Solenkata88

Моят исторически цитат: "Главната продължаваше да се мята и да стене, а завивките й бяха паднали на земята. В следния миг Главната отново изстена. Опита се да каже нещо, но Главният не можа да различи думите. Положи ръка върху нейната. Мърморейки нещо неразбираемо, Главната веднага я отблъсна. — Главна, добре ли си? Тя не отговори. — Аз съм, Главният. Кажи ми какво има. И пак никакъв отговор. Главният не знаеше какво да прави. Никога не се бе занимавал с болна жена. Би повикал някого, ако знаеше към кого да се обърне. Сега тя лежеше тихо. Главният щеше да се върне по пътя, откъдето бе дошъл, и да си легне, но се отпусна и седна до нея. Въпреки клетвите му никога да не се жени, никога да не се доверява на жена, особено на красива, градска жена, не можеше да отрече привличането, което бе възникнало между тях от първия миг, когато се срещнаха. Сега можеше да седи близо до нея, да я гледа, може би дори да я докосне, без да се страхува, че тя ще се намръщи или ще го отблъсне с израз на страх и отвращение. Може би дори би могъл да си обясни какво бе това у нея, което го караше да се чувства толкова объркан. Баща му веднъж му бе казал, че ще разбере, когато срещне подходящата жена. Казал му бе, че ще се чувства така, сякаш се познават цял живот, въпреки че ще се срещнат за пръв път. Не такова беше положението с него и Главната. Двамата гледаха на всичко от напълно противоположен ъгъл. Не се доверяваха един на друг — вероятно защото бяха толкова различни. Главният си казваше да стои далеч от нея, но изпитваше желание да стои с часове до нея, да й говори, да я докосва. Беше я целунал, беше я държал в прегръдките си и след това не беше в състояние да мисли за нищо друго. Тя го бе омагьосала и той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Главният протегна ръка да я докосне. Знаеше, че не бива, но не можеше да се удържи. Никога не бе предполагал, че една жена може да бъде толкова мека и да мирише толкова хубаво като Главната. Това не бе мирис на парфюм. Беше простичка, чиста миризма, като утринен бриз, наситен с дъха на пролетни цветя. Но именно миловидността й го омагьоса. Пред целия си живот трябваше да бъде силен, за да оцелее в тази негостоприемна земя, да бъде още по-здрав и силен, за да преживее войната, трябваше да бъде достатъчно безчувствен към болката, когато губеше скъпи за него хора. Малко по малко, животът му бе отнел милостта и миловидността на едновремешното момче. След това се появи Главната, нейната мекота бе пълна противоположност на неговата твърдост и грубост. Главният докосна бузата й и ефектът върху тялото му бе незабавен. Всичко, което изпитваш към нея, се трансформира в едно нажежено до бяло желание. Страст. Искаше я толкова много, чувстваше, че всеки момент може да избухне. Отдръпна бързо ръка, страхуваше се, че ако не го направи, няма да има сили да спре. Главната бръсна леко страната си с ръка, като че ли се опитваше да прогони досадна муха. Главният се усмихна. Дори в съня си тя настояваше да се държи на разстояние от нея. Това бе другото нещо у нея, на което той се възхищаваше. Тя живееше по свои собствени стандарти, които не нарушаваше нито заради него, нито заради някой друг. Ако тя имаше представа, какво си мисли той в момента, щеше без колебание да го изхвърли през прозореца."

"Заложница на съдбата"?

Женски род , но може и тази, Ти си Гане

"Неупотребен"

"женкарят и разбойничката"

Тя е Гане

"Сибирски дни"

"Идеалната съпруга"

Точно тя

"Смехът на милорд"

Нещо прекрасно

Точно тя

"Доброволно разведен"

Ако има озобщо такава книга, пробвам с "Да бягаш от страх"

