Имаш една - две правописни грешки, но кой ли няма. Особено и аз самата....

Новият ти дом

Мрак обвил душата ти,

Като черен облак задушава те

Бягаш със затаен дъх, но...

Спасение за тебе няма.

Огън, сяра, пара, жега,

Тук е Ада, новият ти дом.

Без значение е дали си добър или лош,

Накрая пак ще дойдеш тук.

Затваряш очи, мислиш, че сънуваш

Мечтаеш като ги отвориш

Да се върнеш в сладкия си дом,

Милата съпруга и добри деца.

Но това е мечта – няма да се сбъдне.

Съдът си каза думата – обречен си

И до края на времето ще бъдеш тук,

След демоните зли и осъдени души.

------------------

Сънища...

Дали бе вчера или някога много отдавна...

Може би в друг живот или в друго безвремие…

Помня само, че някой, някак си, влезе в съня ми

И тихичко ми прошепна на ухо “Ти си! Само ти!”

Кой бе той? Откъде се появи?

Защо така разминахме се в лабиринта от чувства?

Не знам... Или може би знаех... И забравих...

Нали всичко бе само сън... а съня умира...

Когато над небето се появи изгрева светъл

Прогонил далеч и нощта, и съня.

Отиде си. Дали бе вчера или отдавна?

Но пак тръпна, нека дойде нощта и срещата

И знам, че той е там. И че ме чака...

И отново ще ми прошепне “Искам те!”

"ЗАГУБЕНА МЛАДОСТ" !!!

Думите са излишни...далечна

младост отлита-загубено време

-тъга и радост в мене се преплита.

В мислите си мрачни,изгубих...

-вяра,обич и надежда и една

любов проникновенна...

вниква,тя в нас тихо сякаш нежно.

Отдъхвам в покоите на отминало

време,прегрешения и прошки в

мен са те завинаги простени.

Но в душата си поквара на

срам и нещастна орис в

унижение и мъки-измъчвайки

ме непрестанно,като черна болест.

От изгрева на зората виждам

там някой,някъде в далечината,

а в себе си чуствам аз дълбоко

самотата.

Истината не ще я аз открия,

тя навярно в нас завинаги ще

остави вечна диря.

Викове и стонове-незнайни...

далече са те от нас твоите тайни!

И в загубена младост издъхвам,без жал...

-Изпепелени чуства

-отминал спомен в черен мемориал.

Из най-ранната поезия на "Черни спомени" /11.09.1996 година/

Редактирано 27 май 200818 г. от Lestath (преглед на промените)

Стаята

Седял ли си в тъмна самотна стая

С единствена компания стария часовник?

Минутите стават часове,

Часовете – безкрайни векове.

И ти сетиш сам в тишината

И си помисляш, има ли те

Има ли нещо отвъд тез стени?

Има ли слънце, цветя, дървета?

Нямам как да разбереш отговора,

Защото самотата тук царува

И ти си роб, вечен, неин.

Изгубена

Виждам лицето й в сънищата си

Като звезда светеща отвън страшното море.

Все още си спомням онзи миг,

Преди толкова години, когато бяхме само аз и ти.

Сега се събуждам потна посред нощ,

Осъзнавайки, че дълбоките ми рани не оздравяват

Всичко, която имах е загубено.

Понякога дори се чудя дали съм тук въобще.

Небето става по – тъмно и по – тъмно

Бездушни гласове шептят името й

Краят на играта живот приближава!

Така и не мога да забравя последните ти думи,

Молещи ме да не плача повече за теб.

Но е толкова трудно да спазя това обещание.

Изгубена в безкрайни нощи,

Отведи ме там, където отново ще те зърна

Няма значение дали е само за миг,

Просто искам да знам, че си тук до мен.

Кога някога ще да бъда свободен?

Една нощ сънува, изглеждаше ми като реалност

Толкова ясно... паднал ангел застанал пред мен,

Казва ми какво трябва да сторя.

Прекалено дълго време чаках...

Искам всичко да свърши, докато

Накрая душата ми не полети с вятъра

Тъгата на мъртвите радости!!!

В числото,което дяволът предвещава-

666 намирам вдъхновението лирично,

което ще разкрия с душата си на зъл

демон аз пред теб!

И не търся в траурният спомен

ковчегът,който изгорих.

