Solenkata88

Благодаря ти за информацията, стискам палци да успееш със сканирането! Предварително благодаря за труда ти!

Момичета сцената ми е пусната. На две-три места има леки корекции. Успех с писането, дерзайте и спасявайте Ники . Нямам търпение да се върна и да се натъкна на много нови сцени. Спорна работа!

Уилис яздеше като луд по павираните улици. Въпреки, че работеше отскоро за семейство Нортфийлд, той обожаваше работодателите си и особено мис Елизабет. Прекарваха много време заедно докато се грижеха за конете, дори в момента Уилис яздеше една от новите кобили - Съншайн, която госпожицата бе купила след последното състезание в Уелс. Той беше учуден, но и безкрайно зарадван от отношението на Елизабет към конете...Тя бе толкова добра, а сега бе болна... "По-бързо Съншайн, по-бързо..." - мислеше си Уилис, а тревогата му нарасна, при мисълта, че може да не открие доктора. За един кратък миг, младото момче се разсея, докато завиваше в една от страничните улички и не забеляза, бързият конник, яздещ насреща му. Само навременната намеса на новодошлия предотврати страховит сблъсък, който щеше да бъде фатален. Настана бъркотия конете цвилеха и пристъпваха нервно. Когато успокои дорестата си кобила, джентълменът се обърна към побелялото лице на Уилис: - Какво по дяволите правиш, момче да не си полудяло? - гласът му беше пълен с гняв, породен от невниманието на младежа. - Простете милорд, младата ми господарката...много е зле, трябва да доведа доктор Филипс, простете за неприятностите милорд... - изплашен Уилис, не дочака да му отговорят, пришпори Съншайн и потегли към къщата на доктора, намираща се съвсем наблизо. Девлин Брентън проследи с раздразнение отдалечаването на младока. Само това му липсваше в този ужасен ден...макар че сблъсъка с едър кон, едва ли щеше да бъде толкова неприятен колкото този с нахалната му любовница или опърничавата годеница...Жени! Беше възмутен от проявата на несериозност, но когато забеляза герба, който красеше седлото на непознатия, кръвта му изстина. С майсторско движение, завъртя Челси в обратната посока и препусна към градската си къща, която напусна преди няколко минути. "Катрин..." В бърз галоп, той прекоси краткото разстояние, и зърна брат си, който вече се качваше на оседлания Аякс. - Александър! - извика Девлин и препусна към него. Бъдещият херцог на Евердън се вгледа стреснат в изражението на брат си. - Девлин! Какво става, защо крещиш и яздиш сякаш те е погнал самия дявол... - Мисля, че се е случило нещо лошо... Девлин разказа набързо случката от преди малко, но не впечатли по никакъв начин по-стария си брат. - Не ми казвай, че си притеснен, заради малък конен инцидент, в крайна сметка, нищо не се е случило... - Не е заради това, идиот такъв! Момчето беше от слугите на Нортфийлд. Александър проумя веднага за какво става дума..."младата ми господарка" бе казало момчето. "Елизабет...". - Да вървим! - нареди Алекс. Двамата обърнаха конете в посока, къщата на Нортфийлд и препуснаха, обхванати от мисълта, че каквото и да заварят, няма да е приятно. Дори не подозираха, какво ги очаква. Красивата карета на семейство Нортфийлд се носеше с бясна скорост по уживените улици, и предизвикваше гневните възгласи на минувачите. Но старият кочияш не се интересуваше от ругатните. Знаеше че колкото по-бързо пристигнат толкова по-голям е шанса, да оцелее младият господар. Възрастният човечец с ужас си припомни как натовари безжизненото тяло на господаря в каретата, момичето бе казало че е жив... Дано! Вътре в каретата осемнайсет годишната Даяна Мейсън, усещаше че ще полудее от тревога. Сълзите й се стичаха по красивото лице и мокреха това на спасителя й. Главата му беше настанена в скута й, тя галеше косата му и тихо шепнеше: - Моля те, моля те...дръж се...моля те... Никълъс се бореше с мрака, който го беше обхванал. Търсеше пътя към този прекрасен глас, който умоляваше, но не разбираше за какво. Усещаше влага върху лицето, но не знаеше от къде идва. С неимоуверни усилия, повдигна леко клепачи и отново я видя. Не е била сън...тя е неговият ангел. Силите му се изчерпаха и отново потъна в черната бездна. Секундната радост на Даяна при вида на кристално сините му очи, отново бе заменена от тревогата. Усещаше,че дишането му се забавя, а кървенето намалява, което можеше да означава само едно...вече бе загубил прекалено много кръв. "Изтощен е...ето пак изгуби съзнание!" - Какво да правя...? - питаше се тя, отчаяна от безпомощността си. Терзанията й бяха прекъснати, когато каретата постепенно намали ход. Даяна постави главата на непознатия на тапицираната седалка и пъргаво слезе от каретата, нехаеща за окървавената си рокля. Заедно с кочияшът подхванаха отпуснатото тяло... Александър и Девлин пристигнаха почти едновременно с каретата. Конете им бяха плувнали в пот от бързата езда. Алекс се спусна от седлото готов да се отправи към къщата, когато тихото стенание идващо от каретата привлече вниманието му. Гледката на мъртвешки бледото лице на Никълъс го ужаси. Видя огромната рана на корема, както и младото момиче, което се опитваше да помогне на възрастния кочияш, да го пренесат. Алекс се втурна към тях, подхвана Ники в силните си ръце, и освободи от тежестта му жената и кочияша. С пресипнал глас попита: - Жив ли е? - усещаше само студенината му. Когато момичето кимна, продължи: - Какво се е случило за Бога...- не довърши и се запъти към къщата. Девлин го пресрещна, за да му помогне, но Алекс поклати глава. Дев само кимна, разбираше че е по-добре един човек да го носи, а брат му беше достатъчно силен. Обърна се към младото момиче, цялото в кръв: - Има те ли някакви рани? - попита той загрижено. Даяна поклати глава. - Трябва да повикаме лекар... - Идва насам. - прошепна Дев - Какво се случи, госпожице? - Напданаха ме, и той...той ме спаси...- Даяна отново избухна в плач. Дев искаше да я успокои, но тогава чу викът на Катрин, които разкъса сърцето му. Дерек се втурна към жена си, но не успя да я достигне на време. Доминик падна тежко на земята, но не си удари главата. Дерек обхвана нежно тила й и леко я разтърси, с надеждата че бързо ще дойде в съзнание. Катрин реагира мигновенно: - Деби, бързо...донеси вода и някакви соли. - приклекна и нежно погали челото на майка си. Опита се да успокои баща си, който сякаш се бе състарил с цяло десетилетие. - Татко, недей, не се притеснявай и за нея...сигурна съм че е от нервност, скоро ще дойде в съзнание... Дерек успя само да кимне, повдигна жена си и я постави на малкия диван. Катрин се надигна до го последва и погледът й попадна на прозореца, а гледката, която й се разкри я срази. Тихят й стон почти не се чу в притихналата стая: - Ники...- запретна полите си и като вихър изстича от стаята. Със завидна скорост прекоси помещенията и вече почти пред входната врата забеляза бледото лице и неподвижното тяло на брат си, в ръцете на Александър: - Не, не... - тихият и шепот, прерасна във вик на болка - Ники... Девлин се спусна към нея, страхуваше се че в пристъпа си на отчаяние, може да попречи на Алекс и да навреди на Никълъс. Достигна я навреме, за да спре отчаяния й бяг към братята им. Нежно я прегърна, опитвайки се да я успокои. Шепнеше в ухото й: - Недей мила, недей... Той ще се оправи...Спокойно! - Не, не, не... - блъскаше го Катрин, искайки да се освободи. Но прегръдката му беше толкова успокояваща, постепенно тя притихна, сгуши се в него и цялото напрежение от последния час надви останалата й смелост. Той беше тук, до нея, в този ужасен миг. Риданията й се забиваха като отровни стрели в сърцето на Девлин. Искаше да откъсне болката от нея, да я спаси от отчаянието... Александър ги заобиколи, влезе в притихналата къща и се обърна към уплашения иконом: - Бързо, води ме, към най-близкото легло. А ти - подвикна на една притихнала прислужница - Погрижи се за младата жена, която е отвън, цялата е в кръв и може да е ранена. Алекс тръгна по стълбите, призовавайки на помощ цялото си самообладание. Докато изкачваше стълбите, мисълта му работеше трескаво. Беше видял Катрин, жива и здрава, което означаваше, че Бет е болна. Зави в коридора, по който го водеше иконома, след което влязоха в просторна стая с голямо легло. Постави върху него Никълъс и заповяда: - Донесете топла вода и много кърпи и проверете за лекаря, който са изпратили за госпожица Елизабет. - когато иконома кимна, Алекс зададе въпроса, който го измъчваше: - Какво се е случило с Елизабет? Как е тя? - Не знаем, милорд. Една прислужница я намери в коридора.От около час е в безсъзнание. - Благодаря ви! Сега вървете... Иконома вдървено се поклони и напусна бързо стаята. Александър приседна до Никълъс, разкъса ризата му и се зае да прегледа раната. Огнестрелна...в корема...