Мен ме навести малко вдъхновение, и реших да го уплътня със старите ни познайници. Пускам сцената си тук, за да може да се коментира:
"Скоро младата двойка напусна покоите си, за да потърси подходящ подслон на новият си домашен любимец, а бледите лунни лъчи отклониха взора си, търсейки други кадифени завеси, зад които да надникнат. Само няколко пресечки надолу по улицата се намираше новото жилище на виконт Лийчфилд. Младият мъж бе заплашен с публичен побой от страна на майка си, само ако си позволеше да заведе невястата си в „онзи бордей”, както лейди Бриана наричаше ергенската му квартира. Макар само до преди няколко дни да бе делял една къща с по-големият си брат, Девлин бе запазил уютното жилище, в което водеше любовницата си. Но под натиска на майка си, се бе отървал от него, и ето го сега – без място където да избяга, след катастрофалното начало на брака му с Катрин Нортфийлд.
Девлин се бе настанил в „новият” си кабинет и се опитваше да удави угризенията на съвестта си с уиски, но за съжаление до този момент мисията му се проваляше с гръм и трясък. Младият мъж потръпна недоволно, когато споменът за неловката вечеря от преди няколко часа го връхлетя с нова сила. Двамата с Катрин се хранеха заедно през последните няколко дни, потънали в неловко мълчание, а напрежението по между им бе толкова осезаемо, сякаш възможно да бъде докоснато. Почти не бяха разговаряли след злополучната брачна нощ, за която Девлин бе лишен от спомени. Виконтът все още не проумяваше лудостта, която го бе обхванала в нощта на сватбата му, и заради която бе нахълтал в стаята на жена си, пиян и във вид, който едва ли би могъл да бъде описан като приличен. Това беше последното нещо, което помнеше от злополучната вечер. На сутринта, някакво чудо го бе извадило от пиянското му вцепенение. Лежеше гол на леглото, а Катрин се бе свила далеч от него, а в погледът който следеше движенията му се четеше страх и напрежение. Девлин усети, че му се повдига, но не от погълнатото количество алкохол, а причината бе мисълта, за това което бе причинил на младата си жена, за да го гледа по този начин. Изпитваше отвращение и срам от себе си, и неспособен да я попита, за това как се чувства, бе напуснал спалнята им ругаейки цветисто. От тогава не бе прекрачвал повторно прагът на същата стая, но поведението на страхливец не му отиваше и бе крайно време да предприеме нещо по въпроса. Налагаше се да разговаря с Катрин за случилото се, да се опита да успокои страховете й, предизвикани от неадекватното му поведение. „Утре…реши младият мъж – по време на вечерята”. Оставаше му само да събере смелост, за да повдигне така нетипичната тема за разговор.
Девлин пресуши на един дъх почти пълната с кехлибарена течност чаша и с леко притъпени сетива се отправи към стаята за гости на втория етаж, в която се бе настанил временно. Поне така се надяваше. Леглото там дори не можеше да се сравнява с това в господарската спалня, бе твърдо и неудобно, а най-същественият дефект се коренеше във факта, че бе празно.
Катрин дочу чу със свито сърце тежките стъпки на Девлин, които отново подминаха спалнята и го отведоха в дъното на коридора, където се намираше малката стая за гости. Младата жена бе изгубила съня си за поредна вечер, а причината бе невъзможният й съпруг, който се държеше като абсолютен глупак. След като я бе изплашил до смърт през първата им брачна нощ, Катрин не разбираше защо Девлин се държеше, сякаш е наранила с нещо гордостта му и отказваше да разговаря с нея. Кат усети как я изпълва гняв, когато в съзнанието й изникна спомена за "съпруга" й, който бе нахълтал в нетрезво състояние и само след броени секунди, оглушени от несвързаните му брътвежи, бе изпаднал в безсъзнание, продължило сякаш цяла вечност. Младата жена със свито сърце бе търсила признаци на живот у Девлин, но едва на сутринта, когато почти се беше примирила с мисълта, че е останала вдовица, той ненадейно се бе върнал към света на живите. При това маниерите му бяха направо непоносими. Животинските стонове, предизвикани от неуспешният му опит да се изправи, бяха извикали уплашено изражение на лицето й, което бе заменено със силен гняв, когато виконтът напусна стаята ругаейки. Последните дни преминаха в неуспешни опити от страна на Катрин да проведе смислен разговор, но сякаш всеки път когато се обръщаше към Девлин той бързаше да напусне стаята, като че го очакваха неотложни ангажименти. Това положение бе непоносимо.
