Интуицията

Малкото дете прави нещо невъзможно. Научава един нов и чужд за него език за 1-2 години без да знае правила, без да знае думички, без никой да може да му обясни. Как? Отговорът е "интуиция".

Всички ние се раждаме с отворено "трето око". Но слепите възрастни около нас ни го затварят на бърза ръка - на около 7-8 годишна възраст губим способността си за самостоятелно и интуитивно опознаване на околният свят и самите себе си. Този процес на загуба на интиуцията е отчасти предопределен от природата чрез гените, но само отчасти и от възрастните около детето зависи дали това ще се случи или не.

Интуицията е неотделима от способността за самостоятелно мислене и преценка. Човек със запазено или възстановено интуитивно мислене е способен на мигновена преценка, при която обхваща стотици и стотици факти и прави единственото точно и вярно заключение. Често пъти за околните това може да изглежда като магия или налудничавост.

Интуицията и въображението вървят ръка за ръка. Малките деца могат да извикват в съзнанието си представи и картини силни и живи почти като нещо, което се случва наистина. Със загубата на интуицията ние губим и детското въображение и образност. Спираме да вярваме в приказките, спираме да вярваме в чудеса. Спираме да забелязваме чудесата в нас и около нас...

Интуицията на първо място означава човек да "чува" истинските си чувства, пориви, мисли... Това, което възрастните наричат "свой мисли" и "свой чувства" са просто парченцата замръзнали, мъртви мисли и чувства, предадени им в процеса на възпитание от техните родители и учители. "Мислите" на възрастните са могъщи въртопи, които се въртят ден след ден на едно и също място. Такъв човек не живее 1000 различни дни, живее 1000 пъти един и същи ден - с едни и същи проблеми, едни и същи конфликти, едни и същи замръзнали отношения... Тези заучени мисли и чувства образуват къща със стени и покрив, но без врати и прозорци. Възвръщането на живите, спонтанни мисли и чувста минава през разрушаването на тази къща. Интуицията е проява на вътрешна свобода.

Интуицията е вълшебно огледалце, което ни позволява безпогрешно да отличаваме истината от лъжата. Човек възстановил чувствата си в тяхната пълнота е почти невъзможно да бъде излъган.

С редки изключения всички ние губим интуицията си горе-долу по времето, когато започваме "истинското" си образование или през първите години в училище. За повечето хора тази загуба се оказва безвъзвратна. Но съвсем не е задължително да е така - спонтанността на мислите и чувстата може да бъде възстановена. Това е бавен процес, отнема години и дори десетилетия упорит труд.

Но може да бъде постигнато.

Редактирано 21 април 200719 г. от drahshta (преглед на промените)

Моля ви трябва ми есе на тема "Моята представа за рая" търсих я на всякаде но я няма вие сте последната ми надежда

Давам ти нещо, което е много тежко като тема...

Ако учителката ти е съвременна жена,предполагам, че го е чела и препоръчвам да си представиш твоя рай, ако ли не... преработи го и Успех...

Феноменът Рай

Често в спомените ми се откроява мъртвец. Това съм аз в близкото минало:

Ходя, ям, дишам, но съм мъртва, защото духът ме е напуснал. Останало ми е тялото, което действа механично. В счетоводството на фирмата, където работя, изпълнявам безотказно всякакви задачи, дори и такива, които не са в моите задължения. Учителско дете, израснало в красиво плани

МАнско село, където трудът е висш закон на съществуването, не може в тялото ми да не е останал механизмът на труда. Знаех, че ще работя така, докато и последната ми клетка умре. Тогава ще ме погребат. Няма да виждам светлината, няма да ходя и дишам. Все ми е едно. И животът, и смъртта са ми безразлични. Нищо от света не ме докосва: нито любимите теменужки по прозорците на канцеларията, посадени „приживе“ от мен, нито приятният бриз, който подвява дантелените завеси и открива слънчева пътечка в морската шир. Аз не се сещам, че съм гладна или ми се пие вода. Понякога дишането ми е толкова повърхностно и така разредено, че сърцето ми започва да мъждее. Ако не ме побутнат колежките, ще остана закована на мястото и през нощта.

Най-младият колега, синеок къдрокоско, гейзер на остроумия и любимец на всички, получи инфаркт и загина на място. Суматоха, плачове, ужас... Мисълта ми подскочи, блъсна се в това, което става около ме, но не съживи никакви чувства. Не се появи дори една въздишка. Останах си над папките и продължих да работя. Тогава колежките решиха, че съм смахната, луда и започнаха да ме заобикалят като счупената маса, готова за изхвърляне.

Вечер се прибирам като сянка от някакъв далечен живот. Съседите ме поздравяват, но никой не ме доближава. Кой би разговарял с една каменна маска, каквато зървах случайно в огледалото. Безжизненият ми поглед, безредните руси къдри и вяла походка плашат хората.

Влизам в потъналия в зеленина двор. Глутница котки ме посрещат и тръгват с мене, гальовно се потриват в краката ми и ме гледат очакващо, но аз не им обръщам внимание и след няколко крачки се отказват. Изчаквам бавно бръшляненото стълбище, потъвам в самотната стая, бездушна към уюта на предишния топъл дом, потънал в цветя и зеленина. Огромната библиотека, живата душа на семейното гнездо, немее. Предметите са мъртви като мен и аз не ги виждам - всичко е в мрак, който се излъчва от душата ми. А тук някога и мракът излъчваше светлина: Тези часове на денонощието ми бяха най-вълнуващи. Обичах да заставам на западния прозорец и да гледам залеза. Алените багри ме издигаха високо, отвъд пределите на обикновеното и аз политах в съвършенството на мирозданието, за да му се чудя и наслаждавам. Любимият и малкият ни син се приближаваха тихо да не ги усетя и ме прегръщаха едновременно за раменете и краката. Обръщах се внезапно уж стресната и бурният ни смях стигаше чак до съседите. Целувки, боричкане на тримата по широкото легло, безмерна мъжка любов и страст през нощта.

А сега... Времето е спряло, животът ми - изчезнал, но съм в света на живите и в мъртвата ми душа мъждее светулчица. В нощите се превръща в искра. Тя се разгаря в огън и ме гори. Аз умирам отново и отново. Светулчицата се нарича РАЙО. РАЙЧО. РАЙ. Моят малък деветгодишен син Рай, дарен с необяснима енергия от висините, за да я даде на хората, но те не го разбираха; защото къде се е чуло и видяло бебе на осем месеца да чете, а на три години да ни въведе в нови закони на математиката, за да разберем, че не е суха материя, а градина с неподозирани, неоткрити още плодове. На пет години завърши университета, а на осем изучи геологията и антропологията. Напоследък се занимаваше с медицината и мечтаеше да реши човешките проблеми със здравето. Беше решил някои от тях, но никой не се интересуваше от новости и такива явления като Рай.

Народът ни се луташе безцелно насам-натам и не знаеше какво прави. Нехаеше нито за наука, нито за култура. Надигна се мафия, корупция, инфлация, безработица... Хората бяха отчаяни и озлобени. Младежите масово емигрираха на Запад.

Мъжът ми се връщаше вечер смазан с отпечатъка на кошмарно прекаран ден. Сядаше неподвижен на табуретката с отпуснати широки рамене и в топлите му кафяви очи избиваше унижението:

- И днес не намерих работа. Готов съм за каквото и да е: обща, мръсна, трудна, но и такава няма. Заводите мъртвеят, а пръкналите се частни фирми не побират огромната армия безработни.

И тримата замръзвахме. Заприличвахме на отрупани с плод благородни растения, попарени от неочаквана слана. И трябваше да минат минутки, за да се раздвижим отново, да започнем да мислим и търсим изход от бедственото положение.

- Не мога да потисна поривите си за творчество в професията. Не мога!...

Разбирах го и страдах заедно с него. Той бе изключително надарен инженер с много рационализации и изобретения, които доскоро внедряваше, като включваше в своето авторство големи и малки началници.

Красивата му горда глава висваше все по-ниско над гърдите.

Една вечер се върна угрижен повече от всякога. Сложи Рай на коленете си, помилва го по меките светли косици и каза:

- Мила, за нас няма живот тук. Дарбите на сина ни ще погинат. Никой днес не се интересува от носителите на духовни ценности. Артисти, музиканти, писатели, учени, така ценени на Запад, тук са обречени на забвение и гладна смърт. Хайде и ние да заминем. Ще се върнем някога с готовите плодове от талантите на Рай.

Той замина пръв. След него трябваше и ние.

