До това водят жените ........ Радвам се , че си го установила емпирично

А-а-а, по емпиричен път го е установил героят ми.

На жена не вярвай никога!

Няма мъж на когото да не съм го казвала, ама... на вас само опитът може да ви докаже нещо

А-а-а, по емпиричен път го е установил героят ми.

На жена не вярвай никога!

Няма мъж на когото да не съм го казвала, ама... на вас само опитът може да ви докаже нещо

Има една стара киргизка поговорка : "На жена, вода и на рогат звяр-вяра да нямаш !"

Замисли се защо са споменати другите две категории -и ето ти тема за следващ разказ

разни народности, разни... поговорки.

сетих се, че в танца "пасо добле" мъжът е тореадорът, а жената играе роля и на плаща, и на бика.

идеи имам, время не хватает... и музите са ми затичали нанякъде

вместо заглавие

Днес станах рано. Усетих енергията, която се извираше от мен на талази, погледнах се в огледалото и... онемях. Косата ми беше придобила онзи цвят на медна жица, който би подлудил всеки ром, ромка или ромче, а очите ми... о-о-о нефтените петна в Бургаския залив направо биха се пръснали от завист още преди намесата на еколозите.

Направих кафето и седнах да пиша.

Стих.

Обаче точно в този момент една мисъл спря ръката ми: "Момиче, за това си трябва "можене"!, изплува и съкровен спомен. Веднъж... чула, недочула мислите си, вместо "можене" разбрах Гложене. За малко повече от пет пари се озовах в Гложенската Света Обител. Няма лошо, но поовехтялата ми вектра преби цвят измежду луксозните возила пред манастира. То бе ем ве-та, то мерцедес-и, то ауди-та, то джееп-ове... Един беше толкова голям, че се почувствах като пигмей пред трикрилен гардероб... с надстройка. Както и да е. За да поразсея колата, я разходих из селцата, та да срещне някой закъсал москвич, понакичена лада или самозабравил се трабант, но... терапията не даде очаквания резултат. Два дни по-късно опелът влезе в... основен ремонт. А споменът за упоменатия ремонт и до ден днешен предизвиква нервни тикове у мен и Домашния майстор. Аз смигам с лявото, той с дясното око. Отплеснах се.

Ще пиша значи стих, но я няма Музата! Разбира се, грабвам телефона мой насущний и чакам да чуя онзи глас, който винаги ми напомня Шер, но с полутон или тон по-високо, зависи колко цигари е изпушила.

- А-а-ахххх, о-о-оххх! Кажи, бейбииии!

- Трябваш ми! Спешно!

- О-о-ох, а-ахх, на легло съм, дарлинг! Уцелила си точната Муза, но не и точния момент! Нали разбираш? Любов... и тъй нататък. А ти не се излагай, драсни там едно хайййййй-куууууу, три реда са, бе джанъм!

И с такава страст ми затвори телефона, че чорапите на Домашния майстор щръкнаха.

Добре де! Няма проблем!

Миниатюра ще напиша!

За миниатюрите ползвам Муз. Един такъв добросърдечен, нежен и мъдър, че всеки път, когато е покрай мен, се гледам в огледалото, за да констатирам точната си възраст... Набирам неговия телефон и чакам смирено. Отсреща:

- Ъ-ъ-ъх, ъ-ъ-ъх...

- Запек ли?

- Нннне, един сак се мъча да затворя.

- Ще пътуваш някъде?

- Нннне, стари спомени... Пролетно почистване... ще ги нося на битпазар.

- Трябваш ми! Мислех да...

- Ъ-ъ-ъх... ти избягвай да мислиш. Вреди ти... А и... Миличка, чакам Мъдрост. Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Сега аз затворих телефона. С мъничко страст!

Добре де! Проблемът е никакъв!

Ща напиша разказ!

И точно навреме, защото в рамката на вратата (като тапа в бутилка луксозно вино) застана Тя - любимата ми Муза. Прозаична, както винаги, неглиже, горната част на лицето в сянка, но с добре оформени червени устенца и вирната брадичка... Скочих и като тирбушон я измъкнах от рамката, настаних я в единствения си удобен фотьойл (на другите им изпълзяха пружините) и вперих очаквателен поглед към нея.

А тя... с такова изражение ме фиксира, че бретонът ми щръкна като разгонен таралеж. Не че съм виждала разгонен таралеж, но този факт убягва и на бретона, та...

- Трябваш ми! Ще пиша разказ!

- Ами пиши, кой ти пречи? - и се прозя така, че видях амалгамената пломба на пети горен, дясно - Отбих се само да ти кажа, че имам среща. Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Каза го и излетя като бяла, замаяна от щастие, птица (тук оставям на вас да си изберете каква точно птица бихте искали да видите в полет).

Сетих се! Паелята!

Но точно в този светъл миг телефонът изцвили (различни звукове слагам, че да разпознавам приятелчета, нали Сократ беше казал: "Говори ми да те видя", та...) Беше Кулинарната ми Муза. Дъвчейки спомена, че е в някаква квартална кръчма и била влюбена в някой си Биг Мак.

- Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Не ми остана нищо друго, освен да пия една студена вода. Хлорирана. Да смигна с лявото око, за което не ми трябва Муза, имам си нервен тик и да поизлеза, защото...

Нали разбирате?

Любов... и тъй нататък!

Редактирано 8 октомври 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Прошка

Срещата беше случайна, ама от тези - най-случайните. Излитайки от поредната рентгенова лаборатория, която точно когато ми трябва, разбира се не работи, налитам право на нея - Надя!

Ех, че приятна среща, прегръщаме се и като всички жени след поздрава почваме да се оглеждаме. Доста е поотслабнала, има огромни, тъмни кръгове под очите... Не, не изглежда добре, но няма да и го кажа...

- Мислех за теб и тези дни щях да ти се обадя - гласът и е някак тих, нещо нетипично за шумната и натура. - Имаш ли няколко минутки, да пийнем по кафе...

- Разбира се, Наде! Толкова се радвам, че те виждам!

Съвсем наблизо има приятно капанче. Настаняваме се, ние сме единствените клиенти и младото момиче на секундата ни взема поръчката. Решаваме да е чай, а аз си поръчвам и малък коняк.

Надя не иска алкохол. Усмивката и е някак плаха, някак тревожна...Не питам нищо, но ми е ясно, че има нещо...

- Болна съм от цироза!

Новината ме попарва. В такъв момент просто не може да се каже нищо, нищо което да е подходящо, нищо, с което да помогнеш, да утешиш. Мълча, само я гледам...

