционална черупка" (formal shell).2 Истинската иновативна енергия, динамиката на политическия живот и реалната власт за вземане на ключови социално-икономически решения са напуснали публичната демократична арена.2 Те са се прехвърлили в малки, непрозрачни кръгове от "политико-икономически елити" – симбиоза от висши политици, корпоративни изпълнителни директори и лобисти.2

Крауч описва развитието на демокрацията като парабола. Тя достига своя зенит в средата на XX век, когато съществуват силни социални класи (особено индустриалната работническа класа) и мощни профсъюзи, които принуждават елитите да правят компромиси и да изградят социалната държава.29 Днес обаче се наблюдава политическа ентропия. Крауч идентифицира няколко ключови механизма, които движат регресията към постдемокрация:

1. Деградация на политическия дебат в PR спектакъл: Тъй като идеологическите различия между основните партии на практика са изчезнали (поради консенсуса около неолибералния капитализъм), предизборните кампании се превръщат в симулация.2 Те са монополизирани от конкуриращи се екипи от професионални PR експерти и имиджмейкъри, които превръщат изборите в контролиран маркетингов спектакъл.6 Политическото съдържание се заменя от скандали за личния живот на кандидатите. Политическата класа започва да се отнася към избирателите не като към суверенни граждани, а като към пасивни клиенти и потребители на рекламни послания, таргетирайки тесни групи "плаващи избиратели" (floating voters).2

2. Икономическа глобализация и "фантомни фирми": Глобализацията ефективно отнема възможността на националните държави да контролират своите собствени макроикономически политики.2 Транснационалните корпорации притежават способността да избягват федералните регулации и да изнудват правителствата с преместване на капитала (capital flight), ако не получат данъчни облекчения и антиработническо законодателство.2 Крауч използва термина "фантомни фирми" (phantom firms), за да опише елузивната, гъвкава природа на корпорациите, които нямат лоялност към човешките общности и преследват единствено максимизирането на печалбата за акционерите си.2

3. Приватизация и неолиберализъм: Моделът на "новия публичен мениджмънт" води до масова приватизация на социални и публични услуги (здравеопазване, образование, затвори).2 Приватизираните институции стават имунизирани срещу демократичен контрол, което отслабва капацитета на държавата.

4. Симбиоза между държава и корпорации чрез "въртящите се врати": Огромното преплитане на интереси (entanglement) между публичния и частния сектор позволява на мултинационалните компании да лобират и буквално да пишат законодателството.2

Като категорично доказателство за постдемокрацията Крауч посочва управлението на глобалната финансова криза след 2008 г. Финансовият модел, причинил срива, е конструиран от елит, използващ "въртящите се врати" във Вашингтон.2 Въпреки провала си, вместо да бъде наказан, банковият сектор беше спасен с публични средства, като спасителните планове бяха писани от самите банкери (напр. Гръцкият пакет за строги икономии).2 Според Крауч, възходът на ксенофобския популизъм (Brexit, Доналд Тръмп, Алтернатива за Германия) не е лек за постдемокрацията, а неин екстремен симптом, експлоатиращ отчаянието на масите от елита, без да променя икономическата структура на властта.2

Инвертиран тоталитаризъм и управлявана демокрация: Парадигмата на Шелдън Уолин

Ако Колин Крауч диагностицира изпразването на демокрацията от съдържание, американският политически философ Шелдън Уолин стига до много по-мрачни и радикални заключения. В своя магнум опус "Democracy Incorporated: Managed Democracy and the Specter of Inverted Totalitarianism" (2008), Уолин предупреждава, че безграничната корпоративна икономическа власт се е сляла с държавната, създавайки нова политическа мутация: "Инвертиран тоталитаризъм" (Inverted Totalitarianism), ръководена чрез механизмите на "управлявана демокрация".3

Уолин твърди, че САЩ (като глобална суперсила) са развили система, която е тоталитарна по своите амбиции за тотален глобален контрол и комерсиализация на всички сфери на живота, но е "инвертирана" (обърната с главата надолу) спрямо класическите фашистки и комунистически диктатури.3

 

Аналитичен критерий	Класически тоталитаризъм (напр. Нацизъм, Сталинизъм)	Инвертиран тоталитаризъм (Съвременен корпоративен държавен капитализъм)
Отношение към институциите	Революционно разрушаване и премахване на съществуващия ред и демократични институции.	Експлоатиране, кооптиране и изкривяване на легалните демократични институции за собствени цели (без да се премахват формално).3
Йерархия между политика и икономика	Икономиката е напълно подчинена на политическата идеология и тоталитарната държава.	Политиката е изцяло подчинена на икономиката; глобалните корпорации доминират правителството.3
Мобилизация на населението	Непрекъсната политическа мобилизация, задължително участие в маршове, митинги и партийни структури.	Целенасочено генериране на политическа апатия. Системата иска населението да е демобилизирано. Гражданинът е редуциран до виртуален зрител и потребител.3
Методи на наказание и контрол	Брутален физически терор: концентрационни лагери, затвори, тайни полиции, масови екзекуции.	"Икономика на страха": дисциплиниране чрез съкращения (downsizing), несигурност на работното място, унищожаване на профсъюзите, аутсорсинг, липса на здравеопазване и масово задлъжняване.3
Роля на Лидера	Харизматичен, месиански диктатор (Фюрер, Вожд), който архитектира държавата.	Липса на култ към конкретна личност; системата произвежда заменими лидери, които наподобяват корпоративни мениджъри.3
Отношение към пропагандата и дисидентството	Дисидентството е абсолютно забранено със закон. Директен държавен монопол върху истината.	Дисидентството е разрешено формално, но напълно маргинализирано. Корпоративните медии филтрират информацията, като пропускат до масите само "сериозни" гледни точки, съгласувани със статуквото.3

В концепцията на Уолин управлението се осъществява чрез сблъсък между две въображаеми структури. От една страна е "Конституционното въображаемо" (търсещо отчетност и ограничаване на властта), а от друга – доминиращото "Властово въображаемо" (стремящо се към абсолютна хегемония, обоснована чрез страха от външни врагове като тероризма).3 Тотализиращата динамика се изразява както навън (чрез Доктрината Буш и концепцията за превантивни войни за налагане на волята на Суперсилата), така и навътре (чрез икономическата рационализация и приватизация).3

За да легитимира тази инвертирана диктатура, елитът използва концепцията за "управлявана демокрация" (managed democracy). Тя се характеризира с перфектен мениджмънт на изборния процес.3 Изборите вече не обсъждат фундаментални политики (като например демонтаж на корпоративния монопол), а се фокусират върху "културни войни" и сблъсък на внимателно конструирани медийни персони.3 Уолин отбелязва, че дори интелектуалците и престижните изследователски университети са "безпроблемно интегрирани" в корпоративната държава чрез система от грантове и договори, елиминирайки независимата критика.30

Гражданската олигархия и индустрията за защита на богатството: Тезите на Джефри Уинтърс

Ако Уолин се концентрира върху сливането на държава и корпорация в търсене на хегемония, политологът Джефри Уинтърс (Jeffrey Winters) се връща към най-древния и същевременно най-определящ фактор за елитното управление: чистото материално богатство. В своя фундаментален труд "Oligarchy" (2011), Уинтърс извършва сериозна ревизия на демократичните и плуралистичните теории, дефинирайки олигарсите строго на базата на техния капитал.4 За него олигархът не е просто богат човек или човек на висок политически пост; олигархът е индивид, който притежава толкова масивна концентрация на материални ресурси, че тя сама по себе си се превръща в уникален властови ресурс, способен да диктува политически резултати.4

Според Уинтърс, обединяващата характеристика на всички олигарси през цялата човешка история – от Древен Рим и средновековна Венеция до съвременен Уолстрийт – е техният основен екзистенциален мотив: защитата на богатството (wealth defense).4 Огромното богатство неизбежно привлича заплахи – както от други олигарси, така и от масите, които биха искали да го преразпределят.32

Уинтърс класифицира четири исторически типа олигархия, базирани на това дали олигарсите трябва сами да осигуряват въоръжената принуда за защита на богатството си и дали действат колективно или индивидуално 4:

1. Воюваща олигархия (Warring oligarchy): Олигарсите са лично въоръжени и воюват помежду си (напр. мафиотски босове, враждуващи фамилии в Апалачите).

2. Управляваща олигархия (Ruling oligarchy): Олигарсите контролират държавата колективно чрез институции, запазени само за тях (напр. мафиотските комисии, Римския сенат).

3. Султанистка олигархия (Sultanistic oligarchy): Властта е монополизирана от един върховен лидер, който защитава богатството на подчинените му олигарси в замяна на лоялност.

4. Гражданска олигархия (Civil oligarchy): Формата, характерна за съвременните западни демокрации (САЩ, Сингапур).

В гражданската олигархия, монополът върху насилието и защитата на правата на собственост е изцяло предаден на обезличения държавен апарат (полиция, съдилища, армия).4 Тъй като съвременните олигарси (напр. технологичните милиардери или финансови магнати) не се страхуват, че имуществото им ще бъде конфискувано със сила или разграбено, те пренасочват цялата си енергия към "защита на доходите" (income defense).4 Тази защита цели предпазване на богатството им от демократично преразпределение чрез данъци и регулации.

За постигането на тази цел те наемат армия от професионалисти – тъй наречената "Индустрия за защита на доходите" (Income Defense Industry).4 Това включва високоплатени корпоративни адвокати, счетоводни къщи, лобисти, специалисти по управление на богатството и анализатори в мозъчни тръстове (think tanks). Тяхната единствена задача е да създават сложни офшорни данъчни убежища (tax shelters), да лобират за вратички в законодателството и да гарантират, че данъчната система остава толкова сложна, че никой извън елита да не може да се възползва от нея.4 Уинтърс отбелязва парадокса, че в съвременната гражданска олигархия, доходите на обикновените граждани са напълно прозрачни за държавата, докато гигантското богатство на олигарсите е скрито зад непробиваеми стени от финансова тайна и офшорни юрисдикции.36 Заключението на Уинтърс е, че демокрацията по никакъв начин не измества олигархията; напротив, те се сливат перфектно, позволявайки екстремната концентрация на богатство да съществува мирно под защитата на върховенството на закона.4

Механизми на елитното влияние: Лобиране, въртящи се врати и финансиране на кампании

За да разберем как абстрактните теоретични модели на олигокрацията се материализират в ежедневната политическа практика, е необходимо да анализираме конкретните механизми, чрез които властовият елит упражнява своето влияние и налага вето върху демократичните институции. Академичните изследвания и доклади от 2024 и 2025 г. очертават три основни трансмисионни ремъка на корпоративната власт: индустриализираното лобиране, феноменът на "въртящите се врати" (revolving door) и контролът върху финансирането на предизборните кампании.37

 

Механизъм на влияние	Описание и стратегическа функция в полза на елита	Емпирично въздействие върху демокрацията
Индустриализирано лобиране (Lobbying)	Институционализиран процес, при който корпорации и специални групи по интереси оказват масиран натиск върху законодатели и регулатори. Разделя се на предоставяне на вътрешна експертна информация (inside lobbying) и мобилизиране на PR натиск (outside lobbying).38 Елитът масово използва и "социално лобиране" – изграждане на доверие в неофициална обстановка (клубове, голф игрища), където политиците се ангажират неформално.42	Само в САЩ разходите за лобиране достигат милиарди долари годишно (над 4.4 милиарда през 2024 г.).37 Води до класическо "регулаторно превземане" (regulatory capture), при което държавните агенции започват да обслужват интересите на индустрията, която би трябвало да контролират.37 Корпорациите увеличават лобирането си драстично, когато са изправени пред разследвания или опити за налагане на санкции.37
Въртящи се врати (Revolving Door)	Практиката на постоянна циркулация на ключови кадри между висши държавни постове (бюрокрация, агенции, конгрес) и частния корпоративен сектор (лобистки фирми, инвестиционни банки, технологични гиганти).39 Бивши държавни служители капитализират своите връзки и вътрешно знание, продавайки достъпа си на частни клиенти.39	Създава изключително силна мрежа на политическа надеждност и лоялност към елита.39 Действащите държавни чиновници често приемат корпоративно-ориентирани политики, смекчавайки регулациите в очакване на доходоносна работа в същите тези корпорации след края на мандата си в публичния сектор.39
Финансиране на кампании и "Тъмни пари" (Campaign Finance / Dark Money)	Инжектиране на огромни, често нерегулирани капитали (ex-ante contributions) от страна на корпорации и милиардери в политически кампании. Използват се формално "независими" комитети (Super PACs) и сложни мрежи от неправителствени организации, които прикриват произхода на средствата.37	Политиците стават екзистенциално зависими от своите мега-донори, което води до системно блокиране на всякакви прогресивни икономически реформи (например смекчаването на финансовите регулации и Правилото на Волкър след кризата от 2008 г. под натиска на банки като JPMorgan Chase).40

Тези три механизма действат в синергия, за да гарантират, че корпоративните интереси се обслужват на всеки етап от политическия процес – от избора на кандидата (чрез финансиране), през писането на закона (чрез лобиране), до неговото смекчено прилагане (чрез "въртящите се врати" в регулаторните органи).40 Резултатът е непробиваема стена, която предпазва елита от демократичен натиск.