къде се губи този лекар. Зает с раната, Алекс не забеляза влизането на бъдещия си тъст. Привлечен от суматохата Дерек, напусна стаята на дъщеря си. Доминик постепенно идваше в съзнание и Деби щеше да се погрижи за нея. Следвайки гласовете той се запъти към стаята на Ники. - Господи! - простена той. Очите му се впиха в безжизненото тяло. Нервно прокара ръка през косите си, усети как самобладанието му рухва. Впи поглед в Александър, изпълнен с ужас. - Той... - не можа да довърши. -Жив е! Вие, как се чувствате? - попита Алекс притеснен. Дерек се приближи, но моментната слабост бе изчезнала, а в погледа му се четеше решителност. - Добре съм - заяви уверено по-възрастния мъж - Лекарят ще пристигне всеки момент и всичко ще се оправи... - беше прекъснат от жена си, която нахлу в стаята. Дерек я прегърна през кръста, не й позволи да се доближи, от страх че отново ще припадне. Доминик не повярва на очите си. Момчето й лежеше обляно в кръв, изглеждаше...доре не можа да го помисли. Доминик се сгуши в Дерек и зарида с такава мъка, която почти разруши самообладанието на Александър. Вниманието му бе привлечно от гласовете идващи от стълбището, брат му обясняваше нещо забързано..."Слава Богу...докторът". Побелял човечец с дребна фигура, влезе в спалнята, следван от тъжна процесия, състояща се от Катрин, Девлин и непознатото момиче. Доктор Филипс огледа заобикалящата го обстановка, и с хладен глас се обърна към видимо най-спокойния: - Вие, ще останете, за да ми помагате, всички останали вън...По-късно ще се погрижа за госпожица Елизабет, мисля че при нея става въпрос за нещо доста по-леко. - с тези думи Филипс подаде кърпите, които донесе иконома на Александър и се зае да почиства ръцете си, чакайки стаята да се опразни. Когато всички излязоха, затвори вратата, пое си дълбоко дъх и се подготви за работа... Присъствието на лекаря, доста успокои обстановката. Осъзнавайки, че с нищо не може да помогне на сина си, Доминик се отправи към стаята на Елизабет, дъщеря й имаше по-голяма нужда от нея. Дерек реши да я последва, но в последният момент забеляза младото момиче, което стоеше встрани, цялото обляно в съли и изцапано с кръв. Бързо направи връзката и се обърна към нея: - А вие сте? - запита той. Малко уплашено, момичето го погледна и промълви: - Даяна Мейсън, сър. - Госпожице Мейсън, бих искал да поговоря с вас. Трябва да знам, какво се е случило със сина ми. - Да, сър! - съгласи се Даяна и последва възрастния мъж към дъното на коридора, където беше кабинета на Дерек. След като слугите се разотидоха в коридора останаха само Дев и Катрин. Виконтът я дръпна към малкото канапе, разположено срещу спалнята на Ники. Помогна й да седне и се настани до нея като я привлече в прегръдките си. Не можеше и не искаше да се отдели от нея. Нежно целуваше косите й, галеше ръцете й и скоро тя притихна, успокоена. - По-добре ли си? - попита Дев, а гласът му беше като милувка. Катрин вдигна глава, виолетовите й очи бяха пълни с болка, но вече бе спокойна. - Благодаря ти... - прошепна тя. Дълго време се гледаха в очите и общуваха без думи, всеки запленен от красотата на другия. Девлин не можа да устои на интимността, която се бе създала между тях. Наведе се към нея и докосна устните й със своите. Искаше да й даде само лека целувка, която да я утеши. Докосваше устните й бавно и нежно, сякаш бяха крила на пеперуда. Но забрави желанието, което изпитва към нея. А и Катрин не му помагаше, първоначално стоеше скована в прегръдката му, но няколко секунди по-късно, ръцете и се впиха раменете му и тя го привлече към себе си. Девлин разтвори с език устните й и се впусна в чувствен танц с нейния. Нежността му бе заменена от силна страст и той я притисна толкова силно към себе си, че й причини болка. Но Катрин не разбра. Усещаше единствено силен копнеж. След всичкия ужас от последните часове, чувстваше, че ще умре ако се отдели от пламенната му прегръдка. Девлин осъзна, че плъзга ръце по стройното й тяло, и се отврати от себе си. Възползваше се от емоционалният й срив, за да задоволи нагона си. "Какво съм животно..." - обвини се мислено и с последните остатъци от волята му, реши, че трябва да спре. Съвсем леко обхвана тила й и прекрати леката целувка, която бе прераснала в страстно сливане. Катрин го погледна уплашено, но той не и остави възможност да се отдръпне от него. Целуна я по челото и отново я привлече към себе си. Тя постави глава на гърдите му и така прегърнати, зачакаха новини. Вече в стаята на Елизабет, Доминик се отпусна и отново заплака. Приседна до дъщеря си, галеше я по косата и се молеше поне тя да се събуди скоро. Като че ли в отговор на молитвите й, Бет простена и бавно повдигна клепачи. Погледна уплашеното лице на майка си и проплака: - Ники... Доминик се наведе, целуна я по челото и прошепна: - Детето ми...Брат ти е при нас, ще се оправи... как си миличка, как се чувстваш? Бет поклати глава, сякаш търсеше думите, но не можеше да опише състоянието, в което се намираше. Майка й усети нервността й, целуна ръцете й и каза: - Тихо, миличка, почивай си... Когато лекарят се погрижи за Ники, ще дойде при теб. Бет кимна леко, и вече доста по-спокойна се унесе, като не изпусна ръцете на майка си. Мина цял час, през който паниката отново обхвана семейство Нортфийлд. След разговора си с Даяна, Дерек седеше на леглото на Бет, прегърнал Доминик. Той разказа на жена си за случилото се, но и двамата не успяха да разберат защо, синът им е бил в толкова лош квартал. Тихо почукване, ги извади от меланхолията, беше Девлин: - Докторът...вика ви... Двамата бързо се отправиха към стаята на сина си. Ники лежеше превързан на леглото, а лицето му бе смъртно бледо. Дишаше трудно. Катрин бе коленичила до леглото и държеше ръката му. Доктор Филипс се обърна към графинята и без заобикалко заяви: - Успях да извадя куршума, но беше трудно. Не са засегнати органи, но е изгубил много кръв. Следващите няколко часа ще са критични. Не мога да дам никаква прогноза, остава ни само да чакаме . - доктора избърса ръцете си и продължи: - Постойте няколко минути при него, след което го оставете да почива. Графиньо, вие може да останете за през ноща. Сега, бих искал да се погрижа за госпожица Елизабет. - завърши той и излезе от стаята. Прегледът не се проточи дълго. Доктор Филипс слезе в малкия салон на първия етаж, където се бяха събрали всички, без Доминик, която бдеше над сина си. Всички присъстващи обърнаха глави към него: - Не се тревожете за госпожица Елизабет. Тя е добре. Припадъкът й се дължи на силната връзка, която имат с Никълъс. Типично е за близнаците, трудно е за обяснение, но когато единият е болен, това може да разболее и другият. Мис Нортфийлд - обърна се Филипс към Катрин. - Сестра ви скоро ще заспи, дадох и преспивателно, за да е спокойна. Погрижете с камериерката й, за да я преоблечете и измиете. Сега ще ви помоля да се погрижите за една стая, в която да се настаня, ще остана за през ноща, ако има проблеми с Никълъс. Дерек се изправи и стисна ръката на доктора: -Благодаря ви, господин Филипс! За всичко. - след което повика иконома и нареди: - Уитби погрижи се за господин Филипс. След това приготви стая за госпожица Мейсън, тя ще пренощува тук. - Даяна вдигна изненадано поглед, но не отказа, не можеше да си тръгне, не и преди да разбере съдбата на спасителя си. Графът продължи, като се обърна към Девлин и Алекс: - Момчета, приемете благодарностите ми за помоща ви. Желаете ли да пренощувате тук? Братята Брентън се спогледаха и кимнаха. - Бих искал да видя Елизабет, след което ще изпратя бележка на родителите си, мисля че трябва да знаят за случилото се. - каза Алекс. - А аз ще отида до полицията. Както разбрахме от мис Мейсън, единият от нападателите е избягал. Госпожице, в състояние ли сте да разговаряте по въпроса и да опишете нападателя. - попита Девлин. Даяна кимна. Не желаеше да си спомня случилото се, но Никълъс заслужаваше това малко усилие от нейна страна. Преди да се погрижи за сестра си, Катрин нареди на Уитби да приготвят нещо леко за вечеря, отправи се към стълбите и повика Алекс: - Александър, елате с мен. Ще напишете бележката до родителите си, в кабинета на татко, и след това ще ви заведа при Бет. Всеки от присъстващите се зае със задачите си. Имаха нужда да ангажират вниманието си, за да не мислят за най-лошото. След като прати бележката до баща си, Алекс зачака пред вратата на Бет. Няколко минути по-късно се появи Катрин и го въведе в стаята. Повика Моли и двете тихо напуснаха помещението. Александър се приближи до леглото и приседна до годеницата си. Бет спеше спокойно. Бе облечена в бяла памучна нощница и халат, които подсилваха още повече бледостта й. Не изглеждаше добре, дори напротив. Алекс вдигна ръка и нежно погали страната й. Искаше му се очите й да се отворят, да го заслепи синьо-зеленият им блясък и заядливо да го постави на мястото му. Искаше да чуе мелодичният й глас, докато гу ругае. Алекс се усмихна. Наведе глава и я целуна по челото, с безкрайна нежност, на която не вярваше че е способен. Така седя в продължение на час, гледайки я, а сърцето му се изпълваше с чувство което не познаваше.

