Някой ще може ли да ми даде някакво есе за "Силата на любовта в трагедията "Ромео и Жулиета". Много ще съм благодарен

Тук е мястото да потърсите или окажете помощ за Шекспир и неговите произведения. Преди да зададете какъвто и да било въпрос, потърсете с бутона за търсене долу вляво, дали вече няма даден отговор на въпроса ви.

Някой ще може ли да ми даде някакво есе за "Силата на любовта в трагедията "Ромео и Жулиета". Много ще съм благодарен

Не знам доколко е задоволително, нямаше въобще теми за Ромео и Жулиета и се наложи да компилирам от кол и въже , но все пак е някаква помощ:

Почти всеки е чел историята на Ромео и Жулиета. Красиво е ,нали?Изпълнено с болка,това произведение ни завладява с нежността и силната,огнена любов ,които героите изпитват един към друг.Пленява ни тази история за огромна,чиста любов,която успява да победи омразата,успява да победи различията,надвива страха,дори и смъртта… Любовта стапя леда и маха маските. Любовта превръща злото в добро,бедните хора в душевно богати,надвива смъртта и оставя меки и красиви следи след себе си...

Сутрин е...Ти се събуждаш...Мислиш си...Мечтаеш си. Усмихваш се или се ядосваш,щастлив си или може би нещастен...обичан или самотен...Ти имаш нужда от любов. Всеки има тази нужда. Защо ли? Ами просто, за да се чувстваш щастлив-нали това е най-важното за нас? А любовта със сигурност ни прави щастливи. Любовта е била и винаги ще продължава да бъде най-силната стихия. Тя е болка и радост, далечна и близка, отровна и сладка. Усещал ли си сладкото опиянение на любовта? Онова приятно чувство, което те обзема, когато видиш две очи..очите на този,когото обичаш? Oнзи трепет, когато този "някой" те прегърне или просто неволно се докосне до теб?Това е любовта. Най-хубавото и силно чувство. Чувство,способно да те завладее и да те промени коренно, както теб, така и живота ти.

Историята за Ромео и Жулиета. Една силна и истинска любов, която свършва със

смърт заради враждите на две семейства. Но именно тази любов

накрая успява да помири семействата. Трагичният край кара хората да

разберат,че любовта е най-святото и хубаво чувство и че нищо не може да

я победи-нито чуждата намеса,нито смъртта. Защото истинското и святото

не може да умре. То е безсмъртно.Неочаквана, но желана, красива-но опасна,силна и завладяваща, любовта съществува и винаги ще съществува, докато сме жив и след това. Тя няма граници и при Ромео и Жулиета. Главните герои избират да бъдат водени от силата на чувствата си, вместо от разума и макар и мъртви, разкъсват оковите, които им биват поставени от родовете им и успяват да запазят любовта си вечно жива.

Някой ще може ли да ми даде нещо за темата: Хамлет - "От трагедия на отмъщенито към трагедия на решителността" Моля ви !!! Благодаря предварително

Някой ще може ли да ми даде нещо за темата: Хамлет - "От трагедия на отмъщенито към трагедия на решителността" Моля ви !!! Благодаря предварително

Заповядай, много гадна атема беше това, можеш да обработиш тук-там, ако искаш ш ако учителката ви едала повече подробности, затоа кога точно се трансформира трагедията в "трагедия на решителността":

Хамлет - "От трагедия на отмъщенито към трагедия на решителността"

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал, на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо "криза на хуманизма", характеризиращ се

с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.

Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир "Хамлет".

Средновековие и Ренесанс се конфрон­тират в „полето” на човешкото съз­нание. Това вътрешно „движение” на епо­хите, в рамките на драматургичния раз­мисъл, Шекспир изразява чрез „движението” във вътрешната структура на жа­нровата форма. Трагедията "Хамлет" разкрива терзанията на жадуващия отмъщение, едно от определенията за Шекспировата трагедия е "трагедия на отмъщението". Но от драма на отмъще­нието, въплътила средновековното пра­во на власт чрез убийство, „Хамлет” прераства в драма на решителността, на наказанието.

Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо - новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия крал.

Новият хуманистичен идеал на Хамлет влиза в противоречие с новия дълг на син и принц. Ако Хамлет беше само средновековен принц, изпълнението на синовния и държавния дълг не би поставило пред него сериозни проблеми. То би се изчерпало с отмъщение към извършителя. Но за хуманистът Хамлет вапросат стои по иначе - защото човекът е деградирал, способен да извърши ней-долни постъпки? По пътя на тази логика Хамлет неизбежно свързва човека с епохата и достига до идеята за “разглобено време” и своята лична отговорност.

Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” - той може да накаже венценосния престъпник, убиец на баща му, но не е в състояние да предотврати опозоряването и опустошаването на човека, станал жертва на гибелните си страсти или на чуждата низост.

Хуманистът Хамлет е изпълнен с омерзение към заобикалящите го престъпници, бездушни хора и подлеци, и чувства настоятелна потребност да излее болката си.

Усещането за бездействие, което създават размислите в монолозите, и думите да се разглеждат повече като продукт на цялостната конструкция на пиесата, отколкото като ярка черта на характера. Чрез монолозите Шекспир вероятна си е поставил за задача да направи прозрачна тъй-наречената “трагедия на отмъщението” посредством разсъжденията върху новата етика. А за призрака всяка друго действие освен директното убийство е бавене. За зрителите от Шекспировото време Хамлет и неговите самоанализи са предимно сбор от изисквания за живота, за света, за смъртта, за морала и за другите области на човешкото познание, които се подчиняват, които се подчиняват практически на определени ситуации.

За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие, III сцена.

"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!

Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!"

Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е "квинтесенция на праха", че "друг такъв" едва ли вече ще срещне в живота си.

Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор - свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.

Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е "от любов жесток".

С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.

Хуманистичните идеали на Хамлет са в противоречие с неговия дълг на син и принц. Може би и в това се изразява част от трагедията му. За краля,своя баща,споделя пред Хорацио:”Той беше човек!”,като под човек разбира не съвкупност от идеални качества,а отделен индивид,имащ своите недостатъци,но отдаден на една обща цел. Такъв е и самият Хамлет. Духовната му трагедия се изразява в това, че убивайки Клавдий, ще отмъсти, но с това няма да може да убие заблудилата се човечност,подчинена на мерзки желания и ниски страсти.

Хамлет е отчаян и това отчаяние го довежда до мисълта за самоубийство. Своите чувства, той изразява в монолога “Да бъдеш или не-туй е въпросът”…И може би го спасява единствено хуманистичния му идеал и желанието да отмъсти за смъртта на баща си.

Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност, независимо от условията, в които е попаднал.

Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият

"Да бъдеш или не...", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за висшата ценност, каквато е живота.

Част от обречеността ба Хамлет се крие в неговата лудост и в желанието му да отмъсти. Героят иска да осъществи желанието на призрака,иска да изпълни синовния си дълг,но като хуманист целта му е постигане на възмездие. Именно затова не убива Клавдий, когато се моли,защото смята,че така ще бъдат опростени греховете му. За съвременния читател или зрител,това решение е абсурдно,но за Хамлет като хуманист няма друг избор. При разглеждането на убийството не трябва да се изпуска и моментът на лудост на героя. Неоспорим факт е,че представяйки се за луд,той по-лесни и по-безнаказано ще отмъсти. Действията му водят до изводи ,които Полоний още във второ действие ще изрече,че е лудост- лудост е,но има система в нея”.Ключ за разгадаването на лудостта дава и Хамлет:”Аз съм побъркан при северозападен вятър,но щом духа откъм юг различавам сокол от сойка”.

Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. Но трагедията прераства в „трагедия на решителността“. Героят е способен на енергични действия. Това той доказва в 4то действие, когато разгадава коварния план на краля,разменя писмата и изпраща на смърт приятелите си Розенкранц и Гилденстрен, а сам се завръща невредим в Дания. Хамлет решително наказва злото. Наказва го, а не отмъщава. Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави".

Хамлет носи тежестта на всемирната скръб от потъпканото добро, но усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек, колкото и благороден и смел борец да е той. „Дания е една тъмница” - казва принцът и се съгласява с мнението на Розенкранц, че „тогава и светът е тъмница”. Страданията на Хамлет са колкото лична скръб по погубено щастие, скръб от низостта на близките му, толкова и скръб на човек, който възприема себе си като гражданин на света, но вижда, че в този свят злото е повече от доброто. Хамлет е мислител, философ, носител на всичко благородно в човешкия характер, но неговата умозрителност го довежда до извода, че злото трудно се побеждава, а доброто е много уязвимо и се унищожава дори от най-малката подлост. Така че причините за Хамлетовата самотност и трагичност в борбата със злото са колкото обективни, толкова и субективни. Двойствеността в характера на Хамлет е например един от субективните фактори за неговата трагедия - собствената му раздвоеност между песимистичния му рационализъм и богатата му емоционалност.

Да, честит е у когото разум и сърце

са тъй съединени, че не служат за игра

на щастието...

В това е трагедията на принца – трагедия между отмъщение и решителни действия. Знае, че е призван да отмъсти за баща си, да се бори против лъжата, подлостта, лицемерието, но грандиозността на тази задача, голямото му възмущение и презрение придават на действията му колебливост, мудност, нерешителност. Хамлет се вълнува непрекъснато, въпреки наложената маска на лудостта. Той мисли винаги за това как е възможно злото така свободно да тържествува, без някой да помрачава неговото победно шествие. Трагичен е конфликтът между неговите очаквания за обществото и обществените очаквания за него. Хамлет търси свят на морални устои, а обществото се надява датският принц да е отмъстителен, двуличен, да отвърне на низостите с низост. Трагедията на Хамлет е, че ясно осъзнава колко тънка е границата между отмъщението като справедливо възмездие и личното му въвличане в света на интригите, властолюбието.

Хамлет умира, защото не може да излезе от сложния житейски лабиринт, в който са погребани младостта, дружбата, любовта, правдата и великодушието. Предсмъртните му думи към Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. Той си отива от „този мрачен свят”, но моли единствения си приятел да разкаже за неговите душевни терзания, да разкрие дълбоко таената трагедия на една душа, останала неразбрана и неоценена приживе. „Останалото е мълчание” - са последните Хамлетови слова. Те са един отворен край на Шекспировата трагедия, защото финалното мълчание на датския принц призовава всеки читател към размисъл и към търсене на собствен път в борбата срещу злото.

Някой ще може ли да ми даде нещо за темата: Разум и безумие в романа 'Дон Кихот' и трагедията 'Хамлет' ? (ако може да е до утре сутринта) Моля ви !!! Благодаря предварително!

