От чувства и от мисли...

ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ

Съзирах те навред, във всяко нещо.

Но ти не беше същата, оная,

която всеки ден и вредом срещах.

Ти беше друга: много по-различна,

по-нежна, по-красива, по-... злокобна.

Но в тебе аз онази все обичах:

измислица, на живата подобна.

Бъди каквато щеш. Нима е важно

каква си всъщност - грозна ли, красива?

По-важното е, че дори миражна

ти можеш моя хубав свят да раждаш.

Но никога - да го убиваш...

РЪКА ЗА ПРОШКА Подавам ти я. Ето на - прости! Протягам ти я за да се покая за нещо, за което знаеш ти, но за което аз, уви, не зная. Виновен съм. За всичко в този свят единият все в нещо съгрешил е, единият - все в нещо виноват. И този тук един съм аз. Прости ми. Ти не прощаваш. Гордост. И тъга. Вместо с любов, с ирония ме плискаш. И моята протегната ръка със празното пространство се здрависва. Добре тогаз. Ще си я прибера. Ще си я взема, щом не ти е нужна. Но тази длан, била с теб и добра, но тази длан, била с теб и нечужда, един път непоета ли умре, несрещната един път ли остане, знай, няма вече никога да спре и да понечи твоята да хване. Отблъснеш ли я днес, то утре как ще хвърлиш мост помежду теб и мене? Не, не поемай моята ръка, но да не стане някога така, че да я търсиш в цялата вселена...

Внезапно На С. Сама, невикана, нечакана, незнайно как и откъде - една Снежанка светка в мрака ми - жадуваната, ти, дойде. Аз знаех: някъде те има и навярно през света студен аз съм вървял към теб с незримата обреченост, че някой ден безименните наши пътища и стъпки ще се пресекат. Часът дойде да мен да бъдеш ти, а пътят свърши. Дълъг път между ни е лежал в мъртвилото. Та ето ни със теб сега един до друг и аз в безсилие мълча във смут, мълча в тъга. Не знам дали са нужни думите… О, и без техния брътвеж говорещото ми безумие отлично ти ще разбереш. 01.03.1991 г.

Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но не умея и нима е грях -

кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,

за да не мръзнеш в дългия си път,

но ти не взе искра от мойта гръд,

а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,

щях слънцето за теб да донеса,

но аз не знам на славея гласа

и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -

сърцето ми да разбереш от тях,

но думите преглътнах - не можах...

Кога ли съм се учил на това?

Не трябва да те търся. Няма! Не бива да те виждам. Няма! Не можеш да ме любиш. Няма! Завинаги от теб ще си отида. Ще се превърна в сянка - невидимка. И цял в мълчание ще се зазидам! Но само, само да не те обичам - това не мога да ти обещая!... И страшното тогава ще настъпи: останала съвсем, съвсем без мене, без мойте тромави и тежки стъпки, без моя поглед, без гласа ми дрезгав, без моята любов, така безкрайна, ти цялата във студ ще се загърнеш, от себе си сама ще се уплашиш. И пак във всичко ще ме преоткриваш: ръцете ми - в прегръщащия вятър, очите ми - в звездите дето падат, гласа ми дрезгав - в тишината мъртва, а любовта ми - в цялото пространство. Когато се уплашиш, ме извикай! Където да съм, твоя глас ще чуя, защото все ще слушам тишината... Ако е късно, о, ако е късно, отдън земята жив аз ще изляза, ще тръгна с ветровете, със звездите, със тишината, с цялата вселена, със всичко, от което съм направен. Ако не аз, то моята мечта.

ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ Целувам те, защото те обичам. Не ми е нужно твоето вчера, а утре е така далеч. Мълчанието е доверие - очите тихо красноречие. Мигът в прегръдка да заключим, да бъде наш, да бъде вечен и който първи проговори той първи не обича вече.

Ти И ето те най-после истинска. От кръв и плът - не от мечти. След толкова жени неискрени направи искрен подвиг ти. През хулите и през съветите премина с каменно лице и в жертвеника на сърцето ми принесе своето сърце. След тебе лаеха езиците и всичко почерня от дим, защото като еретиците до днес на кладата горим. Не ще угасне дълго кладата и всяка съчка ще пращи, и влязла в огъня и млада, ти старица ще излезеш. Ти, която като теменугата на вятъра се подари. Не ни остава нищо друго, освен да светим, да горим.

ПРИВЕЧЕР

Изпито е последното кафе,

изпушена - цигарата последна.

Здраченее стаята ми - сив кафез,

богат доскоро, вече - с дъх на бедност.

А беше време - в своя дом богат

мечтах да прибера и да нахраня

аз целия бездомно - гладен свят,

да излекувам всичките му рани.

