http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Много пъти не разбираме когато сме срещнали човек-ангел, Уиши...

Двоумях се за заглавието "Ангелът" или "Мечтателят", но... натежа човешкото.

Размисли и страсти по тема „Бягството на Пепеляшка в полунощ”...

- Ей така... просто се фръцнала и побягнала.

- А-а-а, не е така. Знаела, че магията ще иде по дяволите точно в полунощ.

- Е и? Нали уж обичала принца и всичките му там... салтанати са, за да танцува с него?

- Да де, ама... откъде да знае дали принца ще познае хубавия кон под скъсан чул?

- Бе той ако не познае хубавия кон под скъсания чул, значи няма да познае и куция кон докато го язди

- Е, ама не всички принцове са толкоз проницателни?

- Обаче този е...

- Да. Ама Пепеляшка откъде да знае развоя на приказката?

- И като не знае развоя, значи побягва и толкоз...

- Не бе! Оставило е многоточие момичето.

- Искаш да кажеш, че си е изгубила чепичето нарочно

- А-а-а, не казвам такова нещо... ‘щот’ не знам дали е нарочно или толкова се срамувала от чула си, че не мислела за нищо друго, освен по-бързо да изчезне от полезрението на принца

- Е-е-е, какво означава един чул като човекът вече се бил влюбил в пеперудената лекота, красота и финес на непознатата?

- За определени принцове много означава. ‘що мислиш, че сестрите на Пепеляшка толкоз се издокарвали за бала – то пристягания, то ондулации, то циркулации, то жестикулации, то купища още – ации, че да му се заврат в очите...

- Е, да де, знам приказката, ама точно този принц не е от тия дето лапат въдицата на изкуствен червей

- Оф, ще ме умориш ти... Тя откъде да знае какъв е като тогава за пръв път се допряла до него?

- Искала да го опознае демек... това ли ми казваш?

- Знам ли... навсякъде тръбят, че мъж не потърси ли една жена... егаси и магията дето е била

- Ама в този случай завалията се пребил да я търси

- И я намерил! Те това е важното! Схващаш ли? Другото...

- А-а-а, ама можеше да се откаже от нея като и види дрипите и как търка пода и... бе тя обикновено момиче била, нямала си нищо...

- Имала си, имала...

- Какво бе?

- Ми добра фея си имала, а ей го на-сестрите и мащехата си нямали...

- Откъде да си намеря фея?

- Чакай малко – Пепеляшкееее...

Напират ми разни глупости в главата , но няма да ги изтипосвам тук. Не мога обаче да скрия,че си те видях като един вентролог ,представящ ни своя диалого- монолог. Разсмя ме определено,и все пак добре че не съм на пет, щеше да видиш тогава...

Редактирано 25 август 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Разсмя ме определено

Най-определено това ме радва. Защото се забавлявах просто...

все пак добре че не съм на пет, щеше да видиш тогава...

- Пепеляшкеее...

Забавно ти е на теб, но момиченцата на пет са истински принцеси.Онзи ден се срещнах с една шоколадова принцеса на име Дими. Тя ми разказа, че него ден чула карета да минава под балкона им. Не можеш да си представиш очите и какво излъчваха.Баба и ми обясни уж тихо ,че всъщност е профучал мотор, но знаеш как децата улавят всичко.Искаше ми се да и върна думите назад, но просто замазах положението с това,че модерните карети издават такъв шум, а тя въобще не е в крак с времето. Толкова е очарователна тази наивност, и толкова ми се иска да си я върна понякога , но уви.. някои илюзии са по - чупливи дори от стъклените пантофки на Пепеляшка.

Хм... прочетох поста ти, станах сериозна и се замислих какво да ти отговоря, гледайки през прозореца. Така са ме учили-да търся отговорите в природата. В този момент видях две катерички на отсрещния бор, сякаш играеха на гоненка и сякаш се смееха... И тогава си казах: Щом ти се причува катеричи смях, значи все още е здрава стъклената ти пантофка, Пепеляшке Илюзия е, че сме нещо повече от... пепел...