Хамлет - самотен и трагичен в борбата със злото

Хамлет - трагизмът на ренесансовата личност

Трагизма в образа на Хамлет

***

Различните измерения на лудостта в "Дон Кихот"

Някой ще може ли да ми даде нещо за темата: Разум и безумие в романа 'Дон Кихот' и трагедията 'Хамлет' ? (ако може да е до утре сутринта) Моля ви !!! Благодаря предварително!

МОТИВЪТ ЗА ЛУДОСТТА В "ХАМЛЕТ" И "ДОН КИХОТ"

, отговаря и на твоя въпрос, но имай предвид, че е единствената тема-сравнение в нета, т.е. ще е много използвана.

Безсмъртните образи на Дон кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон кихот се съдържа дълбок разум. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.

Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон кихот заявява: "Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.

Ето и два отделни анализа за безумието и разума, които ако се преплетат ще ти свършат чудесна работа:

Дон Кихот

В романа „ Дон Кихот” безумецът живее в един свой измислен свят, в който се стреми да помага на бедните и беззащитните хора. В очите на целия свят той е луд, но хората са по-луди от него, защото допускат да се накърнява достойнството на ближния.

Романът „Дон Кихот” на Мигел де Сервантес е една пародия на рицарските романи, които по това време още се четат, въпреки че тази литература е характерна за Средновековието.

Любовта към сетивата кара Дон Кихот да си създаде собствен въображаем свят, в който справедливостта да възтържествува.

Прочетените рицарските романи са накарали героя да си представи, че участва в тях. Има си дама на сърцето, храбър кон и оръженосец като всеки средновековен рицар. Когато храбрият рицар види някого в беда, той се втурва да му помогне и посвещава всеки подвиг на своята Долсинея.

Рицарските романи завладяват разума на героя и той запомва да извършва подвизи, които в истинския свят са нищожни.

Дон Кихот е луд, според всички хора. Но те са по-луди от него, защото не спазват Божиите закони.

Лудостта е държаниер което е неприсъщо за останалите хора. Дон Кихот с времето си създава свои принципи, които според рицарските роман са присъщи за всеки благороден рицар.Той е най-истинския човек в романа, защото помага на всеки , въпреки че винаги си пати. Той иска да направи добро за всеки честен и почтен. Нали в Библията пише да обичаш ближния. А другите хора забравят това.

Дон Кихот е луд по свой много хубав начин. Може да е опасен за другите и за себе си, но преди всичко той има желание да помага на света, който го заобикаля.

Странстващият рицар има и оръженосец, който е материалист и тръгва със своя господар само заради обещания остров. Но в края Санчо става луд като Дон Кихот и остовът вече няма значение.

Санчо Панса е един обикновен селянин, който тръгва с Дон Кихот само заради обещания остров. През всички премеждия той разбира, че господарят му е луд за връзване. Но въпреки това продължава да го подкрепя, докато не получава острова. Санчо разбира, че не е роден за губернатор. Той прихваща от лудостта на Дон Кихот. Пример за това е пътуването с дървения кон и сражинието с един магьосник в двора на херцога.

Лудостта е заразна и се предава от Дон Кихот към Санчо Панса. Ето защо Дон Кихот се санчопансизира, а Санчо се донкихотизиро според Исак Паси.

“Дон Кихот” е плутовски, рицарски и авантюристичен роман. Сервантес усмива рицарите, защото смята, че тяхното време е в миналото, а не - в настоящето. Той дава един примип на хората за това, какво може да се случи с тях, ако продължават да вярват и четат романите. ристраст,ването на Дон Кихот загубва контрол и хората започват да го смятат за луд, но тази лудост е много чиста и благородна, въпреки че много хора си патят от него. Важното е , че прави добро."

ХАМЛЕТ - САМОТЕН И ТРАГИЧЕН В БОРБАТА СЪС ЗЛОТО

Автор: Нора Кирева

Да бъдеш или не - туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба, или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край?

Така започва прочутият Хамлетов монолог в едноименната Шекспирова трагедия и той е най-дискутираният от литературните критици художествен текст в западноевропейската литература. В него Шекспир поставя най-същностните, глобални проблеми, свързани с морала в човешкия живот. Реторичните въпроси на Хамлет са не само негово лично търсене на истинската философска същност на живота, но и неразрешени от човечеството нравствени проблеми, опиращи винаги до едно: вечната борба между доброто и злото. Тази борба е и основният идеен замисъл, който Шекспир закодира в образа на датския принц. Хамлет е трагичен в борбата срещу злото, защото е самотен. А неговата самотност е резултат от сложната му духовна нагласа, от задълбочения му философски начин на световъзприемане, от прозренията му за ужасяващата морална деградация сред човечеството в глобален аспект.

Макар и твърда, добродетелта

пак бива прелъстена от греха;

и в сладострастие, когато пламне

дори блестящий ангел - той отвръща

се от божественото свое ложе

и цял жадува низост.

(Действие I, V сцена)

Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото - жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.

Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:

"От известно време - без да зная как - съм загубил всичката си веселост... И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята - ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!... Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"

(II действие, II сцена)

Това обяснение пред приятелите си предатели - Гилденщерн и Розенкранц, Хамлет отправя като саркастичен упрек за своята самоличност, за убитите надежди и вяра в доброто.

Предаден от майка, приятели, любима, Хамлет е терзан толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта, че злото е навсякъде около нас, но той, макар и да го вижда, не може сам да се пребори с него. Хамлет носи тежестта на всемирната скръб от потъпканото добро, но усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек, колкото и благороден и смел борец да е той. "Дания е една тъмница" - казва принцът и се съгласява с мнението на Розенкранц, че "тогава и светът е тъмница". Страданията на Хамлет са колкото лична скръб по погубено щастие, скръб от низостта на близките му, толкова и скръб на човек, който възприема себе си като гражданин на света, но вижда, че в този свят злото е повече от доброто. Хамлет е мислител, философ, носител на всичко благородно в човешкия характер, но неговата умозрителност го довежда до извода, че злото трудно се побеждава, а доброто е много уязвимо и се унищожава дори от най-малката подлост. Така че причините за Хамлетовата самотност и трагичност в борбата със злото са колкото обективни, толкова и субективни. Двойствеността в характера на Хамлет е например един от субективните фактори за неговата трагедия. В трето действие той изповядва пред Хорацио колко много му тежи собствената му раздвоеност между песимистичния му рационализъм и богатата му емоционалност.

Да, честит е у когото разум и сърце

са тъй съединени, че не служат за игра

на щастието...

Разкривайки подробно престъплението на майката и Клавдий пред своя герой, Шекспир го изправя пред поредица сложни проблеми, разрешението на които трябва да даде самият Хамлет.

И оттук вече започва трагедията на принца. Той е смел, умен, но нерешителен. Знае, че е призван да отмъсти за баща си, да се бори против лъжата, подлостта, лицемерието, но грандиозността на тази задача, голямото му възмущение и презрение придават на действията му колебливост, мудност, нерешителност. Хамлет се вълнува непрекъснато, въпреки наложената маска на лудостта. Той мисли винаги за това как е възможно злото така свободно да тържествува, без някой да помрачава неговото победно шествие. Трагичен е конфликтът между неговите очаквания за обществото и обществените очаквания за него. Хамлет търси свят на морални устои, а обществото се надява датският принц да е отмъстителен, двуличен, да отвърне на низостите с низост. Трагедията на Хамлет е, че ясно осъзнава колко тънка е границата между отмъщението като справедливо възмездие и личното му въвличане в света на интригите, властолюбието.

Хамлет умира, защото не може да излезе от сложния житейски лабиринт, в който са погре*ани младостта, дружбата, любовта, правдата и великодушието. Предсмъртните му думи към Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. Той си отива от "този мрачен свят", но моли единствения си приятел да разкаже за неговите душевни терзания, да разкрие дълбоко таената трагедия на една душа, останала неразбрана и неоценена приживе. "Останалото е мълчание" - са последните Хамлетови слова. Те са един отворен край на Шекспировата трагедия, защото финалното мълчание на датския принц призовава всеки читател към размисъл и към търсене на собствен път в борбата срещу злото.

източник: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=782

Хамлет

"Трагична е съдбата на Хамлет. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията.

Потвърждава се идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин Шекспир като че ли "спасява" Офелия от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано, а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението, така той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията.

Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност, независимо от условията, в които е попаднал.

Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение."

2.1.реалният свят в Елсинор

-всичко около замъка е мрачно. Хамлет обвинява средата , вкоято живее за неговото нещастие.

-баща му е убит, а майка му се омъжва за брата на мъртвия си съпруг. Върху плещите на принца пада отговорността за кралството. Той иска да отмъсти за смъртта на своя баща и с това да накара отново да възтържествуват хармонията и справедливостта.

-появява се духът на бащата на Хамлет-той му казва, че Клавдий го е убил и иска сина му да отмъсти за това, но да внимава с майка си. Принцът е подозирал за това, въпреки думите на баща си у него отново възникват съмнения. Хамлет иска да бъде сигурен. Не смее да нарани чичо си преди да е събрал достатъчно доказателства. Затова той се преструва на луд.

2.2. Измисленият свят на Хамлет

-лудостта му-Хамлет започва да се държи странно. С лудостта си обаче той може да каже всичко каквото мисли без да го закачат. Пристигането на артистите е неговата голяма възможност. В пиесата, която изиграват те, Хамлет пресъздава убийството на баща си. Поведението на Клавдийй , доказващо че той наистина е виновника,е нужното на Хамлет доказателство.

- Хамлет не осъзнава границата между да си луд и да се преструваш на такъв-но той е готов на всичко в името на справеливостта. Дори жертва любовта си към любимата Офелия-държи се студено с нея, защото тя не би го разбрала, тъй като е много крехка и нежна.

- Лудостта му го оправдава-лудостта на хамлет му дава прикритие за известно време, докато се увери в истинността на думите на баща си. Тя му дава правото да говори свободно дори и да действа безразсъдно. Убийството на Полоний му бива опорстено, защото според останалите хора той е луд.

- Отношението на околния свят-научавайки, че принца е луд, хората започват да се страхуват от него. Дори самият Клавдий е уплашен от поведението на Хамлет.

2.3.Но извън лудостта си Хамлет е един обикновен човек, който би дал всичко от себе си в името на доброто и справедливостта.

-Хамлет има много силна воля, но е колеблив. Той знае, че ако нарани чичо си от всичко най-много ще страда майка му, но мисълта, че той е убил баща му го измъчва много. Но въпреки всичко той е твърдо решен да отмъсти. Правейки се налуд, той наранява много хора, но с добра цел.

-причинява страдание на много хора, но най-много страда той,мъчно му е за майка му,която е много крехка, и не можейки да я гледа как страда й доверява тайната си.

-гордостта и лудостта му довеждат до гибелен край. Бранейки своята и бящината чест той убива много хора включително и себе си.

Спешо ми трябва ЛИС на тема: Нравствените проблеми в трагедията "Хамлет"! МОЛЯ ВИ! СПЕШНО Е!

