Тълпата

Тълпата се възприема като хаотично множество, но това не е така. Тя е също система, но в момента на ставане, кипяща материя, която има флуидна структура. Дори и в такова хаотично множество, когато извадим част от елементите, самото то неминуемо търпи преструктуриране и промяна- разместване, промяна на разположението на подмножествата и на емоционалната реакция. При това тълпата несъмнено има свои подбудители и авторитети. Този поглед към тълпата ни дава възможност да обсъждаме и морални отношения в нея. За всички е ясно, че тълпата отделя Ние от Те. Ясно е, че тя излъчва лидери, които макар и самозвани в началото, подлежат на приемане или отхвърляне от останалите. Лидерите търпят въздействие както от останалите лидери, така и от общото мнение. До утвърждаването им те са част от тълпата, намират се в нея и всеки може да ги похвали или удари.

Така първите връзки са емоционални. В тълпа хората изпитват еднакви емоции и този с различни е отчужден- еуфоричната тълпа ще изтика този, който плаче или призовава за сдържаност. Паническата тълпа ще изостави слабият по характер вожд, който опитва да я мобилизира. Одисей удря изпадналите в паника данайци, призовава отделните вождове и ги овладява, т.е. използва авторитета си и наличието на структура за да промени емоцията в тълпата. И успява.

За да защитя тезата си, че тълпата е емоционално обвързана, ще обърна внимание на присъстващите на научна сказка. Те също са емоционално свързани, но от любопитство или интерес (Изард). Естествено не меркантилен, а към темата.

Другата, отново емоционална връзка е спрямо лидера. Той бива не само приеман за част от Ние, на основание общата емоция, но и приеман с радост и последваща любов. Естественото преминаване от емоция в действие на тълпата (емоцията е най- силен мотиватор) се свързва в отношението към него, с доверие към казаното и предложените действия. Тази връзка на доверие е относително здрава, променя се и се влияе от състоянието и отношението на участниците.

Дори в етапа преди изява на лидер, в тълпата съществуват връзки и авторитети. Да не забравяме, че малцина отиват в тълпа сами, обикновено отиват с приятели, съмишленици, роднини. В случайна тълпа, прим. зяпачи на произшествие незабавно се създават връзки с най- близките в пространството и още с въпроса „Какво става” се оценява събеседника, компетентността му, емоционалното му състояние и дали принадлежи на групата, дали е със сходно състояние, т.е. дали е Ние. Подкрепата именно на съседите по място прави от тези авторитети на подмножество авторитети на голямото множество. Действията на тълпата следват действия на някои от подмножествата, а самите те от доминиращите в тях. Така че може да се приеме, че тълпата се води по поведението на неколцина доминиращи личности.

Моралните задръжки в тълпата се смята, че отпадат. Това не е вярно. Просто новата общност има нови морални норми. Не се казва, че в среда на нудисти моралните задръжки отпадат, същото не важи и за тълпата. В нея просто има нови морални изисквания. Както бе споменато те се налагат от лидери, авторитети, хора с престиж.

Дали ще бягат панически, дали ще аплодират или вдигат юмруци, хората реагират по някакъв начин. По какъв начин също се определя от авторитета (напомням- авторитетът е личност или група).

При това е необходимо да се има предвид, че емоционалната реакция има свои закономерности, а именно, че в ситуация на емоционално напрежение се реагира парадоксално, т.е на слаб стимул реакцията е силна, а при свръхнапрежение и изтощение, дори на силен стимул, не се реагира.

Отново се налага да спомена, че моралът- правилното поведение се определя по подражание на авторитета. Положителна или негативна санкция в началото няма, но емоционалната връзка е силна, хормоните я правят приятна, така че човек не я прекъсва, поради което не желае да прави нещо различно от всички, т.е. от авторитетите. Така се определя и основното морално правило в тълпата „Прави като нас и ще бъдеш от нас”.
Второ важно етично правило е свързано с възприемането за раждащи се авторитети. Съобразно с това условие всеки може да стане авторитет, да му подражават и да се водят по него. Така се поражда „Авторитет ще е този, който прави нещо, говори нещо”. Който не говори, не действа, той остава миманс, което не е трагично, а е въпрос на избор.
При тълпа под формата на опашка за нещо, основното правило е „Първи по време е първи по право. Мястото определя предимството”. Лидер се проявява в лицето на някой, който въвежда ред, записва последователността или иска справедливо разпределение, но като правило поведението се определя от лице, определящо разпределението на предоставяната стока или услуга т.е. от външен за множеството авторитет.

