Благодаря ти, Ев! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Ти чуваш ли как ни разказва реката

за момичето нежно с коси като злато...?

Било тъжно...

И тогава върбата превила снагата си

с шепот отронила бяло лиричие:

"Ще се приведа, да поплача с теб,

а ти си бълбукай,

нека тече там където е текло!

Нека се вдигне момино чело,

лъчиста усмивка да грейне,

защото любовта е в сърцето

и всяко предателство

пред нея бледнее..."

"... и затова мъдрият остава ведър в мъката, и злото не прониква в сърцето му..."

На Еви с обич!

Стискам ти палци! Усмихвай се!

Усмивката

Сложи глава на топлото ми рамо,

като изгубени деца в гора,

Луната ще ни свети само,

а аз ще ти разкажа приказка сега...

Живяла вдън горите Тилилейски

мома с неземна красота,

далеч от драмите житейски

плетяла пъстри чергила.

И нишчица от лунното сияние,

заплитала красивата мома,

завиеш ли се... няма отчаяние,

сънуваш златната река.

Купували ги скитащите хора,

разказват и до днес за нашата мома,

как непрестанно, без умора

изтрива от лицата полепнала тъга...

Слушаш ли ме, мило момиче?

Ще ти издам тайна една-

момата Усмивка се е наричала...

хайде... усмихни се сега!

Приказка за Любовта

- Не се страхувай от бурята, мило дете, довери се на вятъра... нека той отнесе тъжните мисли, неволите, болката от мъничкото ти сърце...

Чувам я. Всеки път ми говори, когато небето тревожно гърми, когато светкавици цепят простора, когато косо и силно вали. Разказва ми приказка стара, а аз я прегръщам с малки, топли ръце, навън буря се вихри, а в разгара и... заспивам с доволно лице...

Живеела в далечно царство принцеса с неземна красота, при нея се връщал вятърът от странство с подарък за своята жена. Той носел и хорската мъка и болка, и злоба, и ревност, омраза и завист, а тя с усмивка ги пазела и в най-тъмните нощи изплитала от тях чудни неща. Плетяла и мънички кошници, в които по утринна роса поставяла беличко цвете-било обичта, червеното-радост, а синьото, лазурно като морска вода, наричала щастие. Тя била Любовта. И пращала своите верни придворни в най-далечни и тайни места, разнасяли кошничките, дар за всички големи и малки деца на майката Земя. Но имало хора, които така и не разбрали как да се грижат за своите малки цветя. Някои... дори ги продали да си докарат пара... Други бързо забравяли за щастието, обичта, радостта и търсели ги в другите, а истината е една: Кошничката е сърцето и те са там, живи икони в нашия храм...

- Не се страхувай от бурята, мило дете, довери се на вятъра... нека той отнесе от малкото сърце всичко, което би задушило онези чудни цветя, дар от Принцесата, дар от Любовта.

Редактирано 9 юни 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Приказка за плачещата върба…

Това се случило преди много, много години в далечно царство на изток - в страната на Изгряващото Слънце. В малко селце живеела чудна красавица. Била бяла и нежна като пяната на морските вълни, косата и дълга, гъста и черна, контрастирала с лицето и като гарваново крило на сняг, а очите и... ех, те сменяли цвета си. Когато вървяла през поляните, тревата радостно шумоляла под нежните и крачета, тогава очите и били тюркоазени. Когато се къпела под водопада и водните капчици доволно целували малкото и тяло, очите и ставали сапфирени, а когато отидела в гората, дърветата се покланяли с тежките си клони, тогава очите на момичето добивали цвят на кафяв диамант.

Веднъж, както се разхождала покрай реката, чудната мома срещнала красив момък. Не бил като другите млади мъже, около него било някак по-светло, сякаш слънцето слизало по-ниско, а когато заговорил думите му стоплили като мека завивка. Той не бил обикновен човек, бил Слънчев лъч, измолил от Боговете да го пуснат за едно лято на Земята. Влюбен във великолепната красавица, искал макар и за съвсем кратко време да я види отблизо, да да усети аромата и, да потъне в красивите, сменящи цвета си очи...