Спешо ми трябва ЛИС на тема: Нравствените проблеми в трагедията "Хамлет"! МОЛЯ ВИ! СПЕШНО Е!

НРАВСТВЕНИТЕ ПРОБЛЕМИ В ШЕКСПИРОВАТА ТРАГЕДИЯ „ХАМЛЕТ”

Всяка книга има своя съдба, но малко са тези произведения в световната литера¬тура, които могат да съперничат по славата и по непрекъснатото си обновление във времето на най-зрялата и най-зага¬дъчната творба на Шекспир - трагеди¬ята „Хамлет”. Както повечето от него¬вите пиеси, тя също е изградена по заимстван сюжет, но той е изпълнен с такъв драматизъм на преживяванията и с такава социално-философска идейност, че вече само литературните историци си спомнят за връзката му със скромната хроника от XII век на датския лето¬писец Саксо Граматик. В трагедията „Хамлет” Шекспир вплита цялото многообразие на живота от своята епоха - късния английски ренесанс - и се стре¬ми да даде отговор на всичко, което са¬мо частично е засегнал в другите си творби.

Това предопределя богатството от проблеми - нравствени, философски и со¬циални, поставени в тази прочута тра¬гедия. Нейният съвременен прочит, все по-прецизните й преводи на всички ези¬ци и обективното тълкуване на ориги¬налния й текст, извеждат на преден план нравствените послания в „Хам¬лет”. Трагизмът на хуманиста и съдба¬та на честния човек в епохата на къс¬ния ренесанс, трагическите дилеми пред него в отношението му към любовта и дълга, към престъплението, наказанието и възмездието, както и възгледите на ренесансовия творец за изкуството, в продължение на четири века не прес¬тават да провокират зрителите и чи¬тателите на „Хамлет”. Изпитанията, на които са поставени в трагедията нравствеността и духовното начало у човека, карат всяко ново поколение да съпреживява по свой начин трагичната съдба на Хамлет и да търси в нея свое обяснение за причините, които са я породили. Те носят познание не само за онази епоха, но и за вечно тревожещите човешката душа въпроси за ценност¬ния избор.

Какво всъщност стои в основата на трагизма на Хамлет? Дали само това, че „духът му е разстроен” поради подло¬то убийство на баща му или защото не му достигат, сили да отмъсти за извър¬шеното престъпление? „Нещастният датски принц”, по думите на Гьоте, не се ли огъва под тежестта на бремето, „Което нито да носи, нито да отхвърли му е отсъдено”. Причините за трагедията на Хамлет са далеч по-сложни и по-значи¬телни, отколкото посочените външни прояви на нарушено душевно равновесие и безсилие, което всъщност се оказва привидно. Неговите лутания и страда¬ния са присъщи на човек, чиито представи за нравственост и човечност, за доброто и злото до голяма степен се сри¬ват рязко и безвъзвратно. Това е тра¬гизмът на хуманиста от късния рене¬санс, породен от конфликта между възвишените му идеали за човека и заоби¬калящата го отблъскваща действител¬ност на развихрени страсти за власт и богатство на всяка цена. Във втория пе¬риод от своето творчество, при създа¬ването на т. нар. „велики трагедии”, към които спада и „Хамлет”, Шекспир се изя¬вява като един от родоначалниците на западноевропейския, т. нар. трагически хуманизъм. Борбата на човека с форми¬ращото се частнособственическо об¬щество, борбата на Хамлет със злото във всичките му проявления е сякаш без¬успешна, обречена и почти безнадеждна, но винаги е необходима, за да има све¬тът бъдеще.

Знаменитата тирада на Хамлет за човека е великолепна илюстрация на този късноренесансов трагически хуманизъм, белязан вече от неверието в осъществимостта на ренесансовите идеали за чест, нравственост и непрекъснато усъвършенстване на духа: „Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благо¬роден е с разума си; колко безкрайно бо¬гат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята про¬зорливост; колко подобен на Бог! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва... ”

Не може да става и дума за радост и за вяра в доброто начало у човека при усещането за гнилост и гибел, което предизвиква обстановката в Елсинор, пренаситена със злодеяния, измени и нравствени падения. Това усещане се чувства в цялата трагедия и е обобщено в уж случайно изтърваната от Марцел реплика: „Да, има нещо гнило в Дания!” Въз¬питаният в духа на хуманизма Хамлет изживява дълбок душевен потрес, защо¬то за твърде кратко време се сблъсква със злото във всички негови измерения: убийство и братоубийство, прелюбоде¬яние и кръвосмешение, предателство и съучастничество - волно или неволно - в престъплението. При това носители на злото се оказват хора от кръга на най-близките му - родният му чичо, собстве¬ната му майка, любимата девойка, някои от приятелите му от детските години. Сблъсъкът със злото, което го преслед¬ва и атакува от всички страни, отнема радостта му от живота и погубва идеа¬ла му за човек. Още в началото на тра¬гедията, при първите му реакции от из¬вършеното престъпление, Хамлет тър¬си връзката между него и всеобщата поквара и насилие в заобикалящата го действителност, благодарение на ко¬ято то е извършено. Разочарованието го води до прозрението, че Дания е един затвор „и то образцов, с безброй килии, клетки, ями”. Нещо повече, трагизмът му на хуманист, принуден да живее в едно дехуманизирано общество, се изразява и в представата му за света въобще ка¬то за „една запусната градина”, попадна¬ла в пълната власт „на туй, що е трънак и плевел сред човешкия род”. С отчаяние и погнуса е изпълнено неговото възклицание:

Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда

тоя свят с нравите му! Пфу, че гадост!

Толкова по-трудна и за окайване е съд¬бата на честния човек в този свят на безнравственост, насилие и смърт в името на придобиването на материал¬ни блага на всяка цена! Самият Хамлет е образец на нравствена чистота, възвишени помисли и силно развито чувст¬во за дълг и чест. Такъв се проявява в раз¬витието на драматичното действие, такъв остава и до самия край, когато дори в гибелта си продължава да е честен в безчестната клопка на коварния Клавдий. Хамлет нито за момент не си прави илюзия, че честността спохожда подлеците около него от типа на прид¬ворния ласкател и интригант Полоний. Към него именно той отправя репликата, с която парира презрението му към обикновените търговци на риба: „Тогава ви пожелавам да бъдете поне честен като тях! ” Противопоставянето на честта и безчестието, на нравственото и без¬нравственото преследва Хамлет на вся¬ка стъпка при общуването му с прогни¬лото общество на Елсинор, с краля-убиец и с царедворците-съучастници. Много горчивина и отвращение съдържа конс¬татацията на възпитания в честност принц, когато обрисува чичо си Клавдий с думите:

Къде е плочката ми да запиша,

че някой може да ти се усмихва

и пак да е злодей! Поне у нас,

в Дания, това се случва.

Лицемерието и префинената подлост са неизменната маска на безчестието, което за елсинорския свят е станало по-скоро правило, отколкото изключение. Честният човек в него е обречен на унижения и гибел в крайна сметка, ако реши да запази своята линия на поведение и да отмъсти за накърнената си чест и извършеното престъпление. Най-злокобното е обаче, че честният човек се сре¬ща все по-рядко сред повсеместно ши¬рещата се поквара, което отново потвърждават думите на Хамлет: „Наис¬тина, както е тръгнал светът, сега да си честен, значи да си един от десет хиляди.”

Борбата със злото, с неправдите и престъпленията е нравствен дълг на честния човек, но тя го изправя пред дра¬матизма на фактически неразрешими нравствени проблеми и дилеми. Невъзможността да бъде спечелена битката за духовно извисения и честен човек е го¬лямата трагедия на Хамлет. В гениал¬ната интерпретация на неговия образ Шекспир не му спестява нито страда¬нията, нито колебанията и отчаянието, което го довежда до мисълта за самоу¬бийство. Хамлет не е обикновен средновековен принц, а високообразован и из¬преварил времето си човек, мислител и хуманист, за когото не е толкова лесно да си послужи с убийство, за да изпълни своя синовен дълг и да отмъсти за под¬ло убития си баща. Той искрено приема своята мисия на справедлив отмъстител, а защо не и на спасител на кралст¬вото от злодея, но разбира много добре, че злото не се крие единствено в Клавдий. Целият свят се е поддал на покварата и ако убие престъпния си чичо, то Хамлет би решил само част от своята задача, най-личната и най-конкретната, премахвайки един от носителите на злото, но не и самото зло. Затова той така дълго и мъчително обмисля как да осъществи отмъщението си, че прес¬тъплението да получи възмездие. Хам¬лет съзнава непосилността на своята задача, когато я свързва с „разглобеното време”, превърнало се в трагическа диле¬ма:

без бряг е времето, о, скръбен дял

нима аз бих го в брегове сновал?

Трагедията на Хамлет е в това, че той съзнава своето безсилие да се справи не с Конкретното, а с глобалното зло. Именно това създава у много от изсле¬дователите на неговия образ впечатле¬нието за безсилие, колебливост, сла¬бост и малодушие. Всъщност той е дос¬татъчно силен и смел човек - смъртта му доказва това, но ако нещо толкова дълго го спира, то е невъзможността му да осъществи хуманистичния си идеал и да накаже убиеца с неговите средства. Един от най-известните тълкуватели на образа на Хамлет - Хегел, поддържайки тезата за неговото безсилие, стига и до един съвършено нов за времето си извод. Хамлет бави невероятно дълго възмездието за престъпника, защото като типичен ренесансов човек се съм¬нява в истинността на казаното от Призрака, прави всички възможни проверки за вина и дълго се надява Клавдий сам да посегне на себе си от преследващи¬те го угризения. Това би било най-нрав¬ственото възмездие за най-безнравствените престъпления: братоубийството, подстрекателствата към убийст¬во и узурпирането на властта. Носител на хуманистичните идеали и на висока нравственост, Хамлет не разбира дъл¬го време, че злодей като Клавдий не е в състояние да избере такава развръзка. Енергичното и безспорно смело поведе¬ние на датския принц при злокобния ду¬ел с Лаерт го показват не като безво¬лев мечтател и страхливец, а Като дей¬ствена натура, принудена накрая да Въздаде възмездие с всички средства.