Лъжата

Предаването на невярна информация не е кой- знае колко осъдително, защото може да не е користно мотивирано, а просто да е погрешно възприемане на реалността. В преднамереното изкривяване е целият проблем с лъжата. Старият завет остро осъжда лъжесвидетелството и лъжливата клетва, т.е. свидетелство пред авторитет за реалността „Срамувайте се от блудство пред баща и майка, от лъжа - пред началник

и господар”, но ежедневната търговска лъжа се възприема като хитрост. Идеалът не лъже: „Бог не е човек, та да лъже”, но може преднамерено да сложи лъжа в устата на пророците си. Лъжата и лъжливата клетва пред другите (не- ние) е хитрост. По същия начин се възприема и от елините. Преувеличените войнишки приказки за Троянската война на Одисей и Омир се адмирират,а измамникът Синон решава Десетгодишната война . Това все пак са художествени измислици, които не водят до значителни вреди на другите като лъжите, а само повдигат авторитета на разказвача като знаещ, но все пак формират модел на поведение в който презрението към истината и другите води до печалба.

Юдеите оценяват пагубното влияние на лъжата за обществото, обречеността на западане, когато е масова и особено сред авторитетите: „жените им ще дам на други, нивята им - на други владелци, защото всички те, от малък до голям, се предадоха на користолюбие; от пророк до свещеник - всички действуват лъжливо.” Християните въплъщават, персонифицират лъжата в Сатана.

Погледнато от системна гледна точка, предаването на невярна информация между елементите на системата води до обезсмислянето й, до невъзможност тя да функционира адаптивно, но в конкретния случай- система от хора, има много компенсиращи действия и здрав смисъл, които да я подложат на проверка.

преди 56 минути, Търсещ истини написа:

Лъжата

Предаването на невярна информация не е кой- знае колко осъдително, защото може да не е користно мотивирано, а просто да е погрешно възприемане на реалността. В преднамереното изкривяване е целият проблем с лъжата. 

Бе не се знае... 

Манипулацията с преднамерено, съзнателно изкривяване на информацията е с определена цел и води до някакъв резултат. Ако лъжата е неуспешна, то резултатът може да е подобряване на системния контрол над съзнателно изкривяване на информацията. Ако е успешна, резултатът винаги е част(ич)ен, ограничен с определен кръг индивиди, време, ресурси, или проникване на следствието ѝ. Резултатът може и да е положителен като цяло за системата, но винаги е ограничен, защото човешките възможности са ограничени.

Несъзнателното (въз)приемане и предаване на невярна информация (а тя може да възникне от самосебе си в тъпите кратуни - ентропия, кво да праиш...) с увеличаване на масовостта на явлението може да доведе до деградация и даже срутване на цялата система, на обществото - заради некачествените ѝ елементи. Защото човешките невъзможности са неограничени. 

- - - - 

За мен има разлика в понятията "лъжа" и "неистина", но ти ги обединяваш в едно. 

Т.е. въвеждате понятието манипулация. 

Обаче то не се отнася към лъжата, според мен, защото манипулацията може да използва и чиста истина. Просто това е друго нещо и е свързано с това, да накараш някой да свърши нещо. "Измий си ръцете, защо ще се разболееш" е манипулация. "Трябва да си платиш, иначе няма и да се чуваме" също, а са истина. "Моля да мина пред вас, защото ме чака човек на легло" може да е истина, а може и да не е .