А беше време - бе щастлив и сит

на тази стая оня обитател,

останал в бяла рамка да виси

и в паметта ми, и върху стената.

Той - моят маслен образ - оттогаз.

Той - моят бивш живот с чертите мои.

Той - мойта младост, мойто второ аз

от памет и бои, той, моят двойник,

за разлика от мен - неостарял...

Напушил се, напил се със кафета,

хич не му пука, хич не муе жал,

че живият му двойник днес в несрета

живее и стотинките брои...

...Кафе - изпито, даже фасче нямам...

Богат и беден, жив и от бои,

стоим - сегашен и предишен - двама.

И аз му шепна: "Братче, е добре,

какво взе ти от щедрия си жребий?

Мечтаеше цял свят да прибереш.

Да се е сетил някой днес за тебе?

Кой ти подава глътчица кафе?

Една цигара дава ли ти някой?"

...Добре, че с черното си кадифе

и двама ни еднакво скрива мракът.

Добре, че моето безсмъртие ей там

и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят.

Дошъл в света за гордост, не за срам,

във гордост смятам да го доживея.

*** Когато си помисля, че и ти ще си отидеш някой ден от мене и подир тебе пътните врати ще се полюшват празни и студени, и небесата ще се вкаменят, и птиците от скръб ще остареят, а аз ще стана празен кръстопът, по който само ветрове ще веят, едно небе ще смазва моя гръб, в гърдите си ще нося тежък камък и хорските усмивки ще са скръб - когато си помисля, че те няма. Когато си помисля...Не, не, не! Но ти си тук - усещам те във здрача. Заспивайки на твойте колене ще се насмея и ще се наплача... Сърцето ми събрано на юмрук полека се отпуска в твойте пръсти. Да, ти си тук! Усещам, че си тук по утрото, което пак възкръсва.

...И само нощем... ...И само нощем, нощем кога и господ спи, свит в здрача, си позволявам аз разкоша във тъмното да си поплача. Защо ли? Ей така, от нерви, От жар, от нежност и от мисли. Причини - колко щеш. Все черни. И само плач човек да иска! Баща ми, майка ми от гроба Излизат и ме навестяват: „Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич като дете ме утешават. Деца - пораснали. И грижи. Обиди - волни и неволни. И раните си скришом ближа - От свой и чужд. Куп рани болни. Ах, битието, битието, И в него - кървищата, рискът На туй човечество, което Не знае вече какво иска... Настръхнало, зло, в гняв треперещ, Играещо си със барут и... А аз съм го люлял довчера Като дете в приспивни скути. ...Какво дете - звяр безподобен. И осъзнаваш, че родител, А не дете ти е... И че в злокобен Миг е зарязало пещерите И точно тебе е създало. Тих плач във будната кошмарност! Оплакващ цял свят с една жалост. Ненужна никому, навярно. И само нощем, нощем дръзвам Да си поплача тъй, от слабост. Но съмне ли - пак вълк безсълзен, Възглавка мокра скривам бързо. ...И - с вълчи зъби - пак след хляба.

-Защо да се разделяме със злоба? Защо да се разделяме със мъст? -Не,там,където има мъртва обич, не може да не се издига кръст! -Защо да не запазим още нещо от миналото,оживяло в нас? -Със мъртъвци не искам да се срещам! Без друго подир някой ден и час и нас животът ще осъди... -Защо приятели да не останем пак?

Отново черен мрак света затрупа. Изви вихрушка яростна и зла. Прозорецът ми с трясък се начупи и звъннаха в сърцето ми стъкла... И свети само моята цигара... Къде си в бурята? С кого?... Не знам! ...О, нека и с друг да те завари - в такава нощ е страшно да си сам. Дамян ДАМЯНОВ

Българио!

Ти все тъй малка си била!

Но и огромна си, защото

побра орловите крила

и крачката на своя Ботев!

Земя на слънце и на креп!

Щом нощем те покрий тъмата,

Аз тръгвам като дух из теб

Подир духа на Караджата!

... И нищо че крила корави нямам! И нищо че животът ме ограбил и ми оставил само черни жалби и туй сърце, което толкоз страда! О, нека всичко, всичко да ми вземат, но към света да ми оставят само едно око, с което да го виждам, едно сърце, с което да го чувствам, една ръка, с която да го сложа завинаги в най-честния си стих!

Редактирано 30 юли 200917 г. от Шушито (преглед на промените)

ТА ЗНАЧИ ТЪЙ, РЕШИ И СИ ОТИВАШ!