Край брегът на морето ще си

спомням...плътта ти нежна,която

в мислите си заличих.

Красота в мрака виждам-

кървави тела,който от болки

стенат и страстно ме целуват в сънят.

И те в мен жадуват,все още сезоните

на вечността,който някъде се лутат-

между агонията и радостта.

Душите детски в пламаци горяха,

очи невинни в кървави сълзи.

В студени нощи,те в мен съзряха...

безброй ангели в детските очи.

Жадуват в безмилостни прегръдки,

самотни демони в мракът и в сънища

докоснали ме с безжизнени целувки...

и нежно галеше ме стенещият вятър.

Кръвта река ще стане сред бурията

и дъжда и на дяволът образът ще

съзирам...

-Лице в лице

-плът в плътта.

Тъгуващи в носталгия скърбяха

диви лебеди в ноща и над мъртвата

земя в прегръдки нежни засияха-

чудни самодиви в утринта.

За теб омразата в мен е странство,

скитащи се невежи реверанси от

любов.

И в копнежи безмилосно печални,

погребани в споменът-безмилосно...

жесток.

Не намерих в тебе аз утеха...

-дълбоко някъде в твоите очи.

В целувките ти ледено студени

и в прегръдките ти посред морските

вълни.

Плътта ти в пламъци гореше-

лицето ти в кръв целуваше,моята

гола гръд.

Изпепелени са чуствата ни вечни,

между тъгата,агонията и радостта.

И пак,отново ще намеря мъртвата

любов на моите мечти,когато пак

ще те открия в мислите си нощем,

но от кървави сълзи.

Из "Мъртви поеми" (24.07.1998 година)

Редактирано 27 май 200818 г. от Lestath (преглед на промените)

Играта на живота

Всички вярват в любовта,

но живота само прави си шега,

Хвърля ни една след друга лъжа,

че този път си намерил сродната душа.

И от това ни боли, мисълта,

Че някой само те разиграва.

Открадва ти сърцето

И оставя само сълзи по лицето.

Лошите моменти отминават,

Но тези спомени следи оставят.

Лек за тези рани няма,

но винаги има начин за промяна.

Животът е една голяма игра,

В която често се нараняваш

Но накрая побеждава любовта

Даряваща ни прекрасни мигове,

Мигове спиращи дъха ни!

Какво?

И ето ме тук отново

Застанала сама в празна стая

И единствената светлина идва

От малкото прозорче пред мен

Самота... само ти ми правиш копания

Поглеждам навън – нощта е дошла

Фалшиви градски светлини заслепяват

Истинската красота на небето

Но самотата е и там. Виждам я!

Тя е във въздуха, в земята,

Тя е в човешките сърца.

Има ли значение дали ще остана тук

Или ще изляза навън?

Навсякъде е едно и също.

Студенина, болка, отмъщение...

Тук всеки е само, в тоз самотен свят,

Забравил навеки топлите чувства.

А си спомням времената отдавнашни.

Когато усмивките бяха истински

Когато в сърцата имаше любов.

Какво промени света?

Какво го разруши?

Това са нещата, който написах днес

Есенни цветя

Само дете след поляна от умрели листа

Пъстри ярки цветове – огън жив

Обвиват го като хищник свойта жертва

В сините му очи – кристална чистота

В сърцето му – нежен пламък.

И докато слънцето залязва,

Изгарящо с ярките си пламъци

Ти стоиш там, далеч от живота

Като самотен свят от далечен спомен.

Отлетели дни от изминал живот,

Избледнели като есенен лист,

Отдавна откъснат от родното дърво,

Отдавна откъснат от познатия живот.

И сега си тук – странник в странна страна.

Няма я вече детската невинност и чистота.

Сега си пътник сред дъжд от есенни листа

И докато слънцето залязва, ти се губиш

Изгорен от листата, изгорен от собствената си душа.

Сезони

Живот, радост, спокойствие, сън –

Всеки сезон си има своето послание,

Но и то не е само едно, повярвай ми.

Вървейки по алеята, обсипани с килим листа

Човек се губи в мисли и спомени.

Връща се в детството и безгрижието му,

Спомня си радости и миговете сладки,

Но гледайки този тъжен, спокоен пейзаж,

Той постепенно открива и нещата отвъд

Погледнал в тъмните дълбини на душата си

Той събужда болката от самотата.

