Премини към съдържанието
Maleficient

Разпиляна нежност

    Препоръчан отговор


    Разпиляна нежност

     

     

    ... като пясък между пръстите

     

     

    Учителят

     

     

     

    Беше далече, на място  изпълнено с ехо от исторически събития и думи от поети и писатели. Богат с това, което беше научил и знаеше от книгите и опита си в живота. От всичко, за което беше мислил в безсънните си нощи за Смисъла. Когато пишеше и обясняваше споделяше Душата си. Тя можеше да си представи, че е пред нея и й обяснява и разказва, като баща на дъщеря- приказка, като майстор на чирак – занаят, като адепт на послушник- тайни. Две неща, които научи, но за едното още не можеше да му прости, защото не го разбираше.

    Човек има свой път по който върви, но винаги е по-лесно пътуването, ако е с друг до него. Другият, ако е образът в огледалото, тогава е хармония.

    И ... веднъж го помоли, когато я беше поощрил, че видимо и бързо се развива в мисленето и изразяването си, в стилът си на писане, да й покаже всичко, за да е като него, същата. Сякаш вижда през неговите очи и чувства с неговите ... пръсти като докосва... той отговори: Не мога да те нося на ръце. Така нищо няма да научиш сама. Трудно ще ти е сама. Ще те боли. Но ще знаеш, че това е била цената на Свободната ти Воля.

    И я остави. Продължи по неговия път. Ядоса му се! Сякаш му беше безполезна и му пречеше. После се смири. Така е трябвало да стане.

     

     

    Актьорът

     

     

    Баща му беше писател, който за времето в което беше творил, и в държавата, в която се очакваше да получи признание, заслужаваше много награди. Освен за таланта си, но и за невъзможността поради конюктурата, цензурата и ограничеността в идеологията и строя, да се помни с наистина велики неща. Все пак беше написал и оставил няколко постановки, които се играеха и след смъртта му. Имаше и театър на негово име в град Плевен.

    Трудно е да си син на талантлив писател, защото всеки те сравнява, а предразсъдъците на масата се концентрират около лесният избор, който ти е предопределен по рождение.

    Но той не позволи подобни странични неща да го откажат от това, което правеше с цялото си сърце. Да играе на сцената за хората. Героите и ролите, които изпълняваше го пренасяха в друго време. Можеше да обича хиляди пъти, да умира за това, да се дуелира, да избухва в гневни монолози, или отчаяно да се свлича и да мълчи докато в очите и на един човек поне в публиката, се появяват сълзи. А в тишината на пълната зала усеща, че това е неговият небосвод, в който лети.

    Влюби се в младо момиче на Аполония. Тя беше с медена коса и лунички. Изпита непреодолимо желание да я закриля, да я топли, да я целува сутрин преди да се събуди...

    Когато почина майка й, ролята му на утешител не беше достатъчна, а изпълни обещание, което беше дал на умиращата жена. Но не зависеше само от него да са заедно завинаги.

    Една вечер, малко преди да се оженят, той стоеше на една маса в бара пред недокосната чаша с алкохол и каза на жената срещу него: Никога няма да разбера може би, дали съм човек, който всяка вечер заспивайки сънува, че е пеперуда, или съм пеперуда, която сънува, че е човек.

     

     

    Художничката

     

     

     

    Винаги си е мислила, че душите на художниците идват от друго измерение. Чисто и вълшебно, където красивото и доброто са навсякъде, а грозното и лошото са осъдени на забвение.

    Обичаше да рисува и по този начин да изразява себе си и радостта си от живота. Да показва светлината, която и със сенките и светлосенките  акцентираше и подчертаваше детайлите, с прецизността на невидима ловка ръка на фокусник.

    Всичко във въображението й беше цветно и нарисувано. Светът наоколо беше поредица от картини и кадри, които изпълваха един непресъхващ извор от радост и любов.

    На кой ли творец му беше най-лесно да достигне до сърцата на хората? На писателя, с думите си, на музиканта с мелодията си, или на художника с цветовете и картините си?

    Ако искаше да нарисува Любовта си, щеше да нарисува малко дете държащо в ръце мокро птиче седнало до огън. Ако искаше да нарисува тъгата си- прозорец с дъждовни капки, зад който се различава лице на жена ... но ако трябваше да нарисува тъжна любов, не знаеше.

