Милички, тук ми се иска да поговорим за любимите ни моменти в романите. Това може да бъде вълнуващ момент, нещо което ви е расмяло или разплакало. Може да го разкажете или пък да пуснете цитатче, вие решавате Един такъв момент, който няма да забравя, е от "Робинята на викинга" когато Ерик съобщи за смърта на Роуан и после гушна Рианон до камината за да я успокои.

Редактирано 22 март 201016 г. от Xesi (преглед на промените)

 Много ми харесва края на книгата "Уитни, моя любов", когато Клейтън и майка му връчват ковчежето наследено от миналите херцогини на Уестморланд, за да остави и Уитни своя отпечатък.

Тази вечер, когато Клариса отнесе детето в детската стая, за да го приспи, Уитни поръча да й донесат хартия и мастило и започна да пише:

„Аз, Уитни Алисън Уестморланд, Девета херцогиня на Клеймор, съпруга на Клейтън Робърт Уестморланд и майка на Ноел, роден на дванадесети декември…”

Спазвайки традицията, тя описа как Клейтън я беше ухажвал и как двамата се бяха оженили. Когато привърши, вдигна поглед към съпруга си. Херцогът седеше в креслото до камината и четеше някаква книга.

— Довърших писмото — каза тя. — Според традицията сега трябва да оставя и портрета си в сандъчето. Каза, че си донесъл миниатюра с образа ми. Би ли ми я дал?

Клейтън се надигна от креслото и за нейна изненада приседна на леглото до нея.

— Къде е портретът ми? — попита тя, любопитна да види коя от всички миниатюри с нейния образ е избрал и какво е наредил да изпишат на гърба.

В отговор Клейтън отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади от там малък портрет от деня на сватбата им. На гърба беше написано: „Уитни, моя съпруга и моя любов”.

когато се натискат и тя му е навита, ама той си отива

когато се натискат и тя му е навита, ама той си отива

обикновено е обратното, не че искам да ти разбия илюзиите, ама....

обикновено е обратното, не че искам да ти разбия илюзиите, ама....

е, аз затова се кефя

Спуквам се да се хиля когато главната е опърничава и в един момент главния я наплясква по дупето.

Ох, имам толкова любими моменти, че е невъзможно да ги изпиша всички. Поне в кратък период на време де. Но първият любим момент, за който се сещам е когато Уорън отиде в къщата на Ейми с цел да й каже, че заминава, но накрая реши да я напляска. Тя пък повече викаше отколкото да усещаше силни удари. Много смешен момент! (Твоята магия, Малори).