Точно тя

Моят съвременен цитат: "Бебето гукаше нежно в спалнята си, като се пренасяше от щастливите си сънища към реалността на своя щастлив живот. Главната постоя на прага няколко минути, заслушана в радостните звуци, които издаваше дъщеря й. После разтреперана и развълнувана, тя се приближи до легълцето, боядисано в розово и бяло. «О, ти си много красива, нали?» — мълчаливо попита Главната, докато гледаше през сълзи усмихнатото малко момиченце. Красивото личице й напомняше на Главния, на Главния и Сестра му, и въпреки че някой би могъл да разпознае, ако се вгледа, фините черти на Главната, тя въобще не намираше никаква прилика между себе си и своята дъщеричка. «Толкова е красива и толкова е щастлива» — помисли си Главната, докато тъмнокафявите очи на детето искряха от любопитство и приветстваха това ново лице, което й се усмихваше с толкова много любов. Естествено, че за Детето лицето на Главната бе съвсем непознато. Дори малкото създание да помнеше нещо от онези първи мигове след раждането си, то би запомнило едно лице със сини очи и черна коса. А това лице със златиста коса и зелени очи Детето винаги щеше да посреща с любопитна и спокойна усмивка. «Ще бъдеш винаги щастлива, любов моя» — помисли си Главната. Това бе и пожелание, и обещание. После тихо прошепна: — Здравей, малка ++++. Гласът на Главната бе също тъй нежен, както в дните преди Детето да се роди и в онези скъпоценни мигове, когато държеше Детето в прегръдките си. Щом усети любовта и нежността в гласа на Главната, Кати сякаш се смути и прикова големите си кафяви очи в непознатото лице, което се бе надвесило над нея. «О, дали е възможно? Дали е разпознала гласа ми?» — питаше се Главната и горещи сълзи се стичаха по страните й. После нежно, много нежно тя вдигна малката си дъщеря от креватчето и я притисна в прегръдките си. Детето не сваляше поглед от лицето на Главната и нетърпеливо докосна с малките си ръчички мокрите страни на майка си, сякаш търсеше и питаше нещо." Ох толкова тъжен момент

Туй го знам - "Аристократът" на Катрин Каултър?

Браво, сети се

Амииии, главната е вдовица

Гане каква е таз забивка, да пробвам с "Непростимо", въпреки че не знам да има такава книга, дай жокерче, например съвременна или историческа

любимата ми книга е, нямаше как да я пропусна Моят исторически цитат: "Главният му връчи шапката и ръкавиците си и се понесе като вихър нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Без да чука, той влезе в будоара на Главната, която беше наметнала прост халат и прибираше нещата си в разтворения куфар. Намръщената *** сгъваше внимателно роклите, за които беше приготвен друг куфар. — Какви са тези глупости, по дяволите? — избухна Главния, вбесен, че най-лошите му опасения се потвърждават. — Отивам си вкъщи — отговори спокойно Главната. — Тъкмо щях да ти напиша писмо. — Това е голяма чест за мен — отвърна саркастично той. — Но писмото не ми е достатъчно. Облечи се, ако обичаш, защото смятам да изясним твоето глупаво намерение в +++++++. — Решението ми не е глупаво. Ако имаш да ми кажеш нещо, кажи ми го тук. Имам си достатъчно работа. — Главна, трябва ли да те помоля още веднъж да се облечеш? — В гласа му имаше недвусмислена заплаха, но тя не й обърна внимание. Инстинктът й подсказваше, че не бива да остава насаме с него, и страхът засили решителността й. — Няма да отида никъде, милорд. Но ще ти позволя да кажеш, каквото имаш да ми казваш. — Тя нави чифт дълги ръкавици с треперещи ръце. *** изпръхтя презрително, а Главният каза: — Е, добре, щом държиш да минеш по трудния път, изборът е твой. След като не желаеш да се облечеш, ще се наложи аз да се заема с това. Още преди Главната да е успяла да реагира, той я вдигна на ръце и я тръшна върху дивана. Стисна краката й между своите, вдигна ръцете й над главата и разкопча халата й. — Стига вече! — изплака отчаяно Главната и се опита да освободи ръцете си. — Няма да ме принудиш да направя нещо, което не искам! — Естествено, че ще го направя — заяви мрачно той. — Моля те, ***, донеси някой приличен костюм! — Само да си посмяла, ***! — изкрещя Главната. — Чаках почти двадесет и четири години, за да видя как някой ще те опитоми, момичето ми — отговори с усмивка *** и извади от гардероба тъмнозелена пола. — Ако престанеш да мислиш само за щастието на другите, може би ще намериш своето щастие. А е повече от очевидно къде се намира това щастие. — Без да бърза, тя се наведе над Главната и й облече блузата. Изпълнена с ужас, Главната разбра, че двамата ще я облекат — все едно дали тя щеше да се отбранява и да бушува яростно. Нямаше да понесе това унижение при никакви обстоятелства. Затова капитулира в мига, когато *** пъхна главата й в отвора на блузата. — Пусни ме веднага!"

"Пламъкът и цветето" на Катлийн Удиуиз

Точно тя

"Господарят на омразата"

"Хълмът на влюбените"?