Моят път Младият мъж лежеше на широкото легло и пушеше.Димът се виеше над него.замисленото му лице издаваше вътрешна борба,дали постъпи добре ,не не знаеше.Мислеше си защо превръщаме тези кратки мигове живот в Ад?Защо не можем да се порадваме на това ,което имаме?Онова трескаво търсене на нещо ново ,нали то убива всичко ,което чувстваме към човека до нас.Но ,ако се оставим на течението ,на инерцията ,до къде ще ни доведе тя.Душата ни ще опустее, няма да има мечти,дори и надежди .Тогава? Стана от леглото погледа му неволно обходи стаята, спря се на нейната снимка.Да, беше влюбен ,но нещо в него се прекърши и сега тя му носеше само болка и горчивини.На вратата се почука.Отвори -бе тя Ния неговата ,все още съпруга. -Какво има?-попита Жоро ,с глас ,който сякаш казваше -иди си. -Исках да те видя-каза тихо ,примирена от това ,което се случваше. посегна към лицето му да го погали ,но ръката му я спря.ІНедей,остави ме! Не видя ли какво остана от нас ,само пепел ,която вятърът ще разпръсква и спомени.Да и те ще останат -продължи той.Защо дойде ,да ме измъчваш отнова ,да се опиташ да поправиш нещата ,за месец два и после отново... Не ,вече няма да ти позволя да ме нараниш.сега ще бъда себе си така, както никога до сега,ще се докосвам до красотата ,ще се дивя на всяко нежно цвете, ще живея,разбери това.Инерцията уби и двама ни. Сега просто си тръгни,прегърни ме ,целуни ме с отровните си устни ,но ме остави сам.Вече няма да сме ние-сега само аз-ти. Чу когато вратата се хлопна под носа му с трясък.Това сякаш го избави от колебанието ,което не му даваше спокойктвие-дали постъпва правилно.Да трябваше да повярва ,в правилния си избор,щеше да намери някога жената ,която щеше да плени сърцето му,щеше да я грабне и да отлетят там в небитието,там на крилете на мечтата. Отиде до прозореца ,отвори го широко,вдъхна студеният ,чист въздух и като че усети прилив на нещо ново-Надежда.Усмивка заигра по устните му -Здравей нов ден!Здравей нов живот! Затвори прозореца и се замисли,да надеждата умира последна!Взе сакото си и забърза навън,новият ден го очакваше.

Редактирано 25 февруари 200917 г. от smirena (преглед на промените)

Любов сред вълните Среднощни къпания в сребристия блясък на луната по водната повърхност... След като слънцето тихо заспа, разливайки багри по нея, тя е пречистена, по-чиста от всякога, от шума на деня. Звездите са само декор за романтични изживявания. Най-красивата гледка е това лице, с мокрите кичури, очертаващи меките и нежни линии и спускащи се по овални крехки рамене. Раменете, докоснати от жаркото лятно слънце, запазили следите от милувките му. Лицето, без грим и без нужда от всякакви макиажи. С водните капчици, тайнствено блестящи по него като перли. Така примамващи да бъдат изсушени от нечии жарки устни... А всъщност толкова невинно спускащи се надолу, се стопяват близо до сърцето. Очите така закачливо мигащи, омайващи. Очи на русалка! Като морски пейзаж, синьото обаяние прелива от тях. Те ли образуваха вълните или морето просто е развълнувано, че държи в обятията си такава принцеса, по-красива от най-смелата мечта... Ръцете се спускаха по водата и по голите тела, само по усет се намираха... В тъмнината нежен допир на чувства и желания се разля в сияние. Заблестяха четири искащи, копнеещи очи. Като от сто годишен сън събудили се, захвърлиха всички задръжки. Копринено гладките и бедра затвориха в прегръдка от наслада тялото му. Тя бе лека в скута му, усещаше я до себе си по диханието близо до врата. Като сън в реалността... Възбудата преля и приятна топлина изпълни телата... Останаха прегърнати още няколко мига... Сякаш забравили късния час, непомнeщи си имената... На сутринта всяка морска капка бе къс щастие... Морето раздаваше любов и споделеност.

