Психологията - като знание за живота 4: Психологическата травма и нейните особености

[_ramus_]

Психологическата травма и нейните особености

---

Автор: Ивета Кралева / статия от брой 123/

Да се стигне до теоретичния извод, че човешкият организъм е сложно устроен с всичките си системи, подсистеми и връзките между тях, е лесно. Отклонението от правилото, както и в много други области, ясно се забелязва в практиката.

Когато става въпрос за емоционалното състояние на даден индивид, трябва да бъдем особено внимателни. Представете си, че сме отишли в планината, наслаждаваме се на гледката, но трябва и да внимаваме заради дивия нрав на природата.

В тази статия ще разгледаме детайлно една тема, която е изключително актуална – психическото здраве и неговото взаимодействие с биологичното. Няма да говорим за митове и легенди, а за реални проблеми, които касаят голяма част от населението на земята. Няма да ви кажем, че ще ви излекуваме, защото не сме специалисти. Нашата основна цел е да ви информираме. Да надградите някои от сегашните си знания и да се потопите в света на мозъка – обещаваме ви интересно научно приключение.

Опирайки се на научното терминологично определение, психологическата травма или психическата травма е вреда, нанесена на психическото здраве на човека, в резултат на интензивно въздействие на неблагоприятните фактори на средата или силно емоционални, стресови въздействия на други хора върху неговата психика.

Ако разгледаме трудовете на известния психоаналитик и философ Ерих Фром, ще видим, че той счита травмата за такова събитие, което надхвърля онова натоварване, което човешката нервна система може да понесе. Нека разсъждаваме върху тези думи. Трябва ясно да се запитаме какви фактори (въздействия) може да се обособят, които да предизвикат толкова силен отговор от страна на организма ни. Условно ще ги наречем рискови фактори, които отключват част от нас, за която не сме предполагали, че съществува.

Да започнем от най-ранна детска възраст. Когато травма се получи в този етап, тя трябва да бъде внимателно следена и лекувана, тъй като може да бъде с дълготрайни последствия. Родителите често не забелязват нито невербалната, нито вербалната обратна връзка, която техните деца изпращат. Рискови фактори в детска възраст могат да бъдат: тормоз, подигравки в детската градина или в училище; домашно насилие; сексуален тормоз; пренебрегване от страна на родител; липсата на един от родителите и безброй други.

На всеки един етап от съзряването на човешкия организъм, факторите се увеличават. Получава се едно уравнение с много неизвестни. Психическата травма може да се случи на работното място (стрес, уволнение, неблагоприятни работни условия), в училище и т.н.

За да може даден човек да се справи с възникнал проблем или събитие, преди то да се е превърнало в травма, трябва да говори за него. Всички психолози и експерти в областта са на мнение, че всеки човек демонстрира различна първична или вторична реакция и не трябва да се обвинява за нея. Емоциите влизат в ролята на показател за състоянието на организма. Освен тях, много други биологични отговори биха били полезни за разшифроване на дадено състояние: резки промени в настроението, агресия, чувство за вина, чувство за срам, тревожност, безсъние, нервност, умора, високи нива на стрес и т.н.

Всеизвестен факт е, че травмиращите събития, с които се сблъскват хората през живота си, имат потенциала да провокират възпаления в мозъка и респективно да увеличат риска от развитието на болести като деменция, алцхаймер и др.

Прекалено високите нива на стрес са обвързани с освобождаването на голямо количество от хормона адреналин, чиято основно цел е осигуряване оцеляването на тялото. Неоспорим факт е, че наличието на определени нива от този хормон е жизненоважно за организма, но неговото прекомерно натрупване има отрицателен ефект – безпокойство, тревожност, нервност и т.н.

Рязката промяна на нивата на хормоните серотонин, допамин и мелатонин също оказва негативно влияние върху човешкия организъм. Знаем, че серотонинът е хормонът на щастието, но нека го разгледаме по-подробно. Той е невротрансмитер, който съдейства за предаването на импулсите в мозъка между различните отдели. Влияе върху функционирането на различни системи, мускулите и някои органи от ендокринната система (жлези с вътрешна секреция). Колкото по-нисък е синтезът на серотонин в мозъка, толкова повече се влошава комуникацията между определени региони в него – именно между амигдалата (емоционалната лимбична система на мозъка) и фронталния лоб (площта, която отговаря за личността и движението).

Допаминът също е невротрансмитер, който регулира активността на сърцето и повишава сърдечната честота и кръвно налягане. Неговото влияние се наблюдава и в дейността на бъбреците – когато е в ниски стойности, това довежда до разширение на кръвоносните съдове, захранващи бъбрека и обратното – когато е във високи стойности, това довежда до свиване на кръвоносните съдове. Допаминът контролира потока информация, който постъпва в мозъчните дялове.

