Здравейте,

Не знам дали публикувам темата на правилното място, но се надявам, че да. 

Ще се опитам да не съм многословна. Най-общо казано, животът ми дотук бе много труден. За 30-те си години преживях какво ли не. Като дете ме възпитаваха строго-казваха ми, че имам само едно право и то е да изпълнявам задълженията си, което включваше задължителните отлични оценки, перфектно поведение, скромност до степен лишения, вършене на голяма част от домакинската работа. Възпитаваха ме още, че всичко в света на възрастните в семействоото ми е много трудно-много е трудно да се намери работа, а ако изобщо се намери, почти сигурно е, че ще бъде загубена. Много е трудно и страшно ходенето на лекар и тем подобни най-обикновени  неща. Задължителния елемент към всяко действие беше и суеверието-"Сега понеже каза това, ще се случи еди какво си лошо нещо". Порастнах в страх и лишения. От суеверията се отървах като тинейджърка, някак сама, виждайки, че няма нищо в тях. После реших, пак сама, да не съм толкова уплашена от това, че просто съм жива  и функционирам. Завърших университет, след много перипети, с които се справих и добих увереност-дълго време семейството ми разчиташе на мен за всичко, буквално всичко-пазаруване, домакинска работа, изкарването на пари за всичко, за което трябва да се плаща, поради което работех на по няколко места едновременно. И така се бях превърнала в родител на "възрастните". Проблемите не свършиха, появиха се още и още...аз се справях, без да се замислям какво ми коства. За съжаление шансът ми да се откъсна от отровната среда,в  която живеех (сред зависими хора от субстанции, нежелаещи да поемат в правилната житейска посока, тънещи в мизерия паразити) дойде със загубата на важен член на семейството-единственият с нормална ценностна система. Избягах панически от дома си и повече не пожелах да стъпя там.

Това, което не ми дава мира е тревожността ми. Мислех се за уверен човек, предвид всичко, за което съм отговаряла. Винаги ми е било лесно да разреша един или друг въпрос, откакто пораснах. Напоследък нещо стана  с мен и започнах да изпадам в тежки емоционални кризи и колебания. Ето един пример-обсебих се от мисълта дали да продължа да шофирам или да спра, защото се страхувам много. А защо се страхувам, не знам. Толкова ми харесва тази дейност и така я искам! Нямам сили за повече битки, чувствам се изтощена и постоянно нервна и с разтуптяно сърце. Сама не се разбирам.  Все съм в лошо, подтиснато настроение, място не мога да си намеря, понякога ми става лошо от нерви, буквално. Ходила съм на лекар, здрава съм. И при все, че иначе съм пълноценен човек, с престижна работа, с два чужди езика, на висока позиция, със съпруг, аз се чувствам като нищожество. И то най-вече, защото не шофирам! Що за абсурд! Как да се  преборя с тези странни чувства? С усещането, че съм нищожество и че всички други хора са по-важни, по-добри, по-знаещи, по-можещи?

 

Камелия

Имаш ли деца?

Може да се появи да пише един тип, наречен Белгиеца. Съветвам те да игнорираш коментарите му.

Когато си израстнал в такава среда каквото описваш тези проблеми не са никаква изненада, даже напротив, изненада е че си успяла да се справиш с толкова неща въпреки глупостите(Извинявай че съм така директен) които вашите са ти наливали ежедневно в главата.
Хубаво е да е се замислиш за това горното и да се попиташ сама себе си, "Ако си нищожество както си мислиш как тогава си успяла да се откъснеш и то още в пуберитета от неща с които над 95% от хората имащи твоите проблеми се борят цял живот?". Задай си този въпрос, повтаряй си го винаги когато ти се прокрадне тая негативна мисъл, винаги поглеждай към любимия човек, той е твоята опора, ако имате деца още по-добре, отдай им се, радвай им се, наслаждавай се на това което си постигнала ВЪПРЕКИ всичко което вашите са ти натяквали през годините.
 

преди 21 минути, Bubbles написа:

Когато си израстнала

@kamelya_yo_yo, или минавате през психолог или се отдавате на медитация/йога, или на меки китайски спортове - например тай-чи. Няма да покоявате спортни върхове, ще се занимавате с учителя си с душевния ви баланс. през ден по час-два.

Здравейте, благодаря много за милите думи. В отговор и на двата коментара, все още нямаме деца, но планираме да имаме вече. 

Замисляла съм се за това кой как би се справил в така ситуация, но истината е, че не знам, може би аз съм слабачка. Bubbles, не се извинявай за директността, това е най-лесният начин хората да се разбират правилно-чрез описване на нещата такива, каквито са в прав текст. 