Какво сега, пращаш ми да я търся ли..?

Може да ставаш сериозна , но за малко, иначе има опасност да се заразиш и да заприличаш на.... сещаш се. И щом това ти прозрение е породено от катеричата игра, признавам си, приемам го абсолютно на сериозно.

Да я търсиш ли... А-а-а, не, не! Нали знаеш... тя ще те намери-другата стъклена пантофка... и няма да стане на друго краче, освен на твоето...

Мдаа, всъщност ми хрумна още един откачалски сценарий за приказка, но понеже не ме бива в писането им ,мога да го подхвърля на теб. И все пак предлагам, колкото и да разхвърляме приказките, в крайна сметка да ги подреждаме най- прилежно в класическият им вариант, така петгодишните няма да заподозрат, че сме си заиграли с тях под носа им.

Наскоро прочетох какво казва Казандзакис:"Има ли неща по истинско от истината? - Да, приказките. Те придават безсмъртен смисъл на мимолетната истина" А колкото до заиграването Ей, виж в коя тема сме! Това беше малка закачка разказче-диалог на(забележи) големи хора.

Днес ми беше особено тъжно и самотно. Исках да си поговря с някой, но нямаше с кой. Реших да чета нещо интересно в нета. И така попаднах на теб, Нел. Изчетох всичко. Всичките ти разкази ми харесват, може би най-много "Въздишка в полунощ". Не само, че на мен ми се е случвало подобно нещо, ами и женския персонаж носи моето име. Все едно четох част от живота си отстрани. Имах нужда от нещо такова. Благодаря ти, че днес попаднах на теб, отделих ти около 3 часа, но се почувствах много по-добре :} Ще следя с интерес!

Редактирано 21 октомври 201114 г. от Dai4etoo (преглед на промените)

Дайче, аз ти благодаря за хубавите думи и вниманието! Такива думи винаги ме умиляват и затвърждават вярата ми в невидимите връзки между хората! Дано тези три часа да не са загубено време! И дано да се взема най-накрая в ръце и да напиша някой разказ, че вече ме е яд на себе си... Благодаря за отвореното ти сърце!

Редактирано 20 октомври 201114 г. от Нел (преглед на промените)

Прекрасни са ти разказите - прочетох всичко старо до тук и ще продължа напред. Моите искрени поздрави! а, че то било последна публикация. Почти година нищо - защо? Чакам вече следващата с нетърпение.

Благодаря ти! Мога ли компенсирам с целувка това, че наистина от година не съм писала разказ?!

"Елмен?! Защо "страдаща душа"? Да ти призная... не съм от привърженицте на тезата, че само някой изтерзан от живота пише "

Ами да, някой който си няма работа също.. развива графомания в някои случаи

Ами да, някой който си няма работа също.. развива графомания в някои случаи

Май няма да съм от тези "графомани без работа", защото точно в последните три месеца бях болнични и точно в тях почти нищо не написах.

Ще дойде, че съм работещ, нестрадащ графоман, който напук на графоманията си не пише

Какво работиш?

Компенсирането може да мине за първо време) Наистина ми харесаха разказите ти и чакам следващите с интерес. А за болничните - с пожелание за бързо подобряване. Красива и спокойна вечер!

Какво работиш?

Нещо, което няма нищо общо с писането.

Уиши, Нелета... благодаря, момичета!

Участ

- Како Мароо, ей како Маро ма!

Старата жена отвори тежката, скърцаща врата на къщата си. Отсреща боса и полугола стоеше Анифе с малката Ата на ръце.Вихрушката вкара облак снежен прах в топлата стая. Беше краят на януари и такава виелица от години не се беше случвала. И студ. Кучешки студ.

- Прибери ма, ма како Маро, Алито ма изгони – по посинелите, замръзнали бузи на младата циганка се стичаха едри сълзи, спираха се за малко на острата брадичка и политаха към голата и гръд. С жилетка бе успяла да увие момиченцето си през глава, само очичките му се виждаха. Гледаше уплашено.

