Случайно намерено, изпадна, написано на ръка с червен химикал от дата

05.03.2019 г.

нека е със заглавие

Импресия

Непознати пръсти докоснаха сърцето ми. 

Тих шепот обгърна пукнатините му. Мисли сладки като локум се топяха в омаята на меко опиянение. Спомените се бяха утаили на дъното и тежкият камък на забравата ги натискаше да не изплуват. Как да изключа мислите? 

Хармония се промъкваше несигурно за ръка със Симбиоза. Симбиоза като допълване? Допълване като сливане, преплитане, втъкаване и вграждане... отпечатване.

Равновесието ми пречи да се нося в безтегловност. Гравитацията като с окови ме е вкоренила като безпомощно дърво.

Не искам крила, ще ми тежат. А, ако се прекършат, ще боли.

Не искам устни, защото ще разбера какво е копнеж за целувка и жажда.

Не искам да чувам, защото обичам тишината.

С последното ми останало сетиво, ако може да се слея с вълните, с прохладния бриз, с крехката снежинка, с капките дъжд, да съм гръбчето на пухкав облак, или пък върха на трепкаш пламък от свещ ... Само това или нещо такова. Подобно, близко, част от и само ведно... Плюс още миг безкрайност, за да го подаря на изморена светулка и тя да го запомни чрез съня си. Само толкова.

Редактирано 31 август 20197 г. от Maleficient (преглед на промените)

лели, чак на трета страница от раздела...отпускам се нещо

леко стихче към момента

Усетих в нощта докосване

чудих се колко е чисто

Има ли мирис ванилов

Или пък е просто лъчисто

Събудих се с чувство на радост

но нямах балони и торта

Обух си чорапи оранжеви

и слязох да видя мармота

Той даде ми поничка с крем

но някак тъжно ме гледаше

Разбрах, че дълбоко в мен

останал е онзи Белязан

в сърцето

В душата

Във стъпките

Той търси да стигне свещта

Но тя е зад зидове

Спомени

И скоро ще свърши това.

Реката отмива ненужното

Луната свидетел е ням

Загубих сърцето си в чуждо

И как да го върна не знам

 

От малкото останали клишета

избирам Ти да си едно.

Със цялата си нежност неприета

да търсиш зрънце скрито в тишина.

Но има камъче преди това

което ти подпря вратата

И влезе в моята Душа

като незнаен Вятър

шепот глух.

Помислих, че е слънчев лъч

опитващ да ме стопли

в мрачни дни.

Оказа се парче от спомен

което само се заби

в сърцето чакащо

на пристан

да му запее приказна сирена.

 

22.05.2020

Нещо много хубаво, което не е мое, но си заслужава да се прочете ...

 

Разкошна е ранната есен, шарена като цигански катун, мека като бархет и пъстра като локва, в която се отразява лятото. Не мога да се наситя да гледам пламтящите в охра и злато дървета и рошави листа, разпилени по пътя като монети. Ето, вървя си днес, заровила нос в шала и обувки в шумата и в косите ми плуват жълти лодки, а слънчеви зайци подскачат в зениците ми. В небето над мен препускат кентаври, ноздрите им бълват сиво-сини облаци и звезди прехвърчат изпод копитата им. И ей така, както блея в тая ми ти митичност, виждам звезда, която се отделя от небосклона, прави широка дъга и полита надолу. Пада стремглаво на тротоара току до мен, избухва в огън и жар, пръскаща ярки искри наоколо и угасва, тлеейки, също тъй внезапно. Подскачам стреснато, измъквам нос от шала и се оглеждам. Боже, трябва да си намисля желание! Падаща звезда е това, ей, не е шега работа! Не ти е златната рибка, щото аз златна рибка у дома си имам и пукнато желание не ми е изпълнила.

Видиш ли падаща звезда, бързо си пожелай нещо, тъй казваше баба ми. Ма истински, от сърцето си трябва да го пожелаеш и после на глас да го изречеш. Ако се е сбъднало, слънцето ще ти го каже.

Е как ще ми го каже, бе, бабо? - все я питах.

Забързвам ход, изоставяйки прогорели петна след себе си и хора, които се събират в превъзбудено бърборене около тях. Мисли, Елено, мисли, нямаш време, падна ти се най-накрая пустият джакпот, доживя и ти късмет свише да те удари! Тропам с обуща по паважа и мисля, та чак пушек излиза от главата ми. Къща в Гърция ще си поискам, ей там, на брега, дето морето бучи вечер в пролуките на тавана, а сутрин ме посреща с лазурно спокойствие, отразено в прозорците. Да, да, къща! Или в Португалия, по-добре. Ще слушам фадо по цял ден, ще пия кубински ром, заровила крака в пясъка и облегнала глава на здравото рамо на мъж, изоставил лодката си на брега. Ама, я чакай, бе, та аз, ако поискам пари, две къщи ще си купя! И в Гърция и в Португалия! Или да съм здрава май да поискам… че за какво са ми тия къщи, ако ме тръшне някоя коварна болест! Ох, Елено, ма и пари ти трябват да живееш, че то кел файда от сичко, ако нямаш пари за ром. Изпъвам гръб, в някаква безизходица се озовавам ненадейно, а трябва да бързам, сядам на първата пейка, която се изпречва пред мен и хващам главата си с ръце. Плътна сянка се е надвесила над мен, небето се е свъсило и е скрило слънцето и златните одежди на парка.

- Како, дай пари за баничка - до пейката се е лепнало циганче, лицето му е мърляво, обувките - пробити, зъбите също и е протегнало обиграно ръка към мен.