Просто любов Когато за първи път усети пробождане в сърцето ,Лора просто си помисли -ех пак преумора.но защо толкова жадуваше да види очите му в които тя потъваше в една безгранична ,необятна любов.искаше и се да впива устни в неговите ,да чува нежното прошепване -Обичам те!. Усмихна се сама на себе си, нима заслужаваше толкова силна обич.Отметна коси ,о нима това можеше да бъде въпрос ,искаше и си просто никога да не забравя красотата на дните прекарани заедно ,истинско щастие ,градено не върху пясъчни кули ,а от две толкова силно туптящи сърца. Седеше пред красиво цвете ,сама си измисляше музика и просто полетяваше.Дали беше в бяло или не това нямаше значение ,тя знаеше ,че е обичана.Просто летеше и усещаше уханието ,което помнеше.Просто го имаше ,имаше ,я любовта и в нейните очи гореше огънят ,който трудно би загаснал.Тя бе като едно цвете ,цвете с упойващ аромат ,цвете ,невероятно цвете ,където и да отидеше ,щом си тръгнеше тъгата по нея се усещаше.Най -важно за нея -усмихна се Лора ,че просто обичаше и бе обичана ,че целувката и беше с аромат на праскова и той не изчезваше ,че сърцето му се свиваше от болка ,когато я нямаше. Потъваше в любовен свят и той потъваше в нея.Ето я магията ,просто потъни в нея ,огледай се -мислеше си тя ,в сърцето си.Замисли се, тя бе част от това, част от любовта-неин смисъл и очарование.Тя обичаше ,но любовта и бе и време и мисъл ,просто изтичаше между шепите и като пясъчен часовник. Стана усмихната ,откъсна красивото цвете ,което съзерцаваше и си помисли -Аз съм любовта,изречени думи ,влажни усни,целунати очи.Аз съм обич ,а обичта е вярност,щом тя е при мен ,аз съм света и няма да я пусна .

Моят полет Знаеш ли колко ми се иска да бъда птица и да полетя с крясък над морета ,океани.В този вик на свободата на полета всичко ще прогоня от себе си,страховете за утрешния ден , колебанията и воплите.Този полет над света ще бъде моят хубав полет.Ако имах силата там отгоре виждайки страдания с един замах да ги премахна ,да усетя,че там долу има само красота,че няма тъга и болка. Аз съм само един обикновен човек,който плаче,когато другите плачат,скърби с болката на непознати.Понякога се питам коя съм аз,защо много хора просто минават и не виждат сълзата в очите на дете,безразлично подминават красиво цвете дар от природата,не вдъхват аромата на майката земя.Привлича ги блясъка на коли и бижута,но това са просто предмети,те нямат душа. За нищо не бих заменила една детска усмивка и уханно цвете ,което ми дава нежност и мечти за нещо добро,за истина,за приятелство. Каквото и да ми е предопределено моят хубав полет ще донесе радост поне на едно човешко същество и това ще ми даде сили да не предам себе си ,да усетя че съм нужна . Какво повече му трябва на човек!