Мелатонинът, получава титлата медиатор, производен на серотонина. Той е мощен антиоксидант и подпомага за унищожаването на вредните радикали в организма. Подпомага съня и подобрява неговите качества.

От гореизведената информация, може да се убедите колко важно е наличието на тези хормони в организма, разбира се в определени граници. Всяко увеличаване или намаляване на нивата им довежда до отклонения. Лесно е да се направи заключението, че връзката между психологическа травма и хормоните е правопропорционална.

Бесел ван дер Колк (Bessel van der Kolk) е холандски психиатър, роден през 1943 г. и известен с изследванията си в областта на пост-травматичния стрес. Неговата работа е съсредоточена върху взаимодействието на привързаността, невробиологията и развитието на травмите. Книгата му “Тялото печели в борбата: Мозък, разум и тяло в лечение на травмата“ (The Body Keeps Score: Brain, Mind, and Body in the Healing of Trauma) разкрива как мозъкът се оформя и влияе от травматичните преживявания, как травматичният стрес е реакция на целия организъм и защо този факт трябва да се вземе предвид, когато се прилагат лечебни практики.

Нека се запознаем по-подробно с неговите думи: „Човек не трябва да бъде войник или външен посетител на бежански лагер в Сирия, за да се срещне очи в очи с травмата. Травмата се случва на нас, на нашите семейства, приятели и съседи. Проучване, публикувано от Центровете за контрол и превенция на заболяванията (Centers for Disease Control and Prevention), разкрива, че 1 от 5 американци е бил сексуално тормозен като дете; 1 от 4 е ставал жертва на домашно насилие до момент, до степен, в която е получавал белег; при 1 от 3 двойки (мъж и жена) има проблеми, свързани с физическо насилие. Една четвърт от нас са израснали с роднини, които имат проблем с алкохола, а 1 от всеки 8 е свидетел как майка му е ставала жертва на домашно насилие. Изискват се големи усилия, за да продължиш нормално живота си, след като паметта ти е запълнена с терор, срам от слабост и ясна уязвимост.

Да бъдеш в присъствието на други хора и да получиш социална подкрепа са две напълно различни състояния. Важният въпрос се крие в реципрочността: да бъдем напълно изслушани и видени от хората около нас, чувствайки, че те са загрижени за нас. За да може напълно да се успокоим и преодолеем даден проблем, се нуждаем от чувство на вътрешна безопасност. Няма доктор, който да може да напише рецепта за приятелство и любов – това са сложни категории чувства. Не е нужно да имаш психическа травма, за да се чувстваш изолиран и дори паникьосан на парти с непознати – травмата обаче може да накара човек да се чувства откъснат от себеподобните си.“

Травмата и нейните психологически последствия не са психическо заболяване, а адаптация. Моделът на мозъчната болест не трябва да пренебрегва тези 4 постулата според Колк:

• Способността ни да се унищожаваме анихилира способността ни да се лекуваме един друг. Подобряването на връзките между хората заема централно място в напредъка на личното израстване.
• Езикът, на който общуваме, ни дава силата да споделяме своя опит и да търсим смисъл.
• Ние имаме възможността сами да регулираме физиологията си, влияейки върху основни функции на тялото и мозъка – дишане, движение, докосване.
• Може да променяме социалната обстановка, за да изградим среда за нашите деца и близки, в които да се чувстват сигурни и спокойни.

Когато игнорираме тези типични аспекти на човечността, ние отнемаме възможността на даден човек да преодолее своята травма и да се възстанови. Ако се чувства като пациент, а не като участник в този сложен процес на лекуване, човек започва да се отчуждава от близките си и от вътрешното си чувство за сигурност.

Най-естественият начин един индивид да се успокои след нанесена психологическа травма е чрез подкрепата на друг човек. Това означава, че хората, които са били психически или сексуално тормозени се изправят пред следната дилема: от една страна се нуждаят да говорят, но от друга се боят от всякаква форма на контакт. Умът трябва наново да бъде обучен да усеща физически усещания, а тялото трябва да бъде подпомогнато да толерира и да се наслаждава на допира. Лицата, които нямат усещане за емоционално съзнание, са в състояние, с практиката, да свържат своите физически усещания с психологически събития. Тогава те могат стъпка по стъпка да говорят за проблема си.

Трудно е да завършиш една изключително деликатна и сложна тема. Процесът на преодоляване на травмата е дълъг и изисква специфични грижи. Колк смята, че предизвикателството на възстановяването е да се възвърне собствеността на ума и тялото. Това означава пациентите да не се чувстват засрамени, притеснени, нервни относно нещата, които знаят и които са чувствали. За повечето хора това включва

(1) намиране на начин да бъдат спокойни и фокусирани;

(2) запазване на това спокойствие, особено в ситуации, съпътствани с минали неприятни изображения, мисли, звуци или физически усещания;

(3) намиране на начин да се фокусират в настоящето и да се чувстват щастливи в компанията на хората около тях;

4) пълна откровеност и никакви тайни относно способите или реакциите, които са използвали, за да оцелеят и да се справят с дадена ситуация.

