Разказ за една любов Тя лежеше на малкото хотелско легло.Не пушеше, но посегна към кутията.В мрака проблясна светлина от кибритена клечка.Погледна спящия до нея мъж,полуотворената му уста и отвърна поглед. Тони бе италианец, с когото я запознаха общи приятели.Красив,лъчезарен-видя и се като принца от приказките.Господи, помисли си тя ,сякаш разказвам чужда история.А дали ако има словоизлияния,ще ми бъде по-лесно.Облегна се назад, дръпна от цигарата,смръщи вежди и потъна в спомени.Влюби се в него, не можеше да си представи, да не го види ,да го целуне.Подари му нежната си душа и цялото си сърце. Ходиха в родното му място.Приеха я топло,бяха весели и шумни.Усмика се появи на устните и-италианци. Бяха на брега на морето, засвири китара, той запя, нежност и зов се носеха над морето.Сърцето и бе пълно с щастие и любов, искаше и се да полети.Над тях волни гларуси прелитахаха с крясъци, а музиката продължаваше . Да можеше всичко да бъде все така.Нещата се промениха, когато се върнаха.Компанията им беше голяма,шумна.Един ден го видя да притиска и целува приятелката и.Идеше и да му зашлеви шамар,не каза нищо, грабна палтото си и си тръгна сама.Догони я, но като, че в нея нещо се пречупи.Защо , когато обичаш трябва да преминаваш през болки и страдания.Той обясняваше,че приятелката и не значи нищо за него, че обича само нея.Стоеше, слушаше го, но като,че не се отнасяше до нея.Остави нещата така, но знаеше, че няма да е за дълго Вън вече се зазоряваше, дръпна от цигарата ,облегна се.Погледна лицето му, вече не беше принца. Нима с този човек, на когото не мога да имам доверие, ще прекарам живота си.Загаси цигарата,погледна го,облече се излезе и не погледна назад. Вън бе студено.Потръпна,усмихваха и се минувачи.Трудно, но и на нейните устни заигра усмика.Кой знае там някъде я чака нещо ново, добро-може би нова любов.

Редактирано 20 декември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

В памет на една... Задаваше се празник.Сърцето и пееше.На Коледа нямаше да са заедно ,но на Нова Година. Отсега си представяше как ще се срещнат,ще я прегърне.Цялата потрепери.Не,не искам да мечтая. Мисля си ,че съм силна ,но какво ще се случи.Потъна в спомен,нежни думи-като стих отронен в мрака. Подари му сърцето и душата си-друго нямаше. Заслуша се ,хората празнуваха,Коледа с бавни стъпки носеше Рождество. Спомни си как баба и , с малкото , което имаше се опитваше да създаде атмосфера, на радаст, вълнение.За нея Христос бе онова нещо,което и даваше сили да живее. Замеси питката,нищо ,че щеше да бъде сама.Неописуема болка, сви сърцето и от гърлото и се отрони ридание,сълзи покапаха по питката,но не можеше да спре.Чуваше весели възгласи,детски смях,тя бе сама. Телефона звънна.Бе той-Ще дойда ,пиленце,ще бъдем заедно.Лицето и засия.Подреди масата,вазата с рози за нея бе като символ на нещо хубаво.Обичаше розите,когато ги гледаше,сякаш бе в приказка. Бяха толкова нежни и красиви.Седна на пианото и засвири.Музиката и носеше такова щастие,че с думи не можеше да го опише. Душата и бе пълна с нежност и обич-чакаше го. Стана от пианото счу и се ,че някой чука.Отвори вратата , нямаше никой.Телефонът отново звънна,беше той. -Стана късно ,защо не идваш!-тихо попита.Той помълча и каза,няма да дойда,не мога да върша нещо,защото, така трябвя.Няма какво да си кажем,аз нямам нужда от никого.Не ми звъни! Ти си силна,ще го преживееш. Телефона падна от ръката и , сви се до креслото и зарида, не я интерисуваше дали някой ще я чуе.Сърцето и преливаше от мъка. Колко нежни думи си казаха,дори и предложи -Ще се ожениш ли за мен? Не каза "Да" веднага.Между тях имаше нешо толкова дълбоко ,силно и нежно, а сега... Седна отново пред пианото,погали клавишите-Вие няма да ме изоставите. Засвири,премина през най-тъжните арии на Верди,през голамата любов на Белини.Сълзите и капеха по клавишите. Зарида ,когато пръстите и сами засвириха арията на Риголето.Риданията и сякаш допълваха болката на бащата загубил единствената си дъщеря.Притихнала си помисли, защо си причиняваме страдания.Защо се скриваме зад егоизма си.Твърдим,че се раздаваме, а всъщност ограбваме душата, разкъсваме сърцето на парчета, просто- Сбогом. Ти си силна ще се справиш. Беше дванадесет часа и хората си честитяха Рождество! Разчупи питата,беше и безразлично дали ще и се падне късмета или не.Мислеше за него.Той, вярващият,не бе осъзнал,че не се дават празни надежди.А може би това бе само за пред хората.Беше като безтегловна,не мислеше,не чувстваше.Жестокостта му уби нещо в нея-мечтите. Тя добре знаеше,че няма ли мечти... Седна до пианото, целуна снимката на покойниа си баща и засвири.До късно музиката се носеше и навяваше нежност и отчаяние.Уморена, се облегна на пианото и притвори очи. До следващата Коледа!

Редактирано 8 август 20188 г. от smirena
Техническа грешка (преглед на промените)

