TheDarkAngel

От мястото на събитието

Това е моя опит за роман - всъщност са няколко романа,които са свързани - нещо като трилогия. това е първия, а другите засега са идея. този сега е в процес на писане, но ми се струва че издиша. публикувам началото - а по-нататък и другите части - за да чуя вашите коментари и забележки. ако имате желание, насочете ме. част : На дъното Предлог Денят беше слънчев и топъл. Усмихнат. Като очите на Здравко. Очите, които нямаше да види никога повече. Тълпа от хора, облечени в черно се бяха скупчили около изкопаната дупка. Господи колко много хора. Хора, които през последната година не се бяха сещали за него. А сега плачеха и скърбяха за тялото в дървения ковчег. Каква ирония, какъв театър. Сега разбираше, защо Здравко странеше от тях - далеч от лицемерието, далеч от маските. Бенджи стоеше встрани. Далеч от всички тях. Беше застанала така, че да вижда всичко, и пак да не е до тях. От ляво се беше скупчила "Групата" - тези, които знаеха всичките си тайни, които се бореха заедно с болестта си. Отдясно бяха бившите му съченици. А най-близо майка му и мъжът, които се беше грижили за него, макар че не му беше баща. От другата срана на жената стоеше висок мъж с бяла коса вързана на опашка - изпод черния потник се виждаха ръцете му осеяни с татуировки, получени от затворите из България... Бенджи позна човека от снимките, за който Заки беше казал, че е баща му. Стоеше и гледаше театъра им. И ги съжаляваше. Сега се сещаха за него, сега съжаляваха че няма да го видят повече... Само тя знаеше през какъв ад беше минал Здравко през последните 2 години. Къде бяха те когато Здравко се бореше за живота си в онази болница? Къде бяха когато Здравко се лекуваше в отделението? Къде бяха когато Здравко се завърна от Испания? Къде бяха когато Здравко се мъчеше да започне живота си отначало? Само тя и Ники... Само те бяха до него... Ники... От задължение... Задължението, че са израснали заедно, че семействата им са свързани... Дори момичето, което бе готово да я удуши преди 3 години, че Здравко предпочете Бенджи, пред нея... Дори тя беше вдигнала ръце от него... Свещенникът свърши словото си и гробарите започнаха да трупат пръстта върху ковчега. Тълпата около гроба не се разотиваше. Чакаха да отрупат гроба с цветя. Мaйка му виеше... Беше дошла от Карибските острови, където живееше в луксозна вила с своя любовник. - Жалко... - прекъсна мислите й един глас. Бенджи се обърна и видя един от "тях". Един, който за пореден път се убеждаваше че борбата за живота няма смисъл. Бенджи ен знаеше как да го убеди, че не е така. В момента нямаше и сили да го направи. Психотерапевката, която работеше с тях трябваше да направи това. И го правеше... - Трябва да се бориш... да се борите... Да не се предавате... - намери сили да каже. - Заради него... Покажете му че можете да победите... Той ще гледа отгоре. Изведнъж осъзна колко жалки са думите й. Как в една нормална ситуация, това слабо момче, с изпити скули,би й се изсмяло. Но той не се изсмя. Погледна към дупката. - Да... Трябва... Но никак не е лесно... Ето го резултата... Той се предаде... - Не се е предал... Той се бореше до последно... Просто една грешка... и край... - Да. - Тино гледаше унесено. Бенджи се замисли, дали преди да дойде тук не си беше взел "лекарството"? Лекарството, което уби Здравко... - Това днес... Трябва да те мотивира, да не стигнеш до тук... - Трябва... Тино. Момчето с което Здравко делеше една стая в отделението. Тино, колкото близък за Здравко, толкова и непознат. Тино, най-добрият му приятел в Групата. Ники не ги познаваше. Ники не беше присъствала на сбирките. Бенджи беше част от тях. Знаеше тайните им, знаеше всичко това за Заки, което никой друг извън групата не знаеше... Гробарите свършиха с пръстта.