Ralna

Митове и Легенди за местности в България

    25 мнения в тази тема


    Нека в тази тема да пишем любимите си митове и легенди, всеки иима поне няколко любими аз малко по-късно ще напиша няколко много интересни мита които знам ;)

    Редактирано от Trichocephalus
    редактирано заглавие (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Българските митове и легенди

    В българската народна традиция са запазени вярвания за свръхестествени същества, към които човек има повече поетическо или общоезическо отношение. Това са митични същества, които са свързани почти изцяло с природата и са по начало индеферентни към човека. Когато все пак човек ги доближава към себе си, те са представени или приятелски, или са зле настроени. В последния случай те се уеднаквяват с демоните и влекат със себе си съпротивата на човека.

    Такива същества са примерно самодивите. Това са най-често очарователни девойки с руси коси, понякога и с крила. Силата им се крие в облеклото. Ако им се отнеме те стават подчинени на човека. То се стои от риза рокля, златна забрадка, зелен пояс и забунче. Тези дрехи имат особености на птиче облекло тъй като са украсени с пера. Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората – ако някой пристъпи в тях – той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.

    Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Случва се понякога да се омъжат за обикновени хора, но никога не стават добри домакини – често избягват с децата си, като изхвръкват през комина.

    Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото. Обичат много празниците най-вече Великден. Ако някой не зачита тези празници, те го наказват – убиват го, ослепяват го.

    Ламята е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава и остри зъби. Устата и е толкова широка , че може да глътне човек или добиче. Тялото и е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на народните песни и приказки. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.

    Въпреки страхотността и някои юнаци излизат на борба с нея и я побеждава, като отрязват главите и. Най–често такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.

    Врагове на ламите са змеевете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

    Втория вид митични същества имат по-определено демонично естество. Тяхното отношение към човека е враждебно. Те определят съдбата му или атакуват съществуването му. Най-благоприятния случай те съзнателно го щадят, а в най – тежкия жестоко довършват живота му. Поради това, пазейки се от тях по пътя на активна борба, човек лицемерно ги почита и престъпя към тях с дарове за благоразположение. Молитвата му обаче е изключена в отношенията му към тях. Ако има словесен израз, той представлява заклинание, съпроводено с магични действия за отгонване.

    Орисници са три женски същества, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им. Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Видът на орисницата не е типизаран в народните представи. Най-често ги представят чернооки, тънки и високи като едната е на около 18, другата на 25-30 , а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.

    Болестите са се смятали за демонични същества, които се изпращали от бога, за да наказват хората, заради греховете или, за да събират човешки материал за чудни калета и манастири на бога. Общия им брой е неустановен – 7,12,77. Обикновено това са женски същества, грозни, страшни, нечисти и дрипави. Ето някои от индивидуализираните болести:

    Чумата е стара, грозна жена, с дълги несресани коси, дълги костеливи ръце с дълги нокти, облечена с черна, дрипава дреха. Обикновено чумата носи и дете в пелени, което обича да повива във вълна. Носи и списък на хората, които трябва да покори. Удря жертвите си със стрели. Според вярването тя идва не за отделни хора, а тогава, когато има много грешници за избиване.

    Въпреки грозотата си чумата обичала чистота, била милостива към старците и вдовиците и не ги убивала. Тя се поддавала и на молби и на благоразполагане.

    Шарката (Varicella) е представена от три сестри моми, които единствено между болестите не са грозни. Най-възрастната сестра се нарича едрица, средната – брусница, а третата – ситница. Те са обикновено весели, добреразположени. Нападат децата, които прекарват леко болестта. Много се сърдят когато видят да ври вода или да се коли животно – кокошка, прасе, гъска и др. и да се попарват с вряла вода.

    Някои от болестите се подават на омилостивяване чрез нагостяване с прясна пшеничена погача, намазана с мед. Това ястие им се слага зад вратата или пред къщата всяка нощ докато в къщата има болен.

    Третата група демонични същества са зле настроените към човека демони, срещу които се взема отрицателно отношение: използват се заклинания и се извършват по-сложни магии за предпазване. На първо място в тази група е дяволът, който по образ и характеристика е напълно библейско наследство, обогатено по пътя на апокрифните и етническите легенди. Изобразяван е с човешко-животинска глава с рога, космато тяло с опашка, дългоноктести ръце и крака: въоръжен е с желязна вила или друго оръдие, за да прави пакост на хората.

    Вампир се смята уплатнената душа на умрял човек, прескочен от нещо или умрял от язва или от престарялост. Външният вид на вампира е неопределен: той е като сянка на човек или на някакво животно – куче, котка, кокошка. Излиза обикновено нощем, ходи по полици, тавани, премята паници, измъчва близките си. В характеристиката на вампира влиза и това че той се бои от вода, от тръни, от огън, от светлина. Той е наивен – лесно може да бъде измамен, бои се от вълци, животински череп и от желязо: гръмотевицата лесно го убива. Понякога вампирът може да бъде хванат от особени хора – вампирджии. Те го виждат, хващат, варят го в казан или го убиват като от него остава само пихтия – съсирена кръв.

    Гробът на вампирясал мъртвец се познава, ако е хлътнал и ако има дупка. Когато смятат , че някой е вампирясал, за да спрат злодеянията му, разравят гроба му и пробиват тялото с нагорещен кол. Вампирът е също демон познат в старобългарско време и в славянската древност.

    На най – ниското стъпало в народната митология стоят вещиците. Смятало се, че това са определени жени от селото, които поради общуване с духове се превръщали на полудемонични същества и се занимавали предимно със зловредна магия. С нея те отмъщавали на неприятни тям лица, създавали свади между съпрузи без причина. Вещиците са преследвани от църковните проповедници. Вярването във вещици е много старо у българите.

    В митичния свят на българите има още много митични същества. Те плашат хората и им дават основание да си обясняват едни или други нещастия с техни действия.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Легенда за нос Калиакра - разказва за 40 български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Днес в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен “Портата на 40 девици” в памет на това събитие. Друга легенда разказва за свети Никола, покровителят на моряците. Тъй като се стремял да избяга от турците, които го преследвали, земята под краката му се разтягала, но напразно. Той бил заловен и убит. На самия край на носа сега има малък параклис, реставриран през 1993, символизиращ неговия гроб.

    Царевец и Момина крепост се намират в град Велико Търново. Легенда разказва, че там в римско време имало калета, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входа бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там в страни започвала галерия. Когато римляните се оттегляли отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре...

    Легенда за Асеновата църква

    Занемели свещените песни и тържествени химни в преславната църква на могъщия Асен. Над гробовете на българските царе се издигнало минаре и мюзеин призовавал правоверните на молитва за прослава на аллаха и неговия пророк Мохамед.

    Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот:

    - Що е това? - Кой служи в храма на Великия Асеня?

    - Кой дръзна да направи това светотатство?

    Разгневили се първите български царе, раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът в потаен нощен час се смесил с пукота на земята - минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те, затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на мюзеина се чул да призовава правоверните.

    А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра.

    - Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен?

    Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало.

    Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им стъпки. Лицата им светели от гневните пламъци на очитe. Те обикаляли църквата,а над Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието влизало през зазиданата от турците врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели копия по метални щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията отново се срутвало и вещаело зло.

    Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело: Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той - воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя.

    Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от скала на скала отеквал глас:

    - Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава!

    Всяка година в полунощ срещу 9 март - денят на светите 40 мъченици, из затрупания с камъни олтар на царската църква излизала неземно хубава мома. Била облечена в бели одежди, а русите й разплетени коси се спуснали свободно по раменете. Дълго време тя стояла пред олтара със свити за молитва ръце. После запалвала златен свещник и с него обхождала джамията извътре. На трите места, там, където били погребани трима велики български царе, бялата сянка коленичела и дълго се молела. След това тръгвала към изхода, към стария зазидан от турците изход. Вратата сама се отваряла пред нея. Надгробните плочи почвали да се разместват и тракали глухо. Водите на Янтра с необикновена сила се разбивали о брега. Но щом сянката пристъпела, в миг настъпвала гробна тишина. С бавни стъпки тя отивала към царските гробници в двора. Намирала в буренака всеки забравен гроб, вдигала плочата му и запалвала кандило.

    И когато най-после бялата мома тръгвала към реката да се окъпе, в тревясалия двор на джамията блещукали неугасими блуждаещи пламъчета.

    Първи петли щом пропеели, бялата сянка литвала като ангел на невидими крила, спущала се към олтара и се стопявала в него.

    Ако турчин или българин - родоотстъпник видел там светлината или бялата сянка на девойката, незабавно го поразявал силен недъг. Родолюбивите българи пък намирали сполука и изцеление.

    Редактирано от GABRIELA (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Еха страхотни са мерси biggrin.gif

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ИЗВОРЪТ НА СЪЛЗИТЕ

    Преваляло пладне, когато конниците, все нагиздени и яки турски войници слезли до извора, за да напоят животните. По това време момите се спускали по пътеката натам, за да напълнят ведрата с ледена вода. Като видели непознатите, девойките не се стъписали, а още по-високо вдигнали глави и смехът им екнал над цялото поле.

    Най-напред вървяла чернооката Камена. Лицето й било румено, дебелата плитка лежала върху лявата й гръд, а на рамото й новата кобилица не помръдвала. Като стъпвала, синият сукман леко се отхвърлял напред и по надолното откривал здравите бели прасци на краката.

    Това не останало скрито от младия и запотен от горещината Ахмед бей. Много жени имал в харема си, но такава красота за първи път срещал в тези пущинаци. Пътят минавал отвъд гората и пътниците рядко се отбивали в разхвърляните по поляната колиби.

    Когато момите се наредили до каменната стага да наливат ведрата от извора, Ахмед бей си рекъл: "Искам я, нищо няма да ми попречи да я имам..." И се обърнал към Камена:

    - Не те познавам, девойко, но ти си толкова хубава, че в моя харем и дом ще бъдеш най-волната птица...

    - Няма по-голяма волност от тези поляни, аго - отговорила Камена. - Тук е моето гнездо, близки и първо либе...

    - Но моята власт и богатство нямат чет! - ядосан казал Ахмед бей.

    - Човешката воля и свобода не се мерят със злато. И тук ми е добре... Не съм аз за твоите хареми, нито за богати дворци. Я виж, аго, какви зелени морави, какви гори и дворове...

    Тези думи хич не харесали на Ахмед ага, за първи път заставали срещу волята му. Колко такива хубавици имал у дома във Вратица, но нито една не била му отказвала: всички доброволно идвали. А що за жена била тази!

    - Хванете я и я вземете насила! - заповядал на войниците Ахмед ага.

    Спуснали се те към Камена, но тоз миг от храстите излязъл висок, снажен, широкоплещест момък. Брадата му приличала на мравуняк, а косата лежала върху раменете каито коренище. Макар и облечен в скъсани кожи, силата му напирала и личала. В мускулестите ръце стискал дебела дренова тояга. От очите извирала омраза и ярост. Като го видели, турците отстъпили, а Ахмед докоснал ножа, мушнат между сърмените колани. И неговото тяло потръпнало при вида на това чудовище, което повече приличало на мечка, отколкото на човек.

    - Ако докоснете Камена, всички ще ви удавя в извора! - заканил се момъкът. После се обърнал към девойките, които стоели горди и снажни на пътеката. - Вървете си у дома...

    Те отминали към колибите. Ахмед бей скърцал със зъби: Не, не иска да прости на този дързък гяур, не иска да се лиши от тази хубавица, пленила го от първи поглед. Но как да го победи, когато стоял насреща му като канара. Тогава решил иначе, с подкуп и хитрост.

    - Ти ли си либето на тази хубава девойка? - попитал го турчинът.

    - Всеки избира онова, което е от негова кръв и плът... Ако сме роби, то поне хубост и сила имаме.

    - За твоята сила бих дал хилядо жълтици, но в замяна на това ще ми отстъпиш тази невиждана красота, която до днес е радвала твоите очи...

    - Имам само нея, ага. Дам ли ти я, оставам гол като тази тояга. Златото се харчи, а красотата се помни вечно...

    - Така е, но е престъпление такава красота да се губи по тези пусти места...

    - Хубава птица не обича кафез, аго. Затова си върви по живо и здраво и остави Камена да си краси тези простори... На никого не е нужна мъртва птица.

    - Че кой иска да я убива?!

    - Ти, в твоите сараи...

    Незабелязано от Драган, Ахмед ага дал знак на турците и те се нахвърлили върху момъка. Съборили го на земята и вързали ръцете му. Приближил се тогава агата до него и рекъл:

    - Моите соколи ми служат за лов, иначе отсичам главите им...

    Повели Драган през моравите на изток, там, където се вдигали стаги на черни колове. Научила за това Камена и хукнала подир любимия си, но никъде не го открила. А войниците стигнали до една скала и там отсекли главата на Драган. Щом тя паднала долу, от подножието на каменния бряг бликнала много вода. Образувало се езеро. Камена ден и нощ обикаляла горите, плачела и всяка сълза се превръщала в камък. От извора пила вода, но не видяла очите на Драган, които я гледали от дъното. Все вървяла девойката по долове и гори и търсела, викала любимия си. Оттогава никой не я видял повече. Още преди векове хората нарекли извора - Драгавец, а каменистите брегове на потока - Каменица. И днес при вятър като застанеш до чешмите, се чуват стъпки по козите пътеки. Толкова много камъни са покрили бреговете на Каменица, че трудно е и трева да поникне върху тях. А по околните ниви хората са натрупали грамади от бял варовик: все чистят, а на утрото той отново покрива земята. Казват моите съселяни, че Каменица все още търси своя любим... Вярно ли е, не е ли, легенда е това, но изворът никога не пресъхна, а белите камъни блестят на слънцето като бисери...

    Тук има още :)

    И тук също.

    Редактирано от desert_rose (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    ИЗВОРЪТ НА СЪЛЗИТЕ

    Преваляло пладне, когато конниците, все нагиздени и яки турски войници слезли до извора, за да напоят животните. По това време момите се спускали по пътеката натам, за да напълнят ведрата с ледена вода. Като видели непознатите, девойките не се стъписали, а още по-високо вдигнали глави и смехът им екнал над цялото поле.

    Най-напред вървяла чернооката Камена. Лицето й било румено, дебелата плитка лежала върху лявата й гръд, а на рамото й новата кобилица не помръдвала. Като стъпвала, синият сукман леко се отхвърлял напред и по надолното откривал здравите бели прасци на краката.