Да подариш надежда Скрита в топлото палто, увита в шала, не мислех нищо, просто вървях.Поредната Коледа бе отминала.Поредното разачарование, от хората.Защо все още мисля за него.Неволно се сблъсках с млад мъж, поклони ми се ,извини се и отмина.Господи, нима все още има кавалери? Продължих ,а в ушите ми звучеше Григ.Спомних си за тъжната пейка. Всички сме сядали на нея,но никой не се замисляше, кои ръце,какъв човек я е направил. Чувствах благодарност към него,нищо ,че не го познавах.Спомних си една мисъл -По делата ще ги познаете! Беше студено и забързано се отправих към къщи.Погледнах витрините, красиви дрехи,бижута.Край мен премина бавно, свел глава старец в опърпани дрехи.Водеше за ръка малко, бледо,треперещо момченце. То погледна към витрината с играчки и тихо каза-Дядо,моля те купи ми меченце,моля те дядо.Погледнах стареца,болка се изписа на лицето му,но отговори,че не може,че парите им трябват за храна.Нещо прободе сърцето ми , спомних си как молех майка си за кукла, а тя все ми отказваше,парите не стигаха. Приближих се до стареца и тихо му казах-Господине, простете чух разговора,нека да купя подарък за внука ви. Дано не греша,внук Ви е ,нали? -Да ,мила,но не трябва , а и Коледа отмина-тихо промълви той. -Моля Ви,това ще бъде неговата Коледа-настоявах аз. Накрая се съгласи, влязохме в магазина,детето се втурна към едно бяло, пухкаво мече.Дядото щеше да каже нещо,но замълча, като видя грейналите очи на внука си.То,милото,дори не даде да го опаковат, да не би някой да му го вземе.Излязохме,а вън студът ни обгърна в ледената си прегръдка.Попитах ги къде живеят.Стареца помълча и ми каза ,че е в града да погребе дъщеря си.На детето казал,че е заминала надалеч,за да работи. -Къде ще спите?-попитах аз. -Не се тревожи за нас, ще спим на гарата-очите му се напълниха със сълзи.Заради внука си не можеше да си излее мъката. Ще спите у нас.Бях непреклонна и накрая се съгласи. Отворих вратата, лъхна ни топлина и мирис на цветя.Съблякохме палтата и влизайки в хола чух гласа на детето. -Ти, да не си принцеса, колко е хубаво, картини, имаш и пиано-развълнувано разглеждаше .Не пипай нищо-посъветва го дядо му. Не се безпокойте,най-ценно е пианото ми,всичко друго са просто вещи.Сложих масата,ваза с рози.Наблюдавах го,през цялото време не сваляше очи от тях.Когато го попитах,харесва ли рози,то се усмихна и каза,че това са любимите цветя на майка му,която...Не дочаках разказа му, извиних се,станах от масата и заплаках в кухнята.Сълзите ми капеха по мръсните съдове,пълнеха чашите.Успокоих се малко ,влзох в хола,седнахме на дивана. Стареца ме погледна и каза -Мило дете ,благодаря ти!Ще ми изсвириш ли арията на Риголето?Мисля,че имам нужда да я чуя.Някога свирех, но отдавна нямаме пиано.Болка и отчаяние се четяха в очите му. Седнах и засвирих.Заплакахме и двамата,за жестоката съдба.Когато свърших,детето бе заспало.Пренесох го на леглото,а с дядо му до сутринта говорехме за дъщеря му,която бе загубил.Разказа ми за трудния им живот и вярата ,че от внука му ще стане добър човек. Рано сутринта тръгнаха за гарата.Никога няма да забравя последните му думи. -Мило дете,ти ми върна вярата в хората,а на внука ми подари,нищо че отмина, незабравима Коледа!Няма да те забравя до края на дните си!-понечих да кажа нещо,но той ме прекъсна. -Не се променяй!Не убивай душата си!Бъди благословена! Загледах се през прозореца,фигурите им се стопиха в ранната утрин.Не ги познавах,а вече ми липсваха.

Редактирано 8 август 20188 г. от smirena
Техническа грешка (преглед на промените)

Любов и музика

Седях на малката пейка ,хранех гълъбите, а мислите ми се рееха , като ято гълъби устремени към висините. Коя съм аз , коя ще бъда. Наблизо седеше старица, прилично облечена,хвърляше троха, след троха ритмично,сякащ това бе най важната част от времето и.Не се стърпях и я попитах ,как се чувства.Тя ме погледна, погледа и беше празен,ще видиш, когато останеш съвсем сама-тихо прошепна и отново продължи да хвърля трохи.

Станах бързо,сякаш тя предричаше съдбата ми.Не бързах,исках да се отърся от всичко,което може би ме чакаше.Като тънка нишка пред мен се преплитаха спомени.Спомен за теб. Влязох в къщи,дори не се събух,седнах ,отпуснах се,но ти бе тук,в сърцето и мислите ми.Не си до мен,но и да беше нямаше да разбереш моите терзания и страх.Спомням си как стоеше до мен неуверен и гузен.И всичко ми става по-ясно от пролетен ден.Погледа ми обхождаше стаята,розите,пианото. Не не можех да свиря сега,просто ме бе завладяло онова чувство.Още усещах целувката ти върху устните си,целувка за сбогом.Искрата ни гасне любими-мълвяха устните ми.Къде бях сгрешила,къде ти сгреши.Сложи ме там на облаците на пиедистал, но всичко разби се в земята и стана на кал.Не мълвя аз обичам, върни се.Потрепервам, но тръгвам след теб.Сякаш искам да върна времето назад и всичко да бъде ,както преди.С мъка си спомням, как те настигнах и малката си ръка подадох, но грубо ти я отблъсна, без капка жал. Искам всичко да свърши, ти си отиваш у дома,но без любовта.Аз плача и търся те сляпо. Но явно това е краят, сълзите извират и болка ме свлича в мръсната кал.Ще се изправя, ще търся вината във мен. Навярно ще търсиш ти нова любов и за мен ще си спомняш, не зная, може би.Вече всичко е минало,не искам да мисля,но те сами изскачат в мрака ,без да ги чакам.

Отново обходих стаята с поглед,сякаш не бях я виждала.Свалих палтото си и седнах до пианото. Мислех си, за себе си, за теб. Ти изпълни празнината в мен и съживи погребаната мечта. Надеждата за нещо , което си отива и за това което идва-надеждата.

Заради това поех най-трудното, опасно, и неизвестно пътуване в живота си. Поех към дълбините на моята душа. Разрових всички пластове и боклуци, разместих и повдигнах всички камъни, погледнах зад веки ъгъл, потопих се дълбоко във всяка сянка, за да я изуча. Как да си тръгна? Откъде? Та аз винаги съм тук. Как да те забравя? Та нали тази искра, това усмихнато “Да”, което си ти, това съм и аз. Мога ли да забравя себе си?

Ако беще плод?Бурите, дъждовете, сушите – това е проверката за един плод дали е здрав и силен или е червив. И ето, гледаш го и си казваш: “Хм, почти е узрял, но може още някой и друг ден да постои”, докато една есенна сутрин го поглеждаш и го обгръщаш с ръка, а той се откъсва сам и остава в шепата ти натежал в своята зрялост и пълен със сладък сок.

А за човека остават, надеждата и мечтата.Бавно, нежно докосвам клавишите, искам те да ме водят през пустинята,докато намяря своя оазис. Пръстите ми сами ме водят по клавишите. Зазвучава Pour Elise.

Вече не мисля, сливам се с музиката. Тя ще ме преведе през живота.Нежност и красота от звуци.

http://vbox7.com/play:8da6bae9

Редактирано 8 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

След зимата...

Вървеше бавно,леко прегърбен с онази негова, иронична усмивка.По изстрадалото му лице се виждаха следи от минали преживявания.Живота оставяше своя отпечатък не само в душата ,но и върху лицето му.Сякаш бе вчера,чевръст и напет,не ходеше,а летеше под погледите на хубави жени.Те кокетничаха,но той почти не ги забелязваше. За него имаше само една жена.Стройното и тяло,буйните руси коси го караха да потръпва само при мисълта за нея.Тя се движеше с грация и лекота,вдигнала нежната си шия,като лебед,готов да полети.Не можеше да си представи живота без грейналото и лице,сочните устни,от които пиеше жадно. За него тя бе целия свят,а за нея...

Ожениха се,всичко бе като в приказка.Посрещаше го с усмивка, вечеряха, сгушваха се един в друг. Друго не му бе нужно.Притвори очи и си спомни бурните нощи, нежната и като кадифе кожа. Устните и ухаеха на малини.Този вкус до днес усещаше върху устните си.Сърцето му се сви от болка. Не, не можеше да си представи,че нещо и липсва.

Тя си отиде,просто каза-сбогом, тръгна без да се обърне .Много по-късно разбра,че само това, което виждаше, не бе достатъчно.Той , дори не се опита да разбере, какво я вълнува.Често я виждаше да чете.Толкова години минаха, а не си прости, че не я разбра.Тя обичаше поезия,обичаше да слуша опера, а той дори за миг не се замисли, че само парите, без онова нежното в нея, тя нямаше да е същата. Бе много късно да поправи всичко.