Лъжата, както го разглеждам е невярна информация по системните връзки. Съгласен съм, че го смесвам с неистина, но то е защото преди това съм ги разделил според користния мотив. Всъщност и лъжата и неистината увреждат системните съобщения.

Допускам ли грешка?

преди 16 минути, Търсещ истини написа:

Т.е. въвеждате понятието манипулация. 

Обаче то не се отнася към лъжата, според мен, защото манипулацията може да използва и чиста истина. Просто това е друго нещо и е свързано с това, да накараш някой да свърши нещо. "

Не го въвеждам като още един фактор, по-скоро го използвах за уточняване на смисъла, който влагам в понятието "лъжа", което за мен включва определена цел на лъжещия. 

Несъзнателното и/ли непреднамерено създаване и/ли разпространяване на невярна информация изключвам от понятието "лъжа". Но не знам какво определение да му дам

 

преди 24 минути, Дингири Банда написа:

по-скоро го използвах за уточняване на смисъла, който влагам в понятието "лъжа", което за мен включва определена цел на лъжещия. 

Съгласен

с уточнението, че едикойси може да лъже за да се представи за компетентен, патил и препатил, да се представи като човек от друг клас- високопоставен или от най- ниския. Това е цел да подведе, а в манипулиране, според мен целта е другият да направи нещо.

Това не е задължително да уврежда системата. Може на другия да му е приятно да общува с по- висш (докато не започне да иска безплатни услуги  ). Примерно Фалстаф си лъже на поразия за да се представи за важен, без с това да използва хората. 

Е, от автоматизъм на мисленето се ограничих с морално укоримата и вредна лъжа

ЕТИКАТА Е НАУКА ЗА ТОВА ЗАЩО И КАК ДА БЪДЕМ "НИЕ"- ОБЩНОСТ НА РАЗЛИЧНИ ЧОВЕЦИ.

Имам чувството, че Александър Зиновиев би те заинтересувал. Някъде съм срещал, че е имал идеята да построи стриктно логически анализ на човешкото общество (вкл. и морала), то ест да даде "математическо" описание на обществото.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Зиновьев,_Александр_Александрович#Логика

преди 7 часа, Ьрмалоу написа:

Имам чувството, че Александър Зиновиев би те заинтересувал.

Благодаря за интереса към темата. Изтеглих Зиновиев- Осн. на лог. теория на науч. знания.

Мисля, че няма общопризнат логически поглед към социалните науки, а само стремежи за постигането му.

Защо сме още в етапа на човъркане в основите ще поясня с такава метафора- египтяните са постигнали големи успехи в геометрията, стереометрията, реализацията на идеята за пирамида. Това обаче е бил продължителен процес. Нали е трябвало преди това да намерят общото и наименуват линиите и фигурите, после да се научат да ги измерват (при цялата очевидност на разстоянията, все пак трябва да им дойде на ум да мерят със стъпки примерно, докато социалните процеси изобщо не са очевидни). После започнали да сравняват дължини,  стигнали до подобие на фигури, а същевременно развивали материали, технологии...

В етиката, значи трябва да мине време докато бъдат идентифицирани значимите явления, те да се наименоват, да бъде измислено с какво да се мерят (о, ужас), за да могат да бъдат сравнени. Всеизвестно е, че още много хора намират Бог в етичните норми, така че и това трябва да се преодолява....При това фараонът е искал да се увековечи с купчината камъни, подредени във фигура, та е натискал и подкрепял усилията...

Та така, ще си човъркам да търся истини с цялото съзнание, че индивидуалните усилия в наше време с развити мощни и обезпечени колективи са микробно смешни, а пък във форумите/блогове, където често е място за прекарване на свободно време са и в контраст с веселото колективно настроение. Това е възгледът ми за математизацията на етиката, а относно постулираните тук аксиоми и системен подход към явленията, намирам ги за плодоносни.  