Така и станало. За любовното им лято и до днес се разказват легенди, но... това е друга приказка...

Когато дошъл първият есенен ден, младият мъж трябвало да се върне обратно при Слънцето. Горест го обзела, мъка голяма, не искал, но... в живота често се случва да става това, което не искаме.

Заминал. Прибрал се вкъщи тъжен. Не можело повече да слезе на земята, но успял да измоли боговете да направят така, че неговото момиче никога да не умира, за да не умре и любовта им, от която всичко оживявало.

Чудели се боговете, мислили и накрая решили-превърнали красивата девойка в приказно дърво. Хората нарекли дървото Върба. Така се казвала тя.

Това било преди много, много години, а любовта между Слънцето и Върба е жива и до днес. Всяка есен тя изпраща своя любим на далечното му пътешествие, подарявайки му листенцата си, а пролетта го посреща с нова, още по-красива корона и дребни дечица-млади върбици.

Старите хора разказват, че Върба била горда девойка. Не искала любимият и да разбере колко страда от разстоянието помежду им, не можела да позволи да я вижда как горко плаче и затова привела клоните си. Така той я вижда в цялото великолепие, но не знае как тихо, тихо тя рони бисерните си сълзици в реката, която единствена знае колко е голяма любовта на Върба...

Казват, че ако искаш да видиш любим, който е далеч от теб, трябва да приседнеш под плачеща върба, да се вслушаш в тихия напев на тънките и фини листенца, да оставиш да те погали с нежните си, дълги клони и тя ще ти подари сълзица, а в нея ще видиш любимия образ...

Редактирано 28 юли 201115 г. от Нел (преглед на промените)

Ти да вземеш по- често да ми разказваш приказки,чуваш ли?Пък аз ще ти задавам въпроси, както правех едно време. Аз нещо се обърках и заспах преди да си ни я показала,но пък и след сън е хубаво да си намерих една такава красива...и тия променящи се очи, ех значи..

Редактирано 28 юли 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Питай... питай... ще пробвам да отговарям с приказки, но... не обещавам! А променящите се очи... е, не е задължително да са очите Но който както я разбере.

Е, сега, знаеш че са ми слабост.. иначе да, така е още по - вълнуващо. Лично аз откривам скрити камъчета. Чудно ми е какво се крие зад смарагда, винаги ме е привличал този камък .Отплеснах се...

Редактирано 28 юли 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

А аз, не харесвах върбите...Много обичам всяко дърво, а върбата - заобикалях. След твоята приказка, Нел, се влюбих във Върбата.

Радвам се, че ще се вгледаш(дано ги обикнеш!) в тези невероятно живи, жилави, силни и красиви дръвчета, Еви!

Мисля, че не случайно в източната култура върбата символизира деликатността и нежността, еротиката, пролетта, символизира мъдростта... символизира живота!

В западната култура на върбата са отредени символите на меланхолията, тъгата, смъртта...

А нима те не са част от живота?

Чудно ми е какво се крие зад смарагда

Вечната пролет, безсмъртието... Любовта, Уиши! Но ти знаеш, Хитрушо!

Обичам когато знам, без да знам. Думите...

Редактирано 10 август 201115 г. от Уиш... (преглед на промените)

Обичам когато знам, без да знам.

И аз...

Интуитивните знания са истинските знания...

И аз...

Интуитивните знания са истинските знания...

Така е, Нел и от вчера съм се зачудила защо "стоях настрани" от върбите. Има нещо важно за мен, което не мога да разгадая и това ме "гложди".

Извинявай за спама, но провокира много догадки и чувства в мен...

Благодаря ти за приказките, които ни подаряваш.