Когато за пръв път я видях, току-що се беше развела и напуснала старата си работа заради хорските одумвания. Беше самотна и уплашена. Сприятелихме се бързо. Един месец след запознанството ни бяхме почти неразделни. Вечер след работа се забавлявахме като променяхме кулинарни рецепти и понякога експериментите ни бяха повече от успешни. До ден днешен правя една торта, която двете с нея сме измислили. Научих я да слуша класическа музика, плачеше когато пусках "Цигански напеви" на Сарасате или "Умиращия лебед" на Сен-Санс. Беше като малко дете, което е открило нова играчка и не може да и се насити. Толкова и се радвах, живота и отново връщаше смисъла си, тя се променяше с всеки изминал ден, вече се смееше почти постоянно. Милото момиче! Толкова беше настрадала от липса на обич, на разбиране, от интригите на бившата си свекърва, от изневерите и побоищата на бившия си съпруг, че моето приятелство и се струваше като някаква вълшебство. Така мина една година, после тя се запозна със свястно момче и разбира се, намали срещите си с мен. Това беше естествено и нормално, а аз продължавах да и се радвам. После заминаха за Испания. Обаждах и се от време на време, просто да чуя как е, но така и не се видяхме в продължение на осем години. Преди месеци се върнаха окончателно, купиха си ново жилище. Всъщност се бяхме виждали два пъти оттогава. Първият, когато и уредих фирмата посредник за покупката на къщата и втория, на нейният рожден ден. Тогава беше толкова щастлива, толкова очарователна с новата си прическа и толкова горда с подредбата на новия си дом... И сега... болестта...

- Аз... аз... трябва да ти кажа нещо... Не искам да си ида с този грях... - очите и се пълнят със сълзи - Аз много ти завиждах... много, дори те мразех... При теб винаги и всичко се нареждаше... Завиждах ти и за Веселин, мен никой не ме е обичал така... никой не ме е гледал така... никой не ми е подаряват такива прекрасни цветя... никой, разбираш ли? Мразех те и като гледах в обедните почивки как се събираха около теб и как само се смеехте всички... - вече плаче без задръжка, хлипа и мачка една кърпичка в ръцете си, но не трие сълзите си.

- Наде, Наде, успокой се... - чудя се какво да кажа, чудя се как да прекратя това, виждам, че се измъчва много...

- Прости ми това! Прости ми! Когато отидохме в Испания, ти беше единственият човек, който се сещаше за мен, единственият. Тогава разбрах, защо... разбрах защо те обичат хората... Прости ми! Срамувам се от себе си, но сега ми е все едно...

- Наде, нямам какво да ти прощавам, миличка! Аз нищо не съм усетила, не съм разбрала... нормално е... ти беше толкова самотна, толкова нещастна... Аз си те обичам, Наденце!

- Ще си тръгвам... уморих се... искам да си легна...

Ставаме. Навън ме прегръща силно, задържа ме в прегръдката си и...

- Обещай ми нещо, моля те! Обещай ми, че ще дойдеш на погребението ми...

- Надеееее - това не е вик, а стон - Наде, не говори така... Не мога да обещая такова нещо... Знаеш, че...

Слага ръка върху устните ми.

- Недей... знам какво искаш да ми кажеш, просто ми обещай... Ако е вярно това за духовете ни... аз ще те видя... само тогава ще съм сигурна, че си ми простила...

Отдръпва се от мен почти рязко, прави няколко крачки и отново се обръща с лице към мен и само с устни, безмълвно казва:

- Обещай ми.

Зашеметена съм, гледам я, цялото ми същество крещи: Не мога да обещая такова нещо, не мога...

Дали защото очите и са пълни с мъка и молба, дали защото искам, неистово искам да и помогна... Не знам, но отговарям по същия безмълвен начин:

- Обещавам!

...

Невъзможности

- Била ли си някога влюбена... и да съзнаваш, че тази любов е невъзможна?... Да чувстваш онова особено усещане, а нещо в теб да крещи: Това е безумие! Безумие е! Ннннеее... това не е истина...

Младият мъж насреща ми изглежда смутен от въпроса, който току що ми зададе. Отговарям механично:

- Да. Случвало ми се е... няколко пъти.

- Неприятно ли ти беше... - гласът му е несигурен и като че ли съжалява, че е подвел разговора в тази посока. Опитвам се да прочета в очите му какво очаква да отговоря, но не мога да срещна погледа му. Гледа в чашата с кафето, после се концентрира върху огънчето на цигарата си... следва почистване на мним косъм от панталона... навсякъде другаде, но не и моите очи. Усмихвам се едва-едва.

- Не бих казала неприятно... по-скоро невъзможността ме е успокоявала донякъде и...

Млъквам. Защото говоря глупости... Успокоявала ме невъзможността... Голямо спокойствие е да копнееш за някого и да знаеш, че той дори няма да разбере за това, което изпитваш към него, няма що...

- Да говорим за нещо друго, а - подава спасителна реплика - стана ми неприятно - сега вече ме поглежда за миг и се усмихва.

- Неприятно...? Какво значи неприятно? - нагла съм понякога и то е винаги, когато не знам какво да кажа и бръщолевейки безсмислици се мъча да излъжа момента и да спечеля мъничко време, за да обмисля ситуацията.

- За мен неприятно означава само едно нещо - неприятно!

- Да. Прав си.

Наистина е по-добре да не говорим за това. Няма смисъл. Само дето знам, че той не казва нищо случайно и въпросът му трябва да означава нещо, да цели нещо... каквото и да е... ще си остане една недомлъвка, недоизказано, недочувствано и неизживяно... също като тази любов, за която ме пита.

Доизпиваме кафетата и изведнъж се оказва, че и двамата сме забравили по някакъв ангажимент. Разделяме се набързо с обещание да се чуем скоро и да се видим.

...

- ... просто приятели... - веждите на Стела са изписали високи дъгички над кръглите ù, усмихнати очи. В едната си ръка държи неизменната цигара, а в другата чашата с мартини. - ... просто приятели, казваш... и откога ти скъпа, мислиш че между мъж и жена може да има просто приятелство? Не твърдеше ли точно ти, че винаги има копнеж поне от едната страна и че именно върху този копнеж се крепи приятелството?

- Още го твърдя - само че моето желание в случая е... мисия невъзможна... опитвам се да го трансформирам в нещо по-удобно...

- Удобно... мдам... последният, който искаше да те трансформира в нещо по-удобно... се трасформира във влюбен глупак... впрочем как е той? Не си ми казвала. Още ли ти се обажда по всяко време на денонощието...

- Не. Срещах го скоро, пийнахме... уж трябваше да е по едно малко, но се оказаха няколко пъти по едно... минахме мярката. Говорихме дълго. Има проблеми... не ми се говори за него, Стеле... минало свършено.

- Е, поне не беше любов като тези... последните... едната несподелена, другата невъзможна, третата... отхвърлена... при теб постоянно има нещо забавно... понякога ти завиждам... за емоциите, иска ми се поне веднъж и на мен да се беше случило нещо такова...

И точно тогава звъни телефонът ми. Поглеждам дисплея и определено не мога да скрия вълнението си, което си е добър повод за Стелината ехидна усмивчица и беззвучно зададения въпрос: Кой е? Невъзможният или отхвърленият?

Махвам с ръка неопределено. По-важно ми е в момента да успея да успокоя трепета в гласа си и да го докарам до обикновен радостен приятелски възглас:

- А-а-а... здравей! Радвам се да те чуя.

- ...

- Тук си... и къде казваш че си в момента...?

- ...

- В китайския... чудесно!

- ...

- Не. Наблизо съм. Ще дойда, разбира се, до... да кажем до петнадесет минути...

- ...

- Да, да! И аз се радвам...

Затварям телефона и скачам от мястото си.

