Ето вариант на по-обширно мнение, пригодено за форумна дискусия:

Струва ми се, че понятието „монументалност“ често се употребява без да се прави разграничение между два различни негови смисъла. А те не винаги съвпадат.

Първият вид монументалност е свързан с мащаба, величието и внушението. Монументално е онова, което поразява, откроява се и се запомня. То въздейства чрез размер, размах, богатство, техническо съвършенство или необичайност. В този смисъл монументални могат да бъдат Египетските пирамиди, катедралите, небостъргачите, гигантските статуи или дори грандиозни търговски сгради. Тази монументалност е преди всичко естетическа и психологическа. Тя цели да остави впечатление и да бъде запомнена. Може да я наречем монументалност на величието или монументалност на запомнящото се.

Но съществува и друг вид монументалност, която не зависи непременно от размерите и външния блясък. Това е монументалността като послание към следващите поколения. Тук съществено не е колко голям е паметникът, а какво се стреми да съхрани от забравата. Една скромна плоча, един надпис на чешма, малък паметник или дори стихотворение могат да бъдат монументални в този втори смисъл. Те отправят към бъдещето памет за лице, идея, събитие или ценност. Тяхната цел не е да удивят, а да напомнят.

Паметниците на Левски и особено на Вазов, например, не са особено грандиозни. Тяхната монументалност произтича не от размерите, а от значението на личностите, към които насочват паметта. Величието принадлежи на делото, а не непременно на материала и формата. От друга страна, египетските пирамиди съчетават двата вида монументалност. Те са едновременно грандиозни и носят послание за величието и вечността на своите владетели.

Има обаче и случаи, когато двата вида се разминават. Величествени мавзолеи и гробници могат да принадлежат на хора, чието историческо значение е незначително. Огромният мащаб тогава се оказва опит за самовъзвеличаване, а не израз на обществена памет. Обратно, някои от най-дълбоките монументи в историята са лишени от всякаква грандиозност. Те живеят чрез смисъла, който предават, а не чрез размера си.

Затова ми се струва полезно да се разграничават поне два вида монументалност. Едната е монументалност на впечатляващото и запомнящото се. Другата е монументалност на паметта и посланието. Понякога те съвпадат, понякога се разминават, а понякога дори си противоречат. Но именно вторият вид монументалност прави възможно едно общество да предава през времето не само образи, а и смисъл.

Когато се говори за монументалност, обикновено се мисли за човешки творения. Но всъщност понятието се прилага и към природни феномени. Величествени върхове, каньони, водопади, самотни скали или цели скални групи често се възприемат като монументални, макар да не са дело на човека. В този случай монументалността произтича от мащаба, внушението и способността на природния обект да оставя трайно впечатление. Той е запомнящ се.

Но при някои природни обекти се появява и втори вид монументалност. Около тях възникват митове, религиозни представи, идеи за божествено присъствие или покровителство. Тогава природният феномен придобива смисъл, превръща се в символ и започва да изпълнява функцията на послание към поколенията. Той вече не е само впечатляващ природен обект, а носител на памет и идентичност.

Добър пример за тази двойственост е монолитът Улуру в Австралия. От една страна, той е изключителен природен феномен и внушителен скален масив, който сам по себе си заслужава да бъде наречен монументален. От друга страна, за местните аборигенски общности Улуру е свещено място, свързано с митологични разкази и с паметта за предците. Затова неговата стойност не се изчерпва с геологията или с визуалното въздействие. Той е едновременно природен и културен монумент, което обяснява защо е обект на особена защита и като природно, и като културно наследство.

Мисля, че и тук ясно се вижда разграничението между два вида монументалност, при това произлезли не от човешки ръце. Монументалността на величественото и запомнящото се и монументалността на смисъла, която превръща даден обект в носител на памет и символично послание.
При това, при Улуру, но също Фуджи, Олимп, Синай и дори Пирин като седалище на Перун, монументалността достига най-пълния си израз – когато впечатлението и паметта се сливат в едно.

Каталог на носителите на монументалност, т.е. на материалите и средите, чрез които се съхранява и предава към поколенията памет за личности, идеи, събития и ценности. Предпочитанието е към трайни косиители- камък, метал, но доколкото важен е принадлежущият смисъл, най- важен е кодът, социалната памет за това, което изразява монументът.

I. Природни носители

върхове и планини;

скали, монолити, пещери, каньони, пустини;

дървета, гори, извори;

острови, заливи, реки.

(Природният обект придобива монументалност чрез митове, предания или исторически събития.)