Един необикновен ден Вървях ,толкова енергично ,потънала в размисли ,че не забелязвах хората около мен.Бе един от многото натоварени ,малко нервни дни ,ох защо ли,задача след задача,Но това не ми попречи да видя красивите цветя изложени ,които ме примамваха с пъстрите цветове е, не издържах и си купих красива орхидея.Продължих ,но по ведро .Работата ми навън скоро приключваше и реших да се прибера в къщи. Тръгнах бавно към спирката ,когато непознат млад мъж ме спря с думите-Моля,Ви отделете ми няколко минути ,не знам защо ,но...имам нужда да поговоря с някого.Малко смутена и обезпокоена ,за миг като ,че мисълта ми блокира ,помислих само секунда не можех да откажа-Да -отговорих ,ще Ви изслушам. Мъжът благодари и тръгнахме към малко кафе . - Сигурно много Ви изненадах-попита ме вече по-спокойно. - Да ,наистина ,хора сме-усмихнато му отговорих. Искам да Ви разкажа за нея ,моето ангелче,нека няма имена ,кому е нужно ,погледа му бе насочен към мен ,но като ,че гледаше през мен ,бе някъде далеч.За първи път се влюбих,до този момент не знаех какво значи ,да не можеш да заспиш, ако не чуеш любимата и нежното лека нощ,бързах да се прибера ,за да говоря с нея .Никой не ме познаваше и не ме познава както нея ,тя бе единствения човек пред когото открих душата си ,разголих я .показах и най-съкровеното в мен.Бях си поставил броня и не допусках хората до себе си ,само моето ангелче знаеше какво се крие под маската на безразличие. Унесена го слушах ,като ,че бях в ладия ,която пореше водата спокойно и аз слушах,слушах... Той забеляза унеса ми и ме попита-Да не ВИ отегчавам? -Не, не промълвих ,отпих от кафето и го погледнах.Той леко се усмихна и продължи. Толкова силно се влюбих ,че не можех да си представя да е далеч от мен,направих и невъзможното ,за да сме заедно.Този ден бе най- щастливия за мен,звънях по няколко пъти да питам как е ,липсваше ми ,въпреки ,че знаех ,че ще се прибера при нея,не знаех ,че съществува такова вълнение ,да се прибереш,да целунеш любимата,после вечеря ,разговори ,уж обикновени ,но само наши мигове,хващах ръката и или се сгушвахме един в друг и гледахме нещо,целувахме се ,не знам ,на някой може да му се струва ,че просто обикновени неща ,за мен ,бях като на облаче с моето ангелче ,с моята любима.Не ми липсваше нищо, тя бе моят свят ,бе всичко за мен. Не знаете с какво нетърпение очаквах празниците, а и всеки миг в който и правех подарък,тя се радваше усмихваше се нежно и ме целуваше.Така минаха години,нито ден нямаше без да мисля за нея ,не знаех колко силна е любовта,не знаех ,че ако я няма дори един ден сърцето ми щеше да изхвръкне от очакване и нетърпение.Малкото дни в които не бяхме заедно бяха тежки за мен и за нея. Докато един ден се случи това от което се страхувах-раздяла,не се разделихме ,тя се разболя от тежка болест,тя страдаше ,аз не знаех къде се намирам,болка стягаше сърцето ми ,като ,че някой искаше да отскубне частица от мен ,защото аз и тя бяхме едно цяло. Погледна ме ,видя сълза ,която се стичаше по бузата ми и тихо прошепна ,не знам кой ме накара да спра точно Вас ,но ...Закри лицето си с ръце,само за миг,погледна ме и тихо промълви,тя умира,да можех да отида с нея ,много биха ми казали ,че ...но не знам ,не знам как ще се справя,силен съм ,но това ,кажи ми като си отиде в какво да вярвам ,как да живея ,може би искам твърде много от една непозната. С въздишка му отговорих ,бях изтръпнала ,като ,че това се случваше на мен,вярвай в любовта ви ,тя винаги ще остане в сърцето ти,Това не са просто думи ,така мисля,убедена съм ,че толкова силна любов ,дори смъртта не е раздяла за тези които са се обичали. Чух тежка въздишка-Да права сте ,не е раздяла.Мога ли да Ви помоля още нещо ,можете да ми откажете,нека отнеса до леглото и тази красива орхидея ,ще Ви я платя ,мога да купя ,но като Ви спрях исках да се убедя има ли хора ,които да ми съчувстват ,непознати хора ,да проронят една сълза за моето ангелче ,това сте вие ,има ли други не знам,знам само ,че една непозната млада жена ме изслуша със сълзи в очите. Не знаех какво да кажа ,бях като зашеметена от болката му и от силната любов ,подадох му орхидеята и тихо промълвих-съжалявам за болката Ви,като ,че късче от нея премина през мен,прониза сърцето ми. Той прехапа устни ,стана и с приглушен глас каза-Благодаря ви!Целуна ръката ми пое орхидеята и излезе от кафето ,изгуби се в тълпата,следвайки любовта си. Станах и като насън се прибрах,замислих се за живота,за разбитите сърца и за надеждата.