    Това не останало скрито от младия и запотен от горещината Ахмед бей. Много жени имал в харема си, но такава красота за първи път срещал в тези пущинаци. Пътят минавал отвъд гората и пътниците рядко се отбивали в разхвърляните по поляната колиби.

    Когато момите се наредили до каменната стага да наливат ведрата от извора, Ахмед бей си рекъл: "Искам я, нищо няма да ми попречи да я имам..." И се обърнал към Камена:

    - Не те познавам, девойко, но ти си толкова хубава, че в моя харем и дом ще бъдеш най-волната птица...

    - Няма по-голяма волност от тези поляни, аго - отговорила Камена. - Тук е моето гнездо, близки и първо либе...

    - Но моята власт и богатство нямат чет! - ядосан казал Ахмед бей.

    - Човешката воля и свобода не се мерят със злато. И тук ми е добре... Не съм аз за твоите хареми, нито за богати дворци. Я виж, аго, какви зелени морави, какви гори и дворове...

    Тези думи хич не харесали на Ахмед ага, за първи път заставали срещу волята му. Колко такива хубавици имал у дома във Вратица, но нито една не била му отказвала: всички доброволно идвали. А що за жена била тази!

    - Хванете я и я вземете насила! - заповядал на войниците Ахмед ага.

    Спуснали се те към Камена, но тоз миг от храстите излязъл висок, снажен, широкоплещест момък. Брадата му приличала на мравуняк, а косата лежала върху раменете каито коренище. Макар и облечен в скъсани кожи, силата му напирала и личала. В мускулестите ръце стискал дебела дренова тояга. От очите извирала омраза и ярост. Като го видели, турците отстъпили, а Ахмед докоснал ножа, мушнат между сърмените колани. И неговото тяло потръпнало при вида на това чудовище, което повече приличало на мечка, отколкото на човек.

    - Ако докоснете Камена, всички ще ви удавя в извора! - заканил се момъкът. После се обърнал към девойките, които стоели горди и снажни на пътеката. - Вървете си у дома...

    Те отминали към колибите. Ахмед бей скърцал със зъби: Не, не иска да прости на този дързък гяур, не иска да се лиши от тази хубавица, пленила го от първи поглед. Но как да го победи, когато стоял насреща му като канара. Тогава решил иначе, с подкуп и хитрост.

    - Ти ли си либето на тази хубава девойка? - попитал го турчинът.

    - Всеки избира онова, което е от негова кръв и плът... Ако сме роби, то поне хубост и сила имаме.

    - За твоята сила бих дал хилядо жълтици, но в замяна на това ще ми отстъпиш тази невиждана красота, която до днес е радвала твоите очи...

    - Имам само нея, ага. Дам ли ти я, оставам гол като тази тояга. Златото се харчи, а красотата се помни вечно...

    - Така е, но е престъпление такава красота да се губи по тези пусти места...

    - Хубава птица не обича кафез, аго. Затова си върви по живо и здраво и остави Камена да си краси тези простори... На никого не е нужна мъртва птица.

    - Че кой иска да я убива?!

    - Ти, в твоите сараи...

    Незабелязано от Драган, Ахмед ага дал знак на турците и те се нахвърлили върху момъка. Съборили го на земята и вързали ръцете му. Приближил се тогава агата до него и рекъл:

    - Моите соколи ми служат за лов, иначе отсичам главите им...

    Повели Драган през моравите на изток, там, където се вдигали стаги на черни колове. Научила за това Камена и хукнала подир любимия си, но никъде не го открила. А войниците стигнали до една скала и там отсекли главата на Драган. Щом тя паднала долу, от подножието на каменния бряг бликнала много вода. Образувало се езеро. Камена ден и нощ обикаляла горите, плачела и всяка сълза се превръщала в камък. От извора пила вода, но не видяла очите на Драган, които я гледали от дъното. Все вървяла девойката по долове и гори и търсела, викала любимия си. Оттогава никой не я видял повече. Още преди векове хората нарекли извора - Драгавец, а каменистите брегове на потока - Каменица. И днес при вятър като застанеш до чешмите, се чуват стъпки по козите пътеки. Толкова много камъни са покрили бреговете на Каменица, че трудно е и трева да поникне върху тях. А по околните ниви хората са натрупали грамади от бял варовик: все чистят, а на утрото той отново покрива земята. Казват моите съселяни, че Каменица все още търси своя любим... Вярно ли е, не е ли, легенда е това, но изворът никога не пресъхна, а белите камъни блестят на слънцето като бисери...

    Тук има още :P

    И тук също.

    Мале колко е хубаво мерси :)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Гръцки

    Егеида

    Многолюдните градове в древна Гърция и Мала Азия, където се раждат легендите и митовете за великите герои и богове, разказите за кръвопролитната борба между троянците и гърците, възпята от лирата на Омир... Преди 100 години всичко това изглежда като поетична измислица на елините, чиста фантазия. Реалната история на гърците, а заедно с тях и на цялата европейска цивилизация започва от епохата, посочвана от античните историци - XII в. пр. н.е.

    Господари на морето

    Гигантския дворец на царете на Кносос са главен център на могъщата критска държава, средище на административния, художествен, стопанския и политически живот. Площа на двореца-лабиринт достига 16 000 кв.м. Стените са украсени с изумително майсторство с фрески, осветени от светлини кладенци - шахти, които минават през цялото здание отгоре до долу. До двореца са разположени монументалните гробници на владетелите на Крит, а също и жилища на аристокрацията, които в миниатюра повтарят царския дворец. В двореца се помещават многобройни занаятчийски работилници на забележителните критски майстори.

    Египетската, месопотамската и индийската цивилизация се раждат в долините на велики реки. Но цивилизацията на Крит, възникнала на острова по много неща се отличава от тях. Главната разлика се състои в това, че критската държава е морса държава.

    Още през каменния век започва строителството на морски кораби и далечни плавания по Егейско море. По време на разцвета на Критската държава флотът на владетелина на Кносос нямал равен на себе си в целия древен свят.

    Благодарение на мощния флот владетелите на Крит могат да разпостранят господството си върху заобикалящите ги страни. Но подтиснатите народи събарят господството на критяните и с "огън и меч" минават през владенията на деспотите. Гръцките ахейски племена нахлуват в Южна Гърция, стигат го Крит и разгромяват градовете му. После варварите усвояват културата на победените, като поставят основите на елинската държава.

    Великите богове на Елада - гръмовержеца Зевз, Хера, Посейдон, Дионис, Артемида - са богове от пантеона на ахейците, наследници на критската цивилизация.

    Богини

    АРТЕМИДА

    Артемида е родена на остров Делос заедно с брат си златокъдрия Аполон.Те са блинаци.

    Артемида дава живот на всичко.Тя се грижи за всичко, което живее на земята и расте в горите. Грижи се за дивите животни, за стадата и добитъка. Гръцките жени принасят богата жертва на Зевсовата дъщеря, която благославя брака, лекува и изпраща болести. Артемида носи лък и стрелник на рамо. Винаги свита от нимфи я придружава. Тя обича да почива в хладни пещери, обвити в зеленина, далеч от погледа на смъртните, но тежко и горко на онзи, който наруши покоя й. Така загинал и младия Актеон.

    АТИНА ПАЛАДА

    Атина покровителства героите на Гърция, дава им своите мъдри съвети и им помага по време на опасност. Тя пази градове, крепости и техните стени. Учи хората на изкуства и занаяти. И момичетата в Гърция тачат Атина, защото ги учи на ръкоделие. Никой не може да се мерис нея по изкуството да тъче. Всички знаят колко опасно е да се състезават с нея. Атина наказала Арахна, Идомоновата дъщеря, която пожелала да я надмине в това изкуство.

    Хера

    Хера е жена на Зевс, покровителка на брака и пази светоста и ненарушимоста на брачните връзки. Тя на съпрузите многобройно потомство и благославя майката при раждане

    АФРОДИТА .

    Афродита е Уранова дъщеря, родена недалеч от остров Китера( Цитера) от пяната на морските вълни. Лек вятър я отнесъл на отсров Кипър. Ерос и Химерос отвели богинята на Олимп.

    Афродита е с неземна красота, жечно млада. Буди в сърцата на богове и смъртни любов. Благодарение на тази сила тя царува над света. Никой не може да избегне нейната власт, дори и боговете. Само Артемида, Хера и Атина не са подчинени на нейното могъщество.

    Богове

    ЗЕВС

    Високо на светлия Олимп царува Зевс, заобиколен от всички богове. Зевс бди дали се спазват законите , но му помага и богинята Темида. Дъщеря му Дике също следи дали се спазва правосъдието. Зевс наказва строго несправедливите съдии, когато те не спазват законите. Великия бог пази реда и правдата в света и изпраща на хората щастието и нещастието. Той е неограничен владетел на небето и земята, над боговете и хората, бог на всички небесни или атмосферни явления. Зевс е застъпник на божествената справедливост в държавата и семейството. Негови братя са Посейдон и Аид, сестрите му са Деметра и Хера. Сътворил четирите годишни времена и наказвал безпощадно възставащите срещу свтовния ред, дръзналите срещу боговете и самохвалковците.

    АПОЛОН

    Аполон е син на Зевс и Лето, брат близнак на Артемида, роден заедно с нея на остров Делос. Той е бог на светлината, пазач на стадата, изобретател на изкуството на лъка, покровител на земеделието, на очищението и лечението, упражнявал влияние върху държавната политика и върху съдбата на отделни семейства. Той е бог на музиката и песента, будител на свещеното поетическо и пророческо вдъхновение.

    АРЕС

    Арес е гръцки бог на необузданата войнственост, на кървавите и опустошителни битки. Той е син на Зевс и Хера. Негови неделими спътници са Фобос( Страхът) и Деймос( Ужасът), Ерида( Раздорът). Изобразява се върху колесница с огнени коне, в медна броня, дълго копие и кожен щит. Богът на убийствената война не бил особенно почитан от гърците, той бил омразен и на боговете, дори на собствения си баща Зевс.

    ПОСЕЙДОН

    Той е бог на моретата и водите, син на Кронос и Рея, брат на Аид, Хера, Деметра и Хестия, съпруг на нереидата Амфитрита. Той е баща на много герои, великани и фантастични същества. Посейдон също е бог и на разрушителната морска стихия, предизвиквал бурите. Свещенното животно на бога е конят, делфинът и бикът. Негов атрибут е тризъбец- риболовно копие с три остриета, оръжие и символ на моща му.

    ДИОНИСИЙ

    Той е син на Зевс и Кадмовата дъщеря Семела. Оженил се за дъщерята на критския цар Минос Ариадна, която намерил изоставена от Тезей на остров Наксос. Най-напред бог на плодородието после на виното и лозарството, на музиката, предимно шумната, и на драматическата поезия: от култовата му песен Дитирамба произлязла античната драма. Бог на мистичната и екстатична насока в религията. Свещенно негово животно е козелът, символ на оплодителната му сила.

    ХАДЕС

    Другото име под което е известен е Аид. Той е син на Кронос и Рея, брат на Зевс и Посейдон, мрачният, меланхолен и тайнствен бог на подземния свят, получил го при подялбата на света между тримата братя. Приемал в тъмната земна отроба всички. В Гърция не се издигали негови храмове, в изобразителните изкуства рядко е представян. Макар и неумолим, бил справедлив съдник на мъртвите, подхранвал отголу корените на растенията и криел в недрата си несметните богатства от благородни метали. В атическата комедия е сляп, затова разпределял безразборно богатствата между хората.

    Животни

    Базилиск

    Драконово тяло със змийска опашка

    Цербер

    Триглаво куче със змийска опашка

    Дракон

    Тяло на змия, крила на прилеп и тигрови очи

    Грифон

    Лъвско тяло, крила на птица и глава на орел

    Хипокампус

    Тяло на кон с рибя опашка

    Пегас

    Тяло на кон с криле на птица

    Феникс

    Подобна на орел птица, възкръснала от огъня

    Еднорог

    Тяло на кон с рог на челото

    Жени

    Русалка

    Женско тяло с опашка на риба

    Харпия

    Птица с глава на орел

    Сирена

    Женско тяло с крака на птица и крила

    Свинкс

    Тяло на лъв с женска глава

    Мъже

    Кентавър

    Мъжки торс с крака на кон

    Тритон

    Морско същество с мъжко тяло и глава, опашка на риба и предни крака на кон

    Ахейци

    Гърците възприели финикийската азбука вероятно през IX век или началото на VIII век пр. н. е. Най-старите азбучни надписи датират от втората половина на VIII век пр. н. е. като приспособили за своите потребности остроумното фонетично записване, намерено от финикийците, гърците въвели в него един нов елемент - записване на гласните. Навярно не е случайно, че първите две литературни произведения "Илиада", "Одисея" сега се датират от повечето учени през IX век или по-скоро през VIII век пр. н. е., когато гърците започнали да си служат с азбучно писмо.

    В поемите на Омир са намерили отражение микенската епоха, времето от 1200 г. пр. н. е. до йонийското преселване. От микенско време е споменато у Омир оръжие от желязо или бром, дворци, вещи, военни обичаи. Втория период е дал сведения на Омир за изгарянето на труповете, споменавания за Египет, сведения за много и различни народи на остров Крит.

    Ахейците се спускат на юг в началото на 2-рото хилядолетие пр. н. е. Те заварват население с по-висока култура, покоряват го и възприемат много от неговите обичаи. Към XVIII пр. н. е. коват оръжие от бронз, строят градове.

    Разцветът на ахейската сила на остров Крит е между 1400-1200 г. пр. н. е. Най-могъщия град по онова време е Микена. В епохата на разцвета градът притежава мощни крепостни стени. По-късно елините дават митическо обяснение - циклопите изградили тези стени. Наистина загадка е как са били вдигани и поставяни. Затова, че Микена била нещо като столица в равнината на Арголида, говорят и остатъците от големи, покрити с камъни шосета.

    Начело на ахейските държави стои владетел /ванакс/, чието върховенство се усеща само по време на война. Почитат го като божество на основанието, че неговия дух-закрилник помага и на неговите подчинени. Опора на власта е съветът на старейшините и народното събрание, в което участват всички воини /лавос/. Около царя и велможите живеят техните приближени. Надолу в обществената стълбица следват няколко категории свободни - богати граждани - търговци, занаятчии /демиургой/ и наемни работници, на най-ниското стъпало са робите.