Безпорно, ей този ми е най-любимия момент от всички любовни исторически романи които съм чела - "Принцеса Алесандра" на Джули Гарууд : "Кейн искрено се забавляваше и едва сдържаше смеха си. Току-що той бе прочел името на последния кандидат — Морган Аткинс, граф Оукмаунт. Колин се затрудняваше да посочи „подходящ" порок, а Кейн изгаряше от нетърпение да чуе какво ще каже брат му. — Аз се запознах с Морган — обади се Алесандра. — Той дойде в къщата на Колин по работа. Изглежда много приятен човек. Гласът й звучеше неубедително, едва прикриваше разочарованието си. Мразеше това, което става тук. Почувства, че не ще може да овладее бъдещето и съдбата си. И което беше още по-ужасно — сякаш просеше милостиня. — Не мога да кажа нищо за Морган — каза Кейн. — Не го познавам. — Аз съм се срещал с него — обади се баща му. — Харесва ми. Може би трябва да го поканим на… Колин, сега пък какво има, за Бога? — Да, братко — подметна Кейн, — какво имаш против Морган? Колин въздъхна. Не можеше да каже нищо против Морган. Вместо да му помогне, Кейн се смееше. — Не е смешно — сряза го Колин. — Напротив — възрази Кейн. — Хайде, сега да видим. Дотук отхвърлихме девет кандидати заради пиянство, ревност, разврат, перверзност, лакомия, алчност и така нататък, и аз наистина искам да чуя мотивите ти против Морган. Мисля, че вече спомена седемте смъртни гряха, Колин. — Какво предлагаш, Кейн? — ядоса се Колин. — Ти не одобряваш никой от тях. — Така е, по дяволите. Загрижен съм за щастието на Алесандра. Тя е принцеса. Заслужава нещо по- добро - И какво за Морган? — попита отново баща му. — Нищо — сопна се Колин. Баща му се усмихна, когато Колин добави: — Освен ако Алесандра не иска кривокраки деца. — О, Боже… — Сър Уилямшиър се облегна на възглавничките сразен. — Морган кривокрак ли е? — обърна се Кейн към Алесандра. Беше горд, че зададе въпроса си без да се усмихне. — Трябва да призная, че не съм забелязала, но щом Колин казва, значи е така. Трябва ли да имам деца? — Да — отвърна Колин. — Тогава Морган не е подходящ. Не искам кривокраки деца. — Тя вдигна поглед към Колин. — Това болезнено състояние ли е? — попита шепнешком. — Да — излъга я Колин. …………………………….. — Някой досега разяснявал ли ти е някакви подробности относно съпружеския живот? — попита Кейн. Алесандра почервеня от гняв. — Да, разбира се. Игуменката ме е запознала с всичко, което трябва да зная по въпроса. А сега, можем ли най-после да сменим темата на този разговор? Настойникът й се осмели да запита: — И тъй, избрала си Морган за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи: — Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение. — Бих искал да поговоря с него — заяви Колин — защото считам, че е редно да бъде осведомен. — Осведомен за какво? — Кейн бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — Колин вече бе решил твърдо да се ожени за Алесандра и нямаше да позволи тя тя да му се изплъзне. — Е, синко — какво толкова трябва да узнае Морган? — полюбопитства и майката. — Че Алесандра и аз вече сме спали заедно. Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. Джейд стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. Кейн се захили. Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си. Алесандра притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи. — Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас. — Да, сър — отвърна Колин. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти. — Как можеш… — гласът на Алесандра пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл. — Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я Колин. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали? — Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата. — Да — прошепна тя, — но ние… — Боже мили! — извика наставникът й. — Хенри, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие. Колин се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. Кейн просто не бе на себе си от разигралото се шоу. Джейд се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата. — Колин, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика Алесандра, така че гласът й да бъде чут от кикота на Кейн. — Да. Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна — Ако Морган действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен. — Ти нямаш право да му казваш нищо. — Алесандра направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но Колин всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи. — О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на Морган — рече Колин, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, Кейн? — Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая. След това Кейн се обърна към съпругата си: — Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства. При тези думи Алесандра се втренчи в Кейн. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше. — Мили Боже, какво ли си мисли Натаниел в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце. — Чичо Хенри, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че Колин успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на Колин и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт. Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. Алесандра разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново: — Аз бях облечена — започна тя, — но той… Щеше да продължи с обяснението за болестта на Колин, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно: — Аз пък бях съблечен. — Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха."

Редактирано 31 март 201016 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Ето един мой любим момент."Отмъщение в смъртта":

