Отдавна слънцето залезе

не гледай мен

не аз го скрих от тебе

и пак не виждам край,

а ти ме дразниш.

Навън е есен,

а тук е зима

животът труден е за двама,

но ние май сме трима.

Да ударът боли,

дори, когато

нанесен е в душата,

но думите сами

не правят дупка на стената.

Обичах си стената.

Недей! Това е любовта.

И пак оставам.

Боян –Кучето, отвори вратата на входа. Бяха му казали да се качи по стълбите. Асансьорите не работеха. Той все пак удари с ръка копчето за всеки случай. После се отправи към стълбището. На двадесетия етаж вече беше плувнал в пот. Не толкова заради умора, колкото от психическото напрежение. Това беше най- важният ден в живота му. Натисна звънеца на апартамента, за който му бяха казали и зачака. Отвори му дребен тип с очила, облечен със стар анцуг.

- Ти ли си Кучето?

- Да.

- Чакай тук няма да те бавя.

Човекът се врътна обратно вътре и след малко излезе с кутия за обувки в ръце.

- Колата е паркирана отпред, на тротоара. Ключовете са в кутията.

- А парите?

- Половината са вътре. Другите после ще си ги вземеш, както сте се уговорили, след като свършиш работата.

- Добре.

Колата наистина го чакаше отпред, отворена. Старо рено с ударен калник, от ръждата, под който се виждаше, че скоро колата ще става единствено за скрап. Боян седна на тротоара и отвори пипкаво пакета заради кожените си ръкавици. Вътре се търкаляха; овързано с ластик руло пари, ключове и малък черен макаров с изтрити номера и червеникава дръжка от пластмаса, имитираща дърво. Всичко беше както му казаха. Качи се в колата и подкара. След час трябваше да е в другия край на града.

Кара бързо, а и трафикът още не се беше задръстил. Стигна двайсет минути преди уговорения час. Паркира на тротоара и зачака. В един момент се усети, че е задрямал. Слънцето беше изгряло преди два часа, а вечерта му премина по баровете заедно с гаджето му. Не се кефеше на купона, дори не се напи, нервите му бяха толкова опънати, че не можа да се насили да заспи. А сега му се спеше неистово. Нищо, още няколко минути.

Голямата метална врата на двуметровата бяла бетонна ограда от другата страна на тротоара се отвори безшумно. От нея се показа черен, луксозен джип. И спря заради боклукчийския камион, който блокираше улицата в посоката позволена за каране. Боян знаеше, че камионът е паркиран там вечерта, за да му гарантира успех. Шофьорът на джипа излезе и се разпсува. От задната врата се показа красива блондинка, а след нея изскочи малко русо момиченце. Непредвидени усложнения, нищо, нямаше работа с тях.

- Скъпи, спокойно. Не псувай пред детето, да изчакаме, ей сега ще подкарат. Успокой се, все пак отиваме на църква.

В този момент Кучето излезе от колата приближи се усмихнат до мъжа и извади пистолета. Не се целеше. Психически беше изключил. Просто стреля. От такова разстояние нямаше как да пропусне. Въпреки това първият куршум удари рамото на мъжа. Следващите бяха по- точни. Едва сега чу оглушителния шум на изстрелите. Жената пищеше, прикривайки с тяло детето, което хлипаше протегнало ръце към умиращия си баща. Всичко наоколо беше опръскано с кръв. По бялата ограда се стичаха червени петна.

Кучето се качи в колата и подкара. Захвърли пистолета в храстите на близката градинка. И да го намереха, какво толкова, по него нямаше отпечатъци. Изостави колата в едно дере край околовръстното, пля я с бензин и и драсна клечката. Готово вече беше чист. Щеше да се прибере с градския транспорт. Беше си свършил работата. Той- хлапето за всичко, което само разнасяше пакетите с дрога между дилърите, вече беше някой. С навършването на осемнадесетата си година се издигаше в йерархията.

Качи се в червения автобус и седна. На следващата спирка някаква бабешкера го погледна обвинително и той и отстъпи мястото. Избягваше да мисли за това, което беше направил. Може би щеше да свикне с убийствата някой ден. Но днес само му се гадеше. Припомни си времето, когато нещата не бяха толкова сложни и жестоки.