Всяка етична система е изградена по някакви причини- вътрешни и външни за системата. Обяснението на тези причини предпоставя приемането или неприемането на правилата. Примерно етичната норма да не се яде свинско в религиозните изисквания на семитите се дължи на нетрайността на свинското в тези жарки райони. Това е и основание за неприемането й на север. Обрязването също има обяснения, които често се променят поради своята многобройност и противоречивост. В САЩ например това поражда периодични промени на предпочитане на обрязване или отказ от обрязване на момчетата. „В Съединените щати изследванията за изписвани от болници, изчисляват процента на обрязаните на 64,7% през 1980 г., 59,0% през 1990 г., 62,4% през 2000 г. и 58,3% през 2010 г.” В: https://en.wikipedia.org/wiki/Circumcision. Там и за етиката на обрязването.

В горния смисъл, приемането или неприемането на някаква норма или представа за добро в своята етична система е важно да бъде свързано с произхода и причините за това и съответствието на условията в приемащата нормата система. Става дума не само за сблъсъка на етични системи, но и за промяна, развитие на самата система. Новите условия изискват и нови норми. Те обаче трябва да бъдат съответно на обусловеността  обяснени.

Съобразно възгледа, че етиката не е извечна и непроменима, а се променя от всяка промяна в системата от хора, то явно е, че част от хората са авторитети и влияят по- съществено на промените, а част ги приемат и усвояват. Към момента се приема, че има четири етапа за усвояване на промените в културата, а то значи и в етиката: В: https://ru.wikipedia.org/wiki/Культурный_шок и https://en.wikipedia.org/wiki/Culture_shock

1. «Меден месец». Стадият се характеризира с ентусиазъм, висок настроение, големи надежди. През този период човекът възприема различията между „старата“ и „новата“ култура положително, с голям интерес.

2. Наместване, нагаждане, именно „културен шок“. На втория етап необичайна среда започва да оказва негативно влияние. Опитва се рационалното му осмисляне.

3. "Приспособяване." Който е намерил свое място бавно заменя депресията с оптимизъм, увереност и удовлетворение.

4. „Адаптираност“. На този етап човек вече се вписва в новата култура.

 

Приложено към етиката, това означава, че търпящият каквито и да е промени в системата, изпитва дезориентация, която предстои да преодолее. Авторитетът, изменящ етиката на системата среща най- значителна съпротива през втория етап, когато хората осмислят, търсят рационално разликите между преди и сега. В предишния етап са възторжени, в следващия привикват.

Честта или Какво ще кажат за морала ми хората. Достойнството или Какво мисля за морала си аз.

В горния смисъл достойнството може да остане ненакърнимо от хорските приказки, както може и да пострада. Кралят има толкова висока чест, че не се грижи за хорските приказки, за тези обаче, които са под него това не важи. Явно достойнството е силно зависимо от тази обратна връзка и заради това е много важно да се следи за това „Какво ще кажат хората?”.  

Самовлюбените артисти също не чувстват нужда от тази оценка. Честта има се формира от тесния кръг съмишленици, които се превъзнасят един- друг. Еснафите обаче са много зависими от масата клиенти. Те трябва да се съобразяват с общественото мнение и правят всичко възможно да имат безукорно поведение. Това е сериозната причина да се смята съобразяването с хорското мнение основна черта на еснафското поведение.

Казус: Трябваше ли Пушкин да защитава честта си пред Дантес? Да не забравяме, че и Цезар, който е имал аристократизъм по рождение е трябвало в политическата си кариера да се съобразява с хорското мнение: Като мотив за развода си с Помпея казал, че допуска приказките за изневяра да не са истина, но „Жената на Цезар трябва да е над  всякакво подозрение”. Изглежда разводът е бил трудният вариант по православните закони, но Пушкин е постъпил неразумно- изложил се е на фаталния изстрел. От друга страна, за него обществената оценка е също толкова важна- поетите са съществували доколкото ги харесва владетелският двор, а дворът е искал доказателства за честта- дуела. Доколко дуелът е белег за чест е друг въпрос, все пак етиката е творение на авторитетите в общността, а тези са наложили тази норма. Така Пушкин е трябвало да спази нормата за да не бъде остракизиран. Да даде доказателства, че принадлежи на групата, като спазва обичаите й. Може би някоя остроумна постъпка би го измъкнала, но явно е бил така притиснат, че не е виждал друг изход и е изгубил.

