Прекрасен, огненоподпалващ стих! Респектиращ... и... леко стряскащ... Да гориш в миг на оцеляване...

Не очаквах да е заразно като хрема. Съжалявам.

Не е.. Недей!. Внушението не беше подходящо.. а и ти беше права за красотата..

Ето ти компенсация:

Опит за четене...

Като провиснали стари клепачи

облаци тъжно се лутат

в пазвите на небето

казват синьото било илюзия

но за мене е неоценимо

предизвикателство да усещам

мириса на тъгата им

и сълзите им да очаквам

безчадърно...

неведнъж съм се питал

над книга взрян в буквите

как изкривяват очите

болките скрити между редовете

и простите истини си остават там

неоткрити

като девствени перли

затворени в черупките

на неподозирано стари миди...

неведнъж съм се питал

пишейки

взимам ли или давам

или просто се лутам

както моето куче в градината

душейки се опитва да ми открие

четирилистна детелина...

Редактирано 7 ноември 201213 г. от vboychev (преглед на промените)

Уиш, кураж и сила!

Ноември

Вечер

Цялата е в черно

от главата до петите.

По витрините насреща й

се стича дим от светлини..

Между пръстите й на кълбо спи дракон

/поредна незапалена цигара.

Заглушители на токовете й

канонада от китари...

Пак китари.

И пак китари...

Калашников откос по коленете

на разбити тротоари.

Ноември

Вечер

Цялата отново в черно

от главата до петите..

В очите й люти разтечен

дим от светлини...

Запалката в ръката й засича.

..

Време е синьото имаго

от ревера й да отлети.

Редактирано 15 ноември 201213 г. от Уиш... (преглед на промените)

В края на всяко лято

в нозете на стари нестинари

тежки кръстове отломно, глухо падат...

В ъглите на съзнанието й

по ръбовете му, в огромни делви

се случва истински - вълшебен

мъгливо-многоцветен, тих Ноември.

Листопаден.

По кръчмите замръкващ всяка нощ

в тъмното очите му искрят като рубини,

изритан от поредния локал

си тръгва омагьосан

от смеха на буйно, младо вино...

Минава по улицата под прозорците й

прегърбен, с ръце в джобовете

пиянски се клатушка,

а мислите му към нея все летят..

Към нея –Небесната,

в гърдите с пеперуден дъх...

В косите вплела

онези първи минзухари...

С усмивката отключваща

вратите на стихиите му,

на дъжда му...

И онези въглени

в очите й кошутени

от които все го жажда пали.

http://www.youtube.com/watch?v=oJQE0xdYw80

Редактирано 22 ноември 201213 г. от Уиш... (преглед на промените)

Песента му

в косите й

заровила пръсти

рони листа от деня..

А той приседнал

в сенките

на старите дъбове

мълчаливо се спира

сал да почака,

дорде потъне

в дълбоката паст

на нощта й...

 

Еднакво обречени…

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=rfziOwARKRk

Няма я..
До последна наночастица
на върха на огнените езици
в танца изгаря..

Няма я.
Пияна по стърнищата

със ситни стъпки рисува спирали.

И кръгове.С нощно слънчогледови длани.

Няма я..

Без с-помен. Без белези.Без минало.

Кръвта й като дим

без следа, без мирис отлита...

П.П.

Няма я.

Душата й дервишова
като нажежена комета
след себе си всичко помита.

https://www.youtube.com/watch?v=tEhcPgVBd2Y



 

Надявам се, че отдаването е довело нея до без/с/поменност. Защото би било жалко такова изгаряне да не остави следа... Ооо, реагирам спонтанно... а миг след това разбирам, че е излишно, но... няма да трия, защото това е твоят отзвук в мен...

Не е жалко, неописуемо е Мер..

Добре... Неописуемото не пречи да е жалко... Все пак сме само човеци.

А на мен ми харесва... неоставянето на белези от изгаряне. Не е ли това нестинарството?

Така е, Нел. За себеотдаването, което не оставя белези върху отдаващия се - е така.

За мен е жалко, ако чистотата и неописуемото не оставят следа като спомен и отражение у околните. И ако това въздействие трябва да го понеса като белег - аз съм съгласна и на белези...

Бих съжалявала, ако не мога да задържа нещо неописуемо дори и в сърцето си, за да не го похабя...

Но... аз все пак съм само един човек... макар и обичащ и разбиращ...

За мен с-поменът като чуждо отражение е важен...

И може би трябва да допълня първия си пост така: защото би било жалко такова изгаряне да не остави следа у околните...

Редактирано 30 ноември 201213 г. от Merryl (преглед на промените)

Мехурчетата в каймака на кафето ми

приличат на малки жабешки очички,

едни такива страшно ситно любопитни..

 

 Когато ръцете ми

прегръщат чашата,

като ръцете на клошар

в ужасно зимно време,

 и се молят пред огньовете

на богинята Ищар

танцуващи в крайпътен

очукано ръждясал син варел...

 

Стреме е..

 

Горчиво.
Непривично.

Устни прехапани до кръв..

За думите

бодлива тел

Струна като нож

безкрайно еластична..