Финансовизация на държавата и ерозия на суверенитета

Дълбочинен двигател на съвременната диктатура на елитите е макроикономическият процес, дефиниран като "финансовизация" (Financialization).43 Този термин описва радикалната трансформация на икономиката през последните четири десетилетия, характеризираща се с диспропорционалното нарастване на ролята на финансовия сектор, финансовите пазари, мотиви и институции върху функционирането както на глобалната, така и на националните икономики.43 Финансовизацията представлява преход от реална икономика (производство на блага и услуги) към извличане на икономически ренти и финансови спекулации, при което капиталът се концентрира екстремно бързо в ръцете на световната финансова олигархия.44

Политическият ефект от финансовизацията е меко казано катастрофален за демократичния суверенитет. Чрез механизмите на дерегулация и пълна либерализация на трансграничните капиталови потоци, финансовите елити придобиват способността да държат цели нации като заложници.43 Процесът настъпва най-ярко чрез "финансовизацията на суверенния дълг".46 Когато държавите емитират облигации на международните пазари, за да финансират бюджетите си, техният суверенен дълг се превръща в частен, напълно комодифициран финансов договор, подчинен на съдилищата в Ню Йорк или Лондон.46 В резултат на това, суверенните правителства на развитите и развиващите се страни стават отговорни не пред своите избиратели, а пред рейтинговите агенции, хедж фондовете и международните институции като МВФ.44

Според анализаторите, този процес буквално изпразва от съдържание процеса на демократични избори. Независимо дали на власт идва лява или дясна партия, фискалната и макроикономическата политика е предварително зададена от нуждите на пазарите на облигации и императива за строги икономии (austerity).43 Финансовата олигархия е постигнала директно участие в институционалния дизайн на държавните органи.45 Тя гарантира, че ключови институции като Централните банки остават абсолютно "независими" от демократичен контрол, но напълно синхронизирани с интересите на частните банки и Уолстрийт.45 В същото време, политики като "финансовото включване" (financial inclusion), които официално се рекламират като прогресивни стъпки за интегриране на бедните в системата, реално превръщат най-уязвимите граждани в източник на дългово извличане на печалби (чрез ипотеки и потребителски кредити), прехвърляйки системните финансови рискове от държавата върху индивида.48 Тази симбиоза между държавния апарат и финансовия сектор циментира позицията на "новата финансова олигархия".45

Дълбоката държава (Deep State) и перманентният административен апарат

Анализът на съвременната западна олигокрация би бил непълен без детайлно разглеждане на феномена, известен в политическата наука като "перманентна държава", административен апарат или, в по-популярния публичен дискурс, "дълбоката държава" (Deep State).49 Макар терминът исторически да произлиза от турския контекст (derin devlet), където е описвал престъпни мрежи от военни и разузнавачи, действащи извън закона за защита на светския ред, в западните политологични дискурси (особено в САЩ и Великобритания) той придобива много по-широк, институционален и нюансиран смисъл.49

Важно е да се разграничи академичното разбиране за дълбоката държава от конспиративните теории за тайни общества (като Илюминатите).50 В контекста на съвременните политологични анализи (като тези на Том Енгелхард или Майк Лофгрен), дълбоката държава не е тайна ложа, а съвсем реална, видима, но безотчетна хибридна асоциация.51 Тя се състои от три ключови елемента:

1. Перманентната бюрокрация (The Civil Service): Неизбрани кариерни бюрократи в ключови министерства, които притежават институционална памет и контрол върху лостовете на властта.54

2. Апаратът на Националната сигурност: Разузнавателната общност, военните и агенциите за сигурност, които след 11 септември 2001 г. натрупват безпрецедентна мощ за масово наблюдение, често функционирайки зад "завеса от секретност" (наричани още "четвъртият клон на властта").49

3. Корпоративният комплекс: Висшите представители на индустрията, мозъчните тръстове и лобистите, които формират външната и вътрешната политика на държавата в тясна връзка с бюрокрацията.51

Основната функция на дълбоката държава е да изолира определени стратегически политики (като неолибералната икономика, дерегулацията, масовата приватизация и агресивната външна политика за смяна на режими) от каквато и да е политическа или демократична контестация.49 Тези политики се третират като постоянна, неоспорима рамка на управлението.49 Когато на власт дойде политик с реформистки или популистки намерения, противоречащ на този установен консенсус, перманентната държава използва своите механизми – бавене, изтичане на информация към медиите, административни пречки или правен натиск – за да неутрализира, саботира и изчака края на мандата на въпросния политик.54 Както отбелязват британски държавници, висшите чиновници често възприемат себе си като "истинските пазители на националния интерес", разглеждайки избраните политици като временно пребиваващи аматьори.54 Академичната дисциплина "публична администрация" често подхранва този елитаризъм, възпитавайки убеждението, че експертите и бюрократите, а не некомпетентният електорат, са тези, които трябва да определят "публичното благо".52 Това сливане на административна мощ и корпоративни интереси създава властова структура, която управлява независимо от "съгласието на управляваните".54

Най-висшата мутация: Платформена олигархия и технокрацията на Силициевата долина (Big Tech)

Ако през XX век властовият елит се базираше върху съюза между тежката индустрия, военните и банкерите, през XXI век (и особено видимо в анализите от 2024–2025 г.) сме свидетели на възхода на една качествено нова, изключително мощна и тотализираща форма на власт: платформената олигархия и дигиталната технокрация, ръководена от елитите на Силициевата долина (Big Tech).55 Това явление представлява връхна точка в еволюцията на олигокрацията.

Днешните технологични милиардери – собствениците и основателите на гиганти като Alphabet (Google), Meta (Facebook), Amazon, Microsoft, Apple и X (бивш Twitter) – са акумулирали пазарна капитализация от трилиони долари, което им предоставя безпрецедентна икономическа власт.57 Но тяхната мощ далеч надхвърля традиционния капитал. Тя се крие в инфраструктурния монопол. Платформените олигарси притежават контрол върху целия дигитален "стек" (the stack) – от подводните оптични кабели и гигантските сървърни центрове (cloud computing), през софтуерните платформи, до агрегирането на данните на милиарди потребители.58 Тъй като съвременните държави (включително техните въоръжени сили, финансови пазари и публични администрации) са абсолютно зависими от тази частна дигитална инфраструктура, технологичните олигарси се превръщат в квази-суверенни актьори, способни да диктуват условия на правителствата и да избягват антитръстовите регулации.58

Алгокрация и Деполитизация

Традиционната технокрация – управлението на държавата от експерти на базата на научно познание, а не на демократичен избор – днес е еволюирала в "алгокрация" (Algocracy).55 Политическите и социални решения (разпределение на ресурси, образователни политики, социално подпомагане, правораздаване) се делегират на системи с Изкуствен Интелект (ИИ) и сложни алгоритми, контролирани от тесен елит.59 Този процес радикално деполитизира обществените дебати. Сложните социални проблеми, свързани със справедливостта и преразпределението, се предефинират като чисто "технически проблеми", които могат да бъдат решени единствено чрез оптимизация и ефикасност от страна на алгоритмичните системи.59 Обикновените граждани са напълно изключени от този процес, тъй като не притежават необходимия математически и програмен експертизен капацитет, нито имат достъп до алгоритмите тип "черна кутия" (black box), които определят съдбите им.59

Идеологията TESCREAL и "Политическият Exit"

Мощта на този нов технологичен елит е циментирана от специфична, изключително елитарна идеологическа амалгама, известна с акронима TESCREAL (Трансхуманизъм, Екстропианство, Сингуларианизъм, Космизъм, Рационализъм, Ефективен алтруизъм и Лонгтърмизъм).60 Вдъхновени от дясна научна фантастика, тези милиардери (като Питър Тийл, Илон Мъск, Марк Андрийсън) разглеждат себе си като архитекти на човешкото бъдеще.60 Тяхната "материализирана научна фантастика" служи като план за прекрояване на глобалния ред: те преследват създаването на общ изкуствен интелект (AGI), колонизиране на Марс и радикално удължаване на човешкия живот.60

За да постигнат тези цели, технологичните олигарси използват реториката за "екзистенциален риск" (унищожението на човечеството), за да оправдаят пред обществото нуждата от нулеви регулации и пълна свобода за техните експерименти.60 Идеологията им е фундаментално антидемократична, тъй като те вярват, че масовата демокрация и егалитарните искания за социална справедливост само пречат на технологичния прогрес.56 Водещи фигури от Силициевата долина открито финансират проекти за създаване на частни "мрежови държави" (network-states), хартизирани градове (charter cities) и автономни общности в открития океан (seasteading).62 Това представлява стремеж към "политически exit" – пълно отцепване на елита от регулаторната власт, данъчното облагане и социалните договори на националните държави.62

Развитието на изкуствения интелект създава финалната, най-зловеща заплаха за демократичното участие. Анализаторите предупреждават, че с масовата автоматизация технологичният елит за първи път в човестото няма да има икономическа нужда от масова работна сила или граждани-войници.56 Докато в миналото елитите са били принудени да правят компромиси (въвеждане на всеобщо избирателно право, социална държава), за да поддържат лоялността на работниците, днес алгоритмите и роботиката обезсмислят човешкия труд. Това напълно премахва лостовете за влияние на масите (чрез стачки или революции) и разрушава базисните стимули на олигархията да поддържа каквато и да е форма на демократичен консенсус.56

Заключение

Обширният и детайлен преглед на класическата политическа социология и съвременните академични изследвания недвусмислено доказва, че парадигмата на либералната демокрация, нормативно дефинирана като егалитарно управление на мнозинството чрез избрани представители, е претърпяла фундаментална мутация в съвременния западен свят. Теориите на класическите елитаристи – Парето, Моска и Михелс – модернизирани институционално от Чарлз Райт Милс и категорично емпирично доказани от математическите модели на Мартин Гиленс и Бенджамин Пейдж, разкриват една безкомпромисна система, в която политическото равенство е напълно илюзорно, заменено от скритата диктатура на организирания корпоративен, военен и технологичен властови елит.5

Концепциите за "Постдемокрация" на Колин Крауч и "Инвертиран тоталитаризъм" на Шелдън Уолин дефинират прецизно механиката на тази съвременна олигокрация. Демократичните институции и процедури не са премахнати; те са запазени като кухи фасади, които осигуряват легитимност на една система, перманентно преразпределяща власт и гигантски ресурси от дъното към върха.3 Обикновеният гражданин е лишен от съдържателно политическо участие и е редуциран до пасивен консуматор на контролирани PR спектакли, докато същевременно е дисциплиниран чрез механизмите на икономиката на страха, корпоративния аутсорсинг и отстъплението на социалната държава.2

Тази нова реалност е институционално циментирана чрез механизмите на гражданската олигархия, детайлно описана от Джефри Уинтърс. Елитът използва безпрецедентната по своите размери индустрия за защита на богатството, индустриализираното лобиране, контрола върху предизборното финансиране и "въртящите се врати", за да гарантира, че законодателството на всяка държава винаги и безусловно обслужва капитала.4 Финансовизацията на глобалната икономика ефективно отнема суверенитета на националните държави, прехвърляйки го към непрозрачни пазари на облигации и независими централни банки, докато "дълбоката държава" от кариерни бюрократи и агенции за национална сигурност гарантира, че системното неолиберално статукво остава напълно имунизирано срещу каквито и да е електорални или демократични шокове.43

Кулминацията на този многовековен процес към концентрация на властта е възходът на платформената олигархия и дигиталната алгокрация. Елитът на Силициевата долина, въоръжен със свръхчовешкия капацитет на изкуствения интелект, тоталния контрол върху глобалната информационна инфраструктура и радикалните идеологии на трансхуманизма, вече не просто влияе върху държавата – той активно я замества и трансформира нейните суверенни функции.58 Чрез монополизирането на технологиите, съвременният властови елит конструира свят, в който фундаменталният политически дебат и гражданският суверенитет са технологично елиминирани. Днешните западни политически режими функционират не като демокрации в класическия смисъл на думата, а като високотехнологични, напълно финансовизирани олигокрации. В тях реалното управление е ексклузивен прерогатив на малобройните притежатели на алгоритми, транснационален капитал и монополен институционален достъп, което превръща първоначалния демократичен идеал в музеен исторически артефакт.

преди 3 минути, Дж. Неру написа:

Остави напиканите си чаршафи на Гемини-мемини, а виж, че демокрацията по определение е власт на посредствеността.

 

От

Така е. Въпросът е Колко „висока“ или „ниска“ посредственност. Щом Интереса на Мнозинството е Водещ, то Мнозинството задава Средата-посредата, посредственност. Така трябва да бъде.Ако това не ви харесва, тогава Вие не приемата Демокрацията. Какво ниво желаете?,Определено чрез какви групи хора или хора и нещо друго, или само от нещо друго. 

 Интереса на Мнозинството може да бъде защитен и защитаван и от много други Системи, дори и от откровенни диктатури и Олигархични „твърди“ режими.

Цитат

Цитат

Изследванията на диктатурата на малцинството и подмяната на демокрацията извън англосаксонския свят през последните 20 години са изключително богати. Учени от Европа, Русия, Азия и Латинска Америка използват специфични термини и концепции, за да опишат как властовите елити и олигархията доминират над мнозинството.

Ето най-значимите съвременни разработки и автори от тези региони:

1. Френската школа: Омразата към демокрацията и хищническата олигархия

• Жак Рансиер (Jacques Rancière) – „Омразата към демокрацията“ (La Haine de la démocratie, 2005): Рансиер твърди, че днешните управляващи елити изпитват фундаментална "омраза" към идеята за реално участие на масите. Според него съвременната система не е демокрация, а политико-финансова олигархия, ръководена от експерти, която управлява от името на народа, но реално го презира и се страхува от неговата суверенна воля ``.

• Ерве Кемпф (Hervé Kempf) – „Олигархията стига толкова, да живее демокрацията“ (L'oligarchie ça suffit, vive la démocratie, 2011): Кемпф анализира как една малка управляваща класа (олигархия) е превзела държавните апарати. Той подчертава, че този елитарен режим обслужва единствено "хората, които успяват", докато налага "low cost" (евтин) живот за мнозинството ``.

• Еманюел Тод (Emmanuel Todd) – „След демокрацията“ (Après la démocratie, 2008): Френският антрополог диагностицира упадъка на западните демократични системи, които според него са се трансформирали в "хищнически либерални олигархии", характеризиращи се с откъсване на елита от реалните проблеми на населението ``.

2. Испания: Разривът и екстрактивните елити

• Мануел Кастелс (Manuel Castells) – „Разривът: Кризата на либералната демокрация“ (Ruptura: La crisis de la democracia liberal, 2017): Испанският социолог изследва тоталната криза на легитимност на институциите. Той описва прогресивния разрив между гражданите и „екстрактивните елити“ (élites extractivas), които са присвоили икономиката и политиката. Според Кастелс демокрацията е дълбоко наранена от сливането на финансовия капитал и политическата класа ``.

3. Русия: Имитационната демокрация

• Дмитрий Фурман – Концепцията за „Имитационна демокрация“: Известният руски политически социолог описва режими, при които демократичните институции, изборите и правовите норми играят ролята на "декорация" и камуфлаж . Зад тази фасада се крие авторитарна организация на властта, в която елитът (властта) "побеждава винаги", а правилата на играта се променят според нуждите на този несменяем политически и икономически елит .