— Само не ми казвай, че би се справила по-добре от мен, след като дори не разполагаш с модерна апаратура. — Хей, не забравяй кой от двама ни е полицай! — извика Ив и почувства, че чашата на търпението й е преляла. Сините му очи проблеснаха като стоманени остриета. — Не бих могъл да го забравя. — Запомни още, че е мое задължение да събирам веществени доказателства и информация и да ръководя разследването. Не се бъркам в работата ти и не искам ти да се бъркаш в моята, освен ако ти наредя да го сториш. — Да ми наредиш ли? — Ив знаеше, че е предизвикала гнева му, но не отстъпи нито крачка, когато той се нахвърли върху нея, сграбчи я за ризата и я изправи на крака. — Какво ще се случи, ако не се подчиня на нарежданията ти, лейтенант? Може би отново ще затръшнеш вратата в лицето ми. — Веднага ме пусни! Ала той я дръпна още по-силно и продължи: — Няма да ти позволя да го направиш втори път. Всяко търпение има граници и моето се изчерпа. Моля те да ми кажеш, ако не искаш да споделяш с мен леглото, ако не можеш да ме понасяш. Проклет да бъда, ако ти разреша отново да заключиш вратата. — Ти си виновен за всичко! — кресна в отговор Ив. — Ядоса ме, затова не исках да разговарям с теб. Забравяш, че върху плещите ми тежи бремето на твоите деяния. Налага се да заобикалям законите, които си нарушил, вместо да те изпратя в затвора. — Тя силно го блъсна и се вбеси още повече, когато Рурк дори не се олюля. — Отгоре на всичко от мен се очаква да водя светски разговор с цяла банда надменни тъпанари, които непрекъснато каниш на вечеря, и да се притеснявам дали ще се облека както подобава. — Нима си въобразяваш, че само на теб се налага да се приспособяваш? — Рурк гневно я разтърси, сетне я пусна и закрачи из кабинета. — Още не мога да повярвам, че съм се оженил за ченге. Каква ирония на съдбата! — Не съм те карала насила! — Ив се нацупи и сложи ръце на кръста си. — Ти настояваше. — А пък ти се съпротивляваше и още го правиш. До гуша ми дойде от номерата ти! Защо винаги искаш да отстъпвам и да се съгласявам с прищевките ти? — Въздухът в малкото помещение сякаш беше натежал от гнева му. — Примирявах се и правих компромиси безброй пъти. Усамотявай се, когато имаш работа или си изпаднала в типична женска криза, но знай, че няма да позволя на съпругата ми да затръшва вратата в лицето ми. Ив смаяно го зяпна, когато той спомена "женските кризи", но думата "съпруга" я вбеси още повече и развърза езика й. — Забранявам ти да произнасяш "съпругата ми" с такъв тон. Все едно, че съм някаква твоя собственост… като един от елегантните ти костюми. — Не ставай смешна. — Сега пък съм била смешна. — Тя разпери ръце. — Наричаш ме смешна… и истеричка… — Да, често се държиш отвратително. Ив се задъха от ярост и пред очите й сякаш падна алена завеса. — А пък ти си арогантен, властен егоист и мошеник! Рурк развеселено повдигна вежда. — Тогава защо още си с мен? Ив усети, че се задушава и не успя да изрече нито дума. От гърлото й се изтръгна звук, който беше едновременно ръмжене и писък. Галахад скочи от бюрото и изплашено се сгуши под него. — Доволен съм от отговора ти. — Рурк реши да си налее още едно уиски. — През последните месеци се отказах от много предприятия, които биха ти се сторили съмнителни. — Втренчи се в кехлибарената течност и добави: — За мен те бяха нещо като хоби, но признавам, че ми носеха добри приходи. — Никога не съм те молила да се отказваш от каквото и да било. — Скъпа Ив… — Той въздъхна и изненадано установи, че гневът му е преминал. — Не е необходимо да ме молиш, самото ти присъствие ми подсказва какво трябва да направя. Ожених се за полицейска служителка — промърмори като на себе си и отпи от уискито си, — защото я обичах и желаех, защото не можех да живея без нея. А после открих, че се възхищавам от характера й, че тя ме омагьосва. — Не се опитвай да извърташ. — Кръгът се затвори, скъпа моя. Не мога да променя нито себе си, нито стореното от мен. Не бих го направил дори заради теб. — Погледна я право в очите и промълви: — Но не искам да заключваш вратата. Ив намръщено вдигна рамене. — Знаех, че това ще те вбеси. — Следователно мисията ти е изпълнена

Чудесна разправия.Един от рядките моменти,когато Ив остава без думи.

Това с кривите крака просто изби рибата.....