Редактирано 22 януари 201214 г. от smirena (преглед на промените)

Очакване Музика звучеше в ушите и цялото и тяло се подчиняваше на ритъма ,завладяваше я една красива еуфория смесица от звуци и светлини ,отдаваше се на страстта да танцува, като любов ,като нещо по-силно от нея.След няколко минути любимата и песен спря и тя се отпусна на стола до нея, вгледа се в прозаичната картина ,която се разкриваше от прозореца ,натъжи се ,нахлуха спомени ,спомени за него .Искаше и се да бе до нея сега ,миговете с него бяха като вълшебен сън ,бяха неповторими ,тичането през парка ,смеха ,целувките с вкус на свежест ,с вкус на любов ,с пламенност ,която ги завладяваше и ги караше да не мислят за дребните неща ,да се сещат за красиви стихове,да мълвят -Обичам те! Стана прокара ръка през буйната си коса отметна я енергично ,знаеше,че отново ще се видят и в това очакване имаше една неповторима мистерия ,на изненадата ,тя знаеше ,че когато обичаш и си обичан романтиката, всичко е спонтанно ,то идва от душевността от чувството ,че там има някой ,който те очаква ,за когото ти си целия свят ,ти си всичко.Усмихна се ,пусна музиката и всичко ,което вършеше бе за него,любимото му ядене ,цветята които обожаваше тя ,подреждаше ги с много любов в красива ваза,подарък от него,всичко при тях бе един сън ,един шеметен и красив миг ,очакването да се върне ,предметите които докосваха пазеха топлината им ,музиката ,която слушаха заедно ,бе се пропила в стените и в душите им. Мари стана нетърпелива мина повече от час ,а него го нямаше ,нейният любим Алекс винаги се обаждаше ,когато закъсняваше.Навън притъмня, тя звънеше безспир, но отговор нямаше.Поиска и се да си мисли за тревиални ,обикновени причини за мълчанието му ,но ... Седна до масата опря лакти,едно силно завладяващо безпокойство плъзваше по тялото и объркваше мислите и ,сълзи се стичаха ,изтри ги ,опита се да подтисне това тревожно очакване ,всичко щеше да се оправи ,като види любимото лице на вратата. Позвъняване на телефона я стресна ,усмихна се -Алекс е .Непознат глас и съобщи за катастрофа , на хлипащите и въпроси каза в коя болница да отиде. Дори не разбра как изхвърча на улицата спря такси ,трепереща слезе ,не знаеше какво да очаква.Втурна се ,питайки с треперещ глас -Как е той ,как е Алекс?Не разбра всичко ,но думите на лекаря малко я успокоиха . Сега не можеше да го види ,седна ,мислейки за него ,за човека ,когото обича и когото би чакала винаги ,за когото биеше сърцето и и на лицето и се появяваше усмивка. -Някои хора са такива ,толкова са нужни-прошепна част от стих на Хамлет Кинтана,двамата често четяха стиховете му,зачака с надежда скоро да го види. Мари-чу гласа на сестрата ,може да влезеш за малко,влезе в стаята спря се изплашено ,но усмивката ,която с мъка се изписа на лицето му я успокои малко, приближи се ,целуна го и прошепна -Обичам те моя любов ,скоро ще си при мен.Толкова си ми нужен ,в очите им бликнаха сълзи...

Ако стените можеха да говорят ...

Бе късна есен ,зимата с бързи крачки прогони есента,листата бързо падаха под силния вятър, стелеха се по земята ,дърветата осиротяха ,нямаше птици ,едно ледено спокойствие превземаше природата.Елица гледаше през прозореца ,навън бе тъмно ,улиците пусти,голите клони се люлееха под напора на силния вятър.Мислите и бяха един хаос ,хаоса на времето ,на природата ,прокара пръсти през клавишите на пианото ,но се изтръгна стон.Седна на фотьойла ,взе книга, но редовете се размиваха ,не тихо промълви Ели,в съзнанието и бе разказа на онази жена ,която срещна случайно ,усмивка плъзна по устните и ,в живота няма случайност....