Това състояние много прилича на бърн аут.
Едно леко повърхностно, но във вярната посока, четиво

Прилича, определено, благодаря за връзката

преди 5 минути, kamelya_yo_yo написа:

аз съм слабачка

Това е състояние на духа и е преодолимо с много желание.
И в никакъв случай не посягайте към транквилантите!

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

Здравейте,

Не знам дали публикувам темата на правилното място, но се надявам, че да. 

Ще се опитам да не съм многословна. Най-общо казано, животът ми дотук бе много труден. За 30-те си години преживях какво ли не. Като дете ме възпитаваха строго-казваха ми, че имам само едно право и то е да изпълнявам задълженията си, което включваше задължителните отлични оценки, перфектно поведение, скромност до степен лишения, вършене на голяма част от домакинската работа. Възпитаваха ме още, че всичко в света на възрастните в семействоото ми е много трудно-много е трудно да се намери работа, а ако изобщо се намери, почти сигурно е, че ще бъде загубена. Много е трудно и страшно ходенето на лекар и тем подобни най-обикновени  неща. Задължителния елемент към всяко действие беше и суеверието-"Сега понеже каза това, ще се случи еди какво си лошо нещо". Порастнах в страх и лишения. От суеверията се отървах като тинейджърка, някак сама, виждайки, че няма нищо в тях. После реших, пак сама, да не съм толкова уплашена от това, че просто съм жива  и функционирам. Завърших университет, след много перипети, с които се справих и добих увереност-дълго време семейството ми разчиташе на мен за всичко, буквално всичко-пазаруване, домакинска работа, изкарването на пари за всичко, за което трябва да се плаща, поради което работех на по няколко места едновременно. И така се бях превърнала в родител на "възрастните". Проблемите не свършиха, появиха се още и още...аз се справях, без да се замислям какво ми коства. За съжаление шансът ми да се откъсна от отровната среда,в  която живеех (сред зависими хора от субстанции, нежелаещи да поемат в правилната житейска посока, тънещи в мизерия паразити) дойде със загубата на важен член на семейството-единственият с нормална ценностна система. Избягах панически от дома си и повече не пожелах да стъпя там.

Това, което не ми дава мира е тревожността ми. Мислех се за уверен човек, предвид всичко, за което съм отговаряла. Винаги ми е било лесно да разреша един или друг въпрос, откакто пораснах. Напоследък нещо стана  с мен и започнах да изпадам в тежки емоционални кризи и колебания. Ето един пример-обсебих се от мисълта дали да продължа да шофирам или да спра, защото се страхувам много. А защо се страхувам, не знам. Толкова ми харесва тази дейност и така я искам! Нямам сили за повече битки, чувствам се изтощена и постоянно нервна и с разтуптяно сърце. Сама не се разбирам.  Все съм в лошо, подтиснато настроение, място не мога да си намеря, понякога ми става лошо от нерви, буквално. Ходила съм на лекар, здрава съм. И при все, че иначе съм пълноценен човек, с престижна работа, с два чужди езика, на висока позиция, със съпруг, аз се чувствам като нищожество. И то най-вече, защото не шофирам! Що за абсурд! Как да се  преборя с тези странни чувства? С усещането, че съм нищожество и че всички други хора са по-важни, по-добри, по-знаещи, по-можещи?

 

Камелия

И при все, че иначе съм пълноценен човек, с престижна работа, с два чужди езика, на висока позиция, със съпруг, аз се чувствам като нищожество. И то най-вече, защото не шофирам - Нещо не се връзват нещата.

А тоя "мъж" до тебе прави ли нещо по въпроса, или е част от проблема?

Той не е част от проблема, между нас всичко е наред. 

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

отровната среда

Кой ти каза, че е такава?

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

тревожността ми

След което е това: "чувство на гузност" ...

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

да шофирам или да спра, защото се страхувам много

Описваш жена ми, а тя вече желае отново ...

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

А защо се страхувам, не знам.

Напротив!!! Знаеш, но не го признаваш: Трябва ти човек който да поема твоята отговорност!

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

Нямам сили за повече битки

Тогава се предай! Победена си!!! Признай, че светът не зависи от теб!!! ИЛИ, какво?! Ти искаш да е по твое?! Какво е то?! За какво си избягала?! Какво търсиш?!

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

Ходила съм на лекар, здрава съм.

На какъв лекар? 

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

със съпруг

И??? Що не му се доверяваш, а тук си изливаш депресията???

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

И то най-вече, защото не шофирам!

Изобщо желаеш ли го и защо? Какво ти носи въпросното?

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

Как да се  преборя с тези странни чувства?

Това не са чувства, а усещания, които се базират на твоя избор "да избягаш" от "отровната сред". 