Рай учеше с много по-възрастни от него. Преподавателите ми казваха, че когато решавал задачи на дъската, стъпил на голям стол, някои се забавлявали като в цирк, а у други пламвала злоба: защо те, възрастните, въпреки амбициите, да не могат, а той с такава лекота космически да напредва. Подигравали го, обсипвали го с прозвища. Е, имало и такива, които мислели, че той е дошъл от космоса или Бог го е пратил да помага на хората и го обичали, радвали му се, но те били малко. Връстниците в махалата обаче си го възприемаха като любимо другарче, силно във футбола и забавно с фантазиите си. Когато Рай играеше в градинката до нас, обичах да заставам на прозореца и да наблюдавам. Запъхтян, страстно отдаден на играта, не забелязваше кога очилата му падаха и ги стъпкваше. Заради тях му викаха Професора.

- Професоре, дай топка... Удар! Ха така!

- Давай, Рай, давай!...

Аз премирах от щастие, че детето ми е като всички. Не ми трябваше чудо. Дарбите на Райчо ми внушаваха страх.

Една вечер връщам се от работа и поглеждам в градинката. Децата играят, а синът ми го няма. Влизам в двора и го виждам седнал на стълбите. Котките го заобиколили, а той стои неподвижно и не им обръща никакво внимание... Докосвам го - гори. От носа му се стича кръв. Хващам го за ръка и го отвеждам горе. Където са го докоснали пръстите ми, се появиха подкожни кръвоизливи. Грабнах спестените пари за заминаване на Запад при мъжа ми и го заведох в поликлиниката. Направиха му спешно изследване.

- Левкемия, госпожо. Утре ще подготвим документите за Онкологичния детски център в София.

Не дочаках сутринта. Заминавахме веднага при големите специалисти. Диагнозата се потвърди. Благодарение на многото пари, които взех от сестра ми в заем, всички врати ни бяха отворени. Дори ни допуснаха на преглед при професора от САЩ, който пристигнал да сподели опит по създаване на Център за трансплантация на костен мозък. Седнахме пред кабинета да чакаме. Пред нас имаше и други майки, стиснали силно до гърдите болните си рожби, сякаш по този начин щяха да ги защитят от Безпощадната. Приличаха на горящи факли, които се спепеляват в пламъците на скръбта и ужаса от предстоящата гибел, а в очите им все още мъждукаше надеждата.

- Професора... Професора... - мина шепот през тях и аз се огледах наоколо, но видях само две жени в бели престилки: прелестно младо създание с къса поличка, което се оказа после преводачката на професора и горда делова дама - медицинската му сестра. Между тях вървеше мъж с тяло на юноша и аз не допуснах, че е професора; продължих да се оглеждам. Едва когато доближиха и се взрях в обсебващите му очи на мъдрец, потръпнах от надигналата се надежда, че той ще спаси сина ми. Бях си го представяла едър, тежък, да влиза в кабинета с вдигната глава, а този поспря, огледа ни и на мен ми се стори, че понесе нашата мъка на слабите си плещи и се подгърби още повече.

Когато ни дойде редът и влязохме, бе изправен до бюрото с усмивка, сякаш ни е стар приятел и се радва на срещата.

- Здравей, юнак, как си? - беше научил тази фраза на български и така се стъписа от перфектния английски на Рай, че отстъпи крачка назад и едва задържа очилата си да не паднат, а преводачката изхълца от радост съвсем като дете. Помисли, че се среща с американче на българска земя и ще има приятелче, когато замине на Запад. Заразпитваха го от кой щат е, откога живее в България. Звънливият смях на Рай отекна в кабинета непочтително и аз се изплаших да не ни изгонят, но те ставаха все по-любезни и заинтересовани.

- Аз съм българин. Тук съм се родил и тук живея - каза Рай с гордост. - За САЩ и народа ви зная от книгите.

- Толкова малък, кога успя да научиш езика? - го запита професорът все още не вярвящ на ушите си, а преводачката премигваше с големите си златисти очи и превеждаше почти заекваща.

- Трябваше, за да се добера до откритията ви, защото и аз мечтая да направя такива - пошегува се Рай съвсем като голям и по лицето му изби бурен детски възторг примесен с надеждата, че именно този човек ще го излекува.

Наложи се да разкажа на професора за дарбите на моя син. Той попита пад закрилата на коя организация е детето.

- Под никоя - отговорих плахо и се свих от страх да не сбъркам нещо.

В погледа му долових смайване. Оброни глава и се замисли озадачен. Постоя така известно време с мислите си, отсъстващ от нас, но се съвзе и започна дълъг разговор със сина ми, от който нищо не разбрах. В този момент приличах на глуха, която напряга зрение до последен предел да разбере нещо, но не й се удаваше. По лицето на професора възхищението се сменяше ту с тъга, ту с тревога и загриженост, а надеждата в мен му пришиваше крила и го превръщаше в ангел. Накрая, преводачката със светнало лице и някак горда, ми преведе буквално думите на професора:

- Госпожо, аз лекувам този вид левкимии. Желая да взема Райо със себе си в моята страна и съм почти сигурен в успехите си. Той ще бъде светило в науката и аз (дано съм жив!) ще се гордея, че съм му помогнал. Вие, разбира се, ще го придружавате навсякъде. Нали сте му майка! - и ме погледна със същия възторг, с който гледаше Рай.

При тези думи небесата сякаш се разтвориха, за да ме дарят с най-великата милост към човек. Едва се въздържах да не падна на колене пред този светец и да не сграбча ръката му да я целувам с хиляди преждевременни благодарности. Ликуващите гласове в душата ми ме заглушиха и не чух нещо за формалностите по заминаването. Разбрах само, че хората, които го придружават, ще уредят всичко без мен. Аз трябваше само да получа съобщение от София за датата на тръгването.

Приготвихме се за път и го зачакахме, а то все не идваше. Мина седмица, десет дни, дванайсет... Рай знаеше състоянието си по-добре от всички. Все по-малко се хранеше и все повече се задълбочаваше в медицинските трудове. Вратлето му изтъня, руменецът от страните изчезна. Стана неразговорлив и не излизаше вече на двора да играе с котките. А мен сърцето ме болеше и проплаквах на сън, от което сама се будех. Страхувах се, че може да умра преди него и тогава?!...

Реших се да търся професора по телефона.

- А-а-а! - звукът на изненада от устата на преводачката прокънтя в ушите ми като смъртоносен взрив. - Аз лично ви изпратих съобщението още на втория ден, като си заминахте от София, а след това и писмо с подробностите.

Усетих, че се олюлявам, но нямаше време за размекване, подпрях се на стената да ми премине и затичах към пощата. Писмото се оказа там от седмица. Беше осем часът сутринта, а професорът трябваше да си замине за САЩ в осемнадесет вечерта. Той ни очакваше най-малко два часа преди тръгването.

Настаних Рай до прозореца на влака да се разсейва. Трима палавника на неговата възраст, запотени и екзалтирани от новото си преживяване, изпълваха купето с безгрижния си смях. Боричкаха се, катереха се по прозореца и предизвикваха неодобрението на другите пътници. Погледнах Рай и изстинах! Той не приличаше на дете. Главата му голяма, погледът бездънен, а там магнетизъм, който те впримчва и влече надолу в тайнството на душата му, в някакви врящи глъбини, където не можеш да се оправиш. Усещаш само енергията и се чудиш на свръхестествената й сила. Мирът на друг свят витаеше в Рай. Премного светлина излъчваше в мрака на всеобщата духовна пустота, премного чистота в мръсната пяна, надигнала се в живота на хората. Осъзнавах, че „премногото“ винаги е застрашително; за разлика от „умереното“, то унищожава носителя си. Рай приличаше на кристална капка вода в сухо пладне. Ей сега ще го погълне жегата и ще изчезне. Няма да ми принадлежи. Едва не изкрещях от грозното предчувствие и започнах да се боря със себе си: „Но това си е моят Рай! Моят! Плът от плътта ми. Всеки ще познае по външния му вид, че ми е син. Талантите са тези, които го отдалечават от мене. Те дълбаят пропастта.“

И аз си спомних как се събирахме в градинката млади майки не само за въздух, но и да споделяме опит по отглеждане на децата. Около мене винаги имаше кръг от празно пространство и това се дължеше на Рай. Веднъж, докато той спеше в количката, аз се сближих на пейката с една майка, чието синче беше на две годинки. Рай се събуди и каза: „Ах, колко сладко съм спал от уханието на липите“. Тя се стресна и ме попита на колко годинки е бебето. Когато й казах, че е на осем месеца, се отдръпна уплашено, сякаш е срещнала дявола. Хвана детето си за ръка и избяга далеч от нас. Тогава за първи път се почувствах нещастна, като майка родила не дете а...не искам да кажа чудовище, защото моят Райчо не е такова...

