Приказка за двете магарета и още нещо...

Един мъдрец имал две магарета. Едното било най-обикновено, черно. Другото – нежно сиво и грациозно, като ходело сякаш по пендари стъпвало. Било и капризно. Все намирало за какво да се заяде с черното. Ту му изглеждало мръсно, ту му напомняло за черен хайвер и му завиждало. Черното... ами нали е магаре, слушало, мълчало, па току изревавало срещу сивото:

- Все айгъри сме, не разбра ли?

Не щеш ли селяните решили да си направят забава, надпревара с магарета. Почудил се нашият стопанин, стари били самарите на неговите магарета, решил да им направи нови, но за да не се карат пак, попитал сивото:

- Ти какъв самар искаш?

- Златен, господарю. Ще ми отива, ще приляга на косъма и грациозността ми.

- А ти – и селянинът се обърнал към черното.

- Какъвто ми направиш, господарю, от теб зависи, а от мен зависи как ще тичам.

Усмихнал се старецът. Изработил златния самар, украсил го и с скъпоценни камъни, а на черното магаре изплел красив самар от папурени дръжки.

Дошъл денят на състезанието. Всички магарета били накипрени с нови самари-имало златни, сребърни, кована мед, дървени... на черното бил най-невзрачния. Натъжило се, заплакало от мъка, но бързо се окопитило(нали е магаре) и си казало: Поне имам нещо ново на гърба си. И махнало с предно дясно копита.

Съзтезанието трябвало да протече в няколко етапа. В първият, всички магарета получавали еднакъв товар на старта. На първите три, достигнали до финала, им махали част от товара за следващия етап и така... до крайната точка.

Побягнали състезателите от бързо, по-бързо, нали честта господарска защитавали? Но започнали и пустите магарешки проблеми, някои самари тежали повече и не било никак лесно да тичаш с толкова зор на гърба си. Най-леко било на черното магаре, то почти не усещало самара си, така че единствения проблем бил товара. Тичало, поспирало да попасе, на мост се заинатявало, но пак тръгвало и така... в края на първия етап, то било едно от трите, спечелили облекчение. На втория-също.

А магарето със златния самар и скъпоценните камъни едва кретало в последната група.

Дошъл и последния етап. Нашият черньо този път бягал с всички сили, не се спирал, не се инатял, бягал като вятъра, а и леко му било-с папурения самар и малкото останало от товара.

Пристигнало черното магаре първо на финала.

Сложили ли му венеца на победителя, а то се обърнало към стария си господар и му се поклонило доземи.

...

Малкото момиченце се гушна в топлия, ухаещ на здравец и тамян скут на старата жена.

- Разбрах, бабко. Няма да се сърдя на мама , че ми купи басмяната рокличка, а не онази с дантелите.

Лицето на жената се озари с топла, нежна и обичлива усмивка.

За мотиките, копането и още нещо...

дзеня

(римейк)

Ку Хар бавно се изправи, подпирайки се първо на две ръце. Чу се нещо като пукане на съчки под краката на млада девойка. Премъдрият разкърши снагата си. Отстрани повече приличаше на магаре, което гони мухите от гърба си.

Ку погледна към няколкото мотики, които се въргаляха на слънцето. Съзерцанието му преключи бързо, но явно не беше достатъчно, защото посегна към една, после към втора… накрая след кратък размисъл грабна трета. Бавно, достопочтено и умъдрено нагази в градинката си. “Трябва да я прекопая”-помисли си Учителят.

В това време Кал Мук ловеше риба и с доволство наблюдаваше малките блестящи зайчета, които подскачаха върху повърхността на водата. Га Мен отпиваше на бавни глътки искрящо вино и се наслаждаваше на купчинката дърва, които чакаха да бъдат прибрани в барачката. "Ще почакат. Иначе да се прибират сами!"

Дон Жу Ан ухажваше Кар Ма(една от селските девойки, която дълго време се правеше на недостъпна).

Хи Ена и Ле Вент пиеха чай под поправения покрив и разговаряха за прелестите на Планината на неизпитаните удоволствия.

Времето си капеше като развалена чешма, която дори и най-добрите майстори не успяваха да поправят.

Ку Хар поспря да почине. Точно в този момент един нахален въпрос се заби като пирон в мозъка му: “Дали не сгреших мотиката?”. Погледна към нея, после към ръцете си, бавно се извърна за да види резултата от потенето… Тръсна глава и промърмори: “Мотика! Става!”