- Е, де... китайският е на три минути път оттук - Стела се смее, а по страните ми май избиват розови издайнически петна... - да ти разкажа ли вица за стюардесата и включения високоговорител? - приятелката ми искрено се забавлява на ситуацията. - върви, върви... аз ще платя сметката, стига бърка в тази чанта... и му кажи, чу ли ме? Кажи му какво чувстваш! Нищо не се знае... представи си, че и той е в същото положение... на какво ще играете? На сляпа баба ли? И ще оставите чувствата ви да се размият... Чуваш ли ме?

- Не, Стеле, не те чувам и не искам да те чуя. Това е абсолютно нелепо влюбване от моя страна. Нелепо! Както започна, така и ще приключи...

Вече внимателно се провирам измежду гъсто наредените маси в лятната градина на „Glory"-любимото ù заведение. Тя работи наблизо и обича да прави своите малки бягства за по едно мартини в работно време, днес обаче изпи три. В развод е и никак не и е лесно, след почти двадесет години семеен живот, а аз не мога да и помогна по друг начин освен да компанирам на уж неволното и алкохолизиране. Трябва да направя нещо... да направя нещо за нея...

- Ей! Нищо случайно не става в живота ни! Всичко, което ни се случва... сме си го заслужили! Това от теб го знам! От теб!

Спирам и се обръщам да я погледна, защото в думите и усещам горест. И да... виждам очите ù, насълзени са, но ми се усмихва. Колко обичам тази жена! Никога не казва повече отколкото е необходимо и винаги ме разбира... дори когато и аз самата не съм напълно наясно със себе си.

Но сега не е такъв момент. Знам, че не трябва да говоря за любовта си. Не и пред този мъж... не!

Когато куклите пият

Докато си отключвам, чувам как кучето радостно и гръмогласно лае, посрещайки ме. Хубаво е, когато някой те обича и те чака, дори, той да е куче, всъщност е тя.

Изваждам телефона от чантата, пак ли...? Дванадесет неприети. Ужас! Защо ли го нося този телефон като не го чувам? Нинка е! Моя приятелка, от известно време има проблеми с гаджето си - напоследък се отдръпнал. Не й се обаждал. Уплашил се някак - от нея, от себе си.

Звъня й. Плаче. Пробвам да подновя поканата за мъжки стриптийз - разплаква се още по-силно. Одеве й звъннал и предложил в прав текст да не се виждат повече. Обичал я много, но... Аз също се просълзявам. Мълча, а тя подсмърча. Каня я да дойде у нас и да си сготвим нещо здравословно. Съгласява се.

Е, трябва да поразчистя малко и да ида до магазина.

Влизайки в супера, си нося листче със списък на продуктите, които трябва да купя - нискомаслено мляко, диетичен хляб, минерална вода, замразен грах, царевица и пилешко месо. Излизайки, забелязвам, че в торбите нося огромен пакет чипс, две бутилки вино, майонеза, шунка, бял и ужасно калоричен хляб (ами беше още топъл - сърце не ми даде да купувам от оня сух, диетичен боклук!) и "Милка"-млечен.

Добре де, знам, че не е здравословно...

Търся картофите - бяха в едно пликче. Накрая ги намирам в шкафа при тенджерите и едва сега разбирам откъде е идвала тази ужасна миризма на разложен труп. Не знаех, че картофите като се развалят, вонят така. Вече знам.

Трябва да поуспокоя Нинка! Не че съм оправила моя любовен живот. Какво да кажа, последното ми влюбване претърпя фиаско, макар че Съдбата ми направи реверанс предупреждавайки ме, че нямам шанс. Аз натиснах газта... Плачевен резултат, разбира се - в моя полза. Тук се опитвам да се усмихна, ами нали е в моя полза, но ми се насълзяват очите...

Телефонът. Майка ми. Пита ме как съм. Добре съм - как да съм. Толкова се трогвам, че я е грижа за мене, че внимавам да не ревна. Какво да й кажа? Че в службата не върви, че и личният ми живот е закъсал, че и проклетата кола не може да отлепи?...

Добре съм... добре!

Звъни се на вратата, внимавам като отварям и... закъснявам, за малко да ме събори. Нинка връхлита с червен нос. Прегръщам я и в следващите секунди вече ревем и двете.

Отварям двете бутилки вино и й подавам едната, чипсът е вече на масата, и шунката, и шоколада.

Вдигаме тост: За куклите и... кукловодите, разбира се!

Говорим за нашите си мъже. Не умеят да обичат и туйто!

От време на време тя отново се разплаква, а аз се опитвам да се държа мъжки, извръщайки поглед, за да не види издайническата влага в очите ми.

Тъгувам за него, липсва ми! По дяволите, страшно ми липсва!

Виното ме удря в главата вече.

Нинка първа сдава багажа и заспива в скута ми. На масичката са празните чинии от шунката и още по-празните бутилки от вино и два пълни пепелника. Усещам нещо топло до бедрото си. Кучето спи на кълбо и тихо проскимтява насън. Мустачките му помръдват. Явно сънува нещо. Какво ли може да сънува едно куче?

Опитвам се лекичко да отместя приятелката ми, без да я събудя. Тя обаче се размърдва и пита колко е часът. Трябвало да се прибира, защото нямало кой да нахрани котето. Поръчвам й такси. На вратата се прегръщаме и си прошепваме, че всичко ще се оправи. Не е ясно какво точно трябва да се оправя. Важното е, че се разбираме. Не знам какво щях да правя без нея.

Май прекалихме с виното. Докато повръщам, забелязвам, че кучето е дошло с мен и любопитно ме наблюдава. Кой знае защо, ми става неудобно. Гоня го, за да повърна на спокойствие.

Не ми се иска пак да заспивам на дивана, но нямам сили да се довлека до спалнята. Пък и там ми е някак си гадно, чувствам се изолирана и сама. В хола е по-уютно - кучето е наблизо и говорът от телевизора създава усещане за човешко присъствие.

Наистина заспивам. Кучето тихичко похърква. Бях чела, че домашните любимци намалявали риска от сърдечно-съдови заболявания. Е, друго си е да знам, че няма да умра от инфаркт. Хайде, стига глупости. Не бива да умирам сега, кой ще се грижи за кучето?

Толкова го обичам. Дали и то ме обича?

Обича ме! Какво като е куче...

Мдам, понякога можеш да усетиш повече утеха и разбиране в едно животно, отколкото в човек. Аз когато съм тъжна винаги си говоря с моите любимци наоколо и си ми олеква, особено когато имаме различия в настроенията - на мен ми се реве на него му се играе и накрая избираме второто. Много хора се лишават от подобна дружба, трудно ми е да ги разбера. Няма ли някоя космато топка наоколо да ми се върти из краката не се чувствам никак щастлива.

Редактирано 30 октомври 200817 г. от dindi (преглед на промените)

Така си е. Казват, че хората, които не обичат животни, не обичат и хора. Кучето се казва Джулия и е една много сладка четиринадесетгодишна пекинезка

Paroles

Тихо е.

Не. Не съвсем. Някъде забравена капандура се опитва да пробие среднощния покой.

Чета писмото ти вече за... е, не мога да кажа за кой път. Единственото, което мога да кажа е... че го знам наизуст. Дума по дума, запетайките, точките, удвителните. И всяка думичка, предлог и местоимение са короновани със смисъл... толкова кралски особи и аз... седя пред тях и се чудя има ли протокол за посрещане и изпращане на техни величества...