И сега във влака се почувствах така, но се притури и страхът, че Рай не е мой, принадлежи на някаква сила, която ще си го вземе. Поведението му с дебела книга в ръце до такава степен бе недетско, че възрастните започнаха любопитно да го оглеждат. Той прочете мислите ми и се гушна в мен с толкова нежност, че ми се приплака от умиление. Усмихна се на децата и се включи в играта им на „Хвърчи, хвърчи пиле“. Вътрешният ми мир обаче не се върна. Продължаваше да ме владее предчувствието за гибел и трагедия.

Слънчев лъч гална лицето на Рай. Трепна веднъж-дваж и се скри. Купето помрачня, но след миг отново светна. Слънцето заигра с децата: ту се скриваше, ту изскачаше иззад някоя височинка. Те се накачулиха на прозореца и надаваха радостни викове при всяка поява. Викът на Рай вливаше надежда в сърцето ми, че ще живее и си е мой, само мой, не принадлежи на никакви други измерения и светове, а си е тук на Земята. Рай ще оздравее и ще бъде дете като всички: жизнерадостно, наивно и малко глупаво. Защото на мен не ми трябваше гений нито звезда. Аз си исках Рай. Моя Рай! Пък нека да бъде и посредствен. И за такива има място на земята.

Но той е болен! - прониза ме отново съмнението. - И може би, обречен. Недей, Боже! Недей, Боже!“ - усетих, че се побърквам. Във вцепененото ми съзнание остана само един импулс: „Бързо, бързо... По-бързо да пристигнем при спасението...“ - и влагах цялата си психическа енергия, сякаш „бутам“ влака, а той напротив! - спря.

Спря на уединената гара в полите на Родопите, близо до моето родно село, където водех Рай през ваканциите. Някой каза, че тук влаковете от противоположните посоки правят среща и престоят ще бъде повече от час. Много пътници слязоха да се разтъпчат и се пръснаха в гората. Рай закрещя: „Искам долу, искам да пипна реката, да погледам отсрещните скали и входовете на пещерите. Там сигурно се крият животни и птици, а може да видим и орли. Хайде, мамо, хайде...“ Погледнах наоколо и усетих родния въздух. Той дъхтеше на бор, здравец и скали, вливаше жизненост, а не като далечния морски град с дъх на риба и водорасли. Слязохме. Рай навлезе в гората и се спусна към кристалния звън на Крива река. Надигнаха се спомени от детството ми. Тръгнахме по брега все нагоре. Аз се вглеждах в крайречните цветя, а Рай непрекъснато надаваше възклицания:

- Ай-и-и, мамо, мамо, ела да видиш колко много попови лъжички. Виж как се стрелкат... О-о-о-о...тука пък рибки. Подплашиха се от мен и се скриха в подмола.

Тази природа разкриваше на Рай един нов свят и аз се зарекох, като оздравее, веднага да го доведа тук, а сега трябваше дасе връщаме, защото доста се бяхме увлекли. Слетяхме набързо до влака и... О, ужас! Видяхме му опашката. Това беше голямо нещастие. Нямахме никаква резерва от време. Професорът заминаваше в осемнадесет часа, а влак имаше чак вечерта. Ако не пристигнем в уречения час трябваше да се простим с надеждата за живот. На километър-два се намираше малкото градче Б. Помъкнах Рай тичешком да наема кола, за да гоним влака. Беше горещо. Потта се стичаше в задъханата ми уста. Трева зеленееше, цветя и дървета ухаеха. Рай се заплесваше ту в някоя прелетяла птица, ту в цъфнало дърво и дърпаше ръката ми. Скоро силите му свършиха и аз почти го влачех, а после носих. Хората се обръщаха към нас и любопитно ни оглеждаха. Не ме интересуваше нищо. Само една точка в съзнанието ми болезнено пулсираше: „По-бързо, по-бързо!“ Спирах всякакви хора и страстно ги молех за помощ. Припряно, задавено обяснявах, а те ме гледаха недоверчиво, сякаш се канех да ги убивам в собствените им возила и ме подминаваха. Не се учудвам... И на екрана, и на живо - насилие, кръв, ужаси... И страх. Сковаващ страх...от сянката ни.

Оставих Рай в кипналата в зеленина градинка да слуша птиците - той обичаше това - и хлътнах в кръчма. Удари ме киселосмрадлив дъх и лютив дим от цигарите. За да надмогна пиянската шумотевица, с все сила изкрещях: „Моля, спасете! Искам да догоня влака.“ Настъпи необичайна тишина. Развях всичките пари, които имах и обяснявах, тълкувах, сочех, а те седяха безучастни, сякаш не схващаха, опипваха ме с поглед и мълчаха. За миг ми се стори, че съм луда и говоря не на хора, а на някакви вкаменелости от миналите векове. Усетих, че губя свяст, но устата ми механично повтаряше: „Моля, помогнете, моля, помогнете...“ Всичко продължи като сън. Възрастният мъж, който бе най-близо до мен, седеше устремно на стола и приличаше на бик, готов да скочи и да ме набоде на рога си, ей така, защото явно нравът му е такъв и беше мъртво пиян. Младият мъж до него цинично ме оглеждаше, търсейки в тялото ми вечния женски порок. След кратко колебание стана тежко, раздрънка ключове в джоба и тръгна пред мен. Не обръщах внимание на пиянската му стъпка. Проблясващата верижка на здравия му врат беше сламката, за която се улових и го последвах. Спря до колата, облегна се, а аз изтичах за Рай. Като видя възрастта и умното му личице, мъжът изкриви устните си от разочарование. Завъртя синджир около пръста, почеса се по врата и си тръгна обратно без обяснение.

Не зная защо и как се озовах в обществена пералня. Може би, инстинктивно съм търсела състрадателното сърце на жените. Застанах на вратата и викнах лудо през гъстата пара.

- Жени-и-и, майки-и-и-и, спасете сина ми, спасете-е-е-е... Трябва ми кола да догоня влака...

Изправиха се за миг мокри, рошави, огледаха ме озадачено и отново се наведоха с бухалките над прането.

По-късно, а и сега аз не помня действителност ли е било това или сама съм си го втълпила, потресена от предстоящата гибел. Помня само, че усетих сърцето си спряло от болка и приклекнах на бордюра, но като видях ужасения поглед на Рай, бързо се изправих и го помъкнах към пощата. Не смеех нищо да кажа, той проникваше във всяка моя мисъл и чувство.

Времето летеше, влакът се отдалечаваше, спасението също.

Когато успях да се свържа с болницата, ми отговориха: „Професор Сорейн отлетя.“ Отлетя и въздухът край мен. И дърветата, и сградите, и хората. Всичко изчезна. Когато се върнаха отново, не зная след колко време, Рай лежеше до мене безжизнен. Дъхът му още вибрираше във въздуха, а очите, широко отворени, продължаваха да гонят надеждата, която го е крепяла, но тя бе изчезнала и отнесла живота му. Край нас се бе струпал народ и продължаваше да се стича. Който минеше, се спираше и оставаше да гледа. Хората се събираха като на огромна богатска сватба. Коментираха, жестикулираха, даваха съвети.

- Да, тя е... Търсеше кола да гони влака...

- И аз я видях...

- И аз... - надпреварваха се да свидетелстват как съм се лутала из града и съм викала за помощ.

Седях вцепенена и не можех да осъзная какво точно става. Защо хората не помогнаха на живота, а смъртта и нещастието така неудържимо ги привлича. Несъзнателно ги усетих като лешояди, спуснали се стремглаво върху нас жертвите. Забиваха остри клюнове и ме разкъсваха. Погълнаха сърцето, отскубнаха душата ми, а духът отлетя нанякъде и аз умрях. Точно тогава умрях, защото ми остана само тяло, все още топло, дишащо, залутано в джунглата на живота. Нямам сън, а сънища. Ръфат ме зверове, кълват ме змии, давят ме води, а аз съм си тук и чакам да легна в пръстта без следа и спомен.

Заваляха писма от страната и чужбина. Изразяват възторг и преклонение пред Рай. По вестници и списания се появиха негови статии и научни разработки. Пишат, че идеите му са забележителни, а откритията уникални. Домът ни започна да се посещава неорганизирано от учени и работници. От колективи, класове, училища, много бяха и индивидуалните посещения. Искат ми предмети, ръкописи и снимки. Аз не преценявам и давам с широка ръка, а после не ми връщат нищо. Посещават гроба му, оставят писма до него, каквито му бяха нужни приживе. Душата ми е мъртва, но искрицата - Рай продължава да проблясва в дълбочината й. С нея усещам кои от хората носят Рай в сърцето си и кои идват вкъщи от любопитството. Има чисти, но има и завистливи, злонамерени. На някой много им се иска името на Рай веднага да се забрави, да не съществува и никога да не е съществувало, но аз зная, че това е невъзможно. Никакви сили не могат да спрат интереса към делото му, защото е значимо и нужно на хората.

