Бях отскоро в квартала.

Но веднага я забелязах.

Вървеше от единия край на блока си до другия.

И пак обратно.

Сгушила чантичката си,сякаш сгушила душата си.

На село,в детството ми,също съм виждала такава жена.

Тя вървеше от единия край на селото до другия.

И сега,когато видях нея,пристъпвайки бавно по тротоара,си спомних за другата.

Как всеки на село я наричаше лудата,а аз бях дете и не разбирах защо й се подиграват.

Започнах нарочно да минавам по нейния тротоар.

Когато се разминавахме й казвах:

"Добър ден! Всичко най-добро!"

Тя ме поглеждаше за миг уплашена и отговаряше едно и също:

"Не ви познавам"

Този диалог продължи близо месец.

Бях много щастлива,когато един ден на поздрава ми тя отвърна:

"Мерси,подобно"

Беше ми повярвала.

Мъничко поне.

И този диалог също се повтори още няколко пъти.

Не знам какво е преживяла.

Исках само да знае че съм неин приятел.

Че може да се опре на мен,че мога да й помогна с каквото мога.

Усетих че го разбра.

Вчера пак вървеше по своя тротоар.

Сгушила душата си.

И когато отново се разминахме тя ми каза:

"Добър ден,аз съм Вера"

Харесва ми, допада ми - чувството. Не знам кой и кога го е писал-може и да си ти, няма значение. Има нещо много истинско в това.

Харесва ми, допада ми - чувството. Не знам кой и кога го е писал-може и да си ти, няма значение. Има нещо много истинско в това.

За съжаление, звучи ми познато...

За съжаление, звучи ми познато...

Какво имаш предвид?

За съжаление, звучи ми познато...

Може,ако си бил в душата ми и в мислите ми,когато съм го писала

Може,ако си бил в душата ми и в мислите ми,когато съм го писала

Не. Просто познавам такъв човек. Същите изплашени погледи, същото недоверие, същият страх от болката и все пак да търси топлина. Не е Вера... Но тя не е единствена!

Много е дълбоко, разтърсващо...тъжно.

В очите на един изплашен, отчаян, измъчен човек понякога е побран целия свят.

И само други очи...могат да му върнат усмивката...

Невероятно, но много тъжно . Познато ми е до болка .

Днес Вера сякаш ме чакаше.

Отново си беше гушнала чантичката,но когато ме видя,се усмихна и ми каза :

"Здравей !

Купих си тесто.Знаеш ли как да си направя пица?"

После седнахме на една пейка и започнах да й казвам как да си я приготви.

И не продължи по тротоара,а се прибра.

В очите й вече имаше мъничко Слънчице.

А аз бях безкрайно щастлива,че й го върнах.

Дори и за миг.

Че я накарах да се усмихне.

И да ми повярва.

Много тъжно haidukpikaso.

Всеки ден всеки от нас среща такива хора но едва ли объща внимание, залисан в собствените си проблеми. Твоето откровение ме накара да се вгледам в хората около мен и искренно ти благодаря че сподели за тях с нас

Безкрайно ми е познато....Всъщност мисля,че на всеки човек му е познато малко или много...Всеки от нас в даден момент от живота си се е страхувал да живее,да диша и...вярва...И все пак за правилен отговор приемам:Аз вярвам!Макар че съм страдала,макар че съм тъжила и бягала,и съм се страхувала...Защото няма нищо по-хубаво да се доверяваш,само така можеш да усетиш емпатията на света около себе си!Хубаво е haidukpikaso!Поздравления за искреността!