4. Балканите: Стабилитокрация и завладяната държава

• Стабилитокрация (Stabilitocracy): Този термин е въведен през последните години от изследователи на Балканите (като групата BiEPAG), за да опише специфична форма на елитно управление. При нея хибридни, авторитарни и корумпирани местни елити получават външна легитимност от западните сили в замяна на геополитическа стабилност, като напълно жертват реалната демокрация и нуждите на гражданите ``.

• Завладяната държава (State capture): В България и региона този феномен се изследва като крайна форма на олигокрация, при която местната олигархия не просто влияе на политиката, а приватизира самите институции, превръщайки ги в инструмент за рекет и защита на тесни корпоративни интереси ``.

5. Централна Европа (Полша):

• Ришард Легутко (Ryszard Legutko) – „Триумфът на обикновения човек“ (Triumf człowieka pospolitego, 2012): Полският професор и философ предлага остра консервативна критика, твърдяйки, че елитите на съвременната либерална демокрация упражняват форма на хегемония и идеологически контрол, която плашещо наподобява механизмите на бившите тоталитарни режими по отношение на потискането на алтернативни възгледи ``.

6. Китайската критика: Срещу западната "игра на елитите"

• Цялостна народна демокрация (Whole-process people's democracy): Китайската академична мисъл (напр. политологът Джън Уейуей) развива тази концепция като директна критика на западния модел. Според китайските изследователи западната демокрация е дефектирала в система за "многопартийна ротация" и формално гласуване, която служи единствено за легитимиране на властта на богатия елит . Те твърдят, че в западните демокрации суверенът има глас само в деня на изборите, след което е напълно изключен от процеса на вземане на решения .

7. Латинска Америка (Бразилия):

• Луис Фелипе Мигел (Luis Felipe Miguel) – „Олигархия, демокрация и представителство“ (Oligarquia, democracia e representação, 2014): Бразилският политолог преразглежда "железния закон на олигархията", за да покаже как съвременното политическо представителство систематично бива изкривено. Той доказва, че самите институции, които твърдят, че прилагат демокрацията, всъщност работят като инструменти за запазване на олигархичния контрол над масите ``.

•  

През последните 20 години изследванията върху подмяната на демокрацията и диктатурата на властовите елити придобиват изключително конкретен, емпиричен и структурен характер. Съвременните учени се фокусират върху икономическото неравенство, сливането на държавния апарат с корпоративния сектор и възхода на дигиталната технокрация.

Ето кои са най-влиятелните съвременни изследователи, техните ключови трудове и концепции за това как малцинството управлява съвременния суверен:

1. Мартин Гиленс и Бенджамин Пейдж (Martin Gilens & Benjamin Page) – „Доминация на икономическия елит“ През 2014 г. тези двама политолози публикуват историческото изследване "Testing Theories of American Politics", което за първи път дава неоспорими статистически доказателства за съществуването на съвременна олигокрация. Чрез мултивариантен анализ на 1779 политически решения в САЩ, те доказват, че средностатистическите граждани и масовите организации имат "почти нулево" независимо влияние върху държавните политики. Системата реално функционира като „доминация на икономическия елит“ и „пристрастен плурализъм“ (biased pluralism), при който корпоративните лобита налагат законите въпреки ясно изразените желания на мнозинството.

 

2. Джефри Уинтърс (Jeffrey Winters) – „Гражданска олигархия“ и „Индустрия за защита на богатството“ В своя фундаментален труд "Oligarchy" (2011 г.), Уинтърс предефинира елитното управление, като въвежда концепцията за съвременната „гражданска олигархия“. Според него основната и единствена екзистенциална цел на днешните олигарси е „защитата на богатството“ от демократично преразпределение чрез данъци. За тази цел елитът не използва физическа сила, а финансира гигантска „индустрия за защита на доходите“ – армия от високоплатени адвокати, лобисти и счетоводители, които създават непробиваеми данъчни убежища и умишлено усложняват законодателството, правейки демократичния контрол невъзможен.

 

3. Шелдън Уолин (Sheldon Wolin) – „Инвертиран тоталитаризъм“ и „Управлявана демокрация“ В книгата си "Democracy Incorporated" (2008 г.) политическият философ Шелдън Уолин описва съвременната западна система като „управлявана демокрация“. Според него сме свидетели на появата на „инвертиран (обърнат) тоталитаризъм“ – система, която запазва фасадата на демократичните институции и избори, но реалната власт принадлежи на корпорациите. Населението умишлено се държи в състояние на политическа апатия чрез „икономика на страха“ (несигурност за работните места, аутсорсинг, отслабване на социалните програми). Докато класическите диктатури изискват постоянна масова мобилизация, днешната диктатура на елита се крепи на факта, че суверенът е сведен до пасивен зрител.

 

4. Янис Варуфакис (Yanis Varoufakis) – „Технофеодализъм“

В най-новата си книга "Technofeudalism: What Killed Capitalism" (2023 г.) световноизвестният икономист Янис Варуфакис развива тезата, че традиционният капитализъм е мъртъв. Той е заменен от система, в която глобалният технологичен елит действа досущ като феодалните господари от миналото. Технологичните гиганти извличат не пазарна печалба, а своеобразна „рента“, контролирайки платформите (еквивалента на дигитална земя), върху които всички останали потребители и бизнеси са принудени да съществуват. Този феномен превръща суверена в "дигитален крепостен селянин", чието поведение изцяло се моделира от елита.

5. Никос Смирнайос и идеологията „TESCREAL“ – Платформената олигархия През 2016 г. Никос Смирнайос въвежда концепцията за „платформена олигархия“, обяснявайки как шепа технологични корпорации диктуват социалните правила чрез икономическа мощ и антиконкурентни практики. Надграждайки това, през 2023 г. изследователите Тимнит Гебру (Timnit Gebru) и Емил Торес (Émile P. Torres) анализират идеологията на новия елит в Силициевата долина, наричайки я TESCREAL (амалгама от Трансхуманизъм, Ефективен алтруизъм, Лонгтърмизъм и др.). Тази идеология се използва от технологичните милиардери като инструмент за концентрация на власт – чрез нея те оправдават заобикалянето на демократичния надзор, за да могат да градят своите технологични "утопии" напълно безконтролно.

 

6. Майк Лофгрен (Mike Lofgren) – „Дълбоката държава“ (The Deep State) Бившият конгресен сътрудник Майк Лофгрен (в книгата си от 2016 г.) премахва конспиративния привкус на термина „дълбока държава“ и го дефинира научно като реална „хибридна асоциация“ между висши правителствени елементи, военно-промишления комплекс и върховете на финансите и индустрията. Тази структура притежава практически неограничен достъп до капитали и налага непрекъсната приемственост в ключовите национални политики, независимо от това за коя партия гласува мнозинството на официалните избори.

 

7. Джейсън Бренан (Jason Brennan) – „Епистокрация“ (Идеологическа защита на елитното управление)

Много показателен за тенденциите през последните години е възходът на учени, които не просто констатират, но открито защитават диктатурата на малцинството. В книгата си "Against Democracy" (2016 г.) философът Джейсън Бренан аргументира, че демокрацията е дефектна, защото представлява „управление на невежите и ирационалните“. Вместо нея той предлага преход към „епистокрация“ – система, в която политическата власт и правото на глас трябва да бъдат отнети от масите и да бъдат дадени само на тесен, „компетентен“ и "знаещ" експертен елит. Това течение илюстрира как част от съвременната академична общност подготвя идеологическата легитимация за окончателното отстраняване на суверена от процеса на вземане на решения.

 

много бърз преглед на българската демокрация от Гемини

Анализът на българската демократична реалност през призмата на съвременната политология показва, че страната представлява класически пример за феномена, наричан „завладяна държава“ (state capture) и „паралелна държава“. В България концепциите за диктатура на елита и управление на малцинството се проявяват чрез симбиоза между политическа власт, едър капитал (олигархия) и съдебна система.

Въз основа на актуални изследвания и доклади от последните години, ето как се структурира българската олигокрация:

1. Институционално завладяване и корупция по високите етажи Според най-новия доклад на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД) от 2024 г., озаглавен „Завладяната държава: В търсене на антикорупционни резултати“, корупцията в България бележи най-високото си ниво от 1999 г. насам. Изследователите отчитат, че завладяването на държавата се осъществява чрез хищнически мрежи от елита, които са придобили привилегирован достъп до регулирани пазари, субсидии, законодателни инициативи и най-вече – до обществени поръчки. Анализатори като Марио Русинов доказват, че обществените поръчки не са просто административен процес, а основен инструмент за извличане на публични ресурси, който позволява на икономическите актьори да разширяват влиянието си, а на политиците – да поддържат своите партии като „машини за печелене на избори“.

 

2. Приватизация на правосъдието: „Осемте джуджета“ и „Нотариуса“

Най-яркото доказателство за диктатурата на задкулисния елит е състоянието на съдебната система, която функционира паралелно на официалните закони. Разследванията на Антикорупционния фонд (АКФ) за аферите „Осемте джуджета“ (около бившия следовател Петьо Петров – Еврото) и „Нотариуса“ (около убития Мартин Божанов) разкриват съществуването на мащабна мрежа за търговия с влияние, рекет и кражба на частен бизнес, в която участват висши магистрати, прокурори и полицаи. Тези структури показват, че в България правосъдието се използва избирателно – като механизъм за репресия срещу икономически и политически противници и като „чадър“, осигуряващ пълна безнаказаност на властовия елит.

3. Завладеният либерален модел на медиите

Контролът върху съзнанието на масите (суверена) в България се осъществява чрез превземането на медийния пейзаж. Изследователи като доц. Иво Инджов и проф. Евгений Дайнов дефинират ситуацията като преход от просто политическо инструментализиране към изграждане на „завладян либерален модел“ на медиите. При този модел силните политически и икономически играчи (олигархията) буквално диктуват правилата на играта, използвайки разпределението на държавни средства и реклама, за да подчинят редакционните политики и да елиминират критичната независима журналистика.

4. "Паралелната държава" и политическата криза

Политолози и социолози у нас често използват термина „паралелна държава“, за да опишат система, която работи изцяло в полза на ограничен кръг от хора, пренебрегвайки нуждите на мнозинството. Това води до прогресивно отчуждаване на суверена от политическия процес. Според изследователи, политическите формации в България често губят своята идеологическа физиономия поради обвързаността си със задкулисни олигархични зависимости.

Настоящата перманентна политическа криза и фрагментация на парламента допълнително обслужват елита. Създаването на неформални елитни коалиции (наричани в публичния дебат "сглобката") има за цел да запази статуквото и да блокира обновяването на регулаторните органи и ключови институции като Висшия съдебен съвет, чиито мандати са изтекли от години. Както отбелязва политологът Иван Кръстев, в модела на „завладяната държава“ властта не служи на обществото, а на една консолидирана върхушка, която саботира всеки опит за демонтаж на нейния монопол.

В обобщение, българската демократична реалност напълно потвърждава теориите на съвременните западни изследователи за "кухата демокрация". Официалните избори се провеждат редовно, но реалната власт се упражнява от "сенчеста власт" (shadow power), която контролира финансовите потоци, съдебната бухалка и медийния наратив, оставяйки обикновения гражданин без реални лостове за политическо влияние.

Нагласената Демокрация е на всички нива, от това как група хора могат да комуникират и да се обединят , от това дали могат да формулират Общи Цели и Ценности та до формализиране на обединенията в „законна форма“ Един анализ как обикновенни българи могат да участват в политиката и да претендират за управление. Какви са степените на свобода за създаване и обгрижване, независимо от външен капитал и външни „подяния“ , Дали изобщо е Възможно? Това следва да разберем. За сега анализа от Гемини

Цитат

Институционален, правен и практически анализ на политическото сдружаване и изборно участие в Република България: Нормативни бариери и стратегии за гражданско участие

Политическите партии представляват фундаменталния структурен елемент на съвременната представителна демокрация. Те функционират като основен трансмисионен механизъм между неформалното гражданско общество и официалните структури на държавната власт. В Република България сложната правна рамка, която регулира тяхното учредяване, ежедневно функциониране, финансова отчетност и участие в изборния процес, е изградена върху един деликатен и често оспорван баланс. От една страна, законодателството цели да гарантира конституционното право на свободно сдружаване. От друга страна, то въвежда редица рестрикции, предназначени да защитят политическата система от прекомерна фрагментация, радикализация, непрозрачно финансиране и намеса на нелегитимни интереси. Настоящият доклад предоставя изключително детайлен, изчерпателен и дълбочинен анализ на законодателните изисквания и административните процедури, свързани с политическите партии. Особено внимание е отделено на критичния въпрос за реалната достъпност на политическия процес – възможно ли е и чрез какви конкретни механизми една малка група от 100 до 200 обикновени граждани, неразполагащи с масивен институционален, медиен или финансов ресурс, да организира легитимно участие в парламентарни, европейски или местни избори.