СВЕТЛИНАТА НА ЛЕЛЯ БЛАГУНА И НА РАЙ

Мина време. Внезапно ме извикаха в родното село - леля Благуна е починала и родът ни се събира на погребение. Тя бе най-добрата ми сродница. Сестрите ми бяха омъжени в София и след онзи нещастен ден, когато мама и татко поеха с колата по заледения път да ги видят, а ги върнаха в ковчези, изпочупени и смазани при катастрофата, тя ми стана като майка. Отпуските и ваканциите прекарвахме с Рай при нея. Където се мернеше леля Гуна, злоба и клюки не вирееха. Стопяваше ги само с един поглед и усмивка. Приласкаваше у дома си деца и възрастни, дори и завистниците, да премахва тревогите им с думи, да лекува болестите с билки. Останала рано вдовица, отгледа петте си деца здрави и за пример в поведението. Наричаха я в селото „Хубавата Гуна“, а тя си беше обикновена селска жена: бяла, естествена във всичко, леко закръглена, с пъргава походка и спорна работа.

Веднъж, когато играех с братовчедите ми под сайванта, а леля Гуна вадеше от фурната на двора опечения хляб, шамията й се беше смъкнала. Една съседка, която се озова за нещо при нея й каза:

- Гуно, мари! С какво я миеш тази твоя черна коса, та е буйна и свети на слънцето, чегато е от злато?

Погледнах изненадана леля. Очите й също светеха. Зяпнах от удивление. Бях съвсем малка и ми се стори, че тя е направена вътре от огън, от някакво необяснимо светило и вечер обичах да си фантазирам за нея какво ли не, а денем се хвалех на децата:

- Пък моята леля Гуна има звезда вътре, на-на-а-а... Никой няма такава звезда.

Малките ме гледаха завистливо учудени, а възрастните се смееха.

Хората се въртяха край нея ту за съвет, ту за някаква друга помощ, а на мене ми се струваше, че тя ги привлича, защото свети- бях наблюдавала как пеперудките кръжат около запалената лампа. Съвсем малка, бях усетила вече притегателната сила на светлината.

Пристигнах в селото вечерта. Звездите бяха все така ниско, едри и блестящи като в детството. Духът ми витаеше някъде и не се интересуваше от нещастното ми тяло. Не ме помами тайнственият шепот на горите, обградили селото, нито кристалният дъх на въздуха и водата, която се плискаше на воля от уличната чешма.

Къщата на леля бе осветена до външните порти. Преминах през двора, усетих дъха на спящи животни и се озовах в градината. Цветята причудливо немееха под мъртвешката светлина на луната. Накърших без жал букет и се изкачих по дървеното стълбище. Стаята беше пълна с народ. Не погледнах никого. Лицето ми не трепна, не можа да се сгърчи в скръбна гримаса. Леля ми лежеше спокойно бяла, а край нея суетливо кръжаха роднини, разменяйки думи и погледи на искрена скръб. Положих цветята и забравих да се изправя. Впих зеници в лицето й. То изразяваше всемирната благост и смирение, обливаше се в светлина, както приживе, когато бях малка.

Целунах я и с мен стана чудо. Усетих нежния хлад на смъртта като реално същество. Сякаш я видях: не скелет с коса, а феерична белота с образ на девойка. Това белелината смърт, тя й предвещаваше бъдещ незнаен живот и аз я обикнах, защото ми даваше в момента някакви нови, вътрешни очи, с които прониквах в невидимото. Усетих душата си. В мен оживяха мисли и чувства. Затреперих от обич към леля Гуна. В очите ми се появиха сълзи.

- Вдигнете я! - каза съседката Вена, която не пропускаше без съвет никое събитие. Изправих се и минах крачка назад...

Съмна. Слънцето блесна в прозореца. В този момент влезе баба Мита и заприпява:

- Благуно, Благуно, рано се навило кълбото на живота ти...

Изведнъж ми се стори, че виждам смъртта до главата на леля, а в ръцете й кълбото. Внушение, представа или видение, но го „виждам“. То свети с ярка слънчева светлина и се слива с лъчите отвън, които проникват в стаята. Мислите ми заиграха в странна плетеница: „Кълбото, тоест животът на леля Гуна е светлина. Светлината е живот. Светлината е вечност. Значи, леля Гуна е жива. Жива е, макар че лежи на смъртния одър. Това означаваха, че хората, раздали се приживе на другите, не умират. Продължават да светят; да ги търсят и обичат, да ползват доброто им, което са оставили.“

Огледах се наоколо и... Отново чудо! Смъртта беше вездесъща и съпътстваше всички живи. Навивахме кълбото на живота им. Изтегляше своеобразна нишка от всеки миг, всеки ден и час на човека и го обсебваше, искаше го за себе си, но не винаги й се удаваше. Нишката от живота на някои светеше и отново се свързваше с вечната светлина.

За съжаление, светещите кълба бяха по-малко от черните, които поглъщаха живота на притежателите им.

Спрях погледа си на вуйчо Гьоро, себична издънка от рода ни, елегантен развратник, който и сега, пред ковчега на сестра си флиртуваше с небезизвестната съблазнителка, Нана Милтидова, която кичеше достойния си мъж с най-разклонените рога. Тя беше циреят на селото. За ужас на майките, съблазняваше безогледно не само мъжете, но и съвсем незрели младежи. Нейната и вуйчовата нишка на живота се преплитаха в момента, чезнеха в мрак и се разпадаха в нищото. Душите на двамата бяха в разруха и кал. До каквото се докоснат, го омърсяват.

Погребахме леля на другия ден. И в ковчега тя направи нещо велико за мен. Събуди ме от мъртвешкия сън. Реки на оживление потекоха в духа ми. Те ми разкриваха нови истини. Прозрях, вече сама, с опита си, че сред живите тялом е пълно с мъртъвци, а сред покойните има и живи...

На връщане от гробищата не пожелах да се прибера за обяд. При такива случаи, след погребение, хората си хапват курбан, пийват алкохол и се отдават на веселото доволство, че друг, а не те са в гроба. Самозабравянето ги доближава до животните и стават грозни за гледане.

Помолих братовчедите ми - близнаци да ме изпратят. Вместо да изчакам влака, тръгнах по някогашните ни стъпки с Рай към близкия град. Тук някога за последен път го видях жив. Струваше ми се, че това жестоко градче, което не пожела да спаси Рай, ще е потънало в мрак, а то бе бликнало в светлината на майското слънце и улиците бяха пълни с хора.

Почувствах духа на Рай във въздуха. В градинката, където бе седял, заварих много народ. Едни отиваха, постояваха на мястото и се връщаха. Зърнах паметник. Какво бе учудването ми, като видях, че е на Рай. Студен, бездушен камък, а светеше с оная особена светлина, която не всеки може да види. Всъщност, не камъкът, а въздухът, мястото, присъствието на Рай точно тук, където беше седял. Които я виждаха, стояха дълго, протягаха ръце и се зареждаха с Райовата светлина. Някои не я виждаха, но повлечени от тълпата и любопитството или желанието да бъдат като виждащите, се трупаха повече от другите.

Огледах се наоколо и... отново „виждане“. Всички хора малко или много светят. Приличат на запалени фенери в тъмна нощ. Даде ми се да почувствам, че това е светлината на любовта, така нужна на хората, така жадувана, а я подминават - движат се като слепци. Блъскат се безцелно един в друг, мразят се, правят си злини и обвиняват живота, че е лош. И що за избор, Господи! - Да подминаваме щастието, което си е заложено свише в нас и да прекарваме живота си в страдание. Ако обединим светлините си, мракът ще изчезне и Раят ще слезе още сега и тук на земята.

Изведнъж съгледах в тълпата мъжа със златната верижка, който не пожела да ни помогне в критичния момент и да спаси Рай. Приближи се към мен, поклони се почтително и извика на всеослушание:

- Това е тя, майката на Рай. Аз я познавам, виждал съм я.

Мъжете ми целуваха ръка, жените ми подаряваха цветя, децата задаваха въпроси, а аз стоях втрещена и изпитвах най-големия смут, защото това бяха същите хора, които не пожелаха да спасят Рай, въпреки че се раздирах да им обяснявам какво е той за света. Отнесоха се с него като с мравка, която могат да настъпят на пътя, а сега едва не викаха „осанна“. Защо, защо хората не се ценят взаимно, докато са живи, и не си помагат, а като умрат, тогава стават значими? Те биха могли да си правят живота една вечна радост. Толкова умни, толкова учени, изобретателни, защо избират да се давят в тъмнината? И накрая, защо предпочитат носителите на таланти да са покойни. Това са въпроси, на които вероятно ще отговоря някога - сега не мога...