Проклета капандура!

Спомних си едно занимание в драмкръжока... преди... сто лета. Трябваше да казваме едно детско стихче с различна интонация. Ще пробвам това и с писмото ти...

Първо като глезено малко момиченце... използвам монитора за аутокю, макар да знам текста... получава се. Думите губят донякъде смисъла си.

После като гамен, небрежно-незаинтересовано... Става! Думите са вече без корони.

Сега като... учителка по литература - с патос и безсмислена приповдигнатост... Браво на мен! Разсмях сама себе си! Думите... са като празни буркани, наредени в безупречна редица в избата...

Няма ли кой да затвори тази капандура?

Време е! Delete! И думите изчезват. Empty!

Това е!

А сега ще пробвам да ги кажа с интонация на комсомолски секретар - партийно ангажирано, с плам и всеотдайност...

Мониторът прибледнял се блещи насреща ми... вместо думите от писмото, чувам гласа си:

... днес калинката е булка

и съм канен на свирня...

Детското стихче, на което придавахме различен смисъл в драмкръжока...

Тихо е!

Някой най-накрая затвори капандурата!

Последна възможност

Напоследък все Интернет - истории се разказват, накъдето и да се завъртиш все чуваш: Запознахме се в нет-а, от Нет-а се познаваме, Нет-а ни събра, Нет-а ни раздели... такива ми ти. Да се чудиш да плачеш, да се смееш ли? Няма лошо. Нет-ът си е начин на общуване, но... за това „но” друг път ще разказвам. Сега...

Когато влизам в нов форум, първо чета, проучвам начина на разговор, наблюдавам ник-овете, отделните групички, „черните овце”, иначе казано не влитам като мушица в око, а бавно и внимателно опипвам почвата, после започвам да се включвам, но отново порцеланово, без напор, без рогачески маниери. Хем да ме забележат, хем да не предизвикам ревност, защото си я има! Пустата му форумна ревност и пустата му горделивост! Та... бавно и полекичка за има-няма три месеца станах част от новия форум и вече се чувствах доволно комфортно, тъй като плътните форумни редици плавно се бяха поразместили, за да ме приемат като част от тях. Тогава се появи той. Елегантен ник, леко предизвикателен аватар, премерена учтивост, нежна арогантност на моменти, стил, изисканост, финост... мъжът Интернет-мечта. Приеха го бързо, но само една част от тях, другите често апострофираха постовете му, а той с такова достойнство парираше, че... ден, след ден, пост след пост и започнах да усещам онова нещо... дето си бях обещала: „Никога повече!”

Никога, никога, ама... никога-то мина в забвение. Все по-често разменяхме любезности, минахме на лични, после скайп, после... се оказа, че сме от един град... и започнаха поканите за среща. Той предлага, аз намирам поводи да откажа. Но ще ви призная едно. Като минеха няколко дни без покана и аз изпадах почти в истерия... Ами сега! Отказал се явно, прогоних момчето, голяма съм патка, кърпа непоръбена и проч все в тази посока. От последното предложение бяха минали два месеца и вече дори не се самобичувах, а кроях план как елегантно да промуша идеята за среща, когато... един ден рано сутринта с тон, нетърпящ възражения той ми заяви, че ме чака вечерта в 19.00 пред „Ростов”, имал рожден ден и това е последното предложение за среща. О-о-о, нямаше съпротива от моя страна, макар и да вкарах известна нотка раздразнителност поради лекото притискане, но я пуснах внимателно, обещах и разговорът приключи.

Голям ден, ви казвам. Извъртях се в офиса, минута по минута стрелках часовника, такова нетърпение не бе ме обземало от... май от момента на първата ми среща с момче, когато бях в осми клас. Колегата Стефан имаше рожден ден, черпи и уж се бяхме събрали на сладка приказка при него, а аз... все в часовника и все някъде напред-назад като затворник в каре. Кошмарни шест часа. Най-накрая свършиха и побягнах през глава към къщи, където вече ме чакаше Нинка. И как да не ме чака? Главата и бях надула с моята нет-среща, с трепетите, с... звънях и точно десет пъти, да не вземе да закъснее. Нинка е моделиер, много и приляга и прическа да направи, грим... доверявам и се на сто! Направих набързо по кафе докато изслушах предложението за тоалета ми, съгласих се, разбира се и побързах към банята, оставяйки едно нейно изречение недовършено, но това не притесни нито нея, нито мен. Знаем се от години, приятелка в лошо и добро, разбираме се с половин дума, а понякога висим на бутилка вино часове, непроизнясайки и една... Чудесна жена. Чудесна!

Последва великото прераждане на Пепеляшка. Защо казвам прераждане? Ами защото съм спортен тип, почти задължителните джинси, пуловер, ниски обувки и коса, която почти не познава гел, маша, преса, лек грим или повечето пъти без грим, а сега... Елегантната червена рокля, изпъната с пресата коса, тежък вечерен грим... Дори и огледолото остана доволно от крайния резултат. Не беше профили, анфас, домъкнах и другото огледало, за да видя и гръб, после пак профили, пак анфас, гръб, порфили... като пумпал се въртях. Пощуряла Пепеляшка! Накрая обух пантофките, с десет сантиметров ток и излетях. Пролетях разстоянието до мястото на срещата безпаметно, безпаметно минах през лятната градина(беше октомври и вече не работеше), безпаметно почти се разминах с колегата Стефан, който... Който стоеше пред входа на ресторанта с великолепен букет от гладиоли и с такава очарователна усмивка, че... замръзнах, вперила поглед в него, отворила ей такива очи и ей такава уста... че спокойно можех да мина за участник във филм на ужасите. След няколкосекундно объркване, реших че греша в съмненията си, така де! Човекът рожден ден има и си посреща гостите... посреща си гос...тите с букет в ръцете...

Тогава произнесе ник-а ми, а аз и до ден днешен съм благодарна на първите си седем години, защото първичната ми реакция беше да го шамаросам там и точно в този момент.

- ти... т...и ... как ммм..ооо..жа?! – толкова успях да изкарам като изречение.

- Опитах, ти знаеш че опитах и в офиса. Предлагах ти толкова пъти да излезем, да се опознаем, да... опитах наистина! Не ми остана нищо друго, освен да пробвам знаменитото интернет-влюбване... виждах те, радвах ти се, чаках го този ден като...

Ето това е историята.

Чудя се как ще отговаряме когато децета ни попитат: Мамо, тате, вие къде се запознахте?

- ... в нет-а ...

Факт!

Разказ с неочакван край ?

Добре е.

Ако вкараш малко самоирония, ще стане перфектен

оф, и ти ли, Брутееее

това е чужда история, хич не искам да иронизирам, макар да носи ирония, че и сарказъм. блогът ми полудя от сутринта. такива едни сериозни коментари. Но историята е истинска и героите са мои колеги и... чакаме покана за сватба. Готино!

Нищо де Аз и не съм си и помислял, че историята си преживяла ти самата - то само това и оставаше

Пък аз съм си сериозен тип.

С бомбе и мустаци .

Нищо не е оранжево.

Как да не е оранжево небето?!

Тази сутрин беше. Приказно направо, доктор Уотсън

Искаш самоирония?!