Продължи, без дори да погледне минувачите и цветята , които ухаеха.За него бе настъпила дълга и студена зима.Тя сковаваше сърцето му, мислеше си -ще дойде ли и за мен пролетта.Спомни си песента , която тя обичаше и усмивка се появи на лицето му. Може би, помисли си той и закрачи бързо, като, че там зад ьгьла го очакваше...

http://vbox7.com/play:6f597c62

Редактирано 31 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Поне е научил един урок от този живот. Сега ще знае следващият път, когато отдаде сърцето си на някоя жена, че тя също има сърце. Трябва да го усети как бие, трябва да разбере, че не само страстните нощи са важни, а и самите трепети на сърцето, защото то може да трепти от много неща. КОгато разбере какво кара едно сърце да трепка, тогава ще знае как се обича истински. И това важи не само за твоя герой, а за всички живи същества, всички, които искат да обичат и да бъдат обичани Много хубаво написано

Зимна приказка Загърната в топлото си палто ,жената бавно се разхождаше в парка.Бе толкова красиво-посипаните със сняг клони на дърветата.напомняха и за картина на неин приятел.Въздъхна,защо не можеха да си останат приятели.Той искаше любовта и ,но сърцето и не трепваше при вида, при докосване на ръката му.Само от благодарност,не... Замисли се и скоро срещна мъж,който бавно се разхождаше.В него имаше нещо,което привлече вниманието и.магнетични,но някак тъжни очи.вървеше бавно,любуваше се на красивата гледка.Когато го настигна,тя го поздрави,отговори и учтиво,но някак резервирано.Обичате ли разходките-попита я той.Да,каза тя ,но ми е малко студено.Той взе ръката и в своята,стисна я леко и тихо прошепна-по-добре ли сте.Усети как краката и се подкосиха. Не ,не така момиче,помисли си тя,та ти дори не го познаваш.Хванати за ръка ,продължиха заедно.Вече не и бе студено,не се чувстваше сама. -Обичаш ли да се разхождаш?-попита той. -Да-тихо отговори.Предпочитам по-топлото време,но и зимата е красиво.Как ми се иска да бъда в малка къщичка в планината,камината да гори,мириса на дървата,чаша вино... -Аз обичам всички сезони,във всеки се крие красота,само трябва да я откриеш. Погледнаха в очите си ,те говореха повече от думите.Понякога от много думи хората се разминават. Мина време,пишеха,чуваха се и един ден той предложи да отидат на хижа.Тя за секунда се поколеба,но се съгласи. Тръгнаха с кола,имаше много сняг и пътуването бе трудно,но той бе усмихнат, разказваше истории с пътувания.Каза и ,че много обича да пътува с кола. Пристигнаха, оставиха багажа.Бе като в приказка, камина,запали огъня.Излязоха да разгледат наоколо.Започнаха,като на шега да се бият със снежни топки.Изведнъж започнаха да се търкалят по снега.Докоснаха се и той нежно я целуна.Погали лицето и , и каза: -Да влезем на топло-сякаш го прошепна,само за нея. Камината се бе разгоряла,бе топло, свалиха якетата.На камината имаше две чаши и ваза с рози.Погледна го учудено, но аз не видях да носиш...Отвори бутилка червено вино, наля и вдигна тост. -За нас!-отпиха,а погледите им ,не можеха да се откъснат един от друг.Пристъпи, целуна я с вкус на отлежало вино. Зимна приказка, помисли сгушена в прегръдките му.

Редактирано 17 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Любов или... -Красиви са нали? -Красиви са. Те лежага един до друг без да докосват дори ръцете си.Слабата светлина на звездите галеше лицата им,а вятъра носеше мислите им далеч от другия.Тревата под тях ухаеше на тъга.Любовта...любовта им беше истинска,но забравена.Сърцата им бяха пропити от обида и болка.Сякаш вече нищо не бе останало. -Някой беше казал,че звездите имат всички отговори.Вярваш ли? -Кой знае?Дори да е така,не знам как да ги попитам. Те лежаха там в болезнено мълчание,взирайки се в обгръщащото ги небе.Търсеха отговор.Бленуваха за знак от звездите,който да им помогне да си върнат изгубеното щастие. -Страх ме е. -От неизвестното и новото. -От липсата ти. -От нестихващата болка. -От празнотата,която ще оставиш в душта ми. Толкова добре се познаваха че можеха да разгадаят и мислите си.С какво красивата им любов беше заслужила цялата тази мъка?Наистина ли водовъртежът на ежедневието им ги беше завлякъл толкова на дълбоко,че да не можеха да изплуват,че дори и песачинка от това което имаше между тах не успяваше да се понесе във въздуха и да достигне звездите.Трябваше ли? Трябваше ли да понесат безкрайността на раздялата,трябваше ли? -Обичам те! -И аз те обичам! -Сбогом! -Сбогом! И двамата станаха,обърнаха погледи един към друг.В красивите им очи се четяха мисли за другия.Единствено рцете им се докоснаха,телата им потрепнаха.Разделиха се.Тревата се огъваше под тежеста на болката,която двамата носеха в душите си.Бавно се отдолечаваха един от друг. Звездите започваха да избледняват,идваше нов ден.

Моите мисли за живота Загубих се в размисли обречени. Доверието вече няма стойност. Говорим за приятелство, за дружба,но огорченията са много.Изскачат като сенки заблудени и опиват се като отрова,защо в себе си не се вгледат,едва ли биха се харесали.Приличат ми на онези огледала в пътуващ цирк, в гротеска се превръщаш, но се смееш.На себе си, каква ирония,дори не го съзнаваш.И всеки има своята си истина и кръста си носи до гроба. О,аз разполагам с живота си,едва ли.Има една стара поговорка-човек предполага, Бог разполага. А живота е една игра.Самият Шекспир го е казал,живота е сцена , а ние сме актъори. Кои добри, кои посредствени.А краят е известен.живеем,обичаме и любим,но вечно нещо не достига.Не може ли човек да се радва на това ,което има.Толкова е просто,а правим го сложно,страдаме,обливаме се в сълзи.Кога ще живеем, има време,но времето е наш съдник. Без надежда сме обречени.Защо ли тичаме след химери,защото с мечти обличаме сивото си ежедневие.Но срещаме случайно някой, той с думите борави, но няма съвест и ранява,егото му ще пострада, щом човешки се отнася,щом надеждата ни подхранва. Обичам книга аз една-"Сърцето е самотен ловец" на Съмърсет Моъм.То не преследва, раздава се и носи доброта и нежност.Затворен в малката си стая,с грамофон, музиката е приятел и само още един.А ние племето човешко, доверяваме се и ...Тук няма телепатия, нито интуиция-често ние грешим. Душата си разкриваме пред непознати,а те я стъпкват и по нея си вървят. Какво ли значи за тях човека, нищо-просто една игра. Жени ,мъже-еднакво раняват и са наранени.Живота ни е толкова кратък,защо не го ценим. Ще дойде краят неизбежен,тогава ще скърбим ,защо живота ни е минал като лента от стар филм Ще мълвим с треперещ глас,колко ги обичаме, но хората около нас, виждат, че сме обречени.Ще се връщаме в младостта, но тя отдавна ще е минала, като полъх на ветрец, като аромат от цвете. Всеки ден е дар за нас. Дано го разберем навреме, да спрат лъжите , коварните игри. Да чуем музика вълшебна, стих да сътворим, Ако минем край красиво цвете и не го забележим, ако видим болка в очите на човек и не му помогнем. Ако надежда подарим, а после с нож отрежем, като ненужно стенещо дърво-едва ли ще го чуем.Ако музиката не ни вълнува или творбата на художник, ако от звуци на китара сърцето ни не трепне.Ако видим паднал човек и не му помогнем да се изправи - защо тогава сме живяли. Минавайки те разливат вода;един ден ще напоят пустинята,доката разцъфне. `~~~~~~~~~ Алистър Кроули