Катрин се завъртя за пореден път в голямото легло, а малките й юмруци се забиха в неудобната възглавница, сякаш тя бе причината за всичките й нещастия.
- До тук с опита да го превърна в любящ съпруг… - помисли си Катрин недоволно. Въпреки че не желаеше да го признае, тя се нуждаеше от помощ, а единственият човек при който можеше да я потърси бе сестра й. Утре щеше да навести Елизабет и да сподели проблема си, който заплашваше да превърне скорошният й брак в абсолютна катастрофа.
На сутринта Катрин се събуди в изключително добро настроение, което бързо бе помрачено от лошото време, обхванало града. Сякаш само за няколко часа лятото си бе отишло, отстъпвайки мястото си на дъждовната есен, която щеше да властва над града в продължение на месеци. Лекото ръмене постепенно бе преминало в потоп, който сякаш заплашваше с наводнение лондончани.
Докато закусваше в малката дневна на първия етаж, обзаведена с вкус от свекърва й, Катрин непрекъснато се озърташе в очакване на появата на съпруга си. Когато той не благоволи да се появи, решението й да отложи посещението при Елизабет за ден, в който няма да бушува водна стихия, бързо се промени. С решителност, която събираше в продължение на дни, тя се изправи рязко, захвърли ленената си салфетка и с гордо вдигната главата се оправи към антрето. Време беше да направи нещо, за да промени окаяното си положение.
Александър Брентън влетя подобно на хала в дома си, в опит да се спаси от бурята, която заплашваше да заличи града. Изминавайки краткото разстояние от каретата до входната врата, той бе усетил пълната сила на дъжда и за пореден път се запита, защо по дяволите бе напуснал топлото си легло в такова дяволско време. За съжаление срещата с адвоката му не търпеше отлагане, но сега когато вече бе у дома възнамеряваше да прекара целия ден със съпругата си, за предпочитане в леглото. Алекс подаде мократа си наметка на иконома и попита:
- Къде мога да намеря Нейна Светлост?
Икономът прикри умело потръпването си, когато го прониза студа от напоеният с вода плат и отвърна:
- Нейна Светлост, нареди да ви съобщя, че ще посети сестра си, милорд.
Алекс дори не разбра, че новината е предизвикала намръщването му, сви рамене и решил, че явно не му е писано да прекара деня в леглото се отправи към кабинета си, за да свърши малко работа. Напористо чукане по входната врата го спря и той любопитно реши да изчака, за да разбере сам кой е нетърпеливият гостенин. Икономът със завидна скорост затвори вратата след като в къщата влезе снахата на господаря му, като по този начин попречи на бушуващия дъжд да я последва в уютното антре. Катрин не забеляза, застаналият в подножието на мраморното стълбище Александър и директно се обърна към намръщения иконом:
- Повикайте Нейна светлост, въпросът не търпи отлагане.
Отговорът на иконома бе спестен от Александър:
- Аз ще се погрижа за снаха си Уитби. Сервирай чай в кабинета ми. – след като се разпореди бъдещият херцог се обърна към Кат и я поздрави с искренна усмивка, в която се таеше тревога: - Добро утро, Катрин? Надявам се, че не се е случило нещо лошо.
Алекс се приближи до нея, хвана я за ръката и я поведе към кабинета си. Катрин поздрави сковано, и отново повтори желанието си.
- Алекс, трябва незабавно да разговарям с Елизабет, моля те, нареди да я повикат.
- Всъщност, мислех че жена ми е при теб, но най-вероятно сте се разминали по пътя. Така че ще трябва да се задоволиш с моите услуги, скъпа. – Алекс й се усмихна чаровно и й помогна да се настани в удобното кресло разположено срещу масивното му бюро, изработено от махагон. Кабинетът бе приятно затоплен от запалената камина и Катрин се почувства уютно в непозната й обстановка. Алекс винаги се държеше изключително мило с нея и тя не можеше да не го сравни с брат си. Браковете им ги бяха превърнали в едно семейство, но колкото и да харесваше зет си, Катрин не можеше да си представи, че ще успее да произнесе дори една дума свързана с проблема й. Само при мисълта за това усети как цялата пламва от срам и унижение, и плахо си повя с ръка, за да прогони издайническата червенина.