Емпатията е най-алтруистичното чувство, което всички близки, лекари, психолози изпитват към своя близък или пациент. Изисква се голяма доза смелост и решителност, за да намериш начин да говориш за проблемите си. Това е правилният път, който води към подобряване на физическото и психическото здраве на всеки човек. Това е начинът, по който той отново ще преоткрие откровеността, подкрепата, постоянството в отношенията, за да изгради своя прекрасен нов свят.

***

[Емил Костов]

Когато прегледаш първата и втората световна война ще разбереш, че психология няма. Или си силен и издържаш на стреса или отиваш в кофата! Нищо лично разбира се към труда ти да постнеш тази информация! 

[Bubbles]

преди 1 час, _ramus_ написа:

Най-естественият начин един индивид да се успокои след нанесена психологическа травма е чрез подкрепата на друг човек.

Не.
Това е най лесния начин човек да рухне тотално психически.

 

[dioib]

Психологията никога не е била знание, а средство за контрол и/или подбор на подходящи субекти които да извършват обща дейност с определена насоченост. 

До колко е в състояние да помогне при психологическа травма, то всеки лаик знае, че има строго определено събитие което е довело до тази травма. 

Да, повечето такива травми се случват в детска възраст, но не винаги довеждат до патология, която определено не е в компетенцията на психолога, а на психиатъра. Да, човек който е изучил психология може да констатира определена патология и да се консултира с психиатър как да се облекчи "пациента му", но самото лечение не може да се извършва извън болнична среда. 

Друг е въпроса кое прави даден човек устойчив на психически натиск или не. По своята същност това зависи от преобладаващия темперамент пряко свързан с нервната му система. При субектите при които имат такава устойчивост се забелязва леснота и гъвкавост и поведението им не е инертно. 

По-интересното е как се формира един темперамент?! Но, това е друга тема ... 

...

Да, познавайки своята психика и всичко свързано с емоциите ни може да ни помогне, но да се счита, че въпросната е правопропорционална на хормоните ни е смешно.  ОК, при жените може и да се приеме като фактор който да доведе до психическа травма, но при мъжете е друго. 

"Не ми е известно" защо във въпросната статия се споменават една до друга  психическата травма със сексуална такава, но нека да видим как една жена може да нанесе сексуална такава върху един мъж?!  => Сексуална травма няма!!! Има само психическа травма в следствие с първичния полов контакт. В повечето случаи възниква тази психологическа травма от проявено физическо насилие. В съвременния живот и при сексуалната разкрепостеност ("отвореност') на жените, то да се счита като отделна травма е смешно.  Знае се, че навършвайки полова зрялост, то жената в периода на овулация невербалното и поведение "отключват" в мъжете половия им нагон. Ха сега, хм ... дали някой мъж ще се ожали, че такава го е изнасилила???  По-скоро след това в мъжът възниква психическата травма, че е прелъстен и отхвърлен. В този случаи може елементарно да се стигне до заключение, че мъжете са с по лабилна психика, но да се счита, че при всички е така не е истина и хоп ... имало сексуална  травма ...

Кратко: Психологическата устойчивост няма полов елемент! В повечето случаи психологическа травма се получава от пряка физическа травма, която човек не може да асимилира и довежда до инертност във времето. Колкото по-рано се помогне на такъв човек, то въпросната с течението на времето утихва и изчезва. Да, в последствие може да има и рецидив, но това е друга тема ... 

И, да, с психология не се лекува!!! В действителност психологът помага временно. Виждайки, че прага на чувствителност се е променил, то задължително трябва да потърси мнение на психиатър и въпросното лице да се подложи (пренасочи) към лечение. Именно психиатрията е науката, т.е. в нея са знанията за живота и дали човек представлява опасност за себе си и/или околните. 

Аз казах!  

[_ramus_]

Други аматьори има ли - дето се фантазират като че са с "мнения", и задължително "нахакани" по комплексарски?

Има ли корелация в следното - тия, дето са най-невежи, са и най-шумни, кресливи и с типичен маниерно-нахакан изказ? Като че с тия артистични напъни глупостите могат да се издокарат на смислени ли?

Невежеството няма стойност сред научното познание, деца. Ако ще и да е нахакано или театрално издокарано, със всякакви имитационни и подражателни завъртулки - от никой невеж не може да се очаква да "включи" какво се случва сред сериозното познание. И понеже именно нахаканите са в плен на личния си театър "колко са наясно и колко ги разбират всякакви работи" се получават тия смешни изцепки по темите. И да - смешни и наивни само за хората, за които научното познание има значение, има основание, имат възможност и дадености да вникнат в него... 