Редактирано 20 януари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

smirena, не прочетох всичките ти разкази , но ще го направя... И от това , което прочетох искам само да кажа , че се надявам и се моля да има повече хора като теб... Такива , които да познават живота във всичките му лица - болка ,обич и тъга, но въпреки това да умеят да обичат и да изразяват любовта си и себе си така убедитено и заразително , че да разпръскват тази благодат и сред околният им свят... Поклон , не само пред таланта ти , но и заради това , което си всъщност - един добронамерен, обичащ и силен човек! п.п. Ти бе причната да постна още мое и стихове и дори да преведа един, който написах парво на англииски и снощи го преведох приблизително - скоро ще го постна и него и в двата му варианта...

Направи ми подарък,благодаря!

Да загубиш... Поех по трънливия път,загубих те за кой ли път-си мислеше и бавно вървеше.Страдание само раздавах,надежда не споменавах.Как да живея-кажи.Обърна очи към небето,но всичко бе замряло.Вселената го гледаше изумено, това ли си ти вечния мечтател,това ли си ти със сърце пълно с любов . Отърси се от мислите, спомените като вихър нахлуха в съзнанието.Тя бе красива, толкова красива,че не му достигаха думите.Коси,като злато се стелеха по изящните и рамене.А очите,господи,щом я погледнеше,краката му се разтреперваха,потъваше в тези неземно красиви очи,не можеше да излъже,не би посмял. Това чудо на природата стана негова, всички му завиждаха, не искаше да я оставя сама, ревността му вземаше връх и той усещаше как унищожава любовта. Когато бяха в къщи, тои следваше грациозната и походка, плавните движения.Не можеше да си обясни как на едно място, в един човек можеше да бъде събрано такова съвършенство и грация. Тя обичаше розите и той всеки ден и поднасяше красиви червени рози.Слагаше вазата на пианото, две свещи от страни, сядаше и свиреше любимите му арии.Одата на радостта,За Елиза, Лунната соната. Погледа си не можеше да откъсне от нежните и пръсти, от очите, които сменяха цвета си при всяка творба,която извличаха пръстите и. За него тя бе целия свят,нищо друго не му бе нужно.След работа бързаше да се прибере,често колегите му го подиграваха,а какво ще стане, ако се ожените.Подминаваше с усмивка и бързаше към нея. Този ден си спомняше ясно,бяха и предложили място на преподавател,на таланти.Знаеше,че я ценят, но това значеше да пътува с тях по концерти. Не, не можеше да си представи дори ден без нея.Като ,че му се искаше да построи единТадж Махал за тях двамата.Усмихна се иронично,все едно искаше да я затвори , да бъде саво негова.Не , помисли си прибирайки се,ще я остави тя да реши. Когато и каза да избира между него и музиката, погледа и помръкна,усните се полуотвориха да каже нещо,но замълча.Вечерта премина без много думи. Накрая тя тихо промълви, не искам да те деля с музиката, за мен сте едно цяло. На сугринта, като се събуди нея я нямаше.Обади се в школата, там също я нямаше.Тръгна по улицата без цел и посока, господи само да е добре. Идведнъж се спря,аз съм виновен,аз исках да избира.Да я лиша от музиката все едно ,да я оставя без бъздух. Минаха години ,а той често вървеше по улиците, с едничката цел, поне да я зърне, да види ,че е жива ,че е добре.Душата му бе наранена,от самия него. Вървеше бавно, от един прозорец чу любимата си соната, спря,заслушан, мислено се връщаше към онези мигове, които щеше да помни до края на живота си-розите,двете свещи и видението, което пръскаше с музиката любов и красота.

Редактирано 3 февруари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Завинаги...

Младата жена вървеше бързо,сякаш някой я гонеше.Плашеха я втренчените погледи на минувачите.Докога Господи -изхлипа тя.Възрастен човек я чу ,спря,бе спретнато облечен с одухотворено лице.Мило момиче ,нека Ви помогна.Тя го погледна ,от очите му бликаше доброта.Елате с мен ,ще се опитам да Ви помогна.

За миг тя се спря,огледа се и реши.

-Благодаря ,Ви господине-тихо прошепна.Ще дойда с Вас.

Къщата му беше наблизо ,влязоха в красив апартамент.Докато сваляше палтото си забелязя картина в антрето.На нея бе нарисувана красива жена, като принцеса от приказките. Не можеше да откъсне поглед от очите и сякаш потъваше в тях. Това е съпругата ми ,тихо проговори мъжът,почина млада.

Седнаха, поднесе чай,тактично мълчеше.Мило дете,ако искаш ,ще ми разкажеш.Ти сама реши,аз съм непознат човек , но не ти мисля злото.Тя отпи от чая, държеше чашата с финес,който му напомни съпругата му и отвърна глава. Сълзи се появиха на очите му. Знаеш ли , вие с жена ми имате нещо общо, ако имахме деца.Замълча за миг и продължи , видя портрета ,очите ви са почти еднакви , държиш чашата по начина ,по който тя я държеше. Какво те тревожи мила, имам усещането ,че бягаш от някого.Остави чашата погледна го и тихо каза, вие никога няма да я забравите. Да,мила-не бих могъл,но...Разболя се тежко и си отиде. Не ме гледай,че съм облечен прилично ,че се поддържам независимо , че съм стар-така съм свикнал, а и заради нея го правя,знам,че ме гледа и ме чака. Но стига за мен, разкажи ми ако искаш.

Тя се облегна назад и бавно започна.Преди четири години срещнах човек ,който завладя сърцето ми.Решихме да живеем заедно, преди да решим да се оженим.Той е художник. Знаех,че около него винаги ще има красиви модели.Бях твърде впюбена ,за да мисля, дали бих могла да живея по този начин.Той бе весел, красив, духовит.Дълго време не ми даваше повод да се съмнявам в чувствата му.Преди година поиска да ме рисува.Не ми се искаше ,но се съгласих. Портрета стана много красив.Окачи го над камината и често пиехме по чаша вино пред портрета.Често поставяше любимите ми цветя пред портрета на камината.Бяха четири прекрасни години. Днес се прибрах по-рано от работа и го...Сълзи потекоха от очите и. Дори не мога да го кажа , бе с друга. Искаше да ми обясни, но аз хукнах навън.

Тя трепереше.Успокой се, дете, млада си ще го преодолееш-тихо каза ,а очите му помръкнаха.Защо не ценим това , което имаме,почти прошепна той.Можеш да останеш тук , докато си намериш нещо-ти си ми като дъщеря. Какви цветя обичаш , дете.Тя го погледна в очите му се четеше болка, която тя отново несъзнатално бе докоснала. Виждам че...

-Недей ,дете,няма нужда от думи, това не е болка , рана, която ще слре да боли само там...

Тя тихо изхлипа ,обичам рози-сякаш го прошепна. Нали нямаш нищо против да спиш в хола,попита и стана да донесе завивки.