Какъв спам, човече? В темите за изкуство нещо, което е свързано с написаното(нарисуваното, сниманото и т.н) не може да бъде спам!!!(в една тема тук вече не пиша заради грубото незачитане на съчетанието от звук, думи и картина, а това най-опростено казано е живота)

Възприемаме символиката по усет. Вероятно възприемаш върбата като символ на тъгата, а не харесваш тъгата... Аз я харесвам. Тя често е заместител на гнева и злобата и определено я предпочитам пред тези двете. Да. Смятам, че има много красива, раждаща тъга.

Моите приказки са изключително опростени, но се надявам да "говорят". А знам, че на всеки, различно ще "говорят".

На Уиши с много обич и като благодарност за красивата приказка, която ми подари

Приказка за дъжда, оазисите и още нещо...

Преди много години в далечно царство живяла чудна хубавица. Косата и се спускала свободно по раменете и и никой друг нямал толкова красива коса-буйна, жива, а къдриците и светели на слънцето като златни нишки. Много от хората завиждали на красавицата, така и не разбирали, че косата и е толкова хубава заради дъжда... Да. Може и да не ми вярвате, но винаги когато валяло, тя излизала на открито, протягала двете си ръце сякаш искала да прегърне небето, а дъждовните капки се стичали по косата, рамената, по цялото и тяло. Докато другите хора все бягали и се криели, виждайки тъмният облак, в който се криел Дъжда, тя излизала насред полето и протягала белите си, като мрамор ръце, нагоре.

После все се намирал някой да измърмори:

- Този дъжд... как изпомачка тревата...

А нашето момиче усмихнато казвало:

- Само е полегнала тревата, ще видиш утре как ще изправи снага и ще се протегне към слънцето. Дъждът е добър.

- Да, бе – продължвал мърморкото – предния път изкорени две дървета, събори моста...

- Точно така – съгласявало се момичето – но дърветата бяха вече стари, нуждаеха се от заслужена почивка, а виж новото мостче – много по-здраво и красиво е от онова, което дълги години е служело на хората и му е било време да отпочине от тежестта, която е носило...

Дъждът дочул как хубавицата го защитава и веднъж, когато тя била излязла на разходка, а небето било толкова ясно лазурно, без нито едно облаче, изведнъж само над нея завалял кротък, тих дъжд. Толкова нежен тя не го била усещала никога преди. Вдигнала очи към небето и прошепнала:

- Плачиш ли, мой прекрасен Дъжд? Какво се е случило?

- Не. Не плача, Красавице. Няма друг начин да ти кажа колко е хубаво някой да вижда и доброто, което правя... хората все лошото виждат... Обикнах те. Ти си моята Дъждовна Кралица на земята... – гласът бил толкова галещ, че момичето се разплакало от нежността, която усетила дълбоко в сърцето си и сълзите му се смесили с дъждовните капки. Това тя чувствала за първи път и било толкова красиво усещане, че не искала никога, никога да не свършва.

- Не си отивай – извикала тя на Дъжда, но той вече бил заминал някъде. Никой не знаел къде ходи, знаели само, че където и да ходи, някой ден отново се връща.

Минали години, а нашата красавица всеки път танцувала под дъжда и той всеки път смесвал капките си с нейните сълзи.

Но... както се случва в и в приказките, нищо вечно няма.

Наложило се семейството на момичето да поеме на дълъг и труден път през пустинята. Били смели и издържливи хора, не се плашели от трудностите, вървяли дни и нощи, но свършили водата, която носили със себе си, а не намирали изворче, нямало го и Дъжда да облее морните им от слънцето тела и да разкваси напуканите от жаждата устни... Една нощ красавицата се отдалечила от бивака, където вече едва дишали нейните най-близки хора, седнала на пясъка и горко заплакала. Плачела и се молила Дъждът да дойде при нея, за да спаси любимите и...