    Mузи

    Според гръцката митология музите са 9 дъщери на Зевс и Мнемозина, покровителка на изкуството и науката. Калиопа (сладкозвучна), музата на епическата поезия и изобщо на науката, най-възрастната от 9-тте музи. Тя е майка на тракийския певец Орфей. Нейните атрибути са плоча или свитък и калем. Другите 8 музи са: Талия (цветуща) - муза на комедията. Тя е жена на Аполон, изобразявана с комическа маска в лявата ръка и с овчарска гега в дясната на главата с лавров венец. Урания (небесна) - муза на астрономията, Мелпомена (пееща) - на трагедията и театъра, Полихимния (богата с хвалебствени песни) - химническата поезия, първоначално муза на танца, по-късно и на пантомимата. Изобразява се забулена, без атрибути. Евтерпа (услаждаща) - на музиката и лирическата поезия, изобразявана е като млада жена с двойна флейта. Клио (прославяща) - на историята, изобразявана като Калиопа със свитък от папирус или пергамент и калем. Ерато (обична) - на любовната поезия. Нейн атрибут е лирата. Терпсихора (обичаща танците) - на танца. Изобразява се с лира и плектрон в ръце.

    ОТ МИТОЛОГИЧЕН КЪМ ГЕРОИЧЕН ЕПОС

    В дълбока древност, още в докласовите общества, на основата на повествователния фолклор се развива най-ранната епическа форма- т.нар. митологически епос. Неговата първа голяма тема са митовете за създаването на света. Елините не са запазили в чист вид образци на митологически епос, ако не се считат отделните митове, които предава Хезоид в своята поема "Теогония". Като много други народи елините си представяли началото на света като космически брак на небето и земята, възникнали от неопределено състояние, от хаоса и персонифицирани в боговете Уран и Гея. От тях тръгва родословието на гръцките богове. Втората голяма тема на митологичния епос е историята за създаването на човешкия род и за включването му в космическия ред. На онова време под човeшки род разбират своето племе, както под своя свят разбират пространството, в което се движи то. Единството на племето се представя символно в един тотем- предтеча /т.е. животното, като на една низша степен на религиозно съзнание /т.нар. тотемизъм/ се възприема за родоначалник на първобитното племе/, от който тръгва родът на племето. По-късно той се превръща в човешко същество като се смята, че в далечното минало предтечата е създал благата на цивилизацията, извоювал ги е от боговете, от някакви чудовища или дори ги е откраднал, както се представя в някои коламбурни версии.

    Понеже е създател на човешката култура, разбирана като съвкупност от материални блага, учените наричат условно този пръв герой на литературата културен герой. В епическите митове има много остатаци от този древен стадий. Културни герои в основата си са Прометей, който открадва от боговете огъня и го дава на хората, Персей, който отсича главата на Медуза, Тезей и Херакъл, които в поредица подвизи очистват земята от чудовища и зли хора.

    Силата на културния герой е невероятна. Героят има огромни възложности,защото е символ на колектива. В по-ранния стадии той може да се превърне в божество, а по-късно в смъртен с божествен произход, обикновенно любимец на някое божество. Реликти от това положение откриваме в духа-покровител на микенския цар и на омировите герои. Може би и от това вярване се явяват и първите жреци, тия, които се познават лично с божеството да тълкуват неговата воля пред племето. В гнева на Хера и Атина например задето Парис не отсъжда на тях златната ябълка, откриваме старинния мотив за отхвърлената любов на божеството, за което то отмъщава, като убива своя любимец. Така и Парес била убит в един от митовете.

    Героите на древна Гърция

    Агамемнон - цар на Микения (северната част на Пелопонес)

    Аякс- той е един от героите свързан с Троя. В Илиада е възпят като втория похраброст след Ахил

    Ахил - той е централната фигура в древногръцката митология, свързан с Троянскатавойна. Бил е безсмъртен. Имало е само едно място, където ако бъде прободене можело да умре. Това е била петата му.

    Акастус - син на цар Пелиас

    Амфиарус - пророк

    Аргус - строител на Argo

    Астерикс

    Атaланта - единствената жена , велик ловец

    Хилас - приятел на Херкулес

    Идас - син на Афареус от Месин

    Идмон - син на Аполон

    Джеисън - капитан на кораб

    Мелампус - син на Посейдон

    Пелей - мирмидонец

    Пенелей - от Боотия

    Хектор - участник в Троянската воина, син на цар Приам, цар на Троя и Хекуба.Той е убит от Ахил

    Херkулес - той е син на Зевс и смъртна майка. Притежавал е невероятна сила и физическаспособност

    Одисей - цар на Итака

    Орфей - той е известен с любовта си към Евридика. Най-добрия музикант

    Религия и Богове

    Като най-ясен пример за такова явление на общите сили в техния самостоятелен облик могат да се приведат гръцките богове. Както и да се явяват, те са винаги одушевени и весели. Те наистина изпадат в борба като индивидуални, отделни богове, но в този раздор в последна сметка няма сериозно значение за тях в този смисъл, че да се концентрират с цялата си последователност на характера и на стратта върху една определена цел и да намерят гибелта си в борбата за нея. Те само се намесват тук и там, проявяват в конкретни случаи един определен интерес, но те също така изоставят отново работата както е била, и се отправят блажени обратно към високия Олимп.

    Героите мислят, взимат решения често независимо от божествената воля. Но в определени моменти, в изключителни ситуации, когато е нужно да прескочат бариери не по силите на човека, се намесват божествата.

    У Омир можем да намерим разнообразни отсенки на религиозното съзнание, като започнем от грубата магия и фетишизма и свършим с тънките и красиви форми на художествената митология.

    Въпреки наличието на всякакви чудовища и чудеса, намираме по повод на разни божества едни или други общи съждения, които свидетелстват за зараждането на някакъв вид рефлекция, за зараждането вече на философска мисъл в недрата на все още интензивната митология.

    Елена

    Някога славния герои Тиндарей бил изгонен от своето царство от Хипокоонт. След дълги скитания той намерил убежище при Тестий, царя на Етолия. Цар Тестий обикнал героя и му дал за жена прекрасната своя дъщеря Леда. Когато великия Зевсов син Херкулес победил Хипокоонт и убил както него, така и всичките му синове, Тиндарей се завърнал с хубавата си жена в Спарта и започнал да царува там.

    Леда имала четири деца: прекрасната Елена и Полидевк били деца на Леда от Зевс, а Клитемнестра и Кастор били деца на Леда и Тиндарей.

    Елена била извънредно красива. Славата й се носела по цяла Гърция. Много кандидати имало за ръката на Елена. Тиндарей обаче не искал да я дава на никой, защото се опасявал че другите кандидати от завист към щастливеца ще започнат борба с него и ще възникне голяма разпра. Най-после хитрият Одисей дал на Тиндарей съвет. Нека Елена сама избере на кого да стане жена, а всички кандидати да дадат клетва, че никога не ще дигнат оръжие срещу този когото избере Елена.

    Всички кандидати положили клетва, а Елена си избрала хубавия син на Атрей, Менелай. Оженил се Менелай за прекрасната Елена. След смъртта на Тиндарей, той станал цар на Спарта. Менелай не подозирал колко беди ще му докара бракът с прекрасната Елена.

    Когато титанът Прометей открил великата тайна, че от брак на Зевс с богиня Тетида щял да се роди син, който ще бъде много по-могъщ от баща си, той посъветвал боговете да дадат Тетида за жена на Пелей. Така решили боговете, само едно условие поставили те: Пелей трябвало да победи богинята при двубой. Отишъл тогава Пелей в пещерата, в която почивала Тетида. Укрил се и зачакал. Изплавала Тетида от морето и влязла в пещерата. Пелей се хвърлил върху нея. Тя се мъчила да се изтръгне, но Пелей не я пущал. Богинята била победена.

    Боговете шумно отпразнували сватбата им. Единствено богинята на раздора Ерида не участвала в сватбеното тържество. Тя се скитала спотаила дълбоко в сърцето си обидата. Най-сетне Ерида се сетила как да си отмъсти. Тя взела една ябълка от градината на Хесперидите.Само две думи били изписани на нея-"На най-хубавата". Тихо се приближила Ерида към тържествената трапеза и оставила ябълката. Боговете видели ябълката и прочели надписа.Веднага възникнал спор между трите богини- Хера, Атина и Афродита. Богините се обърнали към Зевс и искали да разреши спора. Зевс казал на Хермес да заведе богините в околноста на Троя.Там спора трябвало да разреши сина на троянския цар- Парис. Стигнали богините при него, но той не можел да реши коя от тях е най-хубава. Хера и Атина му обещтавали слава и богатство, но Афродита му обещтала за жена хубавата Елена. Не мислил много Парис след като чул обещанието на богинята и дал ябълката на нея. Оттогава Парис станал любимец на Афродита. Хера и Атина намразили Парис и Троя и решили да погубят целия народ.

    ПАРИС ОТВЛИЧА ЕЛЕНА

    Изминало много време, откакто Парис се завърнал в дома на баща си Приам. Като че ли промяната, която станала в живота му, го накарала да забрави за дара, който Афродита му обещала, когато отсъдил за нея ябълката. Сега той бил царски син, а не обикновен пастир. Но Афродита сама напомнила на своя любимец за прекрасната Елена; тя му помогнала да построи великолепен кораб и той се приготвил да отплава за Спарта, където живеела Елена. Когато пророчицата Касандра видяла как се отдалечава бързоходния кораб на Парис, обзело я отчаяние. Като протегнала ръце към него извикала:

    "О, горко на великата Троя и на всички ни! Виждам свещения Илион обхванат от пламъци, лежат потънали в кръв, повалени в праха неговите синове. Виждам чужденци да отведждат в робтсво плачещи троянски жени и девойки."

    Така плачела Касандра, но никой не я слушал. Никой не възпрял Парис.

    А Парисовият кораб плавал все по-далеч. Той отминал богатата Фтия, Саламин и Микена, където живеели бъдещите му врагове, и стигнал най-после до бреговете на Лакония.

    Менелай посрещнал топло Парис и Еней. В чест на гостите той уредил богата трапеза. По време на угощението Парис видял Елена. В захлас я гледал той. И Елена била пленена от красотата на Парис.

    Изминали няколко дни. На Менелай се наложило да отпътува за Крит. Той нищо не подозирал. Когато заминал, Парис тозчас решил да се възползва от неговото отцъствие. С помоща на Афродита той склонил с нежни думи прекрасната Елена да избяга с него в Троя. Тя отстъпила пред неговите молби.

    Парисовия кораб напуснал устието на река Еврота, откарвайки богата плячка. Три дни плавал корабът под закрилата на Афродита и благополучно пристигнал до троянските брегове.

    МЕНЕЛАЙ СЕ ГОТВИ ЗА ВОЙНА СРЕЩУ ТРОЯ

    Щом прекрасната Елена напуснала Менелаевия дворец, боговете изпратили вестителката Ирида при Менелай на остров Крит за да му съобщи за сполетялото го нещастие. Обзело го страшен гняв след като се прибрал в Спарта и видял, че Елена го е напуснала и всичките му богатства са задигнати.

    Менелай веднага се посъветвал с брат си Агамемнон. Той веднага казал да се съберат всички герои, които му обещали, че в случай на беда ще му помогнат.

    Мнозина герои решили да участват в този поход срещу Троя. Сред героите били аргоския цар Диомед, Паламед-мъдрия син на евбейския цар, царят на Крит-Идоменей, Херкулесовият приятел Филоктет. И още много други взели участие. В похода трябвало да се застави да участва и царят на Итака- Одисей, но той не искал да напусне жена си Пенелопа и сина си. Затова се опитал да хитрува като се престорил на побъркан, но Менелай, Агамемнон, Нестор и Паламед веднага разбрали че лъже и Одисей нямало как да не се съгласи да тръгне в похода срещу Троя.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    Гръцки

    Егеида

    Многолюдните градове в древна Гърция и Мала Азия, където се раждат легендите и митовете за великите герои и богове, разказите за кръвопролитната борба между троянците и гърците, възпята от лирата на Омир... Преди 100 години всичко това изглежда като поетична измислица на елините, чиста фантазия. Реалната история на гърците, а заедно с тях и на цялата европейска цивилизация започва от епохата, посочвана от античните историци - XII в. пр. н.е.

    Господари на морето

    Гигантския дворец на царете на Кносос са главен център на могъщата критска държава, средище на административния, художествен, стопанския и политически живот. Площа на двореца-лабиринт достига 16 000 кв.м. Стените са украсени с изумително майсторство с фрески, осветени от светлини кладенци - шахти, които минават през цялото здание отгоре до долу. До двореца са разположени монументалните гробници на владетелите на Крит, а също и жилища на аристокрацията, които в миниатюра повтарят царския дворец. В двореца се помещават многобройни занаятчийски работилници на забележителните критски майстори.

    Египетската, месопотамската и индийската цивилизация се раждат в долините на велики реки. Но цивилизацията на Крит, възникнала на острова по много неща се отличава от тях. Главната разлика се състои в това, че критската държава е морса държава.

    Още през каменния век започва строителството на морски кораби и далечни плавания по Егейско море. По време на разцвета на Критската държава флотът на владетелина на Кносос нямал равен на себе си в целия древен свят.

    Благодарение на мощния флот владетелите на Крит могат да разпостранят господството си върху заобикалящите ги страни. Но подтиснатите народи събарят господството на критяните и с "огън и меч" минават през владенията на деспотите. Гръцките ахейски племена нахлуват в Южна Гърция, стигат го Крит и разгромяват градовете му. После варварите усвояват културата на победените, като поставят основите на елинската държава.

    Великите богове на Елада - гръмовержеца Зевз, Хера, Посейдон, Дионис, Артемида - са богове от пантеона на ахейците, наследници на критската цивилизация.

    Богини

    АРТЕМИДА

    Артемида е родена на остров Делос заедно с брат си златокъдрия Аполон.Те са блинаци.

    Артемида дава живот на всичко.Тя се грижи за всичко, което живее на земята и расте в горите. Грижи се за дивите животни, за стадата и добитъка. Гръцките жени принасят богата жертва на Зевсовата дъщеря, която благославя брака, лекува и изпраща болести. Артемида носи лък и стрелник на рамо. Винаги свита от нимфи я придружава. Тя обича да почива в хладни пещери, обвити в зеленина, далеч от погледа на смъртните, но тежко и горко на онзи, който наруши покоя й. Така загинал и младия Актеон.