Спокойна нощ ,дете всичко се оправя,само смъртта-махна с ръка и излезе.

Дълго не можа да заспи,мислейки за себе си ,за този човек изгубил безвъзвратно най-скъпото в живота си.

На сутринта се събуди , огледа се изплашено, погледа и се спря на красивите рози на масичката.Усмивка озари лицето и,нова надежда,помисли си.До вазата имаше бележка.Мило , дете трябва да изляза,имам неотложна работа.

Чувствай се като у дома си.

Тя се огледа,Господи,имало добри хора на тази земя.

http://www.vbox7.com/play:b87b63c7 Посвещавам на един искрен приятел!

Редактирано 8 февруари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Да дариш Любов Тя жадно поемаше лъчите на пролетното слънце,аромата на цветя.Усмивка заигра по устните и ,усмивката ,че я има ,че крачи по земята.Оглеждаше хората,угрижени ,забравили за красотата.Като ,че не знаеха ,че са само тук и сега.Днес даряват любов,днес обичат , днес посрещат с усмивка деня, като импулс , като надежда за нещо красиво.Огледа се , но то е около нас , просто не го забелязваме.Минаваме край цветето и не се усмихваме с нежност. Звучеше нежна музика,усети как просто дишаше- Любов,онази вечната , всемирна любов.Любовта , която дава импулс за живот ,която струи от всеки атом светлина. Понякога се питаше ,защо всеки очаква нещо.Дариш му доброта и обич , просто искаш да е щастлив.Дариш и не очакваш нищо.Защо всеки смята ,че Любовта трябва да е споделена.Тя е един красив подарък от вибрации.Искаше и се да изкрещи-Обичайте се хора , днес и сега.Не очаквайте нещо ,просто обичайте. Огледа се наоколо клошар ровеше,това я натъжи.Искаше и се да каже нещо ,но от устата и не се отрони дори и звук.Продължи с болка в сърцето.Имаше един приятел,сети се за него и се усмихна.Колко е ценно ,да дарявяш без да очакваш.Възхищаваше се на мисленето му.То изцяло се припокриваше с душевността и.Знаеше ,че като се чуят ,отново ще усети онзи импулс,който и даряваше толкова красиви вибрации.Това бе уникалното ,че чувстваше онази голяма Любов към всички и към всичко.

Редактирано 29 февруари 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Историята на един живот Седеше в празната стая ,палеше цигара след цигара, лицето му бе изпито и бледо Самота -помисли си,но после захвърли тази мисъл като непотребна вещ.Колко много хора преминаха през живота му,едни го обогатяваха ,други отнемаха от неговата същност.До момента не си даваше сметка ,че се радваше ,когато даряваше обич,щастие,дори една усмивка.Не очакваше нищо ,оставяше живота да следва своя естествен ход. Усмихна се когато се сети за нея,голамото очакване.Господи ,обхвана с две ръце главата си ,как допусна това щастие да се изплъзне като вода от бистър извор.Очите му се насълзиха ,да можеше да върне времето назад.Бавно се изправи ,не нямаше да позволи на хората около него да му повлияят.Та той не бе дете ,едва35годишен.Тя неговата любима имаше нежна душа,беше като птица,волна ,но се разкриваше само пред него.Говореха си сгушени в леглото за мечтите си ,а той не откъсваше поглед от сиянието в очите и,от лъчезарното и лице ,от устните и които бавно се движеха ,от гласа и който го пренасяше като гид по света.Привлечен от магнетизма и жадно я целуваше и отпиваше от нектара на любовта.Не спяха до късно през нощта ,плам,разговори.Недоумяваше как се случи ,как се повлия.Загуби не само човека до себе си,загуби надеждата и вярата ,че не,не това не би могло да се повтори.Каквото и да се случеше, онази празнота в сърцето му,щеше да остане.Тя,голямата му любов бе там в сърцето му,но как да живее само със спомена.Колко пъти чувайки глас подобен на нейния се втурваше към жената ,без да мисли ,а после дори извиненията не му помагаха.Чувстваше ,че пропада в бездна ,от която изход нямаше. Беше безполезен за себе си ,за всички.Прогони приятелите си.Разпродаде всичко ,искаше да замине някъде,да избяга от самия себе си.Единственото ,което запази бе този фотьойл,на който се сгушваха ,пускаха си нежна музика ,просто седяха и слушаха.Беше толкова хубаво,като че усещаше топлината и ,нежния парфюм,който го омайваше ,още усещаше нотките аромат във въздуха.Погледна към масата с книги,отвори я беше "Нежна е нощта" на Скот Фицджералд.От там изпадна малко полско цвете,така тя си отбелязваше страниците.Сякаш я видя да тича през полето, вятърът развяваше косите и ,чуваше звънкия и смях.Гласът и ,който го викаше,навеждаше се и нежно откъсваше красиво малко цвете.Това му остана от нея ,спомените и това малко изсъхнало цвете.Взе го внимателно,докосна го с устни и раменете му затрепереха.Не можеше да сподави силната болка ,зарида като дете,което няма кой да успокои. Стана запали цигара,погледна през терасата,хората вървяха ,усмихваха се.Тогава си спомни думите и на сбогуване-Знам,че ще е трудно и за двамата.Не ме забравяй,но се опитай да живееш.Дари доброта и усмивка и някои ден... Усмихна се ,очите му се насълзиха-Да ,любов моя,до утрото на новата ни среща.

Редактирано 11 март 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Да продължиш Той седеше на брега на реката ,водата бързо се движеше в коритото ,отнасяше спомени.Не можеше да откъсне поглед от бързия ход на водата ,мислеше си ,ако политне и всичко щеше да свърши.За един миг ,само един миг го делеше от отчаянието. Стисна зъби отстъпи една крачка и си помисли ,защо си причиняваше тези терзания ,за една жена.Една жена -усмивка се появи на изстрадалото му лице.Каква жена ,за него тя бе всичко ,жената богиня, жената с нежна душа, която пееше и в радост и от болка.Не не трябваше да допусне това.Нея вече я нямаше на този свят ,но тя бе там дълбоко в сърцето му.Искаше му се да съхрани спомена за нея ,чрез него и любовта му тя бе още жива. Върна се в дома си и още от вратата го лъхна мириса на любимия и парфюм.Отиде до гардероба ,отвори го и ръцете му докосваха дрехите и пропити с аромат на жасмин,упойващ ,нежен,усещаше ,че сега ще му се скара ,че бърка в гардероба с усмивка на уста.Мъка го заля като вълна ,седна и зарида като безпомощно дете.Тихо шептеше -защо,защо?Не усети как тъмнината бе проникнала в стаята и го бе погълнала.Стана светна лампата,тя огря портрета и нежното лице,красиво и невинно, косите като на фея от приказките. Седна до бюрото ,обърна се погледна към портрета и започна да пише историята на тяхната любов.Премина през запознанството им ,през красивите моменти който си подариха.Не можеше да спре,бликналите спомени водеха ръката му .Късно през нощта спря да пише, седна на фотьойла ,взе снимката и ,така дочака утрото. Не знаеше колко бе спал.Усети почукване на стъклото.Бе гълъбчето ,което тя хранеше всяка сутрин.Остави портрета взе трошици и го нахрани.В ушите си чуваше онази нежна мелодия, която тя обичаше.Сърцето му се късаше от болка ,но знаеше ,че щом тя е там в сърцето му ще живее завинаги.Звуците на тайната градина се носеха и той усещаше ,че са заедно. Ще дарявам любов ,ще дишам любов щом ти си с мен.Така няма да се изгубя в земния си път.