Плакала толкова дълго, че не разбрала кога, уморена от пътя, жегата и жаждата заспала... На сутринта, когато отворила очи, ахнала. Около нея имало свежа трева, огромни дървета хвъргали дебела сянка, храстите правели завет от бурните пустинни ветрове, а съвсем наблизо бликало изворче, което се вливало в кристално чисто езеро. Не можела да повярва на очите си и се щипнала по бузата, за да се увери, че това е истина. Кожата на лицето и била влажна, а косата и била върнала блясъка си, загубен от непрекъснатото излагане на жарките слънчеви лъчи.

- Благодаря ти! – викнала красавицата към небето – благодаря ти, Любими мой Дъжд!

И се втурнала да доведе семейството си в това райско кътче.

Далеч бил Дъжда, но чул благодарността и. Усмихнал се и казал:

- Не, Кралице моя, ти сама сътвори този оазис с любовта си, но не го знаеш още...

Тогава в небето се появила чудна дъга, в която цветовете хем запазвали собствената си яркост, хем се преливали един в друг...

Хората вдигали очи и се радвали на чудното явление, което за първи път виждали.

А в пустинята, по пътя където минавала красавицата, се появявали нови и нови оазиси, които и до ден днешен са пристан за уморени, жадни странници...

Редактирано 10 ноември 201114 г. от Нел (преглед на промените)

... може ли да не казвам нищо ...?

Приказката е прекрасна, Нел!!! И аз обичам дъжда, но не съм си и помисляла колко е тъжен и необичан... Всъщност, знам, но сега разбрах

Благодаря, момичета Не "необичан", Еви, а плашещ. Хората се страхуват от любовта. Не е ли така?

пак си припомних...

Имаш ли идея колко много ме радват думите ти, Еви?! И песента... Защото аз няма да спра да пиша за тази огромна сила в нас, която до болка не познаваме, но която чака... чака да бъде отключена, за да ни помогне!

Днес ми се изпращат усмихнати писма. ( : За теб, разказваче на приказки! http://youtu.be/Nl6r7VyLZ9w

Редактирано 29 ноември 201114 г. от Уиш... (преглед на промените)

Уиши... прости на един голям заплес... чудна музичка, чудни рисунки, чуден поздрав

Няма за какво, пък и писмата не са така нетърпеливи като....те могат да чакат.

Бреза и клен

В заскреженото утро една стара бреза, приказка ми разказа. За любовта.

Била още зелена фиданка, до нея растял млад и строен клен и гледали се... клони в клони всяка нощ и всеки нов ден. Те пораснали заедно, не били вече малки деца и както се случва(уж случайно) омагьосала ги любовта. Тя го милвала нежно със зелено-бели листа, той от студ я защитавал, от вятъра и от снега.

А в клоните им пеели птици. Щастливи били дълги дни. В листата им греели десетки Зорници и така... докато магистралата ги раздели. За да прокарат път през гората отсекли стария клен. Останала сама брезата, тъгувала ден подир ден. Но веднъж пътуващи спрели. Били възрастни вече, съвсем побелели. Гледали я така бяла и нежна, завита на тъгата с дантелена одежда. Мъжът се обърнал към свойта любима:

- Помниш ли клена до нея, скъпа Катрина.

- Да, помня хубавеца, нали от него клонче си взех, корени пусна, порасна голям и ни закриляше в нашия дом, нашия храм...

- Нека да направим поредно добро, до брезата да върнем нейното скъпо дърво.

- Да го направим! – плеснала с ръце жената и сякаш слезнала на земята дъгата...

В заскреженото утро стара бреза, свела клони в прегръдката на кичест клен, приказка ми разказа... озари с любовта си моя нов ден.

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=4CuuvMWzABU

Редактирано 22 февруари 201214 г. от Нел (преглед на промените)

О, Нел... ...ако можеше без думи да ти покажа асоциациите си... Мисля си обаче, че пак ще ме разбереш... Даже не знам дали песента няма да е като кръпка към приказката ти, но със сигурност е допълнение към асоциацията ми... Е, успя да напълниш един комплект очи...