Мога да помогна само с резюмето на книгата, засега: "Смелата и красива Сабрина Уелс напуска своя коварен настойник, за да предпочетe неизвестностите, които й предлага едно пътешествие на Запад. А Западът не е място за благопристойни девойки, възпитавани в духа и традициите на цивилизованото общество. Опасностите дебнат отвсякъде. Нo съдбата благосклонно протяга ръка и изпраща на помощ мъжествения Дийн Морган, който спасява живота на смелата пътешественичка, и то неведнъж. Стоманеносивите му очи и мъжественото му тяло събуждат у Сабрина неподозирани чувства и желания..." Предполагам, че по-късно ще ме допълни някое от момичетата, която я е чела, с кратък преразказ.

Сега като се замислих, за Моли, определено си права, тя като нищо може да си позволи по-свойско държание с Даяна. Забравила бях за разговора й с Бет, по-рано през деня, и малко голямата й уста П.С. Лично мнение-сега стана екстра!

Моля, моля, разкажи малко за тази книга, имам страхотен мерак да я прочета. Дори бих я поела за сканиране, но съм страшно ангажирана почти до края на септември...

Мила една забележка по сюжета, в началото, където описваш как Даяна разказва за нападението: "Точно пред него ме нападна единият от тях, опря нож в гърба ми и ме принуди да вървя с него…", получава се разлика с нападението, където писах че нападателят я държи с едната ръка, а с другата е запушил устата й. Не е толкова съществено, ама не се въздържах И има нещо, което хич не ми хареса. Дерек и обръщението му "момиче" ми изглежда много обидно. Също така отношението на Моли, Даяна може и да не е благородничка, но тя е гост в дома на Нортфийлд, и мисля че дори в дрипи да беше облечена, Моли трябва да спазва известна дистанция и да се обръща към нея с "госпожице" или "мис", същото важи и за Дерек. Хареса ми описанието на Даяна, червенокоска със зелени очета Също така краткото описание на предишния й живот, благодарности че се съобрази с желанито ми да е без семейство. Добра е идеята да работи като бавачка, за този аспект от живота й не се бях замисляла. Чувството й за отговорност и дълг, и това че обича дечицата...ще цитирам Маги, ангел

Уилис яздеше като луд по павираните улици. Въпреки, че работеше отскоро за семейство Нортфийлд, той обожаваше работодателите си и особено мис Елизабет. Прекарваха много време заедно докато се грижеха за конете, дори в момента Уилис яздеше една от новите кобили - Съншайн, която госпожицата бе купила след последното състезание в Уелс. Той беше учуден, но и безкрайно зарадван от отношението на Елизабет към конете...Тя бе толкова добра, а сега бе болна... "По-бързо Съншайн, по-бързо..." - мислеше си Уилис, а тревогата му нарасна, при мисълта, че може да не открие доктора. За един кратък миг, младото момче се разсея, докато завиваше в една от страничните улички и не забеляза, бързият конник, яздещ насреща му. Само навременната намеса на новодошлия предотврати страховит сблъсък, който щеше да бъде фатален. Настана бъркотия конете цвилеха и пристъпваха нервно. Когато успокои дорестата си кобила, джентълменът се обърна към побелялото лице на Уилис: - Какво по дяволите правиш, момче да не си полудяло? - гласът му беше пълен с гняв, породен от невниманието на младежа. - Простете милорд, младата ми господарката...много е зле, трябва да доведа доктор Филипс, простете за неприятностите милорд... - изплашен Уилис, не дочака да му отговорят, пришпори Съншайн и потегли към къщата на доктора, намираща се съвсем наблизо. Девлин Брентън проследи с раздразнение отдалечаването на младока. Само това му липсваше в този ужасен ден...макар че сблъсъка с едър кон, едва ли щеше да бъде толкова неприятен колкото този с нахалната му любовница или опърничавата годеница...Жени! Беше възмутен от проявата на несериозност, но когато забеляза герба, който красеше седлото на непознатия, кръвта му изстина. С майсторско движение, завъртя Челси в обратната посока и препусна към градската си къща, която напусна преди няколко минути. "Катрин..." В бърз галоп, той прекоси краткото разстояние, и зърна брат си, който вече се качваше на оседлания Аякс. - Александър! - изкрещя Девлин и препусна към него. Бъдещият херцог на Евердън се вгледа стреснат в изражението на брат си. Може би за пръв път в живота си го виждаше такъв...уплашен? - Девлин! Какво става, защо крещиш и яздиш сякаш те е погнал самия дявол... Девлин разказа набързо случката от преди малко, но не впечатли по никакъв начин по-стария си брат. - Не ми казвай, че си толкова уплашен, заради една невинна злополука, в крайна сметка, нищо не се е случило... - Не е заради това, идиот такъв! Момчето беше от слугите на Нортфийлд. Александър проумя веднага за какво става дума..."младата ми господарка" бе казало момчето. "Елизабет...". - Да вървим! - нареди Алекс. Двамата обърнаха конете в посока, къщата на Нортфийлд и препуснаха, обхванати от мисълта, че каквото и да заварят, няма да е приятно. Дори не подозираха, какво ги очаква. Красивата карета на семейство Нортфийлд се носеше с бясна скорост по уживените улици, и предизвикваше гневните възгласи на минувачите. Но старият кочияш не се интересуваше от ругатните. Знаеше че колкото по-бързо пристигнат толкова по-голям е шанса, да оцелее младият господар. Възрастният човечец с ужас си припомни как натовари безжизненото тяло на господаря в каретата, момичето бе казало че е жив... Дано! Вътре в каретата осемнайсет годишната Даяна Мейсън, усещаше че ще полудее от тревога. Сълзите й се стичаха по красивото лице и мокреха това на спасителя й. Главата му беше настанена в скута й, тя галеше косата му и тихо шепнеше: - Моля те, моля те...дръж се...моля те... Никълъс се бореше с мрака, който го беше обхванал. Търсеше пътя към този прекрасен глас, който умоляваше, но не разбираше за какво. Усещаше влага върху лицето, но не знаеше от къде идва. С неимоуверни усилия, повдигна леко клепачи и отново я видя. Не е била сън...тя е неговият ангел. Силите му се изчерпаха и отново потъна в черната бездна. Секундната радост на Даяна при вида на кристално сините му очи, отново бе заменена от тревогата. Усещаше,че дишането му се забавя, а кървенето намалява, което можеше да означава само едно...вече бе загубил прекалено много кръв. "Изтощен е...ето пак изгуби съзнание!" - Какво да правя...? - питаше се тя, отчаяна от безпомощността си. Терзанията й бяха прекъснати, когато каретата постепенно намали ход. Даяна постави главата на непознатия на тапицираната седалка и пъргаво слезе от каретата, нехаеща за окървавената си рокля. Заедно с кочияшът подхванаха отпуснатото тяло... Александър и Девлин пристигнаха почти едновременно с каретата. Конете им бяха плувнали в пот от бързата езда. Алекс се спусна от седлото готов да се отправи към къщата, когато тихото стенание идващо от каретата привлече вниманието му. Гледката на мъртвешки бледото лице на Никълъс го ужаси. Видя огромната рана на корема, както и младото момиче, което се опитваше да помогне на възрастния кочияш, да го пренесат. Алекс се втурна към тях, подхвана Ники в силните си ръце, и освободи от тежестта му жената и кочияша. С пресипнал глас попита: - Жив ли е? - усещаше само студенината му. Когато момичето кимна, продължи: - Какво се е случило за Бога...- не довърши и се запъти към къщата. Девлин го пресрещна, за да му помогне, но Алекс поклати глава. Дев само кимна, разбираше че е по-добре един човек да го носи, а брат му беше достатъчно силен. Обърна се към младото момиче, цялото в кръв: - Има те ли някакви рани? - попита той загрижено. Даяна поклати глава. - Трябва да повикаме лекар... - Идва насам. - прошепна Дев - Какво се случи, госпожице? - Напданаха ме, и той...той ме спаси...- Даяна отново избухна в плач. Дев искаше да я успокои, но тогава чу викът на Катрин, които разкъса сърцето му. Дерек се втурна към жена си, но не успя да я достигне на време. Доминик падна тежко на земята, но не си удари главата. Дерек обхвана нежно тила й и леко я разтърси, с надеждата че бързо ще дойде в съзнание. Катрин реагира мигновенно: - Деби, бързо...донеси вода и някакви соли. - приклекна и нежно погали челото на майка си. Опита се да успокои баща си, който сякаш се бе състарил с цяло десетилетие. - Татко, недей, не се притеснявай и за нея...сигурна съм че е от нервност, скоро ще дойде в съзнание... Дерек успя само да кимне, повдигна жена си и я постави на малкия диван. Катрин се надигна до го последва и погледът й попадна на прозореца, а гледката, която й се разкри я срази. Тихят й стон почти не се чу в притихналата стая: - Ники...- запретна полите си и като вихър изстича от стаята. Със завидна скорост прекоси помещенията и вече почти пред входната врата забеляза бледото лице и неподвижното тяло на брат си, в ръцете на Александър: - Не, не... - тихият и шепот, прерасна във вик на болка - Ники... Девлин се спусна към нея, страхуваше се че в пристъпа си на отчаяние, може да попречи на Алекс и да навреди на Никълъс. Достигна я навреме, за да спре отчаяния й бяг към братята им. Нежно я прегърна, опитвайки се да я успокои. Шепнеше в ухото й: - Недей мила, недей... Той ще се оправи...Спокойно! - Не, не, не... - блъскаше го Катрин, искайки да се освободи. Но прегръдката му беше толкова успокояваща, постепенно тя притихна, сгуши се в него и цялото напрежение от последния час надви останалата й смелост. Той беше тук, до нея, в този ужасен миг. Риданията й се забиваха като отровни стрели в сърцето на Девлин. Искаше да откъсне болката от нея, да я спаси от отчаянието... Александър ги заобиколи, влезе в притихналата къща и се обърна към уплашения иконом: - Бързо, води ме, към най-близкото легло. А ти - подвикна на една притихнала прислужница - Погрижи се за младата жена, която е отвън, цялата е в кръв и може да е ранена. Алекс тръгна по стълбите, призовавайки на помощ цялото си самообладание. Докато изкачваше стълбите, мисълта му работеше трескаво. Беше видял Катрин, жива и здрава, което означаваше, че Бет е болна. Зави в коридора, по който го водеше иконома, след което влязоха в просторна стая с голямо легло. Постави върху него Никълъс и заповяда: - Донесете топла вода и много кърпи и проверете за лекаря, който са изпратили за госпожица Елизабет. - когато иконома кимна, Алекс зададе въпроса, който го измъчваше: - Какво се е случило с Елизабет? Как е тя? - Не знаем, милорд. Една прислужница я намери в коридора.