Миг Усещах те, дори когато не беше до мен.Достатъчно ми беше да чуя гласа ти ,нежните думи и сърцето пърхаше като криле на птица.Опитвах се да не мисля ,опитвах се ,но нещо в мен неудържимо ме влечеше към теб.Ти и нашия свят свят на нежност ,на красота,Приказка на любовта. Вървях по улицата вглъбена в мислите си ,когато красив мъж ми поднесе роза.Очите ми жадно поглъщаха красотата.Тихо попитах -Но защо?Цвете, за едно цвете- усмихнато ми отговори.Протегна ръка и така, поела ръката тръгнахме сред тълпата.Очите му не се отделяха от мен. Не знам ,не те познавам ,а имам чувството ,че вече сме се срещали.Не можех да отговоря,само тихо прошепнах -съдбата.Стисна леко ръката ми и продължихме .Виждахме само нас двамата ,като ,че бяхме сами в този сив и прозаичен живот.Усещах топлината на ръката му ,като ,че душите ни се сляха в една. На следващия ден се срещнахме отново ,точно там по същото време ,стоеше и ме чакаше с роза в ръка.Очите му засияха когато ме видя -Ти дойде-тихо прошепна поднесе ми розата и хванати за ръка вървяхме двама.Този ден говорихме много, за изкуство ,за любимите ни автори.Колко много съвпадения, неволно си помислих.Погледнах го и мислено зададох въпроса ,къде беше до сега.Не очаквах отговор.Него просто го имаше ,беше вплел ръката си в моята .Началото на една любов. Сърцето ми бе пълно с обич ,душата ми все към него се стремеше. Всеки ден заедно бе като приказка.Радвахме се на пролетта ,на лъчите на слйнцето ,които си играеха с косите ни, огряваха усмихнатите ни лица .Всичко бе прекалено хубаво. Един ден ,като изневиделица се изля пороен дъжд.Скрихме се в едно кино,дори мислехме да влезем и да гледяме някой филм ,докато не премине даъжда.Дрехите ми бяха мокри ,казах ,че е по-добре да се изсуша.Беше ми казал ,че живее наблизо.Когато го казах, усетих как целият се стегна очите му помръкнаха.Съжалявам ,мое нежно цвете, но аз съм женен.Изтръпнах, дръпнах ръката си от неговата и се затичах навън.Дочух гласът му -Почакай!Не се обърнах тичах под тежките капки дъжд.Когато стигнах в къщи бях мокра и като ,че нещо в мен се беше пречупило.Взех розите от вазата и ги хвърлих на земята.Погледнах нежните цветя и коленичих да ги събера ,а сълзите напираха ,стичаха се по лицето ми и падаха върху тях.Сложих ги във вазата,легнах на леглото ,а сълзите не спираха, давех се от мъка ,мъката по една невъзможна любов. Цяла седмица не излязох от къщи ,като ,че гледах на света с други очи.След няколко дни, излизайки срещнах влюбени ,те държаха ръцете си и ми се усмихнаха.Неволно на устните ми заигра усмивка ,стана ми по -леко-Исках да го забравя ,но знаех ,че щеше да е трудно. Слънцето грееше ,хората се усмихваха, подтиснах болката в сърцето си и продължих.Там напред бе живота ,хората ,приятелите ми .Трябваше да забравя този вълшебен миг,тази невъзможна любов.

Редактирано 14 април 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Любовта на моя живот Затворих се в себе си ,не виждах нищо -защо трябваше да е така.Колко въпроси .Отметна буйните коси и впери поглед напред ,но накъде.навън цареше тъмнина ,тя бавно нахлуваше в дома и и цялата я обгръщаше ,като тайнство между нея и природата.Замисли се над последните години от живота си .Колко тъга и болка и донесоха мечтите ,прекърши се като цвете без време, понесе удари ,обиди ,страдания в името на любовта. Спомни си за трагедията в живота и ,която я направи толкова ранима и в същото време толкова силна.Да загубиш ,да се опиташ да преодолееш болката.Въздъхна и стана ,запали лампата.Там на бюрото вече не стоеше снимката му.Знаеше ,че никога нямаше да го забрави.Седна зад пияното и засвири ария на Риголето от едноименната опера.Нещо в нея се късаше докато свиреше, онази нишка между живота и смъртта ,толкова тънка ,само един миг и се отправяш към безвремието и там всичко замира ,просто край.Представяше си злокобната сцена от операта ,лодката с мъртвата девойка и ридаещият баща.Това бе живота един кратък миг и вече те няма.Сълзи обливаха лицето и ,капеха по клавишите.А звуците неспирно зовяха страдания и неволи минаваха и се впиваха в нежното и сърце.Когато спря вече се разсъмваше. Стана от пианото докосна с пръсти устните на портрета и го сложи в чекмеджето.Затваряйки го си помисли ,няма да те забравя ,но ще продължа да живея. Мина време ,живееше в своя свят на сподавена мъка и забравила за всички и всичко се зарявяше в стихове и музика.тово бе нейния пристан. Едно "Здравей" влетя като вихър в живота и .Отново се чувстваше жива Обвземаше я онова чувство ,което бе подтиснала дълбоко в сърцето.Вълнението което я обземаше изпълваше живота и с красота.Той и донесе това ,което друг не бе съумял да направи .Една необяснима любов.Не си задаваше въпроса защо ,докога ,просто обичаше.Колко музика имаше в тази една единствена дума.Как топлеше душата и .Не можеше и ден без него ,просто обичаше.Подариха си толкова красиве мигове ,че мислеше ,че това е някакво вълшебство.Вълшебството на любовта. Ден без него беше болка ,нощ без него сълзи .Думите му достигаха до сърцето и ,караха я да тръпне от порива на това силно чувство.Той и донесе щастието,което си мислеше ,че никога няма да изпита.Само искаше да го прегърне и да притихне в обятията му.Устните им се сляха в жадна целувка ,нежността и преливаше в него .Те бяха заедно ,бяха щастливи.Тихо мълвяха -Обичам те.Искаха завинаги да останат така ,само двамата . Любовта на моя живот ,прегърна го и занемя притисната в прегръдката му.Луната изгря и ги освети.Не им беше нужно нищо друго ,те бяха заедно.

Редактирано 28 октомври 200817 г. от smirena (преглед на промените)

Радвам се за теб,Слънчице

Щастлива съм-че си я намерила

Нека остане завинаги с вас

Защо Аз ? Защо АЗ? Това е заглавие на книгата на Robert Laffont. Той започва книгата си с въпрос, който задаваме в края на живота си ,когато не можем да променим нищо. Забързани да израстваме в професионално отношение често не си даваме сметка какво си причиняваме. Загърбваме принципите си без да осъзнаваме ,че връщане назад няма. Моралът ни, ценностната ни система ни предпазват от необмислени решения, от случайни връзки,които ни носят по- висок пост,повече пари,а накрая оставаме сами с болката,ужаса от края,който сами неволно избираме,загърбвайки всички, които се опитват да ни покажат правилния път. Може би някой ще ме опровергае,че живот без риск и приключения във всякакъв смисъл не е пълноценен.Всеки има право на избор. Дали всички тези-екстремни преживявяния,пренебрегване на своето Аз заслужават да загубим най-ценното,живота? Когато този момент е неизбежен се връщаме назад, виждаме грешките си- твърде късно! Остава ни с достойнство да посрещнем смъртта! В ушите ни ще звучи The Skow Must Go On! А усните ни ще мълвят-Защо Аз?