Мария Дубарова

Редактирано 21 април 200719 г. от mihael (преглед на промените)

Заключваха ме - счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от теб, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост майко ще възкръсне,

кълна ти се - виновницата аз!

(Петя Дубарова)

Трябва ми спешно (за понеделник) есе на тема "Великден".Моля ви се

Трябва ми спешно (за понеделник) есе на тема "Великден".Моля ви се

Това може да ти помогне.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%...%B4%D0%B5%D0%BD

http://download.pomagalo.com/18758/

http://download.pomagalo.com/24180/

Има доста неща в нета.Само трябва да седнеш и да напишеш едно есе.Не знам какво толкова те затруднява.

Много благодаря.Не ме затруднява самото търсене, аз мога да си го напиша и сам.Но аз ще му придам изключително духовен стил и не знам дали литератора ще го хареса...

Много благодаря.Не ме затруднява самото търсене, аз мога да си го напиша и сам.Но аз ще му придам изключително духовен стил и не знам дали литератора ще го хареса...

Бих казал - пробвай. И ако искаш, после можеш да го пуснеш тук или във форум "Религия".

Здравейте отново, искам пак да ви припомня за моето есе на тема "Мисля, следователно..." (може да завършим изречението както искаме, но не като в оригинала със "съществувам", въпреки че в краен слуай и това става...). Надявам се да помогнете, спешно! Благодаря и до скоро!

Здравейте отново, искам пак да ви припомня за моето есе на тема "Мисля, следователно..." (може да завършим изречението както искаме, но не като в оригинала със "съществувам", въпреки че в краен слуай и това става...). Надявам се да помогнете, спешно! Благодаря и до скоро!

Мисля,следователно действам(практично)

Само това успях да намеря.надявам се да съм ти помогнала:

Светът около мен се движи с бясна скорост. Не мога да гледам безучастно на него и в частност на България, и да стоя със скръстени ръце. Страх ме е, че някой ден ще отворя очи и ще е вече късно да се включа в „играта”. „Играта” в случая е животът със своите „лапи груби, челични”. Но разбира се ме успокоява мисълта, че вярвам в силите си и респективно в силите на младите, и осъзнал навреме в какво се състои „играта” се включвам и поемам щафетата.

Толкова неща се случват около мен, че вече не знам на кое да обърна по-голямо внимание и на кое не. Но основното, което никой не пропуска определено са изборите и Европейските въпроси. От тях българите разбираме най-много. А и по принцип сме такъв народ, който разбира от всичко. Нека използвам един цитат от есето на Свилен Исаев, който всъщност е виц – „Как реагират различните народи, когато им се разкаже виц? Англичаните се смеят . Французите ръкопляскат , а българите казват – „Е, аз го знам, ама по друг начин”.” Абе, като ви казвам, че всичко знаем, вие не ми вярвате . . .

Какво ме е развълнувало за да седна да пиша ли?

Определено има нещо! Както и да си го тълкувам, българският народ – и общество, и политици , са обсебени от теми Евро Мания и политика! Докато всички витаят отвън, страната им гние от вътре !

Да вървиш по улицата и да срещаш деца по на 14, 15 години – пияни, с бутилки в ръка, с цигара в уста, с яростни лица и да знаеш, че едва ли някой друг се интересува от това, което се случва, не е никак приятно. Няма да ви описвам какво изпитвам в такъв момент, защото болката на едно сърце едва ли ще трогне някого! Пък и на кого да описвам чувствата си, като никой няма да ги чуе – нали всички са заети с по-важни задачи, като Евро Мания или Борба за Власт. Но ще упомена факта, че именно тази младеж, за която пиша, след години ще представлява лицето на България. А с такова лице, загубило чара си, характера си, възпитанието си – което изобщо не е получавало, не ми се мисли как ще се изправим пред лицето на света. Пред света все ще стъкмим нещо, но пред собствената си съвест дали ще можем да се изправим ! ! !

Това поведение на безразличие, практикувано от политиците, а все повече и от българската общественост истински съм намразил. То скъса в мен една струна, която завинаги ще остане повредена. Но именно тази „повреда” или промяна, така да го нарека, ми „отвори очите” и предопредели бъдещия ми житейски път. А той е – личност обречена на обществото, което „те” са загърбили. Няма да прекалявам с патоса, но предпочитам да съм верен на алтруизма, отколкото на безразличието ; да мисля трезво, глобално и в същото време локално; да обичам страната си и да преценявам от какво тя има по-голяма нужда. Защо ли на доста хора тези неща са им чужди?

И така, въпреки че вижданията и позициите ми могат да се сторят абсурдни на някого, аз продължавам смело напред. Всички знаете историята за капката, която леко полеко се събрала с други капки и създали силното течение на реката („Капка по капка – вир прави”). Реката в случая са младите, трезво мислещи мои сънародници, които осъзнали се навреме, знаят какво е да поемеш отговорност, да помислиш за другите и да гледаш напред не от позицията на индивидуалистичното съзнание, а от тази на общочовешкото.

В същото време остро критикувам тези, които заслепени от външно-политически и властнически цели и идеали, са оставили на заден план делата в собственото си отечество.

Уверявам ви, не си позволявам да редя негативи срещу хора, разполагащи определено с по-голямо обществено уважение от мен. Но в случая съвестта не ми позволява да замълча и да заплувам, както всички останали по течението. Пиша тези редове с риск да се превърна в антипатичен на някого. Но тази антипатичност няма да бъде предизвикана от дръзкия ми тон, а по-скоро от истините, които съдържа текста.

Все повече започвам да се питам – Аз ли съм единственият, който си позволява да мисли различно? Само аз ли виждам по различен начин заобикалящата ме реалност? . . .

Не, не съм само аз . . . Но истината е, че броят на тези,

позволяващи си да се отделят от тълпите хора е изключително малък.

Имаше дни, когато се движех по улицата и с усмивка на лице се радвах на живота. Но тези дни отлетяха безвъзвратно, а чертите по лицето ми претърпяха коренна промяна. Срещнах се очи в очи с живота и поведохме с него „безмилостна борба”. Радвам се, че до този момент надделявам в безкомпромисния кръговрат на битието. Осъзнавам какво притежавам. И макар банковата ми сметка да клони към нула, аз се чувствам най-богатия човек на света. Притежавам здрав дух в комбинация със здраво тяло ; млад съм и в същото време изградил една здрава основа, на която да стъпя и да продължа напред ; има на света хора, които ме обичт и разчитат на мен. Различавам се от масите – определено. Колкото и да е дразнещо, за тези които не ме познават, винаги съм плувал срещу течението и никога, уверявам ви, няма да сменя посоката. И макар и да не ми прави чест да нарушавам постоянно правилата, трябва да внеса уточнение, че го правя с най-благородни помисли. Иронията и даже бих казал парадокса възниква в това, че нарушавайки правилата и действайки срещу всеобщо приетите норми, аз може би действам много по-правилно от онези, които прегръщат една идея, посвещават и се сляпо и по този начин загърбват всичко друго около тях.

Показателен е тук случая, как българският народ , политици, и изобщо всичко живо в рамките на Българската държава, прегърна с все сили една ЕВРО кауза, или идея, или мания, както искате го наречете и от полезрението им остана скрит вътрешния деструктивен процес, който не тече от вчера в страната. Този процес не е спирал от доста време. Не знам, нужно ли е да споменавам, че образователната ни система прави гигантски (меко казано) крачки назад и все повече, и повече не струва. Доказателства ли? Разходете се по улиците и сами се убедете какво е възпитанието на българската младеж. Ако смятате, че е на ниво или изобщо го има, значи не съм прав и ще си взема думите назад. Същото е със съдебната, здравната, социалната и изобщо доста области в нашата „мила татковина”.

Но няма как да е иначе, след като никой не го интересува вътрешния живот и социалните проблеми. Веднага ще ме опонирате – „Как така, не виждаш ли, че работят за страната”.

О, извинете ме ! Работят да . . . Но май само преди избори!

Прави сте, работят здраво. Особено днес - като гледам г-н Софиянски как прегръща хората наляво на дясно „се изпълвам с най-топли чувства”.

Г-н Станишев не бил се интересувал от младите!Глупости! Не виждате ли как на всяка крачка им прави компания.

Хората нямало какво да ядат! Не е вярно! Да се обърнат към г-н Кошлуков, ще ги нахрани с тортичка.

Оле, спирам. Не мога да пиша за нещо , което противоречи на истината, честта, достойнството, които нямат почва у нас.