Извод. Пушкин е можел да избегне дуела, но мнението на авторитетите е определяло, че неговата чест ще бъде засегната и той е избрал да го осъществи.

Етика на семейната двойка.

Принципно, приемам, че не може да се постановят универсални норми, а всяко семейство изгражда свои, в зависимост от съставящите го елементи- лица. Така няма да постановявам норми, а ще опитам да обърна внимание кое е важното, според мен.

От казаното по- преди, важно е елементите да функционират в полза на общността, да не се допуска увреждане на елементите или връзките.

А сега по- конкретно…

В широк смисъл семейството е взаимодействие на двама за удовлетворяване на същите потребности, които човек се стреми да удовлетвори сам. Само проформа ще напиша тези потребности у Маслоу, но на всички е известно, че са непълни. С развитието си психологията и социологията ги уточняват и допълват.

1.Физиологични нужди от: въздух, вода, храна, сън и основните изисквания за поддържане на живота. 2. Нуждата от безопасност, сигурност и спокойствие. 3. Социални потребности от одобрение, привързаност и любов. 4. Потребност от уважение, социален статус, признание и самоуважение. 5. Потребност от себеутвърждаване (себеактуализация).

Ето, можем да добавим потребността от секс и грижа за поколението или т.нар. Майчински инстинкт по МакДугъл, което всъщност е тесният смисъл за съществуване на семейството- репродукцията.

Това, че семейната двойка е за да удовлетвори потребности е в основата на разбирането за семейните норми. Нищо обаче не можем да съгласуваме, ако не знаем тези си потребности. Тъй като всеки от съпрузите е протагонист по опознаване , осъществяване и защита на личните си потребности, а така също и на представите си за функции на семейството, то във взаимоотношенията, конфликтите и тяхното решаване се съгласуват относително трайни норми, в които семейството пребивава.

Очакванията и намесата на обществото и различни външни фактори също оказва влияние, като върху поведението на съпрузите, така и на връзките помежду им, а в следствие на това и върху функционирането на семейството.

Като така, системата- семейна двойка може да се опитва да подражава на други семейства и на родителите, но доколкото се различават участниците, ще се получава винаги нещо различно.

След което всичко в отношенията на семейната двойка става уж тяхна си работа.

Теория на социалната инерция

Предговор

Етиката разглежда нормите на съжителство, основно като дадени свише или като препоръчителни. Моят поглед е, че взаимоотношенията са естествени, че имат своята логика и неизбежност и когато някакви норми влязат в конфликт с естествените закони, те неизбежно се оказват неизпълними. Именно заради това търся последователността, закономерността, която се отнася до тези взаимоотношения.

1. Изходно положение

Човекът и социалната група могат да бъдат разглеждани като системи.

Системата се състои от елементи и отношения между тях. Натрупването на елементи и отношения създава устойчивост на системата към промяна. Тази устойчивост може да бъде наречена социална инерция.

Социалната инерция не означава неподвижност. Тя означава, че промяната изисква въздействие, способно да преодолее съществуващата устойчивост.

Мотивите определят посоката на това въздействие.

2. Аксиома за системата

Всеки човек и всяка социална група, включително диадата, както и отношенията на човека с обкръжаващата го действителност, представляват относително устойчива система от елементи и отношения между тях.

При човека такива елементи са например знания, навици, потребности, убеждения, опит и социални връзки.

При групата това могат да бъдат хората, ролите им, правилата, йерархията, нормите и установените отношения.

Промяната на един елемент може да предизвика промени и в други елементи, защото те са свързани в структура.

3. Аксиома за социалната инерция

Колкото повече и по-трайни са натрупаните свързани елементи и отношения в една система, толкова по-голяма е нейната устойчивост към промяна. Това е социалният аналог на инертността.

Човек, който десет години е упражнявал определена професия, не променя професията си толкова лесно, колкото човек, който я упражнява от месец.