Но място, където си сам със себе си

Призраците на миналото се възкръснат

Обвиват те в мантия невидима,

Обсипват те с видения безкрай –

Какво е било, какво е можело да бъде.

Но съдбата си каза думата,

Колелото се завъртя, камбаната удари.

И ти си като малък лист, един от многото

Искаш или не, вятърът на съдбата ще те отнесе

И ще отидеш там, където пожелае той.

Дори в този миг, когато около теб някой никой –

Той е там и те напътства и води към съдбата ти.

Добра или лоша, само той знае.

Единственото, което може да сториш е

Да се радваш на сезоните, който са пред теб.

Мрачни или весели, те са част от теб

И ти можеш само да ги приемеш с отворени обятия.

Мимолетен спомен

Кой си ти? Кога те срещнах?

Има ли нужда да помня,

Щом в очите ми си никой,

Една прашинка отвеяна от вятъра

Днес си тук, утре – не.

Може и аз да съм такава – кой знае.

Не е ли това живота –

Един миг, който изчезва?

Дори и да седиш на едно място

И пред теб се изсипе целия свят

Дали това ще е достатъчно за теб

Всичко ще се е случило само за миг,

Един кратък миг, който след това изчезва

И никога повече няма да се върне

Единствено спомена остава,

Но и той може някой ден да избледнее.

И какъв тогава ще е края на това стихче?

Всичко е един миг, превръщаш се в спомен,

Красив, тъжен – няма значение!

Краят е един и същ – един мимолетен спомен.

"В плен на ноща"!!!

Не искам повече обич,не искам

вече любов-омразата в мен е,

като отрова-ноща е моят дом.

В прегръдки опознах те вече

-говори само страхът...

-Душата си на тебе аз обрекох...

ах,колко е беден светът.

Не можех вече да вярвам,но

знаех какво е ад.

Останах самотен със своята обич...

Отминаха дни-час подир час.

Далече само остават спомени...

един подир друг.Отдавна те

вече забравих,навярно си при

някой друг.

Но имах в мене надежда-утеха,

която боли...заспиват мислите на

човекът,разкъсват ме вълшебни

мечти.

Понесени в простора далечен в

миг-мигът отлетя,остана в нас

споменът вечен.Останах самотен

завинаги в плен на ноща.

Убиват в прегръдки мечтите в

нежност...зловеща в плен на ноща!

Мисълта е робството вечно...

-Един живот,една мисъл в плен на

своята съдба.

Бледнеят твоите целувки.Духът ми

ти крепеше в самота.Нявярно си

някъде далече...в сън-сънят ще те

жадувам,дълбоко някъде в ноща.

Като цвете издъхват твоите

прегръдки,като ручей звънтящ

на камбана в утринта са ненужни

в мен твоите изтрадали милувки.

След миг отлитна духът ми в простора!

Очи жадуват -сълзи в скръбта...душата

на самотник в безкрайната умора,когато

съм самотен в плен на ноща.

Из "Мъртви поеми"/9.12.1998 година/

Редактирано 27 май 200818 г. от Lestath (преглед на промените)

Много е добро, харесва ми.

Есенни спомени

Сънувах сън, една история, разделена на три.

Загледана в заспиващото слънце, затворих очи

И света пред мен се промени.

Видях красив пейзаж, чернени и жълти дървета

Превърнаха всичко в величествена картина

Видях слънцето разпръсващо топлите си лъчи.

Видях две деца, играещи си в шумата –

Усмихваха се, смееха се то сърце.

Този миг бе важен за тях, единствено

Изпълнен с радост и веселие.

Там бяха само те и шумата от есенни листа.

Дори не бях мигнала, но съня се промени.

Отново бе дошла златната есен

Лекият вятър разпръсваше листата на дърветата

В на фона на този лек дъжд и сладка песен

Двама влюбени се бях сгушили на пейката.

Обгърнал я с ръка, поставила глава на рамото му...

Един откраднат миг от вечността!

Тук бяха само те, само в целия свят

Любовта бе единственото, който искаха и имаха.

Една единствена открадната целувка бе достатъчно

Нищо повече не им бе нужно, освен...