Ето такива въпроси ме вълнуват мен, „скромният плувец срещу течението”. Колкото и смело да звучи, аз вярвам в силите си и знам, че ще дойде време, когато НИЕ - младите ще променим доста неща в „сивата картинка”. Това време не е далеч , но условията за оцеляване не са леки. Нека уточня, че не е толкова важна целта, колкото пътят., който ще бъде извървян до нея. Затова се надявам искрено да срещам все повече съмишленици и особено млади хора, които знаят, че да се слееш с масите, означава да се обречеш на един повтарящ се, еднообразен кръговрат, и в същото време да осъзнават, че бъдещето, не само тяхното, а общото е в техни ръце!

Не си правя реклама, не се величая, не се унисам в мечти...

Целта на текста бе съвсем проста, но трудна за разбиране. Дано все повече хора да си отворят очите. Но важното е като си с отворени очи, не само да гледаш през тах, а всчико, което виждаш да минава през съзнанието ти и да бъде осмисляно.

Мислете хора – мислете!!! Защото докато се обърнете, може да се окаже, че е вече късно да се включите в „играта”!!!

Съвсем в духа на текста ще цитирам две велики личности. Ботев каза : „Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да направи.” Виктор Юго би допълнил : „Нищо, дори всички армии на света, не могат да спрат една идея, чието време е настъпило”.

„Мисля различно, действам практично”, живея в най-хубавото време и най-прекрасната страна. ПРИ ТЕЗИ УСЛОВИЯ КАК ДА КАЖА, ЧЕ НЕ СЪМ НАЙ ГОЛЕМИЯ ЩАСТЛИВЕЦ ! ! !

Мисля,следователно съществувам

http://download.pomagalo.com/8171/

Редактирано 21 април 200719 г. от iveta7 (преглед на промените)

Много ти благодаря! Ще погледна и линка за "Мисля, следователно съществувам", защото ми трябва по-философско есе, но хиляди благодарности за отогвора!

Все пак ако случайно излезе и нещо друго, пишете плс!

Поздрави!!!

Здравейте, нов съм тук но много спешно за вторник ми трябва есе на тема ''Цената''-свързана с "Приказка за стълбата". Моля помогнете ! и благодаря предварително.

Здравейте, нов съм тук но много спешно за вторник ми трябва есе на тема ''Цената''-свързана с "Приказка за стълбата". Моля помогнете ! и благодаря предварително.

моля ви , помогнете ! email-a mi e [email protected]

Редактирано 22 април 200719 г. от Blagokolla (преглед на промените)

трябва ми есе на тема-Продажбата на душата ли е единствения път към житейската стълба на успеха

Здравейте, нов съм тук но много спешно за вторник ми трябва есе на тема ''Цената''-свързана с "Приказка за стълбата". Моля помогнете ! и благодаря предварително.

Здравейте, нов съм тук но много спешно за вторник ми трябва есе на тема ''Цената''-свързана с "Приказка за стълбата". Моля помогнете ! и благодаря предварително.

Заповядай...

Успех...

Приказка за стълбата

Стълбата… Стълбите водят нагоре, надолу. Кой обаче доброволно слиза от Стълбата? Всеки иска да е на по-горно стъпало. Гледката, която се открива от там е по-широка, по-интересна. Но дали може да се види? Изкачвайки стълбата зрението, слухът отслабват. Ставаме късогледи. Приравняваме това, което е около нас с това, което е навсякъде. Трябва ли да ни съдят? Не. Да дойдат при нас и да видят ”колко красива е Земята и колко са щастливи хората”.

Личното щастие е най-важно. Отдавна умряха ентусиастите, които жертваха себе си за доброто на другите. Днес на такива геройства са склонни само тези, които са долу, при ”сивите тълпи на мизерията”. И знаети ли защо? Защото не са видяли какво е горе.

Едноличното щастие е най-важно. Тръгни нагоре. Плати цената. Продай всичко, което имаш. Човешка същност?! Не стига. Ще останеш в средата. Продай другите! Внимавай! Може да те изпреварят.Това са само една малка част от изкушенията. Всеки иска да върви нагоре . Когато стигнеш там, ще живееш с мисълта, че си щастлив. А дали е така? Не се притеснявай. Този въпрос ще те вълнува само в редките моменти, когато съвестта ти се събужда от дълбокия си сън. Две приспивателни и отново си щастлив. ”Колко красива е Земята и колко са щастливи хората.”

Стъпалата на Стълбата са красиви. Бял мрамор. Блясък. Розови нишки. Красотата е коварна. Миг невнимание и си отново долу. Какво пък. Зрението и слъхът се нормализират. Отново си при ”сивите тълпи на мизерията”. или в играта с парите в сегашното егоизтично и материализирано време. Имаш нов стимул да вървиш нагоре. Видял си какво е там, виждаш какво е долу. Не е справедливо. Но кой се интересува от справедливост? Ти?! Тръгни отново и ще видим. Първо, второ, трето стъпало. Да, едноличното щастие е най-важно. Ти си най-важен.Егоизма "друса всеки",а парите и властта са като наркотик.Все пак,нека да му е зле на този дето е най-отгоре. Останалите са част от пейзажа. Допълват картината до така търсеното горе.

Не чети Смирненски. Той е бил млад, зелен, обречен – не е разбирал от живот. А и е живял преди колко… много години. Днес няма добродетели. Всъщност останал е само един ЕГОИЗЪМ.

Какво толкова? Щом ти можеш да продадеш себе си, защо и другите не го направят? Страхуват ли се? Толкова ли са скъпи за себе си? Ти си човек, но нищо животинско не ти е чуждо. "Бъди вълк. Бъди звяр! И ще успееш..."Надявам се по-малко хора да се са готови дори да убият за каузата наречена "Eгоизъм"...Ако не ти остане нищо друго поне се стреми да промениш света,помни ти се една малка част,но имаш глас и мнение как ще живееш живота си...

Есето е формата, в която всеки един от вас може да покаже личността си пред преподавателя, а това е най-бързия начин да спечелите един литератор

P.S. Разбирам спешността на "самостоятелната работа", която искаш, но недей така да притискаш! Никой не е на хонорар тук...

Редактирано 22 април 200719 г. от mihael (преглед на промените)

Трябва ми есе на тема "Компютри" или "Мобилни телефони" ...спешно...10х

Хораа..моля ви да ми напишете есето "За егоистът съществува само една единствена свобода - собствената".....благодаря предварително

Редактирано 24 април 200719 г. от poli123 (преглед на промените)

Трябва ми есе на тема : "Свободата на нравите и нравите на свободата" ,БЛАГОДАРЯ ВИ предварително!

Заповядай...

Успех...

Приказка за стълбата

Стълбата… Стълбите водят нагоре, надолу. Кой обаче доброволно слиза от Стълбата? Всеки иска да е на по-горно стъпало. Гледката, която се открива от там е по-широка, по-интересна. Но дали може да се види? Изкачвайки стълбата зрението, слухът отслабват. Ставаме късогледи. Приравняваме това, което е около нас с това, което е навсякъде. Трябва ли да ни съдят? Не. Да дойдат при нас и да видят ”колко красива е Земята и колко са щастливи хората”.

Личното щастие е най-важно. Отдавна умряха ентусиастите, които жертваха себе си за доброто на другите. Днес на такива геройства са склонни само тези, които са долу, при ”сивите тълпи на мизерията”. И знаети ли защо? Защото не са видяли какво е горе.

Едноличното щастие е най-важно. Тръгни нагоре. Плати цената. Продай всичко, което имаш. Човешка същност?! Не стига. Ще останеш в средата. Продай другите! Внимавай! Може да те изпреварят.Това са само една малка част от изкушенията. Всеки иска да върви нагоре . Когато стигнеш там, ще живееш с мисълта, че си щастлив. А дали е така? Не се притеснявай. Този въпрос ще те вълнува само в редките моменти, когато съвестта ти се събужда от дълбокия си сън. Две приспивателни и отново си щастлив. ”Колко красива е Земята и колко са щастливи хората.”

Стъпалата на Стълбата са красиви. Бял мрамор. Блясък. Розови нишки. Красотата е коварна. Миг невнимание и си отново долу. Какво пък. Зрението и слъхът се нормализират. Отново си при ”сивите тълпи на мизерията”. или в играта с парите в сегашното егоизтично и материализирано време. Имаш нов стимул да вървиш нагоре. Видял си какво е там, виждаш какво е долу. Не е справедливо. Но кой се интересува от справедливост? Ти?! Тръгни отново и ще видим. Първо, второ, трето стъпало. Да, едноличното щастие е най-важно. Ти си най-важен.Егоизма "друса всеки",а парите и властта са като наркотик.Все пак,нека да му е зле на този дето е най-отгоре. Останалите са част от пейзажа. Допълват картината до така търсеното горе.