Страховете, съмненията, любовта и разочарованията на Хамлет са присъщи на мислещия и високонравствен човек, но в огъня на страшната душевна борба, ко¬ято той води у себе си, те вече не са такива, каквито биха били, ако не бяха обременени от дълга му на отмъстител. Любовта му Към Офелия е искрена и пла¬менна, по-силна от тази на „четириде¬сет хиляди рождени братя” (по думите на самия Хамлет), но в мрачната сянка на страшните събития тя свършва тра¬гично. Огорчен и разочарован от собст¬вената си майка, героят стига до гор¬чивия извод, че Жените са твърде слаби, за да издържат превратностите на жи¬вота, и отблъсква нищо неподозиращата Офелия. Той пренася в жертва на дъл¬га любовта си, защото се страхува, че враговете му използват любимата девойка като оръдие срещу него, без тя до¬ри да подозира това. С разрива между тях Хамлет иска да отвори очите й за злото, да покаже безнравствеността на тези, към които тя спазва верноподани¬ческо послушание. Нейната смърт от¬варя още една рана в сърцето му и дава нов коз в ръцете на опитния в коварст¬вото Клавдий, но тя става и повратен момент в поведението на принца, приближавайки развръзката в трагедията. Гибелта на любовта и на любимата в името на дълга и възмездието не могат обаче да изтрият от съзнанието на зри¬телите и читателите невероятното любовно признание на Хамлет, с което той се сбогува с нея, прекъсвайки връзката им:

Съмнявай се, мила, в земята, в слънцето, в звездния рой, съмнявай се в правдата свята, но нивга - в това, че съм твой!

Хамлет е трагично сам в усилията си да възстанови потъпканата справедли¬вост и да накаже краля-престъпник, както и лицемерното поведение и угодничество на неговите царедворци. Разоча¬рованията от света, от близки и поз¬нати, от любовта и приятелството го изправят пред най-страшната от всич¬ки трагически дилеми: пред избора между живота и смъртта. Съзнанието му е твърде много обременено от „безчетните камшици на века ни”, от неправдите, насилието, фалша и високомерието, ко¬ито властват над хората. Според него, човек трудно би ги изтърпял добровол¬но, ако не съществуваше този извечен и смразяващ страх от смъртта, от „отвъдния свят”, „ отдето никой пътник се не връща”. Най-парадоксалното във вече четиривековния сценичен живот на „Хам¬лет” е това, че известният монолог от трето действие е считан дълго като свидетелство за колебливостта на ге¬роя, а не като изповед и търсене на ал¬тернатива за един бунтуващ се дух. Та макар тази алтернатива на изпълнения със злини живот да е доброволната смърт:

Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?Смърт... Заспиваш...

Хамлет все пак не избира самоубий¬ството, защото не би било достойно и не би било морално човек да избяга от дълга си и да не се пребори със злото. Като истински ренесансов творец, Шекспир вижда в изкуството средство да се въздейства на човека и да бъдат облекчени усилията му да се самоусъвършенства. Изкуството - в случая театъ¬рът - е представено като истинска сила, способна не само да трогва и възпитава, но дори да открива злодеянието. Точно такава задача отрежда Хамлет на гос¬туващите актьори, с чиято помощ се опитва да разбере истината за прес¬тъплението на Клавдий. Но за да изпъл¬ни театърът тази своя многофункци¬онална мисия, умението на актьорите трябва да бъде на необходимата висо¬та, тяхното изпълнение да бъде по-убе¬дително и по-живо от самия живот. В на¬пътствията си към актьорите, на които възлага толкова много, Хамлет препо¬ръчва сдържаност и умереност в жесто¬вете и в интонацията, непринуденост и естественост, изобщо сценично изпъл¬нение без крайности, „без безсмислена вря¬ва” и без някой „да дере страстта си на дрипи и парцали”. Така актьорското май¬сторство на Хамлетовите избраници постига целта си и разтрепераният крал-престъпник прекратява представ¬лението. Изкуството воюва срещу без¬нравствеността и злодеянието, макар много често в онази епоха самото то да е обявявано за безнравствено.

Силата и невероятният драматурги¬чен талант на Шекспир като гениален творец се състоят именно в това, че той никъде не натрапва на зрителя го¬товите решения на засегнатите в пи¬есите му философски и нравствени проблеми, а го оставя сам да направи своя избор, сам да изстрада с предста¬вените му образи и дори да забрави, че те са само една литературна или сце¬нична фикция. Отдавна Шекспировите герои са се превърнали в част от чове¬чеството - тъй живи и непреходни са закодираните в тях послания - но сред тях образът на Хамлет е сякаш най-охотно преоткриван от всички поколения във възходящата спирала на време¬то. За съвременниците на Шекспир Хамлет е отмъстителят, за Гьоте и роман¬тиците той е мислителят и мечтате¬лят, а нашето време вижда у Хамлет преди всичко хуманиста и самотния во¬ин за справедливост, който показва колко прекрасен и запазващ при всички об¬стоятелства своя нравствен облик може и трябва да бъде човекът.

Това пък са опорни точки, ако някой иска да си развие сам темата.

НРАВСТВЕНИ ПРОБЛЕМИ В ТРАГЕДИЯТА НА ШЕКСПИР „ХАМЛЕТ”

1.Какви са най-важните проблеми, поставени за разрешаване от Шекспир чрез образа на Хамлет?

а) за трагизма на хуманиста от късния Ренесанс;

б) личи тревогата му за съдбата на честния човек в атмосферата на лицемерие и недоброжелателство;

в) за краха на илюзиите, че доброто и красивото биха могли да победят в живота.

2. Какви слабости откривате в характера на Хамлет?

а) героят се колебае твърде дълго, преди да пристъпи към конкретно действие (монолозите в III, IV и V действие);

б) във всички моменти проявява нерешителност (III д, сц. 3);

в) непоследователен е при защитата на своята хуманистична кауза (убийството на Полоний в д. III, сц. 4, отношението към Розенкранц и Гилденщерн в V действие);

г) не намира сили да защити любовта си в момента, в който разбира, че я е загубил (V д., сц. 1).

3. Какъв е тогава житейският смисъл на понятието „хамлетовщина"?

а) проява на пасивност, безволие и песимизъм;

б) желание да разбере света, преди да предприеме конкретни наказателни мерки срещу виновните;

в) непримиримост между идеала и действителността за честния и мислещ човек.

4. В днешната атмосфера на изострени взаимоотношения и недоброжелателство, на ненаказуема престъпност и на всекидневни предателства на идеалите бихте ли си избрали поведението на Хамлет като образец?

а) „политиката” на изчакването не винаги дава необходимите резултати, когато някои личности тръгват по пътя на най-малкото съпротивление и стават престъпници;

б) на всяка епоха са й необходими хора, които мислят не просто как да отмъстят за нанесената обида или за причиненото им зло, а как да спасят човешкото у човека.

5. Кое дава основание на Виктор Юго да направи съпоставка между Прометей и Хамлет?

а) те са борци срещу традиционното подчинение пред по-силните;

б) техният хуманистичен порив не намира искрени последователи;

в) поведението име достойно за уважение;

г) карат ни да се замислим върху истинската цена на достойнството в обкръжението на недоброжелателност и тирания.

1

6. Помислете - кое в най-голяма степен сближава Дон Кихот и Хамлет и в какво е тяхната неповторимост като ренесансови личности?

а) най-много ги сближава стремежът за постигане на хармония, защитен с подходящи средства;

б) най различни са проявите им в борбата и естетическата им оценка.

7. Според вас, защо Хамлет се отказва от Офелия и от нейната любов?

а) защото тя е твърде пасивна като личност, не воюва за любовта, не я защитава и дори я предава се оставя да бъде отклонена от основната им същност („Аз ще ви слушам, татко”).

б) Офелия не би могла да се приспособи към нравите на този свят, затова чистотата и невинността й са обречени;

в) не му е трудно да си я представи като една бъдеща Гертруда, след като всеки би могъл да я подведе и ръководи;

г) тя първа се отказва от него - въпреки че го обича и иска да го разбере;

д) продължаването на връзката с нея не би довело до по-лесно разрешаване на проблемите му, а би ги задълбочило.

8. Защо любовта на Хамлет и Офелия е трагично предопределена?

а) и двамата на практика са лишени от правото на сърдечен избор (той е принц, а тя - дъщеря на придворен);

б) несъвместими са по характер;

в) чистите души не могат да оцелеят в обкръжението на лицемери, клеветници и доносници.

9. В какво е заложена „невинната вина” на Офелия, която се превръща в нейна трагическа вина?

а) в моминската й неопитност, която я довежда до неволното предателство на чувствата й пред най-големите врагове на човека, когото обича (кралят и Полоний);

б) тя е твърде пасивна в моментите, когато би могла да подаде ръка на Хамлет, за да облекчи задачата му;

в) оставя се да бъде манипулирана от всички и няма собствено мнение (III д., сц. 1).

10. Какво съдържание влагат поотделно Полоний и Офелия в понятието „чувства” в I действие, сцена З?

а) за Полоний те нямат цена, ако не носят някаква конкретна сметка („неща без стойност");

б) за Офелия са израз на сърдечна привързаност, на вяра и истински добродетели, но в наивността си инята да оцелее сама след смъртта на баща й;

в) болка за нереализираното добро, което би могло да се прояви, ако някой я обичаше достатъчно силно и искрено.

11. Какви чувства събужда у вас трагическата съдба на Офелия?

а) съчувствие, защото чистотата и невинността не могат да съществуват безнаказано сред порока и престъпността;

б) състрадание 2

12. С какво се асоциира представата за щастието още в I действие?

а) със загубване представата за времето;

б) със съзнателното откъсване от света на злото и патологичните страсти.

13. Какви са възгледите на Шекспир за изкуството, изразени чрез Хамлет в действие II, сцена 2?

а) то трябва да облагородява и извисява;

б) неговото предназначение е да събужда гузните съвести;

в) да събира хората с различни разбирания, за да се замислят върху смисъла на живота (не случайно тук почти всички действащи лица са на сцената).

14. Защо, въпреки че Хамлет поставя Хорацио по-високо от себе си, той остава далеч по-издигнат от него?

а) дилемите на Хамлет са много по-драматични;

б) Хамлет е мислеща и непримирима личност;

в) принцът е принуден от обстоятелствата да подчини хуманистичните си идеали на песимизма в отношението си към хората и живота;

г) дългът и отговорността пред паметта на неговия баща го карат да се съобразява с дворцовия етикет;

д) Хамлет успява да действа като свободен човек в обкръжението на хора с робска психика.

15. Като имате предвид казаното, нека обобщим! Какви нравствени проблеми са поставени за разрешаване в тази Шекспирова трагедия?

а) за семейството и властолюбието;

б) за любовта и предателството;

в) за верността и лицемерието;

г) за високата отговорност на приятелството;

д) за престъплението и справедливото възмездие

е) за смисъла на човешкия живот и предназначението на човека;

ж) за прераждащата сила на изкуството;

з) за ограбените мечти на изкушаваната и манипулирана добродетел;

и) за границите между доброто и злото;

й) за хуманизма и разочарованието в човека.

източник: http://myschoolbel.hit.bg/Temi%20po%20Lit%...10%20klas.htm#6

Моля ВИ помогнете трябва ми План Тезис (+ теза) на темата "Да бъдеш или не.."-трагедията на хамлет

БЛАГОДАРЯ ВИ пресварително ! ! !