От около час е в безсъзнание. - Благодаря ви! Сега вървете... Иконома вдървено се поклони и напусна бързо стаята. Александър приседна до Никълъс, разкъса ризата му и се зае да прегледа раната. Огнестрелна...в корема...къде се губи този лекар. Зает с раната, Алекс не забеляза влизането на бъдещия си тъст. Привлечен от суматохата Дерек, напусна стаята на дъщеря си. Доминик постепенно идваше в съзнание и Деби щеше да се погрижи за нея. Следвайки гласовете той се запъти към стаята на Ники. - Господи! - простена той. Очите му се впиха в безжизненото тяло. Нервно прокара ръка през косите си и не способен да се въздържи, проплака - Децата ми... Александър се уплаши за Дерек: - Моля ви, овладейте се...Трябва да запазите самообладание. Знам, че Бет също не е добре, а Катрин не е в състояние... Девлин е с нея. - Дерек се приближи, но моментната слабост бе изчезнала, а в погледа му се четеше решителност. - Вече съм спокоен, лекарят ще пристигне всеки момент и всичко ще се оправи... - беше прекъснат от жена си, която нахлу в стаята. Дерек я прегърна през кръста, не й позволи да се доближи, от страх че отново ще припадне. Доминик не повярва на очите си. Момчето й лежеше обляно в кръв, изглеждаше...доре не можа да го помисли. Доминик се сгуши в Дерек и зарида с такава мъка, която почти разруши самообладанието на Александър. Вниманието му бе привлечно от гласовете идващи от стълбището, брат му обясняваше нещо забързано..."Слава Богу...докторът". Побелял човечец с дребна фигура, влезе в спалнята, следван от тъжна процесия, състояща се от Катрин, Девлин и непознатото момиче. Доктор Филипс огледа заобикалящата го обстановка, и с хладен глас се обърна към видимо най-спокойния: - Вие, ще останете, за да ми помагате, всички останали вън...По-късно ще се погрижа за госпожица Елизабет, мисля че при нея става въпрос за нещо доста по-леко. - с тези думи Филипс подаде кърпите, които донесе иконома на Александър и се зае да почиства ръцете си, чакайки стаята да се опразни. Когато всички излязоха, затвори вратата, пое си дълбоко дъх и се подготви за работа... Присъствието на лекаря, доста успокои обстановката. Осъзнавайки, че с нищо не може да помогне на сина си, Доминик се отправи към стаята на Елизабет, дъщеря й имаше по-голяма нужда от нея. Дерек реши да я последва, но в последният момент забеляза младото момиче, което стоеше встрани, цялото обляно в съли и изцапано с кръв. Бързо направи връзката и се обърна към нея: - А вие сте? - запита той. Малко уплашено, момичето го погледна и промълви: - Даяна Мейсън, сър. - Госпожице Мейсън, бих искал да поговоря с вас. Трябва да знам, какво се е случило със сина ми. - Да, сър! - съгласи се Даяна и последва възрастния мъж към дъното на коридора, където беше кабинета на Дерек. След като слугите се разотидоха в коридора останаха само Дев и Катрин. Виконтът я дръпна към малкото канапе, разположено срещу спалнята на Ники. Помогна й да седне и се настани до нея като я привлече в прегръдките си. Не можеше и не искаше да се отдели от нея. Нежно целуваше косите й, галеше ръцете й и скоро тя притихна, успокоена. - По-добре ли си? - попита Дев, а гласът му беше като милувка. Катрин вдигна глава, виолетовите й очи бяха пълни с болка, но вече бе спокойна. - Благодаря ти... - прошепна тя. Дълго време се гледаха в очите и общуваха без думи, всеки запленен от красотата на другия. Девлин не можа да устои на интимността, която се бе създала между тях. Наведе се към нея и докосна устните й със своите. Искаше да й даде само лека целувка, която да я утеши. Докосваше устните й бавно и нежно, сякаш бяха крила на пеперуда. Но забрави желанието, което изпитва към нея. А и Катрин не му помагаше, първоначално стоеше скована в прегръдката му, но няколко секунди по-късно, ръцете и се впиха раменете му и тя го привлече към себе си. Девлин разтвори с език устните й и се впусна в чувствен танц с нейния. Нежността му бе заменена от силна страст и той я притисна толкова силно към себе си, че й причини болка. Но Катрин не разбра. Усещаше единствено силен копнеж. След всичкия ужас от последните часове, чувстваше, че ще умре ако се отдели от пламенната му прегръдка. Девлин осъзна, че плъзга ръце по стройното й тяло, и се отврати от себе си. Възползваше се от емоционалният й срив, за да задоволи нагона си. "Какво съм животно..." - обвини се мислено и с последните остатъци от волята му, реши, че трябва да спре. Съвсем леко обхвана тила й и прекрати леката целувка, която бе прераснала в страстно сливане. Катрин го погледна уплашено, но той не и остави възможност да се отдръпне от него. Целуна я по челото и отново я привлече към себе си. Тя постави глава на гърдите му и така прегърнати, зачакаха новини. Вече в стаята на Елизабет, Доминик се отпусна и отново заплака. Приседна до дъщеря си, галеше я по косата и се молеше поне тя да се събуди скоро. Като че ли в отговор на молитвите й, Бет простена и бавно повдигна клепачи. Погледна уплашеното лице на майка си и проплака: - Ники... Доминик се наведе, целуна я по челото и прошепна: - Детето ми...Брат ти е при нас, ще се оправи... как си миличка, как се чувстваш? Бет поклати глава, сякаш търсеше думите, но не можеше да опише състоянието, в което се намираше. Майка й усети нервността й, целуна ръцете й и каза: - Тихо, миличка, почивай си... Когато лекарят се погрижи за Ники, ще дойде при теб. Бет кимна леко, и вече доста по-спокойна се унесе, като не изпусна ръцете на майка си. Мина цял час, през който паниката отново обхвана семейство Нортфийлд. След разговора си с Даяна, Дерек седеше на леглото на Бет, прегърнал Доминик. Той разказа на жена си за случилото се, но и двамата не успяха да разберат защо, синът им е бил в толкова лош квартал. Тихо почукване, ги извади от меланхолията, беше Девлин: - Докторът...вика ви... Двамата бързо се отправиха към стаята на сина си. Ники лежеше превързан на леглото, а лицето му бе смъртно бледо. Дишаше трудно. Катрин бе коленичила до леглото и държеше ръката му. Доктор Филипс се обърна към графинята и без заобикалко заяви: - Успях да извадя куршума, но беше трудно. Не са засегнати органи, но е изгубил много кръв. Следващите няколко часа ще са критични. Не мога да дам никаква прогноза, остава ни само да чакаме . - доктора избърса ръцете си и продължи: - Постойте няколко минути при него, след което го оставете да почива. Графиньо, вие може да останете за през ноща. Сега, бих искал да се погрижа за госпожица Елизабет. - завърши той и излезе от стаята. Прегледът не се проточи дълго. Доктор Филипс слезе в малкия салон на първия етаж, където се бяха събрали всички, без Доминик, която бдеше над сина си. Всички присъстващи обърнаха глави към него: - Не се тревожете за госпожица Елизабет. Тя е добре. Припадъкът й се дължи на силната връзка, която имат с Никълъс. Типично е за близнаците, трудно е за обяснение, но когато единият е болен, това може да разболее и другият. Мис Нортфийлд - обърна се Филипс към Катрин. - Сестра ви скоро ще заспи, дадох и преспивателно, за да е спокойна. Погрижете с камериерката й, за да я преоблечете и измиете. Сега ще ви помоля да се погрижите за една стая, в която да се настаня, ще остана за през ноща, ако има проблеми с Никълъс. Дерек се изправи и стисна ръката на доктора: -Благодаря ви, господин Филипс! За всичко. - след което повика иконома и нареди: - Уитби погрижи се за господин Филипс. След това приготви стая за госпожица Мейсън, тя ще пренощува тук. - Даяна вдигна изненадано поглед, но не отказа, не можеше да си тръгне, не и преди да разбере съдбата на спасителя си. Графът продължи, като се обърна към Девлин и Алекс: - Момчета, приемете благодарностите ми за помоща ви. Желаете ли да пренощувате тук? Братята Брентън се спогледаха и кимнаха. - Бих искал да видя Елизабет, след което ще изпратя бележка на родителите си, мисля че трябва да знаят за случилото се. - каза Алекс. - А аз ще отида до полицията. Както разбрахме от мис Мейсън, единият от нападателите е избягал. Госпожице, в състояние ли сте да разговаряте по въпроса и да опишете нападателя. - попита Девлин. Даяна кимна. Не желаеше да си спомня случилото се, но Никълъс заслужаваше това малко усилие от нейна страна. Преди да се погрижи за сестра си, Катрин нареди на Уитби да приготвят нещо леко за вечеря, отправи се към стълбите и повика Алекс: - Александър, елате с мен. Ще напишете бележката до родителите си, в кабинета на татко, и след това ще ви заведа при Бет. Всеки от присъстващите се зае със задачите си. Имаха нужда да ангажират вниманието си, за да не мислят за най-лошото. След като прати бележката до баща си, Алекс зачака пред вратата на Бет. Няколко минути по-късно се появи Катрин и го въведе в стаята. Повика Моли и двете тихо напуснаха помещението. Александър се приближи до леглото и приседна до годеницата си. Бет спеше спокойно. Бе облечена в бяла памучна нощница и халат, които подсилваха още повече бледостта й. Не изглеждаше добре, дори напротив. Алекс вдигна ръка и нежно погали страната й. Искаше му се очите й да се отворят, да го заслепи синьо-зеленият им блясък и заядливо да го постави на мястото му. Искаше да чуе мелодичният й глас, докато гу ругае. Алекс се усмихна. Наведе глава и я целуна по челото, с безкрайна нежност, на която не вярваше че е способен. Така седя в продължение на час, гледайки я, а сърцето му се изпълваше с чувство което не познаваше. Това е идеята ми момичета, казвайте какво мислите.