Това формално разделение - според компетентност, труд, образование, практика, дадености и качества - не се компенсира с никакви театри, както и от никой първокласник не се очаква да е молекулярен генетик или  архитект.

преди 14 часа, Емил Костов написа:

Когато прегледаш първата и втората световна война ще разбереш, че психология няма.

не ми се занимава с глупости, Емо! В каквото ти харесва това си фантазирай.

[Търсещ истини]

Малък диагностичен проблем.

В статията се приема, че травмиращата ситуация поражда травма. Обаче различни хора различно възприемат една и съща ситуация. Едни се чувстват като герои, надвили премеждие, други се чувстват смазани. Някои приемат насилието в концепциите на Мазох, други като християнска саможертва, трети като страдание в безизходица. 

В този смисъл, травмата е редно да се определи постфактум. Има ли душевна рана и колко е значима, защото в дългите години еволюция, човек е стигнал до "Юнак без рана не бива" и "Един бит струва колкото двама небити".

[dioib]

преди 13 минути, Търсещ истини написа:

В този смисъл, травмата е редно да се определи постфактум.

Психологическата травма си я причинява субекта. Психологът помага на субекта да я изнесе извън него, т.е. субектът да осъзнае, че травмиращата ситуация не е зависила изключително и само от него, а и от други обстоятелства към настъпването на травмиращата ситуация. Постфактум ситуацията е необратима, т.е. някаква вреда е нанесена и субектът не може да възстанови повреденото, но може въпреки това да живее нормално и смислено, а не само вредата да му е водеща в останалия му живот. 

Да, психическа травма не се лекува, но може да бъде облекчена. Това принципно го правят близките хора на субекта, но в случай, че човек не разполага с такава социална среда, то се ползват психолози, а когато въпреки наличието на такава социална среда, то травмиращата ситуация обхваща и общност, то там пък държавата задължително праща специалисти не само да помогнат на пострадалия, а и на социалната среда, защото вреда има нанесена не само на субекта. 

[_ramus_]

преди 3 часа, Търсещ истини написа:

В този смисъл, травмата е редно да се определи постфактум.

Разбира се. Вметката е напълно адекватна и уместна.

Травмата - това не е някакво събитие, а комбинацията от лични субективни преживявания при възприятието и отражението на това събитие.

Едно и също събитие, през призмата на двама човека, довежда до съвсем различно лично преживяване.

Дори в рамките на един и същ човек, едно и също събитие, в два различни момента на възприятие и отражението им, може да доведат до твърде различни, дори контрастни преживявания и паметови отпечатъци.  

Въпреки многото различия в отражението, в психичните и характерови особености, основен фактор, участващ сред всички травми е дефицита на сигурност и опасност от самосъхранение, от липсващи, недостатъчни или грешни емоционални сигнали за закрила, подкрепа, милувки, одобрение...  Това е основната съставка и факторите за травми в общ план.

А другата компонента - призмата на възприятието, моментните или общи психични и характерови особености, нагласи... Те определят доколко и как биха се комбинирали във "фокус" докато се фиксират в явлението ТРАВМА, като "превъртането" на травматични преживявания отново и отново, довежда до фиксация в тях и ги раздува до ролята да изпълнят цялото психично пространство.

Има и друго - налице е още една компонента, спомената в коментара преди този. Екзистенцията подава поредица от кризи, чрез които се реализират условия за растеж и развитие. Именно справянето с кризите е основният фактор за такова развитие, а не тяхното недопускане. Защото са налични достатъчно примери, при които деца биват "закриляни" прекалено и не успяват да развият достатъчно "борбени" механизми за асимилация и трансформация на кризите, като трамплин и катализатор за развитие и растеж.

И в редицата от тия мои вметки - да допълня, че друга особеност на травмата е силата с която вътрешното преживяване е запечатало, но се скрива в несъзнаваните психични територии в опит да не "пречи" на състоянието на "явно съзнание".

Да, екзистенцията предлага и събития по принцип с характерен тежък емоционален отпечатък за всеки човек, но за преодоляването на повечето от тях основна роля се отрежда именно на "близките и доверените" до субекта... , както и предишните му умения и опит в справянето с кризите.

=========

Както и предполагах, твърде много хора, преминали през антрето на темата, въобще няма да му резонират като относно тях самите и да го насочат към себе си. А травмираните хора мъкнат травмите си цял живот, маскирайки ги или създавайки си алтернативна лична версия на реалност, в която тия травми ги няма и проблемите от тях - сякаш въобще не съществуват.

Една от инстинктивните стратегиите за преодоляване на детските емоционални травми е задействането на психични механизми за изменение на възприятието и така - отражението. Множеството от хора, които играят сред форума тази защитна игра, търпят значителни психични щети, и го правят цял живот, заслепени от собствените си усилия да скрият травмите от "съзнанието си".