Моля ВИ помогнете трябва ми План Тезис (+ теза) на темата "Да бъдеш или не.."-трагедията на хамлет

БЛАГОДАРЯ ВИ пресварително ! ! !

План няма, но доста по-лесно е да превърнеш готовата тема в план.

Да бъдеш или не – трагедията на принц Хамлет

Автор: Литеров

източник: http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=665

Вече четири века и половина ни делят от рождението на великия писател Шексир, но интересът към неговото творчество не пресъхва. Удивително е, че той е известен не само на специалистите и ценителите на голямото изкуство, но и всред обекновения човек, който по различни пътища се доближава до неговата мисъл “Да бъдеш или не: туй е въпросът”, до някои негови герои, превърнали се в символ на някое човешко чувство като принц Хамлет.

Творбата на Шекспир за датския принц Хамлет е трагедия, не защото героите умират, а защото идеалите на младия мъж претърпяват крушение. Трагизмът се изразява в незнанието му как да възстанови хармонията в живота и как да съществува в такъв свят.

В Дания героят е трагично самотен, защото преди да се развият драмите в Елсинор е учил във Витенберг – града, от който се е развило реформационното движение.

Получавайки вест за внезапната смърт на своя любим баща и за прибързаното омъжване на майка си за човек, който “прилича на баща му, толкова колкото той на Херкулес” е първото му разочарование от живота, съпроводено с думите “О, слабост твоето име е жена!”

По-късно той вижда такива неща, които “дори не е сънувал”. Скоро ще се убеди, че зад притворството се крие хладна пресметливост, а зад прикритата вежливост -–грозно престъпление. Хамлет от самия дух на баща си научава страшната истина за неговата смърт. Потресен е от страшното престъпление. Младият човек вярва в хората и в доброто, но започва да разбира, че злото е много по-голямо. Действително е смятал, че подло убитият му баща е бил образец на човек от най-висока степен. “Аз видях веднъж вашия баща – казва Хорацио, - той беше прекрасен крал.” Интересна е Хамлетовата реплика, с която поправя приятеля си: “Той беше човек”. Не за убития крал жали принца, а за унищожения човек. И той дава клетва да отмъсти за смъртта му, да отмъсти за всичко низости в света. Но скоро започва да разбира, че поема върху плещите си бреме, което не е по силите му.

Ако Хамлет е средновековен принц той лесно би разрешил този въпрос, без много размишления той би извършил онова, което е синовен и държавен дълг. Но Шекспир създава образ не на отмъстител, а на хуманист мислител. Затова известната притча за датския принц в основата на, която лежи средновековната представа за кръвното отмъщение, авторът е превърнал в дълбока философско-етична трагедия.

“ Без бряг е времето: о, скръбен дял –

нима аз бих го в брегове сковал”

В това двустишие се намира един от ключовете за разбиране смисъла на трагедията. Пръв Гьоте спря вниманието мърху тези мисли на Хамлет и даде насока за разтълкуване на творбата. Според него смисълът на трагедията е в идеята за дълга, възложен на душа, която няма сили да го изпълни.

Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” – той може да накаже убиеца на баща си, не не е в състояние да предотврати опустошаването на човека, станал жертва на гибелните страсти или на чужда низост.

Живеейки всред такава обстановка, изпаднал в такова душевно състояние, чувствайки се безсилен да поправи злото и да възстанови разстроеното време, мисълта за самоубийство не е далеч от Хамлет.

Сякаш си представяме човек, който действително е поподнал в тъмен лабиринт, не пуст и глух, а обитаван от живи хора, от които едни са затворници, а други – техни палачи. Лабиринт, в който завинаги са погребани и младостта, и дружбата, и любовта, и правдата, и великодушието. Но най-лошото е, че някаква тъмна сила е сковала волята му и той е безсилен да се бори срещу злото. Всички въпроси, властно завлядали душата на героя намират израз в известния монолог.

“Да бъдеш или не? Туй е въпросът…

Кой търпял би инак

безчетните камшици на века ни:

неправдите на наглия подтисник,

всокомерието на рода,

сълзите на отритната обич,

бавежа на закона, произвола

на тлъстия чиновник, злия присмех,

със който недостойния заплаща

на тихата заслуга – всичко туй,

когато едно бодване тук вляво

очиства сметките ни? Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред нещо

зад гроба, в неоткритата страна

отдето никой пътник се не връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати…”

Хамлет не се самоубива поради ужаса от отвъдния свят. Нищо не му гарантира, че мъките там ще бъдат по-малко. Човекът е слаб, бои се, дори достойният е подлец, поради страха си. Хамлет чувства своята обреченост в този свят на мъки и неправди, който ще го смаже. И като хуманист, чувствайки, че трябва да се бори за да разруши този затвор за човека, и съзнавайки, че е безпомощен да стори това, идва до онова трагично състояние, което някои наричат слабоволие. Той е изгубил вяра в човека, защото в заобикалящата го среда не вижда човека.Бесният стремеж към злото, жаждата за власт и богатства, безмерният егоизъм са убили всички човешки добродетели: и другарството и съпружеската вярност, и любовта.И вместо човека “това дивно създание” има лъжци, лицемери и злодеи. Хамлет започва да протака и отлага. Ще убие краля, ще отмъсти, ще изпълни клетвата си. Клавдий ще бъде премахнат, но злото премахва ли се?! Хармонията в целия свят е нарушена, а не само в Елсинор.

Страданието и гибелта на Хамлет са трагедия на самотен човек, който е изпреварил съвременниците си и няма никаква надежда да види осъществени хуманистичните си мечти.Това е трагедията на възвишения и честен човек, който воюва сам срещу злото, коварството и подлостта.

“Хамлет” е най-трагичната от трагичните Шекспирови пиеси. В нея има много разочарование, горчивина, много трагизъм и песимизъм. Но песимизъм, който не води до отчаяние, а е мъжествен протест и зов за борба срещу “ морето от бедствия”. Величието на датския принц е, че не се примирява със злините в “тоя разстроен век “, но сам издига ръка да се бори срещу тях, макар да разбира, че ще загине. Това е най-възвишен и “оптимистичен” трагизъм.

Коментар 7 - ХАМЛЕТ - САМОТЕН И ТРАГИЧЕН В БОРБАТА СЪС ЗЛОТО също става.

Спешно ми трябва тема: Вечният оптимизъм в трагедията "Хамлет".

Спешно ми трябва тема: Вечният оптимизъм в трагедията "Хамлет".

Готина тема, всички говорят за трагизма и драмата на Хамлет и изведнъж вечният оптимизъм ххаха интересна идея - ето това би трябвало да ти послужи, за да тръгнеш оттам в ръзсъжденията си:

"Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с

известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се

освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет ..."

и това - тук по-скоро се описва как губи жезнерадостта и оптимизма си, но все пак показва, че той е бил изпълнен с вяра в доброто в началото, Шекспир търси тази вяра и накрая чрез Хорацио - т.е. накрая отново набляга на оптимизма:

Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото - жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.

Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:

"От известно време - без да зная как - съм загубил всичката си веселост... И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята - ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!... Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"

(II действие, II сцена)

Проблемат за човешкият избор.Трагагедията "Хамлет" от Уилям Шекспир Благодаря предварително

Страшно много ми трябва ЛИС на темите: 1."Хамлет и Клавдий(противоположности) 2."Хамлет и Гертруда,Хамлет и Орфелия" 3."Луд или мъдер е Дон Кихот" Страшно мнго ви моля!

Хамлет - "Човек сред всеобщото"

многооо ви моляя :wors:

спешно ми трябва лис на тема сравнение на произведенията Дон Кихот и Хамлет

спешно ми трябва лис на тема сравнение на произведенията Дон Кихот и Хамлет ако може още за днес

Редактирано 7 януари 200719 г. от b1_bobi (преглед на промените)

Много моля, някой ако знае някакво ленкче с есета и анализи на Шекспирови произведения (най-вече Съп в Лятна Нощ) да го постне!!!

мн спешно ми трябва тази тема до утре !!! ако някои има предложение дори и близко до това заглавие нека пище... много ще с1м благодарна "Хамлет" и проблемите за избора и решителността (ЛИС)

Редактирано 1 февруари 200719 г. от KoTe_LoV3_MaRtI (преглед на промените)

Някой ще може ли да ми даде тема на "Женските образи в трагедията" - "Хамлет" и ако може да е с разсъждения и аргументи,а също така ми трябва и "Трагическите конфликти в драмата Хамлет" ...моля ви ако не двете поне една ...ще съм безкрайно благодарен.

Спешно ми трябва за утре темата:Хамлет срещу злото в света и в борба за утвърждаване на човешките ценности.Предварително благодаря ! Ако някои може да помогне!

Разбирам, че тук се говори най-вече за теми и пр. И все пак ако някой случайно може да ми даде линк към комедии на Шекспир, откъдето да мога да си изтегля ще му бъда страшно благодарна.

някой...ще ми намери ли темите:"Вечното в трагедията Хамлет" и "Шекспировея хуманизъм в трагедията Хамлет"

Някой може ли да ми каже какви са основните композиционни моменти в Хамлет (завръзка, кулминация, развръзка).Трвбват ми и етапите на драматичното действие.Благодаря предварително.

Някой може ли да ми каже какви са основните композиционни моменти в Хамлет (завръзка, кулминация, развръзка).Трвбват ми и етапите на драматичното действие.Благодаря предварително.

завразка:срещата на хамлет с Призрака на неговия баща

кулминация:дуела м/у Хамлет и Лаяд

развръзка:смъртта на героите

епилог:появата на Фортинбрас

ето ви няколко теми в/у "Хамлет"

Хамлет - Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,

на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо "криза на хуманизма", характеризиращ се

с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.

Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир "Хамлет".

Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната

действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в

произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.

Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -

новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и

разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия

крал.

За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на

личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,

III сцена.

"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!

Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!"

Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е "квинтесенция на праха", че

"друг такъв" едва ли вече ще срещне в живота си.

Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от

поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -

свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат

в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.

Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е "от любов жесток".

С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха

на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.

Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото

хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...

Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,

с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,

които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,

кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца, довеждат девойката до лудост. Еднакво трагична е нейната съдба с на съдбата

на Хамлет. Дори - още повече. Защото, докато той има възможност да действа, докато той вече е наясно с истинското лице на обществото и на събитията, Офелия,

възпитана по принципите на средновековната нравственост в подчинение на родителите и на по-висшестоящите, не е в състояние да достигне сама до истината.

Нейното полудяване и смъртта й всъщност са потвърждение на идеята, че в света на порока и насилието чистите, невинни личности нямат място. По този начин

Шекспир като че ли "спасява" своята героиня от страстите на Елсинор. Маската на лудостта е спасение и за самия Хамлет, тя му позволява да действа безнаказано,

а и му осигурява така необходимото време за размисъл и за вземане на така важното за героя решение по повод отмъщението.