Бяха оформили една камара с пръст. Един по един роднините на Здравко минаха оставиха цветята си и се отдръпваха да направят място за следващите. Когато тълпата се разпръсна, Бенджи, Ники и Тино се приближиха. Бенджи пушеше - не толкова от нуждата да пуши. Просто искаше да запали цигара, да я изпуши вместо него. С крайчеца на окото си виждаше как всички се отдалечаваха от гроба. Вървяха към асфалтирания път разделящ полето осеяно с грoбове на 2 половини. Вървяха бавно с наведени глави. за тях живота продължаваше... Бенджи изпуши фаса и едва сега приклекна. Ники и Тино седяха зад нея, а ръцете им бяха празни, цветята им бяха някъде сред купчината от цветя. Бенджи постави върху купчината пръст шарения букет от слънчоглед, и зелена украса. Беше се спряла на това, за да не е стандартен букет от рози, карамфили и тем подобни букети. Гробът беше отрупан с цветя, и пръстта не се виждаше. Изправи се бавно. "Играта свърши. - помисли си на ум. - Сега можеш да си починеш от всичко... Сега можеш да избягаш от фалша, и от всички, които те дразнеха че не са като теб... като нас..." - Ликуваш ли? - сепна я познат глас. Бенджи се изправи бавно. Нямаше сили, нямаше желание да се обърне. - ... кажи, боклук... ликуваш ли че го уби? Бенджи потръпна. Едва сега се обърна и видя бившата си приятелка. Едва сега усети празнината между тях. Празнината, която беше назряла между тях през тези 2 години. - Аз бях до него през тези години... Борих се с него... Преживях всичко... А вие го изоставихте като бездомно куче... - промълви. И в миг се укори. Трябваше ли да изтъква това. Точно тук? - О... както винаги в ролята на жертвата. - просъска с ледено лице момичето пред нея. Зад нея, на известно разстояние стоеше Велико, за 2 години беше напълнял до неузнаваемост. - А защо се стигна до там... до болницата, до Испания??? - защото... - защото ти го уби... преди 2 години... уби го с детското си поведение, с егоизма си, с себелюбието си... ако не беше ти, нямаше да се стигне до тук и ти го знаеш... Бенджи се сви. От обвиненията, от погледа, който я пронизваше през тъмните слънчеви очила... - Не мисля че тук е мястото за такива разговори... - намеси се плахо Ники и пристъпи към тях. Бенджи видя как Тино сви юмруци и погледа му шареше към Групата, която ги чакаше в буса на асфалтирания път. Бяха ги пуснали от отделението специално за погребението. Там бяха и "бившите" - тези които днес не бяха в отделението, но ходеха в Центъра. Ако станеше нещо, щеше да хукне натам, за покрепление. - Млъкни, мръсницо... Сега говоря аз... Ти го започна, тя го доуби... Курви миризливи... - Анджи изпадаше в истерия. - Мери си приказките... - присви очи Ники. - защото какво... ще кажеш на Татенцето да ме напляска ли... - ехидно се засмя Анджи. - или ще му кажеш да прати биячите си... После моите неговите, и теб... и ше стане мазало... - заплашваш ли ме? - просъска ники. Беше загубила търпение. Бенджи виждаше как все по-трудно се владее. В този момент се намеси Велико. Бенджи мислено му благодари. - Хайде, да тръгваме Анджи. - стисна я за лакътя. - наистина прекали... Анджи се овладя навреме да не напсува и него. Тръгна послушно. След 10 крачки се обърна... към Бенджи, която трепереше от чутото. - Слушай ме внимателно, к***о.. Тук пред този гроб, се заклевам... Ще съжаляваш за всичко което ми причини... За всичко което му причини... - Върви! Казах! - чу се гласът на Велико. По-мъжествен, по-груб, по-властен. - ... Ще те съсипя, така както съсипа него... Ще съжаляваш че си се родила... и ще свършиш тук. - отсече Анджи и се отправи след Велико. Обърна се през рамо и процеди последните си думи - помни ми думите

