От какпка

Изгрява във огън зората

Калинка обхванала огън с ръце

Покапала сънена бялата дрямка

Пластелинено сиво извива ръце

И тънката паяжина

Бледо се влачи

По нотния лист във осмия такт

Копринена нишка извива се тънко

Припява в стакато избелелият лист

...

Росата полека рисува със палци...

Я-я-я гледай ти! Сладури!

 

Извива рог във утрото пенливо

на думите омайни минорно съзаклятие.

Картина и мъгла в едно се сливат,

не бъркат, а обясняват ни понятия.

...

Редактирано 20 октомври 201411 г. от scepsis (преглед на промените)

на 16.10.2014 г. в 22:00, scepsis написа:

Уиш и Нел ги знам, но ти ме изненада приятно.

Не знаех, че ти се отдава да пишеш такива хубави неща...

....имаш сериозни пропуски из форумното творчество ,мда...

пп.

а аз тайничко  си бях пожелала Мерил да послуша с нас цигулки .... ( :

Ноември в хербарий улавя сълзите

Измива от прах калдъръма студен

С листопадна завивка покрива звездите  

Уютно прегръща ни краткия ден.

 

Ноември в хербарий заключва сълзите

Не винаги идва в дъжда уморен

Запалва искрящо красиви мечтите

Усмивка и нежност в нашепващ рефрен.

 

 

''.. A hundred words to pass the day
yet not a word to tell the tale.."

 

Високо над шума, по здрач

над  къщичките на термитите

люлееше крака коминочистач

поглед вперил зад баирите..

 

Броеше времето не с дни,

минути,  часове ,години..

Измерваше с необикновен брояч

почистените с двете си ръце комини..

 

Облечен в сажди, покривен монах

оставяше от град на град следа невидима.

Сърцето недокоснато от прах

успяваше да скъта изпод ризата..

 

Живееше ту с  крясъка на птиците,

ту със залеза и вятъра легло делеше.

Понякога замръкваше сред  тишината 

на заглъхнала  камбанария.

 

Високо над  дребнавости и суета

две прегръдки по близо до звездите

люлееше крака коминочистачът
поглед вперил в дълбините на ефира...

 

Редактирано 20 октомври 201411 г. от Уиш... (преглед на промените)

 

 

не нагазвай дълбоко в сърцето й

остани в предверието отвън..  

погледни небето колко е крехко

нереално, стъклено, тънко.

 

не навлизай навътре в пътеката

разделила живота на две половини .

нека поспи. под топлината й мека

семенца пропукват кората на белега...

 

не нагазвай дълбоко. мъртви са дните

нека и те се наспят.

тишината е толкова недоносено крехка,

толкова, че чак прозрачна на  цвят.

 

 

Редактирано 22 октомври 201411 г. от Уиш... (преглед на промените)

.after..

Spoiler

 

падащи бездумия, полепнали 

листенца есен по голотата на земята..

 

леден бързей

парещата хватка на душата му
 

шамарът звучен.. истината

кучка абсолютно непозната.
 

амнезия, съзнанието

упоено с биле в  млякото..

 

събуждане, грапавото свличане
по студения гръб на стената..

 

скъсаната лента

онази кадифена музика на мястото, където..
 

в епицентъра на пулса ми.. ръцете му.

после' шеметното падане в реката.

 

електричеството

на зениците в скривалището, в мрака..

 

лудостта на песъчинките

под стъкления похлупак..

..откровението

разпятието на тълпата

 

 

 

 

В тълпата

може да има поне един

за когото червените отблясъци

зад слепите очи

са целият му свят...

Един споделител

на мълчание...

 

 

 

Spoiler

 

вдигни очи към купола на  храма

виж я цялата  обляна в светлина.

сноп лъчи на мислите протяга пръсти към воала..

душата й от тътена по вените

хукнал на талази като ехо в кладенец

отдавна е пияна.... думите се спъват

на  метални капки тежко капят

върху амвона на света.

 

 

затвори очи

миг преди да лумне безпощаден

езикът на пожара

представи си я в средата, бяла гълъбица

цялата обляна в светлина.

песента й лудо пърха и обезумяла

извира от гръдта на вечността..

 

 

 

innocence lost..

 

в шепите й
угаснали светулки
пълзят и снасят тишина.

разлиства клони мрака
по бедрата на забравена пътека.
има млада, пролетна душа.

гласовете на човеците се носят
отдалече, в лодки от есенни листа
в локвите се носят като ехо...