Редактирано 30 април 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Живота продължава Слънчев лъч заигра по лицето и.Открояваха се червените и сочни устни ,като узряла ягода ,гъсти мигли покриваха очите ,лицето матово като кадифе.Отвори очите си с цвят на бадем и усмивка плъзна по устните .Добро утро слънце-прошепнаха устните и ,очите грееха.Това бе само миг ,просто един миг .Изведнъж лицето и се сгърчи в гримаса ,която показваше душевното и състояние.Изписа се отчаяние .Там някъде дълбоко в сърцето бе той-любовта на живота и .Онази любов която бе само нейна.Спомни си миговете с него.Цветятя музиката,трепета на сърцето и при всяко плахо докосване. Спомените я отведоха в хижата където бяха.Навън бе толкова красиво и зелено.Полянки с дъхави цветя мамеха да седнат.Постлаха одеало за пикник подреди,набра цветя и украси около бутилката с вино.Усмихна се бе като натюрморт рисуван от голям художник.Потърси го с очи ,идваше към нея и сложи в устата и горска ягода.За теб мила -чу тихия му глас.Беше толкова вкусна и ароматна ,притвори очи ,истина ли бе всичко това.Обядваха ,смееха се, той се шегуваше наля по чаша вино.Тя го гледаше право в очите,той вдигна наздравица каза нещо сякаш с половин глас ,отпиха.Очите и се взираха в неговите ,но той отклоняваше погледа си .Сърцето и трепна като прободено със стрела.Очите и потъмняха, а миглите се сведоха да прикрият тъгата и.Тя му бе дарила най скъпото -любовта и сърцето си .Усещаше хлад ,който идваше от него ,не можеше да помръдне.Поиска да го попита нещо ,но устните и не издаваха нито звук.Бе като статуя,вкаменена от безразличието на човека до нея.Това този същия човек ли беше,който отговори на чувствата и.В миг изтръпна ,но той никога не бе я обичал.Тя бе поредното момиче в живота му.Искаше и се да извика ,да заплаче ,но нещо я бе сковало като статуя.Може би статуя на голямата измислица.Мислите и кръжаха около миговете с него ,довери му се, даде любовта на човек,който не изпитваше нищо към нея.Трябваше и време да се окопити.Тихо каза-Не е ли време да се прибираме.Без да я погледне той приготви нещата и тръгнаха. През цялото време той мълчеше.Пусна музика,така поне не усещаше силните удари на сърцето си.Започна песента "Може би това е любов".Усещаше как сълзите напират ,но успя да се овладее,гледаше с насълзени очи през прозореца на колата,вятърът вееше косите и ,изсуши сълзите.Когато пристигнаха ,остави я пред дома и ,без да я погледне в очите каза че просто няма да се получи нищо между тях.Поиска и се да извика ,но какво беше всичко до сега.Сцена,игра.Замълча и влезе. От този ден в нея нещо умря ,обичаше го и не можеше да повярва ,че всичко свърши преди да започне.Лежеше ,държеше книга,но буквите се размазваха пред очите и.Дълго време не искаше да се срещне с никого.Една вечер излезе с приятелки.Бе заобиколена от учтиви и влюбени момчета ,но погледа и търсеше него.Знаеше ,че няма да го забрави никога.За него остана едно малко кътче в сърцето и.Всеки път като си спомняше за него нещо в нея умираше .Искаше да върви напред,да изживее живота си. След време срещна момче ,което я обсипваше с толкова нежност и любов.Всеки миг с него бе като приказка.Помоли я дя се омъжи за него и точно в този миг сърцето я прободе.Погледна го в очите искрящи от обич.Обичаше го ,но спомена за другия за онази несподелена любов я преследваше.Усмихна се и го целуна. -Нека първо да бъдем заедно ,съгласна съм -усмихнато му отговори.Той я сграбчи в прегръдките си .Същата вечер я представи на родителите си.Обяви и предстоящата им женитба.Беше щастлива с него ,но понякога се затваряше,слушаше любимата им музика.Случваше се да я намери замислена с потъмнели очи.Целуваше големите и очи и тихо излизаше от стаята.Колко бе благодарна за този миг,без въпроси ,без упреци ,без обяснения. Стана излезе от своето усамотение и нищо ,че онази несподелена любов като камък и тежеше,отиде при него целуна го.Благодаря ти за всичко моя любов-целувайки го прошепна.Той се усмихна ,ти си моята любов ,моето щастие,подаде и красиво цвете и седнала в него се заслушаха в нежната музика ,която ги обвиваше като с нежен воал.Заедно до края.

Когато дойде любовта Беше топъл летен ден,хората забързани минаваха покрай цветни лехи с огрени от слънцето цветя,които приканваха да се полюбуват на красотата им.Гонене от жаркото слънце хората бързаха към прохладните си домове ,не виждаха и не чуваха нищо около себе си. На една пейка бе седнал млад мъж.Тревога и безпокойство бе изписана на лицето му.Неволно погледна към цветята и за миг се откъсна от мрачните си мисли.Откъсна малко цвете ,то се изгуби в силните му ръце ,очите му заискряха.колко красота е събрана в това нежно създание на природата.Цветовете преливаха лъчите на слънцето огряваха ръката му ,която с нежност докосваше нежното цвете.Той отново се замисли.спомни си колко пуст бе живота му ,докато не я срещна,при тази мисъл усмивка озари лицето му.помнеше как мислеше за нея ,само за нея ,като че всичко друго беше без значение.Спомни си разговорите им ,колко топлина колко нежност го изпълваше когато я чуеше.Не това не бе се случвало ,това бе начало на нещо толкова красиво.С нея той бе себе си ,допусна я до душата си.Обзе мислите му ,не можеше да заспи.За него тя бе цветето в пустинята,оазиса,който го спасяваше сред пустинята на живота.Беше онзи спасителен остров сред океана на бездушието,защото в него се зараждаше толкова силно ,неописуемо чувство,което го караше поне пред нея да бъде себе си. Припомни си какво бе преживял,купоните,безсмислените разговори.С едно особено чувство си припомни случки с така наречените”приятели”. Прокара пръсти през косата си и си спомни нещо ,което бе казал само на нея.Само те двамата знаеха за този случай,който можеше да го изпрати на дъното.Сега мислеше различно,рано си даде нов старт в живота ,който можеше да му донесе хубаво бъдеще. Сега сърцето му се свиваше от необяснима тревога .Бяха си определили среща,не знаеше ще дойде ли.Хвана главата си с две ръце и безмълвно зачака.Минаха само десет минути,за него бе цяла вечност. Усети ,че някой стои пред него.Вдигна глава.Видя усмихнатото и лице.Ти дойде-прошепна и очите му искряха ,поглъщаха всеки жест всяка дума. Тръгнаха по алеята ,той говореше ,искаше му се да я усеща до себе си.Не знам ,ще ни стигне ли времето да споделя всичко ,което искам да ти кажа.засмяха се когато си спомниха за пъзела и живота. Усмихна се всичко бе пълно ,сърцето му препускаше, хвана ръката и смееха се говореха .Усети ,че го обзема щастие и пълнота ,нещо ,което не бе изпитвал.Тя-любовта бе до него ,държеше нежната и ръка ,чуваше звънливия и глас.Нищо друго нямаше значение.Те бяха като двете части на една монета.Един до друг щяха да преминат през света.Хората ги гледаха как се смеят и усещаха ,че за тях света бе замрял . Той пошепна на ухото и-Светът това сме ние-Ти –Аз.Целувка заглуши думите му. посвещавам на скъп за мен човек