Имам си супер много любими моменти,но за съжаление,повечето губят значимостта си,когато са извадени от контекстта. Колкото до останалите,всеки път,когато срещна някой при препрочитане,ще пускам по цитат. И така: Лекарят каза на Джордан: — Вече можете да влезете и да се сбогувате, но тя няма да ви чуе. В дълбока кома е. След няколко минути… най-много няколко часа ще си отиде тихо. — Джордан го погледна и той бързо добави: — Няма да изпита болка, Джордан, обещавам ви. Джордан изгледа с омраза невинния лекар и влезе в стаята на Александра. До леглото й бяха запалени свещи, а тя лежеше бледа като смъртта на белите възглавници. Дишането й почти не се долавяше. Преглъщайки буцата в гърлото си, Джордан седна до леглото й и се вгледа в обичното лице. Имаше толкова гладка кожа, помисли си с мъка той, и толкова невероятно дълги мигли. Тя дишаше! — Не, не умирай! — проплака дрезгаво той, пое отпуснатата й ръка и трескаво потърси пулса й. — Не умирай! — Напипа пулса — едва доловим и слаб, но все пак се усещаше. Изведнъж той започна да й говори: — Не ме изоставяй, Алекс. За Бога, не ме изоставяй! Искам да ти кажа хиляди неща, моля те, позволи ми да ти покажа. Но няма да мога, ако си отидеш. Алекс, моля те, скъпа… моля те, не си отивай. — Чуй ме — продължи, убеден, че тя ще остане жива, ако разбере колко му е скъпа. — Чуй какъв бе животът ми, преди да се появиш… Той бе празен. Сив. И после дойде ти, и изведнъж изпитах чувства, които не подозирах, че съществуват, и видях неща, които преди не бях виждал. Ти не ми вярваш, нали, сладка моя? Но това е истината и мога да ти го докажа. — Гласът му потрепери от сдържаните сълзи и Джордан изрече: — Цветята на ливадата са сини, онези до потока са бели. А розите на арката при градините са червени. Вдигна ръката й и я притисна към бузата си. — Но това не е всичко, което забелязах. Забелязах, че сечището, където е паметната ми плоча, прилича на онова, където проведохме шеговития си дуел преди година. Скъпа моя, има и нещо друго, което трябва да ти кажа… Обичам те, Александра. — Той се задави от напиращите сълзи и продължи шепнешком: — Обичам те и ако умреш, няма да мога да ти го кажа. — Хоук отчаяно стисна още по-силно ръката й. — Александра, да не си посмяла да ме оставиш! Ако го направиш, ще изхвърля Пенроуз. Кълна се, че ще го направя. И то без препоръки. Ще го изхвърля на улицата, чуваш ли ме? И после ще изритам и Филбърт. Пак ще направя Елизабет Грейнджърфийлд своя любовница. Минутите се превърнаха в часове, но той не спираше да й говори. Ту я умоляваше, ту я заплашваше, а когато загуби надежда, започна да я ласкае: — Помисли за безсмъртната ми душа, съкровище. Тя е черна, а без теб със сигурност ще си върна старите навици. Той стискаше безжизнената й ръка, сякаш се опитваше да влее от собствения си живот в нейното тяло. И изведнъж решимостта и надеждата, които го бяха подтиквали да й говори с часове, го напуснаха. Отчаяние изпълни сърцето му, задуши го и от очите му рукнаха сълзи. Обгръщайки отпуснатото й тяло, Джордан притисна буза до нейната, а широките му рамене започнаха да се тресат. — О, Алекс — проплака той, — как ще живея без теб?! Вземи ме със себе си. — Искам да дойда с теб… Ох,пак ми се насълзиха очите...

Леле.....останах без думи! Наистина! Толкова трогателно.......