Няма защо да се извиняваш, нищо не е станало Съжелявам че пиша чак сега, но през уикенда нямах достъп до компютър. За Даяна, и трите ти предложения са много добри, но аз лично я виждам като сираче, без роднини, абсолютно сама, поради следните причини: 1) вкараме ли още едно семейство вече ще стане страшна обърквация, дори само родители да има, пак поне с няколко изречения ще трябва да се почетат 2) заради Ники, той е деветнайсет годишен и като изключим сериозността с която подхожда към Андре, си го описваме като голям хаймана. И това че бъде привлечен от ангелското лице на Даяна, не е достатъчно за да се омъжи за нея, според мен трябва да я види като беззащитна и едва ли безпомощна, да иска да я спаси от самотата и мизерията, разбира се ще има малък конфликт на интереси, разликата в положението, ама графа и графинята ще го преживеят, мисля че преспокойно можем да си позволим една споделена любовна история без сблъсъци на характери и драма в отношенията, двете главни двойки са ни предостатъчни в това отношение. Иска ми се Даяна да е нещо като опозиция на главните ни героини - не толкова смела и опърничава, по-кротка и покорна, по-скоро ангелче, а не трън в задните части . Така го виждам аз, нека и останалите момичета се изкажат по въпроса Аз имам идея за продължение, в което все още няма да се обяснява нищо за Даяна, утре ще го пусна за коментари, само ще намекна, че е време Алекс и Девлин да се покажат като страхотните мъже които са, защото ги забравихме вече П.С. Миа не мога да не те поздравя за страхотната сцена, толкова много чувство си вкарала, че ми идеше да ревна с глас докато го четях, толкова емоционално! И не само това, малките подбробности от предните сцени - за хобито на Катрин, за зелена кутия, за чувствата които бушуват в Доминик, засегнала си всичко за което пишем в последните седмици, и резултата е невероятен. Продължавай в същия дух! П.С.2: Знам че само преди една сцена пак писах аз, не искам да изглежда че окупирвам терена, но просто след утре, излизам в принудителен десетдневен отпуск от следенето на форума, и направо ще се поболея че не мога да напиша това което ми хрумна, затова предварително се извинявам за малката ми окупация.