Защо не можеше този миг да продължи вечно?

И ето отново сънят се промени,

Но някак си си остана и същия. Есен бе.

Видях самотен мъж, вървящ по празната алея

Вървеше бавно, подпирайки се на дървения бастун

Дори не го бе грижа къде отива, просто вървеше

Спомняше си как бе играл тук като дете

Спомняше си как бе идвал тук с любимата душа

Сега вече нея я нямаше, но спомена бе жив.

Той знаеше – животът скоро щеше да го напусне,

Но не тъжеше, дори се усмихваше.

Вече бе изживял дните си, нищо повече не искаше.

Всичко, което имаше значение са есенните спомени.

И както сладко спях се събудих.

Избързах сълзите от очите си и се усмихнах.

Гледах как слънцето залязва в червени пламъци,

Който сякаш се сливаха с есенните дървета

И си казах “Това е животът, моя и твоя.”

Знаеш, че това съня на човешкия живот

И всичко бе ясно, колкото и че ще дойде онзи ден,

Когато и аз ще имам подобни спомени,

Миг красота и радост в един есенен ден.

Зимен сън

Не копнее моята душа за радост и живот

Не иска да вижда зеленината пролет

Да пристъпва в воя с дом.

Песента на птичките и уханието на цветя

Ми носят само болезнени, отдавнашни спомени.

Не копнее моята душа за слънце и игри

Не желае да вижда усмивките на плажа

И смеха, проникващ дълбоко в нея.

Може да е красиво и желано,

Но не и от тази самотна душа,

Която мечтае само за капчица покой.

Есента е по приветлива – света е спокоен.

Слънцето бърза да си тръгне, уморено,

А хладния вятър свири свойта тъжна симфония

С оркестър от пъстри, умиращи листа.

И накрая – идва моята любима зима.

Под бялата завивка всичко спи, сладък сън

Няма дори малка следа от живот.

Може да е тъжно, може да е дори малко мрачно –

Тази бяла и черна картина на зимна нощ.

Но под това сиво небе, докато снежинките падат,

В този умрял свят, моята душа покой откри!

Далеч от живота и светлината, тук е моя дом.

И най – накрая уморен глава ще положа

Върху постеля от бели снежни кристали

И ще затворя очи посрещайки със затаен дъх

Бързо идващият вечен зимен сън.

Сбогом свят, искам да заспя за веки и веков!

Целувка на смъртта

Тъмна нощ, небе без луна.

Млада жена, сама в нощта

Върви по самотната улица.

И тогава го видя –

Тъмна фигура след сенки.

Усеща как дъха й секва,

Когато той се приближи,

Когато я докосна със студени пръсти.

Не можеше да се отдръпне,

Да избяга надалеч.

Сърцето й все по – силно затуптя,

Когато доближи лицето си до нейното.

И последното, което тя видя

Бяха чифт хищни зъби,

Показващи се от зловещата усмивка,

Надвесил се над нея

Дарявайки я в целувката на смъртта.

Рожба на нощта

Още една нощ настъпи,

Затова внимавай ти...

Мракът ще да ме обгърне

И погълне – тишина.

В прегръдките ти ще потъна

Под бледата луна.

Ще разкъсам плътта ти,

Все едно е тънка връв.

И жадно ще изпивам

От твойта бледа, рядка кръв.

Ще държа топлото ти сърце в ръце

Заслушана в отмаляващото му туптене.

Сърцето ми е студен камък.

Аз съм рожба на нощта

Предупредихте, но не се заслуша.

Сега трябва да пратиш цената

Сега твоето завинаги ще спре...

Вън в откритото

5... 4... 3... 2...1... Отлитаме!

Не е ли това мечтата на всеки?

Веднъж завинаги, да загърби света,

Загърбвайки оковите земни.

Земята може да синя, зелена, дори бенбена.

Може да е малък златен рай,

Но пак чувството остава вътре в теб.

Копнеж по откритите пространства на вселената.

Там където са скритите чудеса

И тайните, който никой не очаква.

Но това ли е всичко?...

Затворен в земна обвивка, човек е в клетка

Като звяр мечтаеш за дивите гори.

Но остава си въпроса един,

Дали ако отида там ще открие желаното.

Човек може и да има сила да се освободи,

Но дали мечтата си ще сбъдне?

