Улица Враждебна Обичаш да ме питаш: “Къде живееш ти”, а аз все тъй настойчиво ти отговарям: “На улица Враждебна вече ти го казах...”А, ти ме гледаш не разбрал уви какво с това аз искам да ти кажа. “В личната ти карта пише друго и вечер късно другъде се някъде прибираш” - гледаш ме и продължаваш ти да не разбираш. А аз упорито до теб стоя нагло в твоите очи се взирам и глупаво си настоявам. Там живея при празните кухи усмивки, при парцаливите стари надежди и побелелите изгубили вече годност мечти. Тук всеки събира в сърцето си болка и злоба и аз съм там и аз събирам. Понякога много, понякога малко, но никога достатъчно. И стоя там на моята улица Враждебна – инато дори не се опитвам да се променя просто тук ми е познато. Толкова красиво наглед пълна с цветя е нашата улица, с привидно спокоен живот и хора леко намръщени. Познаваме се някак бегло и никой, никого истински. Може би за това толкова много аз я обичам, защото тя е измислена – моята улица Враждебна. Стига си ме дърпал на мен тук ми харесва не искам разрешение от теб да остана – аз просто оставам. Оставам тук при хората тъжни измслени, защото и аз съм такава- невзрачна- толкова с тях си приличам. Спри да говориш! Прекалено са мили твоите думи за света, в които живея. Спри да говориш, донеси ми болка, нужна, ми, е за да живея. И ме дърпаш, къде ще ме водиш? Отсреща на пица? Гладна съм.., но на за теб и твоята пица...гладна съм...искам да потъна в своята болка...Спри! Боли ме! Тогава защо се усмихвам? Може би, днес ще отида за малко на твоя адрес да видя ти как живееш. Постели ми леглото ще дойда забързана някак страхлива дано не ме забрави моята улица сбогувам с нея... не, просто ще и кажа Чао...утре аз ще се върна...да, ще се върна, на улицата, която обичам. У вас ми някак странно и топло, топлината сигурно е от твоето тяло. Затварям очи, но е толкова светло...Мръдни се, остави ме да спя, загаси светлината...Нещо говориш ми тихо а аз се сгушвам уютно в твоите думи...Толкова е хубаво, замирам, свиквам, забравила, забравила улица Враждебна...Нощта става ден, а ти ме изпращаш до в къщи...И пак ме запитваш уморен да слушаш едни и същи отговори: “Къде да те закарам?”. “На улица Враждебна там живея, завий наляво, после дай направо ето там живея на ръба на тъгата...”. Спираш, ето я моята улица, моята мила Враждебна, слизам, а ти се стопяваш някъде далече от мене отиваш., сигурно, за да си починеш., а може би и за да забравиш...А аз затварям вратата... Може би утре пак ще ме поканиш на гости?

Трихо го е казал това

Животът е само миг -докато падаме в разтворената земя.......

Тази тема трябва да е "важна" мхм

Вил, откъде го изкопа това от тъмните дълбини на форумната ни младост

Пиша ти, така си пак до мен. И мисля...

.........................................................................

Живот между крушите и евкалиптите, в един нереален свят, където само твоята обич е най-реална. Реална...

Исках отново да "събера" изгубените си съкровища в новия си лаптоп. Минавах от тук и не повярвах, че не съм го забелязала до сега.

Прекрасно е! Много думи са изписани нагоре... Хаос, подреденост, ентропия, стихии, философии...

А е толкова простичко... Мисля, че доста от нас биха заменили реалния си свят с нереалната обич за такъв нереален свят с такава реална обич...

Аз със сигурност бих...

п.п. Надявам се да не създам неудобството, което понякога се изпитва при вдигане на стари и позабравени теми...