Понякога когато направя нещо специялно

От мен по-специален няма

почти винаги...

И аз така

Да чувствам се специална.Харесвам се и се обичам(това последното почти винаги)!

много специални хора еййй .... внимавайте само да не почнете да си посягате по-често

Често без изобщо да го искам ме вземат за много специален, в резултат на което не виждам почивка. Не винаги е добре да знаеш повече от другите...

Аз съм единствена и специална!

Междувпрочем, както и всеки един жител на планетата...

След като прочетох постовете на някои от вас си мисля, че всичко, което ще кажа ще прозвучи тъпо, но ще го кажа:

Всъщност не мога да се въздържа да цитирам sed_ally : "Аз съм единствена и специална!

Междувпрочем, както и всеки един жител на планетата... "

По такъв начин всеки е специален, но дали това е достатъчно?

Нямам човек до себе си, който да ме кара да се чувствам единствена, но имам приятели. Приятели, които са страхотни. Те ме карат да се чувствам специална. С тях мога да бъда себе си. Но все пак... специален не значи истински. Не знам колко точно беше това, но ще поясня чрез пример. Интернет. Интернет ти дава прикритие. Моя позната се запозна с едно момче в интернет. Когато говори с него... не е себе си. Но се чувства специална, защото това момче й се вързва. Тя сама ми каза, че си помпа самочувствието. В моите очи чувството да бъдеш специален и това да имаш самочувствие са свързани.

Аз ли? Аз нямам самочувствие. Смятам, че правя всичко грешно. Не показвам изцяло каква съм аз. Харесва ми хората да знаят всичко за мен, но всъщност те не знаят нищо, защото изграждам някаква защитна стена около себе си,от която и аз самата не мога да отърва. Умея да намирам приятели, ако искам мога да направя така че хората да ме обичат, но винаги показвам само част от себе си. Предполагам, всеки човек е така. Но хората имат навика да показват хубави неща. А аз не се отпускам. Водихме такъв спор с една позната. След една... случка, по-точно разговор, самочувствието ми се срина. Тя започна да ме успокоява. Почна да ме съветва да направя така че хората да ме опознаят. Но аз мразя бавните неща. Човек, който след месеци и години не ме е опознал, дали може да ме опознае за кратко. А аз мразя да чакам. Предпочитам да кажа "Аз съм такава, мразя това, обичам нещо друго. Такава съм. Какво мислиш? Не си доовлен/на? Твой е проблемът.". Не харесвам увъртания.

Леко се отклоних. Та, когато самочувствието ми се срине спирам да се чувствам специална. Свивам се и си мисля, че целият свят ме мрази. Тогава не съм специална. Не се чувствам специална. И не мисля, че аз мога да го променя. Аз съм такава. За това хората имат право да избират приятелите си.

След като прочетох постовете на някои от вас си мисля, че всичко, което ще кажа ще прозвучи тъпо, но ще го кажа:

Всъщност не мога да се въздържа да цитирам sed_ally : "Аз съм единствена и специална!

Междувпрочем, както и всеки един жител на планетата... "

По такъв начин всеки е специален, но дали това е достатъчно?

Та, когато самочувствието ми се срине спирам да се чувствам специална. Свивам се и си мисля, че целият свят ме мрази. Тогава не съм специална. Не се чувствам специална. И не мисля, че аз мога да го променя. Аз съм такава. За това хората имат право да избират приятелите си.

Все пак ти си специална - дали го осъзнаваш, чувстваш или усещаш няма значение.

Специална си, защото няма втора от теб на този свят - не е имало и няма да има никога!

Специална си за много хора - семейство, приятели, близки, а почти съм сигурна, че и за някой/някои, за когото си специална.

Самочувствието е важно нещо и е по-добре да ги имаш в повече, отколкото изобщо да го нямаш.

Самочувствието е въпрос на въприятие и увереност в себе си.

Аз винаги съм се възприемал като нещо повече от останалите, от тълпата. Един вид да ги образовам, да им показвам правият път Този метод дава невероятна увереност и самочувствие, но не винаги е сполучлив, защото околните стават незначителни за теб, мнението им маловажно и накрая оставаш сам със себе си. Иначе според мен всеки човек е специален по един или друг начин. Всеки има нещо уникално и различно. И в крайна сметка цялостната идея е човек да се възприеме като нещо значимо и идентично, като зачита останалите, но и запазва увереността си и държи на мнението си. Който успее да намери баланса, то само той ще има право да претендира че е прозрял истината ...