Малкото момче тичаше из двора, докато баба му не го повика на топла баница. Слънцето препичаше отрано в лятното утро на тихото селце. Родителите на момчето работеха в чужбина и бабата го гледаше, разказваше му приказки и страшни истории от времето, когато тя е била малка. Животът му беше спокоен и щастлив, обременен единствено от тежкия труд, когато прибираха слънчогледа. Цветовете на живота контрастираха с яркост, невидима за възрастните. Залезите бяха червени, но не с цвета на прясна кръв, а с упокоителния, уютен блясък на пламъка в огнището.

Почука на вратата на жилището си. Приятелката му отвори все още сънена.

- Здрасти Мило, много си хубава тази сутрин.

- Къде беше, притесних се.

- За вестник.

- Не си взел.

- Пишат все същите глупости.

Ръката му се плъзна по бедрото и. Нежната и кожа потръпна под фината материя на нощницата.

- Наистина си много хубава.

- Какво правиш.

- Искаш ли да си легнем.

Нейната ръка погали нежно пакета му.

- Добре, миличък!

Той я прегърна и и взе дъха със страстна целувка. Езиците им се сплетоха. Ръката му потърси гърдите и. Дланта му усети щръкналите връхчета на зърната. Нощницата и се плъзна по гладките дълги крака. Той я вдигна и я пренесе до леглото. Тя смъкна ризата му със замах. Няколко откъснати копчета паднаха на пода. Нежните и ръце свалиха панталоните му. Тя отново погали члена му. После легна нахално и страстно, разтворила крака. Мъркаше като коте, а дланите му мачкаха гърдите и. Сляха устни в целувка и той влезе в нея. Движенията им отначало бавни ставаха все по- напрегнати и изпълнени със страст и желание. Телата им се преплитаха, отказвайки се от собствения си ритъм, за да се слеят във общ.

Двамата лежаха голи, прегърнати под тънката завивка.

- Беше страхотно Мишо.

Ръката и се спусна надолу...

- Трябва пак да излезна за малко Коте.

Тя се отдръпна.

- Какво ти става, изчука ме и пак тръгваш, има друга, нали!?

- Не е така. Работа. Нали знаеш. Не мога да ти кажа. Така е по- безопасно за теб.

- Лъжеш ме ти...

- Тихо, успокой се. Утре ще ходим по магазините и после на ресторант, ще можеш да си купиш каквото си поискаш.

- Значи не ме лъжеш, Мишленце, толкова си добър с малкото си Котенце.

- Знаеш, че те обичам мило.

Той я целуна нежно и стана.

Докато подкарваше взетото на старо BMW, си помисли, колко хубаво се получи. Точно от това имаше нужда, за да изтрие спомена за пръските кръв и крясъците. Сега беше напълно спокоен. Животът се подреждаше чудесно.

Спря пред един изоставен склад в индустриалната зона и зачака. След пет минути иззад пряката се показа черен джип. Стъклото му се смъкна, откривайки непознато слабо, изпито лице с тъмни очила. Една ръка с дълги пръсти и неизрязани, потъмнели от мърсотия жълтеникави нокти махна на Боян да се приближи. Той слезе от колата и отиде до джипа. От задната врата се показа огромен, дебел тип с тъмни очила и руло банкноти в ръката.

Да всичко се нареждаше перфектно.

- Как е. Справил си се перфектно.

- Не беше нещо особено.

- Значи си готов за нова задача а?

Боян пребледня.

- Бъзикам те момче. Първият път винаги е гадно. Поне така са ми казвали.

Дебелият му подаде парите. Боян- Кучето посегна да ги вземе и в този момент с мълниеносно движение другата ръка на дебелия заби спринцовка във врата му.

- Спокойно няма да умреш от това. Само малко хероин да те приспи.

Кучето се събуди в мрачна стаичка. Не знаеше колко часа е бил в безсъзнание. Ръцете и краката му бяха вързани със скоч за облегалките и основата на стар зъболекарски стол. Таванът се издигаше някъде високо в тъмното. Кучето се огледа. Стените бяха покрити със стара мукава. Подът беше застлан с найлони под които на места прозираше сив бетон. Навсякъде имаше странни мръсни петна с различна големина.

Металната врата се отвори и приглушената светлина от коридора почти заслепи очите на Кучето. Почти, но за жалост. Петната бяха кафеникаво червени, с цвета на изсъхнала кръв. Кучето почна да трепери. Обхвана го ужас, какъвто не беше изпитвал до сега.