Седеше сама в купето връщайки се от поредната работна среща ,обичаше да пътува с влак така усещаше пулса на обикновения живот .

Докато мислеше за работата си вратата на купето се отвори и една крехка ,почти грациозна жена учтиво попита за свободно място,настани се .Лицето и бе привидно спокойно ,но някаква вътрешна борба ,като ,че желание да сподели я накара да се обърне към Ели.

-Извинете ако Ви досаждам ,нека се представя казвам се Ира.Ще Ви бъде ли неприятно ,ако поговорим.

-Не ,разбира се -учтиво отговори Ели в очакване ,не знаеше за какво ще говорят.

Жената прекъсна мислите и ,мога ли да ви разкажа нещо за себе си ,надявам се да не ви отегча,но имам нужда да споделя с някого.Родих се ,отхвърлена ,нежелана,едва ли хората си дават сметка създавайки живот каква травма очаква тези създания ,говоря така като ,че не е станало с мен.А после те харесват ,отглеждат ,ражда им се тяхно дете и се започва.Не знам защо дали за пред хората или е истинска обич ,но собственото дете е пренебрегвано ,а чуждото е винаги на преден план ,то е облечено по-добре ,грижите са по -добри,всичко е както трябва, освен завистта и омразата ,която другото дете таи в себе си ,тя се проявява бавно ,първо силна близост ,после привидна обич идва ред и на пълното безразличие и как е другият, няма значение брат или сестра,Да не Ви досаждам-чу тихият и глас Елица.

-Не ,моля Ви,просто се замислих защо се е получило така.

Ира помълча и продължи,може би защото получавайки всичко ,това дете ,тоест аз ,става враг ,става спомен за кошмарно детство ,за неволно пренебрегване,което ескалира и прави хората врагове.

-Извинете ,че макар и с общи думи ви описах живота си ,най-болно е,че човека ,който ти е бил най-скъп и най-близо до теб ,пази тези спомени и те го превръщат в чужд,далечен.

Елица усети как нещо заседна в гърлото и мъката по един изгубен живот.Двете се спогледаха ,в очите им се четеше само едно ,но много важно нещо ,човечност ,те не упрекваха ,не коментираха ,останаха тихи, чуваше се само шума на влака... .

А сега седейки с книга в ръка ,дълбоко в себе си усещаше състрадание и безпомощност,защото нищо не можеше да промени.Какви ли сцени са се разигравали в този дом ,за едни добри ,а за други...Накрая всички са ощетени.Книгата се изплъзна от ръцете и ,а в съзнанието и се наби като с чук мисълта,ако можеха стените да говорят...

Размисли

 

Дали е късно или рано за размисъл,не съм слънце ,но в очите лумваха огньове ,малък лъч в очите ти заблестя и всичко стана светло и красиво ,като безкрайна синева.Не съм вятър ,но в погледа ми има толкова любов и топлота ,мил полъх по косата ти пак със вятъра се сля.Луна не съм ,а само лъч надежда,душата ти в очите се оглежда ,и слива се със мен в безкрайността...

Есента се прокрадва с вятъра ,който се сгушва и роши косите ми,с капките дъжд,който изненадващо ме мокри. Есен -палитра от преливащи цветове,спрете за миг ,погледнете разноцветния килим, по който крачите забързани.Есента е по своему красива с тъгата по отминалото лято,с капките стичащи се по лицето от умиление пред красотата ,всеки сезон има своята прелест ,есента е сезона на падащите пеперудови листа ,които се стелят и вървим върху палитра на художника ,най -великия, природата. А за някои есента е раздяла ,а може би надежда ,че след зимата ще дойде пролетта и отново всичко ще оживее,но сега е есен ,харесва ми нежната меланхолия ,която влива в душите ни ,не ,не е тъга ,просто пак ,заваля и птичките се сгушиха в гнездата ,а аз вървя под дъжда и нося най-красивото ,малко

тъга и много любов.Есенна жена без грим с пролет в душата.Здравей есен!

