Следва описание на преживяването на сатори в дзен-будизма.

Откъс от книгата „Трите стълба на дзен” – Филип Капло

Д.К канадка, домакиня, 35 годишна

1. Светът, който сетивата възприемат, е възможно най-неистинският (в смисъл цялостност и завършеност) и с най-малко динамика. Той е най-маловажният в онази необятна „геометрия на съществуванието”, чиято амплитуда на вибрации, интензивност и финост не се поддават на словесно описание.

2. Думите са непохватни и примитивни – и почти безполезни, ако се опитваш да представиш чрез тях многоизмерните деяния на този огромен комплекс от динамични сили, зада установиш контакт с него, ти трябва да изоставиш привичното си ниво на съзнание.

3. Дори най-прозаичното действие – примерно когато ядеш или си почесваш ръката – изобщо не е просто. То е само видимият етап една сложна верига от причини и следствия, простираща се между Непознаваемото и безкрайността на Безмълвието, където индивидуалното съзнание, не може даже да влезе. Всъщност няма нищо, което да може да бъде узнато.

4. Физическият свят е едно безкрайно движение, това е светът на времевото съществувание. Но едновременно с това той е една безкрайна Тишина и Пустота. В този смисъл всяко нещо е прозаично. Всяко нещо има своите специфични вътрешни особености, своята карма, следствие от „живота във времето”, но и никъде във всемира няма празно пространство, място където един обект да не се прелива в някой друг.

5. И най-нищожното колебание във времето – лекият дъждец или нежният зефир – ме смайва така, сякаш съм свидетел на нещо чудодейно, прекрасно и благо. Да няма нищо, което трябва да правиш, а просто да бъдеш това, което си – ето най-съвършеният акт във всемира!

6. Вглеждайки се в лицата на хората, аз откривам по нещичко от дългата верига на техните предишни съществувания, а понякога и то бъдещите. Последните се крият зад външния облик, сякаш са от някаква фина паяжина, и същевременно го уплътняват.

7. Когато се усамотя, мога да чуя една „песен”, която извира буквално отвсякъде. Всяко нещо си има песен; дори настроенията, мислите и чувствата си имат своите недоловими песни. Но под това привидно многообразие те се сливат в едно неизразимо и необятно полифонично единство.

8. Преизпълнена съм с любов и тъй като няма конкретен обект, може би е по-добре да я наричам любвеобилност. Но моите стари емоционални нагласи все още възпрепятстват потока на тази свръхнежна и не познаваща усилието любвеобилност.

9. Усещам в себе си нещо – ще го нарека „съзнание”, - което не е мое, но това съм и самата аз. То ме закриля и ме води в най-подходящата посока за моята еволюция и съзряване и ме отклонява от пътищата, които биха ме отдалечили от тези цели. То е като поток, в който съм се гмурнала и сега ме отнася, преизпълнена с радост, отвъд самата мен...

Благодаря ти Вало, прекрасна тема за индивидуалния БОГ.

Прекрасна тема... Поезия е.

Каква красива илюзия... И двумерно - наистина не съществува празно пространство.

„Един ден успях да изтрия всички понятия от съзнанието си. Изоставих всякакви желания. Отхвърлил всички думи, с които мислех до момента, стоях в покой. Чувствах се малко особено — като че ли нещо ме носеше или докосвах някаква непозната за мен сила… и изведнъж — «дз-з-зът» — влязох! Намирах се в кожата си, разбира се, но имах чувството, че стоя в центъра на Космоса. Говорех, но думите ми бяха загубили смисъла си. Виждах хора да идват към мен, но всички те бяха един и същи човек. Всички те бях аз! Видях света за първи път. Дотогава мислех, че съм бил роден. Но сега разбрах, че това не е истина — никога не съм се раждал — аз съм Космосът — не съществува никакъв отделен индивид на име господин Сасаки“.

Не е ли именно това състояние крайната цел на всички духовни търсения? И ако е така, не е ли вредно вкопчването в "знания" и "духовни" постижения?

Може би изоставяйки понятията и разсимволизирайки света, ние намираме себе си...

Това е! Това е краят на всяко духовно дирене и на всеки духовен път, ако човек може да го извърви. Бедата е, че мнозина са склонни да приемат края за начало. Тук могат да са ни от полза биографиите на тези учители, за да видим през какво са минали преди да осъзнаят, че "не съществува никакъв отделен индивид на име господин Сасаки". Няма как да скочим директно в това. Терминът внезапно просветление описва преминаването на количество в качество, а не някакъв недетерминиран скок на съзнанието.