Отишъл там, вън в откритото пространство

Единственото, което намира е пустош

И гледайки малката синя планета

Едно чувството го изпълва отвътре – самота.

Светеща като малка звезда, символ на надежда.

И ако мечтите не се сбъднат?

Ако се окажат просто една илюзия на ума

И едното истинско нещо е самотата?

Да си там, свободен като птица е добре,

Но ако не откриеш някой, с който да споделиш

Всичко чудо, видяно и усетено?

Там си сам, вън в откритото и болката расте

Сега тя е нищо в сравнение с времето,

Когато може би не знаеше много,

Но в теб още живееха мечтата и надеждата.

"ЗАМЪК В МОРЕТО" !!! I Далечен остров там под небето- замък с кули в мракът очертан. И ветровете мъртви стенащи... далеко-потънали дълбоко сред самотен остров посред окен. Сега безмълвно пак заспиват-небесно морските лъчи и Посейдон там дълбоко милва-студено морските вълни. И бушува ураганът тъй зловещо безлюдно стенат сините вълни и милва мракът под небето...синевата стенеща от болка и сълзи. Но потъва синевата в мракът и месецът бленуван в тишина и отново в сенки се преплитат... видения невзрачни в ноща! Дръзнещи във вдъхновение безнадеждно търсят любовта. И отново пак в опрощение- завинаги намират те своята самота. II В безнадежден порив отекват морските вълни и в сълзите си мъртвите порой-издъхват безнадеждно сред небесно сините лъчи. А щом смрачаваше се нощем небето засияваше в мрак и очите на орелът гледаха от високо-месецът смирен... заспиваше подир час. Обзет ярост Зевс ревнува Амур от ласките на любовта и той в сънищата си бленува от не една приливаща вълна. О как дълго времето ще лекува-чертите морски из под вълни,а небето пак е засияло от небесно сините лъчи. Но със сила отстояват на гръмотевичният рев вълните морски те въстават из под яростта на Зевс! А там далече под небето се пробужа вятъра в мъртва тишина и душите на покойните където са по-блажени на небето от на вълните морската вълна. III -За любов не искам да ти кажа. -За скръбта не говори. -Ти където ме остави... посред ноще не ме люби! И не спорят живите с мъртвите те нощем с една луна,която цяла засия и лунен лъч ни милваше сълзите,но само нощем от не една отронена сълза. Припяват надгробно в златистият си мъх- мъртвите души страдални; ах колко е прокълнат онзи воден дух в студените води печални. Като в спомен от кървави целувки докосвам те нежно в ноща и милвам те в студените си мъртво ледени прегръдки сред онази мрачна на небето синева. Но стенат в рев небето и земята- приспиват в болката-скръбта. И с мъките от ураганът на вълната ще отшуми отново пак тъгата в самота. IV А щом ноща прибулва студено мъртвите тела издъхнали там дълбоко под студено морските води ще блуждаят те отново нощем живите в сънят,когато пак ще се докоснат земята и морето,но със странни призраци посред морските незнайни дълбини. Целува се в едно земята с прохладните вълни- бленуват те в мракът сред лунни ширини. Лица на хора странни мъртавци...отвред сенчестият вир издъхнали там дълбоко в ласки, блянове и вечен мир. В тези мигове аз чуствам гневът от омразата на ярост пуста,но не дочакал утринта в сенки от мъгли сновяха мъртви призраци-странни същества там сред дълбока тишина потънала сред сенките от мракът на ноща. V Не утешава болката без плам... там където стене в буря морето ураган. Когато бушува в нас гневът-погубва ни завинаги отново пак страхът. Но навярно само в мрак буйните вълни прибулват възгласи на мъртавци. Там в среднощните води,където ще жадуват сред самотните сенки на печалните образи от човешки съдби. Когато дяволът в мрак ще ги заличи... лишен от ласки,обич и сълзи,но само в нас остава споменът подир час... безумна смъртта желае душата на някой самотен дух там завинаги опечален сред дълбоките морски дълбини. Бушуват вълните тъй зловещо не нашепват в думите слова и в сълзите... мрачни не намерили утеха блуждаят сред ураганът от на Зевса яростта. Из "Черни спомени" /24.10.1997 година/

Редактирано 4 октомври 200718 г. от Lestath (преглед на промените)

Това е последното стихче от калекцията ми, което може да сложа тук

Всичко останало, което бива написано ще бъде чисто новичко.