За мотиките, копането и още нещо...

дзеня

(римейк)

Ку Хар бавно се изправи, подпирайки се първо на две ръце. Чу се нещо като пукане на съчки под краката на млада девойка. Премъдрият разкърши снагата си. Отстрани повече приличаше на магаре, което гони мухите от гърба си.

Ку погледна към няколкото мотики, които се въргаляха на слънцето. Съзерцанието му преключи бързо, но явно не беше достатъчно, защото посегна към една, после към втора… накрая след кратък размисъл грабна трета. Бавно, достопочтено и умъдрено нагази в градинката си. “Трябва да я прекопая”-помисли си Учителят.

В това време Кал Мук ловеше риба и с доволство наблюдаваше малките блестящи зайчета, които подскачаха върху повърхността на водата. Га Мен отпиваше на бавни глътки искрящо вино и се наслаждаваше на купчинката дърва, които чакаха да бъдат прибрани в барачката. "Ще почакат. Иначе да се прибират сами!"

Дон Жу Ан ухажваше Кар Ма(една от селските девойки, която дълго време се правеше на недостъпна).

Хи Ена и Ле Вент пиеха чай под поправения покрив и разговаряха за прелестите на Планината на неизпитаните удоволствия.

Времето си капеше като развалена чешма, която дори и най-добрите майстори не успяваха да поправят.

Ку Хар поспря да почине. Точно в този момент един нахален въпрос се заби като пирон в мозъка му: “Дали не сгреших мотиката?”. Погледна към нея, после към ръцете си, бавно се извърна за да види резултата от потенето… Тръсна глава и промърмори: “Мотика! Става!”

за Ба Нел нищо не е написано, нито за Пче Лин..

Ба Нел Че се прозя сънено, не очакваше някой да наруши следобедната и дрямка. Над нея се беше надвесил Ка Ла Да. - Какво искаш - рече сънливка. - Да включиш Пче Лин в играта. - В к'ва игра? - момичето разтвори широко очите си - На мотиките. - К'ви мотики? - съвсем се шашна Ба Нел Че и осъзна, че единият банел на бюстието и нещо поддава. - Ми тези, за които пишеш - Ка Ла Да изглеждаше леко разтревожен. - Ама тя не е мотика - Мотика е... аууууч! В този миг една твърда яка ръка се стовари върху голия врат на младия мъж. "Който каквото търси... как беше по-нататък? Няма значение..." - помисли Ба Нел Че, обърна се на другата страна и задряма пак.

Бобеното зърно

(по филма "Дзен", който разказва живота на Доген)

Живял(преди много години)

в далечна, непозната страна, монах.

Наричали го с много имена,

бил дзен-учител, макар и сетен сиромах.

Веднъж при него дотърчала

полужива от тревога млада жена,

Съдбата така и начертала-

умирало детето и. Голяма беда!

Тя търсела помощ от мъдрия мъж,

разкъсано от болка биело сърцето и,

а той я изслушал, въздъхнал само веднъж

и казал: Бобено зърно ми трябва за детето ти.

Бягай по къщите, майчице, и търси дом,

в който смъртта не е влизала,

търси навсякъде, дори и в онзи заслон,

където за нощ спират минаващи странници,

и когато намериш място такова,

поискай само едно, единствено бобено зърно,

Донеси го при мен и ще ти кажа. А сега бягай!

Затичала се, чукала, питала, молела,

цяла нощ обикаляла от врата на врата...

изгряло слънцето, а детето прегърнало покоя,

преминало през прага на смъртта.

От болка оскотяла младата майка,

останала без сили да се вайка,

изкрещяла в лицето на мъдрия мъж:

Ти ме излъга! Тя... ми го взе изведнъж!

Не намерих дом, без скъп покойник,

не намерих твоето бобено зърно,

а уж си мъдър, на монаси настойник!

Той мълчал. Притихнал и бурния вятър.

От дъното на стаята тих глас долетял:

Разбрала си значи... смъртта е врата,

през която минаваме всички,

приеми я, ти си силна жена,

във всеки дом липсва по някой обичан.

А над тях бяла птица кръжала,

разперила гордо крила,

направила кръг, после два,

и нейде във вечнастта отлетяла.

кадри от филма "Дзен"

Редактирано 1 юли 201016 г. от Нел (преглед на промените)

Бобеното зърно

(по филма "Дзен", който разказва живота на Доген)

Живял(преди много години)

в далечна, непозната страна, монах.