Семейство с установени отношения не променя структурата си толкова лесно, колкото бъбрещите си гости на кръщенето.

Организация с многогодишна история, персонал и инвестиции има по-голяма структурна инерция от новосъздадена еднолична фирма.

4. Аксиома за мотива

Мотивът е вътрешната подбуда, която насочва системата към промяна на някакво действие или състояние.

В една система могат едновременно да съществуват множество мотиви.

Те могат:

•          да се подкрепят;

•          да бъдат независими;

•          да си противодействат.

При противоречиви мотиви поведението се определя от съвкупността от мотиви, които в дадения момент придобиват преобладаващо значение.

Тук се появява механичната аналогия: както няколко сили могат да имат общ резултат, така няколко мотива могат да доведат до преобладаваща посока на действие.

Аналогията обаче не е буквална. Мотивите не са физически сили и не могат просто да бъдат събрани математически.

5. Аксиома за преодоляването на инерцията

Промяна на системата настъпва, когато действащите мотиви са достатъчни да преодолеят нейната устойчивост към промяна.

Човек може силно да желае да промени професията си, но да не успее да го направи.

Група може силно да желае промяна, но да не успее да измени установената си йерархия.

Следователно мотивът определя посоката, тенденцията, но не и резултата.

6. Аксиома за ресурсите

Възможността на мотива да промени системата зависи от ресурсите, с които системата разполага. Ресурсите не са мотиви, те са средствата, чрез които мотивът може да бъде реализиран.

Ресурс може да бъде:

•          материално богатство;

•          време;

•          физическа сила;

•          знания;

•          опит;

•          социални връзки;

•          авторитет;

•          достъп до информация;

•          организационна способност.

Един и същ мотив при различни ресурси може да произведе различна степен на промяна.

Богатият и бедният могат да имат еднакъв мотив да започнат предприятие, но различната ресурсна обезпеченост определя различната им способност да преодолеят съпротивлението на средата.

7. Закон за взаимодействието между системи

Взаимодействието между две системи зависи от съотношението между техните мотиви, структури и ресурси.

Особено значение има посоката на мотивите.

Ако мотивите са еднопосочни, системите могат да се сближат.

Ако са противоположни, между тях възниква съпротивление и противодействие: ако мотивът на едната система е силен, но другата система има достатъчно силен противоположен мотив, взаимодействието може да не доведе до желаната от първата система промяна.

8. Примери:

Диадата мъж - жена

Мъж и жена се срещат. При мъжа възниква сексуален мотив за сближаване.

Случай А: взаимни мотиви

Мотивите са еднопосочни. Те взаимно се подкрепят и преодоляват естествената социална дистанция между двете системи.

Може да възникне устойчива диада.

Случай Б: противоположни мотиви

При мъжа възниква мотив за сближаване, а при жената - мотив за дистанция. Мотивите са противоположни.

Мъжът може да притежава значителни ресурси - време, пари, социален статус, красноречие и т.н. - но тези ресурси не превръщат неговия мотив в мотив на другата система.

Следователно неговият мотив не може сам да създаде взаимна връзка.

Отбелязвам, че мотивът на една система може да въздейства върху другата система, но нейният отговор зависи от собствената ѝ структура и собствените ѝ мотиви.

Потеглилият влак

Човек вижда потеглящ влак.

Възниква мотив да го настигне.

Случай А

Мотивът е силен, ресурсът е достатъчен и съпротивлението на средата е преодолимо.

Човекът тича и настигa влака.

Случай Б

Възниква силен противоположен мотив:

„Не си струва да тичам.“

Действието не започва.

Случай В

Мотивът е силен и човекът започва да тича, но ресурсът се оказва недостатъчен.

Той се уморява и спира.

Тук е важно, че спирането не доказва изчезване на мотива.

Мотивът може да остане силен, но ресурсът, възможността за неговото реализиране е изчезнала.

Потъналите разходи

Човек започва дълъг и труден проект.

В него вече са вложени пари, време, знания, усилия и репутация.

Тези вложения са част от натрупаните елементи и връзки в системата, и създават инерция.