В стаята влязоха същите типове от паркинга, дебелия и слабия. Затвориха вратата. Под вълните на страха Кучето се почуди как виждат двамата в тъмното през черните си очила.

- Я кой се е събудил?

- Не се притеснявай малкия. И да крещиш няма кой да те чуе. Единствените ни съседи бъркат дрога в склада наблизо и твоите проблеми са им през оная работа.

Двамата се засмяха с еднакъв пронизителен кикот. Гласовете им бяха хрипкави, но дълбоки.

- Сега ще се позабавляваме.

Слабия извади от една метална кутия на пода ръждясал трион.

- Знаеш ли за какво сме тук момче?

- Моля ви, ще ви платя! Моля ви, недейте! Защо го правите.

- Защото ни носи удоволствие.

- Задоволяваме нуждите си. Твоето страдание е пир за нас.

- Не мисля, че пита за това. Ти си жертва Куче. Такъв си бил винаги. Шефът ти те предаде. А сега да започваме. Първо ще ти отрежем ръцете, после ще ти избием зъбите, един по един. И накрая, да това е най- хубавото ще ти отрежем главата. Ритуалът е такъв, нали разбираш. Нищо лично. Поне засега, когато душата ти се издигне, вече ще го почувстваш съвсем лично.

Двамата си свалиха очилата. Отново пронизителният им смях проряза тишината. Кучето започна да крещи. Трионът на Слабия захапа плътта на лявата му ръка. Скоро гадният звук от разкъсващо се месо премина в тъпото стържене на метал в кост.

В този момент отвън се чуха сирени.

- Гадост, куките сигурно са решили да се заядат тъпанарите от нарко- лабораторията. Запуши му устата.

Гадната месеста длан на Дебелия се набута в устата на Кучето.

- Така няма да минем. Да използваме резервния вариант.

- Става.

Слабия извади дълъг дебел двуостър нож с костна дръжка и го заби в сърцето на жертвата. Пръсна кръв. Двамата увиха тялото в найлони и на излизане заключиха металната врата.

Големият черен джип спря рязко на няколко метра от изоставената кариера. Огромната яма беше до половина запълнена с вода от дъждовете. Двамата извадиха тялото увито в найлон от багажника на колата.

- Забравих тежестите.

- Нищо, сложи му един камък отгоре и ще потъне. Жалко, че свърши толкова бързо. От следващия ще си оставя и няколко мръвки за вечеря.

Тялото с плясък потъна в тъмната вода. Двамата се качиха на джипа и подкараха към живите, които ги чакаха.

Кариерата изглеждаше почти красиво под лъчите на залязващото слънце. Тъмната вода беше придобила пурпурен цвят от отразената светлина. Една ръка се показа правейки малки вълнички по повърхността. Друга полуотрязана ръка заби спазматично пръсти в стръмния сипей. Той не чувстваше нищо, нито болка, нито жалост, нито страст за живот. Единственото което усещаше беше притъпеното желание да си върне усещанията. Трябваше да си ги получи обратно. Да си вземе същността си от двете, хилещи се лица, едното дебело и подпухнало, а другото изпито като кожа полепнала направо за черепа. Да изтръгне душата си от усмивките им с жълтеникави зъби, твърде дълги, за да са човешки. Да затвори червените им, изпълнени с глад очи.

Залезът обагри в червено носът над морето с обещание за приятна - прохладна нощ, морският вятър полъхваше кротко, небето цяло беше побеляло от летните звезди, освен там, където се извисяваше широкият тъмен планински връх. Алел изпъна постелката и овчата кожа, дадени му от стопанина.

Легна си в малката западна ниша на къщата. Беше спал там като момче, когато това бе домът на Алет, а той беше само чирак. Любимата му беше спала там преди пет години, близо до малкото легло на неговата дъщеря. След като двете с Алея си заминаха, погълнати от огъня на червената треска, щом легнеше в своето легло или в това на Алея, в тъмния заден ъгъл на единствената стая, той усещаше самотата си, затова беше започнал да спи в нишата. Харесваше тесния дървен нар, вграден в стената точно под прозореца. Там спеше добре. Но тази нощ не спа добре.

