marion:)

Мързелива е и още как! Не работим и на половината, колкото в други държави. И пак сме преуморени... Май от оплакване се уморяваме повече. Обаче някои примера ме убиха просто... Аз не прочетох правилата на форума, но това не прави нацията ни по-мързелива Дупките по пътищата не са поправени не от мързел...

Признавам си изплагиатствах го. От едно момиче, но тя ми е добричка няма да ми се сърди Е, нейния е малко по-различен де... Marion е героиня от книга, Предсмъртната целувка на Айра Левин. Аз пък се казвам Мария и някак си подхождаше. А усмивката е защото ми даваше, че само Мариън е заето

Много хубава тема Не успях да прочета всичко до край, но се надявам тези, които ще ви постна сега да не се повтарят. Ще напиша няколко на любимия ми поет Валери Петров. Започвам с най-любимото Тинтявата Бих го взел преди известно време тоя стар турист с голо теме, услужлив и мек съм общо взето возил съм мнозина по шосето, пък сега надолу слизах празен и навярно по - разнообразен моят път би бил и бих узнал нещо извън своя си квартал – но спирачките натиснал вече порива ми изведнъж пресече лоша мисъл: от таблото вчера някой ми свали електромера, завчера един ме нагруби - откъде да зная, може би да е именно от тях и тоя?... И не спрях, и гледах до завоя стария човек да се смалява. А държеше китка от тинтява и навярно беше не от тия, дето ще ти сторят мръсотия. И си казах, леко огорчен: - Утре ще си спомни той за мен как съм го отминал и на други ще откаже своите услуги, и така нататък до безкрая... Дребен случай, но след него зная как и ние, меките учтивите ставаме от грубите и дивите, ставаме железни, нелюбезни със беззвездни във душата бездни. Хора на доброто не умирайте! Първите си пориви не спирайте! Още сме едни във други сплетени, Още е тинтявата в ръцете ни! ----------------------------------------- МАЛКАТА КЪЩА Къде изчезна, малка къщо, със барелефа над вратата си? Едно чудовище могъщо разчиства твоите остатъци. Балкончето в бръшлян го няма, под него няма я и фурната, на тяхно място в грозна яма оградката стърчи, катурната. За два-три дена те погълна, не ти прости духът на времето, а през годините бе пълна и с радостта им, и със бремето. Какво от тебе ще остане? Фасадката ти само, ако е успяла смътно да се хване на снимка във албумче някое. Сега един квадрат открит си разделящ две кооперации, във който пърхат леки птици и тягостни асоциации, като, например, тази първа, че временни неща изграждаме и че не много ни отърва да мислим за какво се раждаме ---------------------------------- И все пак беше хубаво, че точно на тая моя спирка се сбира сега младежта, тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая, как дърдорят си весело разни празни неща, как открито целуват се, как дрънчат на китари, как се смеят на смешки, явно смешни за тях, и как явно ни чувстват отчайващо стари, допотопни животни, достойни за смях. Но в тъмното снощи ми се стори гранитът на Патриарха с куп венци ограден. А то били те. Уморени да скитат, седяха на цокъла, на пет крачки от мен. Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица и при тяхната хубост нещо в мен затрептя: А не са ли наистина тези ­ всъщност ­ дечица Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя? Умни, будни, такива, със каквито едва ли би могъл да се хвали друг някой народ, а ний какъв избор срещу туй сме им дали? Безработица вкъщи или чужд небосвод. Не че няма сред тях доста с бръснато теме, и че много от тях не се боцкат с игли, но и много ги лъже това, нашето, време и добре е, че само ни се смеят, нали, като биха могли... А те, виж как, красиви, под неона в целувка сливат млади лица, виж как дръзко се мятат момчешките гриви и как женствено в мрака блясва в миг обеца ­ очевидно нехаят, или просто не знаят, че светът им могъл би да е друг, не такъв... Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят. Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв! --------------------------------------------- И още ще постна