Предлагам и това

Това можеше да бъде любов

Вие вярвате ли във вечната любов?А в любовта от пръв поглед? Аз лично-не, но смятам, че любовта трябва да е споделена, какво по-хубаво от това да обичаш и да си обичан, но…

Живея чудесно, както подобава на една готина, усмихната жена, която работи, грижи се за духа и тялото си, за кучето, за котето, за цветята и която обича мъжете, да, да, да! А мъже дал Господ! Знам, че ме харесват и това разбира се много ме ласкае. Никой досега не е успял да се спаси, щом веднъж съм вперила в него тъмния си поглед, уцелвам жертвата си с точността на стар авджия, който обстрелва дивеч и след това извличам всички възможни и невъзможни удоволствия от жертвата.

Всеки ще ви каже, че съм самонадеяна, нагла, интелигентна и хиперсексуална кучка, която прегазва мъжете като трактор. И наистина бях такава, за бога! С всички мъже, освен с…Алекс.

Запознахме се случайно. Тяхната фирма работеше с нашата и се бяхме чували само по телефона. Болест на негов колега беше предопределила срещата ни. Когато влезе в офиса, погледът ми срещна неговия и аз така премалях, че за миг се почувствах почти като героиня на сапунена опера. Бързо пропъдих предателската мисъл, окопитих се и ловецът в мен нетърпеливо се размърда. Вече си представях как скалпът му скоро ще увисне на колана ми и тутакси адреналинът се разплиска по вените ми с игриво ромолене.

Повече приличаше на палав момчурляк, който всеки момент ще ме дръпне за плитката или ще ми подаде шепа боровинки. Имаше големи светли очи, ослепителна усмивка и кадифен глас.

Оказах пълно съдействие и вече се чудех по какъв начин да продължа контакта когато той някак съвсем естествено предложи да отидем на обяд, така и така не познаваше града да му бъда и екскурзовод, и компания. Това разбира се беше прекрасна идея. Хапнахме и говорехме за десетки неща, разменихме лични телефони, ICQ-номера, времето прелетя като хала и той…, той трябваше да пътува обратно към Пловдив.

Момченце ли казах…? Беше си мъж и то какъв! Знаех и друго - че не той, а аз му бях в кърпа вързана. И вече се мъчех с нервни пръсти да превъртя ключа, за да скрия една страшна тайна - като че ли бях влюбена... От пръв поглед стрелата се беше забила толкова дълбоко в сърцето ми, че се подаваше от гърба ми.

Скоро започнах да се държа неадекватно. Настроенията ми зависеха изцяло от него и, според случая, изпадах ту в еуфория, ту в депресия. Ако Алекс не се обадеше или не се включеше на линия, губех апетит, сън, либидо и интерес към живота. А иначе се разхубавих и очите ми трайно придобиха онзи подозрителен блясък на влюбените девици от романтичните филми.

Минаха няколко седмици и той отново дойде в командировка, този път работата беше повече и се налагаше да остане два дни. Разбрахме се да вечеряме заедно и после…щяхме да решим по-късно, така каза той. Направо не можех да се позная, гримирах се повече от час, приличах на някаква пощръкляла Снежанка, която налудничаво повтаря: "Огледалце, огледалце, я кажи..."

Ресторанта…Алекс…В негово присъствие се почувствах като свенлива седмокласничка и това откритие напълно ме потресе, сякаш някой маркираше мислите ми с курсора и натискаше delete. Можех единствено да го съзерцавам с нямо обожание и да го изпивам с поглед така, както само влюбените умеят. Изглежда, че и той не беше безразличен към мен, което нажежаваше до бяло страстите.

Усещах, че ще стане нещо фатално, което ще ми преобърне живота, но не подозирах какво ми е погодила съдбата. Уж подхванахме един безкраен, интелектуален разговор и изведнъж хоп - знаете ли какво изтърсих, аз проклетницата? Че го желая.

Отговори на секундата и той ме желаел, и че между нас имало страшно много секс, все пак сме можели да пробваме да го направим и да видим какво ще стане. Оттук нататък разговорът не вървеше. И двамата бяхме нервни, а аз открих идиотския факт, че се чувствам като жертвен агнец пред заколение. Знаех какво е да се любиш с мъж, когото желаеш. От притеснение правех всевъзможни излишни движения, а Алекс ме зяпаше изпод вежди и говореше глупости в отговор на моите.

В асансьора на хотела той пръв не издържа. Просто ме грабна...

Ще ви спестя подробностите. И без друго не мога да пиша за това, защото се разплаквам, а като плача, виждам размазано и не мога да пиша. Знам само, че през цялото време имах чувството, че или ще припадна, или ще умра. Дори забравихме презервативите... За пръв път правех любов и умирах от страст, страх и възторг. Останалото са го казали поетите - как времето спира, светът изчезва, космосът избухва и прочие...

От тази нощ нататък много неща се промениха, аз се променях въпреки отчаяната вътрешна съпротива и безграничното ми недоумение, все Алекс ми беше пред очите-страшна работа! Когато мислех за него дори във въздуха лумваше еротика, която изпълваше стаята с талази от пухкави облаци. Лошото е, че си оставаше само във въздуха, защото той беше далеч от мен…Често говорехме по телефона, по ICQ-то и като че ли всичко беше наред и всичко говореше за продължаване на интимната връзка, докато…Ах, тези съвременни комуникации! Една сутрин включих кю-то и разбира се първата ми работа беше да поздравя Алекс, когато…на екрана се появи всъщност част от изречение, изпълнено със страст и обич, и което…не беше предназначено за мен. Алекс си имал гадже, а на мен беше казал друго. Подъл мерзавец! А той, ни лук ял, ни лук мирисал, продължаваше да ми се мазни, мръсникът му с мръсник!

Поболях се. Посърнах и дни наред се влачех с гробовна физиономия, а скоро разочарованието ми еволюира в тежка депресия. Умът ми не го побираше! Сякаш присъствах на собствената си емоционална екзекуция. Казах си - ето го божието възмездие за греховете ми. Така де, досега на толкова мъже бях изгорила душиците, крайно време беше да си получа заслуженото.

После се предадох и примирих. По едно време Алекс сам си призна, че обича друга жена - смутолеви го между другото, уж в контекста на разговора. Върхът на нахалството му беше, че спомена нещо за приятелство... Сърцето ми беше разбито. Обзе ме мрачна апатия. Взех да фантазирам как прелъстявам някой напет хубавец, а после безочливо го изоставям и така люто си разчиствам сметките с цялото мъжко племе, мътните го взели! Тази мисъл ме накара леко да живна, в очите ми за миг просветна хищен пламък, но апатията все пак надделя. Опитвах се да се напия до смърт, после повръщах по цяла нощ.

Чувствах се неописуемо гадно. Дори загубих чувството си за хумор. Любовната история бе стигнала твърде далеч - сякаш се бях телепортирала в телевизора на някоя пенсионерка и вече играех главната героиня във романтична драма, и то в най-трагичния епизод, който масово разревава зрителките.

Всяко ново утро ме цапардосваше с един чудовищен факт - бях прелъстена и изоставена! По цял ден прекарвах в самосъжаление. Скоро тези ми навици станаха толкова хронични, че продължителният плач се превърна в задължителен вечерен ритуал и част от дневния ми режим, подобно на миенето на зъби и други хигиенни процедури.