Редактирано 7 януари 201115 г. от scepsis (преглед на промените)

Това е! Това е краят на всяко духовно дирене и на всеки духовен път, ако човек може да го извърви. Бедата е, че мнозина са склонни да приемат края за начало. Тук могат да са ни от полза биографиите на тези учители, за да видим през какво са минали преди да осъзнаят, че "не съществува никакъв отделен индивид на име господин Сасаки". Няма как да скочим директно в това. Терминът внезапно просветление описва преминаването на количество в качество, а не някакъв недетерминиран скок на съзнанието.

Да, и аз мисля по този начин. Трябва да достигнем (или по-скоро да се върнем) до тази простота на съзнанието, но по трудния път. Мнозина смятат, че тъй като по начало сме съвършени, не трябва да полагаме никакви усилия, тъй като няма нищо за постигане. Обаче за да осъзнаем това, ни трябва съответната опитност, а не само интелектуално разбиране...

Съгласен. Проблемът е, че това често се схваща превратно и качества като интелект и способност за съждение, се приемат за ненужни и дори вредни. Тогава се изпада в една безпросветна мистика, в която всяко преживяване се взима на сериозно, а критичното мислене се ампутира напълно.

Аз обаче имам следния проблем: Чел съм доста, научил съм някои неща, и общо взето, знам, че нищо не знам. Докоснал съм се само до една съвсем малка част от познанието, и съм се убедил колко огромно е то и каква малка прашинка от него съм поел. И някак си нямам стимул да увеличавам собственото си знание, усещайки необятността на всичко... Иска ми се просто да водя някакъв съвсем нормален и обикновен начин на живот, лишен от теоритизиране и псевдо духовност. Обаче като че ли все се прокрадва усещането за липса на нещо... И ми се струва, че ако можех да стана отшелник като дъртите китайци навремето, щях да достигна до накакъв отговор

Обаче като че ли все се прокрадва усещането за липса на нещо...

Страхувам се, че с течение на времето усещането за преходността и липсата на смисъл ще се усили. Хората се самозаблуждават, че земният живот е някаква постепенна еволюция към бога, рая или Абсолюта, но според дзен/будизмът не е така. Сансара е просто въртене в кръг, което е напълно безмислено... Трябва да потърсиш учители, както е постъпил Буда.

Редактирано 7 януари 201115 г. от scepsis (преглед на промените)

Един ден успях да изтрия всички понятия от съзнанието си. Изоставих всякакви желания. Отхвърлил всички думи, с които мислех до момента, стоях в покой. Чувствах се малко особено — като че ли нещо ме носеше или докосвах някаква непозната за мен сила… и изведнъж — «дз-з-зът» — влязох! Намирах се в кожата си, разбира се, но имах чувството, че стоя в центъра на Космоса. Говорех, но думите ми бяха загубили смисъла си. Виждах хора да идват към мен, но всички те бяха един и същи човек. Всички те бях аз! Видях света за първи път. Дотогава мислех, че съм бил роден. Но сега разбрах, че това не е истина — никога не съм се раждал — аз съм Космосът — не съществува никакъв отделен индивид на име господин Сасаки“.

Не е ли именно това състояние крайната цел на всички духовни търсения? И ако е така, не е ли вредно вкопчването в "знания" и "духовни" постижения?

Може би изоставяйки понятията и разсимволизирайки света, ние намираме себе си...

Според мен, колкото и добър да е някой с думите, преживяването на нещата, каквито са никога не може да бъде предадено с думи. От една страна думите не са преживявания, от друга ние възприемаме нещата пречупени през собствената си гледна точка.

За някои неща ние имаме общи преживявания и донякъде се разбираме, но дори и за тези неща ако просто слушаме как някой описва какво е преживял докато е скочил с бънджи - ние никога няма да преживеем, това което той/тя е преживял само докато слушаме или четем.

Интелектуалното разбиране е абсолютно недостатъчно. Начина по-който виждаме света постоянно е "оцветен" от "смущаващи" емоции и ние непрекъснато поставяме етикети на нещата. Необходими са ни методи с които да променим това. Да слагаме оценки, да мислим дуалистично, да вярваме че съществува отделен и независим аз - това са много, много, много дълбоки и силни навици. Когато се появи смущаващо чувство - например гняв - само интелектуалното разбиране, че гневът не е добра идея не е достатъчно. Интелектуалното разбиране е като Уди Алън на боксовия ринг срещу Майк Тайсън. Интелектуалното разбиране няма никакъв шанс само по себе си. Необходимо е да ползваме методи, които превръщат интелектуалното разбиране в директен опит. Методи, които могат да превърнат (образно казано) Уди Алън в Робокоп или в Тиранозавър рекс или още по-добре методи които водят до трансформирането смущаващата емоция в образа на Майк Тайсън в мъдър съветник. :-)

Интелектуалното разбиране е необходимо, но не достатъчно условие за просветление.