Отлагайки кървавото отмъщение, за което се е заклел пред духа на баща си, Хамлет сякаш дава шанс и на самия себе си да остане ренесансова личност,

независимо от условията, в които е попаднал.

Героят многократно има възможност да отмъсти със смъртта на убиеца на своя баща, краля на Дания. Но кървавото отмъщение може да бъде цел само за

средновековния човек, какъвто Хамлет не е. Той иска възмездие, а не смърт. Ето защо, преди да посегне към меча, принцът използва оръжието на словото, на

театралното изкуство, което нанася по-дълбоки рани и носи по-пълно удовлетворение. Забележителни са неговите монолози и особено прочутият

"Да бъдеш или не...", в който героят като че ли, разсъждавайки за ценността и смисъла на човешкия живот, за пореден път утвърждава ренесансовия принцип за

висшата ценност, каквато е живота.

По време на сценичното действие много от героите намират своя край. В последните сцени на V действие театралната сцена е осеяна с трупове -

Лаерт, Клавдий, Гертруда, самия Хамлет.

Според естетите смъртта на носителя на прекрасното, на идеала, е висш израз на трагичното. И въпреки че Шекспир се опитва да завърши своята трагедия с

известен оптимизъм чрез оцеляването на единствения докрай останал верен на Хамлет и на ренесансовия идеал персонаж - Хорацио, зрителят не може да се

освободи от състраданието към трагичната участ на един от най-прекрасните образи в световната литература - принц Хамлет - потопен в скръб, облечен винаги в

черно, чийто светъл ренесансов свят е жестоко разбит при трагичния си конфликт с гнилия свят ма средновековна Дания.

**********************************************

МОНОЛОГА НА ХАМЛЕТ-ИЗРАЗ НА РАЗОЧАРОВАНИЕТО МУ ОТ СВЕТА

Трагедията "Хамлет" на Уилям Шекспир задълбочено изследва сложната противоречивоат на човешката душа, която е поставена пред изпитанията на времето.Монолозите на героите показват вечното търсене на истината за живота.

Монолоът на датския принц Хамлет в 3 д., 1 сц.ни кара да разсъждаваме за смисъла на живота , за раздвоението човешката личност, за невъзможността за хармония и щастие във време-"излязло от бреговете си", и в общество изпълнено с пороци.Трагичното зву4ене на монолога е резултат от крайното страдание и разочарование на литературния герой от света.Светлите идеали на Х се разминават с действителността в Дания .Израз на това е упадъка на живота в Елсинор и усещането за безкрайна самота в борбата със злото.

Началото на монолога:>Да бъдеш или не?Туй е въпросът.

Е изпълнено с драматизъм търсене, отговор на вечните човешки въпроси.

Х е раздвоен, защото трябва да реши дали е по-достойно да понесе"стрелите на свирепата съдба"или с меч в ръка да се опълчи срещу безкрайното море от мъки и така да ги"зачеркне всички".Разочарованието му от света го води до това душевно състояние.

Датския принц не е далеч от мисълта за самоубийство.Той се опитва да прозре същността на смъртта -начин да се освободи от безкрайно разочароващия го,с несъвършенството си,свят.Ако тя е заспиване в която изчезват "душевният гнет" и болката, то това е божествен дар.Неговото коле*ание в това "блаженство"засилва трагизма на личностните търсения:>Смърт...Заспиваш...>И толкова...И в твоя сън изчезват>душевният ти ген и всички болки, >измъчващи плътта ти.

Силата на чувствата, разтърсващи Х е показана в наслагването на многоточия и в повторението на съществителното "смърт".Струпването на съгласните "з","с","ч","ш","щ" наподобява застрашителният шепот на смъртта.

Риторичните въпроси отразяват болката на Х, породена от неизвестността на не*итието:>Ц.

Тази болка обяснява безкрайното човешко търпение на дълголетните "земни мъки"и"безчетните камшици на века ни"

Хуманистът Х точно показва кое поражда неговото отчаяние и разочарование от света:>Ц.

Те са удивително актуални дори и за нашето съвремие.

Х сам дава отговор на мъчителния въпрос за личния избор.Страхът от неизвестността на живота, от който"никой пътник се не връща", смазва волята на човека и поражда примирението с "познати беди".Той се упреква за този страх превръщащ човека в "бъзливец", отдаден на мъдруване, превръщащо величавото в ниско:>Ц.

Тези размисли на Х пораждат в нас много въпроси.Може би великите дела се извършват спонтанно, интуитивно, без излишно отлагане или след "мъдруване",предпазващо от грешки?!

Отговорът на Ш не е конкретен.Именно в това е величието и актуалността на трагедията "Х".Тя е нравствено и хуманистично послание за хармоничност на света и човека.

************************************

Трагизма в образа на Хамлет

Природата като неизчерпаемо грижовна майка надарява английския драматург Уйлиам Шекспир с изключителна интелектуална мощ, поразително богато въображение, ненадминат реалистичен усет за кипящия около него многолик живот. Най-великият поет на Ренесанса в Европа няма университетско образование, но притежава рядката способност да наблюдава внимателно, със спокойствието на мудрец хората окло себе си, да анализира проникновено житейската им философия, да проследява сложните им взаимоотношения. Неговият ум черпи знания от ежедневното му общуване с хората, от разнообразните морални проблеми, които повдига непрекъснато най-мъдрият учител на хората – Животът.

Шекспир се налага в английския театър с майсторството си да възпроизвежда завладяващо неопровержимата логика на живота. Създателят на трагедията за датския принц ни внушава от сцената една житейска максима-мисловната мощ и моралната безкомпромистност на аналитично вглеждащия се в битието човек не винаги могат да се овладеят стихията на развиващия се по рядко ообозримите му вътрешни закони живот.

За разлика от непосредствените му предшественици, разработили същия сюжет (Кид и Марстън), Шекспир пренасочва вниманието на тогавашните зрители от външните обрати, съдържащи се в познатата им интрига, върху драмата на главния герой в трагедията. Намерението на великия драматург не е да възпроизведе на сцената един стройно психологически обоснован и неотстъпно логично действуващ персонаж, а да ни представи един самобитно размишляващ и изживяващ индивид, който предизвиква у нас едновременно размисъл, учудване, привързаност и състрадание. Шекспир създава неповторимо жизнен герой, тъй като подбудите, които го движатм похватите, които ползува, и целите, към които се стреми, са сложно сплетени.

Първите изледвачи на образа на Хамлет в трагедията на Шекспир открояват два съчетани умело в него традиционни за елизабетинския театър сценични типа-типа на отмъстителя и типа на мелахоника.

Не по-малко широко разпространена в английския ренесансов театър е традицията да се представя меланхоличният съзерцател. Отличителните характеристики на меланхоличния темперамиент според тогавашните недоразвити “научни” представи били мнителността, вглъбената разсъдъчност, липсата на желание за действие, склонността да се размишлява върху интимната същност на хората и дълбоката логика на човешките взаимоотношения.

Героят на Шекспир е действително прекалено мнителен, предразположен повече към размисъл, отколкото към действие, настойчив да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор. Но образът на Хамлет не остава на нивото на традиционните в елизабетинския театър типови сценични фигури на отмъстителя и меланхолика.

След срещата с Призрака героят си дава сметка,”че всеки има свойте дела и задължения”-естествено и самият той. В края на първото действие Хамлет се добира до важното прозрение относно преходния характер на съвремието му, който, според повечето коментатори на пиесата, предопределя тормозещото начинанията на сина отмъстител раздвоение:

“Векът е разглобен. О, дял проклет:

да си роден, за да го слагаш в ред!”

След като се докосва по време на срещата с Призрака до отвъдния свят, след като приема от убития си баща една отнесена в гроба истина, героят на Шекспир е сякаш озарен от някаква мистична проницателност. Тази проницателност, подбудена от сянката на убития крал, поражда у датския принц приумицата “да разиграва ролята на чудак”, т.е да се преструва на луд пред онези, които имат пряка или косвена връзка със злодеянието на Клавдий.

Не бива обаче на фона на кипящата активност на злодея Клавдий да се подценяват начинанията на Хамлет, които разстройват предначертанията на коварния му враг и доказват, че пасивността на умозрително настроения принц не бива да се пренася без уговорки в анализа, върху цялото му поведение в пиесата. Макар по погрешка, Хамлет убива Полоний, успява да се освободи от злонамерените си “приятели” Резенкранц и Гилденстерн, съчинява изкусно уличаващата интрига на представлението клопка, приема дуела с Лаерт, макар че знае кой е истинският му победител. Общо взето пасивният съзерцател Хамлет ни убеждава чрез тези си начинания, че е достоен противник на узурпатора, т.е синът на убития крал непрестанно тревожи, пряко или непосредствено, нечистата съвест на Клавдий. Мисълта за братоубийството ляга като непоносимо бреме в съзнанието на злодея Клавдий и започва да го разяжда. Престъпникът признава, че “пърхащият му дух” не може да се откъсне от “лепкавия клей” на угризенията, защото осъзнава:”Не може прошка да получи, който задържа плячката на своя грях.” Обремененият от злодеянието ум на Клавдий не може да намери покой в молитвата:”Не мога да се моля! Страстно искам / и с ум го желая, но не, не мога.” Това мятане в агония, тази потънала в калта, обсебена от ужас душа на краля е своебразно предизвестия за скорошната физическа гибел на кралеубиеца.

Изправен пред “безбройните камшици и обиди на времето”, отвратен от “откритата неправда на силния, съдийския бавеж, надменността на ранга, произвола на всеки, който е получил власт”, героят на Шекспир, освободен от илюзията за лека победа, се опълчва в края на монолога срещу страха от смъртта, който “смазва волята ни и ни кара да се мирим с известните беди”. Хамлет възстава срещу собствената си, извънмерно разсъдъчна природа, която сковава активността му.

Високата отговорност на разсъдъчня отмъстител Хамлет го подтиква към внимателното вглеждане във вината на родната му майка Гертруда и в неустойчивата човешка позиция на единствената му възлюбена Офелия. Двете интимно вързан с датския принц жени, макар че изпитват чувства от различно естество към него, са дълбоко потресени от внезапно обадалата ума му “лудост”.

Срещата между Хамлет и майка му е устроена от неуморимия интригант в кралския двор Полоний. Гертруда, станала съучастница в извършеното срещу покойния й съпруг престъпление, се плаши от странните проявления на траурната покруса у сина й, опитва се да го вразуми, да го примири с новия “крал” на Дания. Хамлет е преднамерено остър,саркастичен, на моменти непристойно откровен спрямо майка си. Неговата изявителност е подбудена от бенравствената й пасивност, престъпната отстъпчивост и подкупната женственост,които я вкарват в “мазното легло на похотта”, подвеждат я да приеме веднага след убийството на мъжа й ласките на кралеубиеца.