- Влизай, чедо, влизай... знам я твойта, ич не ти е лесно. Дай детето и сядай до печката... Божкеее, кога има чиляк да пати... – Наведе се и сложи още едно дърво в старото кюмбе.

Анифето се сви в ъгъла и утихна. Само сълзите и неспирно се стичаха по гладкото и мургаво лице, а раменете потръпваха при всеки порив на вихрушката навън.

Мария разви жилетката и хубавите, руси къдрици на детето блеснаха под лампата. Сините му, ясни очи оживяха от топлината. Поиска да слезе на земята. С несигурни стъпки отиде до майка си, протегна почервенелите си от студ ръчички и изтри сълзите и.

Замълчаха. Нямаше какво да си кажат. Историята я знаеше цяло село и от три години не спираха приказките и догатките. Откакто се роди Ата. Роди се с бяла кожа и светло мъхче по главата, не приличаще на никой от родата на стария Исеин. И се започна... Алито се пропи и все навъсен ходеше, а нощем пребиваше Анифе. През деня никоя от другите жени дума не и обелваше, съскаха зад гърба и я плюеха. Не я приеха още когато Али я доведе от Стара Загора, а сега си изкарваха злобата открито. Различна беше от тях, завършила гимназия, учена, дрехите и хубави, накитите и златни, не като техните – пиринчени и пластмасови дрънкулки. И красива, много красива. Гарвановата и коса стигаше под кръста и като я вържеше нависоко, падаше като водопад над кафявите, големи, бадемови и винаги усмихнати очи.

- Не съм, како Маро, не съм познала друг мъж, освен Алито. Никой ми не верва, само ти... само ти... гласът на Анифе се задави в сълзи.

- Знам, чедо, знам... Яла да си легнеш, па утре ще я измъдрим някак. Имам някой левец, ще стигнат да си идеш при вашите, пък после ще му мислиш нататък... то това твоето живот ли е? Ами и детето страда покрай теб...

...

- Д-р Манушева, имаме пациент с кравна група АБ, отрицателен резус фактор – от вратата се подаваше рошавата глава на дежурната сестра в Спешното - реших, че ще ви заинтригува, като вашата кръвна група е, рядко се среща. Ама той е циганин, д-р Манушева.

Атина леко потръпна. Винаги се случваше, когато някой споменеше думата. Не се притесняваше от произхода си, а от отношението на другите. Затова като навърши пълнолетие, смени името си и бащиното, остави само фамилията. „Мануш” на цигански значи „човек”. После срещна Сашо и година не посмя да му каже. Престраши се едва когато той предложи да се оженят и макар да очакваше, че това ще е краят, той трябваше да знае. Учеше медицина, беше наясно с генома и знаеше своята и майчината си участ. „Циганка съм, Саше, и майка ми е циганка, и баща ми...” Александър като че ли изобщо не се учуди, засмя се и рече :

- Глупаче, та аз те обичам! Има ли някакво значение? Обичам най-русокосата и синеока циганка в цяла България, най-милата, пламенна и умна жена, която съм срещал през целият си досегашен живот.

Сърцето и запя тогава. За пръв път някой не се учуди, не зацъка с език и не изтърси някоя, скрита зад шега, вулгарност. Заведе го в къщи, а Анифето дълго го държа в прегръдките си и плачеше ли... плачеше...

...

В последните двадесет и три години нямаше нощ, в която да не се свие някъде, където няма да я чуе Ата, да бръкне в дълбокия джоб на полата си и да извади една овехтяла снимка.После дълго да се взира в дълбоките, черни очи на мъжа и да хлипа: „Не съм, Али, не съм...”Тогава, в онази зимна, мразовита нощ, когато Али я изгони и добра съседка я приюти, се зарече пред Бог, че каквото да и струва, на рожбата си ще осигури живот, различен от този, на повечето цигани. И го направи. Не се прибра при баща си и братята си, знаеше, че и там няма да срещне разбиране и в крайна сметка майка и щеше да пати. Отиде в София, намери евтина квартира, даде детето на седмични ясли и изкара курс за кранист. Работи по заводи и национални обекти, местеха се с Ата от град на град, но събра пари, купи жилище в Пловдив и се установиха там. Момичето и порасна хубавица и умница и когато завърши гимназия, Анифе настоя да кандидатства медицина. Това си мечтаеше още от малка, това я влечеше, това бяха игрите и. Ата не я разочарова. На нея се беше метнала – упорита и непредавна. Не се спираше пред трудностите, не хланчеше, не падаше духом.