Не чети Смирненски. Той е бил млад, зелен, обречен – не е разбирал от живот. А и е живял преди колко… много години. Днес няма добродетели. Всъщност останал е само един ЕГОИЗЪМ.

Какво толкова? Щом ти можеш да продадеш себе си, защо и другите не го направят? Страхуват ли се? Толкова ли са скъпи за себе си? Ти си човек, но нищо животинско не ти е чуждо. "Бъди вълк. Бъди звяр! И ще успееш..."Надявам се по-малко хора да се са готови дори да убият за каузата наречена "Eгоизъм"...Ако не ти остане нищо друго поне се стреми да промениш света,помни ти се една малка част,но имаш глас и мнение как ще живееш живота си...

Есето е формата, в която всеки един от вас може да покаже личността си пред преподавателя, а това е най-бързия начин да спечелите един литератор

P.S. Разбирам спешността на "самостоятелната работа", която искаш, но недей така да притискаш! Никой не е на хонорар тук...

Благодаря ти много mihael !

Редактирано 25 април 200719 г. от arti
латиница (преглед на промените)

моля помогнете за петак ми тряя есе на тема към върха- приказка за сталбата. плс помогнете

Трябва ми Лис на тема "История Славянобългарска - от Паисий Хилендарски - Страстен Зов за национално осъзнаване."

Трябва ми и есе на тема "Днешните българи,могат ли да бъдат убеждавани с укорите на Паисий"

Ако не двете то поне едното ми стига и пак ще съм много благодарен благодаря

Моля ви за есе на тема: Моята среща с Бай Ганьо!ПЛссс

Моля ви за есе на тема: Моята среща с Бай Ганьо!ПЛссс

Това може да ти помогне:

Байганъовщината през 21 век

Трудно е да се представи такава предизвикателна личност в такава напреднала среда на развитие, в сравнение с тогавашните условия за живот. Бай Ганъо в днешно време би имал много лица, някои ще го представят като мутра или мафиот, други като политик или държавен служител, трети биха засегнали съвсем различна страна на съвсен различно ниво. Писателят Алеко Константинов отлично е описал героят, с чието поведение показва доста от българските нрави, култура и държание. Много от тези характеристики на героя могат да се видят често и в сегашно време. Тази личност се крие във всеки от нас, но просто някои го показват(не, просто у някои тя е по-силно развита), други не. Типичното за неговото поведение е, че той може да се нагажда във всякаква среда, условия и доста умело се справя с проблемите от живота, макар да няма нужните обноски в обществото. Някои от съвремените българи имат тези черти. Аз лично бих си го представил по следният начин: Възпълничък, небрежно облечен, нечистопътен, арогантен, говори на висок глас, заядлив и малодушен. Той би оцелял и би се внедрил и в сегашното време и общество от всяка далавера от всяа сделка щеше да изкарва келепир. Неговият образ е събирателен и интригуващ, поради факта ,че пороците и отрицателните черти не могат да бъдат изкоренени от обществото.С своята прозорливост писателят е съумял да представи така героя си, че с времето образът му да не остарява и всяко едно поколение да открива нещо негативно в своето поведение. Всъщност героят не е представен с някви особени биографични описания, а е лесен за запомняне.Той е изтръгнат от една първобитна, селска среда, което дава информация за неговия стериотип на живот. Байганьовщината или манталитетът на Бай Ганьо е видим и днес, колкото и да е чудно в 21 век. Малко или много в България живееем в един по-затворен свят. Характерно за българина е онова робско примирение, което и Алеко е заложил в своя герой. Онзи ден бях в поликлиника и ми стана супер неприятно, че хората се примиряват да бъдат разкарвани от едно на друго място, без основателна причина и те безропотно следват неработещата система. Но нали има и една максима „дай на българина гръмки слова и всички ще те последват. И защо се получава така, защото единствената причина е, че народът ни винаги е избирал лесното и по-достъпното, или да бъда по-точен, леснодостъпно обещаното. След като прочете книгата на Алеко Константинов човек си мисли, че човечета като бай Ганьо ни помагат да открием красивото и забавното в забързаното и сиво ежедневие, но дали е така всъщност?!? Или е по-точно да кажем, че герои като бай Ганьо са причина за съществуването на толкова лицемерни, нагли, алчни и в същото време хитри същества. Борба за оцеляване ми каза някой? И това ли представлява борбата за живот, за оцеляване - живот на чужд гръб образно казано... Та защо някой друг трябва да ти плаща бирата, защо някой друг трябва да свърше твоята работа?Оправдания има много и сигурно до известна степен са правилни в изглед на времето, по което е живял бай Ганьо, но да се замислим в кое време живеем ние... в 21 век. Век на нови технологии, на забързано ежедневие, на градивно и проспериращоо мислене. Всеки се стреми да се развива, не само материално, умствено но и духовно, но тази байганьовщина пречи на това. Ето защо Алеко Константинов е наблегнал на това, че без истински ценности дори байганьовците се оказват жертви на хаоса и биват повлечени от водовъртежа на просперищото мислене, а не на закостенели традиции и нрави.

Или това:

Един от най-популярните, интригуващи и актуални със своята жизненост образи в българската литература е Бай Ганьо от едноименното произведение на Алеко Константинов.

По своето обществено съдържание, както и по степента на художествено обобщение, образът на Бай Ганьо е гениален завършек на цяла галерия литературни герои, създадени от Алекови предшественици. Неговият прародител срещаме още в сатиричната поезия на Петко Славейков, в сатирата на Ботев, във фейлетоните на Каравелов.

Творбата се ражда от сблъсъка между Алековата чиста и извисена личност и героите на епохата. В търсене на духовни ценности Щастливеца открива героите на своето време, а те са по думите на Пенчо Славейков „ чеда на новата епоха \". Духовен аристократ, идеалист и демократ, Алеко Константинов заявява целта и идеята, заложени в цикъла фейлетони: \" С „ Бай Ганьо,, аз исках да покажа нравствената босота на тоя тип...\" Действително следосвобожденска България дава богат материал за създаването на нов тип герой. Времето и условията са тези, които моделират жизнената позиция на Алековите герой. Чрез умелото използване на сатиричната типизация авторът създава феномена на типичното, изгражда невероятния образ на Бай Ганьо - синтез на тенденциите на времето. Сложен и противоречив, образът на Бай Ганьо предизвиква множество спорове. Всеки нов исторически период предлага своето разбиране и гледище относно особеностите, заложени в образа на Алековия герой. Именно динамичният и комплексен характер го прави смислово много по- богат и опилите за ограничаването му до определена прослойка и историческо време не се увенчават с успех, тъй като подобно ограничаване не съответства на заложения в образа художествен заряд, не обхваща всички негови черти. Със своята прозорливост и далновидност Алеко Константинов съумява да създаде образ-тип, образ-символ, който може да бъде тълкуван в различни аспекти и в който всеки нов поглед може да види нещо ново.

Образът на Бай Ганьо е събирателен, обобщаващ негативното в живота и той никога няма да загуби своята актуалност, няма да престане да бъде интригуващ, тъй като отрицателното, негативното, порокът никога няма да бъдат окончателно победени. В същността на образа , в анекдотичната основа на героя се крие непрекъснатият интерес на читателя към него. Фактът, че пред нас изпъкват различни случки и ситуации, в които героят реагира, без да е натоварен с биография и предистория, го прави по-жизнен и лесно запомнящ се. Еднаквият тип поведение на героя, който спомага за изграждане единството на разказите за Бай Ганьо, спомага за възпроизвеждането на образа, за създаването на нови анекдоти. Ето защо Бай Ганьо като образ-символ, образ- модел на определено поведение продължава да ни занимава и да ни бъде интересен. Незабравими остават специфичната реч, самобитната му външност, жестовете, мимиките, владеенето на чужди езици и т. н.