Конституционни принципи и правна дефиниция на политическата партия

За да се разбере архитектурата на изборния процес, е необходимо първо да се деконструира правната същност на политическата партия според българското законодателство. Според действащия Закон за политическите партии (ЗПП), тези организации представляват доброволни сдружения изключително на български граждани, които притежават избирателни права.1 Тяхната легално дефинирана цел е да съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите чрез участие в избори или чрез други демократични начини.1 Тази дефиниция е от критично значение, тъй като тя създава монопол върху политическото представителство. Законът изрично постановява, че организации, които не са регистрирани по реда на ЗПП (например обикновени сдружения с нестопанска цел, фондации или синдикати), нямат право да си поставят директни политически цели и да участват самостоятелно в избори за органи на държавната власт.1

Организацията и дейността на тези политически субекти са стриктно ограничени в рамките на Конституцията на Република България и законите на страната, като те трябва да функционират в пълно съответствие със своите вътрешни устави.1 Законодателят е въвел ясно дефинирани забрани, които целят да предпазят държавните институции, националната идентичност и религиозния мир от партийно присвояване или злоупотреба. Политическите партии нямат право да използват в своите графични символи, лога или знамена герба или знамето на Република България, както и тези на която и да е чужда държава.1 Тази мярка предотвратява визуалното сливане на партийния апарат с държавния. Освен това, съществува изрична забрана за използването на религиозни знаци или изображения в партийната символика, което утвърждава светския характер на политическия процес и предотвратява експлоатацията на религиозни чувства за електорални цели.1 Допълнително изискване, гарантиращо националното единство, е всички публични прояви, обръщения и официални документи на партиите да бъдат съставяни и провеждани на официалния държавен език – българския.1 Символите им също така не могат да накърняват общочовешките ценности или да противоречат на добрите нрави.1

Членството в политическа партия е обвързано с редица персонални рестрикции, които произтичат от фундаменталния принцип за деполитизация на определени сектори от държавния апарат. Гражданите, които участват в учредяването на една политическа партия, нямат право едновременно да членуват в друга такава.1 Тази норма предотвратява създаването на мрежи от фиктивни партии, контролирани от едни и същи лица. Още по-важна е абсолютната забрана за членство в политически партии за военнослужещите във Въоръжените сили, служителите на Министерството на вътрешните работи, следователите, прокурорите и съдиите, както и за други лица, за които специален закон предвижда такава несъвместимост.1 Тази рестрикция е жизненоважна за поддържането на безпристрастността на силовите структури и правораздавателната система, като гарантира, че държавната принуда няма да бъде използвана за партийни репресии. В контраст с тези ограничения, законодателят демонстрира либерален подход по отношение на диаспората, позволявайки на български граждани, които притежават и друго гражданство, да участват пълноправно в учредяването и членството в политически партии.1 Това отразява демографските реалности и стремежа за интеграция на българите зад граница в националния политически живот. Учредяването и цялостната дейност на партиите трябва да бъдат публични, което изключва съществуването на тайни политически общества.2

Институционален филтър: Административни и съдебни процедури по учредяване

Процесът по създаване на нова политическа партия в България не е просто формална регистрация, а многостепенен времеви и логистичен тест, който изисква преодоляването на значителни административни бариери. Тези бариери функционират като своеобразен институционален филтър, чиято нескрита цел е да гарантира, че само организации с доказана, реална обществена подкрепа и сериозен структурен капацитет могат да придобият статут на политическа партия. Този рестриктивен подход е обект на съдебен контрол и е валидиран на международно ниво. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) потвърждава легитимността на тази концепция в своята практика срещу България, посочвайки, че изискването за минимален брой членове и представянето на строг набор от документи цели да позволи на съда да провери дали формацията е действителен, реален играч на политическата сцена.3 Според ЕСПЧ, държавата има право да изисква доказателства, че целите на партията са от обществена значимост и че тя разполага с необходимия минимален капацитет, за да гарантира своето съществуване и смислено участие в политическия живот на страната.3

Инициативен комитет и публичност на намеренията

Началната фаза на партийното строителство изисква формирането на инициативен комитет.4 Този комитет трябва да бъде съставен от най-малко 50 граждани с избирателни права, което само по себе си изисква начално ниво на организационна координация.4 Задачата на инициативния комитет е да състави и приеме Учредителна декларация, която ясно да очертава основните принципи, идеология и дългосрочни цели на бъдещата политическа формация.4 За да се осигури максимална прозрачност и да се информира обществото за появата на новия политически субект, законът императивно изисква тази Учредителна декларация да бъде публикувана в поне един национален ежедневник.4 Този акт маркира официалното откриване на подписка за набиране на членове-учредители.4

В рамките на тази подписка може да се включи всеки български гражданин с избирателни права. Механизмът на включване обаче не е просто полагане на подпис в списък. Гражданинът трябва да попълни декларация за индивидуално членство по специален образец, утвърден от инициативния комитет.4 С попълването на този документ лицето декларира, че приема основните принципи и цели на партията и изразява недвусмислена, лична воля за членство в нея.4 Тази формалност цели да предотврати измамите и фиктивното записване на лица без тяхното реално съгласие.

Учредително събрание и императивът за представителност

След приключването на първоначалната кампания по набиране на съмишленици, следващата критична стъпка е провеждането на учредително събрание.1 На този форум се извършват най-важните вътрешнопартийни актове: приема се детайлният устав на партията и се избират нейните ръководни и контролни органи.1

За да бъде партията допустима за последваща съдебна регистрация, законът поставя изключително висок времеви и количествен праг. В срок до три месеца от датата на учредяването си, политическата партия трябва да докаже, че разполага с най-малко 2500 действителни индивидуални членове.2 Това изискване е своеобразен "стрес тест" за организационните възможности на формацията. Съдилищата подхождат с изключителна строгост към проверката на тази членска маса. Съдебната практика (както е видно и от анализите на ЕСПЧ) категорично отхвърля опитите за заобикаляне на това изискване. Например, представянето на стари списъци с членове, съставени по време на предишни, неуспешни учредителни събрания на същата политическа група, се счита за недопустимо.3 Съдът изисква категорично доказателство за актуалната воля на гражданите към момента на настоящото производство, за да се гарантира, че необходимият брой членове, декларирали желанието си да обединят усилия за постигане на актуалните уставни цели, действително е достигнат.3

Съдебно производство пред Софийски градски съд

Финалният и най-решителен етап от създаването на политическа партия е нейната съдебна регистрация. Законодателят е централизирал този процес, предоставяйки изключителна компетентност на Софийския градски съд (СГС).2 Тази централизация осигурява уеднаквяване на съдебната практика при преценката на партийните устави и цели.

Процедурата пред СГС се инициира чрез подаване на писмена молба от органа или лицето, което съгласно новоприетия устав има правото да представлява партията.2 За да бъде разгледана молбата, партията е абсолютно задължена да представи в съда обемист и прецизно оформен набор от документи.2 Всяка техническа грешка в тази документация може да доведе до отказ за регистрация. Списъкът с изискуемите документи включва:

1. Учредителна декларация.2

2. Протокол от проведеното учредително събрание.2

3. Устав на партията.2

4. Списък, който трябва да съдържа трите имена, Единен граждански номер (ЕГН), постоянен адрес и саморъчен подпис на не по-малко от 2500 членове на партията.2

5. Физическите декларации за индивидуално членство на тези лица.2

6. Нотариално заверени образци от подписите на лицата, представляващи политическата партия (спесимени).2

7. Нотариално заверена декларация от ръководството на формацията, с която се гарантира автентичността на всички представени документи.2

8. Удостоверение за уникалност на името на партията, което се издава предварително от самия Софийски градски съд, за да се предотврати кражба на чужда политическа идентичност.2

Една от най-специфичните характеристики на това съдебно производство е, че то задължително се провежда с участието на представител на прокуратурата.2 Ролята на прокурора в случая е да действа като пазител на обществения интерес и конституционния ред. Съдът и прокуратурата съвместно проверяват не само формалната изрядност на документите, но и дали целите на партията и нейният устав не противоречат на императивните норми на Конституцията.5 Например, те следят дали формацията не проповядва фашистка или друга антидемократична идеология, дали не подбужда към етническа, расова или религиозна вражда, и дали не си поставя за цел насилствено завземане на държавната власт.

Ако съдът прецени, че всички законови правила по учредяването са стриктно спазени и представената документация е изцяло изрядна, той постановява решение за регистрация на политическата партия.2 Това съдебно решение подлежи на изпълнение след влизането му в сила. В 7-дневен срок от този момент, Софийският градски съд служебно вписва новата формация в публичния Регистър на политическите партии.2 Окончателният акт на легитимация пред обществото е обнародването на съдебното решение за вписване в "Държавен вестник", което също трябва да се осъществи в 7-дневен срок от представянето му.2

Етап на създаване	Основен действащ субект	Изискуем брой лица/Срок	Ключови документи и действия
Инициатива	Инициативен комитет	Минимум 50 граждани	Учредителна декларация; Публикация в национален ежедневник
Набиране на членове	Граждани с избирателни права	До 3 месеца от учредяването	Декларации за индивидуално членство
Учредяване	Учредително събрание	Събрание на учредителите	Приемане на Устав; Избор на ръководни органи
Съдебна регистрация	Представляващи партията; СГС; Прокурор	Списък с минимум 2500 членове	Молба, Устав, Протоколи, Списъци с ЕГН и подписи, Нотариални заверки
Легитимация	Софийски градски съд	Вписване до 7 дни; Държавен вестник	Съдебно решение; Удостоверение за уникалност на името

Финансова прозрачност, отчетност и административна тежест

Регистрирането на една политическа партия е само началото на нейния институционален живот. Българското законодателство налага изключително строги, дори драконовски изисквания за поддържането на нейната легална дейност, особено в сферата на финансовата отчетност. Тези механизми са създадени като отговор на историческите проблеми с политическата корупция, незаконното финансиране и влиянието на олигархични кръгове върху демократичния процес. Въпреки благородната си цел обаче, тази система създава огромна административна тежест, която изисква професионален счетоводен и експертен капацитет, който често е непосилен за малки граждански инициативи.

Императивни задължения към Сметната палата

Главният контролен орган, следящ за финансовото здраве и легитимност на партиите, е Сметната палата. Всяка политическа партия е задължена всяка година, в срок до 31 март на текущата година, да предоставя на Сметната палата своя годишен финансов отчет за предходната година.6 Например, за дейността си през 2025 г., партиите трябва да подадат отчетите си до 31 март 2026 г..6 Документите трябва да бъдат подадени физически в сградата на институцията, като задължително се изисква предоставянето им както на хартиен, така и на електронен носител.6

Финансовият отчет не е единственият изискуем документ. Към него партиите са абсолютно задължени да приложат специални декларации по утвърден от Сметната палата образец.6 Тези декларации съдържат детайлен списък на всички физически лица, юридически лица и еднолични търговци, които са направили дарения в полза на партията през отчетния период.6 Тази норма цели осветляване на източниците на финансиране.

Законът е безкомпромисен по отношение на спазването на формата и съдържанието. Съгласно Закона за политическите партии, един годишен финансов отчет се смята за изобщо неподаден, ако той не отговаря на стриктните изисквания относно формата, съдържанието и начина на представяне.6 Още по-важно е, че отчетът се счита за неподаден и в случаите, когато към него липсва прикрепената декларация със списъка на дарителите.6 Този автоматизъм не позволява на партиите да скрият финансирането си чрез процедурни хватки.

В името на обществения контрол, Сметната палата е задължена в срок до 15 април да публикува на своята официална интернет страница всички представени финансови отчети и списъци с дарители.6 Същевременно, институцията публикува своеобразен "списък на срама", съдържащ наименованията на политическите партии, които не са изпълнили задължението си в срок, както и списък на партиите, които през предходната година са се ползвали от привилегията на държавна субсидия.6

Механизми на независимия финансов одит

За да се гарантира достоверността на счетоводните данни, законът въвежда допълнителен, изключително скъп филтър за партиите, които оперират с по-значителни средства. Ако през отчетния период дадена политическа партия е получила суми (или друго имущество) или е изразходвала средства на обща стойност над 50 000 лева, нейните финансови отчети подлежат на задължителен независим финансов одит.7 Този праг от 50 000 лева важи независимо от произхода на средствата – било то от членски внос, дарения или държавна субсидия.7

Одитът трябва да бъде извършен и официално заверен от независим финансов одитор (регистриран съгласно Закона за независимия финансов одит), преди документите въобще да бъдат представени в Сметната палата.7 Законът изрично постановява, че всички разходи по извършването на този одит и заверката на отчетите са изцяло за сметка на съответната политическа партия.7 За малки формации, събиращи средства предимно от членски внос, таксите за независим финансов одит могат да представляват опустошителен разход, който източва ресурсите им за реална политическа дейност.

В допълнение към независимия одит, самата държава осъществява последващ контрол. В 6-месечен срок след изтичането на крайния срок за получаване на отчетите, Сметната палата извършва собствен специализиран одит за съответствие.6 Този одит обхваща финансовата дейност, приходите, разходите и управлението на имуществото на специфична група партии: тези, които през предходната година са получавали държавна субсидия, ползвали са предоставени им държавни или общински помещения, или са участвали активно в провеждани избори.6

Санкционен режим и риск от институционално заличаване

Нарушаването на правилата за финансова отчетност води до сурови наказания, които могат на практика да парализират дейността на една партия. Сметната палата има правомощието да съставя актове за установени административни нарушения.6 Имуществената санкция за политическа партия, която не представи изобщо или не представи в законовия срок своя финансов отчет и придружаващата го декларация за дарителите, е изключително висока – тя варира в размер от 2556,46 евро до 5112,92 евро (което се равнява приблизително на 5000 до 10 000 лева).6 За малка гражданска партия без корпоративни спонсори, подобна глоба често означава финансов фалит.

Освен финансовата глоба, съществува и директна политическа санкция. При непредставяне на отчетите в срок, политическите партии автоматично губят правото си да получават държавна субсидия, като тази санкция е валидна до провеждането на следващите избори за народни представители.6 Този механизъм ефективно задушава системните нарушители, лишавайки ги от жизненоважен финансов ресурс за водене на предизборни кампании.

Вид задължение/Нарушение	Описание на изискването	Санкция при неизпълнение
Годишен финансов отчет	Подаване до 31 март на хартиен и електронен носител	Отчетът се счита за неподаден
Деклариране на дарители	Списък на всички физически и юридически лица	Отчетът се счита за неподаден
Независим финансов одит	Задължителен при приходи/разходи над 50 000 лв.	Отказ за приемане на отчета
Неспазване на срока/формата	Непредставяне или закъснение след 31 март	Глоба: 2556.46 - 5112.92 евро; Загуба на държавна субсидия до следващи парламентарни избори

Изборният процес: Регистрация, бариери и логистика на кампаниите

Крайната цел на всяка политическа партия е участието в изборния процес и спечелването на мандати. Процедурите за регистрация за участие в самите избори (парламентарни, местни, европейски) са регламентирани в Изборния кодекс и представляват напълно отделен административен процес от съдебната регистрация на партията. Тази фаза се администрира от Централната избирателна комисия (ЦИК) на национално ниво и от съответните Районни (РИК) или Общински избирателни комисии (ОИК) на локално ниво.