    АТИНА ПАЛАДА

    Атина покровителства героите на Гърция, дава им своите мъдри съвети и им помага по време на опасност. Тя пази градове, крепости и техните стени. Учи хората на изкуства и занаяти. И момичетата в Гърция тачат Атина, защото ги учи на ръкоделие. Никой не може да се мерис нея по изкуството да тъче. Всички знаят колко опасно е да се състезават с нея. Атина наказала Арахна, Идомоновата дъщеря, която пожелала да я надмине в това изкуство.

    Хера

    Хера е жена на Зевс, покровителка на брака и пази светоста и ненарушимоста на брачните връзки. Тя на съпрузите многобройно потомство и благославя майката при раждане

    АФРОДИТА .

    Афродита е Уранова дъщеря, родена недалеч от остров Китера( Цитера) от пяната на морските вълни. Лек вятър я отнесъл на отсров Кипър. Ерос и Химерос отвели богинята на Олимп.

    Афродита е с неземна красота, жечно млада. Буди в сърцата на богове и смъртни любов. Благодарение на тази сила тя царува над света. Никой не може да избегне нейната власт, дори и боговете. Само Артемида, Хера и Атина не са подчинени на нейното могъщество.

    Богове

    ЗЕВС

    Високо на светлия Олимп царува Зевс, заобиколен от всички богове. Зевс бди дали се спазват законите , но му помага и богинята Темида. Дъщеря му Дике също следи дали се спазва правосъдието. Зевс наказва строго несправедливите съдии, когато те не спазват законите. Великия бог пази реда и правдата в света и изпраща на хората щастието и нещастието. Той е неограничен владетел на небето и земята, над боговете и хората, бог на всички небесни или атмосферни явления. Зевс е застъпник на божествената справедливост в държавата и семейството. Негови братя са Посейдон и Аид, сестрите му са Деметра и Хера. Сътворил четирите годишни времена и наказвал безпощадно възставащите срещу свтовния ред, дръзналите срещу боговете и самохвалковците.

    АПОЛОН

    Аполон е син на Зевс и Лето, брат близнак на Артемида, роден заедно с нея на остров Делос. Той е бог на светлината, пазач на стадата, изобретател на изкуството на лъка, покровител на земеделието, на очищението и лечението, упражнявал влияние върху държавната политика и върху съдбата на отделни семейства. Той е бог на музиката и песента, будител на свещеното поетическо и пророческо вдъхновение.

    АРЕС

    Арес е гръцки бог на необузданата войнственост, на кървавите и опустошителни битки. Той е син на Зевс и Хера. Негови неделими спътници са Фобос( Страхът) и Деймос( Ужасът), Ерида( Раздорът). Изобразява се върху колесница с огнени коне, в медна броня, дълго копие и кожен щит. Богът на убийствената война не бил особенно почитан от гърците, той бил омразен и на боговете, дори на собствения си баща Зевс.

    ПОСЕЙДОН

    Той е бог на моретата и водите, син на Кронос и Рея, брат на Аид, Хера, Деметра и Хестия, съпруг на нереидата Амфитрита. Той е баща на много герои, великани и фантастични същества. Посейдон също е бог и на разрушителната морска стихия, предизвиквал бурите. Свещенното животно на бога е конят, делфинът и бикът. Негов атрибут е тризъбец- риболовно копие с три остриета, оръжие и символ на моща му.

    ДИОНИСИЙ

    Той е син на Зевс и Кадмовата дъщеря Семела. Оженил се за дъщерята на критския цар Минос Ариадна, която намерил изоставена от Тезей на остров Наксос. Най-напред бог на плодородието после на виното и лозарството, на музиката, предимно шумната, и на драматическата поезия: от култовата му песен Дитирамба произлязла античната драма. Бог на мистичната и екстатична насока в религията. Свещенно негово животно е козелът, символ на оплодителната му сила.

    ХАДЕС

    Другото име под което е известен е Аид. Той е син на Кронос и Рея, брат на Зевс и Посейдон, мрачният, меланхолен и тайнствен бог на подземния свят, получил го при подялбата на света между тримата братя. Приемал в тъмната земна отроба всички. В Гърция не се издигали негови храмове, в изобразителните изкуства рядко е представян. Макар и неумолим, бил справедлив съдник на мъртвите, подхранвал отголу корените на растенията и криел в недрата си несметните богатства от благородни метали. В атическата комедия е сляп, затова разпределял безразборно богатствата между хората.

    Животни

    Базилиск

    Драконово тяло със змийска опашка

    Цербер

    Триглаво куче със змийска опашка

    Дракон

    Тяло на змия, крила на прилеп и тигрови очи

    Грифон

    Лъвско тяло, крила на птица и глава на орел

    Хипокампус

    Тяло на кон с рибя опашка

    Пегас

    Тяло на кон с криле на птица

    Феникс

    Подобна на орел птица, възкръснала от огъня

    Еднорог

    Тяло на кон с рог на челото

    Жени

    Русалка

    Женско тяло с опашка на риба

    Харпия

    Птица с глава на орел

    Сирена

    Женско тяло с крака на птица и крила

    Свинкс

    Тяло на лъв с женска глава

    Мъже

    Кентавър

    Мъжки торс с крака на кон

    Тритон

    Морско същество с мъжко тяло и глава, опашка на риба и предни крака на кон

    Ахейци

    Гърците възприели финикийската азбука вероятно през IX век или началото на VIII век пр. н. е. Най-старите азбучни надписи датират от втората половина на VIII век пр. н. е. като приспособили за своите потребности остроумното фонетично записване, намерено от финикийците, гърците въвели в него един нов елемент - записване на гласните. Навярно не е случайно, че първите две литературни произведения "Илиада", "Одисея" сега се датират от повечето учени през IX век или по-скоро през VIII век пр. н. е., когато гърците започнали да си служат с азбучно писмо.

    В поемите на Омир са намерили отражение микенската епоха, времето от 1200 г. пр. н. е. до йонийското преселване. От микенско време е споменато у Омир оръжие от желязо или бром, дворци, вещи, военни обичаи. Втория период е дал сведения на Омир за изгарянето на труповете, споменавания за Египет, сведения за много и различни народи на остров Крит.

    Ахейците се спускат на юг в началото на 2-рото хилядолетие пр. н. е. Те заварват население с по-висока култура, покоряват го и възприемат много от неговите обичаи. Към XVIII пр. н. е. коват оръжие от бронз, строят градове.

    Разцветът на ахейската сила на остров Крит е между 1400-1200 г. пр. н. е. Най-могъщия град по онова време е Микена. В епохата на разцвета градът притежава мощни крепостни стени. По-късно елините дават митическо обяснение - циклопите изградили тези стени. Наистина загадка е как са били вдигани и поставяни. Затова, че Микена била нещо като столица в равнината на Арголида, говорят и остатъците от големи, покрити с камъни шосета.

    Начело на ахейските държави стои владетел /ванакс/, чието върховенство се усеща само по време на война. Почитат го като божество на основанието, че неговия дух-закрилник помага и на неговите подчинени. Опора на власта е съветът на старейшините и народното събрание, в което участват всички воини /лавос/. Около царя и велможите живеят техните приближени. Надолу в обществената стълбица следват няколко категории свободни - богати граждани - търговци, занаятчии /демиургой/ и наемни работници, на най-ниското стъпало са робите.

    Mузи

    Според гръцката митология музите са 9 дъщери на Зевс и Мнемозина, покровителка на изкуството и науката. Калиопа (сладкозвучна), музата на епическата поезия и изобщо на науката, най-възрастната от 9-тте музи. Тя е майка на тракийския певец Орфей. Нейните атрибути са плоча или свитък и калем. Другите 8 музи са: Талия (цветуща) - муза на комедията. Тя е жена на Аполон, изобразявана с комическа маска в лявата ръка и с овчарска гега в дясната на главата с лавров венец. Урания (небесна) - муза на астрономията, Мелпомена (пееща) - на трагедията и театъра, Полихимния (богата с хвалебствени песни) - химническата поезия, първоначално муза на танца, по-късно и на пантомимата. Изобразява се забулена, без атрибути. Евтерпа (услаждаща) - на музиката и лирическата поезия, изобразявана е като млада жена с двойна флейта. Клио (прославяща) - на историята, изобразявана като Калиопа със свитък от папирус или пергамент и калем. Ерато (обична) - на любовната поезия. Нейн атрибут е лирата. Терпсихора (обичаща танците) - на танца. Изобразява се с лира и плектрон в ръце.

    ОТ МИТОЛОГИЧЕН КЪМ ГЕРОИЧЕН ЕПОС

    В дълбока древност, още в докласовите общества, на основата на повествователния фолклор се развива най-ранната епическа форма- т.нар. митологически епос. Неговата първа голяма тема са митовете за създаването на света. Елините не са запазили в чист вид образци на митологически епос, ако не се считат отделните митове, които предава Хезоид в своята поема "Теогония". Като много други народи елините си представяли началото на света като космически брак на небето и земята, възникнали от неопределено състояние, от хаоса и персонифицирани в боговете Уран и Гея. От тях тръгва родословието на гръцките богове. Втората голяма тема на митологичния епос е историята за създаването на човешкия род и за включването му в космическия ред. На онова време под човeшки род разбират своето племе, както под своя свят разбират пространството, в което се движи то. Единството на племето се представя символно в един тотем- предтеча /т.е. животното, като на една низша степен на религиозно съзнание /т.нар. тотемизъм/ се възприема за родоначалник на първобитното племе/, от който тръгва родът на племето. По-късно той се превръща в човешко същество като се смята, че в далечното минало предтечата е създал благата на цивилизацията, извоювал ги е от боговете, от някакви чудовища или дори ги е откраднал, както се представя в някои коламбурни версии.

    Понеже е създател на човешката култура, разбирана като съвкупност от материални блага, учените наричат условно този пръв герой на литературата културен герой. В епическите митове има много остатаци от този древен стадий. Културни герои в основата си са Прометей, който открадва от боговете огъня и го дава на хората, Персей, който отсича главата на Медуза, Тезей и Херакъл, които в поредица подвизи очистват земята от чудовища и зли хора.

    Силата на културния герой е невероятна. Героят има огромни възложности,защото е символ на колектива. В по-ранния стадии той може да се превърне в божество, а по-късно в смъртен с божествен произход, обикновенно любимец на някое божество. Реликти от това положение откриваме в духа-покровител на микенския цар и на омировите герои. Може би и от това вярване се явяват и първите жреци, тия, които се познават лично с божеството да тълкуват неговата воля пред племето. В гнева на Хера и Атина например задето Парис не отсъжда на тях златната ябълка, откриваме старинния мотив за отхвърлената любов на божеството, за което то отмъщава, като убива своя любимец. Така и Парес била убит в един от митовете.

    Героите на древна Гърция

    Агамемнон - цар на Микения (северната част на Пелопонес)

    Аякс- той е един от героите свързан с Троя. В Илиада е възпят като втория похраброст след Ахил

    Ахил - той е централната фигура в древногръцката митология, свързан с Троянскатавойна. Бил е безсмъртен. Имало е само едно място, където ако бъде прободене можело да умре. Това е била петата му.

    Акастус - син на цар Пелиас

    Амфиарус - пророк

    Аргус - строител на Argo

    Астерикс

    Атaланта - единствената жена , велик ловец

    Хилас - приятел на Херкулес

    Идас - син на Афареус от Месин

    Идмон - син на Аполон

    Джеисън - капитан на кораб

    Мелампус - син на Посейдон

    Пелей - мирмидонец

    Пенелей - от Боотия

    Хектор - участник в Троянската воина, син на цар Приам, цар на Троя и Хекуба.Той е убит от Ахил

    Херkулес - той е син на Зевс и смъртна майка. Притежавал е невероятна сила и физическаспособност

    Одисей - цар на Итака

    Орфей - той е известен с любовта си към Евридика. Най-добрия музикант

    Религия и Богове

    Като най-ясен пример за такова явление на общите сили в техния самостоятелен облик могат да се приведат гръцките богове. Както и да се явяват, те са винаги одушевени и весели. Те наистина изпадат в борба като индивидуални, отделни богове, но в този раздор в последна сметка няма сериозно значение за тях в този смисъл, че да се концентрират с цялата си последователност на характера и на стратта върху една определена цел и да намерят гибелта си в борбата за нея. Те само се намесват тук и там, проявяват в конкретни случаи един определен интерес, но те също така изоставят отново работата както е била, и се отправят блажени обратно към високия Олимп.

    Героите мислят, взимат решения често независимо от божествената воля. Но в определени моменти, в изключителни ситуации, когато е нужно да прескочат бариери не по силите на човека, се намесват божествата.

    У Омир можем да намерим разнообразни отсенки на религиозното съзнание, като започнем от грубата магия и фетишизма и свършим с тънките и красиви форми на художествената митология.

    Въпреки наличието на всякакви чудовища и чудеса, намираме по повод на разни божества едни или други общи съждения, които свидетелстват за зараждането на някакъв вид рефлекция, за зараждането вече на философска мисъл в недрата на все още интензивната митология.

    Елена

    Някога славния герои Тиндарей бил изгонен от своето царство от Хипокоонт. След дълги скитания той намерил убежище при Тестий, царя на Етолия. Цар Тестий обикнал героя и му дал за жена прекрасната своя дъщеря Леда. Когато великия Зевсов син Херкулес победил Хипокоонт и убил както него, така и всичките му синове, Тиндарей се завърнал с хубавата си жена в Спарта и започнал да царува там.

    Леда имала четири деца: прекрасната Елена и Полидевк били деца на Леда от Зевс, а Клитемнестра и Кастор били деца на Леда и Тиндарей.

    Елена била извънредно красива. Славата й се носела по цяла Гърция. Много кандидати имало за ръката на Елена. Тиндарей обаче не искал да я дава на никой, защото се опасявал че другите кандидати от завист към щастливеца ще започнат борба с него и ще възникне голяма разпра. Най-после хитрият Одисей дал на Тиндарей съвет. Нека Елена сама избере на кого да стане жена, а всички кандидати да дадат клетва, че никога не ще дигнат оръжие срещу този когото избере Елена.

    Всички кандидати положили клетва, а Елена си избрала хубавия син на Атрей, Менелай. Оженил се Менелай за прекрасната Елена. След смъртта на Тиндарей, той станал цар на Спарта. Менелай не подозирал колко беди ще му докара бракът с прекрасната Елена.