Дочетох поредната книга от падналите ангели - "Защото вярваш любовта" и бате Ники предаде с чест първото място, вече имам нов любимец - Майкъл Кениън Толкова страхотен и завладяващ герой, толкова мил и всеотдаен, толкова неегоестичен, не знам защо но адски ми напомняше на Едуард Кълън, с цялата тази мания да се държи в страни от Катрин, само за нейно добро... И любовта им беше толкова чиста и силна. Много емоционална книга, много ме трогна, просто нямам никакви забележки, абсолютна десятка! Сега съм подхванала "Сега и завинаги" на Джудит Макнот, след първите 70 страници съм доста запленена, героите още не са ми много ясни, но усещам че сблъсъците между тях ще са бруталистични! Нямам търпение да ги оженят!!! Повече като я дочета

Аз съм за този вариант Момичета пуснах си сцената, но има известни корекции, така че ще ви помоля да я прочетете отново. И една молба от моя милост, към следващия който ще пише, ако споменава "любовта" на Ники, много държа на името Даяна

Неочакваното спокойствие, което обхвана Доминик я подтикна да наруши възцарилото се мълчание. Чувстваше се подмладена и изпълнена с енергия и не проумяваше намусените физиономии на младите дами, които седяха срещу нея. - Момичета, искам да обсъдя един въпрос с вас - подхвана тя с въодушевен тон и докосна с пръст голямата зелена кутия поставена на седалката. Елизабет извърна поглед от бързо сменящия се пейзаж и за пореден път този следобед изгледа скъпата си майка с безкрайна изненада. Доминик се усмихваше лъчезарно, както преди години когато се готвеше да им подари нещо. Кат също бе заинтригувана и се възползва от възможността да прекъсне мрачните си мисли, до една свързани с виконт Лийчфийлд. Но не успя да зададе въпроса, който я интересуваше, каретата постепенно намали хода си, пристигнаха у дома. Преди някой от лакеите да се притече на помощ, вратичката се отвори и се показа ухилената физиономия на Никълъс, който им помогна да слязат: - И това, ако не са най-прекрасните дами в Лондон! - Възкликна той. - Само в Лондон ли, миличък?! - запита Доминик с весел глас. Никълъс погледна слисано майка си, а след това и сестрите си с укор сякаш питаше: "Какво сте й дали да пие?!" - Знаеш какво имам предвид, майко - усмихна се той. - Е, къде скитате цял ден? Къщата беше празна без вас, и скъпият ми баща се опита да прекърши младият ми дух със скучно счетоводство. - В градската къща на Брентън, на следобеден чай - отговори Доминик. След като огледа елегантното облекло на сина си, състоящо се от плътни бричове и елегантна жилетка в бежов цвят, под която се подаваше бяла риза, силно контрастираща с загорялото му от упражнения на слънце лице, тя стигна до извода че синът й е готов за бал. Впечатлението се допълваше от лъснатите до блясък ботуши и елегантното бастунче. - Ники виждам че си се издокарал и мога само да гадая къде си се запътил, но те искам у дома за вечеря! - заповяда тя с усмивка, след което се обърна към каретата и измъкна голямата кутия. Запъти се към къщата и със смях каза през рамо: - Момичета, чакам ви в моята стая! Не се бавете! - изчурулика тя. Младите членове на семейство Нортфийлд я проследиха с невярващ поглед, сякаш чакаха да ги удари гръм. Никълъс се съвзе пръв: - Какво, по дяволите, става тук? - запита той. - Внимавай как се изразяваш, господинчо! - скастри го Катрин. - Но и аз бих се радвала да разбера. Мама се държи...както преди. - Хайде, престанете и двамата! - възкликна Бет. - Звучите, сякаш става нещо лошо. Каквато и да е причината, трябва да се радваме... Хайде, Кат! Да вървим, нали не искаш да й развалим настроението, като я караме да чака. - с властен жест, на по-голяма сестра Елизабет дръпна Катрин към къщата. Кат помаха унило на Ники, а той самият се настани във вече празната карета, след като даде адреса на кочияша. Силно се надяваше малкият му "ангажимент" да не се проточи. Не искаше да угорчава майка си, като закъснява за семейната вечеря. Каретата затрополи бързо по павираните улици, а веселата физиономия на младият лорд, бе сменена от сериозно изражение, което не вещаеше нищо добро... Бет почука плахо на вратата на семейната спалня на родителите си. След като получиха разрешение да влязат двете сестри се изправиха пред доста интригуваща гледка. Майка им бе скрита в огромния дрешник, през чиято врата от време на време излиташе по някоя дреха. От вътре се чуваше тихо тананикане. Когато откри каквото търсеше Доминик се завърна в стаята носейки розова кутия, подобна на зелената, която почиваше върху балдахиненото легло. Доминик се отпусна върху леглото и потупа мястото до себе си: - Хайде, елате, трябва ми мнението ви! Бет и Катрин, седнаха от двете й страни и зачака с интерес какво има да им каже. - Любопитна съм, какво мислите за сватбените рокли. - започна делово майка им. - Знам, че е прекалено рано, но...не мога да се въздържа. С Бриана го обсъдихме, и ще сме поласкани ако се съгласите, но ще проявим разбиране ако откажете, все пак са минали повече от двайсет години... - Доминик обхваната от радостно очакване, не осъзна че говори несвързано, и в момента дори Бет, усети че се притеснява за нея. Без да бърза майка й отвори розовата кутия и й я подаде. Любопитни двете сестри надникнаха вътре и ахнаха когато осъзнаха, какво лежи в ръцете им. С доста тих глас, който намекваше за сълзи във виолетовите й очи, Доминик продължи: - Това е моята сватбена рокля, Бет. Харесва ли ти? Съвсем леко, сякаш се страхуваше, че може да навреди на плата, Бет докосна роклята. Когато усети, че е истинска, тя смело я извади от кутията и я притисна към себе си. Беше невероятна. Най-красивата рокля, която беше виждала. Тя погали с ръка, широките атлазени поли, продължи нагоре по обшития с нежна бяла дантела корсет и завърши с дългите сатенени ръкави. Сълзи се появиха и в нейните очи. Забравяки за всичките си терзания Бет се хвърли в прегръдката на Доминик: - Прекрасна е мамо! - проплака тя. - Искам да я носиш на сватбата, мила моя! -възкликна не по-малко развълнувана Доминик. -Знам, че кройката не е модерна, и този бял цвят е толкова, скучен, но за мен ще означава много... - Не, идеална е! За мен ще бъде чест да я нося! - прекъсна я Бет. Стаята потъна в неловко мълчание, първа се обади Кат, чиито очи също бяха насълзени, след трогателната сцена: - Не е честно! - възкликна тя, уж сърдито. - Пак късмета на първородната... Не можа да довърши, защото майка й подскочи уплашено и придърпа зелената кутия към себе си: -Господи, съвсем забравих... С Бриана, решихме, че тази е по-подходяща за теб, тъй като двете си приличете по фигура. Лейди Брентън, искаше сама да ти я подари, но се притесняваше, да не би да й откажеш... Този път Катрин, прекъсна майка си и с нетърпение отвори кутията. Вътре намери каквото очакваше - рокля, прекрасна като майчината. На дъното на кутията бе поставен прекрасен воал, изработен от най-финна дантела, а малката му диадема бе опсипана с три реда блестящи перли. Неспособна да издържи на изкушението Катрин го извади и помоли майка си за помощ, за да го сложи. Когато се погледна в огледалото, отново изпита предишното усещане, че брака й с Девлин, може да се окаже сполучлив. - Аз...не мога да повярвам. Идеята ви е невероятна! Трябва веднага да напиша бележка до Лейди Бриана, с която да й благодаря. Това е жест, който никога няма да забравя. Доминик, видимо си отдъхна. Притесняваше се от реакцията на Катрин, но както винаги малкото й момиче постъпваше благородно. - Катрин, изглеждаш прекрасно! - въздъхна Елизабет. Нейната първоначална радост при вида на роклите, бе изместена от чувство за вина. Как щеше да се отрази коварният й план върху двете семейства. Като светкавица я прониза усещането, че предава доверито на майка си, която бе толкова щастлива само при мисълта, че дъщеря й ще носи пред олтара собствената й сватбена рокля. С натежало сърце Бет се зае да прибира роклята в розовата кутия. След като приключи с работата, отново благодари на майка си за жестта, и с извинението, че има нужда да подремне преди вечеря, тя напусна стаята. Но освен подтиснатост, вече усещаше и друго чувство... Изпусна кутията, когато първичен страх парализира крайниците й. Не можеше да го обясни, сякаш нещо застрашаваше живота й... Но тя си беше у дома, където беше сигурно и безопасно. Тогава защо...Изведнъж едно лице изникна в мислите й и страхът й се превърна в ужас. - Ники... - простена тя и изпадна в безсъзнание. Когато каретата намали ход бъдещият граф Нортфийлд, изпъна крайници нетърпеливо. Любопитно подаде глава през малкото прозорче, за да огледа квартала. Намираше се пред хотел със съмнително качество, а заобиклящите го сгради бяха стари и занемарени. Улиците покрити с дебел слой мръсотия, допълваха картината на мизерия и бедност. "Явно Монтбар, не страда от финансова независимост" - помислиси със задоволство Ники. С рязко движение вдигна елегантния бастун, който всъщност представляваше калъф за сабята му. След като провери остротата на оръжието Никълъс напусна прикритието на каретата и се отправи към мръсната дупка, в която се бе скрил Андре Монтбар. Никълъс бе доволен от бързото развитие на нещата. Детективът, който бе наел рано сутринта, успя да открие французина за по-малко от четири часа. Късметът не го напусна и при срещата със семейството му на тръгване, успя да се измъкне без да създава впечатлението, че крои нещо. При спомена за случилото се миналата нощ, стисна ръце в юмруци. Никой не можеше да обижда семейството и да му се размине безнаказано. Сега беше време за разплата. Влизайки в задименото помещение, което представлявше рецепция, Никълъс прикова погледите на малцината присъстващи. Без да им обръща внимание, той се насочи към малкото бюро в ъгъла, зад което с мазна физиономия се бе настанил плешив човечец на средна възраст. След кратък разговор с управителя и раздялата с една гвинея, Никълъс научи номера на стаята, в която "почиваше" графа. С няколко скока, той взе стълбите до третия етаж, където в левия коридор се намираше Монтбар. Никълъс направи отвратена физиономия при вида на заобикалящата го мръсотия. Стигайки до вратата, той се ослуша и когато не долови шум от разговор реши да действа. Изведнъж хладната му сдържаност бе заменена от силен гняв. Вдигна високо крак и ритна вратата, която изхвърча от пантите от силата на удара. Никълъс връхлетя като вихрушка в малката необзаведена стая. Върху единственото легло Монтбар лежеше, в отпусната поза, но когато забеляза неочаквания си гост, върху лицето му се изписа гняв, примесен със страх. Притискайки се до стената Андре извика разярено: - Какво си въобразяваш... Без да се церемони Никълъс прекоси помещението, подпря се с коляно върху леглото и прихвана графа за реверите на ризата. Дръпна го към себе си и го изпепели с поглед.След това го оттласна силно от себе си и Андре строполи отново върху леглото. Изстена от болка, заради незаздравелите рани от снощния бой. Никълъс се изправи и с бързо движение извади сабята си и я насочи към гърдите на Монтбар: - Ставай! - изкрещя той. Монтбар не изчака повторна покана. С тромаво движение се изправи, но тъй като не можеше да пази равновесие се подпря на стената. Никълъс опря острия връх на рапирата в гърлото на графа и изсъска: - Ако още веднъж, се приближиш до сестра ми, или до друг член на семейството ми... Кълна се... Дните ти на тази земя са преброени. Разбра ли ме? - С кого си мислиш, че разговаряш? - запита Андре с високомерие. Но когато усети как острието се забива в плътта му, побърза да се съгласи и с мазен глас каза: - Добре, добре, не е нужно да ме убиваш! Никоя жена, не заслужава смъртта ми! - произнесе той горделиво - Мери си приказките, мръснико. И без това ме сърбят ръцете, да ти доразкрася физиономията! - Никълъс бе възвърнал самообладанието си, но усещаше че и при най-малката провокация от страна на Андре ще изгуби контрол и може да го довърши. Не за пръв път го предупреждаваше, но сега бе различно... - Няма да досаждаш повече на Елизабет, никакво ухажване, никакви цветя или покани за разходки! Забрави, че съществува... -Никълъс не искаше да остави възможност на графа да се хване за нещо неизречено. - А ако тя пожелае вниманието ми? - попита французина, с ясното съзнание, че си рискува главата. - Няма такава опция, сестра ми е сгодена от днес за бъдещия херцог на Евърдън, Александър Брентън, и ако не искаш неприятности и с него, ще стоиш настрана. Достатъчно ясен ли съм? Графа усети, мощен прилив на злоба при мисълта за младия Брентън. От страх да не би Никълъс да изтълкува неправилно изражението му, кимна леко с глава. - Напусни страната Монтбар, или кълна се, ще имаш проблеми с властите. - с тази последна заплаха Ники се отправи към вратата, донякъде доволен, че не се стигна до кървава сцена. Вече в коридора, се обърна за последно към французина: - Това е последното ми предупреждение, Монтбар! - и бързо напусна коридора, както се и беше появил. Френския граф се разтресе от преживяното унижение. "Мръсно пале...Не знаеш с кого се захващаш...Ще си платят, всичките до един, цялата им проклета фамилия..." В крайна сметка болката надви злобата му. С тихи стенания той се настани в леглото, молейки се раните му да зараснат скоро. Имаше нужда от план, скоро когато се възстанови, ще удари и неговият час и тогава всички ще съжеляват, че са го подценили... Никълъс бързаше да напусне хотела. Чувстваше се умърсен след случката, почти изстича през коридора водещ към улицата. Когато застана на паважа и пое дълбоко дъх се убеди за пореден път че постъпва правилно. Отправяйки се към каретата, той подсвирна на задрямалия кочияш, но преди да се качи, забеляза с периферното си зрение малка група, в ляво от него. Двама съмнителни типове, оглеждаха улицата, сякаш се приготвяха за отбрана. Към тях се приближаваше трети мъж, който водеше на сила младо момиче. Едната му ръка я държеше здраво през кръстта, а другата бе запушила устата й. Момичето се дърпаше отчаяно, но нямаше никакъв шанс, срещу мъжа. Беше два пъти по-дребна от него. Никълъс разбра на къде са се запътили, към малката странична улица без изход, която видя преди каретата да спре пред хотела на Монтбар. Младият мъж даде знак на кочияша и се отправи с бързи крачки към отдалечаващата се група. Когато сви в уличката, разбра че не се е излъгал. Тези типове се канеха да насилят момичето. Двама от разбойниците бяха с лице към него, но не го забелязаха, заети да оглеждат плячката. Третият бе с гръб, все още стиснал в желязна хватка момичето. Единият от нападателите го видя, сръчка намиращия се до него и изсъска: - Джеф, имаме си компания. Джеф вдигна поглед и изгледа със злоба, новодошлият. - Марш от тука "ваша светлост", да не си намериш майстора. - след, което застана в застрашителна поза, готов за бой. Вече привлякъл вниманието Никълъс не дочака да го нападнат. Вместо това реши да се възползва от гърба на третия вагабонтин и със светкавичен удар с лакът по главата го свали в безсъзнание. Падайки напред, мъжа затисна момичето под себе си, предпазвайки го без да иска от предстоящата схватка. С яростен рев Джеф, се хвърли към Никълъс, който успя да парира два от ударите, но третото кроше в стомаха му изкара въздуха. Решил да не рискува повече живота си с юмручен бой, той се изправи рязко и изблъска нападателя назад. Бързо изтегли сабята от ножницата и при повторната атака на Джеф, го намушка. Мъжът падна на колене с изцъклени очи, в който се четеше изненада. Никълъс издърпа сабята от тялото и то падна бездиханно в прахта. Без да губи време той се насочи към третия мъж, който бе извадил от ботуша си дълъг месарски нож. Няколко секунди се обикаляха в кръг, изучавайки се. Разбойникът изчакваше удобен момент, за да нападне, но Никълъс не му остави възможност. С няколко удара, с които се срещнаха двете остриета, той успя да притисне мъжа в ъгъла, а с последния саблен удар изби ножа от ръката му. Притисна острието на сабята във врата на нападателя, но реши да го остави жив: - Махай се! - изсъска Ники. Мъжът не дочака втора покана и се отправи към изхода на улицата. По средата на пътя си обаче, яростта му надви гласа на разума и с животински рев той се спусна към застаналия с гръб лорд. Осъзнал опастността Никълъс се обърна рязко с насочена сабя, която се вряза в корема разбойника. Дрехите му се пропиха с кръв от раната и проклинайки мъжът се свлече на земята вече мъртав. Цялата битка трая не повече от минута. След като установи липсата на пулс на нападателите си, Никълъс се отправи към началото на улицата, където под безжизненото тяло на третия разбойник, бе затисната младата жена. Помогна й да се изправи, а тя се притисна с писък в него и започна да плаче истерично. Ники се опитваше да я успокои, галеше я по косата, шепнеше утешителни думи в ухото й. Погълнат от заниманието си той не забеляза как изпадналият в безсъзнание мъж идва на себе си. Разбойникът бързо се отърси от шока и замайването си и бръкна под мръсното си палто, от което извади малък пистолет с ударен затвор. Бавно изправи ръка, насочи го към застиналата двойка и се прицели в гърба на момичето. Инстинкта на Никълъс отново проработи безпогрешно, вдигна глава и успя в последната секунда да отмести момичето от себе си при вида на опастността. Но така остави себе си незащитен за куршума. Непознатият стреля и без да чака смъртта на жертвата се изправи на крака и хукна към изхода на улицата. Неспособен да реагира Никълъс усети как куршума го прониза и изкара въздуха му. С последни сили се опита да остане в съзнание, но черна бездна го дърпаше дълбоко в лоното си. Осъзна, че лежи по гръб, а една нежна ръка милва лицето му. Чу мелодичен глас, изпълнени с отчаяние, който викаше за помощ...Искаше да й отговори, но усещаше че тялото му не го слуша. Погледна в лицето й, в дълбините на пълните със сълзи очи и в секундата преди да потъне в бездната разбра че е влюбен.