дращят с нокти по банкета

на сърцето й чакълени деца,
разкъсват белоснежната й риза.

изгубена невинност 

се подписва с кръст 

върху челото на детето в нея.

 

с мъничката си усмивка

дамгосва пеперудената му съдба.

капе восък по крилете и се смее..

 

Spoiler

 

Да сънуваш цигани 

казват на лошо било, насън

да те крадат цигани още по - лошо.

 

потните сребърни гърбове 

на черните им коне

да блесят на лунната светлина..

 

Няма такава свобода, казвам ви,

няма такава свобода.

Без юзди, без шпори, без седла

 

насред мастилените житни поля

вятърът да пищи обуздан като демон

срещу разгърдената циганска риза..

 

Да режат чернозема копита

по вените ти тъпани да бумят, в кръвта ти.

Кара Севда в гърлото ти да се качва и слиза.

 

Няма такава свобода, казвам ви

няма такава свобода.

 

 

Spoiler

 

Дъждът
все още е в мен.
... и синьото
в сънищата ми
от Онзи
разлив
на
гориво...

Огънят
изгарящо
въздесъщ,
все така
ювелирно
дълбае руни
Името ти...
името ти
името ти
като фар
пулсира
нощем
на брега
на смъртта ми..

Все още
в дланите ми
на топло
спи
нероденият
Ден...
спомен
за Изгрев
непокълнал
все
още
кънти
дълбоко
във
вените ми.. ....

 

 

Spoiler

 

Извикай ме по име
силно и безапелационно!

Отключи за мен отново
зеленото на хълмовете
и на северните ветрове!
Да тичам из облаците
безпаметна и бездиханна,
докато легна в ръцете на дърветата,

а птиците гнездящи в сънищата ми
с песен ми припомнят
как преобърна наопаки
всичките ми светове...

Извикай ме по име

силно и безапелационно!
Отвори прозореца на къщата ми
с внезапен, буен порив!
Нека влязат гръмко
пролетните дъждовете!
Да влезе хладен полъх,
да измръзна, а ти после
да ме стоплиш със ръце.

Гръмни фойерверки!
Запали бенгалски огън!
Запали светулки в очите на дете...

Извикай ме по име
силно и Безапелационно!
Така че да не мога да ти кажа не..

 

 

 

 

 

Spoiler

 

тихичко като

на Зайко топлата прегръдка

 

тихичко като

на бебе коте розовите стъпки

 

тихичко като

спомен между страниците скътан

 

тихичко като

изгубена червена ръкавичка

 

тихичко като

следа в поле от тъмнина притихнала

 

тихичко като

приказка с отхапан край / начумерено - намръщена/

 

тихичко като

око на паяжина в стара къща

 

тихичко като

парче от счупено начало

 

тихичко като

когато ме рисуваш с мисли, в бяло

 

тихичко като

приспивна песен в пелена повита

 

тихичко като

начената беля, но неразвита

 

тихичко като

щастие - уж намерено, пък зад вратата скрито

 

тихичко като

любов стъпваща едва на пръсти

 

тихичко като

мисли на глухарчета в небето пръснати

 

 

 

 

 

Re:

 

 

Spoiler

Ще разпилея лунно сини коси
по хребетите на съня ти,
докато ме търсиш зад ръждиво
нетърпеливите решетки
на омагьосаните си очи
по границата на сянката ми
и обратно.

 

с  тъмнината името си 
по рождение съм сляла

наметнала калугерско кафяво

от трюмовете на безсънието
пропито с мирис на бездънност
на тъга, и на начало...
 

на прага на селска къща ще се спра

да отнема с четка от старчески ръце
две шепи от житейските им тайни

в скута на смирената им обич
нощта по - леко диша. спи като щурче

..ще нарисувам огромно око

на челото на слънцето
 небето по заник под ресниците 
си приютило...
и  песента на лъскави делфини

в гърдите си дълбоко скрили

мощи от невинност на дете
 

ще разпилея лунно сини коси

по хребетите на съня ти
докато  ме търсиш зад ръждиво 
нетърпеливите решетки 

на омагьосаните си очи

по границата на сянката ми

и обратно

 

докато новолунието 
от формата си не се умори
и не потече към земята 
река от сребърна лава...
а краят на Ноември
гръдта на бреговете разсича
с крясък на чайка - солен и метален

с вкус на кръв
от устните на любовна свада...

с дръзка целувка 
на вятър останал без дъх..

На свобода. 
И на фадо. 

 

 

Редактирано 1 декември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)