Подписки, проверки и ролята на ГРАО

За да бъде допусната до участие в избори, една вече регистрирана политическа партия трябва да докаже актуална обществена подкрепа. Това става чрез събирането на подписи. Интересен паралел, който илюстрира тежестта на тези изисквания, е, че за регистрирането на национален инициативен комитет пред ЦИК (например за издигане на независим кандидат за президент) се изискват същия брой подписи, какъвто се изисква за учредяване на партия – 2500 избиратели, с цел да се гарантира равнопоставеност между субектите.9

Времевите срокове за събиране на тези подписи и подаване на документи за регистрация за избори са обект на постоянни дебати. Граждански организации и движения често предлагат преразглеждане на процеса, като преобладават становищата за съкращаване на сроковете за регистрация, включително намаляването им до 20 дни преди изборния ден.9 Целта на подобни предложения е да се даде възможност за по-бърза реакция на гражданското общество при предсрочни избори и да се намали времето, през което партиите трябва да поддържат скъпоструващи предизборни щабове.

Един от най-критичните и непрозрачни елементи в този процес е проверката на събраните подписи. Подписките се предават в ЦИК (или РИК/ОИК), след което се изпращат за верификация в Главна дирекция "Гражданска регистрация и административно обслужване" (ГРАО).9 Практиката показва сериозни дефицити в този механизъм. Според изразени становища на участници в изборния процес, ГРАО връща протокол, в който се записват единствено крайни цифри (брой валидни и брой невалидни подписи).9 Достоверността на тези цифри не се проверява и не може да бъде ефективно контролирана от членовете на избирателните комисии.9 Още по-проблематично е, че представителите на съответната партия или инициативен комитет нямат достъп до детайлите от проверката – на тях им се отказва справка под предлог "защита на личните данни", въпреки парадокса, че тези данни са събрани и предоставени на ГРАО именно от самите политически субекти.9 Това създава огромен риск от административно отстраняване на неудобни участници, тъй като често между 10% и 20% от подписите се анулират поради грешки в ЕГН или дублиране (ситуация, при която един избирател се е подписал в подкрепа на повече от една формация). За да са сигурни в регистрацията си, партиите са принудени да събират значително повече подписи от законовия минимум.

Транснационална логистика: Гласуване извън страната

Участието в национални (парламентарни) избори изисква от политическите партии капацитет за водене на кампания не само в границите на България, но и сред огромната българска диаспора. Организацията на изборния процес в чужбина е сложна логистична операция. При изборите за народни представители, проведени на 27 октомври 2024 г., ЦИК определя специфични условия за образуване на избирателни секции зад граница.10

Държавата автоматично образува секции в своите дипломатически и консулски представителства (например в САЩ – във Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис).10 Освен това, секции се откриват автоматично и на места, където през последните 5 години е имало поне една секция, в която реално са гласували не по-малко от 100 избиратели.10 Посланиците отправят официални покани към организациите на българските граждани по места да окажат съдействие за логистичната подготовка на вота.10 За една политическа партия, това означава, че за да максимизира резултата си, тя трябва да изгради мрежа от доброволци и застъпници в множество държави на няколко континента, което отново облагодетелства големите, добре финансирани структури за сметка на локалните граждански инициативи.

Парадоксът на независимите кандидати: Свръхрегулация и възпиращ ефект

Законът формално предоставя алтернатива на партийното участие чрез института на независимия кандидат. Анализът на Изборния кодекс обаче разкрива, че този път е изключително рестриктивен и често много по-труден от партийната регистрация.

Процедурата изисква формирането на инициативен комитет, съставен от едва трима до седем избиратели, които имат постоянен адрес на територията на съответния изборен район.11 Този комитет се регистрира в Районната избирателна комисия (РИК) и в изключително кратък 5-дневен срок след регистрацията си трябва да открие и представи в Сметната палата специална банкова сметка, предназначена изключително за обслужване на приходите и разходите по предизборната кампания.11 Всяко лице може да участва само в един такъв комитет.11

Критичната, често непреодолима бариера се крие в изискването за подкрепа. Според Изборния кодекс, независим кандидат за народен представител може да бъде регистриран само в един едномандатен избирателен район, и то единствено когато кандидатурата му е подкрепена с подписите на не по-малко от 10 000 избиратели, които имат постоянен адрес на територията на същия този район.11 Съществува и строга забрана независим кандидат да бъде включван едновременно и в кандидатски листи на политически партии или коалиции.11

Тук се наблюдава тежък законодателен парадокс: докато за създаването на национална политическа партия се изискват 2500 подписа от цялата страна 2, за издигането на един единствен независим кандидат в един конкретен район (често с население от едва няколко десетки хиляди активни избиратели) се изискват 10 000 локални подписа.11 Тази свръхрегулация превръща независимата кандидатура за парламент в практически неосъществим проект за обикновения гражданин, запазвайки този механизъм само за изключително влиятелни локални фигури с огромен финансов или медиен ресурс.

Форма на участие (Парламент)	Инициатори / Ръководство	Изискуеми подписи за регистрация	Териториален обхват на подписката	Финансови задължения
Политическа партия	Партийно ръководство	2500 членове (при съдебна регистрация)	Национален (цялата страна)	Годишни отчети, Одит (при >50х. лв.)
Независим кандидат	Инициативен комитет (3-7 души)	10 000 избиратели	Строго локален (само от 1 избирателен район)	Откриване на банкова сметка до 5 дни

Стратегически анализ: Организиране на изборно участие от група от 100 до 200 граждани

След детайлния преглед на нормативната уредба, фокусът на настоящия анализ се насочва към решаването на конкретен казус: Възможно ли е и как една неформална група от 100 до 200 обикновени българи да организира успешно участие в парламентарни, европейски или местни избори чрез формата на политическа партия?

Директният отговор, базиран на стриктния прочит на Закона за политическите партии и Изборния кодекс, е категоричен: самостоятелното юридическо учредяване и съдебна регистрация на изцяло нова политическа партия от изолирана група от 100 до 200 души е математически и правно невъзможно.

Законодателят е поставил непреодолима бариера чрез изискването за абсолютен минимум от 2500 действителни членове в рамките на три месеца от учредяването.2 Дори въпросната група от 200 души да формира безпроблемно първоначалния инициативен комитет (за който са нужни 50 души 4) и да плати за публикация в национален ежедневник, тя ще се изправи пред гигантско логистично предизвикателство. За да преминат съдебния филтър на Софийски градски съд, тези 200 души трябва в рамките на 90 дни да убедят още най-малко 2300 свои съграждани да попълнят лични декларации. Това означава, че всеки един от активистите трябва да намери средно по 12-13 нови членове. В контекста на съвременното българско общество, характеризиращо се с високи нива на политическа апатия и дълбоко недоверие към предоставянето на чувствителни лични данни (ЕГН, постоянен адрес, подпис) 2, събирането на такъв обем достоверна информация без разгърната инфраструктура (офиси, платени сътрудници, реклама) клони към невъзможност. Освен това, рискът от отхвърляне на част от подписите от съда или прокуратурата налага събирането на поне 3000 подписа за застраховка, което допълнително увеличава тежестта.

Ако целта на тази гражданска група е непременно да участва в изборния процес, тя трябва да изостави идеята за създаване на собствена партия от нулата и да приложи алтернативни политико-правни стратегии. Всяка от тези стратегии крие специфични рискове и изисква различен подход към закона.

Стратегия 1: Използване на мандатоносител ("Спяща" партия)

Най-прагматичната и често използвана тактика в българската политическа реалност за граждански сдружения, които искат да прескочат бариерата от 2500 членове, е партньорството с вече съществуваща, легитимно регистрирана политическа партия. В публичния регистър на СГС и в списъците на Сметната палата фигурират десетки партии, които поддържат своята юридическа валидност (подават редовно нулеви или отчети с минимална дейност в срока до 31 март 6), но на практика не развиват реален политически живот и нямат собствена електорална тежест.

Групата от 100-200 граждани може да влезе в преговори с ръководството на такава партия, която да изиграе ролята на "мандатоносител". В този сценарий гражданската група използва правната рамка, регистрацията, банковите сметки и името на партията, за да издигне своите кандидати в листите ѝ за предстоящите избори. Рискови фактори: Тази стратегия крие огромни юридически и политически рискове. Съгласно закона, официалните представляващи на партията (чиито спесимени са в съда 2) са единствените лица, които имат право да подписват листите и да ги внасят в ЦИК/РИК. Неформалната гражданска група няма юридическа власт над тях. Собствениците на партийната регистрация могат във всеки един момент, дори часове преди крайния срок, да оттеглят регистрацията, да подменят кандидатите в листите или да поставят неприемливи финансови условия. Освен това, отговорността за финансовите отчети към Сметната палата остава на титуляря на партията, което може да доведе до конфликти при управлението на средствата от кампанията.

Стратегия 2: Институционалният капан на независимата кандидатура

Ако групата категорично отказва да се асоциира с компрометирани или непознати партии, тя може да се опита да използва института на независимия кандидат за парламентарни избори. Формирането на инициативен комитет е изключително лесно – изискват се само между 3 и 7 избиратели от съответния район 11, което идеално пасва на ресурса на група от 200 души. Откриването на банкова сметка в 5-дневен срок 11 също е тривиална административна задача.

Проблемът, както бе анализирано по-горе, е изискването за 10 000 валидни подписа в рамките на един едномандатен избирателен район.11 Ако групата се състои от 200 силно мотивирани активисти, простата математика показва, че всеки един от тях трябва да събере по 50 подписа. Предвид практиката на ГРАО да анулира значителен процент от записите поради технически грешки или дублиране 9, активистите трябва да съберат около 12 000 – 13 000 подписа, за да са в безопасност. Това означава по 60-65 подписа на човек. В средноголям избирателен район в България това означава физически контакт и убеждаване на огромен процент от реално гласуващите граждани. Въпреки че е теоретично възможно, логистиката по опъване на шатри, защита на личните данни и водене на кампания прави този вариант изключително изтощителен и предразположен към провал в момента на проверката от ГРАО.

Стратегия 3: Префокусиране към местната власт (Локална стратегия)

Най-реалистичният, правно защитен и успешен сценарий за пряко участие във властта за група от 100 до 200 организирани граждани е насочването на техните усилия изключително към местни избори (избори за общински съветници и кметове).

Въпреки че Изборният кодекс налага непосилни бариери за парламентарните избори, праговете за местната власт са пропорционални на демографския мащаб на съответната община. За издигане на независим кандидат за общински съветник или кмет на община/кметство, изискуемият брой подписи често варира от няколкостотин (в малките общини) до няколко хиляди (в големите градове). Група от 200 местни граждани притежава достатъчен социален капитал и мрежа от контакти, за да събере бързо и безпроблемно необходимите подписи за независима листа или кандидат за кмет, използвайки механизма на инициативните комитети. Този подход им позволява да избегнат тежката процедура по регистрация в Софийски градски съд 2, да заобиколят изискването за 2500 членове 2 и да избегнат сложните ежегодни финансови одити пред Сметната палата, които тежат на партиите.6 Техните финансови задължения ще се ограничат единствено до отчитане на конкретната предизборна кампания.

Финансовият риск пред гражданските инициативи

Независимо от избраната стратегия (мандатоносител или инициативен комитет), групата трябва да бъде изключително внимателна относно финансовата рамка на кампанията си. Ако кампанията генерира дарения и разходи, надхвърлящи прага от 50 000 лева, това автоматично задейства клаузата за задължителен независим финансов одит от лицензиран одитор.7

Една неформална група обикновени граждани често не разполага с професионален счетоводител, запознат със спецификите на партийното счетоводство. Дори най-малката техническа грешка в отчета, пропуск да се декларира дори един микро-дарител 6, или забавяне на документите след фаталната дата 31 март 7, води до опустошителни последици. Законодателят не прави разлика между гигантска парламентарно представена партия и малко гражданско сдружение – санкцията за неподаден или сгрешен отчет е една и съща: от 2556,46 до 5112,92 евро.6 За група от 100-200 души, разпределянето на подобна солидарна глоба може да доведе до сериозни лични финансови сътресения и напълно да демотивира всякакви бъдещи опити за политическо участие.

Оценка на демократичния капацитет на системата (Заключения)

Синтезът на представените нормативни актове, съдебни практики и административни процедури разкрива един фундаментален парадокс в архитектурата на българската политическа система. Законодателството, макар и изградено върху демократичната презумпция за свободно сдружаване на гражданите 1, в своето практическо приложение функционира като високо ефективен картел, защитаващ институционалното статукво.

Системата е проектирана да фаворизира големи, утвърдени структури с постоянен достъп до финансови потоци (включително държавни субсидии 6), професионални юридически екипи и счетоводни апарати. Процесът на създаване на партия изисква преминаването през тромав съдебен контрол в СГС 2 и доказването на масова представителност (2500 индивидуални членове) в нереалистично кратки срокове от 3 месеца.2 Последващата поддръжка налага спазването на драконовски финансови правила пред Сметната палата, където всяка грешка или липса на одит (при оборот над 50 000 лв.) се наказва с глоби до над 5000 евро.6

За малка група от 100 до 200 активни българи, амбицирани да променят политическата реалност на национално или европейско ниво, директният път чрез създаване на собствена политическа партия е нормативно и логистично блокиран. Пътят през независими кандидатури за националния парламент е допълнително миниран от нелогичното изискване за 10 000 локални подписа 11 – праг, който е четири пъти по-висок от този за учредяване на национална партия. Проверките на тези подписи от ГРАО остават непрозрачни и генерират недоверие.9

Следователно, политическата иновация и навлизането на нови граждански субекти в българския парламент са изкуствено ограничени. За да материализира своите политически амбиции, разглежданата група от 200 граждани е принудена да прави тежки компромиси: или да използва съществуващи "спящи" партии като мандатоносители, рискувайки своята независимост, или да насочи енергията си изключително към местното самоуправление, където праговете за независими кандидати са съобразени с демографската реалност и позволяват реално гражданско участие без необходимост от поддръжката на национална партийна машина.

 

преди 16 часа, Дж. Неру написа:

Остави напиканите си чаршафи на Гемини-мемини, а виж, че демокрацията по определение е власт на посредствеността.