Щрихи златолюспести 

от коремчетата на летящи риби

в ликвора междупространствен

на мозъчните ми полукълба

нехайно плуват...

 

Блус..

 

Китарен

саксофонно

атмосферен

drum

and bass...

 

Затворени клепачи

уморените кепенци

на несбъднатата моя къща

вегетативно потрепват
между клещите на реалността

с неуловими пеперудени
попърхвания.. 

Танц от сън е..

Сънен танц
дълбокодънно

с времето изплувал

разхвърля шепи

безбожно тънки
макови листенца

девствено намачкани

неразпукали се още

с влажен мъх..

до онази непроумяваща 
прозрачност

в сенките на хилядите свои гънки.

Единствено и само 
на фона на залязващото слънце

заседнало върху гърдите на

Великото

Дъждовно

Наводнение.


 

Тази сутрин 

стигми

избиват по ръцете ми,

малки акварелни петънца.

Върху пръстите ми

 чак до върховете им..

Фина,

гола канава съм.

 

 И тази нощ 

 не стигнах 

до сърцето си..

Не стигнах 

до сърцето му..

Клоните ни

уж са голи,

а така прелестно 

затрупани със сняг...

Недостижимо е

като кънтеж
на тишина...
Непристъпен

морзов знак

за ветровете

вътре в мен.

 

Смърт за четките ми.

Кръг във кръг.

 

 

 

 

 

 

 

 

Хубавото е, че когато четките ти умират, думите рисуват не по-малко красиво.

Вчера почувствах точно това познато лутане... Дано съм го усетила правилно.

 

А и на тази песен май тук й е мястото...

http://www.youtube.com/watch?v=IiqMA_iB2ew

 

Ако някъде по-назад в темата ти вече съм я слагала, значи наистина тук й е мястото...

Редактирано 3 януари 201313 г. от Merryl (преглед на промените)

 

Точно в тоя момент ми се иска да не ме предават..

Искам да ти кажа, че четките ти не те предават... Просто чакат лъчът, който ще уловят като нишка, за да втъкнат чувството ти в картината... Явно това, което в момента носиш, не е крясъкът, който трябва да ги задвижи... Не знам какво те боли и какво те гори, но съм убедена, че тези неща не стават насила, а просто идват като цунами и тогава няма мърдане. Изкуствените предизвикателства се улавят от приемащите посланието и... така...

 

В същото време искам да ти кажа, че се радвам за предизвикателствата ти... Искам да оценя усилията ти да размърдаш "предателите", за да не свикнеш с комфорта на сухотата им. Погледнато от ъгъла на моите пресъхнали стихове те уверявам, че идва момент, в който човек се усеща удобно здраво стъпил на земята и без полет на мечти и страсти се усеща уравновесен...

 

Та така...

Написах ти един куп глупости, но съм убедена, че си ме разбрала още докато ти ги пиша...

Разбрах те , както винаги... а ти, ако имаш нужда от приятел, да знаеш, че съм наблизо и винаги мога здраво да  те ритна.

По повод летенето.

 

 

 

На тези четки ли им казваш предатели?! Толкова истински, че посегнах да забърсвам кафето...

 

Виж за приятелят - имам нужда, да... и се радвам, че те имам...

Само, че не ме ритай... Понякога липсата на мечти и страсти може да е най-обикновено, тихо и кротко щастие от това, което имаме... А то май е най-трудно постижимото... Нали?!

 Погледнато от ъгъла на моите пресъхнали стихове те уверявам, че идва момент, в който човек се усеща удобно здраво стъпил на земята и без полет на мечти и страсти се усеща уравновесен...

 

Та така...

Написах ти един куп глупости, но съм убедена, че си ме разбрала още докато ти ги пиша...

и аз съм се "заземила", и ми е хубаво и спокойно... нали тревогите идват с желанията...

но, имам усещането, че това е ...стартова позиция

Я-я-я, някой говори за заземяване...

Изобщо не можете да ми стъпите на малкия пръст, момичета.

Аз се вкопах.

Докато Уишката от бункера подава прегръдки. Между лятото и зимата. А те са толкова далеч едно от друго, но... няма невъзможни неща.

Нали?

и аз съм се "заземила", и ми е хубаво и спокойно... нали тревогите идват с желанията...

но, имам усещането, че това е ...стартова позиция

Радвам се за това твое усещане, Ефи. То значи, че още имаш надежда. А аз приключих и с нея.

Ако преди година някой ми беше казал, че някога ще напиша това, щях да му се посмея от сърце...

 

Сега обаче мисля, че истински щастлив човек може да бъде само, ако емоционално му е достатъчно това, което има... като това напълно изключва варианта, при който се спира развитието му напред и нагоре.

 

А дали Уиш не е зад пердето и да ни готви някакви атаки с водни бомбички заради това, че сме се настанили тук в нейно отсъствие...

Редактирано 4 януари 201313 г. от Merryl (преглед на промените)

Зад пердето е, зад пердето е.   Реди кули от камъчета , киха , събаря ги, пак ги реди... такива ти ми неща.