Śūnyatā

Какво да кажем за тези, които си позволяват евтини нападки, в резултат на което се изпълват с доза гордост?

Написа куклата с навита пружина.

Той е „реалистът", за когото говори Уилям Джеймс, когато казва, че правилната реакция на ужасите на организмичния живот на тази планета е психотичната. Обяснението е, че психично здравият човек не живее в непрекъснат контакт с цялата истина. Той изтласква, рационализира и символично преобразува непоносимото. Работата, любовта, религията, общественото положение, моралът и идеята за лично значение създават защитен свят, в който човекът не преживява себе си само като временно и смъртно тяло. Тези „илюзии“ не са непременно лъжи в обикновения смисъл; те са психични конструкции, без които нормалното действие може да стане невъзможно.

Интересното е, че мозъкът може да оценява сигнали, да симулира последствия и да коригира поведението преди отговорът да бъде изпълнен. Този прозорец за оценка е това, което наричам агентност.

Представи си, че седиш в киносалон и гледаш филм. Героят на екрана взима решения, страда, обича, греши. Ти го наблюдаваш отвън и виждаш, че всяка негова постъпка е написана предварително. Че изборът му е бил определен на страница 47 от сценария. Че дори бунтът му е предвиден. Сега излез от киносалона. Не, почакай. Не можеш да излезеш. Защото ти не си зрителят. Ти си героят. И салонът няма изход. Всички ние сме част от филм, чийто сценарий е написан от наследственост, възпитание, език, идеи, невронни пътища, изградени от опит, социална среда, биохимия в конкретния момент. Когато Теодор Драйзър пише „Сестра Кари“, той отказва да осъди героинята си. Кари не е морален пример и не е предупреждение, тя е просто сила, движеща се в посоката, в която я тласкат инстинктите и обстоятелствата. Тази авторска позиция не е безразличие. Тя е философско твърдение: съденето би означавало да вярваш, че Кари е могла да постъпи иначе. А Драйзър не вярва в това. Драйзър отказва да осъди Кари не защото й прощава, а защото разбира. Разбирането е по-трудно от осъждането. Можем да постъпим иначе в един единствен смисъл: ако светът беше различен. Ако бяхме различни. Ако причините бяха различни. Ако не бяхме себе си. Но при тези конкретни причини, в този конкретен момент... филмът си върви такъв, какъвто е.

Това присъда ли е?

Щастливият човек (съзнателно или не) предизвиква у някои хора болезнено усещане за собствената им недостатъчност. Това може да породи враждебност, злоба и желание да се наруши чуждото благополучие.

Всеки от нас усеща, че съществува едно „Аз", което държи контрола в свои ръце. Но това е илюзия, произведена от мозъка на цената на големи усилия... Стивън Пинкър

Ти не можеш да ми вмениш отговорност и вина. Ако спазвам правилата на форума мога да си пиша каквото си искам. Както и ти? Друг е въпроса защо ако аз сбъркам ще бъда наказан веднага от модераторите, а ти не. Или си като модерните компатибилисти: Волята ти е свободна, защото можеш да правиш това, което си склонен да правиш; и си виновен, защото тази склонност е твоя.

Тоест, ти си фаталист, който твърди, че крайните резултати са неизбежни.

А ти за нормален ли се имаш или за изтрещял?

Ако забелязваш, не те укорявам за твоята "истина", защото ако имах идентичен опит с твоя и ако бях преживял това, което си преживял ти - щях да мисля и реагирам по същия начин. Моята "истина" се сглобява от моя опит, преживявания и информацията която оформя мисленето ми. Зад коментарите ми не стои хомункулус, душа или малко човече в мозъка, което свободно от причините оформящи това което ще напиша решава кое е "истина". Процесът е детерминиран и автоматичен. Реакциите възникват в ума ми почти едновременно като вълни, които се сблъскват. Никой не избира първо да има шест различни реакции или мисли и после да подбере една. Реакциите просто се появяват. Това, което наричаме „решение“ е моментът, в който една от тях печели вътрешното състезание, след процеса който наричаме обмисляне. Хората често вярват, че „избират“ мислите си чрез свободна воля. Но когато се вгледаме внимателно в собственото си преживяване, виждаме нещо различно - мислите се появяват сами, конкурират се помежду си и накрая една от тях просто надделява. Защо е нужно група процеси, които възникват детерминистично и автоматично да бъдат наричани "свободна воля"? Моралът и отговорността не зависят от „свободна воля“, а от социални договорки и прагматична нужда да регулираме поведението си. Затова не съдя другите, защото не мога да вляза в техните "обувки". Разбирайки това, на прага на 50-тата си годишнина открих вътрешен мир. Тези които не го разбират са като малки деца, които продължават да смучат палеца си. Разбира се, в това няма нищо осъдително, просто така са се стекли обстоятелствата в техния живот.

Истината е, че искаш да прехвърлиш болката от травмите си на другите. Да накажеш Вселената, задето се оказа място, в което мама и тати умряха. Да накажеш други хора, че са живи, докато те не са.

И тук идва парадоксът: осъзнаването, че всичко е неизбежна последица от късмета и предишните състояния на Вселената, не ни прави безотговорни. Напротив - прави ни по-човечни. Когато разбереш, че не си „авторът“ на себе си, започваш да гледаш другите с по-малко презрение и себе си с по-малко гордост. Успехът спира да бъде повод за арогантност. Провалът - за самоомраза.