Налице са доста потенциални хора, които обаче се 'смачкват' от неотработените си детски емоционални травми. Множеството от инстинктивни стратегии за преодоляване на травмите и дисонансите, конфликтите и несигурността не са достатъчни, твърде ограничени и в дългосрочен план всъщност имат задръжни функции относно развитието. Само хора, които са узрели да дръзнат да изровят и се изправят пред травмираните си паметови отпечатъци и преживявания, имат опитността какво означава за "свободата" от скритото сред психичното несъзнавано, тяхно влияние и роля за иначе "съвсем съзнателния им живот на добри, мъдри, силни... че даже и духовни".

Може би ви се струва че "сте си ок", особено когато се налага да се играят форумните игри, в които личните герои от лични приказки са чудесни, широки, мъдри, големи, силни, добри, помагащи, будителсващи, поясняващи, особено когато са надлежно скрити зад социалноприемливи и народнопопулярни идеологични приказки.

Заблудата идва от това, че основният инстинктивен механизъм за борба с вече създадените травми, е скриването им и след това блокирането за възможността да се "изровят" и разгледат "на светло". И естествената първа стъпка при евентуална такава практика е да се открие как всеки травмиран субект проявява "ОТРИЧАНЕ" и изместване на всичко "травмиращо" някъде отвъд него, при други или "някъде там"...

Само да спомена, че "синдрома на помагащия" е един от най-характерните белези за лична травма, която не е израсната и отработена. И разни популярни социални образи, се митологизират и идеализират прекомерно за целите на ролята на груповите митове и идеали, за модел на подражание от всеки социален член.

Едва ли някой се е замислял  дали Анеза Бояджиу , по-известна с монашеското си име майка Тереза, не е прекарала целия си живот потопена сред своите житейски травми от загуби, сред размирните времена от детството й... Никой не се интересува от нейният съвсем психичен план, кое, какво и защо го е "плащала с битието и въжделенията си", а за всички е най-важен задължителният образ на "светицата, посветила се на каузи и религия", идеал за достойно подражание...

[dioib]

преди 19 часа, _ramus_ написа:

Едно и също събитие, през призмата на двама човека, довежда до съвсем различно лично преживяване.

Двамата изживяват различно събитието, но именно в който остане преживяното е въпросния "постфактум", който обуславя, че е настъпила някаква психологическа травма. Да, за всеки тя по-големина ще е различна, но психологическата помощ и/или намеса е свързано с продължителността на преживяването. 

В повечето случаи в които субекта е в близки отношения с някой и споделя преживяното, то отшумява и не настъпват усложнения на психиката, но принципно до една година от случилото се травмиращо събитие е допустимо и образно е нормално. Ако и след този период субектът продължава да преживява събитието би следвало близките му да потърсят психолог и деликатно без акцентиране, че това е лекар, т.е. субектът да не остане с впечатление, че е пациент, специалистът ако не директно то индиректно да помогне, за да не се "развива" въпросната травма.   

Някои хора са чувствителни на тема психолог и/или психиатър. Самите понятия пряко пораждат асоциация, че са ненормални и/или луди. За мнозина да си ненормален е непристойно, а луд абсурд. В действително те са объркани по отношение какво е нормално. Да, живеят по някакви норми, но те да не са от общоприетите, а да са в зависимост от убеждения, вярвания и т.н. сред социума в който те считат са своя среда в която намират смисъла си на съществуване.   

[Търсещ истини]

ПсихИЧната травма (авторката смята, че е психологическа, т.е. травма на науката психология, което с нелепостта си е пълно невежество) се потвърждава основно чрез натрапливи спомени, свързани с негативно преживяване на някаква ситуация.

Аз не си спомням, но като пеленаче със сигурност съм се напишквал. Ако това ми се случи като възрастен и после често ми иде в ума с чувство на срам, това би било травма. Първо заради признаците на стареене, второ със злепоставянето пред хора. Пък и срамът е неприятно и унижаващо чувство.

Предложението да се говори за това е приемливо, но целта е да се забрави... както детското. Тогава старешката деменция е най- добър лек.

Госпожата може да се пръждоса. Тази рекламна статия под вид на информация гласи: "в живота ви има травмиращи ситуации, не казвам дали имате травма, защото още не зная, но ще разберем като дойдете да си поприказваме и си платите" 

[_ramus_]

преди 1 час, Търсещ истини написа:

авторката смята, че е психологическа, т.е. травма на науката психология, което с нелепостта си е пълно невежество

проблемът не е на авторката на статията, а вашето невежество.

Психична или Психологична (травма) са синоними и можете да прочетете това сред всякакъв тип специална литература по въпроса. От друга страна - преводачите от английски също не правят разлика и ги превеждат и по двата начина. А пристрастието ви да намерите кусури за каквото и да е, е водещото в тия ваши буквички.