II. Минерални и строителни материали

необработен камък;

дялани каменни блокове;

мрамор;

гранит;

тухли;

бетон;

стъкло.

III. Метали

бронз;

желязо;

стомана;

мед;

сребро;

злато.

IV. Органични материали

дърво;

кост;

слонова кост;

кожа;

пергамент;

хартия;

плат.

V. Вода, огън и светлина

чешми и кладенци с възпоменателни надписи;

вечни огньове;

фарове;

светлинни инсталации;

лазерни проекции.

VI. Пространствени структури

сгради;

храмове;

мостове;

пътища;

паркове;

градини;

цели градове и архитектурни ансамбли.

VII. Текстови носители

надписи;

летописи;

хроники;

книги;

поеми;

песни;

химни;

закони и конституции.

Тук спадат и „неръкотворните“ монументи, като Хорациевото Exegi monumentum.

VIII. Звукови носители

музикални произведения;

камбанен звън;

устни предания;

IX. Живи носители

родове и династии;

общности;

ритуали;

празници;

обичаи;

церемонии;

поклонничества.

Това е монументалност, съществуваща чрез повтарящото се действие.

X. Биологични носители

градини и паркове;

паметни дървета;

култивирани ландшафти;

генетично наследство;

XI. Образни носители

живопис;

мозайки;

икони;

фотографии;

кино;

телевизия;

документални филми

лични и семейни филми

XII. Технически носители

фотографски плаки;

грамофонни плочи;

магнитни ленти;

филмови ленти;

компактдискове;

твърди дискове.

XIII. Цифрови и виртуални носители

интернет страници;

електронни архиви;

бази данни;

цифрови библиотеки;

виртуални музеи;

триизмерни модели;

изкуствен интелект;

облачни хранилища;

блокчейн записи.

XIV. Социални носители

институции;

университети;

академии;

фондации;

ордени;

музеи;

традиции на дадена професия.

XV. Символни носители

знамена;

гербове;

емблеми;

девизи;

ритуални предмети;

униформи.

XVI. Идейни носители

религии;

философски системи;

научни теории;

морални принципи;

политически идеали.

XVII. Паметта на самия човек

индивидуалният спомен;

колективната памет;

историческото съзнание;

предаваните разкази.

И сега, основният контролен въпрос: "И какво от това?" Защо размишлявам по тази тема? Кел файда?

На първо място, защото в разговор на професори, отнасящ се до съимерване на значими исторически личности чух "Това е друга монументалност".

Това ме накара да се попитам каква е разликата между тези монументалности, можем ли да ги сравняваме?

От писаното, до сега, можем да диференцираме монументалността по някои признаци, но още не съм стигнал до това, дали Вазов или Ботев е по- монументален. Или още по- практично. Когато България е имала шанс да предложи кандидат за Нобел по литература, претендентите у нас са били П.П.Славейков и Ив. Вазов. Кой от тях е по- монументален за българската литература?

Едно неуспешно сравнение: Вазов е на инфлационна банкнота от 200 лв, продавана от нумизматите за 2. 56 евро, а Славейков на последните левове, банкнота от 50 лв., обменяна от банката за около 24 евро. Ха- сега, де?!

Друго, пак неуспешно: Паметниците на П.П. Славейков и Вазов са съизмерими, не са като на Ботев във Враца или Левски в Ловеч. Ама съизмеримостта поставя отново проблема.

Друго: брой публикувани заглавия. Вазов печели. Обаче никой не мери с тоя аршин Ботев, Вапцаров, Паисий.

Така този подход на сравняване на делото на известни личности е един от възможните. Във философстването си извършвам проверка дали може да се използва.

При монетите е също противоречиво
П.П.Славейков монета от 2 лв. 2016 г- 434 евро

Вазов монета 10 лв. 2025- 85.9 евро
монета 5 лв. 1970- 30 евро

Пазарът би заложил, че Пенчо е по- монументален.

Тъй като основното е предаване на спомен, монументалността се определя от възприемането на хората. Монументът на Съветската армия, бива преосмислен, подложен на оскверняване и демонтаж, т.е. са важни оценките на хората и с изчезване на носителите на памет за значението, монументалността се стопява. Във всички случаи, импозантните, трайни съоръжения остават и биват преосмислени от следващите поколения, дори само поради факта, че съществуват величествено пред очите.

Египетските жреци са отдавна мъртви, но ние преосмисляме значението на пирамидите като гробници и белег за величие, по простата причина че съществуват и умът ни иска да им придадем значение.