Три дни преди смъртта - Добре! Този път се получи горе-долу. Алисия, ти си главна героиня, след два дни е спектакъла, а ти не си знаеш репликите, може ли такова нещо! Срамота! Почивка, след десет минути продължаваме! - една ниска и леко прегърбена жена, видимо обзета от сценария гледаща някъде, неопределено, говореща с дрезгав глас изпълни цялата зала със силен шум. Това бе режисьорката на постановката "Три дни преди смъртта". За студентите от НАТФИЗ тя беше много важна, тъй като щяха да я изнасят в чужбина и то не в коя да е държава, а в Италия. За пръв път щяха да играят на чужда сцена. Десет минутната почивка мина бързо. Трупата не се състоеше от много актьори. Главната героиня беше Алисия. Младо и жизнено момиче, мечтателка. С прекрасна визия и изразително лице, тя омайваше публиката. Нейният партньор ( тук е мястото да вмъкна, че "Три дни преди смъртта" се разказваше за двама влюбени, борещи се за забранена любов), в който тя бе влюбена не само във спектакъла, бе Стелиян. Имаше още трима-четирма младежи с по-малки роли. Двата дни, през които Алисия трябваше да научи репликите, не бяха лесни -отношенията и със Стелиян също. Те се опитваха да крият любовта си от екипа или поне от учителката си, тъй като не бе редно. Той бе по-голям от нея и никой от възрастните не одобряваше това. Не им бе лесно да крият тази любов, в момента, в който те си говореха, ако се загледате във очите им, ясно щяхте да видите едни малки вълшебни звездички, блестящи там. Чувствата им бяха много силни, а мисълта, че ще прекарат десет дни надалеко от родители и проблеми, само двамата, караше усмивките им да греят като сто каратово злато. Беше 15.08.2006 година, нощта преди сутрешното отпътуване за Венеция. Алисия гласеше своят багаж и очакваше тръгването. Една мрачна мисъл не я оставяше да диша спокойно. Това, което тормозеше съзнанието и бе, че Стельо (както го наричаха всичките му приятели) не отдавна имаше прекрасна, романтична връзка с едно момиче, което замина за Италия. Дали той нямаше да остане там, при нея? "Не, не, не би било възможно. Та той ме обича. Алисия ,стегни се и не си мисли глупости!" Така тя се самоокуражаваше. Сутринта на тръгването дойде. Всички бяха развълнувани, сърцата им туптяха за новото и различно, което ще видят зад граница. Смееха се и редом с това плачеха. Запазваха си места в автобуса. И в приказки помежду си и съвети от родители неусетно дойде време да тръгват. Сълзите леко капеха от очите им, но сякаш бяха добре облечени в професионална актьорска игра. Едва ли им беше тъжно за родителите им, та те щяха да си правят каквото искат цели десет дни и то в Италия. Алисия и Стелиян през пътя от София до границата се държаха безпристрастно един към друг. Опитваха се почти безуспешно да крият чувствата си. На границата бяха към 01.00 часа. След като я минаха, единствените будни в целият автобус бяха Стельо и Алисия. Някаква мисъл не им даваше покой и това бе мисълта им един за друг. Изгаряха от желание да слеят горещо устните си, да погалят кожите си. Изведнъж и двамата скочиха като ужилени и се прегърнаха. Седнаха един до друг и се целуваха. Изглеждаха като картина на някой велик художник: харесващи себе си, влюбени в душите, прегърнати нежно, целуващи се страстно... Мистичният привкус, който допринасяше отражението на луната в автобусното стъкло, бе завършек на творението. Така изкараха целият път до Италия, влюбени. Не след дълго пристигнаха. Хотелът не беше нищо особено. Малка сграда, с почти никакви екстри. Трябваше да свикват с това, актьорите рядко получават розовото в живота. Настаниха се и тръгнаха на разходка. През всичките 3 дни преди представлението Алисия и Стельо не спираха да бъдат заедно. Разменяха си нежни жестове на едни от най-красивите места в света. Гледаха падащи звезди под Италианско небе. Разхождаха се заедно по един огромен площад. Ловяха гълъби и си пожелаваха тайно да бъдат заедно до сетния си дъх, а после ги пускаха в небето. Тайно си купиха сувенири и си ги размениха. Ако трябва накратко да ви кажа за тези три дни, бих казала само едно: красива българска любов с Италиански привкус и много силни чувства. Денят на спектакъла дойде. Всички "бяха на тръни", притеснени и уплашени. Момичетата се бяха усамотили в женската гримьорна и се гласяха. Стелиян с нетърпение чакаше своята принцеса, за да излязат на сцената и да покажат на Италианката публика стойностен български театър. Алисия отвори врата и се показа. В продължение на пет-десет минути Стельо не откъсна очи от нея. Дългата и червеникава коса бе прибрана леко назад, красивите и пъстри очи бяха подчертани вълшебно. Една бяла копринена рокля подчертаваше идеалните и форми и се спускаше бавно по дългите и крака. Мъничките бели пантофки й придаваха приказен вид. - Хайде, стига сте се мотали! До кога трябва да ви чакам! - възрастната госпожа-режисьор се скара. - Прекрасна си! Приличаш на паднала небесна звезда или може би... не! Прости ми, красавице, че те сравнявам с нещо видимо, защото