Луиз ЛАБЕ 1524(?)-1566 Венеро светла, скитнице в простора, чуй моя глас; ще пее, ще трепти – дордето горе твоят лик блести– от грижите и тежката умора. Очите си за миг не ще притворя, ще плача, взряна в твоите черти. Възглавницата мокра виждаш ти, ревниво скривана от всички хора. Душите уморят ли се, тогава сънят със сладък отдих ги дарява. Под слънцето търпя до вечерта и щом почувствам се съвсем разбита и легна си и сън не ме връхлита, да се изплача – кратка е нощта. * * * Дордето още сълзи имам аз, да плача за мига прекаран с мене и с мъката, неспираща да стене – макар и слаб – се бори моят глас; дордето с нежна лютня на колене за тебе дърпам струните в прехлас; дордето над духа си нямам власт и той към тебе само устремен е – животът все тъй ще ми бъде скъп! Но щом очите изтекат от скръб, гласът – прегракне, натежат – ръцете и рухне и духът, и няма как за моята любов да разберете, смъртта ще моля – да настане мрак!

Следил съм как изгряващите дни ласкаят с царствен поглед планините. След туй докосват с устни равнините и позлатяват бледите вълни. Но често позволяват небесата на низшите мъгли да ги осеят, и те до здрач под слънцето вилнеят, лишавайки от светлина земята. И мойто слънце грейна тъй за час, и то над мен запали утрин ясна. Но легна нисък облак между нас и гордата му светлина угасна. Това не ме изпълва със презрения. Дори слънцата имат и падения Измъчен да блуждая, търся сън в блажената прегръдка на леглото. Но легна ли, отново литвам вън в мечтите си по пътя на телото. Мечтите ми навън политат пак, към теб усърдно стотен път прииждат. А моите очи покрива мрак, какъвто само слепият е виждал. И в мрака щом ликът ти заблести, пред моя взор, лишен съвсем от зрение, нощта изглежда приказна, а ти си светло сякаш някое видение. Тъй вечно в път се скитам, ангел мой, и ден, и нощ без отдих, без покой. Художник стана моя взор и вред рисува в мене скицата ти жива. Телото ми е рамка на портрет и най-доброто в мен е в перспектива. През майстора виж майсторски дела. Лицето си открий пресътворено в ателието с кръглите стъкла. То с твоите очи е застъклено. Но как са близки нашите очи! Рисуват мойте твоя лик и ето, през твоите грейват слънчеви лъчи, нахлуват и блестят в ателието. Очите виждат твоето лице, но не и твойто любещо сърце. Но как, лишен от всякакъв покой, да превъзмогна тази моя слабост? Нощта не носи мир, денят и той като нощта не ми донася радост. Денят и мракът сключват враг и враг — в свещен съюз невидими десници. И аз, преследван от зори до мрак, тъжа в нощта с измъчени зеници. Денят да трогне, всеки миг твърди устата ми, че ти си изгрев ясен. Нощта лаская с нейните звезди. Те имат, казвам, твоя взор прекрасен. Но все по-блед е следващият ден и все по-черен този мрак над мен. Когато паметта ми призове на съд из мрака спомена неволен и губя пак щастливи часове, от старата си скръб отново болен, аз, който плач не зная, съм готов да плача с глас за мъртвите в земята и пак тъжа над минала любов и над лица, изтлели в тъмнината. И вътре в мен един сподавен глас изрежда мойте загуби смутено. И пак заплащам твърде скъпо аз това, което вече е платено. Но мисълта за тебе, ангел мой, ми връща пак отнетия покой. Този път реших да сложа нещо на Шекспир и от превода на В.Свинтила

След две години отсъствие, ето ме отново тук Хайде, приятели, изберете си отделни строфи от любими ваши поети и ги комбинирайте в нова китка. На мен ми е забавно. А на вас? Нима не е красива китката от произведения на Пеньо Пенев. Така едни от най-красивите неща на даден автор можем да прочетем на един дъх. Това е нещо ново за свикналите да четат оригиналните творби и ще предизвика интереса им да ги прочетат отново.