В изключително драматичната сцена, която се разиграва между майката-грешница и търсещия истината син, се намесва Призракът на бащата, който, появил се отново от отвъдния свят, проявява затрогваща благородническа толерантност спрямо недостойната си съпруга. Намесата на Призрака тук може да се тълкува като опит за смекчаване на вината на любимата Гертруда, като реверанс към женската слабост, която често става жертва на изплетени от изкусни злосторници козни. Може да се каже също, че в случая бащата дава урок по човечност и толерантност на сина си, ожесточил се извеунмерно във възстановяването на справедливостта.

Нещастната Офелия, пила “нектара на любовните думи” на Хамлет, е потресена, когато слуша “ как ума му висш фалшиви, дрънчащ като разстроена звънарна”. Трагедията й, поразително сходна с драмата на любимия й Хамлет, по-късно се задълбочава. Тя навлиза в душевна криза, след като нейния възлюбен убива по погрешка баща й. “Помръкването на ума” у Хамлет и нелепата гибел на Полоний се съединяват в единен мисловен поток, който разклаща устоите на разума й, отприщва стихията на една разтърсваща ни полуда, която е завладяващо поетично пресъздадена от драматурга Шекспир. В безумните бълнувания на Офелия, в които се сплитат загрижеността й за датския принц със скръбта за загубения баща, се роят гробищни образи и асоциации.

Финалът на трагедията “Хамлет” убеждава по странен начин, чрез осеяната с трупове сцена преди окончателното падане на завесата, че над човешкия живот все пак бди някаква висша справедливост, някакъв всевиждащ здрав разъм, който възстановява неправдите и внедрява хармония в човешките нрави. Едва ли е необходимо да обосноваваме логиката на възмездяващата съдба, по която тя превръща коварния убиец, узурпатора на датския трон Клавдий в бездиханен труп. Общо взето е ясно, че Гертруда се самонаказва с изпиването на отровата по повеля на същата съдба, поради престъпната й нерешителност и женска слабост, които я подвеждат да съучастничи с вялата си пасивност в злодеянията на втория си мъж. Гибелта на Лаерт може да се обясни с недостатъчното му вникване в мотивите на влюбения Хамлет, който неволно подбужда умствено разстройство у обичната му Офелия, загрижен преди всичко за моралната й устойчивост като човек. Не бива да забравяме, че Офелия е склонна да се подведе по интригантските заръки на Полонй-да разкрие истинските подбуди на смущаващата краля “лудост” на принца.

Хамлет – носител на типичните черти на човека от епохата на ренесанса

Трагедията “Хамлет” отразява новия светоглед на Шекспир, свързан с кризата на европейския хуманизъм, с неверието във възможността да бъде изградено обществото достойно за благородните пориви на новия човек.

Хамлет и хуманист в ренесансовия смисъл на думата , утвърден по времето на Шекспир от няколко поколения творци и мислители. Страшен е за него разривът между светлите хуманистични мечти и непосредствената реалност на Елсинор. Героят не е юноша, а вече мъж на зряла възраст около 30 години. Новото разочарование не се дължи на юношеска неопитност, а на несъответствието между хуманистичните му идеали и пошлата действителност. В духа на ренесансовия хуманизъм Хамлет споделя пред царедворците Розенкранц и Гилдернстерн възхитата си от човека, това “великолепно творение”, и разочарованието си от окръжаващите го подобия на човеци.

“Човекът! Колко величествено творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост, колко подобен на бог! Върховна красота света! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва.. И жените също, колкото и да се усмихват.”

Завърналият се от университета в германския град Витемберг за погребението на бащата си Хамлет внезапно узнава чудовищната истина – баща му е бил убит от собствения си брат.

Получил от призрака на баща си ключа към съдбоносното престъпление, Хамлет преживява период на съмнение и коле*ания. Той иска сам да установи виновността на убиеца, а това го поставя в сложно отношение спрямо окръжаващата го среда. Принцът проявява съмнение в твърдението на призрака, докато според простонародните вярвания като пратеници на “отвъдния” свят духовете известявали само истината.

Още преди да узнае страшната тайна на убийството, Хамлет е разочарован от майка си, която се е омъжила за Клавдий твърде скоро след погребението на краля. Разочарования му поднася и красивата Офелия, в която е бил влюбен, защото тя се оказва безволево и покорно на баща си същество в духа на средновековния християнски морал.

От самотен отмъстител, действащ тайно, принцът се превръща в явен противник на краля престъпник. Но Хамлет проявява коле*ание, когато пропуска последната си възможност да накаже престъпника, отказвайки се да го прониже с шпагата си по време на молитва.

Новият хуманистичен идеал на Хамлет влиза в противоречие с новия дълг на син и принц. Това е същност противоречието между хуманизма на новите времена и средновековното разбиране за дълг. То проличава в репликата на Хамлет, отправени към Хорацио, в която жали не само за краля и баща, а и за човека “Той беше човек”. При това под “човек” героят разбира не неясен сбор от съвършенства, а пълнокръвен индивид, който не е лишен от голяма цел. Такъв е и самият Хамлет.

Ако Хамлет беше само средновековен принц, изпълнението на синовния и държавния дълг не би поставило пред него сериозни проблеми. То би се изчерпало с наказанието на престъпника. Но за хуманистът Хамлет варосат стои по иначе – защото човекът е деградирал, способен да извърши ней-долни постъпки? По пътя на тази логика Хамлет неизбежно свързва човека с епохата и достига до идеята за “разглобено време” и своята лична отговорност.

Духовната трагедия на героя е в това, че съзнава безсилието си да сглоби “разглобеното време” – той може да накаже венценосния престъпник, убиец на баща му, но не е в състояние да предотврати опозоряването и опустошаването на човека, станал жертва на гибелните си страсти или на чуждата низост.

Хуманистът Хамлет е изпълнен с омерзение към заобикалящите го престъпници, бездушни хора и подлеци, и чувства настоятелна потребност да излее болката си. Заемайки позата на луд, той получава своеобразно права на безнаказаност, позволено в оная епоха само на шутовете.

Хамлет и днес продължава да предизвиква симпатиите на милиони зрители и читатели. Хуманистичния заряд на образа му е в това, че в една тъмна епоха на подлост и жестокост той воюва за съхраняване на човешкото и човека. При това Хамлет на е иконописен образ, “идеален герой”, а жив човек със свои слабости и достойнства, но главно – и това допада най-много на съвременния читател – мислеща натура, която изстрадва трънливия път към истината и прогреса и е готова да заплати за това с живота си.

ХАМЛЕТ - САМОТЕН И ТРАГИЧЕН В БОРБАТА СЪС ЗЛОТО

Нора Кирева

Да бъдеш или не - туй е въпросът.

Дали е по-достойно за душата

да понесеш камшиците, стрелите

на бясната съдба, или да се

опълчиш сам срещу море от мъки

и да им туриш край?

Така започва прочутият Хамлетов монолог в едноименната Шекспирова трагедия и той е най-дискутираният от литературните критици художествен текст в западноевропейската литература. В него Шекспир поставя най-същностните, глобални проблеми, свързани с морала в човешкия живот. Реторичните въпроси на Хамлет са не само негово лично търсене на истинската философска същност на живота, но и неразрешени от човечеството нравствени проблеми, опиращи винаги до едно: вечната борба между доброто и злото. Тази борба е и основният идеен замисъл, който Шекспир закодира в образа на датския принц. Хамлет е трагичен в борбата срещу злото, защото е самотен. А неговата самотност е резултат от сложната му духовна нагласа, от задълбочения му философски начин на световъзприемане, от прозренията му за ужасяващата морална деградация сред човечеството в глобален аспект.

Макар и твърда, добродетелта

пак бива прелъстена от греха;

и в сладострастие, когато пламне

дори блестящий ангел - той отвръща

се от божественото свое ложе

и цял жадува низост.

(Действие I, V сцена)

Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото - жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.

Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:

"От известно време - без да зная как - съм загубил всичката си веселост... И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята - ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!... Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"

(II действие, II сцена)

Това обяснение пред приятелите си предатели - Гилденщерн и Розенкранц, Хамлет отправя като саркастичен упрек за своята самоличност, за убитите надежди и вяра в доброто.

Предаден от майка, приятели, любима, Хамлет е терзан толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта, че злото е навсякъде около нас, но той, макар и да го вижда, не може сам да се пребори с него. Хамлет носи тежестта на всемирната скръб от потъпканото добро, но усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек, колкото и благороден и смел борец да е той. "Дания е една тъмница" - казва принцът и се съгласява с мнението на Розенкранц, че "тогава и светът е тъмница". Страданията на Хамлет са колкото лична скръб по погубено щастие, скръб от низостта на близките му, толкова и скръб на човек, който възприема себе си като гражданин на света, но вижда, че в този свят злото е повече от доброто. Хамлет е мислител, философ, носител на всичко благородно в човешкия характер, но неговата умозрителност го довежда до извода, че злото трудно се побеждава, а доброто е много уязвимо и се унищожава дори от най-малката подлост. Така че причините за Хамлетовата самотност и трагичност в борбата със злото са колкото обективни, толкова и субективни. Двойствеността в характера на Хамлет е например един от субективните фактори за неговата трагедия. В трето действие той изповядва пред Хорацио колко много му тежи собствената му раздвоеност между песимистичния му рационализъм и богатата му емоционалност.

Да, честит е у когото разум и сърце

са тъй съединени, че не служат за игра

на щастието...

Разкривайки подробно престъплението на майката и Клавдий пред своя герой, Шекспир го изправя пред поредица сложни проблеми, разрешението на които трябва да даде самият Хамлет.

И оттук вече започва трагедията на принца. Той е смел, умен, но нерешителен. Знае, че е призван да отмъсти за баща си, да се бори против лъжата, подлостта, лицемерието, но грандиозността на тази задача, голямото му възмущение и презрение придават на действията му колебливост, мудност, нерешителност. Хамлет се вълнува непрекъснато, въпреки наложената маска на лудостта. Той мисли винаги за това как е възможно злото така свободно да тържествува, без някой да помрачава неговото победно шествие. Трагичен е конфликтът между неговите очаквания за обществото и обществените очаквания за него. Хамлет търси свят на морални устои, а обществото се надява датският принц да е отмъстителен, двуличен, да отвърне на низостите с низост. Трагедията на Хамлет е, че ясно осъзнава колко тънка е границата между отмъщението като справедливо възмездие и личното му въвличане в света на интригите, властолюбието.

Хамлет умира, защото не може да излезе от сложния житейски лабиринт, в който са погре*ани младостта, дружбата, любовта, правдата и великодушието. Предсмъртните му думи към Хорацио отразяват собственото му самосъзнание за самотно и трагично изживян живот. Той си отива от "този мрачен свят", но моли единствения си приятел да разкаже за неговите душевни терзания, да разкрие дълбоко таената трагедия на една душа, останала неразбрана и неоценена приживе. "Останалото е мълчание" - са последните Хамлетови слова. Те са един отворен край на Шекспировата трагедия, защото финалното мълчание на датския принц призовава всеки читател към размисъл и към търсене на собствен път в борбата срещу злото.