Според мен отшелничеството само по себе си също не е достатъчно.

Никой не е станал просветлен без учител, включително Буда Шакямуни. Можем да имаме какви ли не идеи, можем да се смятаме за уникални и че сами ще се справим, но това просто не се случва.

Да, всички сме съгласни по този въпрос. Примера с Тайсън и Уди Алън е много остроумен!

Страхувам се, че с течение на времето усещането за преходността и липсата на смисъл ще се усили. Хората се самозаблуждават, че земният живот е някаква постепенна еволюция към бога, рая или Абсолюта, но според дзен/будизмът не е така. Сансара е просто въртене в кръг, което е напълно безмислено... Трябва да потърсиш учители, както е постъпил Буда.

А защо трябва да роптаем срещу този кръг и да се опитваме да се освободим от него ?

Не можем ли просто да му се наслаждаваме ?

Да се наслаждаваме на страданията от старостта и смъртта, от раздялата с тези, които обичаме и така нататък? Можем, но тогава трябва да виждаме нещата като цитирания г-н Сасаки.

А защо трябва да роптаем срещу този кръг и да се опитваме да се освободим от него ?

Не можем ли просто да му се наслаждаваме ?

Може, ако можем. :-)

Осъзнавайки преходността на всичко и това, че ще загубим всичко един ден, ще се разболеем, остареем и умрем, осъзнавайки че всички умират, включително най-близките ни и това може да се случи днес, ако тогава продължаваме да се наслаждаваме, то или имаме директно преживяване на нещата каквито са или сме луди.

Ако преживяваме нещата, каквито са, тогава резултата от всяка наша мисъл, дума и действие е полезен за останалите, нашите дела водят останалите към същото, което преживяваме и ние, водят ги към просветление. И това се случва спонтанно и без усилия. Тогава сме Буди. И няма разлика между Самсара и Нирвана.

Това обаче не се случва от само себе си. Няма случаен изход от Самсара.

ПС

Примера с Тайсън и Уди Алън не е мой. Взех го назаем от един приятел - Войтек.

Редактирано 8 януари 201115 г. от Вало (преглед на промените)

Може, ако можем. :-)

Осъзнавайки преходността на всичко и това, че ще загубим всичко един ден, ще се разболеем, остареем и умрем, осъзнавайки че всички умират, включително най-близките ни и това може да се случи днес, ако тогава продължаваме да се наслаждаваме, то или имаме директно преживяване на нещата каквито са или сме луди.

А защо да не можем ?

Няма нищо по-просто от това (поне според мен) и няма нужда да сме луди - просто да си живеем живота и да му се наслаждаваме.

Всички умират.И ние ще умрем.Какво от това , че ще се разболеем ?

Знаеш ли колко хора на ден ми минават през ръцете болни, стари, млади...Колко от тях умират ?

Нищо по-просто от това няма - щом си се родил значи ще умреш.

Не мисля, че е върпос на кой знае каква нагласа на ума, за да проумееш това ?

Ако преживяваме нещата, каквито са, тогава резултата от всяка наша мисъл, дума и действие е полезен за останалите, нашите дела водят останалите към същото, което преживяваме и ние, водят ги към просветление. И това се случва спонтанно и без усилия. Тогава сме Буди. И няма разлика между Самсара и Нирвана.

Това обаче не се случва от само себе си. Няма случаен изход от Самсара.

Е, успокоих се - не съм Буда

Никой не иска да следва моя път, нито пък възнамерявам да водя някого към просветление ( каквото и да означава това)

Бях се уплашил, че ще трябва да седя и да си съзерцавам пъпа, но се упокоих

Наистина, стоиците и епикурейците са намерили малко по-различно решение. Написаното от Сенека или Марк Аврелий по въпроса е доста поучително... Но мисля си, че всички тези възгледи съвпадат в една важна точка. Тя е, че колкото и кратко да живеем, ако пропиляваме своя живот или се оплакваме, че животът ни е "тъп" и "скучен", това е непростима глупост.