Осъзнах, че не искам да поддържам никаква връзка с Алекс повече, дори и телефонна, съобщих му, а той пак започна с ония тъпи приказки за възможното приятелство между нас. А, не, не, не!

Все още се възстановявам като след тежка болест. Оказах се жилава - ей ме на, жива и здрава съм. Интересът ми към живота и мъжете бавно се завръща, но засега е чисто академичен. Сексът предизвиква в мен вяло безучастие или отегчено раздразнение, според случая. Още не мога да се опомня и да проумея какво беше това чудо, дето ми се стовари на главата. Сигурна съм, че ще се оправя - нали казват, че вълкът козината си мени, но не и нрава си. Всъщност почнах да се съмнявам какъв точно ми е нравът!

Куча история

Вече колко време стоеше залепена до стената?

Десет минути... петнадесет... повече?

Познатият мъжки глас отдавна беше се отдалечил, а тя не смееше да мръдне. Беше изтръпнала, сърцето и биеше учестено, зъбите я боляха от стискане, а усещаше и пулсираща болка в слепоочията си.

"Гадняр! Кучи син!"- злобата в мислите и я задушаваше, искаше да поеме дъх, а не се получаваше. Сякаш върху гърдите и тежеше огромен камък, цяла канара.

Успя.

Успя да вдиша дълбоко и се отлепи от стената. Едва сега усети тежестта на чантата в дясната си ръка. Беше купила от любимото му сирене, бутилка червено вино, ябълки и портокали. Трябваше да е една спокойна, интимна вечер и страстна нощ, а се оказа в мухлясалия от влага ъгъл на блока, близо до кофата за боклук, предадена...

"Ако бях закъсняла само една минутка... нямаше да съм сред нищото и да се чувствам нищо, но щях... О, Боже!" - тази мисъл леко си проправи път измежду обидните думи, с които мозъкът и се опитваше да изтласка болката в гърдите й. Не. Не другата жена я тормозеше. Не го ревнуваше. Беше наясно, че има други жени, но това, което чу, я разкъса на хиляди парчета - "Оная стара к***а трябва да донесе парите, затова, мило, моля те, постискай зъби тази вечер. Ще се видим утре. Имай ми доверие, мило, не я обичам, но парите и ми трябват!... Стига де, нали все от някъде трябва да ги намерим! И постановка съм и направил, а не ги даде, а съм пратил на жълтурите записите... Престани!... Какво аз?... Ако... Ох, мила, не е същото, разбираш ли? Той ще те зароби, а аз тази... стига де! Тези пари ни трябват, миличкоооо. ОК, сега трябва да се прибирам, защото всеки момент ще дойде... Добре, добре! Чао, скъпа, чао!" После мина толкова близо до Марина, че дори усети дъха му, изруга една безпризорна котка пред входа и затръшна силно вратата.

Това не беше човекът, когото познаваше. Беше някой толкова различен и далечен, че усети страх. Страх, който никога досега не беше усещала. Страхът на разочарованието. Толкова се беше заблудила, две години! Цели две години и нищо от това, което само за няколко минути видя и чу...

Огледа се. Нямаше никой в мрачното вътрешно дворче на кооперацията, светеха само няколко прозореца и отнякъде се чуваше тиха музика. Напрегна слуха си, за да чуе мелодията, но се отказа.

Отвори малката си дамска чанта, видя плика с парите, потръпна още веднъж, извади телефона и отдалечавайки се от мръсния ъгъл, набра номера:

Ало! - отсреща прозвуча пресипнал от алкохол и цигари мъжки глас.

Дължиш ми услуга!

А-а-а здравейте, да! Такава ни е уговорката!

Става въпрос за един мъж.

Ясно. Дайте ми адреса.

Но искам да е по-най бързия начин.

Няма проблем, госпожо, дайте ми адреса. Тръгвам веднага.

Парите си ще получиш като предния път.

Да, госпожо!

Марина продиктува адреса, отключи колата си и седна, извади цигара, повъртя я между пръстите си, запали я и втренчи безизразния си поглед в тъмния вход. Петнадесет минути по-късно в него влезе висок, силно прегърбен мъж с нисконахлупена шапка на главата, не светна стълбищното осветление, а само след минута нещо проблясна за миг и отново потъна в тъмнина.

Прегърбеният мъж излезе на бегом от входа, прекоси мрачното вътрешно дворче на кооперацията и мина покрай колата на Марина, вгледа се за секунда в красивото женско лице и през ума му мина мисълта: "От някъде я познавам!?". Подмина и десетина метра по-надолу се сети. Да! Та това беше министърът на културата! Преди години беше популярна актриса. "Хубава жена. Какво ли прави тук посред нощ?"

Свобода

Кремена натискаше газта. Свободна... Щастлива...

Чистачките едва смогваха на силния дъжд, но тя не спираше, натискаше газта.

Когато замина за Гърция, беше на двадесет и две, прекалено млада, за да послуша какво и говореха. Душата и беше прекалено чиста, за да приеме, че има и много мръсотия в живота.

Започна работа в един малък квартален бар на Атина. Костис идваше често, винаги когато тя беше на смяна. Оставяше и големи бакшиши и често подмяташе, че е много хубава и че иска да я има. Кремена само се усмихваше. Времето минаваше, а Костис упорито, като хрътка надушила следа, я преследваше. Тогава точно баща и получи удар. Тогава за пръв път тя говори с гръка и му разказа за семейството си, за несгодите и за себе си. Сподели му, че се нуждае от допълнителни доходи, за да може да помага на майка си и на брат си, студент в Софийския Университет.

Костис предложи да се грижи за домакинството му, беше вдовец с двама големи сина, които отдавна не живееха при него. Кремена не се поколеба нито за секунда и прие.

Всичко беше наред до деня, в който Костис и заяви, че няма да ходи повече на работа в бара, обеща и тройно по-голяма заплата за да се грижи за него и за дома му, дори и предложи да се премести при него. И тогава вечерта, в която той лично и помогна да пренесе малкото багаж от квартирата и, същата вечер той и заяви, че освен от топла храна и от чисти дрехи, се нуждае и от жена. Кремена се възпротиви, но той вече беше прибрал паспорта и в металния сейф и заплаши, че ще я издаде на полицията. Така започнаха трите най-кошмарни години в живота и.

По цял ден беше заключена, извеждаше я рядко, обикновено в неделя и всеки път Кремена си мислеше, че ако и сложи каишка на врата и я поведе като куче, едва ли на някого ще му направи впечатление. Но всеки месец редовно изпращаше пари на майка и и един път седмично и позволяваше да се обади по телефона. Заради майка си и брат си, момичето беше принудено да изтърпява и упреците за "лошата" храна и забележките за прането и почистването, а най-вече кошмарната интимност, която е трудна за описване. Отнасяше се с нея като с парцалива кукла, никаква нежност, никаква жал, не я оставяше на мира и не приемаше никакви оплаквания.