    Шекспир, ако беше художник, а Леонардо писател, какви ли щяха да бъдат произведенията им? Ако живееше в техни времена за кой ли от двамата би се омъжила, а преди това влюбила? Това бяха хипотетични и сравнително безинтересни неща. Но имаше нещо, което от известно време се въртеше в мислите й. Всеки човек, още повече творец, се вдъхновява от нещо. Изпитва онзи необясним порив да покаже нещо красиво. Ако любовта към някого те кара да се чувстваш радостен, щастлив, че даряваш и че получаваш нежност, има ли значение към кого я изпитваше? Мислеше си в такива моменти за Камий Клодел и Роден ... но за кратко. Нейната любов беше нещастна, въпреки, че в себеотрицанието има(ло) красота. На цената на? За сметка на опустошената ти Душа.

    Това е една от крайностите. Да обичаш и да твориш, но да не си щастлив в любовта си, и да твориш и да си мислиш, че обичаш, но все пак да усещаш, че нещо сякаш малко не ти достига, за да си сигурна, че си направила нещо наистина прекрасно. Не публиката, не хората и критиците, които ще се възхищават на творбите ти, ще изпълнят съществото ти, а някой, който те обича оцени това, което си направила, а преди това го разбере, защото разбира Душата ти.

     

     

    Писателят

     

     

     

    Това е най-самотното призвание. Да пишеш, а думите ти да достигнат до читателя и да бъдат разбрани. Ако пишеш добре и историите са интересни имаш може би Възхищение. В началото е лесно. След това е трудно, как да задържиш вниманието, за да кажеш наистина повече на хората.

    Любовта как помага или пречи на писателя-поет?

    Имало един поет Тед Хюз, който се оженил за Силвия Плат. Може би, ако беше измислена история не от действителността, щеше да е с щастлив край и двамата да имат много произведения, които впоследствие да бъдат филмирани, играни по театри, интерпретирани и останали за поколенията. Но нещо не се е получило.

    И в самото влюбване трябва да има преДценка. Мисъл в красивата емоция. Защото, ако си художник, вземеш боите и просто нахвърляш цветове на платното, идващи само от сърцето ти, няма да е ясна картината. Но ако изваеш и нарисуваш дори и едно цвете, първо от въображението и мислите си от спомен, тогава ще съзреш Любов.

    Така, ако пишейки, дума след дума, разказ след разказ постепенно оформиш и изваеш „образа” на Любовта, ти ще я покажеш и малко след това тя ще се случи реално.

    Дори си представяше идеален кадър от хипотетичен късометражен филм.

    Как млада жена спира пред статуя на Аполон и в един момент с прекрасен мъжки тембър тази статуя проговаря :

    Ако ръката ти, светиньо плаха,

    съм осквернил със грубата си длан,

    дай устните ми като два монаха

    да ти платят с целувка свята дан!

     

     

    ... но е просто камък. А тя отмине, но в мислите й думите му остават.

    Ти искаш да си този камък, или пък не. Пожелаваш си да си от плът, а в този миг да ти е равна и да е от камък. Кое желание да се изпълни?

     

     

    Редактирано от Maleficient (преглед на промените)
    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    "Да пишеш, а думите ти да достигнат до читателя и да бъдат разбрани."

     

    Ти точно това правиш!

    Грабна ме от първото изречение.

    Поздравления!

    • Харесва ми 2

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Радвам се :) много...

    Но трябва Вдъхновение. За мен това е едно специфично емоционално състояние, което няма да конкретизирам, за да не се изтълкува погрешно, но да кажем, че е близко до влюбването ;) Тогава някак ми се получава без усилие ... и се радвам, че и на читателите им харесва :)


    • Харесва ми 2

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    преди 15 часа, Maleficient написа:

    Радвам се :) много...

    Но трябва Вдъхновение. За мен това е едно специфично емоционално състояние, което няма да конкретизирам, за да не се изтълкува погрешно, но да кажем, че е близко до влюбването ;) Тогава някак ми се получава без усилие ... и се радвам, че и на читателите им харесва :)

    Всъщност е влюбване, но не и от порядъка, който най-често си представят хората.

    Поздрав за миниатюрите! "Учителят" ме възхити, усетих нещо много, много познато!

    • Харесва ми 1

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Мисля в мнения тук да ви споделя още някои неща :) 

    Не пожелавай самотата

    Тя боли и е тиха
    като сух клон паднал от дърво
    като нежната сълза от спомен
    а защо боли тихото?
    Защото във вечерите скучни
    си оправдаваш кухите спомени
    с покайващото було на безвремието
    А после ми римуваш щастие
    За кой? Поискано или презряно
    Признай пред своята Душа
    Способен ли си да обичаш?
    Защо? какво ще ми даде тщестлавието?
    Илюзия. За малкото, което има цвят.
    На плачеща върба над езеро или над онзи бор
    замислен в сенките.
    Дари ми нещо, като ценност
    една такава, светеща в нощта
    Едва ли ще ти е от полза, защото тя е празна
    но даряваща покой.
    Поиска ли я?