    Когато титанът Прометей открил великата тайна, че от брак на Зевс с богиня Тетида щял да се роди син, който ще бъде много по-могъщ от баща си, той посъветвал боговете да дадат Тетида за жена на Пелей. Така решили боговете, само едно условие поставили те: Пелей трябвало да победи богинята при двубой. Отишъл тогава Пелей в пещерата, в която почивала Тетида. Укрил се и зачакал. Изплавала Тетида от морето и влязла в пещерата. Пелей се хвърлил върху нея. Тя се мъчила да се изтръгне, но Пелей не я пущал. Богинята била победена.

    Боговете шумно отпразнували сватбата им. Единствено богинята на раздора Ерида не участвала в сватбеното тържество. Тя се скитала спотаила дълбоко в сърцето си обидата. Най-сетне Ерида се сетила как да си отмъсти. Тя взела една ябълка от градината на Хесперидите.Само две думи били изписани на нея-"На най-хубавата". Тихо се приближила Ерида към тържествената трапеза и оставила ябълката. Боговете видели ябълката и прочели надписа.Веднага възникнал спор между трите богини- Хера, Атина и Афродита. Богините се обърнали към Зевс и искали да разреши спора. Зевс казал на Хермес да заведе богините в околноста на Троя.Там спора трябвало да разреши сина на троянския цар- Парис. Стигнали богините при него, но той не можел да реши коя от тях е най-хубава. Хера и Атина му обещтавали слава и богатство, но Афродита му обещтала за жена хубавата Елена. Не мислил много Парис след като чул обещанието на богинята и дал ябълката на нея. Оттогава Парис станал любимец на Афродита. Хера и Атина намразили Парис и Троя и решили да погубят целия народ.

    ПАРИС ОТВЛИЧА ЕЛЕНА

    Изминало много време, откакто Парис се завърнал в дома на баща си Приам. Като че ли промяната, която станала в живота му, го накарала да забрави за дара, който Афродита му обещала, когато отсъдил за нея ябълката. Сега той бил царски син, а не обикновен пастир. Но Афродита сама напомнила на своя любимец за прекрасната Елена; тя му помогнала да построи великолепен кораб и той се приготвил да отплава за Спарта, където живеела Елена. Когато пророчицата Касандра видяла как се отдалечава бързоходния кораб на Парис, обзело я отчаяние. Като протегнала ръце към него извикала:

    "О, горко на великата Троя и на всички ни! Виждам свещения Илион обхванат от пламъци, лежат потънали в кръв, повалени в праха неговите синове. Виждам чужденци да отведждат в робтсво плачещи троянски жени и девойки."

    Така плачела Касандра, но никой не я слушал. Никой не възпрял Парис.

    А Парисовият кораб плавал все по-далеч. Той отминал богатата Фтия, Саламин и Микена, където живеели бъдещите му врагове, и стигнал най-после до бреговете на Лакония.

    Менелай посрещнал топло Парис и Еней. В чест на гостите той уредил богата трапеза. По време на угощението Парис видял Елена. В захлас я гледал той. И Елена била пленена от красотата на Парис.

    Изминали няколко дни. На Менелай се наложило да отпътува за Крит. Той нищо не подозирал. Когато заминал, Парис тозчас решил да се възползва от неговото отцъствие. С помоща на Афродита той склонил с нежни думи прекрасната Елена да избяга с него в Троя. Тя отстъпила пред неговите молби.

    Парисовия кораб напуснал устието на река Еврота, откарвайки богата плячка. Три дни плавал корабът под закрилата на Афродита и благополучно пристигнал до троянските брегове.

    МЕНЕЛАЙ СЕ ГОТВИ ЗА ВОЙНА СРЕЩУ ТРОЯ

    Щом прекрасната Елена напуснала Менелаевия дворец, боговете изпратили вестителката Ирида при Менелай на остров Крит за да му съобщи за сполетялото го нещастие. Обзело го страшен гняв след като се прибрал в Спарта и видял, че Елена го е напуснала и всичките му богатства са задигнати.

    Менелай веднага се посъветвал с брат си Агамемнон. Той веднага казал да се съберат всички герои, които му обещали, че в случай на беда ще му помогнат.

    Мнозина герои решили да участват в този поход срещу Троя. Сред героите били аргоския цар Диомед, Паламед-мъдрия син на евбейския цар, царят на Крит-Идоменей, Херкулесовият приятел Филоктет. И още много други взели участие. В похода трябвало да се застави да участва и царят на Итака- Одисей, но той не искал да напусне жена си Пенелопа и сина си. Затова се опитал да хитрува като се престорил на побъркан, но Менелай, Агамемнон, Нестор и Паламед веднага разбрали че лъже и Одисей нямало как да не се съгласи да тръгне в похода срещу Троя.

    Оле невероятно е, мале колко е яко мерси biggrin.gifbiggrin.gif

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    В моя краи има местност Неразделна(но нещо помаците и казват по друг начин). Там от скалата скочили двама влюбени от различни религии. Сватбата им била невъзможна, затова решили в смърта да са поне заедно.

    Езерото Клептуза е кръстено на неговият извор, а тои на една девока. Казвала се Клепна и била от племето на узите. Преследвана от незнаини вече хора, тя решила да се скрие в гората. Но била проследена. Малко преди да я заловят тя се помолила на земята, по добре да я погълне, отколкото да попадне в ръцете на преследвачите си. Земята се разцепила и Клепна потънала в дън земя. От ямата бликнала вода и удавила неините преследвачи. Та водата още си тече, Клепна-уза и от там Клептуза. Ще си погледна книжката и ще напиша и другите легенди за моя роден край.

    Междувременно ви препоръчвам "Легенда за Гудрун" и " Беоулф", но са доста дълги(в легенда за гудрун деиствието тече в продължения на няколко поколения) та не мога да ги побликувам.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    В моя краи има местност Неразделна(но нещо помаците и казват по друг начин). Там от скалата скочили двама влюбени от различни религии. Сватбата им била невъзможна, затова решили в смърта да са поне заедно.

    Езерото Клептуза е кръстено на неговият извор, а тои на една девока. Казвала се Клепна и била от племето на узите. Преследвана от незнаини вече хора, тя решила да се скрие в гората. Но била проследена. Малко преди да я заловят тя се помолила на земята, по добре да я погълне, отколкото да попадне в ръцете на преследвачите си. Земята се разцепила и Клепна потънала в дън земя. От ямата бликнала вода и удавила неините преследвачи. Та водата още си тече, Клепна-уза и от там Клептуза. Ще си погледна книжката и ще напиша и другите легенди за моя роден край.

    Междувременно ви препоръчвам "Легенда за Гудрун" и " Беоулф", но са доста дълги(в легенда за гудрун деиствието тече в продължения на няколко поколения) та не мога да ги побликувам.

    Ще се радвам ако предоставиш линкчета с текстовете на български.

    Благодаря предварително.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    А бе книги не четете ли?

    Питаите някои познат. Може да има такава книга. Не седeте пред компютъра за да ги четете. Едната от тях е отвратително дълга легенда.

    Редактирано от ivan_iliev3bg (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове
    А бе книги не четете ли?

    Питаите някои познат. Може да има такава книга. Не седeте пред компютъра за да ги четете. Едната от тях е отвратително дълга легенда.

    В момента съм лишен от възможност да закупувам българска литература. За това, каквото мога да изтегля от нетя, го принтирам, подвързвам и чета. Пак че повторя молбата си, ако някой може да даде линки, ще му бъда благодарен.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Сътворението - ето две от популярните славянски легенди:

    Летели в небето над безкрайното Море три сокола. Единият летял отпред, а другите два - отзад. Първият избирал пътя и предвождал другите два, които го следвали. Този, който летял зад дяснот крило на първия сокол, стискал в клюна си сноп класове, пълни със зърно и гледал нагоре, към Небето. Другият, този който летял зад лявото крило, стискал в клюна си буца суха земя и гледал надолу, към дълбините на Морето. Първият сокол бил Прародителят на всичко - бог Род, вторият сокол бил светлият Белобог, а третият сокол - мрачният Чернобог. Дълго летели трите сокола, но изведнаж Чернобог отронил от клюна си буцата земя, която полетяла към бездънното Море и вълните я погълнали. Тогава, по волята на бог Род, той се превърнал в сива патица и се гмурнал чак до дъното на развълнуваното Море, взел буцата пръст, издигнал я над вълните и бог Род я превърнал в Остров. По негова воля, всред острова се издигнала чак до Небето висока бяла Планина, а на върха й израстнал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната и от едната страна било Ден, а от другата - Нощ. След като направил всичко това, бог Род-Соколът кацнал на върха на величествения Дъб и тогава настъпило време да действа Белобог. В миг, той се превърнал във величествен Орел, стрелнал се високо, високо в Небесата и хвърлил от високо житните зърна. Зърната паднали в плодната земя и ден след ден за тях започнал да се грижи Ярило. Тогава бог Род заповядал на Белобог и Чернобог да дарят с душа всички същества на земята. Дал им той вълшебен чук и заповядал да удрят с него по Камъка, който лежал на върха на Планината, в подножието на величествения Дъб. Белобог и Чернобог се превърнали в могъщи великани и започнали да удрят с все сила по Камъка. Заудрял с вълшебния чук Белобог и на всички страни се разлетели живи искри, блестящи като злато. След него, Чернобог заудрял с вълшебния чук и в същия миг излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент, душите на живеещите според законите на Правдата приличали на златните искри, а на тези, които живеели според Кривдата, душите им били като черните врани и пълзящите змии.

    --------------------------------------------------------------------------------

    В началото на времето, Светът бил обгърнат от непрогледна тъмнина. Но Всевишният създал Златно яйце, в което бил затворен Род, създателят на всичко живо. Тогава Род, със силата на Любовта разрушил своята тъмница и създал Вселената - безчислено множество звездни светове, а също и нашия земен свят. Слънцето излязло от лицето му, светлият Месец - от гърдите му, Звездите - от очите му, ясната Зора - от веждите му, тъмната Нощ - от мисълта му и буйният Вятър - от диханието му. Така Род създал всичко, което виждаме около нас, всичко, което наричаме Природа. Той отделил видимия свят, явното - Яв, от света на невидимото, духовното - Нав. Той отделил също Правдата от Кривдата. След това Род поставил Слънцето, което излязло от лицето му в златна лодка, а Месеца - в сребърна лодка и те започнали да обикалят около Земята. Накрая, от божесвения му дъх се родил Сварог - Небесния Отец. Сварог завършил миротворението и станал господар на Земния свят и на Божието Царство. Той издигнал дванадесет стълба, подпиращи Небосвода. Така бил създаден Света, в който живеем.

    Много интересни статии ето ТУК cool.gif

    --------------------------------------------------------------------------------

    В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Йолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Белото градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.

    Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч...

    Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погреб*ли го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу... Горе погреб*ли знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова... Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището...

    Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир Света Троица. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 м от манастира. Златото криели в пещера, високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода. Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода. По това време турците разрушили и опожарили манастира. Христо войвода, като застарял, се замонашил. С помощта на Кара Кольо, Инджето и Вълчана той съградил нов манастир. Христо станал Хрисант и до смъртта си бил игумен на манастира. Тук починал през 1813 година. На гроба му идвали Индже войвода. Кара Кольо и Вълчан войвода. Надгробната плоча на Хрисант се пази до днес в манастирската църква. Местните хора наричат манастира Хайдушки, а пещерата в скалите над него Каракольова дупка.

    В югоизточния край на Сакар е Дервиштепе. Легенда разказва, че там в старо време имало голямо кале. Под него имало подземие. Вътре - несметно богатство. Много злато, сребро и безценни камъни били на купове. Двата входа били високо в скалите...

    Северно от град Карлово, високо в Балкана, е Джендемът. Там е Хайдушката воденица. Под развалините са трите водопада Трояците. Предание говори, че мястото било хайдушко. Тук идвали хайдутите, като бягали от потеря. Тук живеели. Във воденицата мелели жито. В скалите имало пещера. Вътре слагали златото и среброто от обирите. При воденицата имало много леки пари...

    На скалния масив на нос Калиакра има руини от крепост. Тя датира от тракийско време. В скалите под нея има много пещери. Легенда разказва за съкровището на Лизимах. Той го заграбил при поход. Тогава жестоко потушил бунта на въстаналите градове. Едни разграбил, а другите сами принесли злато, сребро и скъпоценни камъни за откуп. Съкровището Лизимах укрил в пещерите под крепостта...

    В Трън, гласи преданието, се заселил прочутият Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство -злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена... Но до днес останало преданието за съкровището...

    Село Кипилово е западно от град Котел. Източно над селото има останки от римска крепост. Местните хора я наричат Калето. Легенда разказва, че тук имало римско кале. В подземията му се пазело голямо съкровище. Когато варварите обсадили крепостта, не могли да я превземат. Оттеглили се. Една нощ запалили свещи на рогата на голямо стадо кози. От равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска и нощното нападение... нямали време за губене. Затрупали с камъни входовете за съкровището и напуснали крепостта. На сутринта варварите разрушили крепостта. Съкровището останало в подземието...

    Село Краинци се намира североизточно от Дупница. Близо до селото има останки от крепост. Легенда разказва, че тук през римско време живяла царица. Дворецът и бил в злато и сребро. При нея идвали знатни римляни и носили дарове - злато, сребро и безценни камъни. Царицата умряла... Погреб*ли я в черква. Вътре сложили даровете и съкровището и. Черквата засипали с много пръст и камъни... До днес на 400 метра от развалините местните хора сочат могила. В нея била черквата...

    Селата Голям и Малък манастир се намират западно от Елхово. Там са Манастирските възвишения. На тях има останки от стари крепости. Легенда разказва, че под едната крепост имало подземие, пълно със злато. Близо бил манастирът. От там започвало подземието. Мястото можело да се познае, кога вали дъжд. Там биели гръмотевиците...

    Село Овчеполци се намира североизточно от град Пазарджик. До селото са Овчите хълмове. На един от тях има останки от крепост. Легенда разказва, че тук живял Константин. Той бил византийски император, свален от брат си. Бил заточен в крепостта. Като дошъл Константин, донесъл съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Подкарали стадото към крепостта. Като видял огромната войска Константин избягал от крепостта. Съкровището останало в галериите.