това ми е много познато но в момента не се сещам коя е книгата,моля те дай едно заглавие

това ми е много познато но в момента не се сещам коя е книгата,моля те дай едно заглавие

"Нещо прекрасно" на Джудит Макнот

"Нещо прекрасно" на Джудит Макнот

благодаря тихи вярно,че е тя,как не се сетих веднага,сега ще си я припамня

Тъй като любим роман ми е Пламъци на сандра Браун и любимите ми моменти са от там. Ето един: Заради произшествието с Рандъл Съединените щати закриха посолството в Монтесангре-малкото останало от него след плячкосването му-и рязко прекъснаха дипломатическите си отношения с новото правителство.- След екзекутирането му революционерите върнаха тялото на Рандъл в Щатите.Беше по-скоро акт на презрение отколкото на великодушие, защото бяха изпратили също ужасяващи снимки от разстрела му на държавния секретар.Не се получиха обаче останките на Ашли, нито снимки на тялото й или от нейното погребение.Нямаше смъртен акт.Нищо..Пренебрегнаха всички искания на Вашингтон за допълнителни сведения или за освобождаване на тялото й.След известно време Вашингтон загуби интерес към случая и престана да отправя питания.Аз продължавам да ги тормозя, но що се отнася до нашето правителство въпроса е приключен. -О,боже.- Тя похлупи лицето си с ръце.-Детенцето ми е още някъде там.Така и не успях да го докосна.Не можах да зърна личицето му за последен път.Не го целунах.То е още там в онова отвратително място.Още... -Недей,Лара.-Той се озова моментално до нея,застана до стола й и взе да я милва по косата.-Права си кошмарът е ужасен,но за Ашли всичко е свършило само за миг.Тя не е усетила ни страх,ни болка. Да,болката беше изцяло моя.Благодаря на бога за това.Но понякога става толкова съкрушителна,че не мога да издържам.Няма отърваване от нея.-Тя притисна юмрук към гърдите си.-Ужасно боли.Искам си детето обратно! -Шшш.Не се измъчвай така.Недей.-Изправи я на крака.Обви ръце около нея. Пръстите й неволно се усукаха около плата на ризата му и тя се сгуши в гърдите му. Никога няма да забравя тази картина.Но има някои неща , които не мога да възстановя.Като изрязани кадри от филмова лента,отделни късчета,които ми се струват важни.Искам да наместя липсващите парчета,но съзнанието ми отказва да го стори.Страхувам се от нещата,които не мога да възстановя в паметта си. -Шшш-шшш.Всичко е наред.Всичко е минало и ти си в безопасност. Насърченията бяха прошепнати в косата й, преди устните му да се плъзнат към челото й. Лара почуства колко е хубаво да усещаш прегръдката на човек,по-силен физически от теб.Досега не бе имала с кого да сподели мъката си.Родителите й мълчаливо я обвиняваха за случилото се,дори за смъртта на Ашли.Приятелите до един я изоставиха,когато се прочу из всички вестници като любовницата на Кларк.Години наред бе носила бремето сама на плещите си .Беше неочакван разкош да се облегнеш на рамото на друг и за няколко мига да облекчиш част от непосилния товар. Кий хвана брадичката й с върха на пръстите си,повдигна главата й и потърка устни в нейните. -Не плачи повече Лара.-Дрезгавите му думи прозвучаха Леко приглушено.-Всичко е наред.-Устните му отново се отъркаха в нейните. После я целуна,дълбоко,пламенно,влажно и изпитателно. Очите на Лара бавно се притвориха.Потъна във водовъртеж от разливаща се топлина.Волята й безрезервно се предаде и съзнанието й се пренесе във вихъра на страстите,където нищо нямаше значение,освен съприкосновението-уста до уста,език до език,мъж до жена. Откликна инстиктивно,Ръцете й го сграбчиха жадно.Повдигна хълбоци нагоре,чисто женски знак на бъзмълвна покана. Сякаш отдалече го чу как тихо изруга,после почуства ръцете му да се плъзгат по раменете й,сетне надолу по гърба й,бедрата,привлякоха я към него,притискайки я силно.И все по-силно. Този ненадеен и стряскаш допир до тялото му или може би пробудилият се в пристъп на самосъхранение здрав разум я изтръгнаха от чувствената мъглявина и я върнаха в жестоката действителност. Тя се отскубна от него и му обърна гръб.За да не падне потърси опора в плота.Няколко пъти си пое дълбоко дъх и напразно се помъчи да възспре желанието,което бушуваше в нея. -Заведи ме там.

