Ледена принцеса

Въвиш сама на снега и не знаейки къде отиваш.

Със сняг цялата се прокриваш и толкова много изтиваш.

Ледена принцеса си сега не ми остава и една сълза.

Ти си замина и цялата се покри със мъгла и сега аз за теб тъжа.

Ледена принцеса пред себе си видях и във нея веднага те познах.

Застах пред теб и всичко си признах че сега без теб съм пепел и прах.

Снега те от със се бе си не ми каза сбогом дори.

Сега за бъша своите сълзи, но ти не се тревожи и премене се върни

Старата къща.

Стоиш до една стена съвсем сама не усещаш дори и студа.

Не идваш до мен от стар че ще те нараня и само ме гледаш какво правя.

А аз се угеждам във красивото ти лице и се питам какво

Вятърът разпилива косите ти нощта затваря очите ти.

Стоиш във тази стара къща вече не помня от кога.

За тебе времето отмина и се питам как да те върна.

Искам отново да те прегърна, една стена ни дели и живота ни разби.

Кръвта от раните ти още помня върху ръцете си, той те преби и живота ти провали.

Още помня как със тебе си играхме и как със теб щатливо живяхме и що е болка ни е разбрах ме.

п.п. Ще помоля, ако може някой от вас, който го прочете и не го затруднявам, да го публикува в тази тема, защото мисля, че е за там.

Обичам

Обичам когато боли,

обичам когато страдаш и ти.

Обичам да чувам предсмъртните молби

и да виждам в очите сълзи.

Обичам да стенеш от невъзможна болка

и да не спираш да ме молиш за прошка.

Обичам да слушам шума от бормашина,

която бавно черепа ти пробива.

Обичам да гледам как плътта се разтваря,

обляна с киселинна отваря.

Обичам да играя тази игра,

в която няма никакви правила.

Обичам ти да си винаги от другата страна,

примрял от страх, от ужас и необяснима тъга.

Обичам да бъда господар на твоя живот,

а ти да бъдеш най-обикновен роб.

Обичам да си окован във вериги железни,

които да те затрудняват да стигнеш до тъмните бездни.

Обичам когато преминават пред очите ти картини,

за отдавна отминалите години.

Обичам когато не изпитвам към теб погнуса и отвращение,

а само голяма радост, сладост и наслаждение.

Обичам да чакам до дойде моя копнеж,

за да реша, кога ти бавно да умреш.

Обичам когато боли,

обичам когато не спираш да страдаш и ти.

Мир Вам. На себе си също!

Автор - Ra4na

Редактирано 30 януари 200917 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Студена е целувката от мъртви устни, а тялото безчувствено е като късче лед... Светът е като гробен дух покварен, лишен от смисъл е без теб. Къде е онзи мрак изискан, който ти ми някога дари? Нима убих го,без да искам, навлизайки в твоите мечти? Надеждата одавна е стопена в жестокият огън на твоите очи. И всичко,което някога обичах, си отиде,щом си тръгна ти...

Редактирано 7 септември 201214 г. от Sissy_Vampire (преглед на промените)

Сега за мен си закъсняла есен, слънчев-изгрял,но неогрял... Една последна птича песен, сетен стон,дочут-след миг умрял. Боязливо стенеща надежда, миг от времето-пронизан от стрела... Неволен страх в чийто мрак се вглеждам, една кървяща утринна зора... Не искам в твоите прегръдки да изстивам, потопена сякаш в късче лед... Не искам и от теб да си отивам, без тебе просто няма след... Прилепи летят над мъртвите мечти, изгубени сред гъстотата на мрака... На гробищата черна сянка достолепно чака новите разпиляни безлики души... Замъците издигат черните си кули, потънали в мъглата на страха... Луната хвърля бледи лъчи, откриващи среднощен кошмар... Сковаващ студ пълзи сред пустотата, с адска сила-отвяваща навред... Смъртта шепне безмилостно и жадно, че времето на всеки един ден изтича... Жесток и естествен кръговрат е това, всеки заема мястото си в пръстта... Въпрос един остава след това, какво ще завещаеш на мъртвата гробна тишина? Мога да съм тишина, безропотна и кротка в сърцето ти... И щом от шум и суета се умориш, пристан в моите дебри да откриваш... Мога да съм топлина, нежно разпиляна из душата ти. И щом от хорска злоба охладнееш, да стопиш в мен замръзналите си сълзи... Мога да съм ангел, мечтите ти в реалност да превръщам. И щом от щастие се отегчиш, нови блянове в тебе да пораждам... Мога да съм всичко, което си искал,сънувал,мечтал. Мога да съм всичко, макар и да съм само жена...

Редактирано 7 септември 201214 г. от Sissy_Vampire (преглед на промените)

Ето и нещо от нас ...

Ялово Кълбо

Черни,кървави корени,от пръстта се показват.
Зелени клонки увяхват и безмилостно се прерязват.
Геноцид,Природна катастрофа
Небето зловещо-зачерняло.
Разбити часовникови стрелки .
Световна проказата,сякаш времето е спряло...

Слънце зад титаничен небосклон се е скрило,
от никъде не изгрява.
Умиращи птици,купища катран и мръсна плява.
Човешки тела се кремират и превръщат в прах.
Някъде там,където няма болка,страдание или страх.

Кръвта бурно циркулира,сухожилията са изпъкнали
краят е близо ,макар и живи-почти всички вече сме издъхнали...

Смут,безпорядък,Светци от Отвъдното възкръснали,
бомбени взривове крайници разпръснали.
Дори адски садистично ,изглежда ни съвсем нормално,
забравяйки тотално,думата морално.

автор: Димитър  Георгиев-Димо