Там  над  града

 

 

 

Чувствах се окрилена от чувства и мисли,Изкачвайки се през съзнанието ми преминаваха битки в името на Родината ни ,носъзнанието ме управляваше ,не аз него,Изкачих се ,поседнах на плочите ,които нямаха възраст ,имаха спомени,може би някой ще си каже какъв спомен от една настилка на върха,те помнят ръцете ,които са ги поставили ,помнят стъпките на влюбените ,помнят целувки и тяхното Да...Изправих се и погледнах надолу,чувствах се някак безтегловна и толкова горда с града си, сякаш нещо ме извисяваше над него.-Е,помислих си ,това е вече прекалено.Хората долу бяха като мравуняк ,който се движеше в своя си пословичен ред,а бръснаря ,се движеше с лекота на балерина около поредния си клиент,собственика на магазин за птици ги хранеше ,не го виждах ,но знаех ,защото сядах на сладки приказки с него,той бе щастлив ,защото птичките му пееха ,дори в клетките си.Чувствах се нещо,а не нищо и незабележимо,не велико ,а просто обикновен ,човек на един красив връх,там при паметника Альоша.Четох защо този окупатор е там ,.Не защитавам идеята ,но народе ,защо след всяка промяна унищожаваме миналото,добро или лошо ,то се е случило.За Левски ми е тъжно ,защо ли ,защото нашата Б-я,не заслужава колос като него.Сълзи се стичаха от очите ми,за мен за нас...Толкова вглъбена в мислите си не забелязах човека ,който ме гледаше,стоеше пред мен,старец с посивели коси,посегна и изтри сълзите ми.Това бе човек ,да бедно облечен ,но истински човек.Тогава в мен зазвучаха думите на Хамлет Кинтана ,,"Има хора, които само с една дума карат щастието и розите да разцъфнат. Има хора, които само с поглед проникват в тайните на нашите души. Има хора, които са такива - толкова са нужни...!"Ето този ,човек ,в този миг ,ми бе нужен,на мястото на сълзите грейна усмивка ,а хората ходещи долу не бяха като мравки ,а хора със своите проблеми,забързани,загрижени усмихнати.Не исках да бъда на пиедестал ,а здраво стъпила на земята......

Редактирано 31 май 201412 г. от smirena (преглед на промените)

Есен  -рисунка от думи

 

Вървейки в хладната утрин ,замислена ,вглъбена или просто меланхолията на есента се бе вселила в мен  си мислех за сезоните.Отмина топлото ,жарко лято ,с море ,слънце и светлина.Дойде есента една палитра от цветове,слънцето се пробуждаше бавно и огряваше хора и дървета,рисуваше багри върху листата ,а те като волни пеперуди се откъсваха и падаха в краката ни ,а ние стъпвахме по тях и отнасяхме със себе си аромата на на есенен полъх на вятър понякога тих,а често пронизващ.

Днес слънцето изгря и всичко се съживи ,улиците се напълниха с хора ,деца играеха а листата птици изрисувани в най -топлите багри се стелеха като цветен килим.

Разхождах се ,а в душата ми още бе лято,но есента ми се усмихна и в мен зазвуча Вивалди,реки се спускаха ,дъждове валяха,ветрове се гонеха,красота едно вълшебство на природата. Есенна музика,на меланхолията ,красотата и надеждата ,че всичко пак ще се повтори,И какво ,че вятър клоните ще брули и ще прогони птиците,листата ще опадат ,дърветата ще оголеят, вървим по килим от най -красиви цветова ,а в душата ни е музика...

Есенна жена с обич в душата-Здравей, Есен!Здравейте хора ,мрачни,весели,забързани,спрете за миг и се порадвайте на красотата,подарете си миг тишина ,почистете душата си от сивотата ,порадвайте се на есенната красота.