Днес нещо ми е ден за спам , така че нека се изкажа и по тази тема На мен едни от най-любимите ми моменти са от книгата "Твоята магия" - първия е когато Ейми заявявя ни в клин, ни в ръкав на Уорън , че го иска. Спомням си , че първия път докато четях това пиех нещо и едва не го изплюх от смях като прочетох момента хаха - "— Искам те, Уорън Андерсън." Другия ми любим момент е когато Ейми отива да го търси в публичния дом - цялото приключение беше уникално забвно и накрая , когато натупа брат си , за да си го изкара, заради щуротиите на Ейми. Сигурна съм, че ако я препрочета ще се сетя още много такива, като например накрая, когато той се издаде, че всъщност, не иска тя да го оставя. Честно беше толкова сладък момент, че не знам как не се разтопих - буквално . Докато пишех поредния пост за днес се сетих за още една уникално смешна сцена, когато приятелката на г-ца Мидълтън в "Фалшивия годеник" отиде и такъв прасна на най-добрия приятел на главния герой ( който беше и възлюбен на въпросната приятелка) , че направо му изкара въздуха. Сигурно малко объркано прозвуча, но както вече споменах имена на герои трудно помня

Редактирано 28 октомври 201015 г. от Vera_Pamil (преглед на промените)

Ето един наистина страхотен момент,а и много забавен.

Щеше да убие това куче.

Не, щеше да убие Кейт Шефийлд.

Не, може би…

Приятните размисли на Антъни за отмъщение бяха прекъснати от внезапния вик на Едуина:

— Нютон!

Антъни обичаше да мисли, че е решителен мъж, но когато видя кучето да се хвърля във въздуха към Едуина, направо замръзна от шока. Самият Шекспир не би могъл да измисли по-подходящ завършек на този фарс и всичко се случваше точно пред погледа на Антъни сякаш със забавена скорост.

И нямаше нищо, което би могъл да стори.

Кучето щеше да удари Едуина право в гърдите. И тя щеше да падне назад.

Право в Серпентината.

— Неееееее! — извика той и се втурна напред, макар да знаеше, че героичните му опити щяха да са безполезни.

Пляс!

— Мили Боже! — възкликна Бърбрук. — Тя е цялата мокра.

— Ами не стой просто така — тросна му се Антъни като достигна до тях и навлезе във водата. — Направи нещо да помогнеш!

Бърбрук очевидно не разбра какво има предвид, защото остана на мястото си с ококорени очи докато Антъни се навеждаше, за да хване ръката на Едуина и да я издърпа на крака.

— Добре ли сте? — попита грубо.

Тя кимна, тъй като кихаше и подсмърчаше твърде силно, за да отговори другояче.

— Мис Шефийлд — изръмжа той като видя Кейт да спира на брега. — Не, не вие — добави като усети, че Едуина се напряга до него. — Сестра ви.

— Кейт? — попита тя, премигвайки, за да изхвърли мръсната вода от очите си. — Къде е Кейт?

— Абсолютно суха на брега — измърмори той и изкрещя към Кейт. — Хванете проклетото си куче.

Нютон жизнерадостно се бе измъкнал от Серпентината и сега седеше на тревата, щастливо провесил език. Кейт се втурна към него и грабна каишката. Антъни забеляза, че тя пропусна да отвърне на заповедта, която той изстреля. Добре, помисли си злостно. Не би се сетил, че проклетата жена ще прояви достатъчно здрав разум да си държи устата затворена.

Той се обърна към Едуина, която поразително, но успяваше да изглежда прекрасно дори с водата, която се стичаше по нея.

— Позволете ми да ви извадя оттук — каза мрачно и преди тя да има възможност да реагира, я взе на ръце и я отнесе до сухата земя.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Бърбрук, поклащайки глава.

Антъни не отвърна. Не мислеше, че би могъл да проговори, без да хвърли този идиот във водата. Какво, за Бога, си мислеше, замръзнал на място, докато Едуина падаше в езерото заради онова жалко куче?

— Едуина? — попита Кейт и пристъпи към нея, доколкото каишката на Нютон позволяваше. — Добре ли си?