 

От

Така на прима виста като погледнах и доста много съм склонен да се съглася, че моите обяснения, на тема която е твърде важна и все по-критично важна за обществото, са много по-кратки и много по-ясни. Поради това, те могат да бъдат разбрани от много хора и съответно - да представляват някакво доказателство, дали това което казвам е верно или не е. 

 

Тука това, още не съм го прочел. Може би ще се опитам по-късно. От сега съм сигурен, че ще да е някаква неясна и лъжлива боза - безкрайна вероятно. 

 

НО! До тука с това с което съм съгласен с тебе. Другото е голяма лъжа и измама. Заблуда - вероятно твоя лична. Поради предразсъдъци, т.е. липса на разума. А така също, поради това, че си част от мнозинството, което според самия тебе е посредствено. 

 

Виж сега, кво ще се опитам да ти обясня:

1. Мнозинството не е еднакво. И както ти подсказа лапландеца, съществува средно ниво на интелект. Ако системата е правилна, това средно ниво се превръща в кантар. И всеки който се премери на тоя кантар, си намира правилното място, като алтернативите са точно две - над средно ниво или под средно ниво. 

Не можеш да намериш група от хора, която ако наистина избира своите лидери, да избере по-тъпи от средно ниво. Тъй като средното ниво е по-високо от ниското, то е висше спрямо ниското и може да го идентифицира. И няма да се случи някой тъпак да бъде турен за лидер. 

Освен това, да ти обърна внимание, защото вероятно не се сещаш - под "средно ниво" се разбира налагане на волята на мнозинството над тая на малцинството. Т.е. над 50%. Това ти го казвам защото такива глуповати и примитивни твърдения, най-редовно са комбинирани с примера, че еди кой си тъпак или еди кое си нископрофилно малцинство щяло да определя държавната власт. Ще определя  - дръжки. Малцинството нищо не определя при едно качествено гласуване. 

 

2. Казваш, че демокрацията, т.е. аз подразбирам волята на мнозинството е власт на посредствеността. Т.е. в движение нагоре по йерархията, когато мнозинството трябва да определи кой да управлява и евентуално как, то е посредствено и това не трябва да се случва. 

А когато, мнозинството подкрепя елита който вече е на власт срещу неговата постоянно пораждаща се от мнозинството конкуренция, тогава това мнозинство вече е компетентно да прави това и не е посредствено. 

 

Ще ти обърна внимание, че да - точно ти казваш в момента това. И го правиш, защото не схващаш, че нисходящото йерархическо движение представлява подкрепа на болшинството за елита на власт. Това нещо се случва, да речем като си плащаш данъците. Т.е. и когато ти ползваш пари, това са също данъци, защото емисията и лихвата представляват точно това - данък, който всеки който ползва пари го плаща. 

Или пък като спазваш законите. Или пък като плащаш монополно високата цена, на някакъв монополист, уж частен - но тоя монополист е станал монополист, защото именно държавата му е дала това право. 

 

Та с парите, които постоянно мнозинството плаща като данък на елита който вече е на власт, тоя елит след това плаща на свои служители и по тоя начин, съвкупното общество подкрепя елита на власт. И го подкрепя вкл. и за това, да дискриминира постоянно пораждащия се от самото общество конкурентен елит. 

 

И ти сега един вид казваш, че мнозинството е посредствено и не трябва да избира кой елит да бъде назначен, но с едно изключение - посредственото мнозинство има правото да подкрепя елита който вече е на власт. И независимо колко вече брутално посредствен е тоя елит, независимо колко се е вече разсъблякъл царят - все едно, посредственото мнозинство трябва да го подкрепя. 

 

А защо? Дали защото деградиралият елит е по-непосредствен от посредственото мнозинство? 

 

А ти как ще докажеш, че деградиралият елит на власт е по-умен от средното ниво на обществото? Щото аз съм сигурен, че тия джендъри са такава голяма простотия, та средното обществено ниво, колкото и да е вече затъпяло под управлението на дегенератите не го приема това изобщо. 

преди 1 час, ох боже! написа:

Така на прима виста като погледнах и доста много съм склонен да се съглася, че моите обяснения, на тема която е твърде важна и все по-критично важна за обществото, са много по-кратки и много по-ясни. Поради това, те могат да бъдат разбрани от много хора и съответно - да представляват някакво доказателство, дали това което казвам е верно или не е. 

 

Тука това, още не съм го прочел. Може би ще се опитам по-късно. От сега съм сигурен, че ще да е някаква неясна и лъжлива боза - безкрайна вероятно. 

 

НО! До тука с това с което съм съгласен с тебе. Другото е голяма лъжа и измама. Заблуда - вероятно твоя лична. Поради предразсъдъци, т.е. липса на разума. А така също, поради това, че си част от мнозинството, което според самия тебе е посредствено. 

 

Виж сега, кво ще се опитам да ти обясня:

1. Мнозинството не е еднакво. И както ти подсказа лапландеца, съществува средно ниво на интелект. Ако системата е правилна, това средно ниво се превръща в кантар. И всеки който се премери на тоя кантар, си намира правилното място, като алтернативите са точно две - над средно ниво или под средно ниво. 

Не можеш да намериш група от хора, която ако наистина избира своите лидери, да избере по-тъпи от средно ниво. Тъй като средното ниво е по-високо от ниското, то е висше спрямо ниското и може да го идентифицира. И няма да се случи някой тъпак да бъде турен за лидер. 

Освен това, да ти обърна внимание, защото вероятно не се сещаш - под "средно ниво" се разбира налагане на волята на мнозинството над тая на малцинството. Т.е. над 50%. Това ти го казвам защото такива глуповати и примитивни твърдения, най-редовно са комбинирани с примера, че еди кой си тъпак или еди кое си нископрофилно малцинство щяло да определя държавната власт. Ще определя  - дръжки. Малцинството нищо не определя при едно качествено гласуване. 

 

2. Казваш, че демокрацията, т.е. аз подразбирам волята на мнозинството е власт на посредствеността. Т.е. в движение нагоре по йерархията, когато мнозинството трябва да определи кой да управлява и евентуално как, то е посредствено и това не трябва да се случва. 

А когато, мнозинството подкрепя елита който вече е на власт срещу неговата постоянно пораждаща се от мнозинството конкуренция, тогава това мнозинство вече е компетентно да прави това и не е посредствено. 

 

Ще ти обърна внимание, че да - точно ти казваш в момента това. И го правиш, защото не схващаш, че нисходящото йерархическо движение представлява подкрепа на болшинството за елита на власт. Това нещо се случва, да речем като си плащаш данъците. Т.е. и когато ти ползваш пари, това са също данъци, защото емисията и лихвата представляват точно това - данък, който всеки който ползва пари го плаща. 

Или пък като спазваш законите. Или пък като плащаш монополно високата цена, на някакъв монополист, уж частен - но тоя монополист е станал монополист, защото именно държавата му е дала това право. 

 

Та с парите, които постоянно мнозинството плаща като данък на елита който вече е на власт, тоя елит след това плаща на свои служители и по тоя начин, съвкупното общество подкрепя елита на власт. И го подкрепя вкл. и за това, да дискриминира постоянно пораждащия се от самото общество конкурентен елит. 

 

И ти сега един вид казваш, че мнозинството е посредствено и не трябва да избира кой елит да бъде назначен, но с едно изключение - посредственото мнозинство има правото да подкрепя елита който вече е на власт. И независимо колко вече брутално посредствен е тоя елит, независимо колко се е вече разсъблякъл царят - все едно, посредственото мнозинство трябва да го подкрепя. 

 

А защо? Дали защото деградиралият елит е по-непосредствен от посредственото мнозинство? 

 

А ти как ще докажеш, че деградиралият елит на власт е по-умен от средното ниво на обществото? Щото аз съм сигурен, че тия джендъри са такава голяма простотия, та средното обществено ниво, колкото и да е вече затъпяло под управлението на дегенератите не го приема това изобщо. 

В темата съм дал връзки към сериозни изследователи и специалисти, разгледайте ги , ако желаете, критики към тях, аз само КОНСТАТИРАМ и преразказвам части от тяхната работа.Не е нужно да се придържам към тях, положението с Кухата Демокрацията и Безмислието в Изборната Система и Изборните Системив съвременните общества , вижда се сравнително лесно.

Възможни са много системи , много години премислях и се мъчих да намеря компромиси за да съчетая Материаслния еволюционен път и опазване на Българското Наследство , не се получава добре и в крайна сметка Логиката изиска влагането на  Интелектуална Плътност и Смисъл в Проекта България да премине отвъд границите на хуманизма и човешкото битие.Идеологията , философията и доктрините достигнаха до една ХиперУниверсалистична „система“ , която вместо да вкара „плътност“ в Каузата България, вкара България в „джобен виртуален свят“ и я опакова за Износ извън пределите на планетата и в „материята на самата планета“.Оказа се, че по-лесно да създадем мрежа от ДемоничниКутии -искуственосъзнание, от колкото да губим време и опитаме без директни „инжинерни намеси“ да променим човека, до толкова, че да е ефективен за междуличностна комуникация и работа в множество.

преди 4 часа, ох боже! написа:

И както ти подсказа лапландеца, съществува средно ниво на интелект.

това са глупостите на лапландеца...  няма такова общество, което "средното ниво на интелект" да се определи. Направо си се скъсал "да обясняваш" работи, дето не разбираш. 

Освен това некви си думички - ама разум, ама заблуди... пълна каша, каквато си е за всеки виртуален балалайкаджия, яко разбиращ от "обществото" и "посредствените", от "елита" или от "избирането". 

И най-вече - като някой е изтрещял, всички ИИ щуротийки на личния му бот са такива, защото последния е огледало на потребителя си. За да се надскочи това са нужни специални предварителни инструкции, които или не се знаят или не ви стиска, щото няма да има "сладки приказки по вашето си". 

преди 2 часа, laplandetza написа:

Възможни са много системи , много години премислях и се мъчих да намеря компромиси

Амаааа - невероятна мисъл, велико премисляне и тежки компромиси, просто

Само като се забележи че цялата тая боза са само "две изречения" и объркана каша от заемни понятия, фантастични нагласации, та до пълни нелепици, които обаче в главата на великия революционен гений са гениални прозрения, висши абстракции...

Главните букви са навсякъде, щото говорителят отново е налапал микрофона на партийното събрание и публиката жадно го слуша за висшите му мъдрости и пълни фантазии. 

Ама колко героични усилия и жертви е вложил говорителя за да направи народа щастлив...  да покаже и да го ограмоти и събуди за великите революционни и вселенски истини. Респект, браво, ашколсун! 

Няма такъв велик мислителски идеолог, просто. Мечтата на гения се сбъдва и целия форум е изправен на крака и аплодира бурно...  

Луда работа, ей! 

преди 3 часа, _ramus_ написа:

преди 6 часа, ох боже! написа:

И както ти подсказа лапландеца, съществува средно ниво на интелект.

това са глупостите на лапландеца...  няма такова общество, което "средното ниво на интелект" да се определи. Направо си се скъсал "да обясняваш" работи, дето не разбираш. 

Ти си тоя дето не разбираш. Като първо, глупостите на лапландеца са и мои глупости. Ако искаш ще поровя в блога си да видя преди колко години съм казал точно това. 

Става въпрос не за "такова общество, което "средното ниво на интелект" да се определи."

А става въпрос за система на организация, която да дава възможност да се определи. 

 

Системата е нужна когато броят на хората в групата (обществото) е голям. Когато групата е малка, работата е ясна. Аз ти я казах. Ти я не разбра - от първия път. Да пробваме от втория, а? 

 

Имаш сто човека, които се познават. Те трябва да определят свой представител (вожд, лидер, шеф или каквато е там думичката за едно и същото нещо). 

Как сто човека правят това? Те гласуват. Тъй като са малко на брой, могат да гласуват неколкократно, при това мажоритарно. И да излъчат лидер. 

И сега, ти как мислиш - дали тия ще изберат някой глупак; или пък ще изберат някой който е над средното интелектуално ниво? 

Така. Въпросът не беше риторичен - ще чакам отговор. От тебе, щото нали много знаеш. 

 

Така, а тука тоя процес продължава. Тъй като хората които са над средно интелектуално ниво са повече от един (да речем че са 5%, т.е. петима от сто), тези петима са фаворити и останалите, които са под тяхното ниво, но все пак като съвкупен интелект, знаят даже повече от петимата, та останалите все пак в различните ситуации, не знаят дали някой друг от петимата не е правилно да бъде избран. Но тоя който е избран е бил избран, защото обяснява, как нещо реално може или не може да се случи. Другите петима, казват друго. 

 

Следователно, след като бъде избран, представителят трябва да докаже на практика, че нещото което е обяснил в предизборната си пледоария може да стане на практика. 

И докато той прави това, т.е. докато управлява, останалите петима, а и всеки който иска да се включи, защото има какво да каже, го наблюдават и го критикуват. Т.е. това означава, че на практика ще се тества всяка теория (предизборна визия). Т.е. това означава, че петимата фаворити, които са над средно интелектуално ниво, се състезават не само по  между си, а и с природния закон. 

 

Тука трябва да се отбележи, че ако йерархията е подредена правилно, т.е. отгоре е качественото, а отдолу некачественото, се извършва същевременно и правилна селекция. Т.е. средното ниво на обществото се подига. 

Ако и всички имат достъп до управлението и до информацията която се трупа в чекмеджето на властта и истинската наука, тогава разликата между елита и средното ниво не е много голяма. Т.е. това означава, че цялото общество ще взима участие в управлението и ще се използва целият обществен потенциал, за решаване на огромни проблеми, които постоянно съществуват. 

Сегашната система е такава, че прави отрицателна селекция и отгоре са баштъпанарите. А те са там именно поради това, че обществото няма възможност да избира наистина. 

 

Ако имаше възможност, обществото никога не би избирало тъпаци, а винаги би избирало хора с интелект и качества над средно обществено ниво. 

преди 19 минути, Дж. Неру написа:

Няма "елит" освен самонареклите се чикиджийчета – чикиджийчета в много поколения гнили смрадливи назад.

Значи винаги имаш елит. Но имаш и йерархическа система, която също се променя, но тя е зададена от миналото. Променяна развивана. И фактически имаш работни места, от които тая йерархическа система се състои. Хората които заемат най-високите работни места в тая йерархическа система са елит на власт. Или назначени да бъдат елит. 