съжелявам, че прочетох само последните 3. последните све са много оптимистични, много ми харесаха. особено "Живота продължва" мисля че е страхотен пример как трябва да се постъпва, коато се случи нещо толкова обичайно и неприятно. и все пак за "Защо аз?", аз пък си мисля че всички си го задаваме този въпрос през целия си живот, не само накрая, задаваме си го когато взимаме всички онези рутинни решения за които пишеш, smirena. браво, много ми харесаха и ме заредиха с положителни емоции, мерси

Завинаги Притвори очи ,като на лента минаваха моментите с него.Това не беше сън-потърка очи ,усмихна се.Телефона звънна и чу гласа му ,колко нежност и любов струеше дори от малкото думи ,които си казаха.не можеше нито ден ,без да го чуе , чакаше го като пустинника търсещ оазис за глътка вода.Това бе любовта.Дълго говореха ,по цели нощи ,не можеха да се откъснат един от друг и в един ден вече знаеха ,тя бе там-любовта ,сърцата им изгаряха от непознат огън.Очите им виждаха света в нова светлина.За него друга не съществуваше, тя бе всичко ,което искаше.За нея той бе целият свят събран в един човек. Когато го погледнеше виждаше бъдещето ,виждаше живот пълен с нежност и красота.Всеки миг заеднво беше като подарък.С нетърпение очакваха следващата си среща,независимо къде бяха ,всичко бе красиво ,защото бяхя заедно.никога не можеше да си представи ,че може да изпитва това чувсво.То превземаше мислите и караше сърцето и да бие силно ,очакването бе като мъчение ,но бе сладка болка ,защото знаеше ,че бе обичана.Те мечтаеха заедно ,очакваха с нетърпение денят когато отново щяха да са заедно. Какво е любовта ,замисли се тя -това е онова силно чувство ,което не ти дава покой.Не можеше без него, не можеше да не го чува ,не искаше миговете с него да свършват.Когато бяха заедно времето летеше.Усещаха се щастливи ,носени на едно облаче ,което ги караше дя забравят за хората около тях. Усети как се усмихва ,сякаш бе до нея ,той бе дълбоко в сърцето и.В ушите и звучеше песента "Завинаги",това я правеше щастлива и обичана.Какво друго и беше нужно...

Редактирано 2 декември 200817 г. от smirena (преглед на промените)

Неизживян живот Лежеше на болничното легло ,с бледо,изпито лице ,косата и се стелеше по бялата възглавница.Притворила очи усещаше как бавно живота си отиваше от нея.Опитваше се да не мисли за тъжни неща, но те нахлуваха в съзнанието и,караха я да страда ,сърцето и се свиваше от болка ,една сълза се прокрадна през гъстите мигли . Протегна ръка да я изтрие и неволно се усмихна.Не знаеше какво да прави смях и сълзи се сляха в една лавина от тъга и спомени ,които я завладяха като ураган. Спомени нахлуха ,това бе онази част от живота си ,която искаше да забрави.Не знаеше как и защо го срещна,замисли се -може би просто съдба.Искаше и се да забрави тези години на тъга ,болка,но те бяха част от нея. След време много трудно се довери на човека ,който я обичаше ,в нея отново имаше светлина .светлината на любовта. Усмивка озари лицето и когато знаеше ,че много скоро той - любовта ,най-красивата и всеодайна щеше да дойде при нея.Когато виждаше угриженото му лице си спомняше всички красиви мигове.Едва ли някога бе очаквала ,че може да съществува толкова истинска и безкористна любов. Отпусна се обърна глава към прозореца и тихо зачака-а там пред отворените си очи тя виждаше живота си . Един неизживян живот ,пълен с надежди и мечти ,но уви какво и беше предопределено... Тих глас прекъсна мислите и.Беше една старица ,която лежеше на съседното легло.Не се отчайвай дете ,обичана си ,имай вяра ще изживееш мечтания си живот-тихо прошепна тя. Знаеш ли мила има моменти в живота на човека ,в който иска да разкаже за своя живот,а ти прецени коя от нас не е доизживяла живота си.Мога ли за ти разкажа-попита та. Силвия отвори големите си топли очи, още блестящи от сълзите и ,усмихна се и каза-Ще се радвам да разкажете за живота си. На съсухреното лице на старицата се появи усмивка ,тя като ,че се преобрази и започна-Бях младо и наивно момиче ,държах книги в ръцете си и попивах онази вълшебна атмосфера ,която автора рисуваше като художник пред мен ,любов,красота, раздели. Един прекрасен слънчев ден ,вървейки сред цветя облени от слънчеви лъчи срещнах моята любов, дори не знаех какво да кажа ,усещах ,че сърцето ми биеше силно ,а ръцете ми трепереха.така започна най-красивото нещо в живота ми моят Краси и аз-две сърца ,две души ,раними и силни ,но заедно.Знаеш ли ,че тогава не знаех ,че щастието е толкова крехко,трябва да го пазим като очите си ,да съхраним всеки миг изпълнен с любов.Минаха години ,вече бяхме семейство и тогава се случи онова ,за което не мога да не мисля дори и сега ,в края на живота си.Бях бременна и двамата очаквахме онзи щастлив ден ,когато щеше да се появи детето родено от нашата любов.сълзи потекоха от очите и.когато се роди то беше мъртво.Като ,че и нещо в мен умря.Същия ден отивайки си в къщи от болницата Краси-съсипан ,беше прегазен от кола.Разбрах,когато излязох от болницата.Всички си тръгваха с дете на ръце и щастлив съпруг до себе си.Аз си тръгнах сама ,като сянка от тъга,като дърво без корен ,.Отидох си в празното жилище ,обгръщаше ме само тишина ,самота и скръб.Продължих да живея ,заради тях ,носех свежи цветя на гробовете им ,това бе и остана моят живот ,не исках да променя нищо ,просто един неизживян живот.Сподавени ридания разтърсиха раменете и. -А ти мила ,защо тъжиш ,ще оздравееш ,повярвай ми ,повярвай на една старица и очаквай онези красиви неща ,които ще ти поднесе живота.Чакаш някого нали? -Да-промълви със сподавен глас Силвия ,чакам своя любим,чакам го с нетърпение. Вратата се отвори и красив мъж почти влетя в стаята ,учтиво поздрави,спусна се към Силвия ,обсипа лицато и с целувки ,а сините му като езерна вода очи,сякаш я поглъщаха ,плъзгаше погледа си по бледото лице ,изтерзано от болка и сърцето му се свиваше.Прегърна я нежно и тихо промълви-Всичко ще бъде както си мечтахме ,повярвай любима! -Да ,Иво-с треперещ глас прошепна. Заедно, прегърнати очакваха да изживеят своя живот,с романтика ,нежност и много любов. На съседното легло старицата се усмихваше през сълзи ,сърцето и биеше силно- Мили мои ,изживейте и моят неизживян живот!

Редактирано 3 юли 200917 г. от smirena (преглед на промените)