Цигара след дванайсет

Гергана Янчева

За мен какво си? Нищо. Една хубава цигара - ще те изпуша и ще свърши, ще си минало и ще съжалявам. Ще съжалявам за това, че те запалих днес, а можеше да го отложа, за да те имам. Ще съжалявам, че те загасих, преди да се е подпалил филтърът. Ще съжалявам, че имаш филтър и не можа да ме отровиш до смърт. За мен какво си? Нищо. Чаша от любимия ми ликьор - ще те изпия и ще си минало, за което ще съжалявам. Ще съжалявам, че пих днес и утре няма да мога. Ще съжалявам за бучката лед, размила горчивината ти. Ще съжалявам, че си само чаша, а не море, от което да се опия истински.

За теб какво съм? Нищо. Онази, която те изпи и изпуши, а казваше, че те обича. . .

Не ме обичай-прокълни ме! Ако наистина си част от моите пороци, които всъщтност не съществуват. Не ме обичай, няма смисъл от моментните ми настроения. Няма смисъл в очите на човек, който може да посочи началото и края ти, а аз мога. Вече знаеш-за мен си миг, не повече от вдишване и глътка с кратък послевкус.

Защо ли ми е да те убеждавам? Ти знаеш истината - аз те искам. Едно обаче ме отдалечава от онази, която истински на теб ще заприлича:на нея би и стискало, на нея няма да и липсва смелост, тя би видяла в тебе път, небе, утеха… едни такива други мерни единици… На нея няма да и пука, но би се страхувала единствено да те измери. За мен разбра… не повече от малко питие и доза първокачествен тютюн.

Но теб сега те гложди, отвътре не престава да пулсира и гърлото ти пак е свито, умираш си да те изпия. Харесва ти да бъдеш течност и знаеш, че и аз така обичам, сега дори и да е малко смешно, не искаш да си чиста Вечност.

Като рулетка, а пък аз не съм хазартна, а ти си свикнал да се разиграваш. На мене хем не ми достига смелост, хем мислейки за теб ми става жално.

След малко пак ще е дванайсет. Стоели сме така до късно, един до друг, без дума да обелим, било е хубаво, било е скучно. . . От погледа ми нищо не разбираш, не знаеш за това, което пиша, не знаеш, че и днес, и вчера мисля –дали и как, кога да те изпуша? Представяш ли си колко материално, за някого да бъдеш течност или пък нещо свито в хартия? Представяш ли си как сега се чувствам, това е все едно храната ми да проговори, а аз при все, че е напълно уникално, да я разрежа и да я довърша. . .

Това ли искаш? Да ме предизвикаш, да тестваш нервите ми или да ме имаш? Разбираш ли? За мен не дишаш, нито мърдаш, не можеш с нищо да ме купиш. О да, разбирам, ще ме предизвикаш, да те изпуша, после да отпия. . . . По този начин няма да ме, не могат глътките да притежават, единствено едно умеят - с небцето ми да се позабавляват.

Стоели сме така до късно, след два, след три така ме забавляваш и някак си ми става смешно - как може с мене да се занимаваш? Ти знаеш истината, че те искам. Не крия, нито пък се оправдавам, но както вече не веднъж натъртих - не ми е стискало и смелост няма да добия.

Не мога вечно да ти обяснявам, обсебена съм, искам да се скрия. От друга гледна точка се надявам, че бих могла за миг да се позабавлявам. Усещаш ли, че пак е след дванайсет и може би това надежда дава, че може би към четири без петнайсет, ще се предам и ще си сипя.

Внезапен край! Стани и си отивай! Не можем никога да бъдем цяло! Въпрос в очите да не виждам! Така е по-добре, по-скоро вяло…, на мен кога ми е вървяло?

Момент, че имаш нещо на ботуша!

И впрочем как не забеляза, че нито пия, нито пуша…?

Невероятно!!!

Благодарностите са за невероятната госпожица Янчева... Ще се постарая да и ги предам... Заслужава си ги!