Ха сега, разкажи по-подробно, защо си смятала, че е "отровна"?

преди 35 минути, Емил Костов написа:

със съпруг

Имаш съпруг?

Имам, да

преди 1 минута, kamelya_yo_yo написа:

Имам, да

Не беше въпроса към теб, цитирал съм кой го е написал 

Шофирането не е лесно, особено в по-голям град. И аз въобще не обичам да шофирам в такива градове, добре че живея в по-малък и спокоен град.

 

преди 1 час, dioib написа:

Кой ти каза, че е такава?

След което е това: "чувство на гузност" ...

Описваш жена ми, а тя вече желае отново ...

Напротив!!! Знаеш, но не го признаваш: Трябва ти човек който да поема твоята отговорност!

Тогава се предай! Победена си!!! Признай, че светът не зависи от теб!!! ИЛИ, какво?! Ти искаш да е по твое?! Какво е то?! За какво си избягала?! Какво търсиш?!

На какъв лекар? 

И??? Що не му се доверяваш, а тук си изливаш депресията???

Изобщо желаеш ли го и защо? Какво ти носи въпросното?

Това не са чувства, а усещания, които се базират на твоя избор "да избягаш" от "отровната сред". 

Ха сега, разкажи по-подробно, защо си смятала, че е "отровна"?

 

Ти май си доста по-комплексиран от мен хахаха, благодаря ти, че ме разсмя с "анализите" си 🤣

Raze, аз също съм от малък град, преместих се, в по-голям, когато влязох в университета. Наистина разликата в трафика е голяма

преди 4 часа, kamelya_yo_yo написа:

 

Как да се  преборя с тези странни чувства?

Като прочетеш и разбереш ето това:

https://www.academia.edu/11886511/DSM_IV_TR_Diagnostic_and_statistical_manual_of_mental_disorders

DSM-IV-TR. Diagnostic and statistical manual of mental disorders

Можеш и да си го купиш на български език във вид на книга на хартия.

 

преди 4 часа, kamelya_yo_yo написа:

Здравейте,

Не знам дали публикувам темата на правилното място, но се надявам, че да. 

Ще се опитам да не съм многословна. Най-общо казано, животът ми дотук бе много труден. За 30-те си години преживях какво ли не. Като дете ме възпитаваха строго-казваха ми, че имам само едно право и то е да изпълнявам задълженията си, което включваше задължителните отлични оценки, перфектно поведение, скромност до степен лишения, вършене на голяма част от домакинската работа. Възпитаваха ме още, че всичко в света на възрастните в семействоото ми е много трудно-много е трудно да се намери работа, а ако изобщо се намери, почти сигурно е, че ще бъде загубена. Много е трудно и страшно ходенето на лекар и тем подобни най-обикновени  неща. Задължителния елемент към всяко действие беше и суеверието-"Сега понеже каза това, ще се случи еди какво си лошо нещо". Порастнах в страх и лишения. От суеверията се отървах като тинейджърка, някак сама, виждайки, че няма нищо в тях. После реших, пак сама, да не съм толкова уплашена от това, че просто съм жива  и функционирам. Завърших университет, след много перипети, с които се справих и добих увереност-дълго време семейството ми разчиташе на мен за всичко, буквално всичко-пазаруване, домакинска работа, изкарването на пари за всичко, за което трябва да се плаща, поради което работех на по няколко места едновременно. И така се бях превърнала в родител на "възрастните". Проблемите не свършиха, появиха се още и още...аз се справях, без да се замислям какво ми коства. За съжаление шансът ми да се откъсна от отровната среда,в  която живеех (сред зависими хора от субстанции, нежелаещи да поемат в правилната житейска посока, тънещи в мизерия паразити) дойде със загубата на важен член на семейството-единственият с нормална ценностна система. Избягах панически от дома си и повече не пожелах да стъпя там.

Това, което не ми дава мира е тревожността ми. Мислех се за уверен човек, предвид всичко, за което съм отговаряла. Винаги ми е било лесно да разреша един или друг въпрос, откакто пораснах. Напоследък нещо стана  с мен и започнах да изпадам в тежки емоционални кризи и колебания. Ето един пример-обсебих се от мисълта дали да продължа да шофирам или да спра, защото се страхувам много. А защо се страхувам, не знам. Толкова ми харесва тази дейност и така я искам! Нямам сили за повече битки, чувствам се изтощена и постоянно нервна и с разтуптяно сърце. Сама не се разбирам.  Все съм в лошо, подтиснато настроение, място не мога да си намеря, понякога ми става лошо от нерви, буквално. Ходила съм на лекар, здрава съм. И при все, че иначе съм пълноценен човек, с престижна работа, с два чужди езика, на висока позиция, със съпруг, аз се чувствам като нищожество. И то най-вече, защото не шофирам! Що за абсурд! Как да се  преборя с тези странни чувства? С усещането, че съм нищожество и че всички други хора са по-важни, по-добри, по-знаещи, по-можещи?