Сълзите на душата

Виждам усмихнатото ти лице,

Но истинско ли е то?

Дали това е смях, или може би

Начин да прикриеш сълзите си?

И само чакаш мига да бъдеш пак сама,

Да отвориш портите към душата си

Така че всичките сълзи да излеят от нея.

Сълзи от радост, тъга, болка –

Чувства много и най – различни.

Всички до едно красиви и уникални

Изразени в кристални, ефирни сълзи.

И затова те трябва да са скрити,

Това е най – голямата ти тайна.

И единствено, когато си скрита от света

Те ще се появяват, напомняйки,

Че там вътре, зад фалшивата усмивка

И безгрижния ти свят, се крие

Стъклено сърце обградено от сълзи,

Пазещи душата крехка от света навън.

И в тези сълзи, и в това сърце

Се крие истинското ти лице,

Онова, което никой не познава

Защото никой не може да съзре

Сълзите на душата ти.

Говорейки за материализма последно време просто нямаше как изведнъж думите да изплуват и да започна да пиша като истинска пишеща машина. Дано да си е струвало и да ви хареса.

Послание към теб човече

Хей ти там, какво си мислиш, че правиш?

Седиш си просто и гледаш на живота

Като вечерно предаване на телевизията.

Огледай се наоколо, има толкова много там

Неща, който дори широкия екран

Не може истински да пресъздаде.

Затваряш очи и си казваш “Искам да съм там”,

Но кажи ми, там ли си?

Или всичко е плод на бедната ти фантазия.

Кажи ми замислял ли си се, поне веднъж

Какво е наистина да си там навън.

Не говоря просто да отвориш прозореца

И да се огледаш наоколо.

Това не е нещо! Достигаш само до задния двор.

Може да мечтае, да сънуваш, но...

Всичко е просто една голяма измама.

Животът не е вълшебна приказка,

А по – скоро кожен камшик, забит в плътта ти.

Удар след удар, сълза след сълза.

И когато си мислиш, че може да има нещо повече,

Когато се надяваш, че утре ще е по – добър ден

Бурята идва и разрушава пясъчния ти замък.

Разбра ли какво искам да ти кажа?

Да?! И какво от това? Вече е твърде късно!

Дойде ли мига някой да застане пред теб

И да ти каже какво има пред очите ти,

Значи вече е твърде късно, за теб и за бъдещето ти.

Среща в мрака

В тъмна пусна нощ, ти застанал си пред мен

Алено червена кръв се стича го ледени устни

В очите ти открих цялата вселена, но

Като че ли тя просто е замръзнала там.

Признавам си, изпитах страх, щом се приближи,

Но сърцето ми от вълнение туптеше.

Но ти грешиш, не се боя аз от теб и мрака

Тъгата и самотата днес са моя страх.

Не и при теб е същото нали?

Думите са излишни, когато очите ни се срещнат.

Живял хиляди години, ти днес пак си сам.

Знаят, ти желаеш мойта сладка кръв,

Но не само по това копнееш, нали?

Ти искаш да се пребориш със страха си,

Да победиш това, което е около теб.

В очите си може да имаш цялата вселена,

Пък била тя и в кристал леден обвита,

Една мила усмивка, една нежна милувка

Само това е нужно магията да развали.

Приближи се към мен - няма да те спра.

Ти мойта шия с хладни устни докосни,

Споделиш ли мъката си, развали проклятието

Наричано от хората самота.

Умри

Букет от черни рози ти ми подари,

искаше да ме накажеш, да ме заболи.

Сърцето ми каменно не се отвори,

ни сълза, ни кръв отрони.

Проклинам те, теб и всички други,

да мрете като мухи,

да падате в кал и в кръв обляни,

очите ви избодени да са,

чакали нека ви разкъсат,

телата ви, вонящи да се разлагат,

проядени от бели червеи дори.

Умри, умри ти в забрава,

умри и нека душата ти самотна да лети.

Кълна те с омраза, кълна те – моля те, умри!

Дано душата ти покой нивга не намери,

дано да броди между всички светове,

дано клетвата ми се изпълни,

дано да страдаш, дано умреш в ла**а, дори.