Ако разполагаш с още нейни неща,ще ти бъдем благодарни,ако ги споделиш с нас

Без мелодрами

Гергана Янчева

Питам се, защо някой от нас са устроени като влакове – с много места в сърцевината? Други са като автобуси, трети като леки коли... Питам се, защо четвърти сме като някакви тъжни велосипеди с единственото място за един единствен пътник и всичко ни е само по едно? Вероятно има възможност и за втори пътник, за друг, по-различен, който обаче ще се принудим да качим на рамката и той никога няма да пътува така, както е пътувал онзи на седалката. За онези, които биха пътували в неудобството на велосипеда се питам нещо друго - колко пъти биха го направили, колко разстояние биха изминали с човек, на който просто не му достигат седящи места?

Да избираш е най-отвратителното нещо. Не ме отвращава възможността за направата на избор, а по-скоро онази лека принуда, която се е загнездила в самия акт на избирането. Да станеш, да тръгнеш и на висок глас да кажеш, че онова и онзи, на който се обричаш е този или този, но да, точка, избрах... Не се чувствам уверена, когато го правя по отношение на нова дреха или чифт обувки, а какво остава, когато става дума за човек. После винаги искам да изкрещя, да се върна, а ако го направя съжалявам и така до безкрай... С един приятел дълго време се изпращахме един друг, той мен, аз него, накрая разбрахме, че единият винаги ще се прибира сам и просто престанахме да излизаме. Сега виждам, че е трябвало да избирам, трябвало е и той да го направи...

Нима всяко решение струва толкова скъпо? Ако е така, то аз искам от малко по-евтините с риск да заприличам на човек който просто си търси оправдание, за да се разнообрази или пък на такъв, който с цената на всичко иска да се убеди в правилността на избора си. Спомням си само момента, когато за пръв път усетих брачната халка на пръста си, все едно ме захапа най-злото куче на света... Без мелодрами и излишни емоции бях направила избор, за който не съжалявам, за който бях подготвена и уверена както никога, но пак без излишна драматичност ми дойде на ум онова за велосипедите, което си мислех от доста време. Ами ако точно аз, точно на мен ми се случи да поискам някой друг, някой на рамката? Поради сигурността в това, че съм жена тип “велосипед” ми се прииска веднага да бъда един чудесен велосипед, такъв на който няма да му се прище да стане поне лек автомобил... Как да съм сигурна? Затова ме плаши изборът, заради многото привлекателни пътници, които се срещат по пътищата... Съвсем просто, аз явно напоследък не си падам по мелодрамите.

Да избираш и решаваш е наистина отвратително нещо, без което, да, знам, че не може. Ако можеше аз нямаше да съм “влак”, шях да бъда абсолютно от типа “безмоторен безконтролен самолет”, който пак щеше да е с не повече от един пътник на борда поради страха, който щях да насаждам с вида си...

Избраното винаги има две страни, понякога и повече. От една страна ставам сутрин и гледайки единствения си “пътник” си казвам, че не би могло да бъде по-добре, не бих могла да искам друго, щастлива съм! От друга страна след като съм станала сутрин, правя едва две крачки, спъвам се в един от кабелите, които той снощи пръсна навсякъде и падам в непосредствена близост до захвърлените му мръсни чорапи... В този момент си казвам, че познавам един друг пътник, който с удоволствие бих повозила... Без излишни мелодрами.

Затова мразя избирането, най-вече заради шоколадовите бонбони - една никога не стига. Затова мразя велосипедите - местата са малко и неудобни. Затова пък харесвам сърцевината си - билетите за там са отдавна изчерпани... Без излишни мелодрами!

Това също е чудесно,благодаря ти!!!

И едно огромно браво на авторката

Вкиснатите домати на самотата

Гергана Янчева

Има ли вероятност, един ден децата ни да повярват в Самотяжка, вместо в Пепеляшка? Има и още как. Вероятността това да се случи скоро ще премине петдесет процента и това ще определи едно съвсем ново вярване и съществуване.

Самотата е паяк, който плете паяжината си около теб, после по теб, накрая намира начин и превзема главата ти, за да доведе до пристрастяване. Понякога мислиш за нея, а друг път забравяш, понякога дори ти се иска да се лекуваш. За жалост клиника за лечение на това няма, е, има едни клиники, но кому е нужно да се стига до там. Вярва ли някой в самотното съществувание? Ако си будист, отшелник или жена от арабския свят, изневерила на съпруга си, не чети това...