Кремена постепенно посърна, отслабна. Вече нямаше нито блясък в очите и, нито усмивка, вършеше всичко механично. От хубавото, весело момиче нямаше и помен. Най-прекрасният момент беше когато и купи кола, една поовехтяла "Тойота", беше и подарък за двадесет и четвъртия и рожден ден. Позволяваше и да я кара когато излизаха извън Атина. Колко се радваше тогава Кремена, колко щастлива беше. Малко свобода, независимо, че той беше плътно до нея, мъничко щастие за обруганото и сърце.

И това допреди пет дни. Тогава...

Тогава той се прибра ядосан от работа, седна да вечеря и още на първия залък започна неистово да крещи, че яденето е пресолено. Както викаше с всичка сила, стана, понечи да я удари и... лицето му се изкриви в болезнена гримаса, устните му посиняха. Строполи се на стола, после падна на килима и задушавайки се, протягаше ръце към нея, сякаш молеше за помощ. Кремена не помръдна от мястото си, беше като вцепенена. Така изминаха няколко минути. Изведнъж той изхриптя силно, отвори широко очите си и... притихна. Момичето почака още няколко минути, после се увери, че е мъртъв, извади ключовете от сакото му, отключи сейфа и си прибра единствено паспорта. После се обади на полицията и на единия му син.

Смирено изчака да мине аутопсията, за да установят, че е починал от естествена смърт и да не я обвинят в убийство и ето, че дойде и дългоочакваният момент, в който беше свободна да напусне Гърция. Синовете му проявиха човещина, дадоха и малко пари за път и така... Кремена летеше с бясна скорост към къщи.

Натискаше газта... Свободна... Щастлива...

Очите и се пълнеха със сълзи, триеше ги с опакото на ръката си.

Натискаше газта... Свободна... Щастлива...

Не видя семафора... не видя жп-прелеза... не видя идващия влак.

Редактирано 24 ноември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Ми, колко трябва да си глупава да повярваш, че някой мъж ще ти плаща тройна заплата, за да се грижиш за него, но трябва да живееш при него. Еми, сорка ама гафовете стават от прекалена наивност и неразумност.

Свобода

.....

Туй като че ли е най-доброто ти досега.

Въпреки "телеграфния" на места стил, фабулата е достатъчно добре разкрита, както и представянето.

Определено ми хареса.

Поздрави.

10х значи

Телеграфски стил. Това много ме развесели. Аз пиша именно в телеграфски стил. Всичко. Кратко, точно, ясно, без излишни финтифлюшки и драперии от думи. Дзен, Док, към това се стремя - с малко думи да разкажа много нещо Обичам миниатюрите.

Събуждам се.

От онзи нервен сън, всъщност полусън... Заслушвам се.

Гершуин... Summertime" от "Порги и Бес". Една моя мечта. Да гледам операта на живо.

Ставам и паля цигара. Излизам на терасата. Чува се много по-добре. Джаз-опера посред нощ...

На отсрещната тераса виждам силует и огънче. Мисля си: Още някой като мен. Безсъние ли е или още не си е легнал след бурна нощ, любов...? Не го познавам. Живее в отсрещния блок, а не го познавам. Мъж ли е... или жена... Все едно... някой като мен - буден, или разбуден, или... тъжен, или толкова щастлив, че... Или е влюбен и чака утрото, за да види любимия си човек. Или...

Неволно вдигам ръката си за поздрав.

Силуетът ми отвръща на жеста.

Пушим. Тихо е. Само вариацията от "Порги и Бес".

Три часът и двадесет и една минути... и Гершуин...

Редактирано 27 ноември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Моята Ваня

Как започва приятелството?

Различно. Всички знаем, че няма условности и определени моменти, но със скандал...?!

Е, така започна едно от моите приятелства.

Беше в далечната 1986 година, бяхме млади, компютрите бяха почти непознати, нямаше мобилни телефони...

Във фирмата сформирахме нов отдел, амбицирани бяхме да компютиризираме, да намалим „писателската” дейност. Нямах и най-малка представа с какво се захващах. Базата-данни... Брррр... Днес като се сетя, ми става мъничко смешно, и мъничко гордо, и мъничко тъжно. Защо тъжно? Защото като че ли ми липсва онзи огън-негасен на непознатото, на покоряването, на насладата от първите проходки. Както и да е. Приятно е!

Още след първите няколко дни разбрах, че няма да успея да покрия срока. Материята беше невъзможна за покоряване като количество и... откриха още едно работно място, разбира се пак за човек от фирмата.

Дойде усмихната. Познавах я бегло, нямахме допирателни точки в професиите си. Красива жена, дребничка, зеленоока, подвижна и гласовита. Изглеждаше много навита за новата работа, но... след две седмици аз продължавах да имам усещането, че работя сама, като количество това, което вдигах вечер на дискети като че ли не беше толкова по-голямо. Моето работна място беше зад Ваниното(казва се Ваня), загледах се веднъж. Курсорът не помръдваше, екраните не се сменяха с минути, по двайсет-трийсет минути. Не попитах какво прави, по-точно защо нищо не прави. Казах си: Струва ми се!

Но не! Това продължи още няколко дни. Разбрах, че новата ми колежка просто имитира ангажираност. Пак се запитах: Защо?! Но вече търпението ми скърцаше със зъби... Не помня как точно съм изглеждала, но помня, че отидох до работната и маса, затворих листингите и и казах с почти равен глас:

- Не ти трябват. Ти така и така не пишеш нищо. Виж... не знам защо дойде тук, но знам защо аз съм тук и ако нямаш намерение да работиш... си върви! Не си ми необходима!

- Е, за теб всички знаем, че си работохолик. Не мога като теб. Не го ли разбра?! – и тя не крещеше, и нейният глас беше почти раван, почти...

Тук вече със сигурност повиших и тон, и кръвно, и... абе направо бях бясна:

- Не искам от теб да си като мен, а да ми бъдеш колега. По дяволите! Не знаеш ли какво означава колега? Не искам да ме покриваш на сто процента, но... поне петдесет бе, Ваня! Петдесет проклети процента означава да попишеш поне пет часа, без да си бъркаш в носа и без да блееш през прозореца!

Тя замълча. Аз си седнах на мястото, решена дори и на бой. Шефът постоянно ме питаше:

- Какво става? Как се движим?

Какво да му кажа? А? Че ми е назначил човек, който... та аз по-добре да набия Ваня, отколкото да докладвам на шефа...

До края на работния ден мълчахме. И на следващия. И на по следващия. Но курсура... не беше стационарен, а вечер с удоволствие забелязвах как количеството информация задоволително растеше.

Три дни. Минаха в мълчание. На четвъртия...

Бях закъсняла малко, проблем с колата. Влезнах в залата и ме посрещна приятния аромат на току що смляно и сварено кафе, а на моята работна маса имаше букетче рошавелки-хризантеми. Погледнах Ванята, която седеше някак плахо на стола си и... ме чакаше... Пустите мои очи-издайници. Тези три дни зор издържах, обвинявах се за думите си, чудех се как да постъпя и какво да направя, че да не мълчим като риби, но и да запазя позицията си... Направих крачка към малката женичка на стола и... почти едновременно се вкопчихме една в друга в силна прегръдка. Знам... Знам... Ще кажете, че така става по филмите! Да. И при нас стана като на филм. Ваня каза три думи:

- Ти си права!