RA4NA доста е добро, моойте поздрави и добре дошла в нашата мрачна тема

Страдай!

Виждам те, все така усмихнат,

с очи пълни с любов,

с поглед зареян някъде далече,

отвъд нашия свят.

Проклинам те, мъко моя,

проклинам всеки час.

Дъх дори не мога да поема,

да те кълна и мразя.

С поглед обезумял от лудост,

бродя всяка нощ на гробищата аз.

Търся пресния ти гроб,

падам всяка вечер върху него,

ровя с ръце пръстта,

Искам да усетя плътта студена,

искам да забия нож.

Искам да извадя очите ти красиви,

да запазя погледа за мен.

Искам да докосвам тялото студено,

искам да легна там до теб.

И не спирам да те търся,

Среднощен дявол, ангел или просто втория ми глас.

Прокълнах душата ти да броди,

никога да не намери път.

На земята вечно да стои и да страда неразбрана,

тъй както страдах аз.

Мяташ ли се в ковчега?

Мята ли се тялото ти там?

Душата търси ли пътека,

към по-добрия свят?

Не ще се случи да намери път.

Ще страда окована в окови,

в оковите на ненависта.

Като зла прокоба ще тегне проклятието мое

и ще застига не само твоето тяло,

не само жалката душа,

а и поколенията оставени след тебе.

Ще страдат в адски мъки,

ще се мъчат на тази земя.

Никога не ще прогледат за радост и за доброта.

Ще лазят в мъки нечовешки,

ще страдат в сълзи обляни,

ще агонизират бавно и

никога не ще се освободят.

А аз ще бъда нейде там далече,

ще се усмихвам с грейнали очи,

Ще наливам чаша бяло вино и ще се смея,

Ще се смея на вашата тъга.

п.п. Shanara, благодаря!

Добре заварила!

Листото и вятъра

Вятърът вилнеещ, носещ помен за зима,

Идваща все по – близо с умиращия ден.

Там пред теб, ято пеперуди танцува своя танц

Не, това не са пеперуди, а кафявите листа

Откъснати от дърветата, вадени от вятъра.

Алея от златен килим след златни дървета

Само стръкчета зелена трева, напомнят,

Че някога тук е имало весели летни игри.

Но вече всичко е в далечното минало.

Светът бавно заспива, забравяйки всичко.

Час след час, ден след ден, всичко ще забравиш

Точно както и дървото забравя изгубените листа,

Без дори да се замисли за причинената болка.

Ти си есенен лист, отнесен далеч от вятъра.

Летиш в небето, но не можеш да го докоснеш,

А накрая... накрая отиваш при другите

При братята и сестрите си в калта.

Плач

Посветено на анимето Trinity Blood

Само момиче, коленичи пред ковчега

Сълзи си стичат от невинни очи,

Докато тя скръбта си изкарва на яве.

Тя знаеше, че той не е човек,

По скоро демон на демоните.

Но това не можеше да намали болката й

Още можеше да си представи онзи светъл ден,

Когато той се появи пред нея с невинна усмивка

И разруши мрака на нощта,

Спуснал се над невинната й душа.

Тя знаеше, и не само тя в този свят студен,

Че макар външността му да бе демонична

Той имаше ангелска сребриста душа

И дарба да връща надеждата в сърцата.

Сега го нямаше, загинал в името на добротата

И тя, една млада скърбяща душа

Плачеше и се молеше за демона с ангелско сърце.

“Сбогом приятелю, спасителю мой

Дано душата ти открие желания покой.”

Страхотни сте !! Изчетох всичко на един дъх и чакам за още

Не съм много сигурна, че е за тук, но нищо.

Рагнарок

В поле от кръв и счупени копия,

След телата хладни върви млада жена.

С кожа гладка като млечно кадифе

И коса, златна като слънцето.

Бялата й рокля една докосваше земята,

Но ни едно петно, но опетни цвета,

На тази приказна одежда.

Вървеше тя и гледаше своите другари

Те се биха до последния си дъх,

Умряха, забивайки копия в сърцата си.

Мъже, жени, богове и чудовища,

Те всички бяха нейни братя и сестри,

Макар и омраза да растеше в сърцата им.