НО ПЕРВО ПОСЕДНИ КАТО ПРЕД ПЪТ,

ЗА ДА ПОГЛЕДАМ В ТАЗ ПОСЛЕДНА ВЕЧЕР

ЧЕРТИТЕ ТИ И ТОПЛАТА ТИ ГРЪД.

....

СВЕТЪТ Е СВЯТ И КОЛКОТО ДА ЛЮБИМ,

ИКОЛКОТО ДА ПЛАЧЕМ И СКЪРБИМ

КАТО ДЕЦА В ГОПРА ЩЕ СЕ ЗАГУБИМ,

АКО РЪКА В РЪКА НЕ СЕ ДЪРЖИМ.

ДАМЯН ДАМЯНОВ

Момичето

Облякло бе най-новата си рокля.

И с токчета под кротичкия дъжд

прескачаше усърдно всяка локва,

за да е чисто то пред онзи мъж,

когото чакаше така отдавна.

Но той не идваше. И там, навън,

отекваха все тези крачки равни

като напевния дъждовен звън.

Прошумоля измокрена коприна,

прецапаха обувки през калта.

И аз разбрах, че покрай мен премина

най-тъжното момиче на света.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Къде си моя първа обич?

Разпръсна ни света голям!

А беше време...Даже в гроба

не исках да отида сам.

Не исках да съм сам без тебе.

Не искаше и ти - сама.

За двамата ни бе потребен

един живот. Една земя

под нас или над нас да бъде.

Ала животът се мени.

Земята се върти и пъди

прашинките на две страни.

Земята се върти. Пилее

листа и птици, сняг и прах...

Върти се тя и те - със нея!

И те - със нея, ние - с тях!

Довчера влюбени и вечни,

днес - аз съмичък, ти - сама.

Като два полюса далечни,

два края на една земя.

И двете точки на кълбото

се гонят всеки миг и час.

А колко други във живота

се гонят също като нас!

И как безкрайно се пътува

по паралела "Аз и Ти"...

Затуй откакто свят светува

кълбото земно се върти.

Редактирано 25 септември 200916 г. от shefkata (преглед на промените)

Хамлет Един актьор – един приведен гръб… и спазмите на хлипане нечуто. Говореше една велика скръб през черепа на Шекспир и на шута. О, този череп! Този глобус бял с изядена от червеи усмивка! На шут, на шимпанзе или на крал е все еднакъв – вечната обвивка на този вечен и лъжовен свят… През сцената вървяха вековете и режеха гърдите ни със хлад. А ние се държахме за ръцете, за да не се изгубим през света… Завеса. Мрак. Животът е измамлив. Излязохме прегърнати в нощта, понесли по един разпънат Хамлет. А стъпките потъваха в снега… Снежинките валяха бели, бели. Под тяхното пиянство със тъга целувах тебе – живата Офелия! И мрежата на белия разкош, и някакво предчувствие зловещо ни казваха, че е последна нощ, с последни думи и последна среща. Отиде си. И ти, и твоят свят. След теб, загледан в уличните преспи, видях как дълго гледаше назад. Снегът те скри. И лъхна адски хлад. И тишина. И черепа на Шекспир.

ОСТАНИ ТАЗИ НОЩ Дамян Дамянов Остани тази нощ! Тук при мен остани! Двете тежки врати любовта ни ще скрият, ще ни пазят отвън тези неми стени. За една нощ сами ще избягаме ние. Ще избягам във теб, ще избягаш във мен. В тиха златна гора ще потънеме двама и ще гоним насън оня дивен елен, който бяга във нашите сънища само! Остани тази нощ! Като куче отвън ще ни пази до утрото будният вятър... Остани тази нощ!...Остани!...Остани!... И прокарай ръка по лицето ми тъмно - като в лист изпомачкан мойте бръчки махни! А когато от наште целувки се съмне и когато се вдигне небесният кош, ти излез, разкажи по най-бързия вятър за човешката обич и за нашата мощ - и ще стане по-светла земята...

Дамян Дамянов

Ти и Аз - Ела до мен...

Ела до мен с целувката безкрайна

на наште две обречени тела!

Ела! Като магия! Като тайна!

Ела, като безсмъртие ела!

Като звезда, умряла в изнемога

от сблъсъка на срещната звезда!

Ела! Изпепели ме в своя огън!

Сама стани на пепел! Но следа

подире ни в небето да остане!

И с нашта светлина тя да блести!

На нашто място да остане рана.

Но с друга светлина след нас огряна,

вселената ще ни обезсмърти.

Любими стихове от Дамян Дамянов

Редактирано 12 октомври 201015 г. от agr (преглед на промените)

ДАМЯН ДАМЯНОВ

Аз съм ти камък...

Аз съм ти камък на шията -

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове...

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме! Спаси ме! Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право:

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?