Когато възникне мотив за прекратяване, той трябва да преодолее не само външното съпротивление, но и устойчивостта, породена от вече изградената структура. Затова системата може да продължи действието дори когато бъдещата полза е съмнителна.

Така ефектът на потъналите разходи може да бъде разглеждан като обясним чрез социална инерция.

9. Основно следствие

От шестте аксиоми следва:

Мотивът определя посоката на промяната, структурата определя устойчивостта на системата, а ресурсите определят способността на мотива да преодолее съпротивлението.

Трите понятия не трябва да се смесват.

Мотивът отговаря на въпроса „Накъде и каква по сила потребност?“

Структурата: „Какво трябва да бъде променено?“

Ресурсите: „С какво се разполага за да бъде променено?“

Съпротивлението: „Какво пречи на промяната?“

10. Граница на механичната аналогия

Тук моделът изисква да надскачим аналогията от която се зароди-  Нютоновите закони.

Физическото тяло не променя собствените си сили поради това, че е осмислило ситуацията. Човекът обаче го прави.

Следователно социалната система е не просто инертна, а и адаптивна.

Тя може: да създаде нов мотив; да потисне стар мотив; да промени структурата си; да придобие нов ресурс; да промени отношението си към съпротивлението; да промени целта си.

Затова механичната аналогия е полезна само до определена граница. Тя ни помага да видим инертността, съпротивлението, мотивите и ресурсите, но не изчерпва човешкото поведение.

Заключение

Човекът и социалните системи са устойчиви, защото са натрупали структурирани елементи. Те са насочени, защото притежават мотиви. Те са способни да променят състоянието си, защото разполагат с ресурси.

Оттук може да се формулира най-краткото ядро на теорията:

• Структурата създава инертност.

• Мотивът задава посока.

• Ресурсът предоставя възможност.

• Съпротивлението противодейства на мотивите за промяна.

Взаимодействието между тях определя резултата.

Така социалната система не е нито неподвижна, нито механично задвижвана. Тя е инертна, зависеща от мотиви и способна на самопромяна.

Предговор

В този поглед към човешките взаимоотношения, фокусът е върху това, че човекът заема някакви позиции, търси някакви отношения, а също, че нереализираните възможни роли, подобно свободни валентности, пораждат напрежение и това напрежение обикновено се превръща в мотив за действие.

Свързаност и ролева реализация

Човек не съществува само като отделна личност. Той съществува и чрез отношенията си с други хора. В различните социални групи заема различни роли - дете, родител, съпруг, приятел, колега, ръководител, ученик. Именно тези роли го свързват със семейството, труда, приятелския кръг и съседите, с обществото като цяло.

Някои роли възникват естествено с възрастта, други се придобиват чрез личен избор или житейски обстоятелства. Но всяка от тях предполага определен вид отношения. Когато човек не може да осъществи значима за него роля, често се усеща някаква липса, напрежение. То се проявява като стремеж да се намери връзка с някого, с когото тази роля да бъде реализирана.

Романите на Балзак, Стендал, Флобер предлагат интересни примери. В тях често се срещат омъжени дами, които не намират достатъчно близост и признание в собствения си семеен живот. Те насочват вниманието си към млади, амбициозни мъже, превръщайки ги в свои протежета и създавайки силни лични връзки. От своя страна младите мъже получават достъп до среда, която иначе би останала затворена за тях. Така една неудовлетвореност поражда ново социално отношение, което удовлетворява различни потребности и на двете страни.

В някои случаи се проявяват компенсаторни процеси- човек без семейство може да вложи повече сили в професията или в обществена дейност. Хората непрекъснато търсят среда, в която да бъдат приети и значими.

Затова свързаността може да се разглежда като една от основните характеристики на социалния живот. Обществото не е просто съвкупност от отделни личности, а мрежа от отношения, в която всеки се стреми да намери място. Колкото по-пълноценно човек успява да реализира важните за него роли, толкова по-трайна и устойчива, обикновено, е връзката му със социалната система, към която принадлежи.