Стъпка по стъпка, продължи напред

Ето го там – Один, баща на всички им.

Единствен останал жив от всички,

Видял края на света си и чака да го последна.

“Това бе края! Няма ги вече боговете.” – рече той.

“Единствената надежда остана жива в теб!”

Жената кимпа мълчаливо и се приближи.

Затвори очите на вече мъртвия си баща.

Черна фигура се появи на хоризонта -

Единствената друга жива душа

В този свят на мрак, разруха и смърт.

Той носи черен плащ, черен като самия него,

Той бе мрак, образа на ужаса наоколо,

Той бе Рагнарок – краят на света.

Никой и звук не продума, но се разбираха.

Жената се приближи, бе на крачка от него.

Две създания толкова различно, но и така близки.

Тя бе като слънцето, той като нощта,

Но в и бях като две капки вода, части от едно.

Лицето й не помръдна, но думите се появиха,

В мислите на черния човек. И те казваха:

“Това бе твоя час, братко мой, Рагнарок.

Време е всичко да започне отначало.”

“Така е сестро моя, Зорнице. Часът настъпи.”

Едновременно лицата си докоснаха и прегърнаха.

Образите им бавно за изчезнаха, сливайки се в едно.

Разпръснаха се в облак ефирна светлина.

И в същия миг света се промени…

Далеч зад хоризонта, отвъд планините от кръв

Се появи лъч светлина, изгрева настъпи,

За да разруши завинаги мрака на Рагнарок

И да сложи началото на една нова ера!

Сътвори се нов свят на светлина и хармония.

Никой

Днес и завинаги, това съм аз завинаги

Може да ме наречеш просто

Една от изгубените души

Онази без име, без честно сърце

Не искам съчувствие и помощ.

Мечтае единствено за истински дъжд,

За един сладък далеч сън,

Спомен за отдавна обичащо сърце.

Днес то е загубено в мрака на живота

И е готово всичко за капка надежда,

Лъч пронизваш тъмнината на деня.

Някой имах другар, едно цвете

Но то се изгуби между страниците

На историята на живота ми,

Избледня със спомена за греховете ми.

Искаш да знаеш името ми, как изглеждам.

Но какво ли мога да ти отговоря,

След като вече от мен нищо не остана?

Паднал ангел

Зимна вечер, обвита в сива мъгла

Самотна фигура сред гробищата черни

Там, сред плочи студени и бял сняг,

Сред душите спящи и будни,

Седеше ангел със сребристо бяла коса

И крила черни като нощта.

Кървави сълзи се стичаха от сини очи.

Тук, на това място, където снега пада,

Създавайки чувство за изолация и самота,

Само тук, откри миг спокойствие,

Душата му се разкри пред света.

Съгреши, изпита чувства човешки,

Крилата му почерняха, символ на греха,

Но душата му бе прекалено чисто,

Да отиде в пъкала при демоните зли.

Той бе ангел, паднал от небето,

Самотна душа в самотна нощ.

Двама стари другари

Там някъде отвъд светлината, в тъмнината,

срещнах стар приятел един.

Омърсени от миналото двама другари

чакащи своята бъдеща присъда.

Мислех, че вече по нов път ще поемаме,

мислех, че всичко ще се промени.

Но новият път се наричаше ада.

Там ще носим кръста на всичко онова, което направихме.

Аз и той, двама стари, стари другари,

които не съжаляваха за извършеното.

Нищо не чувствахме и не виждахме.

И на провидението не се надявахме.

Бяхме извършили толкова много злини,

бяхме наранявали и убивали,

изпитвахме удоволствие от всичко това.

Двама извратени стари другари.

Цял живот по пътя заедно вървяхме

и сега в ада пак заедно ще се забавляваме.

Спомени, спомени скъпи спомени,

Те ни държаха толкова години живи,

спомените за разбити сърца, мечти и животи,

спомени за неизлечими рани и плачещи души.

Дали и в новия свят, ще бъдем същите?

Дали пак ще мърсим?

Да ще нараняваме, това ни е призванието.

Ще горим и посичаме,

ще давим и бесим,

ще мачкаме наред.

Двама стари, стари другари,

непроменени и озлобени,

пълни със същата злина,

Двама дявола, с каменни сърца.

Двама стари, стари другари.

Моите поздрави... доста е добро.