    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Празно ... чисто ... ясно

    Толкова много мисли. За различни неща. За различни хора. Някои преплетени със спомени ...за онзи аромат на тихо и сладко, в онази сутрин, когато всичко пропадна. Срути се. Отвори се бездна. Черна и дълбока. И погледнах в нея, но тя се отдръпна, защото в Душата ми имаше повече хаос, отколкото тъмнина в нейното нищо.
    Искам мислите да се разсеят като дим. Да усетя лекота като личинка на глухарче, подхваната от вятъра. Искам да мога както си измивам ръцете и очите, да мога да се измия и вътре в себе си. Как?
    Продължавам да стъпвам по грапавото и се опитвам да не изгубя посоката. Шум от нечия тъга. Въздишка на уморено търпение. Заваля ... защото това са сълзите, които не може да понесе тялото, и Душата ги пуска, за да я измият.
    Топъл поглед ме доближава. Нечия мисъл иска да ме настигне. Бягам. Страх ме е. Търся да се скрия ... в бездната. В дъното на нищото. Тихо. Някой ме погали ... нежно. Затварям очи. Щастлива съм.

    • Харесва ми 1

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Това най си го обичам! :)

     

    Желанията, спомените, чувствата...

    ... стоят затворени в отделни шишета. Някои събират прах. 
    Лятото на 2010 да отворим днес. 
    А?! Празна е, тази с чувствата. 
    Спомените. Залязващото слънце над изморено море. Разсеян бриз едва докосващ пясъка. Жена. С бяла лятна рокля, широкопола сламена шапка стъпва боса по неравните и грапави скали. Вълните яростно се удрят в каменния бряг, сякаш искат повече пространство, път по който да стигнат до брега. 
    Пръски вода са намокрили роклята до треперещите колене. Но жената сякаш не се интересува от мокротата, хлъзгавите камъни и спящото дете, което остави.

    Разочарова ме!!!! 
    Кънтяха думите му в мислите й. 
    Защо? Какво направих, какво ти казах, какво очакваше...? 
    Разочарова ме! 
    И сините му очи я заливаха със стоманена режеща решителност. 
    Тръгна си. Без да се обръща. Не плака. Сълзите се бяха отдръпнали обидено... За тоя ли бе? Не! 
    И пожела морето. То щеше да удави, а след това измие... тези думи - Разочарова ме! 
    Една чайка заядливо изкряка, като че ли й навлизаха прекалено в личното пространство... Скоро щеше да се стъмни. Може би утре, не днес. Обърна се да си тръгва. Малко преди да стъпи на пясъка, една по-широка крачка я делеше от брега, залитна, подхлъзна се и падна в морската бездна. 
    Това ръцете й ли са... Главата и с полепнали мокри коси се мята отчаяно. Може би това беше вик или вопъл. Една ръка, наполовина махаща сякаш за до скоро. 
    Изсъхналото дърво на ръба на скалата стърчеше безпомощно, а заядливата чайка му изкряка: Разочарова ме!

     
     
    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Смислени и оригинално поднесени са последните Ви три текста, на мен лично особено ми допадна последният. Това са четива със значение. Благодаря за удоволствието.

    • Харесва ми 1

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Вчера вечерта написах това кратичко, но от сърце. Както споменах преди време, започвам да се влюбвам и това ме вдъхновява ...

     

    Във пръстите ти има самота, а някъде по дланите и нежност.
    В очите ти копнеж, а после страх, остава в зениците неизбежност.
    По устните ти жажда, после плам, и малко капчици от дъжд очакван.
    В сърцето тази пареща вълна,
    която все не можеш да погалиш.
    Какво е в мислите ти, буря и пожар
    кое от двете да забравиш?
    Ако в този миг ме приютиш, ще ти покажа как се прави Залез.

    • Харесва ми 8

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ... малко тъжно

    ... мога да мълча така, че да намразиш тишината. Да се вслушваш във всеки звук, който би могъл да ти показва, че съм някъде там.
    Мога да направя да изчезна... за теб. Като да искаш да погледнеш, но да има стена или завеса. Да се объркаш и да се зачудиш, дали не си сънувал... лицето, устните, пръстите на ръцете ми... да искаш да ги сънуваш, но да не можеш, защото никога не си ги усещал реално. Не си ги докосвал, не са те докосвали. Накрая да отидеш при художник, за да му разкажеш и той да ме нарисува. Но да онемееш и да... се разплачеш. Тогава ще дойда.