— Мисля, че сторихте достатъчно — отсече Антъни и се приближи, докато между двамата останаха едва няколко сантиметра.

— Аз? — ахна тя.

— Погледнете я — сопна се той и насочи пръст към сестра й, макар цялото му внимание да бе фокусирано върху Кейт. — Само я погледнете!

— Но това беше инцидент!

— Наистина съм добре! — извика Едуина, леко изплашена от гнева, който пламтеше между двамата. — Студено ми е, но съм добре!

— Виждате ли? — отвърна Кейт, преглъщайки конвулсивно, докато оглеждаше разрошената си сестра. — Беше инцидент.

Той само скръсти ръце и повдигна вежда

— Не ми вярвате — промълви тя. — Не мога да повярвам, че не ми вярвате.

Антъни не каза нищо. За него бе неразбираемо как е възможно Кейт Шефийлд, при цялото й остроумие и интелигентност, да не завижда на сестра си. И дори да не бе могла да стори нищо, за да предотврати нещастието, със сигурност фактът, че е суха и се чувства добре, а сестра й изглежда като удавен плъх, й доставяше поне малко удоволствие. Привлекателен плъх, със сигурност, но определено удавен.

Само че Кейт очевидно не бе приключила с разговора.

— Като оставим настрана факта — изрече с презрение тя, — че никога не бих сторила нищо, за да нараня Едуина, то как смятате, че съм организирала това невероятно приключение? — опря свободната си ръка до бузата, имитирайки подигравателно изненада. — О, да, аз знам тайния език на коргитата. Наредих на кучето да изтръгне каишката от ръката ми, а после, тъй като имам трето око и знаех, че Едуина стои точно до Серпентината, та затова казах на кучето — посредством силната ни телепатична връзка, тъй като бе прекалено надалеч, за да чуе гласа ми — да се отправи към Едуина и да я потопи в езерото.

— Сарказмът не ви подхожда, мис Шефийлд.

— На вас нищо не ви подхожда, лорд Бриджъртън.

Антъни се наведе и брадичката му заплашително се издаде напред.

— Жените не трябва да притежават домашни любимци, ако не могат да ги контролират.

— А мъжете не трябва да извеждат на разходка в парка жени с домашни любимци, ако не могат да контролират нито едните, нито другите — изстреля тя в отговор.

Антъни направо усещаше как върховете на ушите му почервеняват от едва сдържана ярост.

— Вие, мадам, сте заплаха за обществото.

Тя отвори уста, за да отвърне на обидата, но вместо това просто му предложи една направо плашещо неискрена усмивка, обърна се към кучето и каза:

— Изтръскай се, Нютон.

Нютон погледна пръста й, който сочеше Антъни, покорно се дотътри няколко стъпки по-близо до него и разтърси цялото си тяло, пръскайки вода навсякъде.

Антъни вдигна ръце към врата й.

— Аз… ще… ВИ УБИЯ! — изрева той.

Кейт бързо се махна от пътя му и застана до Едуина.

— Хайде, хайде, лорд Бриджъртън — подразни го тя, застанала на безопасно място зад подгизналата си сестра. — Няма да ви е от полза да изгубите самообладание пред хубавата Едуина.

— Кейт? — прошепна Едуина напрегнато. — Какво става? Защо си толкова лоша с него?

— А той защо е толкова лош с мен? — изсъска Кейт в отговор.

— Мисля — каза внезапно мистър Бърбрук, — че това куче ме намокри.

— То намокри всички ни — отвърна Кейт. Включително и нея. Но си струваше. О, струваше си да види изражението на изненада и ярост върху лицето на този надут аристократ.

— Вие! — изрева Антъни и гневно насочи пръст към Кейт. — Замълчете!

Кейт запази мълчание. Не беше чак толова глупава, че да го предизвиква още повече. Изглеждаше така, сякаш главата му ще експлодира всеки момент, а той определено бе изгубил благоприличния си вид от началото на деня. Десният му ръкав бе подгизнал, докато вадеше Едуина от водата, ботушите му изглежда бяха безвъзвратно съсипани, а останалата част от него бе напръскана с вода благодарение на храбростта на Нютон.