Бай Ганьо устоява на промените на времето и надживява епохата, която го създава. Ако потърсим историческата обстановка, в която се ражда образът на героя, ще открием следосвобожденска България, в която възрожденските идеали отдавна са забравени и свободата вече е факт,

сменят се правителства, започва да навлиза чуждестранен капитал, да се създават нови обществено- икономически отношения. Налага.се нов герой в тази действителност. Това е малкият човек, баналният злодей, човекът с деформирана нравственост. Героят на следосвобожденска България няма политически убеждения, от които да се ръководи и които да определят политическата му програма. Негов висш идеал е „ личното наше земно доволство\". Алеко Константинов представя социална, но не и индивидуална биография на героя. По силата на ред социални и политически обстоятелства Бай Ганьо се е изтръгнал от естествената си патриархално-селска среда. Неговата колоритна външност, съчетаваща елементи от селската и градската традиция дава информация за образа на героя, който живее в един период на своеобразен духовен вакуум на прехода от селска към градска среда. От една страна, Бай Ганьо запазва червения пояс, ризата, калпака, детайли от селското облекло, от друга страна, възприема елементи от градския начин на обличане- черни панталони, пъхнати в ботушите, черно сетре. Преходът от селото към възрожденския град е бавен и труден. Не се наблюдава коренна външна промяна, отсъства градската етикеция. Героят не възприема градската култура, не ще може да се приспособи и да разбере европейската култура и цивилизация. В този смисъл Бай Ганьо остава автентичен, неприспособен, т.е. природен. Пряко доказателство за това е неговото име. Обръщението „ бай\" се използва по стара българска традиция в знак на уважение. Герой, лишен от родова памет, е наречен с фамилия, която се свързва с възрожденските идеали и алюзира националния свят, който не е уважаван. Чрез фамилията Балкански персонажът доказва националната си обвързаност, но не и типичните за нея от периода на Възраждането достойнства и сила. фамилията Балкански алюзира не само родното, а в един по- широк смисъл се свързва с ориенталската, азиатската маска, която символизира показност, охолство, жестокост. Бай Ганьо се оказва вън от стереотипа на европейците в модела на поведение. В този смисъл Балкански се свързва с представата за изостаналост, примитивност, некултурност, ориенталщина.

За героя авторът дава много бедна информация, оставя персонажа да се самохарактеризира чрез мимика, жест,държание в обществото, както и чрез думите на неговите спътници. Къде е учил Бай Ганьо не знаем, дали въобще има някакви знания и как ги използва? От разказаното от Алеко разбираме, че героят получава своите познания не чрез системна подготовка, а пътьом- от това, което е видял и чул. Доказателство за хаотичните му познания е неговото облекло- смесица от селски и градски елементи. Бай Ганьо не е живял във възрожденския град, не е запознат със културната му система, с изградените традиции. Това е човек, който е научил елементарните неща и принадлежи към малограмотните. Той не е от амбициозните и ученолюбивите, за него самообучението не съществува. Липсата на интерес към оперните спектакли, концерти, изложби е резултат от малокултурие и необразованост, неосведоменост. Непознаването се компенсира с високо самочувствие, че всичко е „ видяно и чуто\".

Високото самочувствие за образованост, начетеност се гради и на базата на „ познанията на чужди езици\" . Бай Ганьо „ знае\" много чужди езици-руски, турски, сръбски, немски, но не владее говоримо нито един от тях. Той винаги допълва познанията си с български думи и жестове, за да може да бъде разбран. След Освобождението, вместо турски език българинът започва да овладява чужди европейски езици главно чрез битовото, чрез жестовете. Навлизащ в Европа, българинът се оказва изолиран. Бай Ганьо е чужденец пред европейската култура, изолиран в собственото си знание. Съзнанието, че е неразбран и смешен, поражда презрението му към чужденците.

Делата, с които се занимава героят, са многобройни и разнородни по своята същност, но за определена професия не можем да говорим. Като търговец на гюлово масло, той се прочува в Европа и се връща в България известен. На родна почва основава вестник, възродително дружество, произвежда избори и т.н. Въпреки впечатлението, което създава с многообразните си ангажименти, бихме могли да кажем, че той е пасивен, първичен и приспособленец. Пасивността се доказва с липсата на участие във важни национални събития, каквото е Освобождението на България. Бай Ганьо се възползва от отстъплението на турците, за да завземе имотите им. Това е неговата житейска философия-келепир, \" удрянето на кьоравото\" , \" личното наше земно доволство\" . и той я прилага във всяка своя постъпка, във всяко общуване в чужбина.

а и на родна почва Алеко Константинов изгражда един образ- тип и затова всички ситуации , които успяват да осветят характера на героя, са типични за времето. Творецът използва модерна система при създаване на героя си , противопоставяйки го на група интелигенти, каквито са разказвачите в творбата. Бай Ганьо е индивидуализиран главно чрез външността, речта и поведението си. Поведението, обноските, неспазването на етикета, самочувствието за начетеност и компетентност на фона и в досега с чуждата европейска цивилизация и култура раждат комичните ситуации в цикъла- фейлетони. Такива смешни, жалки и страшни сцени от досега с непознатата среда и с приетите норми на поведение са множество и са разнообразни- в Прага на изложението, в банята, у Иречек, във влака и т.н. Проследени са различни моменти от ежедневието на героя, които ни завладяват с хумора, бликащ от тях: когато се храни, когато говори и жестикулира, когато крие мускалите си, когато говори високо в операта и т.н.

И в Европа, и в България Бай Ганьо живее с идеята да измами, да ограби, да се възползва , да спечели без труд и за чужда сметка.

Сложният и противоречив образ на Бай Ганьо, който във всяко време е предизвиквал много спорове относно своята принадлежност- национален, социален или общочовешки тип е, както и относно своята същност-отрицателен или положителен , остава завинаги увековечен в Алековата творба. По своя замисъл, оригиналност на идеи и стил, това произведение става оригинал - основа за всички последвали го опити, от една страна, да се осмее , бичува, заклейми лошото, низкото, некултурното, което ни съпътствува и ще продължава да съществува векове наред, и, от друга, да се утвърдят човешките добродетели и ценности, които бяха притежание на самия автор - Алеко Константинов, и към които трябва да се стремим.

Не са точно по темата,но може да ги преправиш и да се получи страхотно есе.Успех!

Трябва ми Лис на тема "История Славянобългарска - от Паисий Хилендарски - Страстен Зов за национално осъзнаване."

Трябва ми и есе на тема "Днешните българи,могат ли да бъдат убеждавани с укорите на Паисий"

Ако не двете то поне едното ми стига и пак ще съм много благодарен благодаря

Могат ли днешните българи да бъдат убеждавани с укорите на Паисий?(точно темата)

ЕСЕ

Паисий- човек достоен за уважение. Човек, които с помощта на думите вниква в сърцата и мислите на хората от неговото време. Но възможно ли е съвременните хора да се вслушат в неговите думи? Според мен –не. В днешно време хората нямат време и желание дасе спрат и чесно да поговорят по между си, та комули да се вслушат в укорите и наставленията на един отдавна починал българин. Всеки от нас ако се замисли ще признае че Паисий е имал право във всеки един момент, с всеки ред от историята, с всяка дума подтикваща към национална гордост. Но нима днешните българи имат време да погледнат на нещата от този ъгъл? Сега хората са вглабени в своето съществуване. В опитите да живеят нормално те забравят какво е това народно достойнство или радолюбие.

За Паисий е било лесно с прости думи да стигне до сърцата на тогавашните българи, да ги накара да го разберат и последват. Но в днешно време не е така. Съвременника обръща внимание най-вече на материалната странана живота. Та нали точно от нея зависи да останем на този свят? Как можем да го упрекнем, че мисли за бъдещето си? Например вижте хилядите дездомни. Нима те биха се замислили за своята национална чест? За тях няма значение какво и как трябва да направят. Те се молят само да успеят да преживеят да следващия ден. И биха се отрекли от себеси, за да го постигнат.

Замислете се, нима сред всичката тази престъпност, двуличност и злоба можем да говорим за родолюбие. Такова нещо не може да съществува в истинския смисъл на тази дума. Няма значение, че някой ще стане и ще каже “Аз обичам страната си и бих направил всичко за нея”, но когато е нужно това сериозно ще се замисли дали да го направи. И е почти сигурно, че ще избере себеси пред така обичаната си страна.

Погледнете наоколо! На всяка крачка срещаме убийци, крадци и лъжци, нима тези хора, коитовече са забравили своите ценности ще се вслушат в думите на Паисий? Не, това е абсулдно.

Отминало е времето, когато хората с гордо вдигната глава казваха: “Аз обичам България!”. Затова толкова българи забравиха страната си и заминаха на хиляди километри търсейки само пари и власт.

Думите на Паисий не само няма да ги тротнат, но те дори няма да им обърнат внимание. В днешно време. В днешно време думи като национална гордост и чест са загубили своята стойност.

Жалка е, да! Но е факт. Днешните хора са егоисти. Няма я вече всеотдаиността и обичта към родната страна. А ние само можем да съжаляваме за това!

Редактирано 25 април 200719 г. от iveta7 (преглед на промените)

Много ви се моля ако я имате или ако знаете каде има тази тема изборът да не бъдеш себе си

трябва ми спешно есе на тема:смелостта не е да се страхуваш,а да действаш въпреки страха.Моля ви

Търся спешноза утре есе на тема: Умът има своите граници, глупостта няма предели

Благодаря предварително!