*************************************************************

ОФЕЛИЯ В ПРОСТРАНСТВОТО НА САМОТАТА

(Есе за смъртта на Офелия)

Философската трагедия "Хамлет" е преди всичко трагедия на човешката самотност. Всеки от героите е сам в своите стремления към покварата, в търсене на смисъла на живота и смъртта, в любовта и омразата си, в мъдростта и лудостта. Пространствата на многоликата осъзната и неосъзната, зловеща и трагично-човешка самота се докосват, преплитат, но почти никога не нарушават своята граничност, затова трагизмът властва над съдбите им.

Доверяваме се на Шекспир в проникновението и човекопознанието, за да преоткрием стойността на съвършената човешка самотност, съградена от другите и съдбовно определяща образа на Офелия. Опознаването на самотата й изисква съпричастност, но и знание за природата на самотността, за нейния език и знаци. Чрез нея Шекспир осъществява комуникацията със зрителя като не търси въздействието й върху всеки и всички. Гради крехкото й пространство така, че действието да провокира подготвените за естетиката на самотата, за среща с нейната завършеност.

Съпреживяването на самотата-несигурност, разочарование и болка тръгва от съзнанието, че тя, самотата, е наша човешка съдба тогава, когато сме неразбрани или когато сме осъдени от неразбирането на другите, от духовното им равнодушие към човешката различност или към грешките и греховете ни...

Самотата-страдание е пространство, изпълнено с нечут от другите вик на ранената, самотна душа. Тя е различна - от избора на кулата от слонова кост до същността на свръхчовека, от ситуацията, в която се оказваме изолирани като на остров, до ситуацията, в която сме се изолирали, за да спасим духовността си с бягство. Пространството на самотата е белязано с напрежение, драматизъм, трагизъм и е непознаваемо за равнодушните. То е отбягвано и от се*ичните, затворени в собствената си търсена самота, защото изисква чувствителността на сърцето, искреността на съпреживяването и съпричастието. Това пространство, затвор или градина, е най-страшно, когато е изградено от осъзнатото самообвинение, че сме неспособни да отстояваме правото и мечтите си, че се отказваме от думите, с които можем да взривим самотата, а тя има своите знаци, символи, език - езикът на жеста, мимиката, тялото. Чрез тях е познаваема, чрез тях вика, крещи, защото няма смелост за изповед от думи и човекът се чувства затворен в собствената си болка и безпътица.

Една крехка и ужасена от духа на Елсинор, обречена от баща си и времето, от обстоятелствата и наложените забрани Офелия се изпепелява в самотността на своето битие, в огъня на мечти и желания, в ужасяващите духа й противоречия, родени от непримиримата различност на хората, които обича и на които принадлежи. За собствения си баща и краля-блато тя е послушната марионетка, примамката в капана на амбициите им. Никой не търси причината за тъгата на куклата, вменява й се само правото да бъде средство за постигане на целите. От тихата, послушната красавица принцът се стреми да извика духовно равната любима, води я към избор, толкова категоричен и значим, че в самотата си Офелия не може да намери сили да прекрачи условностите на времето, произхода и възпитанието.

В своята болка и безпътица, сред самоналожените и наложените ограничения знанието за жестокостта на този свят и хората пристяга обръчите на самотата-безнадеждност, която се проектира в разлома на душата и съзнанието, за да премине едно изтерзано сърце в другата реалност - реалността на лудостта - като в свят-спасение от непосилните изисквания и от страшната самота.

Сега вече Офелия може да прекрачи забраните, да изповяда себе си, но "речта й не казва нищо", защото се е осъществила в лудостта, а "лудият е жертва на бунта на думите".

Офелия не може да разкаже за другите, нито на другите за себе си. Комуникацията остава неосъществена и затова тълкуват, нагаждат "към своите мисли нейните слова". Животът, обстоятелствата в Елсинор са сцената, върху която всеки е режисиран от това "разломно време" и трябва да изпълни ролята си докрай или да слезе от сцената след една болезнена разпра между "да бъдеш или не"... Дори самотата, обрекла Офелия, е проекция на времето, но и на налагащата се самотност на всички останали, така както в лудоста й може да преоткрием безумството на обстоятелствата и времето, на лудостта-безнравственост и лудостта-маска.

Разбунтувалите се думи носят разбърканите, начупени късчета от желания и забрани, страхове и надежди на един неосъществен живот, затова в тях се появява образът на любимия, "като пилигрим" и мъртвец - "млад герой", като измамник от Валентиновден и парченце страх от греха в любовта, от вмененото търпение и покорство и от самата Офелия, такава каквато никога вече няма да бъде. Опитът й за разказ е неосъществено послание, защото, когато думите губят своя смисъл за произнасящия ги човек, то много по-верен е езикът на жеста и мимиката, за да се опознае пространството на страшната самота. Вглеждането в мъчителните, опитващи се да подкрепят словата "неспирни игри на образа и на ръцете", в безпокойството, в опита за себеразкриване-покаяние - "бие се в гърдите", е път на проникновението в същността на героинята. Път за опознаване на самотата й, която ще я преведе в едно друго измерение.

Шекспир е съвършен в познанието на езика, на знаците и символите, на жеста, мимиката и тялото. Съвършенство, до което е достигнал и Джон Еверет Миле в картината си "Офелия". Текст, форма и багра градят познанието за пространството на самотата на пътуващата към смъртта Офелия, на понесената към "тинестата смърт" ранена човечност и ограбеното щастие.

"Една върба расте покрай потока,

сребристите си вейки отразила

в кристалния му бързей. Тя със тях

венчета причудливи си плетеше

от маргаритки, макове, коприва

и от онези морави фунийки,

които грубият овчар нарича

с безсрамно име, а момите скромни

зоват "мъртвешки пръст". И днеска тя

качила се по сведените клони,

със своите венци да ги накичи,

ала един от тях - проклет! - се скършил

и паднала тя в плачещите струи,

отрупана с цветя. Известно време

надутите й дрехи я държали,

като русалка, на повърхността

и бавно тя се носела надолу,

напявайки си тихо стари песни,

като че ли не схващала бедата,

или била родена от водата.

Но кратко това траяло и ето

след малко натежалите й дрехи

повлекли плавно клетата девойка

от ложето й песенно към мрака

на тинестата смърт".

Разказът за смъртта на Офелия започва от върбата, растението, чрез което се сбъдват желанията, но което е и дърво на печал, сълзи и смърт. Нея иска да обкичи с венците си Офелия, като да сподели болката. Потокът като огледало и пречистване, кристална чистота откроява духовността на девицата. Неговата вода символизира източника на цялата съществуваща потенциалност, люлката и гроба на всичко и всички във вселената. Шекспир не го вижда като символ на живота, а като водата, свързана с безсъзнателното и забравата, която очиства, затова и самият акт на падането на Офелия във водата е намек за преобразуване, за връщане към изначалната невинност, за изцеление от самотата, раните от този свят и лудостта. Потокът за Шекспир е огледалото, отразило среброто на клоните - цвят на избавлението от злото и нечистите сили, а заедно с тях душата на самотната Офелия пред прага на смъртта. Прекрачването му е преминаване и в света на приказното чрез сребърните клони. Ако приемем, че те са свързани със символиката на дървото на живота, то прекършеният клон - "проклет" - символизира смъртта в "плачещите струи". Не внезапната смърт в кристалните води-чистота, а бавното изтичане на живота, носене на повърхността очаква Офелия. Липсата на усещане за опасността, сравнението с русалката са едно преповторение на мотива за приказното в образа на героинята. Връзката с него се осъществява и от догадката, че "била родена от водата" - едно потвърждение на съвършената красота и духовност.

Не напразно Шекспир вплита в тази картина образа на венците, с които Офелия кичи дървото на своята печал и самота. Те вграждат представата за болка, символиката на погре*алния обред, когато са сплетени от цветята на девствеността. Овенчаните от Офелия клони символизират и връзката с небесното. Нейните "венчета причудливи" говорят повече за същността й, защото маргаритите-бисери разкриват духовно просветление и мъдрост, връзката със светлината. Те са символите на нейната невинност, чистота, девственост и съвършенство, смиреност и уединение-самота. До тях е макът на забравата, на съня и смъртта, на оттеглянето в покой, който за християнството е символ на кръстните мъки на Христос и на вечния сън. Копривата е осезаемата болка от живота и магическото цвете на прераждането от приказките, а "онези морави фунийки" със своето безсрамно име са намек за порочността на света и знак като "мъртвешки пръст" за пръста на съдбата, която очаква Офелия-девицата, "отрупана с цветя".

В своя цветен саван, откъсната от реалността, пасивна, самотната Офелия става по-видима. Тя сякаш вече е в Елисейските полета, в блажената земя на душите. Цветният саван подчертава детето у нея, а белите цветя - невинността и непорочността. Комбинацията между бяло и червено за драматурга и за художника са знак на смъртта. Внушението за бяло и червено се подчертава и от цветовете на среброто и златото. Смъртта присъства преди самия край. Видима е и в образа на тръстиките - символ на Христовите мъки и смърт, които обявяват неотменното време. Реалното и нереалното, човешкото и приказното, девицата и русалката са подвластни на чистотата, смъртта, отказа от живот. Офелия е на границата между живота и смъртта, водата и въздуха, движението и покоя, но очите й гледат някъде другаде - към небето, към себе си, но не към света. Сама в болката и опасността, тя не търси пощада. Жестът на ръцете й не казва никому сбогом, викът за помощ не е чут, защото не е изречен. Само тихият напев разкрива живота, със старата песен тя се извисява, изповядва и отправя към едно ново пространство. Песента е белег за трансценденция, за издигане над земното съществуване и съединяване на душата с божественото. Песента и дрехите градят представата за Офелия като камбана на предупреждението, чийто глас обявява непосилната й самотност. Самотност - не споделена, а само отнесена в "мрака на тинестата смърт".

Пред тази самота, открита в жеста, знака и символа, доведена до видимо състояние на духа, ни изправя Шекспир не само за да провокира човешкото у нас, но и за да ни приобщи към страданието на невинните като пречистване. Тинестото дъно затваря пространството на самотата за Офелия, но самотността й продължава да вика в душите ни човеците, способни да видят повече от изобразеното и да чуят и неизказаните думи на изповедта за самотата.

МОТИВЪТ ЗА ЛУДОСТТА В "ХАМЛЕТ" И "ДОН КИХОТ

(Литературно интерпретативно съчинение)

Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на Ренесанса".Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво "безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В "безумието" на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в нея." След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама "луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.

Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: "Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон Кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.