— Ще ви кажа какво ще направим — продължи той с тих, смъртоносен глас.

— Това, което аз трябва да направя — безгрижно каза мистър Бърбрук, очевидно без да е наясно, че лорд Бриджъртън вероятно ще убие първия, който си отвори устата, — е да довърша поправката на двуколката си. След това ще мога да заведа мис Шефийлд у дома й — посочи Едуина в случай, че някой не е разбрал за коя мис Шефийлд говори.

— Мистър Бърбрук — процеди Антъни, — знаете ли как се поправя двуколка?

Мистър Бърбрук премигна неколкократно.

— Знаете ли изобщо какво й има на вашата двуколка?

Устата на Бърбрук се отвори и затвори още няколко пъти, преди да каже:

— Имам няколко идеи. Не би трябвало да ми отнеме много време да разбера какъв точно е проблемът.

Кейт се втренчи в Антъни, очарована от вената, която пулсираше на врата му. Никога преди не бе виждала мъж, докаран толкова близо до границата на търпението си. Силно опасявайки се от предстоящата експлозия, тя направи половин крачка зад Едуина.

Не искаше да се смята за страхливка, но чувството за самосъхранение бе нещо съвсем друго.

Виконтът някак си успя да се сдържи и каза с плашещо спокоен глас:

— Ще направим следното.

Три чифта очи се разшириха в очакване.

— Ще отида там… — посочи към една дама и един джентълмен на около двадесет ярда от тях, които се опитваха да не гледат към тях, но не успяваха, — и ще помоля Монтроуз да ми даде на заем каретата си за няколко минути

— Виж ти — каза Бърбрук и изви врат, — това Джефри Монтроуз ли е? Не съм го виждал от цяла вечност.

Втора вена затуптя, този път на слепоочието на лорд Бриджъртън. Кейт сграбчи ръката на Едуина за морална подкрепа и силно я стисна.

Само че Бриджъртън, за своя чест, не обърна внимание на изключително неуместното прекъсване от страна на Бърбрук и продължи:

— Тъй като той ще се съгласи…

— Сигурен ли сте? — избъбри Кейт.

Кафявите му очи някак си успяха да придобият вид на ледени късчета.

— Дали съм сигурен в какво? — попита рязко.

— Нищо — измърмори тя, готова сама да се ритне. — Моля, продължете.

— Както казвах, тъй като е приятел и джентълмен — изгледа гневно Кейт, — той ще каже «да» и аз ще заведа мис Шефийлд у дома, а някой от хората му ще върне каретата на Монтроуз.

Никой не си направи труда да попита за коя мис Шефийлд говори.

— Ами Кейт? — попита Едуина. Все пак двуколката имаше само две места.

Кейт стисна ръката й. Милата, сладка Едуина.

Антъни погледна право към Едуина.

— Мистър Бърбрук ще придружи сестра ви до дома.

— Но аз не мога — каза Бърбрук. — Трябва да поправя двуколката, знаете.

— Къде живеете? — тросна се Антъни.

Бърбрук изненадано примигна и му даде адреса си.

— Ще спра до къщата ви и ще изпратя някой слуга да изчака тук, докато придружите мис Шефийлд до дома й. Ясно ли е? — направи пауза и твърдо изгледа всички, включително кучето. С изключение на Едуина, разбира се, която единствена от присъстващите не предизвикваше избухливостта му.

— Ясно ли е? — повтори той.

Всички кимнаха и планът му бе приведен в действие. Минути по-късно Кейт стоеше и наблюдаваше как лорд Бриджъртън и Едуина се отправят към хоризонта — точно двамата, които се бе заклела дори да не оставя заедно в една сая.

И което бе по-зле, тя бе останала сама с мистър Бърбрук и Нютон.

Отне й само две минути, за да разбере, че от тях двамата Нютон е по-добрият събеседник за разговор.