Мила пак подкрепям, за "нищо оформено в чутурата", доста приковаващи вниманиета заглавия си измислила само че въпросните анкети доколкото ми е известно няма да може да са в една тема, за всяка анкета трябва да си има отделна. Но пък на анкета си е друго и когато някой не е чел поредицата дори след година ще може да се включи в гласуването, като се уграмоти

Момичета много се радвам че ви хареса сценката, и ви благодаря за комплиментите, много сте мили Написаното има нужда от няколко подробности, че на няколко места претупах работата от зор да я пусна, ще се постарая до довечера да се поправя и ще я мятам при останалите сцени

Хихих, мила и аз като Съни подкрепям с двете лапи. Откак ги чета ангелите направо ме сърбят ръцете за нова тема за тях, а за Малори само изчаквам подходящ момент и исках да им направя класация нищо че не са 10 книги (изчаквам защото все за тях мърморим и току виж досадни сме станали, обаче напоследък все ги изключваме от общите класации май май ще им удари часът скоро). Обаче мисля че идеята ти за три отделни теми с включени анкети и много по-добър вариант, що не пуснеш питанка в реорганизацията и предполагам че до края на месеца ще се анкетираме

Неочакваното спокойствие, което обхвана Доминик я подтикна да наруши възцарилото се мълчание. Чувстваше се подмладена и изпълнена с енергия и не проумяваше намусените физиономии на младите дами, които седяха срещу нея. - Момичета, искам да обсъдя един въпрос с вас - подхвана тя с въодушевен тон и докосна с пръст голямата зелена кутия поставена на седалката. Елизабет извърна поглед от бързо сменящия се пейзаж и за пореден път този следобед изгледа скъпата си майка с безкрайна изненада. Доминик се усмихваше лъчезарно, както преди години когато се готвеше да им подари нещо. Кат също бе заинтригувана и се възползва от възможността да прекъсне мрачните си мисли, до една свързани с виконт Лийчфийлд. Но не успя да зададе въпроса, който я интересуваше, каретата постепенно намали хода си, пристигнаха у дома. Преди някой от лакеите да се притече на помощ, вратичката се отвори и се показа ухилената физиономия на Никълъс, който им помогна да слязат: - И това, ако не са най-прекрасните дами в Лондон! - Възкликна той. - Само в Лондон ли, миличък?! - запита Доминик с весел глас. Никълъс погледна слисано майка си, а след това и сестрите си с укор сякаш питаше: "Какво сте й дали да пие?!" - Знаеш какво имам предвид, майко - усмихна се той. - Е, къде скитате цял ден? Къщата беше празна без вас, и скъпият ми баща се опита да прекърши младият ми дух със скучно счетоводство. - В градската къща на Брентън, на следобеден чай - отговори Доминик - Ники виждам че си се издокарал и мога само да гадая къде си се запътил, но те искам у дома за вечеря! - заповяда тя с усмивка, след което се обърна към каретата и измъкна голямата кутия. Запъти се към къщата и със смях каза през рамо: - Момичета, чакам ви в моята стая! Не се бавете! - изчурулика тя. Младите членове на семейство Нортфийлд я проследиха с невярващ поглед, сякаш чакаха да ги удари гръм. Никълъс се съвзе пръв: - Какво, по дяволите, става тук? - запита той. - Внимавай как се изразяваш, господинчо! - скастри го Катрин. - Но и аз бих се радвала да разбера. Мама се държи...както преди. - Хайде, престанете и двамата! - възкликна Бет. - Звучите, сякаш става нещо лошо. Каквато и да е причината, трябва да се радваме... Хайде, Кат! Да вървим, нали не искаш да й развалим настроението, като я караме да чака. - с властен жест, на по-голяма сестра Елизабет дръпна Катрин към къщата. Кат помаха унило на Ники, а той самият се настани във вече празната карета, след като даде адреса на кочияша. Силно се надяваше малкият му "ангажимент" да не се проточи. Не искаше да угорчава майка си, като закъснява за семейната вечеря. Каретата затрополи бързо по павираните улици, а веселата физиономия на младият лорд, бе сменена от сериозно изражение, което не вещаеше нищо добро... Бет почука плахо на вратата на семейната спалня на родителите си. След като получиха разрешение да влязат двете сестри се изправиха пред доста интригуваща гледка. Майка им бе скрита в огромния дрешник, през чиято врата от време на време излиташе по някоя дреха. От вътре се чуваше тихо тананикане. Когато откри каквото търсеше Доминик се завърна в стаята носейки розова кутия, подобна на зелената, която почиваше върху балдахиненото легло. Доминик се отпусна върху леглото и потупа мястото до себе си: - Хайде, елате, трябва ми мнението ви! Бет и Катрин, седнаха от двете й страни и зачака с интерес какво има да им каже. - Любопитна съм, какво мислите за сватбените рокли. - започна делово майка им. - Знам, че е прекалено рано, но...не мога да се въздържа. С Бриана го обсъдихме, и ще сме поласкани ако се съгласите, но ще проявим разбиране ако откажете, все пак са минали повече от двайсет години... - Доминик обхваната от радостно очакване, не осъзна че говори несвързано, и в момента дори Бет, усети че се притеснява за нея. Без да бърза майка й отвори розовата кутия и й я подаде. Любопитни двете сестри надникнаха вътре и ахнаха когато осъзнаха, какво лежи в ръцете им. С доста тих глас, който намекваше за сълзи във виолетовите й очи, Доминик продължи: - Това е моята сватбена рокля, Бет. Харесва ли ти? Съвсем леко, сякаш се страхуваше, че може да навреди на плата, Бет докосна роклята. Когато усети, че е истинска, тя смело я извади от кутията и я притисна към себе си. Беше невероятна. Най-красивата рокля, която беше виждала. Тя погали с ръка, широките атлазени поли, продължи нагоре по обшития с нежна бяла дантела корсет и завърши с дългите сатенени ръкави. Сълзи се появиха и в нейните очи. Забравяки за всичките си терзания Бет се хвърли в прегръдката на Доминик: - Прекрасна е мамо! - проплака тя. - Искам да я носиш на сватбата, мила моя! -възкликна не по-малко развълнувана Доминик. -Знам, че кройката не е модерна, и този бял цвят е толкова, скучен, но за мен ще означава много... - Не, идеална е! За мен ще бъде чест да я нося! - прекъсна я Бет. Стаята потъна в неловко мълчание, първа се обади Кат, чиито очи също бяха насълзени, след трогателната сцена: - Не е честно! - възкликна тя, уж сърдито. - Пак късмета на първородната... Не можа да довърши, защото майка й подскочи уплашено и придърпа зелената кутия към себе си: -Господи, съвсем забравих... С Бриана, решихме, че тази е по-подходяща за теб, тъй като двете си приличете по фигура. Лейди Брентън, искаше сама да ти я подари, но се притесняваше, да не би да й откажеш... Този път Катрин, прекъсна майка си и с нетърпение отвори кутията. Вътре намери каквото очакваше - рокля, прекрасна като майчината. На дъното на кутията бе поставен прекрасен воал, изработен от най-финна дантела, а малката му диадема бе опсипана с три реда блестящи перли. Неспособна да издържи на изкушението Катрин го извади и помоли майка си за помощ, за да го сложи. Когато се погледна в огледалото, отново изпита предишното усещане, че брака й с Девлин, може да се окаже сполучлив. - Аз...не мога да повярвам. Идеята ви е невероятна! Трябва веднага да напиша бележка до Лейди Бриана, с която да й благодаря. Това е жест, който никога няма да забравя. Доминик, видимо си отдъхна. Притесняваше се от реакцията на Катрин, но както винаги малкото й момиче постъпваше благородно. - Катрин, изглеждаш прекрасно! - въздъхна Елизабет. Нейната първоначална радост при вида на роклите, бе изместена от чувство за вина. Как щеше да се отрази коварният й план върху двете семейства. Като светкавица я прониза усещането, че предава доверито на майка си, която бе толкова щастлива само при мисълта, че дъщеря й ще носи пред олтара собствената й сватбена рокля. С натежало сърце Бет се зае да прибира роклята в розовата кутия. След като приключи с работата, отново благодари на майка си за жестта, и с извинението, че има нужда да подремне преди вечеря, тя напусна стаята. Но освен подтиснатост, вече усещаше и друго чувство... Изпусна кутията, когато първичен страх парализира крайниците й. Не можеше да го обясни, сякаш нещо застрашаваше живота й... Но тя си беше у дома, където беше сигурно и безопасно. Тогава защо...Изведнъж едно лице изникна в мислите й и страхът й се превърна в ужас. - Ники... - простена тя и изпадна в безсъзнание. Когато каретата намали ход бъдещият граф Нортфийлд, изпъна крайници нетърпеливо. Намираше се пред хотел със съмнително качество. "Явно Монтбар, не страда от финансова независимост" - помислиси със задоволство той. С рязко движение вдигна елегантния бастун, който всъщност представляваше калъф за сабята му. След като провери остротата на оръжието Никълъс напусна прикритието на каретата и се отправи към мръсната дупка, в която се бе скрил Андре Монтбар. Никълъс бе доволен от бързото развитие на нещата. Детективът, който бе наел рано сутринта, успя да открие французина за по-малко от четири часа. Сега беше време за разплата. Никой не можеше да обижда семейството и да му се размине безнаказано. След кратък разговор с рецепциониста и раздялата с една гвинея, Никълъс научи номера на стаята, в която "почиваше" графа. С няколко скока, той взе стълбите до третия етаж където в левия коридор се намираше Монтбар. Никълъс направи отвратена физиономия при вида на заобикалящата го мръсотия. Стигайки до вратата, той се ослуша и когато не долови шум от разговор реши да действа. Изведнъж хладната му сдържаност бе заменена от силен гняв. Вдигна високо крак и ритна вратата, която изхвърча от пантите от силата на удара. Никълъс връхлетя като вихрушка в мръсната стая. Върху единственото легло Монтбар лежеше, в отпусната поза, но когато забеляза неочаквания си гост, върху лицето му се изписа гняв, примесен със страх. Притискайки се до стената Андре извика разярено: - Какво си въобразяваш... Без да се церемони Никълъс прекоси помещението, подпря се с коляно върху леглото и прихвана графа за реверите на ризата. Дръпна го към себе си и го изпепели с поглед.След това го оттласна силно от себе си и Андре строполи отново върху леглото. Изстена от болка, заради незаздравелите рани от снощния бой. Никълъс се изправи и с бързо движение извади сабята си и я насочи към гърдите на Монтбар: - Ставай! - изкрещя той. Монтбар не изчака повторна покана. С тромаво движение се изправи, но тъй като не можеше да пази равновесие се подпря на стената. Никълъс опря острия връх на рапирата в гърлото на графа и изсъска: - Ако още веднъж, се приближиш до сестра ми, или до друг член на семейството ми... Кълна се... Дните ти на тази земя са преброени. Разбра ли ме? - С кого си мислиш, че разговаряш? - запита Андре с високомерие. Но когато усети как острието се забива в плътта му, побърза да се съгласи и с мазен глас каза: - Добре, добре, не е нужно да ме убиваш! Никоя жена, не заслужава смъртта ми! - произнесе той горделиво - Мери си приказките, мръснико. И без това ме сърбят ръцете, да ти доразкрася физиономията! - Никълъс бе възвърнал самообладанието си, но усещаше че и при най-малката провокация от страна на Андре ще изгуби контрол и може да го довърши. Не за пръв път го предупреждаваше, но сега бе различно... - Напусни страната Монтбар, или кълна се, ще имаш проблеми с властите. - с тази последна заплаха Ники се отправи към вратата, донякъде доволен, че не се стигна до кървава сцена. Френския граф се разтресе от преживяното унижение. "Мръсно пале...Не знаеш с кого се захващаш...Ще си платят, всичките до един, цялата им проклета фамилия..." В крайна сметка болката надви злобата му. С тихи стенания той се настани в леглото, молейки се раните му да зараснат скоро... Никълъс бързаше да напусне хотела. Чувстваше се умърсен след случката, почти изстича през коридора водещ към улицата. Когато застана на паважа и пое дълбоко дъх се убеди за пореден път че постъпва правилно. Отправи се към каретата, но с периферното си зрение забеляза малка група, в ляво от него. Трима съмнителни типове, завлякоха в страничната уличка млада жена. Единият вагабонтин я държеше през кръстта, а с другата си ръка бе запушил устата й. Момичето се дърпаше отчаяно, но нямаше никакъв шанс. Без да се замисля Ники се отправи бързо към уличката. Когато ги настигна, единият от напададелите просъска ядно: - Марш от тука "ваша светлост", да не си намериш майстора. Втория мъж застана в заплашителна поза, а третият, който държеше момичето остана с гръб към него. Ники се възползва от това и със светкавичен удар с лакът по главата на мъжа го свали в безсъзнание. Не загуби време да го проверява, издърпа сабята от калъфа и намушка първият който го доближи, същата съдба сполетя и последния нападател. Цялата битка трая не повече от минута. Никълъс се извърна към мъжа в безсъзнание и помогна на затиснатото момиче да се изправи. Жената се притисна с писък в него и започна да плаче истерично. Ники се опитваше да я успокои, галеше я по косата, шепнеше утешителни думи в ухото й. Погълнат от заниманието си той не забеляза как изпадналият в безсъзнание мъж идва на себе си. Той бързо се отърси от шока, бръкна под палтото си и извади малък пистолет. Насочи го към застиналата двойка и се прицели, но инстинкта на Ники работеше безпогрешно, вдигна глава и успя в последната секунда да отмести момичето от себе си при вида на опастността. Непознатият стреля и без да проверява дали е улучил бързо се изправи на крака и хукна към изхода на улицата. Неспособен да реагира Никълъс усети как куршума го прониза и изкара въздуха му. С последни сили се опита да остане в съзнание, но черна бездна го дърпаше дълбоко в лоното си. Осъзна, че лежи по гръб, а една нежна ръка милва лицето му. Чу мелодичен глас, изпълнени с отчаяние, който викаше за помощ...Искаше да й отговори, но усещаше че тялото му не го слуша. Погледна в лицето й, в дълбините на пълните със сълзи очи и в секундата преди да потъне в бездната разбра че е влюбен. Това измислих момичета. Идеята ми беше да се съчетаят няколко неща едновременно, мисля че успях. Момичето, което се появява, какво да кажа за нея, мисля че тя наистина може да се окаже любовта на Ники, представям си я от бедно семейство, но с невероятна красота и доброта, а мъжете които я нападнаха са искали да я насилят. Ето как виждам нещата впоследствие: ще се появи кочияша и ще помогне на момичето и Ники, и тримата ще отидат в дома на Нортфийлд, където Ники ще бъде спасен от смъртта, а и семейството ще е подготвено, заради припадъка на Бет, ще има лекар и като си кажете мнението ако е добро го пускам при останалите сцени.