Александър се престори, че не забелязва моментното й смущение, подари й една от усмивките „ала Брентън”, които размекваха женските сърца и се настани удобно в масивното си кресло, в очакване тя да сподели проблема си. През това време им сервираха топъл чай и Катрин мълчаливо се зае да отпива, старателно избягвайки погледа на зет си. Когато мълчанието стана повече от неловко, Алекс не издържа:
- Е? – подкани я той. – Хайде Катрин, не бива да се притесняваш от мен. Гледай на мен, като на по-голям брат…
- Повярвай ми, брат ми е последният човек, с когото бих споделила мислите си в момента… - прекъсна го Катрин.
- Какво е това, което можеш да споделиш със сестра си, но не можеш да говориш за него с брат си? – учуди се Алекс, но когато лицето на Кат се обагри в искрящо червено младият мъж усети, че от предстоящият разговор едва ли ще се почувства особено комфортно. Преглътна смущението си, решавайки че семейното щастие е на първо място и попита директно:
- Имате ли…хмм някакви проблеми с Девлин? – сега беше ред на Алекс да се изчерви.
- Не! – почти извика Катрин. – Всичко е просто чудесно! – лъжата звънна дори в собствените й уши.
Александър усети отчаянието в тона й, напусна мястото си зад бюрото и се настани на облегалката на канапето й. Повдигна лицето й към себе си и я помоли с тих глас:
- Хайде, скъпа, разкажи ми какво е направил този негодник! – Катрин не издържа на нежността в гласа му, не и след отвратителното поведение на Девлин през последните дни. Започна да говори, като намеренията й бяха да сподели единствено за неловкото мълчание, което цареше между нея и съпруга й, но Александър не бе глупав и с малкото въпроси, които й зададе успя да измъкне истината за случилото се през изминалата седмица.
- По дяволите…изруга тихо Алекс, но когато Катрин го погледна стреснато, побърза да се извини. – Брат ми е същинско магаре, мила…- продължи той. – И не заслужава да се разтройваш, заради….
- Аз… - прекъсна го Катрин – Искам да бъдем истинско семейство! Но той дори не желае да разговаря с мен! Как да го накарам да ми обърне внимание?! Моля те, Алекс, помогни ми…
Бъдещият херцог изпитваше силни съмнения относно нежеланието на брат си да контактува с жена си. Явно просто се нуждаеше от малък натиск в определена насока, която да доведе до повратната точка в отношенията им. Погледна към Катрин с намерението да й обясни точно какво трябва да направи, но невинното й изражение не подейства добре на джентълменското му чувство. Усети, че отново се изчервява и проклет да е, не можеше да открие да подходящите думи, с които да й обясни ситуацията.
Катрин впиваше очаквателен поглед в зет си, всеки път когато той се опитваше да заговори, но монологът представляваше само с едно дълбокомислено „Хмм…”.
Александър бе на път да се откаже, когато прозрението го връхлетя и той почти изхвърча от стаята, нареждайки на Катрин да го изчака.
Младата жена се взираше в отворената врата, през която Алекс изчезна, питайки се дали не бе направила голяма грешка, като сподели със зет си толкова лични неща. Но не й бе дадено достатъчно време за размисъл, защото само след няколко минути Александър се завърна запъхтян. Катрин се изправи, за да се сбогува, когато той протегна ръката си към нея и тя забеляза какво държеше. Нежна полупрозрачна материя в мек прасковен цвят…Недоумението на Катрин бе заменено от бързо нарастващо смущение, когато осъзна, че зет й държи нощница, при това не обикновена такава.
- Сигурно се шегуваш… - заяви Катрин обидено.
- Искаш да привлечеш вниманието му? Е, повярвай ми, с нещо такова няма да останеш незабелязана… - Алекс положи нечовешки усилия, за да преодолее смущението си и й се усмихна. Едва сега Катрин забеляза, колко му е неловко и неподготвеното й съзнание реагира на съвета му. Разбра тънкия намек и му се усмихна благодарно."