 

Камелия

Вземи си почивка! Иди на море!

Spoiler

Морето – най-доброто лекарство срещу депресията!

 

Зареяли поглед в безкрайната синева. Със зарити крака в пясъка. Сякаш времето е спряло, нали?

 

Морето е доказан лек срещу депресията, стреса, лошите мисли. Няма човек, на когото да не му влияят благотворно равномерният плясък на вълните и този безкраен син хоризонт, в който потъва погледът. Сякаш завинаги.

 

Морето лекува не само като го съзерцавате обаче – той е съвсем реален и научнодоказан лек заради своите жизненоважни елементи – витамини, минерални соли, микроелементи, аминокиселини, живи микроорганизми, отделящи антибиотични, бактериостатични и хормонални вещества. Тези вещества са лесноусвоими от телата ни по време на къпането в морето. Интересен е фактът, че морската вода има състав, подобен на нашата кръвна плазма. Солената вода действа стягащо и ускорява зарастването на раните, също така е отлично средство за прочистване на синусите – затова е препоръчително хората, които имат подобни проблеми, да си правят ранни сутрешни разходки по брега на морето. Морската вода е богата на магнезий, а той предизвиква отпускане на мускулите и  успокоява нервната система.

 

 

 

преди 5 часа, kamelya_yo_yo написа:

. Ходила съм на лекар, здрава съм. И при все, че иначе съм пълноценен човек, с престижна работа, с два чужди езика, на висока позиция, със съпруг, аз се чувствам като нищожество. И то най-вече, защото не шофирам! Що за абсурд! Как да се  преборя с тези странни чувства? С усещането, че съм нищожество и че всички други хора са по-важни, по-добри, по-знаещи, по-можещи?

аз като пия кафе се чувствам така

иначе

подсъзнателно когато човек се чувства  безполезен и може да се оправят и без него

а му се дават пари и нищо не върши се стига до подобно състояние

Съгласна съм, но моят случай определено не е такъв. Икономист съм по образование, работя в  международна компания, занимавам се с проекти, ръководя екип, определено върша много неща. Винаги съм била много деен човек, затова и кариерата ми е успешна. Ангажиментите са много, но такъв е изборът ми. Видяла съм много, работя от петнайсет годишна, това да се занимавам с много и разнообразни дейности ме зарежда позитивно и го намирам за полезно. Работата ми носи удовлетворение.

преди 2 часа, kamelya_yo_yo написа:

Винаги съм била много деен човек, затова и кариерата ми е успешна. Ангажиментите са много, но такъв е изборът ми. 

Лош избор.
Тази пуста кариера ще те разбие и ще направи от теб една развалина.
Перфекционизмът ти работи против теб.
Щастието не е в кариерата.
На прекалено много стрес се излагаш, а той е много вреден когато е непрекъснато наличен и няма време за почивка от него.

Да, перфекционизмът не съществува. Само изтощава. Но пък човек винаги има алтернатива и опция да промени не малък брой неща, когато сметне за необходимо

преди 1 час, kamelya_yo_yo написа:

Да, перфекционизмът не съществува. Само изтощава. Но пък човек винаги има алтернатива и опция да промени не малък брой неща, когато сметне за необходимо

Послушай го. Това е форумният гуру за житейски проблеми, който по цял ден лежи, защото жена му го издържа. На всичкото отгоре, тя му купи и чисто нова, бяла Дачия. Как да не повярваш на такъв човек? 

Колкото до проблемите ти. Мисля, че просто драматизираш малко повече. 

Жената просто иска да си излее душата ама пред мъже на мъжки форум, защото иска да бъде приета като равна на мъжете. Търси мъжка компания, но не за да я закачат със свалки, а за да намери приятелско отношение към нея от мъже във виртуалното пространство. И нарочно дава пример с шофирането, щото това е мъжки кеф. Нагажда се според читателите. Иначе щеше да пише на женски форум.

преди 5 часа, kamelya_yo_yo написа:

Икономист съм по образование, работя в  международна компания, занимавам се с проекти, ръководя екип, определено върша много неща. Винаги съм била много деен човек, затова и кариерата ми е успешна. Ангажиментите са много, но такъв е изборът ми.

едно време работех поддръжка

плащаха ми  малко но се чувствах неудобно че другите товарят тирове а аз няма какво да правя и се разхождах по цял ден уж поддържам нещо