ти си невиждано хубава - тези думи, изречени от Стельо, подкосиха краката на Алисия. Спектакълът започна. Думите му още кънтяха в главата на Алисия, но въпреки всичко те се справиха много добре. Публиката беше на крака. След представлението всички се прибраха и си спретнаха малко купонче. Третокурсниците от НАТФИЗ заслужаваха едно голямо „Браво” за този спектакъл. Дойде часът на тръгването. Не на всички им се искаше. Малкият и красив свят, който Стельо и Алисия си изградиха в Италия, бе съвършен, единственото, което можеше да го развали, бе краят на турнето, а то дойде. На тръгване също имаше сълзи. Странно, този път те не бяха актьорски сълзи, а истински. Не им бе лесно да си тръгнат от това място, там оставиха куп чуждестранни приятели и красиви моменти. Ала носталгията за България се бе появила във всеки един. Режисьорката реши да направи малко обръщение към своите актьори. Взе микрофона в автобуса и каза: - Много Ви благодаря, за това, което направихте! Бяхте чудесни! Естествено имаше какво още да се желае, но съм много доволна. Показахте им какво е български театър. Сега ви пожелавам приятно пътуване, ще направим едно малко спиране в град Виена. Алисия бе щастлива от това, което чу. - Стельо, знаеш ли защо ще спираме във Виена? - Не! - отсече той. Алисия доближи лицето си до него и тръгна да го целува, но той изненадващо се дръпна и замина напред. По време на пътя до Виена почти не си говориха. Малко преди спирането Стельо бе заспал на най-последната седалка. Алисия отиде при него. Той спеше като малко ангелче, бе красив. -Ммм, защо ме гледаш? - той се пробуди. Още едно доказателство за силните им чувства беше това, че Стелиян винаги я усещаше когато тя бе близо до него. - Защото си красив! - Алисия, виж, трябва да поговорим за нещо. - Не! Нека просто се прегърнем и погледаме през прозореца. - Да, но виж, аз трябва.... - Ооо, Стельо, виж падаща звезда. Ммм.... да, пожелах си. Знаеш ли какво? - Не, не си желай ни... - Пожелах си да сме заедно до край. Аз те обичам много, Стельо. - Алисия, спираме във Виена, защото говорих с Ваня, оставам при нея! Красивата усмивка на момичето потъна вдън земя. Очите и се напълниха със сълзи, цялата пребледня. - Виж, не исках да става така, но... - Замълчи, просто замълчи! Тя стана и отиде на предните седалки. Седна сама, сложи плейърът на ушите си и си пусна тъжни песни. Умът и не можа да понесе това. Сълзите и не спираха. Тя затвори очи и като лента пред нея минаха всичките им красиви моменти. Красивият площад, звездите в Италия, гълъбите, спектакълът. Всичко това можеше ли да се срути просто така. Та нали всичко бе идеално, нали се обичаха? Или не е било точно така? Автобусът спря. Бяха във Виена. Всички слязоха, за да изпратят Стельо. Алисия слезе последна. Гледката бе ужасна. Той я бе прегърнал силно. Не, не Алисия, а Ваня, момичето, при което той отиваше. Стельо се сбогува със всички и отиде при Алисия, прегърна я и й прошепна : "Обичам те!". Не можеше да я целуне, защото Ваня бе там. Всички се качиха и продължиха към България. - Възможно ли е? Случва ли се това наистина? Не, не, Алисия, това е един от поредните ти кошмари. Да, така е, ощипи се й ще видиш... О, Боже! Това е истина. Да, той просто си тръгна. Замина си! Без обяснение, без нищо. Защо, та нали ме обича, защоооо? - тя не можеше да повярва. В мислите й не спираха да изплуват въпроси. Върнаха се в България. Щастливи или...? След 10 години. - Хайде, Иво! Не, не пипай там! - една млада майка викаше по момченцето й, което се катереше по една катерушка. Това беше Алисия. Иво беше две годишният й син, кръстен на мъжа й Ивайло. Бяха минали десет години от турнето в Италия. Битовият живот я беше обгърнал изцяло, но малък спомен тлееше още в нейната душа. - Мамо, мамо. Кристофър ме удари. - Кой е Кристофър? - Онова момченце, ей там. - Ела да кажем на баща му. Едно по-пълничко момченце си играеше в пясъка. До него бе застанал баща му. Алисия се забърза към него. Бутна го по рамото и младият господин се обърна. - Извинете, но вашият... О, Боже! Здравей! Усмивката грейна на лицето на Алисия, а в очите й се появиха онези искри, които за последно се бяха появили, когато тя гледаше... Ами, да! Това бе той, Стелиян. - Извинявайте много, но познаваме ли се.- с груб тон попита той. Алисия почувства болка в сърцето си. Неизлечима болка. Тя бе дълбоко наранена. Той не я помнеше! Тя грабна малкия Иво и се затича. В този момент в спомените на Стельо изплуваха тези две очи. - Алисия! - викна той Подгони я. Завладян, изненадан, не усети как връхлетя върху предното стъкло на забързан, чер мерцедес. Стельо падна, а от устата му текна кръв. Алисия се обърна й извика. - Стельооо! Така завършва й тази история. Happy end ли? Може и да има, но в някой друг живот. Невъзможната любов, която се разиграваше във пиесата "Три дни преди смъртта" се случи и в реалния живот. Това бяха те, трите им прекрасни дни в Италия, а след тях дойде смъртта. by Sad не е мое... просто реших да го споделя с вас