    • Харесва ми 4

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Аз ти Благодаря,  защото... може би искам и копнея да се влюбя в пианист,  който да ми свири Лунната соната,  Шопен и знам,  че няма да ми омръзне,  защото обичам музиката да докосва и успокоява душата ми :)

    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ... нещо от миналата година, което е малко дългичко, но ... не е от задължителната литература :)

     

    Назаем
     
    Дълго време си мислеше и самозалъгваше, вероятно и чисто психологически подведена от преобладаващото мнение, че са по-щастливи онези, които са обичани, защото изглеждат като благословени. Да са имали късмет да ги забележат, да ги срещнат, и да омагьосат отсрещния, пък той да вземе да се влюби, да ги заобича, заобича, обича, понася, търпи докато смъртта ги раздели. Но не е така. По-силни са тези, които обичат. Те са малко. Но са по-силни. И любовта им може да помита.
    Не! Огънят, Водата или Въздухът не са стихии страшни. Любовта е стихия и сила. Която има и тъмна страна ... Това, което хората могат да си причинят от любов, никой не може да им го причини. Това, което хората могат да изтърпят от любов, никой и нищо не може да го изтърпи.
    - Схващате ли за каква Сила става въпрос?
    Децата от 9 а клас я гледаха мълчаливо. Беше толкова тихо, че усещаше как това е моментът да бие звънецът за край на часа. Но те не ставаха от чиновете си. Звънецът не биеше. Сякаш времето беше спряло. Погледна си часовника. Нямаше часовник. Все се канеше от три месеца да го даде да му сменят батерията. Отиде и седна на стола до Виктор ...
    - Ти някога обичала ли си ме?- попита я за сто и осемнадесети път през последните двадесет години познанство.
    Тя мълчеше. Истината е, че никога всъщност не се беше замисляла сериозно и задълбочено върху този „казус”.
    Той нетърпеливо продължи: - Много се забави с отговора. Толкова е лесно да ... произнесеш : „ДА”. Две букви ...
    - Но, ако е огромна Лъжа и ти се подведеш, че е така наистина. Пък вземеш та се самоизлъжеш, че и ти се влюбиш...
    - Добре, добре. Печелиш. Понякога се уморявам от разговорите с теб, знаеш ли? С времето разбрах, че не сме се разбирали, не от липса на харесване или привличане, а защото ти никога не ми показа, че държиш на мен. Само и единствено на мен. Че имаш нужда от мен. Че бих ти липсвал, ако ме няма. Че мислиш за мен. Че искаш да си с мен. Защото като си с мен ...
    - Така е както казваш. Но това е минало, нали?! Ще тръгвам. Мисля, че това е доста закъснял разговор ...
    Стресна се от пронизващия звук на звънеца. Затвори очи, за да се опомни, сякаш беше излязла от тялото си и се връщаше. В болезнено-шумната реалност. Вървеше по улицата без да бърза. Прибираше се без да има планове за вечерта или какво ще сготви. Просто вървеше. Механично отключи ключалката и влезе. Загледа се в разпръснатите детски играчки на пода в хола. Седна на земята, взе в ръце плюшеното мече Оливър и някак за протокола установи, че има момичешки играчки. Тя ... чувстваше се объркана. Изгубена. Влезе в спалнята. Огледа се в голямо огледало и изглеждаше същата. Доближи се бавно и се вгледа в долната си устна. Под нея очакваше да има белег, но нямаше. Някак зад гърба си видя снимка поставена в красива и скъпа рамка. Имаше две деца на нея. Момче и момиче.
    - Момиче! По лицето на жената започнаха да се стичат сълзи. Не беше от болката при раждането. Дори не усети разкъсването. Мислеше си, колко ли ще е нещастно това дете от живота си. Защото е жена, и защото ще я боли. В пъти повече от мъжете. Бебето плачеше пронизително и неприятно. Колкото и да го държеше на ръце, то не спираше.
    Вечерта беше тъжна и унила, като дете, след като е било наказано. Безразлична. Една такава ... вяла. Искаше й се да се случи нещо. Интересно. Разтърсващо. От известно време беше забелязала, че й се случват странни неща. Че други се сбъдват, макар и не за в момента, когато ги е пожелала. Чудеше се дали се е родила с това в себе си или по някакъв начин се е саморазвило. Под нечие влияние, невидимо, но външно? Искаше да си направи защитна стена. Но за това бяха необходими “материали”.
    - Преси, моля те бе мило, не ми се гледат пак същите мутри на Свинята, Кольо, Танчето и останалите. Хайде да отидем на някое ново място. С различни лица.