Наричали го с много имена,

бил дзен-учител, макар и сетен сиромах.

Веднъж при него дотърчала

полужива от тревога млада жена,

Съдбата така и начертала-

умирало детето и. Голяма беда!

Тя търсела помощ от мъдрия мъж,

разкъсано от болка биело сърцето и,

а той я изслушал, въздъхнал само веднъж

и казал: Бобено зърно ми трябва за детето ти.

Бягай по къщите, майчице, и търси дом,

в който смъртта не е влизала,

търси навсякъде, дори и в онзи заслон,

където за нощ спират минаващи странници,

и когато намериш място такова,

поискай само едно, единствено бобено зърно,

Донеси го при мен и ще ти кажа. А сега бягай!

Затичала се, чукала, питала, молела,

цяла нощ обикаляла от врата на врата...

изгряло слънцето, а детето прегърнало покоя,

преминало през прага на смъртта.

От болка оскотяла младата майка,

останала без сили да се вайка,

изкрещяла в лицето на мъдрия мъж:

Ти ме излъга! Тя... ми го взе изведнъж!

Не намерих дом, без скъп покойник,

не намерих твоето бобено зърно,

а уж си мъдър, на монаси настойник!

Той мълчал. Притихнал и бурния вятър.

От дъното на стаята тих глас долетял:

Разбрала си значи... смъртта е врата,

през която минаваме всички,

приеми я, ти си силна жена,

във всеки дом липсва по някой обичан.

А над тях бяла птица кръжала,

разперила гордо крила,

направила кръг, после два,

и нейде във вечнастта отлетяла.

кадри от филма "Дзен"

Редно е и аз да се поклоня(както правят японците). Благодаря!

И да споделя, че музата за тази синкопно(типично в мой стил)написана приказка е Лина Аделина и вчерашния и стих

Редно е и аз да се поклоня(както правят японците). Благодаря!

И да споделя, че музата за тази синкопно(типично в мой стил)написана приказка е Лина Аделина и вчерашния и стих

И на Линка поклон, щом трябва...

...и на Аделинка

Заспиваш ли? Ще ти разкажа стара приказка една, а ти затвори очички и чакай... ще дойде добрата, златна река. Послушай за любовта на тъжния принц и една млада пастирка. За ужас на цялата кралска рода, тя успявала да доведе пролетта с магическата си, дървена свирка. Щом чуел нейните песни, принцът се усмихвал унесено и така поносима ставала тежката му, лепкава тъга, но зли хора имало в неговата рода. Каквото решили и сторили. Прогонили ваклото стадо вдън гори Тилилейски, а малката пастирка нерадостно към своя свят тръгнала. Замлъкнала. Нямало песни. Вървяла през страшния лес, ужасена, полужива в унЕс, но изведнъж светлинка се явила и славейче отнякъде глас извисило. Пътека намерило нашето малко момиче и песен запяло за любовта си към принца лирична. И той я чул, макар и далече, макар разделени били от цяла вечност. На лицето му изгряла усмивка-Луна. Разбра ли кои са? Но ти вече заспа... Спи мое малко, момиче. Спи. Обичам те!

Редактирано 11 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Луна и паричка

Кратичка приказка ще ти разкажа, а ти заспивай, мое малко непокорно момче. Затвори очички и слушай, докато сивата вода се изтече.

Веднъж старата луна съзряла на паважа мъничка златна пара, навела се, усмихнала се даже и казала: Ти си ми сестра! Така приличаме си двете, като капчици вода.

Смутила се паричката и рекла: О, не, не е така! Ти си Луната и обичат те всички, а аз съм мъничка, изгубена, самичка...

В този момент гладно босо детенце съзряло парата и ахнало: Та ти си от злато! Бързо в джобчето си я прибрало, при хлебаря изтичало... два дни не било яло.

А той като видял паричката му рекъл: Охо, да знаеш какъв хляб съм изпекъл! Това, което ми даваш е премного, но минавай всеки ден, за теб ще има хляб на корем.

Детето запяло с чудно гласче.

Минали години. Пораснало малкото момче.

Станало оперен певец, света обикалял и носел звезден венец. Веднъж решил да се върне, родният си град още веднъж да зърне и както си вървял,руините на старата хлебарница съзрял. Спомнил си за добрият човек, душата му отмаляла, направил крачка две и сърцето му замряло. Там, до разрушената наполовина стена лежала стара златна паричка една. Дали е същата? – в миг се запитал. Тя трябва да е, тук беше къщата... Взел я, изтъркал калта и я прибрал. А когато се върнал в дома си, мъничък кът и създал. Защото от тази малка паричка започнало всичко!