Така се определя двойнствената природа на трайността на монументалността. От една страна трайност на материала, от друга- трайност на свързаният разказ, обяснение, код и значение. И ето- трайността на значението на събитието и паралелно величествеността и трайността на материалният носител определя това понятие.

Кратко пояснение: Голямо по размер изображение на батална сцена на победна битка го прави запомнящо се. Обаче с натрупване на исторически битки, значението на тази, често се преосмисля или направо забравя. Да не говорим за чуждестранен зрител, за когото такава битка е непозната, но впечатлението на картината въздейства. От друга страна, малко изображение, но носещо голям смисъл е ценно. За страна с кратка история като САЩ, намиране на копче от Гражданската война е паметна находка. Многогърдата Афродита, намерена в Ефес, заслужава да символизра този исторически град, макар смисълът й да е подлаган на съмнение и варианти, но определено и винаги се свързва с плодовитост.

Настъпи време да решим въпроса за това, кое е определящото- величествено и голямо по размер ли е монументалното или това, което независимо от размера носи значителен смисъл. Ще си послужа с простичка формула:
Монументално = величествена, мащабна материална изява + величествен ,мащабен смисъл вложен в нея.

Очевидно е, че което и от събираемите да е с голяма стойност, сумата ще е голяма.

Защо пък да не е произведение? Най- простата причина е, че не можем да определяме стойността на качествени променливи. Другата е, че ако успеем да уточним, че мащабността на смисъла е 1/4 от някакъв еталон, общата монументалност намалява: примерно 8х1/4= 2, докато при сумиране тя расте: 8+1/4= 8.25

"Монументално = величествена, мащабна материална изява + величествен ,мащабен смисъл вложен в нея."

По- конкретно искам да се спра на това, че има динамика на придаването на смисъл на произведението на изкуството или на природния феномен. Примерно, в непознатото широко в България скално образование "Джуглата" край Церово е вложен смисъл на ценност само от местните жители. Този смисъл е бил толкова значим, че трасираната железопътна линия е била изместена, за да не го засегне. Така то е било монумент с местно значение. Колкото по- голяма публика е запозната и влага смисъл, пък бил той и спорен, толкова по- голямо е значението, монументалността. Именно публиката, влагаща и възриемаща смисъла определя монументалността.

По този повод, бих напомнил одата на Хораций "Паметникът на поета" (Ексеги монументум) В тази ода, той казва, че е издигнал паметник, по- вечен от медта, защото е приспособил еолийския стих към латинската поезия. Смисълът който той влага много се различава от смисъла, който е прочел Пушкин, а също и от нашето широко разбиране за творчеството на Хораций. Паметникът, монументът на Хораций е сътворен от смисъла на, може спокойно да се каже, милионите, които знаят за него.

Човек може да изгради монумента си, но не може да изгради неговото значение.

Това в съществена степен важи за суетата с която някои се грижат за ефектни гробни паметници, а за личността им никой друг не знае, освен тесен кръг, а тези, които го видят години по- късно, го свързват по- скоро с излишни пари, отколкото със значима личност.

Последно в този коментар ще отбележа и онова скрито притежание на произведения на изкуството, което се случва при богати колекционери и намерилите съкровище. Тези артефакти стават национално богатство и откриват богат смисъл, само когато са широко известни. Значимостта расте с всеки, който ги хареса и сподели впечатлението си. Поколения и поколения наред.

МИНИМАЛИСТИЧНА МОНУМЕНТАЛИСТИКА

Надявам се, вече е ясно, че разглеждам монументалното като материален или символен носител на памет за нещо, което човек или общност смята за достойно да бъде помнено.

В този смисъл символично е цветето незабравка – толкова непретенциозно и незабележимо, а същевременно силен знак на спомена. Да подариш незабравка или букетче незабравки е наистина незабравимо. В такива лични монументи се превръщат снопче коса, рисунка или фотография в медальон, а днес дори пръстен с частица от праха на починал близък човек.

Използвам нарочно привидно парадоксалния израз „минималистична монументалистика“, защото в съвременния език монументалното почти автоматично се свързва с огромното и грандиозното. Така обаче остават незабелязани миниатюрните знаци на паметта. Те не са предназначени за площада, а за личния свят, където значението им става свещено за малцина. Семейният пръстен пази паметта за родител или предтеча, иглата за вратовръзка – спомен за любим човек.

Минималистичните изразни средства не бива да бъдат подценявани. Както хайку не е „малка“ поезия, така и миниатюрният паметен знак не е „малък“ монумент. Той просто има друга публика и друга функция – да съхранява паметта за лично събитие, отношение или човешка връзка.