- Нямам - казвам му машинално, не ми се занимава сега с него, на плещите ми тежи цялата вселенска неволя, той пари за банички ще ми иска!

- Дай ма, какооо! - гласът му притреперва театрално. Не му обръщам внимание.

- Дай за котето, тогава - казва и очите му блесват лукаво, виждам как измъква изпод блузата си нещо, свито на топка и го протяга към мен. По-мърляво е и от него самия, козината му е сплъстена и оголена на места, съвсем малко е и започва да мяука истерично, опитвайки се да се вкопчи обратно в блузата му.

- Къде си го помъкнал?- казвам ядосано.

- Дай стотинки, ма како - продължава да дудне той.

- Ще ти дам, ама и ти ще ми дадеш нещо - казвам му.

- Какво искаш? - ухилва се веднага с готовност.

- Котето искам! - казвам и изваждам портмонето от чантата, ставам и му давам всичките си стотинки, а той бутва косматата топка в ръцете ми и хуква.

Сядам на пейката, котето впива нокти в дланите ми, измършавялото му, топло тяло трепери. Кестенът над мен се разшумява, в есенната му сянка се промъква слънчев лъч и погалва лицето ми.

Елена Зелена Бърдарова

тривиално, но какво от това

22.12.2017

... с известно безпокойство започвам настоящето.

Прочее, когато през вчерашният ден от тук разбрах, че пиша статуси разбираеми след третата ракия.

Сигурно и даскал в първи час пред ученици не е почувствувал т`ез тревоги сърцекоремоприсвиващи.

Но е по-силно от мен и винаги заради "черешката" не може да се овладее напирущият порив.

Решила съм и с празнично дръзновение се насочвам към ЦентралнаЖПГара-Софийска, да не решите, че е Тел Авив-ска.

По обяд. Пикът в трамвая на ученици отиващи за последен учебен ден. Плътно всеки е до всеки. Аз съм с две чанти и се пробвам с лява предмишница и лакът да си проправя път до устройство за билети. На културното ми: може ли да се разминем. Нагла очилата тийнеджърка ми отговаря: Не. Или много трудно!! - хахаха-всички наоколо весело се разсмиват. Мисля, че погледът ми й направи дупка в челото, но някак стягайки до твърдост предмишницата изместих лицето от пътя си.

На гарата се оказва, че влакчето от 10-ти било с час по-късно. Не знам как мина времето, но в последните 10' от тръгването на влака реших, че имам нужда от носни кърпички, кафе-горещо-дълго, за да може да се плиска, ако бързам. Остават пет минути. Качвам се и установявам, че влака е с почти половин километър напред по коловоза. Тичам. Кафето ме изгаря. Едва стигам и кондукторката ме сгълчава- ама госпожо, остават две минути до тръгване! Запъхтяна отговарям: да бяхте спряли в Нови Искър, безсрамници, че и забележка ми прави! Алоууу, аз съм тренирала лека атлетика беее! Жената смутено каза:аз просто, ако искате да пушите... Не искам. Не пуша.

Влизам в купето. Първа класа! Надделява миризма на пот. Пухкава пикла ми е седнала на мястото, ама с пич до нея, милостиво ги оставям да са тугедър. Мисля, че смелта беше от нея, щото преди малко се пооблече и се поограничи ареала на разпространение. Гаджето й иначе излишно възпитано. Преди половин час ни попита, ще имаме ли нещо против, ако си отвори бира. Аз го успокоих, че нямам, щом не е машиниста!

Дойде кондукторката. Една бабиера, която хъркащо кашля и смърка, попита нещо, от което чух само Стара Загора. Кондукторката рязко отвърна: Не съм Ви ДУША! Душа ще се обръщате към друга!

Стана ми смешно и се сетих... Как бих могла да се обръщам към жени, които ме дразнят

 

 

 

преди 1 минута, Кака написа:

П.С. Това беше написано за един човек преди един месец.

И защо го пишеш във форума?

преди 3 минути, Myanmar написа:

И защо го пишеш във форума?

По определени причини, ти можеш да не го четеш, просто го пропусни, усмихни се и продължи.

преди 34 минути, Кака написа:

По определени причини

Някакви тайни причини?

преди 1 час, Myanmar написа:

Някакви тайни причини?

Изтрито е вече. Забрави. 

на 31.08.2019 г. в 14:32, Maleficient написа:

Случайно намерено, изпадна, написано на ръка с червен химикал от дата

05.03.2019 г.

нека е със заглавие

Импресия

Непознати пръсти докоснаха сърцето ми. 

Тих шепот обгърна пукнатините му. Мисли сладки като локум се топяха в омаята на меко опиянение. Спомените се бяха утаили на дъното и тежкият камък на забравата ги натискаше да не изплуват. Как да изключа мислите? 

Хармония се промъкваше несигурно за ръка със Симбиоза. Симбиоза като допълване? Допълване като сливане, преплитане, втъкаване и вграждане... отпечатване.

Равновесието ми пречи да се нося в безтегловност. Гравитацията като с окови ме е вкоренила като безпомощно дърво.

Не искам крила, ще ми тежат. А, ако се прекършат, ще боли.

Не искам устни, защото ще разбера какво е копнеж за целувка и жажда.

Не искам да чувам, защото обичам тишината.

С последното ми останало сетиво, ако може да се слея с вълните, с прохладния бриз, с крехката снежинка, с капките дъжд, да съм гръбчето на пухкав облак, или пък върха на трепкаш пламък от свещ ... Само това или нещо такова. Подобно, близко, част от и само ведно... Плюс още миг безкрайност, за да го подаря на изморена светулка и тя да го запомни чрез съня си. Само толкова.

Все едно аз съм го написала благодаря