Но ако не си имал качествен конкурс за да бъдат определени най-кадърните които да заемат върховните работни места, тогава не най-качествените хора ще ги заемат. 

 

А такива имаш винаги - т.е. по-качествени и по-некачествени. Във всички специалности е така. 

Примерно най-лесната и нагледна аналогия е в спорта. Там се провеждат състезания. Съществува система за провеждане на състезания в някои видове спорт, която е добра. Но имаш и много лоши системи за провеждане на състезания, които дават огромни възможности на посредствени спортисти да стават шампиони. И да ти кажа, професионалните американски системи са точно такива. 

 

В тоя случай, тия лоши системи съществуват, поради политическата система която назначава най-отгоре на обществото лошият матриал. Те мислят, че след като те са прости, и ние сме прости. Но това не е така. Може би и ине сме прости, но те са по-прости и не им е мястото в държавната власт. 

преди 1 минута, ох боже! написа:

Да пробваме от втория, а? 

пробвай бе,  Опитай още няколко пъти... Те измишльотинките на великите блогъри няма как да не са велики. Ама схеми, ама яки игри с "природни закони"... 

Няма друг такъв форум в който толкова много гениали да са събрани от цялата вселена. 

преди 3 минути, ох боже! написа:

глупостите на лапландеца са и мои глупости.

Щом така го пишеш - ок. И да - пълни измишльотинки и фантасмагории са. Не че някой го интересуват, но като си направиш автопрезентация вероятно много яко ти изглежда. Е, добре, но пак са си измишльотини - любимите мантри на народните сърдитковци, повтарящи се едни през други как тъпанарите са някъде "отгоре над тях", докато истинските гениали и интелектуалци остават незачетени, неизвестни... и им остава само да си списват и презентират личните блогове, горките те. 

преди 8 минути, ох боже! написа:

Ти си тоя дето не разбираш. Като първо, глупостите на лапландеца са и мои глупости. Ако искаш ще поровя в блога си да видя преди колко години съм казал точно това. 

Става въпрос не за "такова общество, което "средното ниво на интелект" да се определи."

А става въпрос за система на организация, която да дава възможност да се определи. 

 

Системата е нужна когато броят на хората в групата (обществото) е голям. Когато групата е малка, работата е ясна. Аз ти я казах. Ти я не разбра - от първия път. Да пробваме от втория, а? 

 

Имаш сто човека, които се познават. Те трябва да определят свой представител (вожд, лидер, шеф или каквато е там думичката за едно и същото нещо). 

Как сто човека правят това? Те гласуват. Тъй като са малко на брой, могат да гласуват неколкократно, при това мажоритарно. И да излъчат лидер. 

И сега, ти как мислиш - дали тия ще изберат някой глупак; или пък ще изберат някой който е над средното интелектуално ниво? 

Така. Въпросът не беше риторичен - ще чакам отговор. От тебе, щото нали много знаеш. 

 

Така, а тука тоя процес продължава. Тъй като хората които са над средно интелектуално ниво са повече от един (да речем че са 5%, т.е. петима от сто), тези петима са фаворити и останалите, които са под тяхното ниво, но все пак като съвкупен интелект, знаят даже повече от петимата, та останалите все пак в различните ситуации, не знаят дали някой друг от петимата не е правилно да бъде избран. Но тоя който е избран е бил избран, защото обяснява, как нещо реално може или не може да се случи. Другите петима, казват друго. 

 

Следователно, след като бъде избран, представителят трябва да докаже на практика, че нещото което е обяснил в предизборната си пледоария може да стане на практика. 

И докато той прави това, т.е. докато управлява, останалите петима, а и всеки който иска да се включи, защото има какво да каже, го наблюдават и го критикуват. Т.е. това означава, че на практика ще се тества всяка теория (предизборна визия). Т.е. това означава, че петимата фаворити, които са над средно интелектуално ниво, се състезават не само по  между си, а и с природния закон. 

 

Тука трябва да се отбележи, че ако йерархията е подредена правилно, т.е. отгоре е качественото, а отдолу некачественото, се извършва същевременно и правилна селекция. Т.е. средното ниво на обществото се подига. 

Ако и всички имат достъп до управлението и до информацията която се трупа в чекмеджето на властта и истинската наука, тогава разликата между елита и средното ниво не е много голяма. Т.е. това означава, че цялото общество ще взима участие в управлението и ще се използва целият обществен потенциал, за решаване на огромни проблеми, които постоянно съществуват. 

Сегашната система е такава, че прави отрицателна селекция и отгоре са баштъпанарите. А те са там именно поради това, че обществото няма възможност да избира наистина. 

 

Ако имаше възможност, обществото никога не би избирало тъпаци, а винаги би избирало хора с интелект и качества над средно обществено ниво. 

Пробвай да обясниш на хората и тук, пусни и връзка към твоя блог.

 Искам само да напомня, че Системата не съвпада, не е неразривна част от Генералния План-т.е. Дългосрочния план за Съществуване. Задължително, за да има еволюция  Системата трябва да служи на Генералния План, а не Плана да се жертва заради системата. Социаликономостопанскополитическата система е само един вид Консуматив , а не е Ценност, не е Онова Което да Обединява единиците в дълбок план. Повелителите на Системата в този ред е задължително да са предварително подбрани, подготвени, но да се задържат за кратко време, без да повтарят Нивото, т.е. Елитите от всякакъв характер са Убийствени за Прогреса.

преди 11 минути, ох боже! написа:

Ако имаше възможност, обществото никога не би избирало тъпаци, а винаги би избирало хора с интелект и качества над средно обществено ниво. 

И поне накрая финала да вземем така - напосоки. Това са голи фантазии и това изречение пълна безсмислица, без значение колко велико заключение ти изглежда. 

Така - какво значи "обществото"... кое и какво значи? 

"Тъпаци" - кой го определя, как го прави, според какво?

обществото... има само една възможност да "избира" - в демокрацията се наричат ИЗБОРИ. Всеки дето ходи да дава гласа си, той ли е интелектуалец и с "качества" за да си избере "подходящия"?  

Просто така са общите приказки, които са просто плява от буквички, с които се кичат от кохортата на великите виртуални мислители. Ако не теб ти биха дали възможност да избираш, като гледам с "какви велики интелектуални възможности си" - ти да не би да си наясно кой да избереш? 

Народа... в масовката си никога не е имал интелектуално ниво. Никой народ, никое общество. Политиката не е всичко, нито управлението - интелигентните хора си имат начини с които да творят, да са креативни, да правят нещата. Ти не си сред тях - ако беше нямаше да пишеш тия фантазии. 

И още нещо, може би най-важното. При добре организирано и „работещо общество“ , бързо яе се достигне Предела на Нормалността,т.е. достига се до Криза на Съществуването, при хората май му казват границата с Ера на постхумйанизъм.  Изниква Въпросът - Как го искате сервирано Бъдещето!?

преди 2 минути, laplandetza написа:

не е неразривна част от Генералния План-т.е. Дългосрочния план за Съществуване.

Да де - "краставицата" по Мирча Кришан - говорителят на вселенския план за съществуване... 

И пак - цял абзац, едно изречение, изпълнено с думички с главни букви, които няма кой да прочете, нито има смисъл. Но авторът е толкова велик пред огледалото на екрана си... Той разиграва от толкова много години театрото в което той е важен фактор, който оправя нещата на "големия план" щото е наследник на велики и древни деди, дето тайно са заложили плана и са революционерите му... 

Няма мърдане просто...  Интелигентите направо са се разпилели в думички, описания 

...........пукна пролет и здравната система 4-4-2 , замириса на нарциси  и одеклона на клафйора Камен Странски😁

преди 4 минути, laplandetza написа:

Изниква Въпросът - Как го искате сервирано Бъдещето!?

Изникна, да. Като халюциногенна плесен, която вселенския сервитьор ще ви поднесе от вселенското меню... Той е и "готвачът" на тая вселенска гозба - просто е един вселенски алтруист, който жадува да отправи вселенското си послание... и да спаси човечесттвото от пречките в 'ГОЛЕМИЯ ПЛАН'. 

преди 1 минута, Дж. Неру написа:

Няма елит, най-малкото защото това нещо може да бъде определено само "отгоре", от същност(и) над елита, но не отдолу или от равно.

Който ти каже, че е елит, е смрадливо и тъпо чикиджийче, а ако му верваш, си по-зле даже от смрадливото тъпо чикиджийче.

Защо някой, за Елит -при мен е Властови Елит, културен, научен.спортен елити са нещо различно, други теми-специфични са. Както преди казах предлагам да няма Властови Елит в целия му смисъл, той е вреден за прогреса-един вид „отрова“.

Представител от Властовия Елит защо му е да парадира, че е от този елит? , и какво ти разбираш под Властови Елит? Очевидно има персони , които са концентрирали голямо влияние, власт.......................Как да ги наречем, че да заменим Властови Елит?

преди 18 часа, _ramus_ написа:

...

Няма друг такъв форум в който толкова много гениали да са събрани от цялата вселена. 

...

Не бих се осмелил да се намеся в увлекателната дискусия... нямам необходимите за това познания, ерудиция, компетентност... експертиза (ебати кефа, винаги ми се е искало и аз да го изокам така не на място)... просто ми се струва, че в думата "гениали" има изпуснати букви. Според мен две.

Извинявам се на Рамус, че си позволих да орежа цитата.

 

преди 1 минута, lebel написа:

Не бих се осмелил да се намеся в увлекателната дискусия... нямам необходимите за това познания, ерудиция, компетентност... експертиза (ебати кефа, винаги ми се е искало и аз да го изокам така не на място)... просто ми се струва, че в думата "гениали" има изпуснати букви. Според мен две.

Извинявам се на Рамус, че си позволих да орежа цитата.

 

ахахах😄, отлична наблюдателност!......освен изпуснати букви има и „изпуснати хора“ 😁

на 13.03.2026 г. в 17:46, _ramus_ написа:

на 13.03.2026 г. в 17:27, ох боже! написа:

Ако имаше възможност, обществото никога не би избирало тъпаци, а винаги би избирало хора с интелект и качества над средно обществено ниво. 

И поне накрая финала да вземем така - напосоки. Това са голи фантазии и това изречение пълна безсмислица, без значение колко велико заключение ти изглежда. 

Така - какво значи "обществото"... кое и какво значи? 

"Тъпаци" - кой го определя, как го прави, според какво?

обществото... има само една възможност да "избира" - в демокрацията се наричат ИЗБОРИ.

Ма ти още ли се занимаваш с мене? ЧЕ аз вече разбрах, че си безперспективен и нема смисъл да пробвам да ти обяснявам трети път. За твое щастие, в момента си немам друга работа. 

 

Та:
1. Общество - означава мнозинството. Тоест, това са всички хора в определен ареал. Примерно това е България. Но пък България е част от Европа. А така също от Евразия (ЕС също е част от Евразия - не се изненадвай и не ми опонирай тъпо)/. 

А пък Евразия е част от целия свят, който взаимодейства все по-интензивно, което се дължи на нарастването на населението, както съответно и на нарастването на гъстотата на населението. 

... Надявам се, че като не разбираш от една дума, повечето думи, ще ти прояснят главата, а няма да я затормозят още повече.

2. Тъпаците и умниците се определят посредством сравнения на едни хора с други хора. Ако трябва да мериш прости параметри, примерно като тегло, дължина се използват мерни единици, които са прости и съответстващи за конкретния параметър. С хората е друго - те са сложни. Повечето хора са все още умни, макар че съществуват и разни олигофрени, които никога не се научават, да си връзват връзките или да внимават да не паднат от терасата. 

Поради това че са сложни, мерната единица за качествата на един човек е друг човек. Но е нужна система за измерване. И тая система мери съвкупните качества. 

Системата която може да прави така, трябва да бъде съобразена с работещата обществена организация - с нейната най-главна същина. Съответно тука говорим за Главните Обществени Отношения. 

 

Когато аз ти извадя един такъв сложен за тебе термин, ти трябва да опиташ поне да проумееш, че аз го вадя с цел да опростя максимално най-сложното възможно нещо - общественият механизъм на взаимодействие.

Не да усложня, дойдох - а да опростя. При това максимално. По подобен начин хората са създали картата на света, която в умален и опростен размер ти онагледява ясно, защото е показала главното. 

Тука под "обществения" трябва да имаш предвид, че той произтича от "общество". А ако случайно вече си забравил, какво да разбираш под "общество", погледни точка 1. на настоящия мой коментар. 

 

Та Главните Обществени Отношения, са Кръговратът на Общественото Йерархическо Взаимодействие. Което се състои от две главни движения - Нисходящо Йерархическо Движение (Дясно Главно) и Възходящо Йерархическо Движение (Ляво Главно). 

 

Нисходящото ти представлява самото разделение на труда. При него всеки вид труд съвпада точно и с местоположенитето му в йерархията. Най-отгоре са върховните работни места. Там работи ЕЛИТЪТ НА ВЛАСТ. Тука въпросът е, че тия могат да бъдат правилните хора на правилното място, или пък неправилните хора на неправилното място. 

 

Освен това, има и вариации, т.е. степени. Т.е могат да бъдат все по-неправилните хора в на все по-неправилното за тях място. И т.н. 

 

Та нисходящото движение, което е абсолютно тъждествено на разделението на труда, започва с импулс от най-високото работно място. Където работят едни хора. Те са елит на власт. Или елит по длъжност. Длъжността е част от разделението на труда. Тъй като управляват цялото общество, те извършват най-сложният вид обществена дейност - т.е. и многостранна. 

Как да бъдат определени тия, така че да не бъдат не просто тъпаци - те трябва да са най-умните. Или поне измежду най-умните. Но това е по-трудното нещо, най-трудното оказва се, защото най-наболелият обществен проблем е свързан с това. 

В най-общи линии, проблемът е поради блокирането на Възходящото Глявно Йерархическо Движение (Ляво Главно). Причината е, че с нарастване на броя на населението (йерархията), Нисходящото Йерархическо Движение е било организирано правилно. А Възходящото не е било (организирано правилно). 

 

Това е така, защото избирателната система и избирателните системи навсякъде в т.нар. "демократичен свят" са псевдодемократични. Т.е. те са нерпавилни. Т.е. те не дават абсолютно никаква възможност на електората, да избира държавна власт. 