Веднъж уморената стара луна я видяла, с лъч я погалила и рекла: Нали ти казах, че си ми сестра, видя ли? Помогна, обичана си и не си сама!

Но ти вече заспа... Спи спокойно, мое малко момче.

Днес е сребриста луната и в двора свири щурче.

Редактирано 29 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Ще ме научиш накрая да спя с тези твои хубави приказчуни.

Трябва, трябва да спиш... Не успявам да удържам докрай римата, но няма да се откажа от този вид кратки, ненатруфени и поучителни приказчици за малки и за големи.

Бор и ела

Имало някога, някъде в една гора, красив бор и горда ела. Всяка нощ когато изгрявала в тъмнината Луна, те се прегръщали двамата и до утринта никой не знаел какво си говорят. Тишина. Сутрин разплитали клони и по една птица излитала от зелените им корони. Ту славей, възпяващ своята роза, ту синя птица, рисуваща красота. Завидяли им другите дървета, протегнали клони, храстите с раболепни поклони застанали между тях: Пфу! – казали – живеете в грях!

Но щом изгреела нощем Луната, те пак сплитали клони и в тишината се раждали птици, напук на горските завистници.

Веднъж дошли хора с брадви в ръцете.

- Тях, тях отсечете -провикнали се дървета и храсти-ненужни са ни, напаст – и сочели с остри пръсти – елата и борът могъщи.

Но хората по неизвестна причина секли наред, а тях отминали. Дали им дожаляло, или видели птиците, когато слънцето изгряло... никой не знае!

И днес има поляна, обсипана с диви цветя, а сред тях, красив бор и горда ела. Прегръщат се нощем, за да дарят деня с красота!

Детенце мило, ти заспа, понесе те топлата, бяла вода.

Редактирано 29 март 201115 г. от Нел (преглед на промените)

"Дъщерята на Слънцето и Луната"

Някога някъде живял

един принц, красив и бял.

Дошло му време да се жени

отказал на многа принцеси засмени, защото

искал за жена дъщерята на Слънцето и на Луната.

За зла врага нямало как да стигне до небето, затова

крастава жаба една помогнала на момчето-

акуратно предавала писмата

за да се видят мъжът и жената.

А когато се срещнали... те онемели, един за друг били отредени.

Не чакали дълго, вдигнали сватба голяма и до днес казват хората:

От тази любов не сме виждали по-голяма

А ти заспи сладък сън, скъпо, мое момче, и когато навън се обсипе със звезди дълбокото небе,

сънувай най-красивата приказка, докато сивата вода се изтече.

(по африканската приказка "Дъщерята на Слънцето и Луната")

не се стърпях,извинявай,

благодаря ти за красивия спомен

Редактирано 9 април 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

За какво се извиняваш, човече?!

Щастлива съм, че приказчицата си има илюстрация!

Благодаря! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Ловецът и птицата

Лазурът песен ми изпя, която(казва) подарила му нощта. За един ловец, намерил птица с прекършени от бурята крила. Цяла зима с ласкава десница лекувал я. До пролетта. Когато цъфнал стария кестен на двора, навън я изнесъл и за пръв път проговорил:

„Ти ми беше верен приятел в нощите дълги, сподели с мен и храната.А с очите си топли съня ми завиваше, когато бях буден тогава заспиваше, но ето вече е пролет, връщат се твоите дружки от полет, затова лети, лети към тях, да те вкарам в клетка е грях..."

И тя отлетяла. Дали минал ден... или два... Но една сутрин, още по роса, ловецът дочул песен, излезнал навън унесен от чудния звук. Но вместо птицата бяла пред него стояла жена, хубавица. Усмихнала се. Една сълза търкуланата се спряла в напуканата мъжка десница:

"Принце мой(казала), ти издържа най-трудното изпитание на любовта. Можеше да ме задържиш, но ме пусна, сърцето ти кървеше, но ти подари свобода на птицата, затова... ще бъда вечно до теб, ще съм твой приятел, ще споделям копнежите ти, а ти си мечтател. И всяка нощ по една приказка ще ти разказвам, ще те завивам със своята песен, тъгата ти ще крия в своята пазва, за да бъде денят ти пъстър и весел..."