Самотата не е болка за умиране ,ако погледнем глобално. Телевизия, радио, вестници, интернет, агенции за запознанства и дори едни специални нощни труженици и труженички, всички те са плод на усилена работа от страна на цялото човечество в щур опит за лечение на въпросната самотност. Всички се борят с нея, както се борят с рак или СПИН... Когато всички тези дадености са на лице, тогава самотата изглежда уморена и си мислим, че има начин. От друга страна си противоречим сами, защото не съм чула за някой, който си е направил сам за себе си радио или телевизия. Те са продукт на работата в екип и изобщо това не е "чиста ваксина". Оказва се, че не можем без другите, дори да не ги познаваме. Тогава с какво самочувствие някой ще се зове "самотник"? Зове се, защото даденостите го оправдават и облекчават пред самия него. Но, нека погледнем през ключалката.

Ако никога не си имал удоволствието да почукаш на собствената си врата и да ти се отвори, ако никога не си получавал кафе в леглото, ако никога не си вдигал скандал заради чифт мръсни чорапи, ако никога не си разрешавал на друг да обърше хремавия ти нос, ако никога не си плакал поне пет часа, заради друг... Защо си жив? Питам и се питам, защо?! Забравих, че имаш котка.

У дома самотата се усеща като вкиснат домат под леглото, който има силата да предизвика всяка мигрена с миризмата си и да остане скрит за теб, ако котката не го открие, изхвърли в кошчето и почисти килима... Ако котката ти има тези способности, тогава наистина не ти трябва друг. С напредъка на генетиката, нищо чудно след година - две с котката да си родите близначета... Толкова е шикозно, а и ще продължиш да се палиш пред такива като мен.

Не пропагандирам и не обвинявам, но мисля, че човек е човек, защото не би могъл да бъде сам. Просто така сме устроени.

Печелим или губим в самотата си? Ако я има "Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния", то ти печелиш, защото няма кой да ти я вдига, нито кой да ти я сваля. Печелиш в битката с мръсните чорапи, когато на пода е само твоят чифт, какво можеш да направиш с него? Скандал, не, поучителна лекция, не... куклено шоу, може.

Из "Кодекс на веселия самотник":

"Нахлузете бял хавлиен чорап на ръката си. Колкото по-мръсен, толкова по-податлив е на обработка. За най-добри резултати не импровизирайте, разиграйте предварително подготвена сценка."

Нужно ли е да говорим за останалите ползи от самотата? Купуваш торта и е само за теб, топлата вода в бойлера е само за теб, дистанционното е само за теб, целият гардероб е само за теб. Изобщо всички работи са си твои, така да се каже и торба с пирони да си купиш, пак си е само за тебе. Ковеш ги, ядеш ги, правиш си ги на купчинка, ловиш си ги с магнитче, а и то си е твое.

Човечеството е само на крачка от това "идеално" ежедневие, когато няма да се определяме като умни и глупави, добри или лоши, а ще се измерваме в единици самотност. Ще си имаме всичко, а ревизиите ще отчитат огромните ни вътрешни липси.

Из "Кодекс на красивия самотник":

"Разрошете косата си до неузнаваемост, ако използвате червило го размажете добре по брадичката си. Пийнете един коктейл "Самострелник " (равни части вода, водка, оцет, сода за хляб), нарежете си кюфтенца за мезе, пуснете си "Любими македонски песни", vol. на max., нахлузете чорапите на ръцете и танцувайте в захлас."

Красотата на самотата е голяма, а предимствата са истински. Един самотник може да си позволи крайности, например да си купи бял трикотажен потник и дори да го накапе с яхния от фасул, да чопли семки и след това да се фотографира с широка усмивка, примерите са много.

Резултатите от самотността - едно своеобразно обобщение:

Събота вечер в гарсониерата е тихо. Уморен от яки танци, лежиш завит с родопско одеяло, подарък от леля ти, загатва се бял потник, а бобът тихо къкри на котлона, рошав си, "Самострелникът" е изпит до дъно, което обяснява болките ти в стомаха, тънките черва, черния дроб, белия дроб, бъбреците и петите. За болките в петите има разумно обяснение, ако не беше играл ръченица, дори на "Болен ми лежи Миле Попйорданов" нямаше да е така. В устата ти стои отдавна угаснал фас, телевизорът е окупиран от Ханс Махмелшулц, който рекламира рендета. Някой влиза в гарсониерата! Ти не се плашиш, напротив. Господин в бяла престилка се доближава, не говори само те упойва.

Някой е разбил идилията градена с години. Събуждаш се и установяваш, че ни потник, ни боб... Някаква бяла риза без процепи за ръцете, а си сигурен, че не си какавида... Стаята е убийствено бяла и подозрително олекотена в дизайна...

Колко тъжно се стичат обстоятелствата за Самотяжка и Самотяжко. Защо? Заради един паяк, който ти не уби, за да не повредиш латекса.

Ах ,ако можех бих те сготвила

Гергана Янчева

Ах ,ако можех,бих те сготвила.Не бих видяла нищо тъй по-истинско от това да завриш в сърцето ми.Ах,ако можех,никога не бих те пуснала да си отидеш преди от теб да съм опитала.Ах,само ако можех да се протегна и от тебе да отчупя парче не по-голямо от крайшника на хляб и ако можех вместо сълзи да поръся мерудия...

Да си храна в ръцете ми и в тебе да се впия.За хапка бих душата си продала.Да си обелената праскова и спускащата се от дланта към лакътя едничка капчица нектар.

Да си череша или пък маслина и все едно костилката каква е,да можех да те спра ,да не подминеш,да можех,де да можех бих го сторила.

Едва ли е любов,така не бих те никога наричала.Това е миг хедонистично настроение,обзело ретината и небцето ми...В противовес на цялата Вселена ,не искам нищо вечно ,нито душеизвисяващо,а искам само миг на съприкосновение с това,което гледайките си представям.

Ах,ако можех бих те сготвила...И в парещото ми на дланите не бих те никога оставила да изстинеш,а никога е много,много разстояние и в него виждам както теб ,така и себе си,и тъжното,но истинно признание,че някога аз все ще се нахраня.

Да бе сметана или сладолед-да се разтапяш и да те разтапям,да бе от пчелна пита мед и стичайки се да полепнеш върху пръстите ми.Да бе презряла августовска диня и взирайки се в тебе капчици от захар да открия,да бе лимон или пък мандарина и белейките пръсти в тебе да забия....

Да бе,да бях,да можех...де да можех...

Ах,ако можех бих те сготвила-да вриш и да се пържиш в сърцето ми.В средата на Август,сред морско вълнение,под дъх на магнолии с кратко прозрение,да можех да тръгна по бряг с водорасли,да можех да сготвя минути тъй страстни...

Трохичка от теб и щипка пипер,на фона на стар и ръждясал фенер,макар да е повече рима,отколкото истина ,за този момент бих живяла до скъсване.

Редактирано 12 август 200620 г. от Gergana_Yancheva (преглед на промените)

не мисля,че има какво да се коментира......

Прекрасно!

Благодаря, Гергана!

Редактирано 16 август 200620 г. от cookie (преглед на промените)

Петнадесет шампоана

Г.Янчева

Косите ми са толкова красиви-петнадесет шампоана имам в банята и двадесет и четири фибички,които крия не къде да е ,а в банята.Уханието ми се носи както мълния и стига преди мен навсякъде,а тайната е в мънички бутилчици,които слагам в шкафчето пред банята.А кожата ми млечно-кадифена-аз имам всички лосиони на Земята и в шкафчето ,където са парфюмите съм скрила и мазило за краката.А устните ми!Моля,вгледай се!Това са седем вида червила в тъй сложна симбиоза с моливи и други естетични багрила!

А тази нощ е като всички други,ужасно ми се иска да не си призная,но леко носещото се разочарование,ще ме залее,ако не престана.Ще дойдеш както винаги със закъснение,неловко ще почукаш – аз ще отговоря,ще седнеш на леглото ,за да се погледаме,ще питаш как съм- после се предаваме.

Петнадесет минути всички сме красавици,а в мен ще видиш слънчевото затъмнение и краткото ,но ясно обяснение ,защо залезе кариерата на Синди.Петнадесет минути съм Призваната,онази пред която коленичиш,петнадесет минути съм Избраната и би внимавал чий ли имена изричаш.Петнадесет минути мъжка ярост и моето червило в употреба,това е комбинация за радост и обещанието за победа.

Часът е двадесет и три,команда давам –ставай от кревата,броя до двадесет и три и чувам хлопването от вратата.

Цигара паля-чувала съм,че така се прави и наблюдавам от балкона как си тръгваш...

Петнадесет шампоана имам в банята,поне петнадесет помади в шкафа,но те са ми за утре вечер,защото смятам да говоря със чаршафа.

Целувка с мишка

Гергана Янчева

Във връзките има нещо съсипващо - предлагам да си го спестим. Какво от това, че ще прекрачим бариерата и ще се целуваме? В целувките има нещо опустошително и сякаш вместо начало слагат край. Целувките са край на увертюрата и край на най-желаното преследване.

След целувката в очите умира онова котешкото, онова, което ме кара да се чуствам мишка. Мишка и малка, а жените това обичат - да се чустват малки. Малки в онзи мишешки смисъл на думата.

Живея без теб в буквалния смисъл, така съм живяла и вярвай ми, че така ще е и след сто години - без теб. Да, вярно, че може би искам обратното, но вярно е също, че може би не го искам достатъчно силно. Повярвай, понякога е трудно да се живее така. Всичко прилича на бездънна пропаст, на чийто ръб съм аз, а вятърът ме клати. Колко й трябва на една мишка, за да полети надолу?

Приличам ли ти на мишка? Поне малко? Някаква едра такава мишка? Добре де, ама все пак си представи, че съм мишка...?

Предлагам да си спестим връзките. В тях има нещо безумно уморително и безумно безумно. Накрая ще започнем да се гордеем с неща от сорта на: „Аз теб те водих на море!”, „Пък аз на теб ти прах чорапите!”, нима си струва.

Когато минаваш край мен, в очите ми има електричество, което ще замести АЕЦ, след затварянето му. Улавям миризмата ти от километър и чуствам всяко позвъняване по телефона, преди ти изобщо да си го планирал. Знам всичко и нищо, понеже на мишките им се удава да видят неща, които вие, мъжете, пропускате...

Смяташ, че имаме все пак връзка? Телепатична - да, може би, но за друга те уверявам, че няма. Не си ме целувал, значи все още стоя на ръба и, макар да гледам надолу, знам, че долу няма нищо. По всяка вероятност, цялата тази идея за теб е плод въображението ми, в което не веднъж си ме целувал... Но въображението е за това. Нещо като душевен вибратор... малко грубо казано.

Защо да се целуваме? Целувките никога не стигат. После ще искаме друго, а другото... Да не мислим за друго сега. Всяка мишка има предразсъдъци... и аз имам. И преди съм ти казвала, че като те гледам и ми се пуши, и ми се пие... а не мога. Има неща, които не бива да се случват, има събития, които не бива да се изживяват и целувки, които не трябва да се раздават. Например, моите, те нямат сезонно намаление и са си скъпички целогодишно - затова се продават кофти... малко грубо казано.

Целувките убиват котешкото и възраждат угризението. Не си струва, по-добре да се порадваме на статичното електричество.

Малко е смешно, малко необмислено... представяш ли си мишка с цигара в уста?Някаква малка цигарка с малка запалчица и малка чашка с уиски, в което плуват мънички бучици лед... И мишката си мечтае да я целува котката, а всъщност е наясно, че котката ще я изяде.

Ще дойде време, когато казаното ще ти се проясни, ще дойде време, когато ще ти се струва, че съм права и ще дойде ден, когато, минавайки край мен, ще забележиш мишка... Тогава, моля те, обади ми се! Обади ми се, за да запиша в този дневник, че сме се целували...

Отне ми доста време да прочета всичко но определено едно голямо Б Р А В О!!!

Невероятни манийки честно!

Страхотни са, Gergana_Yancheva, възможно ли е да копирам тези редове в моят форум. Наистина ми харесаха. Имаш едно голямо браво от мен

Много хубави неща , много красиви , много чувствени !

Много добри произведения.Много ми харесват.

Страхотни са, Gergana_Yancheva, възможно ли е да копирам тези редове в моят форум. Наистина ми харесаха. Имаш едно голямо браво от мен

lpa: пиши на кирилица

Писал съм на кирилица! На латиница не пиша във форумите

Fingli: Забележката е към Gergana_Yancheva, не е към теб.

Писал съм на кирилица! На латиница не пиша във форумите

Fingli: Забележката е към Gergana_Yancheva, не е към теб.

Ами извинявам се за това,че съм писала на латиница-просто инерция.Исках да кажа,че нямам против нещата ми да отидат и в друг форум,но стига да знам кой точно е той и вероятно да ми се даде линк към него.

Иначе сърдечно благодаря на всички за добрите отзиви и се радвам,че написаното ви е харесало.