 

Сега тука,  ти твърдиш...

... По точно, ти се изцепваш, че в демокрацията било имало само една възможност обществото да избира, и тоя начин се наричал ИЗБОРИ. 

Е да, ама знаеш ли ти, че през соца, комунистическата идеология, която беше на власт, твърдеше че най-добрата демокрация и най-добрите избори, които дават най-добра възможност на народа да избира е в соцлагера? 

 

И освен това, има някои детайли, които подсказват, че поне според тях това може и да е така. Примерно железният факт, че жените са получили право на глас, точно при комунистите в България, което пък събитие се е случило преди прословутата швейцарска демокрация да даде право на швейцарските жени да гласуват. 

 

Но, като оставим тия подробности настрана, за да не те забъркват още повече, съвсем накратко мога да ти съобщя, че избирателните системи са такива, вкл. в България, че не дават възможност на електората да избира държавна власт. 

 

И точно в това е целият пиниз, поради който е блокирано Възходящото Йерархическо Движение. Не съществува система на организация, която да дава възможност за това. Системата е абсолютно тъждествена с Правилната Избирателна Система. 

 

Ако липсва такава, или ако съществува неправилна, можеш да си правиш избори колкото искаш. Можеш също така да ги наричаш и ИЗБОРИ. 

 

Проблемът е в това, че те не са. Или ако те контрирам симетрично: НЕ СА ИЗБОРИ. 

 

А иначе, кой е тъпак и кой е умник в по-тесните специалности от разделението на труда, се установява много лесно. Примерно в училище, конкретно в часовете по математика, много ясно се открояват тъпаците по математика от умниците по математика. Системата работи. Но работи в малките колективи - в конкретния случай това е един клас. Евентуално едно училище, но обърни внимание на най-важното - училището е организирано така, че всичките ученици (т.е. мнозинството/обществото му) са разпределени в по-малки групи (класове). 

 

И това е целият пиниз на методът който дава възможност да се обособят и тъпаците (както и умниците) - мнозинството (обществото), да бъде разпределено достатъчно малки работни групи. 

 

Може би ще се изненадаш, но точно, точно това е главният проблем и на избирателните системи - прекалено големите базови избирателни райони - срещу един депутат ти стоят директно 25 000 от електората. За капак имаш и многомандатни избирателни райони. 

 

Между другото, в блога си точно и последователно съм анализирал тоя основен проблем на днешните избирателни системи и защо именно прекалено големите избирателни райони са в основата на проблема с липсата на истински демократична, т.е. правилна избирателна система. 

 

на 14.03.2026 г. в 12:29, lebel написа:

в думата "гениали" има изпуснати букви. Според мен две.

мне.  А пък според рамус - точно това е думата и няма никакви "изпуснати букви". Затова и тоя рамус я е написал точно така. 

на 14.03.2026 г. в 19:59, ох боже! написа:

1. Общество - означава мнозинството.

Тоест, това са всички хора в определен ареал.

....че всичките ученици (т.е. мнозинството/обществото му)

Я пак - бавно и внимателно си го прочети пак.. ако можеш де. Те гениалните виртуалковци напират главно да се изхождат с думички и много-много не четат. 

това и исках - да си напишеш глупостите, които иначе са "направо гениални" и са съвсем достойни за "пояснения и обяснения. 

на 14.03.2026 г. в 19:59, ох боже! написа:

в блога си точно и последователно съм анализирал

да бе - няма такива "анализи", просто. 

Като почнете да се дуете и да играете във "на всеки личния театър от раздувки", просто нямате граница - вкл и сред глупостите и нелепиците. 

на 14.03.2026 г. в 19:59, ох боже! написа:

 

 

Т.е. ако бъде доказано (за пореден път) по неопровержим начин, че прекалено големите избирателни райони не трябва да съществуват, от това автоматически следва, че и пропорционалните избирателни системи не трябва да съществуват и изобщо не е възможно и да се споменава за тях, като опция която да бъде на власт. Т.е. ако някой умник е получил много пари или тлъсто местенце като преподавател в университет, или пък си е написал докторската дисертация и се е подписал под нея а вътре се разработва някакъв вариант, в който дори само са споменати думичките „пропорционална избирателна система”, сега тоя е уволнен и му е отнета дипломата. Всички сте уволнени! (вкл. Михаил Константинов и Ива Митева, също така ще трябва да одят да пасат овци)

 

Просто е и първо ще ви припомня отново ЙЕРАРХИЯТА НА ЙОТОР от СТАРИЯ ЗАВЕТ:

 

"13 На другия ден Моисей седна да съди народа; и народът стоеше около Моисей от сутрин до вечер.

14 А Моисеевият тъст(Йотор), като видя всичко, което той вършеше за народа, каза: Какво е това, което правиш с народа? Защо седиш сам и целият народ стои около теб от сутрин до вечер?

15 А Моисей отговори на тъста си: Защото народът идва при мене да се допитва до Бога.

16 Когато имат дело, идват при мен; и аз съдя между двамата противници и им пояснявам Божиите наредби и закони.

17 Но Моисеевият тъст каза: Това, което правиш, не е добро.

18 И ти ще се измъчиш, и този народ, който е с тебе, защото това е много тежко за тебе; не можеш да го вършиш сам.

19 Сега послушай думите ми; ще те посъветвам - и Бог да бъде с тебе. Ти стой между народа и Бога, за да представяш делата пред Бога;

20 и ги поучавай в наредбите и законите и им показвай пътя, по който трябва да ходят, и делата, които трябва да вършат.

21 Но при това измежду целия народ си избери способни мъже, които се боят от Бога, обичат истината и мразят несправедливата печалба, и постави над народа такива за хилядници, стотници, петдесетници и десетници;

22 и те нека съдят народа винаги - всяко голямо дело нека донасят пред теб, а всяко малко дело нека отсъждат сами; така ще ти олекне и те ще носят товара заедно с теб."

 

В горния текст има няколко съществени моменти, но от гледна точка на простото доказателство нас ни интересува само едно: „хилядници, стотници, петдесетници и десетници”.

Проста математика за шести клас!

Съотношенията между всеки две съседни йерархически нива са 10 към 1, 5 към 1, и 2 към 1. Т.е. съотношенията варират в тия граници, и между другото – тези съотношения са напълно запазени и в армията до ден днешен, а вероятно навсякъде където съществува йерархическа система (организация).

 

Защо ли е така, я да помислим! Защото за да е възможна комуникацията между хората, броят на хората които комуникират по между си не трябва да бъде прекалено голям. Тука виждаме, че един човек комуникира директно максимум с десет. А всъщност той трябва и да ги контролира.

 

Това е валидно не само за броя на хората които са от две съседни йерархически нива но и за броя на хората от всяка една група хора, в която хората имат намерение да комуникират по между си. Т.е. когато групата от хора е прекалено голяма, комуникацията не само се затруднява но е и напълно блокирана (при групи от по 25 000 човека, е блокирана много яко). Или както е казал и Шерлок Холмс - ние такава комуникация я изключваме, като невъзможна. Ама нищо, че от световните авторитарни централи ни я налагат, чак и като текст в Конституцията на Република България (изискването за пряко гласуване при избори и референдуми в Чл. 10).

 

Фактически самото организиране на йерархическа система, произхожда от голямата група, която без структуриране на йерархическа организация не може да комуникира. По същество, организирането на обществото под формата на йерархия означава, намаляване на броя на хората в работната група. Критерии е това именно просто нещо – да е възможна комуникацията. Колкото е по-голяма работната група, толкова по-невъзможна комуникацията става.

От голямата група, произтича изобретяването на правилна йерархия. И когато създаваш йерархия, при която си задал прекалено големи групи от хора, ти фактически не си създал йерархия. Ти си още в началото на началото – още в предйоторови времена. И днешните експерти по избирателните системи, такива като Митева, са предвечни експерти, те са първобитни умове, недоразвити – но за щастие, дори и днес са нужни какви ли не работници в чистотата и други браншове, където е нужен нискоквалифициран труд.

 

https://blog13.blog.bg/politika/2021/11/03/otnovo-za-ierarhiiata-na-iotor-i-protivorechieto-i-s-nosesht.1787167

 ********

 

Грешката на Йотор

 

Грешката се доказва просто и произтича именно от гледната точка на Йотор, която той изразява пред Моисей, когато му дава йерархическата система. Да повториме какво той казва: 

13. На другия ден седна Моисей да съди народа, и народът стоеше пред Моисея от сутрин до вечер.
14. И видя (Иотор) тъстът Моисеев всичко, що той правеше с народа, и каза: какво правиш ти с народа? защо само ти седиш, а цял народ стои пред тебе от сутрин до вечер?
15. Отговори Моисей на тъста си: народът дохожда при мене да иска съд от Бога;
16. кога им се случи някоя работа, те идват при мене, и аз отсъждам помежду им и (им) явявам Божиите наредби и законите Му.
17. Но тъстът Моисеев му каза: тъй, както правиш, не е добре.
18. Ти ще измъчиш и себе си и народа, който е с тебе, защото много тежка е тая работа за тебе: ти самичък не можеш я върши;
19. затова, послушай думите ми; аз ще ти дам съвет, и Бог ще бъде с тебе: бъди ти посредник пред Бога за народа и представяй на Бога работите (му);
20. учи ги на (Божиите) наредби и на законите (Му), и посочвай им пътя (Му), по който те трябва да вървят, и делата, които трябва да вършат;
21. а ти (си) избери измежду целия народ мъже способни, богобоязливи, мъже правдолюбиви, мразещи корист, и (ги) тури над тях за хилядници, стотници, петдесетници и десетници (и писари);
22. нека те съдят народа във всяко време и да ти обаждат за всяка важна работа, а за всички малки работи да съдят те сами; и на тебе ще е по-леко, и те ще носят с тебе заедно товара;
23. ако направиш това, и Бог ти заповяда това, тогава ще можеш утрая, и целият тоя народ ще си отива смиром на мястото.


***

Т.е. какво по същество казва Йотор на Моисей? Казва му, че един човек, бил той и Моисей, не е вездесъщ. Т.е. не е едновременно навсякъде. И следователно един човек не може да контактува с прекалено много хора. Има някакъв предел на хората с които Моисей може да контактува. Пределът който Йотор е дал на Моисей е в числата които са зададени. Т.е. трябва да бъдат събрани всичките хилядници, стотници, петдесетници и десетници (и писари). В една хиляда имаме 1 хилядник + 10 стотници + 20 петдесетници + 100 десетници = 131 човека. 
Да запомним това число! 

Сега да видим, какво е съотношението между броя на хората във всеки две съседни нива - то варира от 1 към 10 до 1 към 2. 


Т.е. най-голямото съотношение е 1 към 10. Един десетник контролира десет редника. Което вероятно е трудно. 

Ако приемем, че именно това съотношение е между Моисей и броя на хората непосредствено под него, т.е. - хилядниците, това означава, че на Моисей му се налага да контактува с 10 хилядника. 

Но Йотор дава указание, Моисей да назначи не само хилядниците, които пък да назначат стотиниците, които пък да назначат петдесетниците, които пък да назначат десетниците - а Йотор дава указание, Моисей да назначи всичките отговорни другари. 

Т.е. при 10 хилядници, ще имаме 10 Х 131 човека = 1310. 

Т.е. при 10 хилядници, съотношението на броя на хората между Моисей и всички останали войводи е 1 към 1310. 

Т.е. ако ние приемем, че  максималното число 10, което е дал Йотор за валидно между най-горните две йерархически нива, и същевременно спазим съвета на Йотор, Моисей да контролира само войводите, съотношението е такова. 

А ако приемем че съотношението е най-малкото, т.е. 2 към 1, от дадените от Йотор, това прави съотношение 1 (Моисей) към 2 хилядника. Или Моисей ще си има работа с 2 Х 131 = 262. 

Всъщност, дори Моисей да си има работа с само с един хилядник, това означава директен контрол над 131 човека, което е много. 

Но да речем, че Моисей, все пак е Моисей - велик лидер (или както там се казва). 
И следователно, ние ще се съгласим, че той може да контролира 1310 войводи. Или дори повече. 


Няма проблеми ние да приемем, че Моисей може да контролира и повече от 1310. 

Проблемът е когато зададем въпроса, колко повече? Защото колкото повече става народът на Израел (а той се увеличава), толкова повече Моисей се доближава до граничната зона на числото на целия еврейски народ, за който сам Йотор е казал, че е непосилно на сам човек да контактува с толкова много хора. 

От това става вече ясно, че така зададените напътствия на Йотор макар да са по-същество много верни, съдържат една съществена грешка. Моисей трябва да назначи и да комуникира основно с непосредствено стоящото под него йерархическо ниво - хилядниците. А с останалите да контактува по изключение. Той да назначи хилядниците, хилядниците да назначат стотниците, стотниците - петдесетниците и т.н. 

В противен случай:

18. Ти ще измъчиш и себе си и народа, който е с тебе, защото много тежка е тая работа за тебе: ти самичък не можеш я върши;

 

https://blog13.blog.bg/politika/2022/10/22/greshkata-na-iotor.1839572?reply=5550327
 

преди 2 часа, _ramus_ написа:

мне.  А пък според рамус - точно това е думата и няма никакви "изпуснати букви". Затова и тоя рамус я е написал точно така. 

...

Ок. Разбирам тоя Рамус. Бих разбрал и оня. 

Хубав ден, седмица и прочее календарни единици.

 

преди 1 час, lebel написа:

Разбирам тоя Рамус. Бих разбрал и оня. 

Tц. Не бихте. И "тоя" - е също греда.  

Обаче важното е в какво сте си убеден. Сред КАЛДАТА това се е превърнало в "най-милото"за основната маса никове.

нарцистична неолибералдемокрация😁

преди 2 минути, _ramus_ написа:

Tц. Не бихте. И "тоя" - е също греда.  

Обаче важното е в какво сте си убеден. Сред КАЛДАТА това се е превърнало в "най-милото"за основната маса никове.  

Ле Белчето е дърто педе-сче, де е научило много, но това не му е помогнало да не е п-сче.

Едно е ум, друго е дух. Бездушният ум е тъп и мръсен.