    На запад от град Горна Оряховица е Ряховското кале. Легенда разказва, че под него имало подземие. Вътре - купища злато, сребро, безценни камъни, статуи от злато и пиринч. Най-ценен бил златният конник. В едната ръка държал юздите на коня, а в другата - меч. Юздите били нанизани перли, а дръжката на меча - диамант. Конникът бил украсен с безценни камъни... Входът за подземието бил в калето. Там имало черен камък...

    Остров Свети Тома е в Черно море. Намира се в залива Алепу, близо до брега. Легенда разказва, че от незапомнени времена островът бил пиратско скривалище. Тук пиратите заравяли заграбените съкровища. В скалите по брега имало пещери. Влизало се само под водата. Вътре пиратите слагали несметни богатства - злато, сребро и безценни камъни...

    На острова има много змии. Затова някои го наричат Змийския остров.

    Северозападно от град Тетевен е село Гложене. Има предание, че през турско някакъв гложенец бил в Браила. Там срещнал слепец, уважил го и му помогнал. Тогава слепецът му разказал тайната си... Когато бил комита в една пещера на Типчов зъб, сложили 6 катъра сребърни и 6 катъра златни пари. Пещерата затворили с плоча. На нея изчукали лява ръка. Наблизо на камък направили квачка с пилета... Като се върнал гложенецът, излязъл в Балкана. На мястото намерил плочата с ръката. Отворил входа. Влязъл. Вътре видял камарите злато и сребро. Като ги приближил, изскочил змей и го ударил. Той бързо излязъл. Затворил входа, но сложил ръката отвътре и го засипал. Едва успял да си иде вкъщи и умрял. Успял само да каже: „Какво имане видях... мога да купя девет села..."

    Южно от град Велико Търново се намира местността Трошана. Легенда разказва, че тези земи били царски. Царят ги дарил на болярина Трошан. Той съградил в новите земи манастир. Царят разбрал и надарил манастира богато. В църквата всичко заблестяло от злато, сребро и скъпоценни камъни. В палатите на Трошан през лятото идвало царското семейство. Царят ходел в манастира и оставял безценни дарове, но... настанали лоши времена. Завоевателите наближили Търново. Монасите събрали всичко ценно и го сложили в подземието, при манастирското съкровище. Манастирът бил разрушен и опожарен. Монасите били избити. Останала само легендата за царския манастир.

    Шишман кале е близо до Черепишкия манастир. Легенда разказва, че в подземието на калето имало съкровище - много злато и сребро. Входът бил засипан...

    Северно от град Стара Загора е Чичек баир. На хълма са останките от Турското кале. Крепостта датира от римско време. Легенда разказва, че наблизо имало царски манастир. В подземна гробница бил положен самият княз Борис. В подземието на крепостта било съкровището му...

    Царева ливада е в южната част на пролома на Дряновската река. На височината Градът има останки от стара крепост. Легенда разказва, че тук имало царски дворци. През лятото тук идвало царското семейство и видни боляри. Пасищата в ниското били царските ливади. Под крепостта имало подземие. Единият му вход бил горе, а другият се спускал в ниското близо до геран. В подземието на мраморна маса били поставени три корони, жезъл, кръст и безценни камъни. Седем каменни корита били пълни с жълтици...

    В град Велико Търново е Трапезица. Легенда разказва, че в крепостта била царската монетарница. Намирала се до южния вход при Царева стъпка. Под нея имало подземие, в което се пазело царското съкровище. Ходникът бил покрит с каменна плоча. Надолу водели стълби до желязна врата. Само царят и пазителят на хазната знаели тайната на вратата. Пред нея имало ниши. В тях стояли скрити стражите. Когато турците нахлули, Шишман заповядал всичко да бъде пренесено в подземието. Машините за сечене на пари, суровото злато и златните и сребърните монети. Пълната съкровищница била затворена. Царят заповядал да се срине монетарницата. На мястото останали само купища камъни. Входът бил под камък на ос. Той се завъртал и се откривала каменната плоча. Под нея били стълбите към желязната врата. Тайната за камъка знаел само Шишман...

    Редактирано от heaven (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Легенда за Царичин връх

    В 38 година на XX век в местността Царичин връх е бил възстановен храм, чието съществуване датира по предание от XI век, т.е. от времето на Бакуриановите строежи. В тази местност е имало крепост (кале), и от там е минавал пътят за Цариград по суша. Това е едно от доказателствата в полза на преданието.

    Възстановяването на храма става по чудесен начин. Небезизвестният божи угодник брат Йорданчо Дрянов получава небесна поръка от Божията Майка, като тя му разкрива и местонахождението на храма. Недалече от храма той намира и аязмо. Храмът е посветен на едно чудо при изцеряването на византийската императрица Зоя - съпруга на император Лъв Философ. В V век при царуването на император Аркадий, син на Теодосий Велики, честният пояс на пресвета Богородица, останал след нейното Успение и поверен по нейна поръка на свети апостол Тома и предаван измежду вярващите по наследство.

    Поясът бил пренесен и положен в храм Св. Богородица - Влахерна. Императрица Зоя страдала от неизлечима душевна болест. Тя получила насъм откровение, че ще оздравее, ако над нея бъде положен пояса на Св. Богородица. Сам цариградският патриарх положил пояса над нея и тя в тоз час се изцерила. За спомен ан това велико чудо над болната царица бил установен в началото на X век празникът "Полагане честният пояс на пресвеета Богородица" - 31 август. Освен на 31 август православните християни отдават почестта си към Божията майка и на III ден от Възкресение Христово.Традиция е подновена с възстановяването на храма.

    Жив свидетел на тези събития е Станка Брайнова на 78 години, която е познавала лично брат Йорданчо. Тя разказва. още как през всичките тези години вярващи християни са ходили и преспивали в храма с едничката надежда да получат изцерение и благословение.

    Местността Царичин връх се намира на 18 км. от Асеновград, по пътя за село Орешец и село Мостово. По този път е минал и цар Борис III, когато е носил кръста на Кръстова гора, подарен в знак на благодарност за изцеряването на неговата сестра. В днешно време благочестиви християни продължават делото на брат Йорданчо. Те се грижат за тази светиня, като непрекъснато я обновяват и поддържат традицията жива.

    Всяка година, освен на храмовия празник богослужение се извършва и на третия ден на Великден.

    легенда за Асеновград

    Едно по известно тълкуване за старото име на АСеновград - Станимака идва от една легенда. Според нея в Асеновата крепост се е крил последният християнски цар Костадин. Докато стоял в крепоста, а майка му пържела риба, дошъл един войник и му съобщил, че крепостта е под обсада и скоро ще бъде превзета, но той не повярвал. Войникът идвал няколко пъти със същата новина, но царят казал, че когато рибата в тигана оживее, тогава той ще повярва. Изведнъж рибата оживяла и царят, казал на майка си: "Стани, майко, да бягаме" и оттам "стани, майко" се превърнало в Станимака - старото име на Асеновград.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Искам да благодаря на lili-zora и bozko за проявената отзивчивост и моменталната реакция на молба ми. И за да не бъда голословен - по един плюс от мен за всеки от двамата :wors:

    П.П. ivan_iliev3bg все още бих се зарадвал на линкче към легендите.

    Редактирано от darkterminal (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Много хубави легенди, мерсиииииииии :wors:biggrin.gif:wors:biggrin.gif:clap:

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Ето и един линк :тук

    Това е само първа част от превода на оригиналният датски текст на поемата за Беоулф(което всъщност означава "пчелен вълк" или направо мечка). Легендата за Гудрун не мога да я намеря. Тя е доста по дългичка.

    В западните Родопи минава Чепинска река. Към своят краи тя разцепва планината на 2 рида- Алабак и Къркария.

    Къркария е била хала, живяла в древно езеро в днешно Чепино. Тя непрекъснато пакостяла на хората. Стигнало се дотам че да и правят жертвоприношения, за да е сита и да бъде народът по спокоен. Но и това не помагало. Но дошул един странник и си предложил услугите за отърваване от ламята. Казал че иска само едно магаре. Получил го. Отишъл до езерото и наклал огън. После завързал дисагите на магарето и го натоварил с въглените от огъня, и го завързал до езерото. Не след дълго къркарията излязнала от водата и лапнала магарето. Да, ама въглените я изгорили от вътре. Ден-два ламята се мятала в адски мъки, докато на третия бутнала една скала и отприщила езерото. Водата я повлекла и удавила под скалите, които днес носят неиното име.

    Този мит има и доказателство. Местата за които говорят че е било езеро наистина е било, и то сравнително скоро- само допреди 2-3 хиляди години. А и около местата кадето чепинска река се влива в марица са открити кости от динозаври. Вероятно древните също са знаели за тези кости и са търсели някакво обяснение за появата им там. Не е наи логичното, но ми харесва.....

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ из "ТАЙНИТЕ СЪКРОВИЩА В БЪЛГАРИЯ" Част 1

    В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Йолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Белото градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.

    Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч...

    Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погреб*ли го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу... Горе погреб*ли знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова... Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището...

    Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир Света Троица. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 м от манастира. Златото криели в пещера, високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода. Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода. По това време турците разрушили и опожарили манастира. Христо войвода, като застарял, се замонашил. С помощта на Кара Кольо, Инджето и Вълчана той съградил нов манастир. Христо станал Хрисант и до смъртта си бил игумен на манастира. Тук починал през 1813 година. На гроба му идвали Индже войвода. Кара Кольо и Вълчан войвода. Надгробната плоча на Хрисант се пази до днес в манастирската църква. Местните хора наричат манастира Хайдушки, а пещерата в скалите над него Каракольова дупка.

    В югоизточния край на Сакар е Дервиштепе. Легенда разказва, че там в старо време имало голямо кале. Под него имало подземие. Вътре - несметно богатство. Много злато, сребро и безценни камъни били на купове. Двата входа били високо в скалите...

    Северно от град Карлово, високо в Балкана, е Джендемът. Там е Хайдушката воденица. Под развалините са трите водопада Трояците. Предание говори, че мястото било хайдушко. Тук идвали хайдутите, като бягали от потеря. Тук живеели. Във воденицата мелели жито. В скалите имало пещера. Вътре слагали златото и среброто от обирите. При воденицата имало много леки пари...

    На скалния масив на нос Калиакра има руини от крепост. Тя датира от тракийско време. В скалите под нея има много пещери. Легенда разказва за съкровището на Лизимах. Той го заграбил при поход. Тогава жестоко потушил бунта на въстаналите градове. Едни разграбил, а другите сами принесли злато, сребро и скъпоценни камъни за откуп. Съкровището Лизимах укрил в пещерите под крепостта...

    В Трън, гласи преданието, се заселил прочутият Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство -злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена... Но до днес останало преданието за съкровището...

    Село Кипилово е западно от град Котел. Източно над селото има останки от римска крепост. Местните хора я наричат Калето. Легенда разказва, че тук имало римско кале. В подземията му се пазело голямо съкровище. Когато варварите обсадили крепостта, не могли да я превземат. Оттеглили се. Една нощ запалили свещи на рогата на голямо стадо кози. От равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска и нощното нападение... нямали време за губене. Затрупали с камъни входовете за съкровището и напуснали крепостта. На сутринта варварите разрушили крепостта. Съкровището останало в подземието...

    Село Краинци се намира североизточно от Дупница. Близо до селото има останки от крепост. Легенда разказва, че тук през римско време живяла царица. Дворецът и бил в злато и сребро. При нея идвали знатни римляни и носили дарове - злато, сребро и безценни камъни. Царицата умряла... Погреб*ли я в черква. Вътре сложили даровете и съкровището и. Черквата засипали с много пръст и камъни... До днес на 400 метра от развалините местните хора сочат могила. В нея била черквата...

    Селата Голям и Малък манастир се намират западно от Елхово. Там са Манастирските възвишения. На тях има останки от стари крепости. Легенда разказва, че под едната крепост имало подземие, пълно със злато. Близо бил манастирът. От там започвало подземието. Мястото можело да се познае, кога вали дъжд. Там биели гръмотевиците...

    Село Овчеполци се намира североизточно от град Пазарджик. До селото са Овчите хълмове. На един от тях има останки от крепост. Легенда разказва, че тук живял Константин. Той бил византийски император, свален от брат си. Бил заточен в крепостта. Като дошъл Константин, донесъл съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Подкарали стадото към крепостта. Като видял огромната войска Константин избягал от крепостта. Съкровището останало в галериите.

    На запад от град Горна Оряховица е Ряховското кале. Легенда разказва, че под него имало подземие. Вътре - купища злато, сребро, безценни камъни, статуи от злато и пиринч. Най-ценен бил златният конник. В едната ръка държал юздите на коня, а в другата - меч. Юздите били нанизани перли, а дръжката на меча - диамант. Конникът бил украсен с безценни камъни... Входът за подземието бил в калето. Там имало черен камък...

    Остров Свети Тома е в Черно море. Намира се в залива Алепу, близо до брега. Легенда разказва, че от незапомнени времена островът бил пиратско скривалище. Тук пиратите заравяли заграбените съкровища. В скалите по брега имало пещери. Влизало се само под водата. Вътре пиратите слагали несметни богатства - злато, сребро и безценни камъни...

    На острова има много змии. Затова някои го наричат Змийския остров.

    Северозападно от град Тетевен е село Гложене. Има предание, че през турско някакъв гложенец бил в Браила. Там срещнал слепец, уважил го и му помогнал. Тогава слепецът му разказал тайната си... Когато бил комита в една пещера на Типчов зъб, сложили 6 катъра сребърни и 6 катъра златни пари. Пещерата затворили с плоча. На нея изчукали лява ръка. Наблизо на камък направили квачка с пилета... Като се върнал гложенецът, излязъл в Балкана. На мястото намерил плочата с ръката. Отворил входа. Влязъл. Вътре видял камарите злато и сребро. Като ги приближил, изскочил змей и го ударил. Той бързо излязъл. Затворил входа, но сложил ръката отвътре и го засипал. Едва успял да си иде вкъщи и умрял. Успял само да каже: „Какво имане видях... мога да купя девет села..."

    Южно от град Велико Търново се намира местността Трошана. Легенда разказва, че тези земи били царски. Царят ги дарил на болярина Трошан. Той съградил в новите земи манастир. Царят разбрал и надарил манастира богато. В църквата всичко заблестяло от злато, сребро и скъпоценни камъни. В палатите на Трошан през лятото идвало царското семейство. Царят ходел в манастира и оставял безценни дарове, но... настанали лоши времена. Завоевателите наближили Търново. Монасите събрали всичко ценно и го сложили в подземието, при манастирското съкровище. Манастирът бил разрушен и опожарен. Монасите били избити. Останала само легендата за царския манастир.