Аз имам идея за продължение, до няколко часа ще пусна каквото съм написала да го дискутираме

Хихиих подкрепям, "Ники - президент" Тамън дочетох "Ангела мошенник", книгата оправда очакванията и много ми хареса, без забележки съм към историята! Това е четвъртата книга на авторката, която чета и ми прави впечатление, че страхотна слабост са й второстепенните герои, които се превръщат в двойка, харесва ми как паралелно разглежда техните отношения, мисля че е страхотен похват за разнообразяване на сюжета

Ехее мила, поне няма да се караме за любими мъже, засега първи в сърцето ми е Ники И си права, че тези ангели са страхотни, да не кажа голяма дума, ама сигурно ще са първи в класацията ми за най-добри приятели!

Браво мила, много ми хареса написаното,мисля че поправките са добре и на място! Продължавай в същия дух

Стигнах до средата на "Ангелът мошеник" на Мери Джо Пътни. Много приятна и забавна книжка, доста разтоварващо ми дойде "Падналите ангели". Робин е представен в няколко образа, но във всеки един е много завладяващ. А главната Максима, първоначално като прочетох че е полуиндианка повдигнах вежди със съмнение, но тя се оказа не по-малко чаровна героиня. А отношенията между тях- идилия, как се разбраха още от първия поглед. Повече, като я дочета, но не очаквам да ме разочарова

Хахаха това много ме изкефи, "женят се за тях" Давай мила, пускай твоята сцена, че вече се изприщих от нетърпение

Мила, аз съм я чела и мога да кажа, че не е лоша. Мисля че се развиваше някъде 14-15 век и главния много иска да има дете. Заради военни заслуги му бе поверена една крепост, за която да се грижи, там той се запозна с един човечец от простолюдието, който имаше огромно семейство, демек много челяд и всяко едно от децата му също. Главния разбра, че най-малката дъщеря на въпросния човек е свободна и я пожела за себе си, за да му роди наследник, обаче хич не го радваше мисълта за сватба. И тогава бащата на главната му предложи фиктивен брак, ще живеят една година като съпрузи и ако дъщеря му роди дете, той ще е длъжен да се ожени за нея, а ако не може да я върне на семейството й. Така започна семейния живот. А главната си беше доста своенравна, мисля че имаше някакви магьоснически способности, беше и билкарка. Отношенията между главните се развиваха добре, въпреки проблемите които им се създаваха от бившата любовница на главния и имаше един мъж, който също им се пречкаше. Единствената ми забележка към книгата е, прекалено много исторически препратки, на всеки две страници сцена с главните, след това следват три страници за войната или за краля или нещо подобно, забравила съм точно какъв беше историческият конфликт. Мисля че ще ти хареса Книжката е в поредица с още две заглавия, но те не са преведени на български, и са сравнително от скоро - "Infamous" (2006) и "Notorious" (2007).

Ох тази Мери Джо Пътни, как ми влезна под кожата не е истина! Първо за "Неприлично предложение" - страхотна книга, абсолютна десетка, и влиза с бясна скорост сред най-любимите ми книги, със сигурност ще бъде четена доста. Интригуващ сюжет, в който интригата се преплита със забавните моменти. И Клер и Никълъс, са страхотни персонажи, и идеална двойка. И сега малко ще се почервя, като си призная че, интимните отношения на тези герои ми докараха сърцебиене, да не кажа аритмия! много, много рядко, точно тези сцени в романите, могат да ме впечатлят, но тук бяха връх и много добре изпипани, а това с билярда, малиииии Мисля в най-скоро време да си потренирам уменията в тази игра В обобщение, който не я е чел, му я препоръчвам горещо! И естествено като се има предвид колко ми хареса тази книга, не можах да остана равнодушна към следваща от поредицата - "Падналите ангели", оказа се че бъркам много и тази книга не съм я чела. Наистина имаше няколко тежки момента, които доста ме разтроиха, но края беше повече от страхотен. Това което, ме изненада, бе екшъна които се развихри, с всичките тези шпиони и интриги, и лоши герои, до последно седях на тръни как ще се развие действието. Книгата също много ми хареса, също с удоволствие ще си япрочета след време, оценка 9+. Сега с бясно нетърпение започвам "Ангелът мошенник", особено като знам за кого е П.С. 1: Боби, сега разбирам, защо хич не му се кефиш на Майкъл, но ще дам окончателаната си присъда, след като прочета и неговата история! П.С. 2: Направо съм болна от нещастие, заради поредната идиотщина на родните издателства и непреведената книга за Люсиен, това е една голяма неправда!!! П.С. 3: Тихи, доживях, да дочетеш книжката и много се радвам че ти е харесала, не че се съмнявах! Софито е уникат!

Брей, момичета, два дни ме няма, а вие колки сте изписали! Браво на вас, страхотна дискусия сте спретнали. Мисля, че няма какво повече да се каже по сцената на Светлето и щом тя се върне от екскурзията си ще я донапише. На мен също ми се искаше сцената с гостуването да продължи, за това се радвам на идеята на Тихи. Тихчо сцената е супер, много ми хареса особено момента където Кат я отряза оная пачавра , а относно моята идея за сблъсък между Бет и Алекс - терена не е особено подходящ, мисля да изчакам някое гостуване в имението Евърдън, пък и да си призная мисля че няма нужда от друга сцена с Бет и Алекс на този етап, инцидента с чая ми се струва достатъчен, така че в извод, мисля че трябва да пускаш твоята сцена и преспокойно след теб да се вмъкне Светлето, вече с прибирането. А относно "луфта" който спомена Маги, предлагам ти да започнеш с това че Алекс се е върнал от стаята си вече преоблечен, гледайки лошо, и мислейки за съсипаните дрехи и ругаейки наум бъдещата херцогиня, описваш ситуацията между годениците и следва разговора между бъдещите роднини - Бриана и Доминик. П.С. Пак прочетох сцената, все повече ми харесва, браво Тихчо!