    - Ти знаеш ли какво искаш всъщност?! Като не ти харесват тези „мутри” си се прибирай у Койнаре, да си гледаш мутрите на конярските селяндури! МилО! И к`во е това „мило”? Много е лигаво. Гейско!
    - Що? Чудно се римува с „гнило”!
    - Хе, хе. Тя се цупи! Дреме ми на ...
    - Ама сега ли да си тръгвам към Койнаре или да изчакам със сутрешния автобус?
    Той я изгледа сериозно и каза с равен глас: - По-добре за теб ще е, да е сега! В този момент! Марш! Разкарай се!
    Тя си затвори очите. Облече си набързо якето, обу се и излезе. Беше ядосана, защото той беше прав. Не знаеше какво иска. Обичаше ли го? Автобуса дойде. Качи се без да гледа кой номер е. Мислеше си за живота. На съседната седалка момиче и момче се целуваха жадно. Само това бяха пътниците в нощния автобус. Съвсем машинално слезе на автогарата. Купи си билет за първия автобус, който тръгваше. Беше се стъмнило и започваше леко да вали. Беше стар автобус. Шофьорът с кървясали очи се прозяваше. Пусна радиото. Малко след като излязоха от столицата дъждът се усили. Сети се за един ден в детската градина, когато беше рожденичка ... сякаш реално се беше пренесла в миналото. В следващият момент се чу тътен като изпод земята. Тя падна от седалката и потъна в мрак. Беше тихо. Харесваше й тишината.
    Отвори си очите с усилие. Болеше го глава. Имаше неприятен вкус в устата. И винаги първата мисъл: Дано не съм направил някоя глупост снощи. Обърна внимателно поглед наляво. Разпиляна коса и познат силует на жена. Знаеше коя е, но не и дали е направил някоя „глупост” снощи. С удобна дефиниция за „глупост” можеше и да не е. Спешно се нуждаеше от аспирин. Изправи се и седна накрая на леглото. Днес трябваше да замине. Довечера в осем му беше полета. Тя ... щеше да е разочарована, но ще й мине. Влезе в кухнята и си наля чаша вода. Усещаше някаква промяна. Сякаш мислите му бяха ясни. Фокусирани. Опита да си спомни, какво беше пил снощи. Видя празната бутилка Джеймисън. Но и друг път беше пил от същото. Трева май не пушиха, или той поне не се сещаше. Но от какво беше този вкус, мамка му?! Няма значение. По-добре да го промени, като си измие зъбите. Телефонът зазвъня. Той побърза да си изплакне устата, забърса се с кърпата и отиде да вдигне слушалката.
    - Да?! - Борил Траянов търся- произнесе мъжки глас отсреща с правилна дикция.
    - Аз съм. Кажете!
    - Името ми е Генади Петков.
    - Не познавам такъв. За какво иде реч господин Петков?
    - Искам да се срещнем в удобно за Вас време.
    - ... и? За какво ще си говорим ... или обсъждаме? Защо точно с мен?
    - За ... работа- произнесе колебливо и неуверено гласът отсреща.
    - А-ха- Борил мълчеше и се чудеше ...
    - Господин Траянов там ли сте?
    - Да. Днес в пет часа устройва ли ви?
    - Чудесно. Ще ви чакам в 52 кабинет на третия етаж в източното крило на университета. Ще се ориентирате ли?
    - О, Вие сте преподавател? По какво?
    - По физика. Защо? Това важно ли е?
    - Да, в известен смисъл си е важна информация. До скоро Професоре.
    - Дочуване.
    На дивана спеше Къцо. Борил седна в единият фотьойл и запали цигара. И защо? Загаси я. От този момент реши да не пуши. Влезе в банята да се изкъпе. Тя още не се беше събудила, или поне не беше станала, защото след звъненето на телефона едва ли спеше толкова дълбоко. Още беше в леглото му, но се беше обърнала на другата страна. Погледа я за около пет секунди, колкото да прецени, че не иска да разговаря повече с нея. Хъм, явно днес беше световният ден на Решенията. Трябваше ли да й обяснява всичко онова, за как заслужава по-добър от него
    ... Не, по-добре да се подсуши по-бързо, да се облече и да излезе. Направи го. Беше си като бягство. Избягване. Но така на въздух се чувстваше прекрасно. Като птица в небето разперила крила без значение накъде лети. Свободата е най-якото нещо на света. Най безценното за човек и Душата му. Започваше да вали. Големи капки една след друга. В началото някак плахо, но после и за секунди се заизливаха. Той обичаше да върви под дъжда. Но не разбра от къде се появи толкова близо предната част на икаруса точно пред очите му. И сякаш нещо избухна в мислите му.
    Възрастната жена стоеше приведена в стола, на единия ъгъл накрая, и гледаше в унес някъде в нищото. Стискаше кърпичка, но лицето и беше обляно в сълзи. Сякаш извираха от изморените й очи и тя не ги спираше. Докторът се приближи внимателно и застана точно пред нея.
    - Здравейте. Аз съм доктор Пешев. Дъщеря Ви е в кома. Състоянието й е критично. Има сериозна травма на черепа. Дори да се събуди има голяма вероятност да е с безвъзвратни увреждания.
    - ... докторе ... – жената сякаш търсеше думи- наистина ли ще загубя детето си?
    - Съжалявам госпожо!
    - Не. Не съжалявате. Отвърна поглед от него и остана така на стола сякаш доктора въобще не беше идвал и разговарял с нея.
    Намираше се на непознато и студено място. Беше бос и усещаше влажната и бодяща трева под стъпалата си. Нямаше небе, а гъста мъгла обгръщаше всичко. По-скоро усещаше присъствието на сенки около себе си, но не ги виждаше. Объркано се оглеждаше, но не знаеше посоката. Сякаш чу в далечината глас като ехо: Скъпи, обичам те! Тръгна в тази посока, от която идваше ехото, но се спъна в корен и падна. Усети безсилие и слабост. Отпусна се. На кого беше този “глас”- не като звук, а мисъл достигнала до него. Почувства, че все едно е сред вълни. Вихър или течение го понесе. Не се съпротивляваше. А защо не? Отвори очи и се опита с усилие да се отскубне от това, което го засмукваше. Трябваше да се хване за нещо. Нямаше опора. Разтръскваше глава, мяташе тялото си, за да се изплъзне или ... събуди, ако сънува. Предаде се. Сякаш се сля с празнота и нищото го обгърна.
    Стресна го пронизващото дрънчене от скърцането на отваряща се врата. Беше тъмно, но осезаемо усещаше смрадта на отпадните течности и по-гъсти и твърди консистенции от човешките тела. Повърна. В рамката на вече отключената врата стоеше грозен, едър, със смачкано лице подобие на мъж. Изръмжа нещо и разкри черните си зъби гарнирани с жълта слюнка стичаща се отстрани на брадата.
    - Ставайте измет! Пред мен, да ви виждам хърбавите гърбове!!!
    Това беше английска реч. Интересно. Обстановката също беше необичайна. Във филм ли участваше? Стана от земята с усилие, но и нетърпение, че където и да го водят, ще смърди по-малко. Целият гръб го болеше с пареща болка, сякаш някой си беше пробвал ножовете на него. Прекалено осезаемо усещаше всичко, за да е филм. А и нямаше камери, екип ... Минаваха през други коридори с килии съпроводени от мълчаливите лица залепени за решетките, които бяха като кукли-зомбита поставени за пълнеж. Сега се заслуша в единственият звук от дрънченето на вериги. По-плътно усети оковите около китките и глезените си. Започна да се оформя буца в гърлото му. Осъзна, че може би след малко ще умре. Това е краят. Иронията да се събудиш и осъзнаеш за последния кадър от живота си. А дори не знаеше Защо? Опита да надвика дрънченето като леко се обърна към гибонската смачкана мутра...
    - Извинете, а последно причастие?- и неговият английски не беше лош. Грозните жълтеникави очи го гледаха с погнуса и досада. За части от секундата не видя, а само усети тежкият удар в челюстта си. Усети вкуса на кръв в устата си, и как седми горен вляво падна. Изплю зъба и се изправи бавно.
    Като стигнаха до висока врата с дебели резета, двама с униформи я отвориха мълчаливо. Израженията им бяха с вид на махмурлии и загубили на покер едновременно. Дневната светлина го заслепи, но с една идея по-чистият въздух го ободри. Имаше тълпа от около петдесетина човека, които виждайки го започнаха да крещят... Не разбираше какво.
    Имаше висок екземпляр подобен на “гибона”, който го съпровождаше, но го очакваше на дървен подиум, беше с по-месесто телосложение, повече белези, без едно ухо и с очи оцъклени и забучени над широките ноздри. Като на разярен бик или кентавър, за по-приказно.
    Не изпитваше страх, беше спокоен. Все едно наистина беше филм и ей сега отнякъде ще излезе режисьора и ще извика: Стоп! Почивка.
    А, ако не е филм? Спокойно установи, че няма как да избяга. Огледа се за мускетари или хората на Робин Худ, но не забеляза приятелски лица. Изкачи се по стъпалата. Преди да си постави главата на почернелия от засъхнала кръв ешафод, забеляза лицето на жена. Красиво и спокойно лице. Тя разтвори устни и “прочете по тях”: Обичам те. Отпусни се. Следвай вихъра ... затвори очи и се прекръсти.
    Последва усещането за мигновен студен полъх по врата и отново се озова сред вълните. Този път бяха ледено-студени. Въобще не опита да се съпротивлява като усещаше отново всмукващата сила на Вихърът.
    В устата си имаше неприятен вкус на мазно и месесто. Стоеше на маса и наоколо имаше хора, които говореха високо. Огледа се. Не беше кръчма. Всички бяха облечени с красиви дрехи в различни цветове. Имаше привлекателни жени, които му се усмихваха с увереността, че се познават очевидно. До него стоеше една с корона на главата. Наблюдаваше я с интерес. Стоеше изправена на трона си с високо вдигната глава и оглеждаше всички, като пастир-овцете си извел ги на паша, или като рокзвезда приветстваща публиката си на рокконцерт. Беше красива. Бистро-сини очи, малък правилен нос, очертани устни като изваяни от художник, бяла шия и коса с копринена гладкост и цвят на бадем. Излъчваше откровена надменност. Сякаш беше ледена скулптура поставена на трона, но облечена с дрехи.
    Той посегна към чашата с течност да отпие, хем да отмие неприятният вкус в устата си, хем да си прочисти гърлото, за да проговори и да научи важна информация, къде е и какво прави тук всъщност. Не можа да понесе киселостта на питието и някак спонтанно го изплю в лицето на близко-стоящата дама. Не ледената скулптура, друга. Очевидно по-млада, но с гърбав нос и тънки устни. ори и да са от едни родители, едната беше взела хубавите им черти, а другата не толкова хубавите. Дамата не очакваше това “освежаване” разбира се и под стичащата се червена течност лицето й придоби плашеща острота. Ако имаше някакво острие под ръка със сигурност би го използвала, за да му извади поне едното око.
    Тъй като не виждаше кърпи на масата или салфетки, той повдигна единия край на дрехата си, отиде до нея и грижовно започна да забърсва мокрото лице.
    С отривист жест, тя отблъсна жеста му и каза: - Донесете ми вода!!!- интересно, това беше френски.
    - Извинете мадмоазел, но не очаквах да отпия оцет, а вода, за това малко се оказахте на пътя на рефлексивното ми изплюване ...- и френският му беше с прекрасно произношение ...
    Младата оскърбена жена нищо не отговори. Стана с дръзновение и хвърли един много притеснителен поглед през рамото му към ледената скулптура. Поглед между закана и обещание. Усещаше как зад гърба му се доближава Студът и някак спонтанно тръгна забързано да настигне обидената дама.
    По неясна за него причина като излезе от залата видя подтичващият силует, който се скри от погледа му завивайки по вторият коридор вляво. Като стигна там и влезе в него се оказа като в лабиринт. След като пообиколи достатъчно стаи и коридори безуспешно, провери през кухнята и дори в конюшнята, защото е нормално с езда една дама да разтовари гнева си, той установи, че се е загубил. Когато се върна беше тихо, а минавайки покрай един от коридорите видя в дъното да стои млада жена с поднос в ръце. Не се виждаше какво има на подноса, защото беше увито в чисто бял плат. Доближи се достатъчно близо и различи красивите черти на жената от предното място. Косата й този път не беше прибрана, а разпусната и искрящо медена като ореол на залязващо слънце. С бавни движения на едната ръка тя започна да развива това, което беше в плата без да сваля пъстрите си очи от него. На светлината можеше точно да види в тези очи нюансите зелено-кафяви как преливат и се разтварят в светло-тревисто. С усилие откъсна поглед от тази омагьосваща мандала. За да установи, че развитото на подноса беше човешко сърце. Тогава видя и дупката в дрехата й, където бе мястото на това сърце.
    Изпадна в шок. Веднъж му се случи, когато ... Не. Не беше му се случвало. Нямаше мисъл в главата. Никаква. Чувстваше се като пън, който стърчи насред някакъв коридор ... някъде ... и зяпа нещо, просто защото има очи да вижда, но всъщност до мозъка му не достига сигнал и информация, какво всъщност гледа и вижда. Къде е? Какво се случва? В какво участва?
    В следващият момент обърна гръб на жената и се затича. Въобще не го интересуваше накъде. Искаше да тича докато остане без дъх. Но ... не се измаряше. Те усещаше да има крака въобще. Усети вятър обаче. Първо като полъх обгръщаш лицето му, после като силен порив, който може да му изправи всички бръчки на лицето.Някак изплуваха в мислите думите : Следвай посоката на вихъра. Тогава леко се извъртя и сякаш полетя. Да. Буквално. Летеше над земята без да полага усилие. Сякаш нямаше гравитация, а някакво течение го носеше лек като перце. Хареса му и затвори очи блажено. Без страх, без очакване.
    Колко време е минало така не знаеше. Когато си отвори очите отново се намираше в болнично легло. До него на стол стоеше възрастна жена, свита като смачкана и захвърлена хартия в ъгъла. От другата страна, мъж на средна възраст, очевидно доктор, съдейки по бялата престилка, гледаше иззад очилата си листи.
    Борил се опита да се понадигне в леглото. Лекарят усетил раздвижването го погледна и се усмихна.
    - Добре дошъл отново на сцената смели човече!
    Жената се сепна и се обърна някак объркана към леглото. Борил си затвори очите ... след което отговори: - Благодаря. А какво се е случило всъщност ... на сцената? Пълната версия, ако може.
    Очите на жената започнаха да преливат. Тя стоеше като статуя с плачещи очи. Борил сега установи, че това лице е същото като от виденията му, само че с повече бръцки и сенки под очите. Почувства се странно. Усети някаква тъга към нея примесена с обич. Чувство като към майка, когато си я огорчил с рязка дума или желание да я утешиш, ако е загубила близък, брат, сестра, съпруг ...
    Усмихна се и изпреварвайки лекарят преди да започне с обясненията й каза: - Здравейте! Аз съм Борил - помаха й с ръка за поздрав.
    Тя се усмихна под мокрото си лице. После сведе поглед и погледна към лекаря.
    - Господин Траянов преди месец Ви се случи инцидент. Бяхте блъснат от автобус докато пресичате. Голяма част от удара сте поел от ляво. Освен множеството травми, вътрешни и външни по скелета Ви, сърцето ...
    Борил го изгледа изпод вежди и инстинктивно се докосна от страната , където трябва да е сърцето му.
    - ... усещам го! Бие.
    Лекарят се загледа във върха на обувките си. Сълзите на жената отново потекоха.
    - Какво става тук?- се чу да произнася сякаш казваше реплики от сцена, в която е хванал съпруга с любовник.
    Докторът си пое въздух, издиша бавно и продължи:
    - Вашето сърце не издържа. Направихме всичко възможно. Наложи се да Ви се трансплантира, за да Ви спасим.
    Борил зяпна и намръщи чело. Лекарят продължи спокойно с равен глас като че изнасяше доклад на конференция.
    - Донорът беше жена. Казваше се Мила. По стечение на обстоятелствата малко след като бяхте приет тя е била в автобус, който е катастрофирал на мокрия път. Нея не успяхме да спасим, защото травмите бяха на черепа и безвъзвратни. Това е майка й. Тя ни позволи ... да Ви поставим сърцето на дъщеря й.
    Докторът погледна свитата жена. Усмихна й се с признателност. Извини се като обясни, че ще дойде след няколко часа отново и излезе от стаята.
    Мълчаха.
    Борил гледаше пред себе си и усещаше ... чуждото сърце да тупти в него.
    Първата му мисъл беше неприятна. Не искаше това сърце! Някой питал ли го е? Може пък да не е искал човешко сърце, а да стане българският Айрън Мен.
    Тази жена отстрани го дразнеше. Тя беше виновна. Как може да дадеш ... сърцето на собственото си дете. Вместо да се моли на Бог. Да пренесе в жертва ...нещо, тя просто се примирила и приела края на собствената си плът. Или не. Вероятно наивна е повярвала, че някаква си “помпа” носи духът на дъщеря й. Глупости! Дъщеря ти я няма! Все едно е била прах, разпилян от вятъра. Затвори очи и вдиша, защото усети как се надига някакъв гняв в него, и можеше да каже нещо, за което после ще съжалява.
    Чу тихият й топъл глас да казва:
    - Много симпатичен млад мъж сте.- усмихна му се- Аз съм Таня.
    Борил я погледна очакващо, че ще продължи да му обяснява нещо, но тя се усмихваше тъжно и стоеше кротко на стола.
    - Таня ... имате много красива усмивка.
    Тя му се усмихна пак с трогателен свян.
    - Запознах се и с родителите Ви. Те са много интелигентни и културни.
    - Да, така е - помисли си, че трябва да им се обади и въобще да ги вижда по-често, а не само по празници.
    - Аз ще тръгвам. Радвам се, че не го отхвърлихте и се събудихте ... Грижете се за себе си...
    - ... чакайте. Постойте още малко. Объркан съм. Не знам какво да кажа. “Благодаря” не е достатъчно ...
    - По-добре да тръгвам. Точно заради това. Да си обмислите какво Ви се е случило. Да осъзнаете щастието, че сте жив и да цените всеки миг от живота си.
    - Хубаво. Няма да Ви спирам. Оставете ми някакви координати да ви намеря като изляза. Ще ми е интересно да разбера ... всичко за дъщеря Ви.

     

     

    Редактирано от Maleficient (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.