За символиката на пет повтарящи се образа у Тициан.

Голото женско тяло, прислужницата, щерната, огледалото, кучето.

В творчеството на Тициан повтарящите се образи изграждат сложна символна система, основана не върху напрежение и развитие, а върху съзерцателна цялост.
В картини като Свещена и профанна любов, Пасторален концерт и Венера от Урбино голото женско тяло изразява идеалното и неземното начало. То остава невидимо за облечените фигури, което показва, че принадлежи на различно, по-висше равнище на съществуване. Това разграничение обаче не поражда напрежение, движение или преход, а съществува като едновременно даденост и хармония.
Образът на прислужницата, свързан с грижата за външната красота на идеала го приземява, прави телесен, изгражда обща система на земен идеал. Тази необходимост от грижа набляга, че това не е възвишена любов, а телесна сексуалност.
Огледалото, като символ на суетата и самопознанието, насочва към преходността на сетивното.  Характерно е, че не идеалните, а земните образи имат нужда от огледало, от самопознание и себеразкрасяване.  
Кучето, различно по порода в зависимост от контекста, подчертава също двойственост – малките декоративни кучета при женските фигури внушават интимност и довереност на приятел, докато по-едрите при мъжките образи носят значения на сила и социален статус.
Мраморната щерна с вода, свързвана с извора Касталия и Аполон, въвежда аполоновия принцип на мярка и духовна яснота. Дори когато присъства във "Венериния" сюжет, на възвишената и земната любов, мраморната щерна е композиционен център на Аполонова хармония.

Така при младия и зрял Тициан отсъства напрежението динамика на прехода – вместо това присъства едновременното съществуване на различни начала. Неговият свят е изграден като статична равнозначност, в която противоположностите не се сблъскват, а съжителстват в устойчиво равновесие.