Да, чувствам се специален. Когато играем футбол между кварталите и вкарам някой хубав гол и момичетата от публиката вземат да викат моето име, когато играят по-малките, правя се на тренер и ме слушат и уважават, когато колегите не са ме виждали малко по-дълго време и започнат да ми се радват, когато съм с приятелите, когато отида в училище и всички даскалки започнат да се радват, че са ме видели, завържем някой дълъг разговор...ей, такива неща ме карат да се чувствам специален.

Да, чувствам се специален. Когато играем футбол между кварталите и вкарам някой хубав гол и момичетата от публиката вземат да викат моето име, когато играят по-малките, правя се на тренер и ме слушат и уважават, когато колегите не са ме виждали малко по-дълго време и започнат да ми се радват, когато съм с приятелите, когато отида в училище и всички даскалки започнат да се радват, че са ме видели, завържем някой дълъг разговор...ей, такива неща ме карат да се чувствам специален.

На мен по-скоро ми звучи че търсиш внимание за да си сигурен че съществуваш или с други думи, не те удовлетворява да си един от всичките, а нещо повече. Казвам го, защото и аз съм го изпитал. Това останалите да виждат в теб нещо по-специално, да ти се възхищават, да те уважават, да приемат мнението ти дори за по-вярно от своето собствено, може да е доста голяма наслада, но някак си човек се пристрастява да бъде център на внимание и когато прекара един напълно нормален ден, без да е имал някакви постижения, без никой да е изрекъл името му и без никой да не се е интересувал за него се получава доста тъжна картинка. Тук излиза и по-общият въпрос : Защо хората искат да се чувстват специални и кога това нещо изчезва, ако въобще става ?

На мен по-скоро ми звучи че търсиш внимание за да си сигурен че съществуваш или с други думи, не те удовлетворява да си един от всичките, а нещо повече. Казвам го, защото и аз съм го изпитал. Това останалите да виждат в теб нещо по-специално, да ти се възхищават, да те уважават, да приемат мнението ти дори за по-вярно от своето собствено, може да е доста голяма наслада, но някак си човек се пристрастява да бъде център на внимание и когато прекара един напълно нормален ден, без да е имал някакви постижения, без никой да е изрекъл името му и без никой да не се е интересувал за него се получава доста тъжна картинка. Тук излиза и по-общият въпрос : Защо хората искат да се чувстват специални и кога това нещо изчезва, ако въобще става ?

Виж сега, всяка една крайност е лоша. Трябва да се намери "златната среда".

Аз не виждам нищо лошо в това чуждото внимание и признателност да те правят щастлив! Та на кого не му харесва признателността?! Нали за това се дразним от несправедливостта и самочувствието без покритие?!

Защо хората искат да се чувстват специални ли? Ами защото сме такива - до един! Без значение дали го искаме или не - ние сме обречение да сме специални! Кажи ми едно същество, което да има твоите пръстови отпечатъци, или отпечатъка на устните ти? Кажи ми някой, който има 100% еднакво ДНК като твоето?

Да, за радост или не - ние сме специални и уникални по природа.

А дали ти искаш конкретно за даден човек да си специален - това вече е въпрос на "химия".

На мен по-скоро ми звучи че търсиш внимание за да си сигурен че съществуваш или с други думи, не те удовлетворява да си един от всичките, а нещо повече. Казвам го, защото и аз съм го изпитал. Това останалите да виждат в теб нещо по-специално, да ти се възхищават, да те уважават, да приемат мнението ти дори за по-вярно от своето собствено, може да е доста голяма наслада, но някак си човек се пристрастява да бъде център на внимание и когато прекара един напълно нормален ден, без да е имал някакви постижения, без никой да е изрекъл името му и без никой да не се е интересувал за него се получава доста тъжна картинка. Тук излиза и по-общият въпрос : Защо хората искат да се чувстват специални и кога това нещо изчезва, ако въобще става ?

Дали някой ще ме боготвори или не, е само един плюс който може да ме накара да се усмихна. Свикнал съм да си живея, хем когато хората се интересуват от мен, хем когато не се...

е аз съм си спешъл отдето и да ме погледнеш винаги,понякога само не се трая от спеиалност

е аз съм си спешъл отдето и да ме погледнеш винаги,понякога само не се трая от спеиалност

Що се правиш на по-специален от мене

Понякога само

Винаги ;)

I wish I was special, you're so fucking special

Чувствам се разбира се. Всеки се чувства, когато постига разни неща се чувства такъв. Когато някой обаче успее да те накара да се чувстваш специален, ето това е незаменимо. Не важно да си самовлюбен. Важното е другите да мислят, че си специален.

Сиа не разбрах, кой шъ мъ почерпи с десет пари, та да се почувствам и аз малко по-спешъл.

Да, чувствам се така от около 3 месеца насам, и то мноооого специална...накараха ме да се почувствам така, и ми подсилват това ми чувство всеки божи ден