Знаете ли? После работихме осемнадесет години заедно. Много пъти се разбирахме само с очи. Сприятелихме се. Не! Станахме части от едно цяло.

Ванята... Това е човекът, на когото имам стопроцентово доверие. И тя на мен.

Обичам я!

Днес има рожден ден!

И е мой приятел!

Разговор

Мамо, искам да те питам нещо!

Слушам те, малка моя.

Някога случвало ли ти се е да мислиш, че познаваш някого, а като го опознаеш... да разбереш, че си се... лъгала... не точно, но да осъзнаеш, че си познавала друг човек ...

Да, мое малко момиче, случва се. Не друг човек си познавала, а си сътворила друг човек... трудно е да опознаеш човек. Бързо слагаме дамги и ореоли. Дамгите е трудно да заличим, а ореолите е лесно да свалим.

Как познаваш дали можеш да разчиташ на някой?

Има знаци, малка моя, които ако не разчетем правилно, се лъжем ...

А ти лъгала ли си се?

Разбира се. Ако някой ти каже, че не се е лъгал, значи лъже. Не теб, не другите, себе си лъже.

А как да разбера, че някой ме харесва такава, каквато съм ?

Труден въпрос. Времето може да ти е от помощ, и искреността ти. Тези двете са напълно достатъчни.

Мамо, защо аз нямам такива приятели като твоите?

А ти защо си мислиш, че нямаш?

Ами...

Времето и многото житейски ситуации са сътворили приятелствата ни. Пред теб е цял един живот. Не бързай!

Била ли си разочарована, мамо?

Десетки пъти, малка моя. Всъщност... стотици, но това няма значение. Всяко разочарование е имало своя смисъл и е носело в себе си поредния житейски урок.

Боли ме като се разочаровам!

Знам. Така и трябва. Болката е добър учител.

Колко ти е лесно да го кажеш!

Казвам го с лекота, защото съм го преживявала или го преживявам .

Ако казваш на някого това, което знаеш, че иска да чуе, но ти не мислиш като него... лицемерие ли е?

Да.

Но ти си ми казвала, че понякога е хубаво да сме лицемерни.

Казвала съм ти, че е необходимо, а не хубаво.

Същото е.

Не.

Имам нужда от съвета ти...

Моят съвет го знаеш, малка моя. Избор. Имаш право на избор. Звук ли ще бъдеш или ехото на нечий звук... това е!

Мамичкоооо, трудно ми е!

Знам, знам! Малко мое момиче... Знам!...

Сън

Бяла стая. Почти няма мебели. Първото усещане е за студ, но...

Не, не е студено... горещо е... Нетърпение... страст... Устните се впиват жадно, дрехите падат, падат, без значение къде. Те не са важни. Важно е безумното желание, важни са ръцете, изгарящи кожата, важни са напуканите от страст устни, мълвящи почти несвързано. Миг на върховна наслада и стон... стон, откъснал се от душата като птица, излетяла неочаквано. Две тела, слети във върховен екстаз, любовен танц, движеща се лава от наслада...

Матракът се плъзва бавно и меко пада от леглото, но кой го забелязва. Влажните тела не се разделят, устните, набъбнали от страст, парят, парят до болка...

...

Часовникът звъни!

Не, не ми се става! Не и сега... Проклет часовник!

Тялото ми е натежало от съня... Същият сън, десетки нощи се повтаря и никога не мога да го довърша. Ама и аз съм една... дори и сънищата ми са като мен, несъвършени и нескопосани. Все бързам за някъде, все искам още и още... и от това ме боли, разбира се! Това, което сънувам, е любов. Не, не е секс, а любов. Разликата между секса и любовта е като между черния хайвер и бобената чорба, нали ме разбирате правилно? Не, че имам нещо против боба, ама за просветените е ясно, че черният хайвер е лукс. Един приятел казва: "В днешно време да си влюбен е привилегия, а да правиш любов е разкош". Прав е. От кога не съм правила любов? Не, не ми се мисли, гадно е да се връщам назад във времето. Там има само спомени, прекрасни, но спомени... Затова превръщам спомените в сънища, те поне са в настоящето.

Навън вали. Едрите капки дъжд потропват по ламарината на прозореца.

Също като в онази нощ...

Последната, в която правих любов...

"... Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп на болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба..."

Оскар Уайлд "Славеят и розата"

Вървеше бавно, дъждът се смесваше със сълзите и. Нямаше посока. Просто вървеше сама в огромния град. Една тъжна жена сред тълпа от хора, всеки загрижен и потънал в собствения си свят.

Тогава я видя.

Една прекрасна червена роза в калта.

Наведе се и я вдигна. Някой беше прекършил малките и шипчета. "Какви сме ние, хората! Страхуваме се дори от леко убождане!". Притисна цветето до гърдите си. Тръпка премина през крехкото и тяло.

Тя рязко смени посоката и с бърза крачка се отправи към дома си. Съблече мокрия шлифер и само с върха на пръстите си нежно отми калта от пурпурните листенца. "Целувам върховете на пръстите ти!" - споменът премина като стон през съзнанието и. Огледа се, все едно не беше в собствения си дом, видя изящната кристална вазичка и постави ласкаво цветето в нея.

Механично отвори капака на пианото. Не беше свирила от месеци. Разтри премръзналите си пръсти и докосна клавишите. Познатият звук я изтръгна от вцепенението. Засвири. "Лунната соната"... С всеки следващ акорд усещаше топлината, която нахлуваше в пръстите и. Свиреше, затворила очите си, а по лицето и се стичаха сълзи и правеха вадички от отмиващия се грим.

Свиреше!

Отвори очите си и погледна розата. Стори и се, че цветето помръдна с пурпурната си кадифена главица.

Усмихна се.

С последния акорд се изправи рязко и отиде до дамската си чанта, извади флакона с приспивателните и ги изсипа в тоалетната. Гледаше, докато водната фуния ги отнасяше далеч... далеч...

Усети спокойствие и лекота в гърдите си.

Болката я нямаше! Нямаше я болката!

Нямаше я!

P.S Заглавието е линк

Редактирано 15 януари 200917 г. от Нел (преглед на промените)

... Казваш, че трябва да съхраня ножа. Онзи, който извадих от гърба си. Приятелският. Да го сложа на тоалетката си и да го виждам всеки път, когато се изправя пред огледалото, за да видя очите на жената, която със сълзите си отми собствената си кръв по този нож Не мисля! Защото ще го виждам постоянно и в транс ще шепна: "Не въвеждай ме в изкушение...", а е известно, че колкото повече бягаш от изкушенията, толкова повече те настигат... И в някой ведър, изпълнен с ухания и прелестни звуци ден, ще взема ножа във вече заякналата си ръка, ще намеря подходящия момент и ще го забия в приятелския гръб. "Нищо лично! Просто ти връщам жеста" Колко гадно звучи, нали? Но не това ме спира, а мисълта, че удряйки, ще видя белезите. Онези, оставени върху приятелския гръб от други приятели и... Мамка му! Няма да съм различна! Ще съм като тях... като него... Затова го изхвърлих. Беше красив нож, уникален и скъп, защото беше от приятел... Не въздишай. Знам, непокорна съм, а и трябва да си пазя гърба. А и онзи белег между плешките ми е достатъчен спомен... от един приятел! ...