И ето сега нейното момиче доведе човек, който е разбрал и приел истината.

Анифе плака дълго, но за пръв път от толкова години в сълзите и нямаше горест, не пареха от болка, а се лееха като лековит дъжд по мургавото, поувяхнало вече лице на изстрадалата майка.

...

Атина се изправи бързо и на бегом последва сестра Тошева, която разказваше как циганинът успял да измъкне от горяща кола семейство с малко, русокосо, сенеоко момченце. „Ама голям сладур! С едни къдрици като ангелче...”. Детето било добре, майката и бащата и те щели да се оправят, най-пострадал бил спасителят всъщност...

Видя го и се закова в рамката на вратата.

Това беше мъжът от вехтата снимка. Баща и.

Знаеше всичко. Знаеше какъв хубавец е бил и колко е искал и обичал Анифе. Знаеше как се опълчил на баща си и не взел булка по обичая. Знаеше как три години се опитвал, но не успял да приеме външността на детето и как не повярвал, че любимата му не е изменила, колкото и да го молела и обяснявала. Как се пропил и спрял да свири, как се гаврели зад гърба му всички в селото, как го подигравали братята му, баща му, сестрите му. Как не издържал и една нощ, пиян до умопомрачение, изхвърлил на улицата младата си жена и детето... И как после години наред ги търсил, но те не искали да ги намери...

„Ето го нашият герой, докторе, малко е пообгорял, но ще се оправи...” – сестра Тошева не млъкваше – „Ама спаси хорате ей! А после циганите не били човеци, бе и човеци има сред тях...”

Беше си представяла този миг хиляди пъти. Беше ходила в селото и обикаляла около бащината си къща. Искаше да го види. Искаше да му изкрещи в лицето, че е сгрешил и си заслужава наказанието... Но знае ли човек кога греши?

Не го мразеше. Анифе се беше постарала да не го намрази. Оправдаваше го до последния си дъх.

Седна до него.

Първо я погледна учудено, после леко се усмихна с очи, втренчи се в лицето и и като че ли целият му живот премина през погледа му в следващите няколко мига, всичките онези години на мъка и вина. Преглътна болезнено.

Атина се усмихваше:

- Позна ме! Нали... Позна ме, тате...

Сестра Тошева млъкна.

Редактирано 9 август 201214 г. от Нел (преглед на промените)

Нелчик, малко са хората, чието перото не стърже на ръждясало след дълга пауза. Поздрави за разказа, приятелче. Между другото с твоите цигани сме от една кръвна група. Без майтап.

Циганчето ми то Най-рядката кръвна група. Алфа-бетите. Наложи се и малко специализирана литература да почета и генетика даже. Ама хак ми е като се топя в непознати води Но се радвам, че не пиша с перо. Здрав лист нямаше да остане под него.

off

Не се радвай. Колко му е следващият път да получиш сюрприз от 'Български пощи'. два стека х 500 бели листи.

...пропуснах нещо,

http://www.youtube.com/watch?v=YItoBnBnH8Y

Редактирано 9 август 201214 г. от Уиш... (преглед на промените)

... страхотна песен и клип! Уишката... В голям слънчев плик ли ще са листите?!

Признавам си въобще не ме бива в писането на разкази, за сметка на това пък в оф топика съм много добра. Е, със сигурност следващият ще е поне два пъти по- голям и в пъти по- тежък, виж за цвета не гарантирам. ( ;

Нел!

от мен - перата