Колкото до "плащането" - няма никакъв проблем за никого ако вие можете да отработите собствените си травми самостоятелно и психичните  науки никога не са имали проблем с това. Но условно над 95 процента от травмираните субекти не са способни да го извършат сами на себе си и се налага други да научават какво се прави, как се прави, какво означава "правенето" - за да свършат тази работа.

Съвсем друг въпрос е - дали самите терапевти са преодолели травмите си, но по това си има специфични мерки и широк набор от кръстосани компенсатори - както научни и теоретични, така и практически. Именно че практиката е показала че за да се справят сами с травмите си дори за самите терапевти е критично, се налагат познания и практически умения за интенция и съдействие. 

Никой не е възможно да отработи травмата на друг, нито да го накара насила да го прави. Огромният брой хора въобще не го правят и така си преминават ограничени от травмите си през битието.  Проблемът остава за някои хора, при които се съчетават условия, дадености и обстоятелства и травмите са им с тежък и сложен характер и вътрешните им инстинктивни системи не успяват да се справят и постепенно се наближава психичен разпад или се провокират психични отклонения.

Решението за отработване на травма - така или иначе се прави от самия субект, а въпроса е доколко,  как, и чрез какви методи и средства да му се съдейства...

 

[Just a Stranger]

преди 45 минути, Търсещ истини написа:

Предложението да се говори за това е приемливо, но целта е да се забрави... както детското. Тогава старешката деменция е най- добър лек. 

Целта по-скоро е споменът или преживяното да не предизвикват дисонанс. Забравянето може да се случи по естествен път, когато се промени отношението, оценката и разбирането за случилото се. Говоренето сваля напрежението. Вечв зависи дали това като резултат е достатъчно в даден конкретен случай или се търси нещо повече. 

 

[_ramus_]

преди 1 час, Just a Stranger написа:

не предизвикват дисонанс.

Травмите не предизвикват дисонанс, те създават негативно ядро/фокус, в което се фиксират психичните процеси и се стопира развитието заради опитите на психиката за компенсация.

Травмата вече се е получила поради невъзможност естествените компенсаторни механизми да сработят адекватно. Остава като негативен емоционално наситен паметов запис, на който впоследствие се отреагира. Спонтанните "припомняния" на този запис изваждат отново неговата силна емоционална обагреност и тя се пренася и в настоящи моменти. Но това е само едната страна на процеса.

Друга страна е, когато този запис вече е преминал през защитните системи, които го "изтласкват" в област на паметта, който да не може да се припомня, но емоционалния негативен заряд остава да работи на "заден план, в несъзнаваното" и продължава да оказва несъзнавано и незабележимо влияние върху поведение, мотивация, ценности - в самия субект.

Всеки, който се изправя, за да отработи вече записана травма в паметта си, всъщност се изправя срещу записани заедно с нея множество сложни защитни механизми. От това идват големите трудности с този тип действия, защото в несъзнаваното се реализира сложно и комплексно противоборство да се извади отново сред съзнанието стария запис от травмата и да се допусне той да се преживее отново.

Има и допълнителни проблеми и пречки, които създават други противодействащи импулси - това е "свикването" и инерцията. Това е адаптация на психиката към скритите травми. В по-общ смисъл - травмите се вплитат в самото оформяне на личността и АЗ-образа и са грижливо опаковани и размити сред самата личностна конструкция. Това ги прави като "тухли" от самата личност и всеки досег самата личност да се промени, се приема от защитните психични системи като "атака спрямо баланса и живота"...

В допълнение към последното идва и една форма на психична защита, която инстинктивно сработва при някои психични типажи субекти - това е скриването на травмата чрез вмешателство и изменение на Възприятието, което рефлектира автоматично и до Отражението и самата личност на субекта се конструира на това изкривено и подменено отражение. Именно това след детската възраст започва да се защитава и обособява и поддържа от по-висшите когнитивни зони и процеси, като ги подчинява на своят естествен приоритет и така ги впряга за да обслужват създадената защитна "заблуда".

Ето това са големите проблеми пред които се изправя всеки дръзнал и узрял за да се изправи пред сложната задача да отработи травмите си. Именно с цел да се спомогне за преодоляване на всички тия вътрешни психични противодействия, се впряга научното познание през лицето на психонауките. От множеството случаи, статистически се извеждат формални и условни оценки, стратегии, прийоми... Като трудностите в случая са и това че няма на света двама субекта с еднакви психични показатели и особености и се налагат общите принципи да се адаптират спрямо конкретния субект, а това само по себе си е изключително трудна задача и тя се пада на самия терапевт.

[Търсещ истини]

преди 59 минути, Just a Stranger написа:

Целта по-скоро е споменът или преживяното да не предизвикват дисонанс.

За да не говорим за различни неща, моля, дай пример за такъв предизвикан дисонанс.