Преди полунощ го събуди вик, той скочи от нара. Оказа се, че е Алея – викът и разкъса нощта, а съненото кудкудякане от курника му пригласяше. Алея извика отново с приглушения глас на съня и после се пробуди, надигна се стресната и се заозърта, уплашено и отчаяно. Стана и каза, че ще поседи малко будна под звездите. Алел я изпрати с поглед и си легна пак.

Стоеше до една полусрутена каменна стена близо до върха на дълъг склон, обрасъл със суха черна трева с цвета на кръв изсъхнала в мрака. Стръмен сипей се спускаше надолу от сумрака към пълната тъма. Знаеше, че е бил тук и преди, че е стоял тук преди, но не знаеше нито кога е било, нито кое е това място. Над него мракът се раздвижи. Неясното движение го накара да се обърне. От сенките се показа лицето на Алея. Тя се обърна и изведнъж зад гърба и изникна черен силует.

Изпълнен със страх той искаше само да избягат. Хвана я за ръка и обърна гръб на съществото в мрака. Тичаха с всички сили, докато усещането за чуждото присъствие не изчезна. Тогава тих като сенките в мрака, за да не издадат местонахождението си Алел набързо прикри следите им и й кимна да върви пред него, така че той да остане между нея и това, което ги преследваше. Тя не се поколеба. Когато тръгна в указаната от него посока, полите на роклята й се разлюляха след нея. Тръни и храсти избуяли в древната гора ги притискаха от двете страни на пътеката, която всъщност представляваше тесен, тъмен път, врязан сред пурпурно –кафявия есенен шубрак, оголените клони и сянката на стената. Виждаха пътеката само когато сенките на дърветата се отдръпнеха, пропускайки бледите лъчи на луната край себе си. Но поне докъдето стигаше погледът напред, беше чисто. Алея вървеше бързо, без да се налага той да я подканя.

След известно време наклонът се увеличи и теренът стана каменист, дърветата се разредиха, откривайки по-широка гледка. Пътеката се виеше покрай дълбоки падини и през покрити с черната трева долини. Под краката им се разпръскваха сухи листа. Дъбовете отстъпиха място на бели брези, а по горския килим заиграха малки петна мрак, изпаднали от клоните, полюшващи се над главите им.

Черните точки, налепени по белите стволове на брезите, приличаха на стотици очи, втренчени в двамата пътници. Като се изключи дрезгавият глас на някой друг гарван, обаждащ се от време на време, мястото беше тихо и спокойно.

Вървяха уморени от бягството в подножието на стената, покрай която се извиваше пътеката. Той й направи знак с ръка пред устата да стъпва внимателно, за да не вдигат шум, който да издаде местонахождението им. Алел чуваше как всеки гарванов крясък отеква през хълмовете. Познаваше мястото. Посочи й покритите с червеникав мъх заоблени камъни, които се показваха изпод равната горска настилка.

Стигнаха до сипей, където пътеката се беше свлякла в близкия дол. Алел съблече съдраното си палто и го провеси на ръба на свличането, след което се изтърколи встрани, за да остави възможно най-малко ясни отпечатъци по земята. Стигна до по-твърда повърхност, покрита с туфи тъмна трева и се заизкачва нагоре към сянката на стената.

Мракът отново се сгъсти. Този път усещането беше почти физическо. Нечистата твар беше съвсем близо. Алел погледна нагоре към стената. Очите му се разшириха от удивление, защото вместо очаквания непрогледен мрак виждаше смътно фигурата на Алея, която бавно пристъпваше напред. Без да се замисля, той промълви:

- Алея…

Тя се обърна и изведнъж зад гърба и изникна черен силует.Някой стоеше недалече, от другата страна на стената. Лицето не можеше да види, виждаше само, че е висок, загърнат в наметало мъж. Знаеше, че го познава. Мъжът му проговори.

- Скоро ще си тук, Алел.

Под качулката на наметалото проблеснаха две ярко- червени очи.

Премръзнал до кости, Алел се надигна стъписан и се вторачи в познатите стени на къщата, за да се загърне с реалността й като с дебело одеяло. Погледна през прозореца към звездите. И тогава студът го прониза в сърцето. Това не бяха звездите на лятото, тъй обичани и познати. Други звезди бяха това - дребните и неподвижни светлинки на севера, заслепени от жестокото сияние на зимното небе. Пламъчетата на свещите се стелеха успоредно на пода, сякаш в стаята бушуваше ураган. Завесите се издуваха като платна на кораб, а прозорецът се разтвори с трясък. После всичко утихна.