    Шишман кале е близо до Черепишкия манастир. Легенда разказва, че в подземието на калето имало съкровище - много злато и сребро. Входът бил засипан...

    Северно от град Стара Загора е Чичек баир. На хълма са останките от Турското кале. Крепостта датира от римско време. Легенда разказва, че наблизо имало царски манастир. В подземна гробница бил положен самият княз Борис. В подземието на крепостта било съкровището му...

    Царева ливада е в южната част на пролома на Дряновската река. На височината Градът има останки от стара крепост. Легенда разказва, че тук имало царски дворци. През лятото тук идвало царското семейство и видни боляри. Пасищата в ниското били царските ливади. Под крепостта имало подземие. Единият му вход бил горе, а другият се спускал в ниското близо до геран. В подземието на мраморна маса били поставени три корони, жезъл, кръст и безценни камъни. Седем каменни корита били пълни с жълтици...

    В град Велико Търново е Трапезица. Легенда разказва, че в крепостта била царската монетарница. Намирала се до южния вход при Царева стъпка. Под нея имало подземие, в което се пазело царското съкровище. Ходникът бил покрит с каменна плоча. Надолу водели стълби до желязна врата. Само царят и пазителят на хазната знаели тайната на вратата. Пред нея имало ниши. В тях стояли скрити стражите. Когато турците нахлули, Шишман заповядал всичко да бъде пренесено в подземието. Машините за сечене на пари, суровото злато и златните и сребърните монети. Пълната съкровищница била затворена. Царят заповядал да се срине монетарницата. На мястото останали само купища камъни. Входът бил под камък на ос. Той се завъртал и се откривала каменната плоча. Под нея били стълбите към желязната врата. Тайната за камъка знаел само Шишман...

    ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ из "ТАЙНИТЕ СЪКРОВИЩА В БЪЛГАРИЯ" Част 2

    Преди да почине, бай Али разказал...

    Бях млад. С баща ми пасяхме овцете под Кадемлията. Един ден той ме изведе високо. Показа ми изворче и заръча да го помня, защото в скалите при върха само тук имаше вода. Минаха години. Баща ми се спомина. Един ден, като бях на село, дойдоха двама офицери и запитаха за кладенчето на Кадемлията. Казах, че го зная. Тогава единият извади меден лист. На него имаше изчукана скица. Каза да погледна такъв ли е районът. Разгледах, познах върха и скалите. Казах, че е същото. Запознахме се. Поканиха ме на гости. Отидох. Голямо гости беше, много ядене и пиене падна. Казаха ми, че картата била наследство. Разчели я и разбрали, че е за римско съкровище. Една заран тръгнахме да ги водя, а те и двамата с пистолети. Уплаших се... Заведох ги на друг кладенец. Там гледаха, въртяха се. Разбраха, че мястото не същото и си отидоха. Като научих каква е работата, започнах да оглеждам около кладенеца... И каквото бях запомнил от картата го намирах. Там близо пасях овцете и все гледах... Един ден, като се спуснах по сипея, видях цепнатина в скалите. Много трудно се мушнах вътре. Беше светло, песъчливо и мокро. Вътре имаше израсла чемерика, като полянка. Заобиколих и видях медна врата. Нямаше нищо за хващане. Не можеше да се отвори. Няколко дена ходих... но нищо. Един ден минах през чемериката и се окалях. Огледах при вратата къде да се остържа и видях едно, като изтривалка. Остъргах си обувките. Като натиснах силно с крак, вратата изскърца и се открехна. Отворих я. Влязох. Гледам вътре - какво да ви кажа... През живота си такава красота не бях виждал. Отгоре идеше светлина... Залата беше голяма. Пода и стените бяха мраморни. В страни видях помещения. В средата имаше камара човешки кости. Страшно беше... В другото имаше инструменти, всякакви... На другата страна видях маса мраморна. На нея имаше книги и мастилница с пера. Приближих, но нещо ме удари по главата. Паднах... Замая ме... Колко съм лежал не зная. Като се съвзех, гледам без да мърдам. Над пода, на една педя бяха опънати медни телове, кръстосани. Станах. Внимателно излязох и затворих вратата. После много време не отидох, но се престраших. Вмъкнах се и натиснах изтривалката, вратата се отвори. Носех си светлина. Като влязох не тръгнах към книгите, внимавах и за теловете. Навътре имаше друга маса. На нея - голяма купа, със столче,пълна с искрящи камъни, сигурно безценни. Колкото пъти ги доближавах толкова, пъти ушите ми писваха, лошо ми ставаше... Не можах да ги докосна. Навътре видях врата. Пред входа имаше войници с кръстосани копия и с мечове в ръцете. Бях се напатил... Не ги барах, само погледах и излязох. Като затварях, вратата изскърцваше и нещо щракваше. Скоро пак влезнах. Така - с години. Влизах, гледах и излизах. Много пъти леко бутах войниците с тояга. Те не мърдаха. До кръста бяха хора, а надолу - мечки. Един път се престраших и се мушнах под копията им. Навътре по галерията имаше помещения от двете страни. В първото имаше три мраморни ковчега. На всеки отгоре имаше кръст. Кръстовете бяха сребърни - голямо изкуство. Другото помещение беше склад със златни тухли. Като тръгнех към тях пода се разтърсваше и падах. Пълзешком бързо се връщах. После... само гледах. В третото помещение имаше голям куп златни пари. Приближих купа. Загребах с шепи, изведнъж нещо изскърца - изскочи змей... Пуснах парите. Змея се прибра. Тогава много се уплаших. Едва излязох. Вратата беше почти затворена... След време се реших. Влязох и право на купа с жълтиците. Взех една и сложих в торбата. Така вземах една по една. Нещо като пружини имаше в купа. Аз все вземах... Показа се змея. Зад него имаше железни пръти с големи топузи. Като пера стърчаха. Взех още пари. Видях, че топузите се натягат а змея са издига. Разбрах, че змея ще ме удари и топузите ще ме размажат. Спрях да вземам пари. Очите на змея светеха... Камарата беше висока човешки бой, но дето взех това ми остана. Навътре имаше други купове, но не можеше да се мине. Излязох вън и се прибрах с жълтиците. Сложих ги в буркан, бяха малко повече от шепа. След това дълго не ходих. Един ден пак влязох. Продължих напред. Галерията се разклоняваше в ляво. Като стъпих, пода се разклати и чух бучене на вода. Уплаших се и излязох. Нещо все ме теглеше... Пак влязох, знаех че повече пари не мога да взема, а другото можех само да гледам. Мушнах се под копията и продължих по галерията. Стигнах до каменна врата. Беше украсена с медни плочи. Средата беше различна. Натиснах я нищо, натиснах силно, пак нищо. Сетих се да издърпам плочата. Вратата изскърца и се отвори. Беше на ос. Излязох. Като отворих докрай нещо изскърца. Вратата сама се затвори. Огледах се. Бях на поляната под скалите. Обърнах се, ала не видях вратата. Помислих, че е от светлината. Изчаках без да мърдам. Виждах вече всичко добре, но вратата не можех. Мястото беше познато, разбрах къде съм. Седях и гледах. След час видях дупка в скалата, колкото пара голяма. Белязах я. Слязох при овцете. Хапнах и пак при скалата с дупката. Дойде ми на ум да мушна гегата. Натиснах силно. Чух скърцане и вратата се завъртя. Едва сега я забелязах. Запомних мястото и се прибрах. Един ден реших да засипя цепнатината при сипея. Няколко дена хвърлях камъни. Затрупах я. Остана само горният вход, при скалите... После пак влизах, но само гледах... Чаках дано излязат данни за вътре но освен офицерите други нямаха. Военните бяха опасни и не им се доверих. Тъй минаха години. Остарях. Вече 10 години не съм се качвал... Остана ми само което видях и шепа жълтици...

    Легенда за съкровището на Емин Хасковлията.

    През 1813 година Хуршид паша тръгнал за Хасково с 50 хиляди еничари и башибозук да изтреби кърджалиите. Емин като научил за войската разбрал, че трудно ще се измъкне. Решил да събере и укрие съкровищата си. Тръгнал да вади скритото злато. Много бил заровил по различни краища... Емин прибрал големите пари. Натоварили златото на волски коли и тръгнали за калето. Там вече работели 250 души, пазени от 300 кърджалии. Местото било до Марица. Като копали открили царско съкровище. Емин заповядал да не се пипа. Сложили и еминовото злато, сребро, накити и безценни камъни. Отгоре наредили греди и насипали пръст и камъни. Работниците избили и закопали наблизо. Кърджалиите заличили мястото и с музика тръгнали за Гидикли. Там Емин ага дал голям пир. Внимавал никой да не се измъкне. На гуляя еминови хора сипали отрова във виното. През нощта нов табор кърджалии изклали отровените. Емин ага има дал 2 товара злато. Скоро дошли еничарите на Хуршид паша. Почнало клане. Кърджалиите били разбити. Всички бягали. Крили се из махалите и горите. Емин се укрил, но бил издаден. Хванали го. Ордите на пашата нямали милост. По пътя от Гидикли за Хасково набили на кол, най-видните кърджалии и еминовите гювендии. Окован Емин гледал мъките им. Дни наред го бесили с главата надолу. Горили го с огън. Рязали му месата и му слагали в устата, но Емин не издал къде е съкровището. След страшни мъки го набили на кол, а главата му изпратили на Великия везир...

    Царевец и Момина крепост се намират в град Велико Търново. Легенда разказва, че там в римско време имало калета, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входа бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там в страни започвала галерия. Когато римляните се оттегляли отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре...

    Предание говори, че в скалите над Патриаршеския манастир Света Троица, намиращ се северно от Велико Търново, е скрита прочутата Търновска библиотека. Тук в пещера високо в скалите били изнесени всичките книги и манастирските ценности. Входът бил зазидан и замазан със счукана скала и хоросан. По нищо не личал. Можел да се намери само чрез знак изкован на скалата...

    Село Осеновлаг се намира северно от град Своге. На северозапад от селото е манастирът Седемте престола. Северно от него има градище и останки от крепост. Местните хора я наричат Латинското кале. Предание говори, че в турско, манастира бил разрушен и опожарен. Вълчан събрал войводите. Решили да вдигнат манастира. Войводите били седем : Вълчан войвода, поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей, Али бей и Петър. В тяхна чест църквата била направена със седем престола. Вълчан намислил всичко, за да скрие входа за подземието на калето. Там в подземието имало римско съкровище.

    В местностите Говедарника и Среден камик над река Искър в отвесните скали има много пещери с отвори на юг. В тях има изображения на хора и животни, знаци и надписи. На запад са Каменните гъби. Легенда разказва, че тези пещери от най-старо време били светилища. Тук имало много златни и сребърни божества и жречески знаци укрити из пещерите.

    Край Симеоновград са останките на древната крепост Констанция. Тя се намира на възвишението Хисаря. Тук ясно личат яки зидове, дебели около три метра. Входът на крепостта е от север. При разкопки на крепостта са намерени подземни тунели с разклонения. Легенда разказва, че тук е била резиденцията на последните римски императори. В подземията на крепостта те криели своите богатства. Когато варварите нахлули, крепостта известно време устояла. Тук се събрали всички ценности от провинцията, но не след дълго крепостта паднала. Римляните избягали, а съкровищата останали в подземията на крепостта.

    Край село Маточина в местността Декилиташ има скална църква. Легенда разказва, че това е много старо светилище. Тук били почитани древните богове. Близо имало пещера в която били скрити образите на боговете, целите от злато. Златните статуи се изнасяли само в деня на боговете и пак се скривали...

    Вижте този сайт за Българските легенди :) пк можете да научете нещо по темата,и не само по нея :nono:

    Редактирано от PoliceMan (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Всичко това може да се опише само с една дума - прелестно, мерси за всичките, толкова са невероятни, много благодаря biggrin.gif

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    РОДОПА И ОРФЕЙ

    Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.

    Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.

    Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.

    Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.

    Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.

    * Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина - стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.

    Използван източник:

    Елена Огнянова - "Достигнало до нас. Предания и легенди." София, издателство "Отечество", 1984.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ФАТМИНА ЛИВАДА

    В Родопите, в мерата на село Широка лъка, Смолянско, се намира местност Фатмина ливада. Легендата разказва за името на местността следното:

    Някога в тамошните села две невести родили едновременно - едната момиче - Фатма го нарекли, другата момче - Сабрих. При раждането майката на Фатма умряла и затова другата родилка кърмила и откърмила детето, а след това се преселили в друго село. Когато децата пораснали, починала и майката на Сабрих. Не минали няколко години и Фатма се оженила за богат мъж, който бил много алчен за имот. И на другия ден след сватбата изгонил Фатма, за да му донесе още зестра, тъй като брат й бил прочут богаташ из тоя край. Той обаче не рачил да дава зестра на сестра си и тя останала да живее при него. След три-четири години се оженила за Сабрих от съседното село и им се родило момче. Чак тогава някаква гостенка им разказала, че двамата са млечни братя - което се пазело много строго сред народа, с една дума, двамата се смятали като брат и сестра. Изтръпнали двамата - страшен грях сторили с женитбата си. Като не знаели как да постъпят, Сабрих яхнал коня и отишъл в Райково да пита ходжата, голям ли е грехът им с Фатма, тъй като те не са знаели, че ги е откърмила една и съща майка. И на тръгване поръчал на Фатма:

    - Чакай ме два дни - ако сме греховни, няма да се върна, ще отида, където очите ми видят и никога нищо да не чувам за теб и детето ни. Но ако ходжата каже, че не сме греховни, ще се върна втория ден вечерта.

    И заминал. Фатма едвам изтърпяла първия ден. На втория станала рано, изкъпала детето, накърмиго и го приспала, после облякла най-новата си премяна и тръгнала през полето край пътя, по който трябвало да се върне Сабрих. Слънцето вече клоняло към залез, а из пътя не се задавал никакъв пътник. Тогава Фатма разпасала пояса си, метнала го на едно дърво в ливадата и се обесила.

    Много скоро оттам минал Сабрих - връщал се щастлив, защото ходжата му казал, че не са сторили грях, тъй като не са кръвни братя. И видял обесената Фатма.

    Оттогава нарекли ливадата Фатмина ливада.

    източник

    Редактирано от potrebitel (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    138770328793.jpg

    Легендата за любовната лековита вода на Побитите камъни, край гр. Варна гласи, че преди много векове, когато морето е достигало до тези земи, то се охранявало от титани, подчинени на бога на морето. Близо до това място имало малко селце, в което живеел млад мъж. Един ден Бог му разкрил своето име, с което го обрекъл завинаги да пази тази велика тайна. Затова той му дарил безсмъртие, но го предупредил, че ако се изкуши и разкрие името му, той отново ще стане простосмъртен.

    Една ранна сутрин, докато мъжът се разхождал по морския бряг, съзрял невероятно красива местна девойка. Те се влюбили от пръв поглед. Но когато мъжът се върнал в селото и разпитал местните първенци за нея, те му казали, че тази девойка била отредена да стане жена на предводителя на морските титани. Заради любовта той се престрашил и отишъл при титаните. След като поговорили, той им обещал, че ако му преотстъпят момичето, е готов да изпълни едно тяхно желание. След кратък размисъл те се обърнали към него и му заявили, че девойката ще бъде негова съпруга, само ако се съгласи да им разкрие името на Бога. Той поискал един ден за размисъл и се уговорил с пазителите на морето да се срещнат на другия ден преди слънцето да е изгряло.

    На следващата сутрин, преди изгрева, те се срещнали на морския бряг. Младият мъж избрал да жертва безсмъртието си в името на любовта и им заявил, че е готов да им разкрие името на бога. След което мъжът започнал да подрежда титаните по морския бряг. Когато титаните били подредени той им казал: "Аз току що изписах името на Бога с вашите тела".

    Бог от високо наблюдавал всичко и останал поразен от тази невероятна постъпка в името на любовта. Тогава той решил да накаже титаните, затова, че посегнали на най-скъпото на младия човек - неговото безсмъртие.

    Когато първите слънчеви лъчи озарили морския бряг, морските пазители мигом се превърнали в каменни колони, застанали по начина, по който човекът ги бил подредил. Скоро след това мъжът тръгнал по брега да намери отново своята любима.

    В мига, в който се срещнали и се прегърнали, из под краката им бликнал извор с чудодейна лековита вода.

    1 човек харесва това

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    028890118427.jpg

    КРЕПОСТТА ОВЕЧ:

    1.Разпространена сред местното население е легендата за отбраната на крепостта. Според нея черкезите с месеци обсаждали Овеч. Местното население обаче си изградило желязна система за защита и си съобщавало с огньове, ако в далечината се мерне враг. Веднага след като се появял сигналът за бедствие, всички влизали в крепостта и вдигали подвижния мост, който свързвал платото с околността. В дълбоките карстови пещери имало огромни запаси с жито, а прочутият кладенец снабдявал обсадените с прясна вода. Според преданията той можел да се ползва и като авариен изход. Местните хора разказват, че преди време в отвора на кладенеца пуснали оцветена юрдечка. Птицата изплувала след два дни в Петров дол, което е на 12 километра от крепостта.

    2.Град Провадия е разположен в каньона на река Провадийска .Та живели преди много години двама братя близнаци. Те били овчари и си пасели овцете - единият на този хълм, а другият на отсрещния хълм. Отвреме на време слизали долу и взели че залюбили една и съща мома, а и тя харесала двамата. Оформила се тройката :lol6:)) и се оженили. Разбрали се една седмица булката да е при единия брат, а другата седмица при другия брат. Обаче, както става в живота, единият от братята позадържал булката повече от уговореното време и тогава другият се изправил на ръба на своя хълм и извикал към другия хълм "Проооовоооодиииияяяяяя!"От този ден между хълмовете често се чувало "Прооовооодиииияяяя! Прооовооодиииияяяя! Прооовааадииияяяяя! Прооовааадииияяяя"И до ден днешен много хора в североизточна България изговарят името на града с изместено ударение Провади'я! Е, това беше легендата, която знам;)))

    Редактирано от beli99 (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Легенди от Панагюрско

    Феодалът Красен, който живеел в крепост на юг от днешно Панагюрище, имал красива дъщеря Яна. Тя била буйна и обичала да подражава на мъжете - заедно с тях ходела на лов и умело въртяла сабя, точно хвърляла копие, а стрелите й винаги попадали в целта. На един лов, организиран от баща й, Яна не се появила. Тръгнали да я търсят. Но от един съседен връх към ловджиите се спуснала група конници, начело със сина на друг местен владател. Това бил Никола, син на феодала Душко. На коня на Никола седяла и Яна. Те били влюбени. Никола поискал ръката на Яна от Красен.

    - Моята дъщеря е родена да се омъжи за богат и по-силен човек, приближен до царския трон - смръщено заявил Красен.

    Дълго ридаела и се молила Яна, но бащата бил непреклонен. През една тъмна и потайна нощ обаче Никола, подпомогнат от свои верни другари, откраднал момичето. Двамата изчезнали в Душковата крепост. Красен събрал многоброен отряд войска и ги повел на север, за да накажат Никола и Душко. След тежък бой те разбили бранителите и разграбили цялата крепост. Никола и Яна намерили убежище в горските гъсталаци. Оттам те нападали често яниния баща. След едно такова сражение Никола бил ранен. Яна отвела любимия си при изворите на реката, където денонощно се грижела за него. Но Никола умрял.

    Яна дълго страдала и духът й никога не намерил покой. С оръжие в ръка тя мъстяла на всички противници на нейното щастие. Днес легендата за нея звучи като химн на младостта и искрената любов, отразен във водите на буйната едно време река, която и днес пресича центъра на Панагюрище.

    Другата версия е, че турците искали да вземат Яна за ханъма. Когато я подгонили, тя се хвърлила от една скала в реката, а турците възкликнали "Луда Яна".

    Редактирано от M1st3r_X (преглед на промените)

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    РИЛА И ПИРИН

    Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...

    Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.

    Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.

    Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:

    – Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

    Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

    Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

    Легенда за мартеницата

    Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат единни, за да бъдат силни и да не ги пречупят както става с пръчките ако ги вадят една по една от сноп.

    Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и успели да пленят дъщерята на Кубрат – Хуба. Водачът на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.

    Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и се разделили търсейки свободна земя за своите племена. Единият от братята тръгнал на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг по различни пътища. Преди да се разделят, братята се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят нова земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат от Ашина и да ги последват. Четиримата братя потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на врага.

    Не след дълго при Хуба долетяла очакваната птица, която имала златен конец на крачето. Както получили тази радостна вест Хуба и Баян избягали от плен и достигнали земите около Дунав. Не знаели точно накъде да поемат, само птицата можела да им покаже пътя. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето й. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.

    Аспарух посрещнал на Хуба и Баян и ги отвел при своите. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. Така с победоносната си войска дал началото на новата българска държава. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Нарекли червено-белия конец мартеница, по името на месеца когато това се случило. Тя станала символ на късмет, любов и щастие. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички. Оттогава, бяло-червеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме силни, щастливи и единни. Да помним, от къде произлизаме и да не се разделяме задълго от снопа пръчки, който колкото по- голям ни прави по- силни.

    Най-разпространената легенда за Белоградчишките скали е легендата за двете забележителни фигури - Монахът и Монахинята.

    В древни времена на двата най-високи върха между Белоградчишките скали е имало два манастира: мъжки и девически.

    Между калугерките имало една необикновена хубавица - сестра Витиния. Хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в полите на връх Миджур и се казвала Вита. Вита растяла и ставала от ден на ден по-хубава. Била като самодива. Имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки и извити вежди. Снагата й била стройна. Била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.

    Девойката доста често срещала в планината красив, висок и строен овчар, с черни очи и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита свирнята му, която се леела като бързоструен поток, и в сърцето й се раждала голяма обич. Овчарят също я обикнал.

    Но един ден при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта й рекъл:

    - Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.

    Уплашили се простите хорица. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.

    Дни и нощи Вита плачела неутешимо в тъмната си самотна килия. Игуменката, която я прекръстила на Витиния, отначало я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, сама с дълбоката си тъга по свободните планински простори и любовта си към младия овчар.

    Веднъж на манастирския празник Благовещение затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи. Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й.

    Отново минали много дни и нощи в безутешен плач. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата й глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето...

    Една нощ се извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките си помислили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството.

    Минала почти една година. Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили на спокойствие. Но един ден сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето й, което хвърля срам върху благочестивия им живот!

    Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й, да не я гонят навън в ранната пролет, която още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я, с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.

    Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...

    Легенда за Седемте рилски езера

    Според легендата преди много, много хиляди години по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали страшно много и боготворили

    красотата на своя дом. Украсявали с дребни тревички и цветя своя дом, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят. Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко, и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята.

    Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали с по-страшна сила. Решени били да свършат делото си докрай.

    В една тежка битка, младият великан паднал убит. Доволни от постижението си злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали безспирно и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях...

    Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички - всички живи твари, както и слънцето, и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци...

    Скърбящата жена не се знае къде е, но казват, че до ден днешен броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя доста често помрачава слънцето с гъсти мъгли. От време на време покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало, което тя положила на място огряно от слънцето, така че всеки да може да го види. До ден днешен то е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го "спящият великан", защото се вярвало, че един ден той ще се събуди отново.

    Легендата разказва, че ако погледнем от много високо можем да видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото "Окото".

    Легенда за "Кървавата скала"

    Легенда за "Кървавата скала", за Радан Войвода, за неговата дъщеря Елица и за падането на средновековния град Вратица под Турско робство

    Това се случва в последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан войвода и войската били от последните защитници на крепостта Вратица. Те отстоявали свободата на врачани със последни сили и без боеприпаси докато нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени. Радан гледал черните облаци, които надвисвали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Войводата, знаел, че с голи ръце няма да могат да устоят на турците. Войската му загивала под турския ятаган.

    Още една мисъл разкъсвала неговото сърце -той заминал и оставил сама вкъщи едничката си дъщеря - Елица. Тя останала без майка още от раждането си. Отгледал я с помощта на една от неговите сестри. Тя му била утехата и радостта в този живот. Но сега, когато поотраснала, станала мома за чудо и приказ. Целият град се възхищавал от нея - и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Драго му било да слуша, когато я хвалели хората, но още по-драго му ставало, когато сам с очите си виждал хубостта и добрината на детето си. Засмеела ли се Елица срещу него с игривите пламъчета, дето танцували в очите й, като че ли слънце го огрявало. Радвал се Радан на чедото си в мирните и свободните дни, когато змийчето на страха още не било пропълзяло по пътечката към сърцето му. Но сега? През ума му прескачали коя от коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде! А то сега - по тия очи като езера сини кой ли не се е заглеждал! По това лице, по-хубаво и от месечината, кой ли не е закопнявал! За тая коса, по-тежка от злато, кой ли не се е полакомил! Ами снагата й? - Като топола тънка! Ще ли я пожали нашественикът? Едва ли..."

    Ножът вече бил опрян до кокал в народната снага. Стигнали били и до вратичани не една и не две страшни вести за насилия и безчестие над моми и невести. Една ли женска съдба в тези години е била прекършена?! Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Маял се ден и нощ, мятали се безпомощно мислите му, търсели брод, но не го намирали. Постоянно обръщал тревожно очи назад - да види дали пламъците, дето облизвали покривите на къщите под крепостта, не са грабнали вече и неговия дом. Поглеждал горестно в тази посока все по-често и по-често, но сърце не му давало да остави момчетата си сами. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...

    Когато дочул Радан, че и последният от войните му болезнено изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, черна пелена сякаш паднала пред очите му. Строполило се небето върху него. Краят на Българското царство настъпвал - знаел вече войводата, - турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековното му дърво. Паднела ли и Вратица - нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого - ни младо, ни старо...

    Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Останал сам и си помислил: "Да бях поне отърчал до вкъщи, за да прегърна за последно щерката си, да поуталожа малко страха й. Ако бъда до нея, може пък нищо да не й се случи!" Тези мисли му възвърнали последни сили, които да подкрепят изнемощелите му нозе и Радан се втурнал към дома си. Тичал като обезумял. И колкото по-навътре в града навлизал, толкова по-силно пробождала тревогата бащиното сърце. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите. Писък на жени и деца се носел. Робството се задавало!

    Със сетни сили Радан се покатерил по високия зид, който обграждал къщата му. Пътната порта била здраво залостена отвътре, та на плахото му подвикване никой не отговорил. А когато едва открехнал пътната врата, видял щерка си, свита в най-тъмния ъгъл и почти обезумяла от страх. Ридание разтърсило крехкото й тяло и тя се хвърлила в бащините прегръдки. "Тате! Тате! - долавял Радан откъслечни думи в плача й, - Тате, безчестят де кого срещнат, де кого намерят! И буля Петкана, и стрина Петровица, и Недка, дето е дете още!... По-добре мъртва, тате! - изричало на пресекулки детето му и все по-отчаяно впивало пръсти в бащиното рамо..."

    Стиснал здраво Радан в прегръдките си Елица. И молитвени думи към Бога зашепнал, към Спасителя от небето. "Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"...

    Мълчал Бог. Само писък и плач като светкавици разсичали небето. А под него земята се гърчела в огън и кръв ...

    Изведнъж тропот на коне пресякъл молитвата на войводата. Турска реч като с камшик ударила по портата му. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо през задния двор към скалата, която се издигала до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение ... Първо за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра. Страхът започнал да отстъпва от вкаменените им лица. Нагоре по стръмното ги водела вече мисълта да умрат достойно, като ония българи - моми и невести, за които по цяло Българско се разказвало, че сплитали руси коси с черни и скачали в дълбоките пропасти или в морските бездни, в смъртта си търсели спасение от похитителите ... Искали и те да умрат като ония българи, които предпочитали смъртта пред робството...

    Изкачили се най-сетне баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания.

    Нямало време. С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница, а Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя. Свлякла се кротко до нозете му. Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето. Вече му било по-лесно. Пък и трябвало да побърза, да последва Елица, че гласовете на агите вече се чували в ниското. Посегнал той повторно към сабята си и се посякъл. Смесила се бащината кръв с тази на Елица, разляла се по скалата, попила в пукнатините й и останала там до ден днешен... за да ни напомня за верността на българина към българското, към християнската вяра, за предаността му към род и родина...

    "Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица. От тогава, когато човек мине покрай нея, впива поглед в тъмното петно на североизточната й стена, сваля шапка за почит и застива в мълчание. А листата на дърветата, полюлявани от постоянния повей на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.


    Вход