Малко се е изменило в паметните знаци. Едно време са слагали " Великият кан Омуртаг е кан от бога в земята, дето се е родил. Като остая [да пребъдва] в лагера на Плиска, той построи аул на Туча и уголеми силата си спрямо гърци и славяни. И построи изкусно мост на Туча отзад аула [укрепление]; а в самата крепост постави четири стълба и между стълбовете два медни лъва." Структурата е ясна- кой, къде, кога, какво е сторил.

Изменени са субектите, така да се каже подлогът, :) . Вече не е необходимо да е цар, може да е организация, държавата, изобщо някаква общност, а може и само отделен изявен или обикновен човек.

Изменени са и действията- към битки, строителства, спортни победи, са добавени културни постижения и литературни и филмови герои. Новото е и ознаменуването на идеи, проекти.

Именно на паметта към проекти искам да обърна внимание. Вече се прославя и самата идея за нещо важно, не само осъществяването му. Проектът на Саграда фамилия в Барселона е толкова значителен, колкото и довършването й. Проектът за по- справедлив свят, е ознаменуван с паметна постройка на връх Бузлуджа. Именно това, че проектът може да не се осъществи, но е мислим е новост. Когато Айнщайн формулира някои свои идеи, той трепетно очаква потвърждаването на хипотезите си. Обаче годината 1905, когато е предложил идеята е отбелязана като великолепна за него.

По- горе стана дума за П.П. Славейков и Вазов. Именно Славейков и кръгът "Мисъл" се овековечават за България с идеята българската литература да се издигне, да се сравни и стане равностойна на западната. Тази идея не се осъществява. Няма паметен знак за тяхно творение, прието за равностойно на високите европейски постижения. Обаче те са дали идеята за такова издигане.

Така в полемиката "Вазов или Пенчо Славейков", трябва да отбележим, че те са различен вид монументалност и като така, несъизмерими. Вазов е осъществен народен певец. Славейков е неосъществен, но проектиращ, излагащ идея за нов, европейски начин на писане. Това, че Славейков е в по- голяма степен запомнен с произведения в близък до народните песни стил- "Луд гидия", "Неразделни", "Ралица", не променя значението му на създател на проект, идея. Повтарям- тази различна монументалност на двамата автори ги прави несравними. Това, прочее, не е българска уникалност, то е част от паметта на хора и общества.

Епизод от историята на италианската опера.

Първо действие: Италианското обединение- Рисорджименто издига като национален културен герой Верди. Той пише опери, които повдигат националния дух, създават вяра в народната сила и обединяват хората. Италианската опера е на върха на Европа.

Второ действие: Развитието на немската опера- Глук, Моцарт, Вебер води до своя апогей- Вагнер. Европа обръща поглед към Байройт, Верди се чувства изоставен от народа, който е зает да строи новата държава и лични успехи.

Трето действие: Бойто величае новата немска опера и опитва да пренесе положителното от нея в Италия. Пише "Мефистофел", но операта се проваля. Италианците все още имат самочувствие от Верди и не са готови да приемат нещо друго.

Четвърто действие: Добрият дух на музикалният издател Джулио Рикорди събира Бойто като либретист и Верди. Появяват се Отело и Фалстаф, като логически синтез след тезата на Верди и антитезата на Вагнер.

Пето действие: Италианската опера преодолява кризата и се готви за Селска чест, Палячи и новият връх- Пучини.

Епизод от историята на българската литература:

Глава първа: Дядо Славейков бива пренебрегнат от публиката след Освобождението и Вазов става "патриарх" на българската литература.

Глава втора: Вазов е връх на литературата, пише успешно във всички жанрове. Книгите му сеиздават в Европа.

Глава трета: Пенчо Славейков отрича "Народния поет" и търси сближаване с европейската поезия. Опитите му не са успешни, а му липсва и талантът на Яворов.

Глава четвърта: Страстите се нажежават покрай предложението на България за номинация за Нобелова награда по литература. Пенчовистите надделяват, разчитайки, че Славейков е прозападен и това ще повлияе, но той така и не довършва Кървава песен.

Глава пета: Няма посредник и страните остават противопоставени. Пенчо напуска България, Яворов се самоубива, Вазов е на преклонна възраст и не твори. Завеса.

В това сравнение на два културни епизода се опитах да отбележа, че културните проекти на Славейков и Бойто не ги реализират самите те, оставяйки "старите" на пиедестала им. Обаче те имат своята стойност като културни проекти и съответно свой монумент в пантеона.