- Да не става дано! - изрече на глас и направи жеста, прогонващ злочестината, който бе научил още като хлапе. Погледът му се извърна към отворената врата на къщата, където му се беше сторило, че видя мрак, който добива форма, издува се и се надига.

Но жестът му, макар да не притежаваше никаква сила, го събуди. Сенките зад вратата бяха просто сенки. Звездите отвъд прозореца си бяха звездите избледнели от първата, смътна светлина на розовата зора.

Поседя, загърнал рамене с овчата кожа, загледан в тези гаснещи, спускащи се на запад звезди, загледан в усилващия се светлик, в цветовете му, в играта и промяната на идещия ден. Скръб имаше у него, а не знаеше защо, болка и копнеж като към нещо прескъпо и изгубено завинаги. Свикнал беше с това, толкова много скъпи неща и същества беше имал и толкова много беше изгубил, но тази тъга бе толкова голяма, че сякаш не беше негова. Изпитваше тъга отвъд самата сърцевина на нещата, скръб въпреки ярката светлина на изгрева. Прилепила се беше за сърцето му от мрака на съня и си остана с него и щом стана от постелята.

И тихо се издига в синевата,

прикрила свян със дързост, непозната

и вижда тя в сърцевината на нещата,

но бяга от реалността на светлината.

Жестока е, но не и безсърдечна,

не знае, но може би е вечна.

И там високо над света задрямал в рутината

тя среща края си с лъчите на зората.

Редактирано 28 декември 200718 г. от blaber (преглед на промените)

Малко набързо....

Погледни ме за миг замълчи,

нека тази вечер за нас е красива

Нека сезони прегръщат ни, дни

да посрещнем деня със надежда

Есен моя, златиста красива,

бряг, уморен от буйни вълни

тази вечер със теб ще остана

пролетна буря в зимните дни.

Твоя пролет изпълнена с нежност,

невинност открадната, девичи очи,

днес на теб тя ще пристане

сладост отпила от есенни дни

Погледни ме, за миг замълчи,

сладост и радост слети в едно

пролет и есен-различни сезони

слели в целувка идните дни.

Здрасти и на теб. Уф, мина ми

Когато себе си разбрах,

престанах вече да съм аз.

Бях роза,птица бях,

със счупени криле,но пак летях.

И борих се с живота и съдбата,

на теб оставих свободата,

да бъдеш дързък и различен,

защо не мога по снега да тичам,

сковавам се от мисълта,

че няма вече свобода.

Бъди такъв ,какъвто си,

аз роза съм,но със бодли.

Редактирано 11 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Имам въпрос. Това поезия ли е?

Погледни ме за миг, замълчи,

покани ме отново във твоите нощи.

Да избягваш отново мойте очи

не издържам, а искам все още...

Дървета любими от мойте мечти

приютете ме нежно във свойта тъма

за да помня през дългите дни

как прекарах без тебе нощта...

Тра-ла-ла, тра-ла-ла, бурна отрова, сладка тъга,

аз поемам с вълните посока брега

там ме чака зората и с нея вестта

закъснял съм отново-изпреварих смъртта...

Ледовете сковават пътя назад

болка, умора, жажда и гняв

ширят на воля по черният свят

празнотата си своя в безличния мрак...

Дървета любими от мойте мечти,

споделете тъгата ми в свойте корони

за да бъда и верен мога дори

да откажа да виждам със свойте очи...

Ти и аз

Защо ме тревожи гласът ти незнайно,

дали да повярвам в обич такава

толкова силна и необятна

толкова земна и всеобхватна.

Да те целуна ,да те прегърна

и нежното в мен да разцъфне

когато боли,когато скърбим

нейният огън пак ще ни стопли.

Не няма да се питам защо

аз просто обичам и това е

няма да се питам до кога

ти си единствен на света.

Звезда изгряля като магия,

силна като изригващ вулкан,

дай ми само миг топлота

аз винаги ще бъда с теб.

И в трудни дни и в щастие

заедно сме аз,ти и любовта

която двама ни събра

никой не ще да раздели.