Ако е това, което мисля, то първо е когнитивният дисонанс, след което натрапливото "Гадно! Защо все на мен?", премахването на което е целта. При това дисонансът може да остане и дори да промени картината на света.

[Just a Stranger]

преди 6 минути, Търсещ истини написа:

За да не говорим за различни неща, моля, дай пример за такъв предизвикан дисонанс.

Ако е това, което мисля, то първо е когнитивният дисонанс, след което натрапливото "Гадно! Защо все на мен?", премахването на което е целта. При това дисонансът може да остане и дори да промени картината на света.

Беше даден пример с нощното напикаване. То може да породи чувство за непълноценност, за несугурност, срам и др. При детето с навлизане в пубертета напикаването спира, но ефектите може да останат дори и неосъзнати като част от характера. По_сложно предполагам е с остаряващите хора, където тенденция за подобряване чисто физически липсва. Остава само възможността случващото се да бъде прието психически с нужното разбиране. . 

[Търсещ истини]

преди 4 часа, Just a Stranger написа:

ефектите може да останат дори и неосъзнати като част от характера.

Може = и да, и не. ОК

[dioib]

преди 15 часа, _ramus_ написа:

проблемът не е на авторката на статията, а вашето невежество.

Тръгва се отново към: Невежество vs невежество ....  

преди 16 часа, Търсещ истини написа:

 ... което с нелепостта си е пълно невежество)

Това е също нелеп коментар ... 

Не може да се каже дали е невежество или неправилен превод.... Да, има някаква нелепост в статията, но ... все пак авторката не участва в тукашния дебат или диспут, за да сподели дали това е превод или нейно творение. 

Тук темата е: Психологическата травма и нейните особености

Както и да е ... 

Психичната травма настъпва когато има дисонанс между съзнанието на субекта и обективната действителност, а става психологическа такава, когато отново и отново субектът преживява този дисонанс при сходни обстоятелства предизвикали първия дисонанс. 

Да, ползват се двете понятия като синоними, но както имаше съгласие помежду ви, то психологическата травма е постфактум, която може да е в следствие на психична или физическа травма. -> Т.е. констатирано е поведение на субекта, което показва увредена психика!!!

 

[dioib]

Цитат

Изисква се голяма доза смелост и решителност, за да намериш начин да говориш за проблемите си. Това е правилният път, който води към подобряване на физическото и психическото здраве на всеки човек. Това е начинът, по който той отново ще преоткрие откровеността, подкрепата, постоянството в отношенията, за да изгради своя прекрасен нов свят.

Не се изисква нито смелост и/или решителност. Изисква се само едно: Да си откровен! Друг е въпроса пред кого. 

Да, за да предразположиш някой към откровение, то трябва да има емпатия, но понякога тя не довежда към "подобряване" на физическото и/или психическо здраве. 

Смело мога да изкажа, че към момента мнозинството има психични изменения (психиката им е била подложена на стресови ситуации), а от друга страна пък има псевдо емпатия (лицемерни отношения). 

Да се счита, че вече увредено физическо здраве може да се подобри е наивност. Към какво да се подобри?! Що се касае за психичното, то "то" може да се промени, а дали ще е подобрено (по-устойчево) си зависи от субекта дали има потребност да е откровен, защото някои ползват откровенията му, за да го контролират. 

Психологията като научност "издиша" и определено знанията свързани с психиката са достигнали своята еманация. Да, дават някакъв изход на субекта, но не към подобрение, а към зависимост с неизвестен източник и/или резултат. Това от своя страна показва, че същата (психологията) не дава знания за живота, а подтиква субекта към определен начин на живеене. 

Не може един психически слаб човек да стане силен!!! Това е илюзия!!! Да, може да стане по-решителен, но това може да доведе до бъдеща психологическа травма. Упорството му може да доведе до мания. 

Психическите процеси към момента не са известни (не са изучени достатъчно), но може чрез определена психология да бъдат насочени в една или друга насока. Единствената правилна посока е адаптиране на субекта в действителността. Това означава да може въпреки слабостите си (дори те да са психически) да се чувства равнопоставен сред социума в който живее. 

И да повторя: Психическата устойчивост е в пряка зависимост от нрава на субекта, но всеки има праг след който настъпва психическа травма. Да, с определени познания свързани с психологическите процеси човек може и сам да я преодолее и въобще да не му е потребно да е откровен, да има подкрепа и/или емпатия на друг, така че не всяка психическа травма довежда до психологическа, т.е. преди първото си трябва "нула", а то е субектът да осъзнае, че има нужда от психологическа помощ,.

Простичко казано: Волята да си признаеш, че сам не може да се справиш! Не смелост и/или решителност!!! -> Трябва да има волево деяние в субекта, а не волята на друг!!! Не е срамно да потърсиш помощ, но трябва да се внимава на кого се доверяваш. 