От тогава(казват) двамата макар и разделени-той при хората, тя при птиците усамотени,

не чувствали на живота болката... защото споделена, тя разкривала нова вселена, в която нямало място за горест, за мъка, а само за радост с най-бисерната, най-лъчистата сладост...

Редактирано 20 април 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Подарена приказност! Знаеш обичам съвпаденията ,но да пишем по едно и също време ,на една тема... това вече е споделена приказност.

http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Напълно споделена красота.

Онемях като видях стихчето ти...

Морето и звездата

Преди много, много години в царство далечно живеел принц. Бил красив и непокрен, но чистосърдечен и радвал поданиците със своята песен. А съседното кралство имало своя принцеса, тя шиела гоблени интересни. Оживявали, когато гласът на принца чудесен докоснел конците с новата песен. Веднъж... (не знам, дете... било отдавна, а и не това е главното), двамата млади се срещнали.и станало чудо. Били толкова влюбени, че пролетта изпреварила времето и през януари дошла. Нацъфтели дървета и храсти, долетели птиците от юг, но... всичко издушил зимният студ.

Ядосал се земният цар на двамата влюбени, омагьосал ги и прокудил далече от хората. Превърнал принца в лазурно море, а принцесата - в звезда на красивото нощно небе.

Разделени, те пак се докосвали, но скришом... невидимо за очите на хората. Тя всяка нощ навеждала жадни очи и галела водите му с нежни лъчи, а той преливал от обич и заливал брега с вълни от ласкава нега...

Веднъж принцесата помолила небесния цар:

- Пусни ме! Ти си милостив господар! Една нощ само нека ида при него...

А той отговорил:

- Не знаеш какво искаш, мило момиче... но аз те разбирам, ти го обичаш и затова нека е каквото пожела – Върви! Бъди падаща звезда.

От щастие неземно полетяла към морето ненагледно и цялото небе засияло от звезден водопад, невиждан преди от изумения свят. Но... когато с любовта си гореща се втурнала в сините, морски дълбини, водата от страст закипяла и се превърнала в пара...

Излетяла нагоре и част от морето станала облак дъждовен и от тогава все вали ли, вали... като хорските чудни мечти.

А звездата... От студа на водата се пръснала на милиарди малки парченца, тъй живи, мили, красиви... Нарекли ги -делфини игриви. Но никой до днес не разбира езика, на който говорят. Да. Учените още спорят дали не са близки до хората...

Не. Не е тъжна приказката, мило момче, любовта е това - тя не спира, тече... Морето и звездата още са живи, млади, красиви и радват земята със своите песни...

А когато е жива Любовта, животът е много, много по-лесен...

вместо думички

Вървя по плажа нощем

и къпя се в звезди

морето днес ще ражда

олюбено блести..

Там съм ,но се крия

не искам да шумя

непипана магия

да остане любовта..

В този звездопад

когато се целуват

отронени звездите

от небесната си гръд

докосвайки вълните

с морето си шептят...

Там съм, но се крия

как да се явя,

непипана магия

да остане любовта..

http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Благодаря ти, Съкровище! Ти си един от много малкото хора, които разбират това, което казвам в кратичките си приказки отвъд думите...

Току-що виждам тази тема, аз, занимаващата се с глупости. Започвам да чета от първа страница. и да се наслаждавам.

Три капки

Спиш, малка моя, и се усмихваш в съня си.

Когато се ражда човек, в онзи кратък миг на първия му вик, на първата глътка въздух, при него слиза красавица неземна. Трудно е да се опише хубостта и с думи, защото е събрала в себе си всички прелести на природата. И бистрата вода, и сочните земни плодове, и грацията на дивите животни, и силата на огъня, нежността на вятъра... Тя разтваря малката ръчичка и капва три капки от течност, чийто аромат не могат да уловят и най-добрите майстори на парфюми, чийто състав не могат да определят и най-добрите химици, чиито грамаж не могат да изчислят и най-добрите математици...

Дарявам ти Любов! Пази я, загубиш ли я, в страх ще преминат дните ти!

Дарявам ти Талант! Работи, но внимавай, че талант и слава понякога човека унищожават!

Дарявам ти Свобода! Не я продавай! Продадеш ли я, на щастие не се надявай!

Живей, Човече!

Спиш, малка моя, и се усмихваш в съня си.

Дясната ти ръчичка е стисната в юмруче. Пази ги, малко мое момиче, пази даровете на Съдбата!

Редактирано 5 май 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Нел, ти дишаш в римаhttp://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif