Пълно доверие имам на най-близките си приятелки. С годините те са доказали, че мога да разчитам на тях за всяко едно нещо и нямам притеснения да им поверя тайните и проблемите си. Винаги получавам разбиране и подкрепа. Били са до мен в много тежки моменти, които сме преодолявали заедно. Когато нямам вяра в себе си, намирам я в тях.

Аз понякога на себе си не мога да имам вяра, та камо ли на друг...

Вярвах на всички и на всичко,но уви,май загубих вярата си.Разбрах,че съм бил прекалено голям идеалист.....Май съм бил много наивен.....трудно бих повярвал отново на някой,ставам мнителен и го забелязвам без да искам.Променям се.....

Единствено на себе си

Имате ли пълна вяра на някого? Ама наистина пълна вяра. Например да застанете на ръба на пропаст и този на когото имате вяра да ви каже да направите крачка напред и вие да направите защото му имате абсолютна вяра. Аз лично имам пълна вяра само в трима човека и то единия от тях не е човек. Това са: Йисус Христос, майка ми и баща ми. На останалите хора може да се има донякъде вяра но винаги с едно на ум. При вас как е?

Това е прекрасно!

И при мен е като при теб и аз вярвам само на трите личности на които и ти.

Редактирано 25 септември 200619 г. от ^^ANGELSING^^ (преглед на промените)

В Бог.

Интересна тема, аз нямам пълна вяра на себе си в определена ситуация как ще отреагирам да не говорим в някои друг.Всеки има право да вярва в каквото и които си поиска зависи от човека.За безрезервна вяра е малко смешно да се говори.Все едно да спорим сами ли сме на този свят или има и други,има ли живот след смърта и прочие и прочие.Вярата трябва да я има но в определени граници.

Банално ми звучи както всячески се натрапва любовта ще спаси света всичко се гради на любов и т.н.?!това е нищо повече от едно внушение или само внушение.Това е до болка комерсиализирано от филми книги и какво ли не, че хората наистина вярват в това.Всъщност всичко се движи от разума мисълта.

Редактирано 25 септември 200619 г. от sfmf (преглед на промените)

За пълня вяра на някого не мисля че мога да говоря..

Прекалено много съм си петила от "приятели" и вече даже не може да се каже че им вярвам!

Не се гордея с това, но като че ли подозирам всичко и всеки..защитна стена ли му се казва...или просто чакам "удобния" момент всичко да ми се струпа наведнъж!?

Аз също съм на мнението, че който има тайни, никога не може да има пълна вяра на никого. Освен това, говорим за вяра, а не за доверие от порядъка на споделяне и приятелство, предателство... Ако ставаше дума за това - то една тайна, споделена на някого, т.е. - тайна между двама или повече хора, вече НЕ Е тайна, а публично достояние. Доверието както се печели, така се и губи, но вярата (ако е истинска) - никога. Може да е наивно, може да е глупаво, но ако вярваш в някого, не би спрял само, защото е предал вярата ти в него. Не знам чий подпис беше, но тук е в пълната си сила - ако не вярваш на хората, на кого ще вярваш тогава?

Повечето казват, че само защото МОЖЕ да предадат вярата ти, не трябва да я имаш. Но по тази логика и на нас самите никой няма да вярва, а това мисля, че нито някой го иска, нито би било особено приятно. Може да се случи, но може и да не се случи... Не трябва да имаме нелеп страх, като от призраци.

Така е вярно и обратното на това - ако до сега нечия вяра не е била поставена на изпитание, не е била разклатена или предадена, това не значи, че не може или няма да се случи. Това не е достатъчно, нито е доказателство за нещо.

Доброто желание да не навредиш някому също не е достатъчно. Човешко е да се греши, въпреки че това съвсем не е "оправдание". Но просто се случва... В статуса си на хора, ние самите също грешим и се самозалъгваме понякога. Често се подвеждаме и си патим от това - нормално. Понякога си мислим, че сме уверени и сигурни в нещо. После се оказва, че сме сгрешили. Дори на себе си нямам 100%-ово доверие, защото не всичко е такова, каквото изглежда, а пък и всяко нещо си има най-малко 2 страни. Дори истината не е едностранна и буквална. Хората, както и всичко останало, са несъвършени. Дори да виждам нещо, не мога да съм сигурна в това, което виждам, нито че черното е черно, а бялото - бяло. И както не можем да имаме вяра даже и на себе си, не знам как бихме могли да я очакваме от някой друг. Това е отговорност, която никой не може да поема, нито дълг, който можем да отправяме към някого. И когато направим тази грешка, неминуемо се случва приятелите ни, дори и най-добрите такива, да ни "предават". Но всъщност не би трябвало да сме разочаровани от тях, а от себе си - за наивността, която сме проявили.

Често се случва да си мислим, че най-близките ни хора ни нараняват най-силно, но това не е вярно. Те постъпват спрямо нас, както и всички останали, но просто ни боли повече заради това, че те за нас са нещо повече от останалите. Една обида от тяхна страна би ни наранила жестоко, докато в същото време не бихме й обърнали дори внимание, ако е изречена от някого, който ни е, да речем, безразличен. В този ред - родителите ни също биха предали вярата ни, да. Но и те са хора - и на тях се случва. Един от потребителите беше казал, че вярвал само на приятелите си и на себе си, но не и на родителите си, като същевременно му било направило впечатление колко малко знаели "техните" за него. - Е как няма да знаят малко? Щом им няма вяра, значи не им споделя, а без да споделя, те няма как да знаят неща за него, които от друг (освен от него) няма как да разберат. Цикличност!

Според мен няма абсолютна истина. Има нещо, което се нарича "златната среда". И тя се намира точно между двете крайности. Затова не мога да имам пълната и безпрекословна вяра В и НА себе си, камо ли да го очаквам от някой друг. Това е същото, като "обичай се, за да те обичат и другите". Хората са измамни създания, а аз винаги съм твърдяла, че съм на 1-во място човек. Дори и в моментите, когато това се явява против мен.

Един важен и много близък за мен човек, ми беше казал преди нещо, за което е много прав. (Става дума за вяра между хора, които са нещо повече от приятели един за друг.) Когато обичаме някого, това означава и че вярваме в него - че той ЩЕ, че той Е, че той НЕ БИ... Веднъж ме беше помолил за нещо - да му кажа "обещавам", а той след това да ми каже какво съм обещала. Въпреки, че се имам за принципна и че смятам, че човек без принципи е нищо, направих изключение. Да го наречем от тези, които са за да потвърждават принципите. ; ) Старая се да не давам напразни надежди и обещания, които "няма", "не бих" или "не мога" да изпълня. Смятам, че мога да самозалъгвам себе си, но не и другите. Както казах - това никога не бих го направила, пък и поемам само преценени рискове. И това не прави човек страхлив - прави го предпазлив. (Поне аз така мисля ...или така ми харесва да мисля. Не казвам, че съм смела или пък че не изпитвам страх. Смел е човек, който прави нещо, въпреки страха си.) В крайна сметка, тогава дадох думата си. Без съмнение в него или в себе си. Каза ми, че до сега това никой не го е правил за него, като жест - да му обещае нещо, без дори да знае какво. Още съм на мнението, че тогава не сгреших, като направих този избор. Понякога човек трябва да рискува, да. Пък и "неволята" не съществува. Няма как да стане нещо, което искаме, без дори да направим някакво усилие. Дори и най-малкото действие е по-добро и от най-голямото намерение. Не казвам, че този човек е единствения, за когото бих направила това. (Ако трябва да ги "степенувам" - не мога, защото не са съпоставими. Хората, които са важни за мен, са еднакво важни по сила, просто по различен начин.) Нито единствения, на/в когото имам подобна вяра. И тя е постоянна. Не ставам един ден и си да си казвам "днес ще вярвам", а на другия - не. Както смятам, че човек не би трябвало да вярва никога в никого и нищо, така би трябвало и да вярва. За много неща си казваме "не мога" и въпреки това ги правим. Просто, защото "трябва". И винаги се оказва, че можем повече, отколкото сме си мислели. Само трябва да продължим. (И това ако не е вяра в себе си!) Всяко нещо има своята противоположност и един толкова контрастен свят, те кара да се чувстваш жив. Ако не знаехме какво е тъга - нямаше да знаем и какво е щастие. Човек може да пада и в същото време да си мисли, че лети! Просто трябва да вярва...

Имаше схващане.. не знам, може би будистко беше, че едно дете би дало много по-точни отговори, отколкото един образован и опитен възрастен. Само трябвало да му се задават правилните въпроси и то точно. Ако попитаме едно дете в какво вярва, накрая мисля, че ще се окаже, че вярва буквално във всичко. Затова един съвет: вярвайте с детска наивност!

Много приятни и правилни разсъждения, nihilistka...карат човек да се замисли...

Странно е наистина, как ние изискваме и изискваме от нашите близки, и отъждествяваме това с вярата в тях.А трябва да даваме...

Именно любовта в хората и поражда вярата в тях...така, както го усещаш и ти...

Вярвам,на хора които ми харесват,но доста често се случва да ме разочароват .И вече се чудя,изобщо дали си заслужава това ??

Вярвам,на хора които ми харесват,но доста често се случва да ме разочароват .И вече се чудя,изобщо дали си заслужава това ??

Да речем, че си заслужава. Може би с времето и след много, много разочорования ще съумееш да отсееш кой наистина държи на теб и кой заслужава вярата ти. И аз сляпо вярвах на тоя и оня/тая и оная, обаче акъла ми дойде в главицата след като си напатих доста.

И за това темата е "пълна вяра на някого" - например аз вярвам, че колежката ми ще ми подскаже на изпита по История на религиите (въпреки че тогава аз й подсказах ), но не вярвам, че догодина, ако недай Боже ми стане колежка и в професионалния живот няма да ми подлива вода пред шефовете. Пълна вяра човек има или само на себе си или само на един, макс, двама.

Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

Но на същите как да стане това,защото всеки миг с такива е болка.Нищо не се променя,все същата история Май е по добре да се каже край и наново,на чисто

Но на същите как да стане това,защото всеки миг с такива е болка.Нищо не се променя,все същата история Май е по добре да се каже край и наново,на чисто

Лесно е да се каже "край". Само че "край" не се казва ей така. И се казва само веднъж. Случва се и любимите ни същества да ни наранят неволно. Трябва да се научим да прощаваме. Да грешиш е човешко, да прощаваш - божествено. Може би си прав за това, че с всяка грешка част от вярата си отива, но е редно да се замислиш, че всеки човек има и тежки дни, дни, в които не разсъждава дали думите му биха наранили отсрещния.Но толкова ли е трудно да изрече:"Извинявай, днес аз допуснах грешка и ти наговорих това и онова, ще ми простиш ли, аз сгреших пред теб." ....

Лошото се предотвратява с най-доброто: на гнева се отговаря с търпение, на невежеството - със снизхождение, на злото - с прошка.

Цитат от Корана

Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас.

Матей 6:14

един поздрав в тая връзка

Лесно е да се каже "край". Само че "край" не се казва ей така. И се казва само веднъж. Случва се и любимите ни същества да ни наранят неволно. Трябва да се научим да прощаваме. Да грешиш е човешко, да прощаваш - божествено. Може би си прав за това, че с всяка грешка част от вярата си отива, но е редно да се замислиш, че всеки човек има и тежки дни, дни, в които не разсъждава дали думите му биха наранили отсрещния.Но толкова ли е трудно да изрече:"Извинявай, днес аз допуснах грешка и ти наговорих това и онова, ще ми простиш ли, аз сгреших пред теб." ....

Цитат от Корана

Матей 6:14

един поздрав в тая връзка

Благодаря за поздрава много е красив.

да, на Бог