До колко в днешно време децата се доверяват на родителите си, при положение, че между родителите е настъпил психологически прелом???!!! И е нормално дете което поради една или друга причина не е получило подкрепа и от двамата родители да има когнитивен дисонанс. Този дисонанс е точка "нула" на психическа травма, която в последствие в повечето случаи прераства в психологически проблем с противоположния пол на субекта. => Ето така се произвеждат "био-роботи"!!!  = Разделяй и владей!!!  -> Сетете се сами за коя култура е сгодно това!!!  

Аз казах!!!  

[Търсещ истини]

Някой може ли да разтълкува като за невежа, какви са особеностите на психологическата   травма?

[_ramus_]

преди 1 час, Търсещ истини написа:

Някой може ли да разтълкува като за невежа, какви са особеностите на психологическата   травма?

Не и докато невежата не разтълкува своето собствено невежество, въпреки че го играе горд, ироничен и нахакан, че го изразява. Такова поведение е симптоматично относно неотработени травми.

преди 19 часа, Just a Stranger написа:

Беше даден пример с нощното напикаване.

Травмата не е по отношение на гореспоменатото, а е от негативното отношение на други спрямо субекта в такова положение. Нещо повече - дори да няма налице неодобрение, субектът преживява стари записи нямащи никаква адекватност сред непосредственото настояще.

В този смисъл ТРАВМАТА се репликира и самоподдържа, поради страх и бягство от ЕВЕНТУАЛНИЯ сценарий как "някой му се смее, иронизира, неодобрява", дори фактически същото да не съществува въобще в действителност. 

Нуждата от одобрение от другите, е важна част от социалните инстинкти и се проявява още в бебешка възраст. Явлението СРАМ възниква именно като реакция и негативно преживяване от неодобрението от другите и неговите проявления започват в същата възраст. Но дълбокото негативно преживяване от срамуването е доста по-късно и се допълва и в пакет с "детските травми" при по-широките и разнообразни типове социални взаимоотношения. 

[Търсещ истини]

преди 10 часа, Търсещ истини написа:

Някой може ли да разтълкува като за невежа, какви са особеностите на психологическата   травма?

Не се стърпях да чакам. Ако в статията имаше някакви данни за особеностите на психологическата  травма, щях да ги намеря сам.

Препоръчвам да не търсите съдействие от тази авторка за психични проблеми. Тя просто си приказва. Не, не, представяте ли си, отивате при лекар и казвате "Жена ми страда от психОЛОГическа болест"! Ще ви вземе за пълен невежа.

[_ramus_]

преди 35 минути, Търсещ истини написа:

Препоръчвам да не търсите съдействие от тази авторка за психични проблеми.

Никой не ви обръща внимание тук, и на никого не му пука какво ще 'препоръчвате'. Статията не е реклама на авторката, а е заради коректността всеки текст да си има изписан автора му. Но ме заинтригувахте и полюбопитствах -  оказа се че въпросната въобще не се занимава с клиенти .

Маниерността да се вживявате как говорите на някаква фантазирана от вас публика, която е в очакване какво ще я посъветвате, препоръчвате, кое е правилно, са просто бляновете по несбъднатото. Вие на психолог никога не бихте отишли, а и няма никой терапевт да ви вземе насериозно по една много обикновена и тривиална причина...

[Търсещ истини]

преди 7 часа, _ramus_ написа:

 полюбопитствах -  оказа се че въпросната въобще не се занимава с клиенти .

Вестникар ли? се възмущаваше Вазов. Ама толкова са вън от нещата, толкова са вън от нещата, че чак ги няма. Късай и `фърляй.

Та какви са особеностите на травмите?

[_ramus_]

преди 6 часа, Търсещ истини написа:

Та какви са особеностите на травмите?

Напишете си ги сам - във ваше лице имате достатъчен материал. И време имате - посред безсънните нощи, но шубето отвътре държи здраво фронта.

Сред пенсионерските срещи можехте да направите същото, но пак не ви стиска. И същото се експонира и сред виртуала - просто не ви стиска, докато други са повече куражлии от вас и намират начините и средствата. И точно в това е причината да търсите утеха като фантазирате с баналния театър на "ментор пред виртуална публика" - ехото на бляновете от изминалите години.

Дори наличието на интелигентност и театралните фантазии не могат да компенсират стегнатия хомот на шубето отвътре. А няма и кой да го отпусне този хомот, няма кой... и безсилието ражда призраците и фантазните игри сред театъра ви.

Колкото до авторката - статията е от електронното списание "Българска наука"... Можете да привикате Вазов сред театъра и пиесата си и да му обясните какво значи "наука". Не че вие разбирате, не че би ви разбрал, ... Но той поне, като заклет възрожденски бонвиан, е издъхнал между краката на поредната дама, а тя не е била "подложка за деца и мераци"...