някой може да е попадал на нея знам ли

написала съм... на сръбски е

тази персен е просто велика много нежна много приятна и след първо слушане ми стана любима моля ви който разбира от сръбски да я преведе много ви моляяяяяяяяя ето и песничката Dzej Ramadanovski - Od ljubavi do mrznje и текста: Od ljubavi do mrznje Ako od ljubavi do mrznje ima tako malo ja bih hteo da me mrzis najvise na svetu Ali bojim se da tebi do mene nije stalo da sam ti bio parna ruza u buketu 2x Ref. 2x Od tuge cu za tobom za noc da ostarim sve su moje nove bore tvoji putevi sa njim I ne bi ni jedan trag u snegu za mnom ostao bas toliko sam bez tebe, duso, propao Odavno sam krivicu sacuvao za sebe ali od svega sto je bilo najvise me boli Sto more mojih suza prolivenih zbog tebe ni na jednoj karti sveta ne postoji 2x Ref. 2x

няма как да не откриеш всички немеем пред теззи разкази онемяваме от чувствата които се таят в смисъла на всяка дума във всеки разказ написан изпод пръстите ти...

чела съм твои неща в блога... радвам се че те откривам тук... вълнуващо.... какъв талант какъв талант... не не ти свалям звезди.... успех с книгата /и тази вечер ше пусна гласче от мен /

чела съм твои неща в блога... радвам се че те откривам тук... този разказ не го бях чела.... вълнуващо.... какъв талант какъв талант... не не ти свалям звезди.... успех с книгата

заключението е... излишна реклама с цел залъгване на потребителя и вземане на парата му... коклото и да е, все е печалба цветя отглеждани магазин, са пълни с торове,даже и нитрати... като сменят средата си, каквото и да правиш, цветето не получава ли това което е получавало досега умира...

Номерата на сметките на българските медици и д-р Ашраф Ал Аджудж Банка ДСК, по идея на инициативата Не сте сами, откри на завърналите се във вторник от Либия български медици разплащателни сметки в регионален център София-запад. Целта на инициативата е всеки, който иска да може да подпомогне финансово нашите сънародници след завръщането им. Номерата на сметките им са: Валентина Сиропуло - BG07STSA93000014293690 Валя Червеняшка - BG45STSA93000014293685 Снежана Димитрова - BG89STSA93000014293669 Кристияна Вълчева - BG29STSA93000014293682 Нася Ненова -BG95STSA93000014293658 Здравко Георгиев - BG84STSA93000014293662 Ашраф Ахмед Ал Хаджудж - BG72STSA93000014293684

аз направих точно така занесох ги без да питам, и само дето не ме изгониха от вкъщи /нищо че съм нА 30 Г. / А ПОСЛЕ ЗАД ГЪРБА МИ ИЗХВЪРЛИЛИ КОТЕНЦАТА В НЯКАЪВ ДВОР , УЖ ПРИ майсторите, които ходеха по това време в нас да правят ремонт