За този блог

Публикации в този блог

Chains

Телефон все ни свързва

Телефон ни дели..

Малко тъжна е тази

Наша обич, нали?...

Ако аз заговоря

Ти отсреща мълчиш

И не мога да видя най-добрите очи…

Ако ти заговориш

Аз не мога така

С моите длани да стопля

Твоята малка ръка

Как изгрява не виждам

Върху устните смях

И не мога да стигна

С моите устни до тях…

Някой, някога написал тази песен, някой друг пък я изпял. Чудя се дали изобщо е знаел, че ще обрисува отношения за 30 години занапред.

На прощъпалника съм хванала книга. След което съм я пуснала и съм стиснала здраво телефонната слушалка в малката си ръчичка. Как да не вярвам в суеверия? Половин живот ми мина в телефонни обяснения с познати и непознати, с любовници и приятели, с българи и чужденци... Хиляди мечти, копнежи по объркани и непознати илюзии, изпуснати думи, неволни въздишки в късни часове и по залез слънце, думи, пропътували стотици километри, за да стоплят нечие самотно сърце...

Завиждам и даже мразя хората, които те имат за повече от откраднати 3-4 часа. Ненавиждам тези, които те считат за даденост. Ненавиждам тези, които те считат за собственост. Но пък и на теб ти харесва да си затворен в златна клетка. И макар да се опитваш да ме убедиш, че не е така, сам себе си залъгваш. И ако за друг ти си една гумена кукла, кукла без мозък, с натъпкан с мек пух глава, с меко, безплътно тяло, без нокти, кукла с изкормени органи, без сърце, то за мен си...

Трябва да се надигна на пръсти, за да видя погледа ти. Вдигни ме на раменете си, за да докосна слънцето. Дай ми очите си, за да се видя през тях, да видя какво видя в мен. Дай ми езика си, за да опитам вкуса на горчилката и болката от разочарованието... Аз… аз мога да ти дам сърце. Куклата няма сърце, нали? И без това всеки взе по нещо от мен, някои си тръгнаха с пълен чувал, други само напълниха джобовете, доколкото могат...

Качвам се на Младежкия хълм и се взирам надалеч. Търся те сред безброй малки, неспокойни точки, които бързат, събират се на куп, пак се разделят и потъват в някоя по-голяма точка... Погледът ми се размазва, сълза потича и всички точки се събират в една шарена, кичозна маса, маса без органи, без лица... Там си и ти някъде, със своите страхове, със своите надежди, със своето примирение, търсещ любов, предлагащ любов, получаващ жестокост и обида...

Ужким всичко, което може да се каже, се събира в рамките на едно изречение. Винаги ще има какво да си кажем, ще има даже какво да премълчим. И аз ще бързам да кажа нещо, защото замълчиш ли отсреща, очаквам да кажеш най-тежката присъда, а аз... Аз още не съм готова за нея... Спри за момент и ако не можеш да продължиш, просто затвори.

Точка.

Край..

(и бучене отсреща).

В подобни дни ходя като пребито куче. Оня ден, чакайки за пореден път в тихата стерилна болнична обстановка, сам-самичка пред кабинета, който бавно и мъчително отчита живота и дните ми като цифри и съкращения върху болничен картон, се сетих пак за тебе...

Питаш ме за разликата? Знаеш ли каква е тя? Аз не питам дали ме обичаш. Не питам дали ще намериш време за мен. Не обвинявам. Не ревнувам. Не викам.

Не забравям.

Само... чакам.

Знаеш ли... понякога тръгвам да набирам номера ти. Тъпо е да го имам запаметен.

Натискайки бутон след бутон събирам мислите си и усещам приближаващото удоволствие, което настъпва като скрит, подмолен и неочакван оргазъм, който ще избухне след твоето „ДА?”. Притварям очи и отмятам глава назад

0 – ето.. Натиснах я...С ръката, която може би сама ще отреже главата ми или с ръката, която ще напипа вярната мелодия след безброй часове фалшиво свирене на пианото на собствената си душа.

Х – може би си у вас, може би ще те хвана на път...

Х – сякаш не натискам бутони, а нареждам домино с парчета въглени. Господи, това е просто един разговор… Просто му се обади, за да му кажеш „здрасти” ...

Х- предусещам лятото, което пуска гласа ти в тялото ми. Ако поискаш, може да си най-добрата терапия за мен. Много по-ефективна от настоящата ми. Искаш ли да смаем лекарите ми?

Х - усещам аромат на кафе... Нашето взаимно и горещо кафе, което пари езика, ухание, което изостря утайката, която лепне по небцето и подсказва, че е време да си тръгна...

х – наистина ми липсваш. Знаеш ли... Отброявам времето по нов начин. Броя не дните, в които ще се видим, а часовете, в които ми липсваш, а часовете, в които ще сме заедно... часовете, които ще сме разделени... духом. И така... ден след ден.

х – а тя... тя до теб ли е? Ще оставиш ли телефона да звъни? Да слушам изнервящия сигнал "Централа", докато ти лакомо преглъщаш всяка порция нискокалорични чувства и емоции, които ти дарява, само когато е в настроение?

х – спирам...

(червена слушалка)

Няма смисъл.

Понякога цял живот не стига, един глас да чуеш...

Chains

Бегом

Бегом

/или как Карл Луис ми диша праха в късите отсечки/

Бягам. Надалеч.

Всъщност… не просто бягам. Бягам, както бяга крадец, хванат на местопрестъплението.( Е, ако лейтенант Кейн ме сгащи по бели гащи, едва ли ще се дърпам като свенлива буля, ама Дейвид Карузо едва ли смята да заснеме някое епизодче на CSI баш в парк Лаута – лирично отклонение). Без да се оглеждам, без да чертая траектория. Нямам време.

Всъщност обичам да бягам. Всъщност драпам. Онова усещане, при което се опитвам да се добера до онова, което ужким смятам, че е мое или че ми принадлежи. Оня тих пристан, където в крайна сметка ще акостирам, но веднъж завинаги.

На прибежки и препълзявания се добирам до първия пън, който ми се изпречи. Е, не е тихият пристан, лигави на допир водорасли не се увиват около глезените ми и строшени мидени черупки не хрущят под стъпалата ми, но идва сладкия час на отмората. Сега ще извадя една примамлива цигара и ще наруша екологичния оазис на парк Лаута. Локо – то да му мислят къде ще разгряват сутринта.

Смуквам и си мисля…. Дали бягането е само удоволствие и духовна стимулация? Всъщност… Стимулация?

Бягам… надалеч. Без почивки за дишане, без 3 серии лицеви опори на 20 мин, без партньор.

Бягам … от теб.

Просто тичам, без посока. Без значение къде – просто да е далеч от теб.

Където името ти е забранено, където по радиото не пускат любимите ти песни.

Град без сини хоризонти.

Място, което твори амнезия. Нещо като в ‘Шоуто на Труман”, само че ще ме следят с цел – да не се сещам за теб и да не се докосвам до нищо, което би разкъсало съвършената паяжина на забравата …

Там, където ти се превръщаш в една условна гледна точка. В една прибрана детска дрешка в гардероба много, много назад сред другите дрешки. Нали се сещаш как майките изнамират такива стари ‘ританки’, стари бебешки пуловерчета и къси полички, стари малки кадифени бродирани обувчици и се размекват като масло? Точно от това бягам.

Просто...бягам.

Но как се бяга с нарязани стъпала?

Оставям кървави стъпки и ти е лесно да ме проследиш. Подмамен, дали от стъпките, дали от кръвта, усещам как си точно зад мен, усещам влудяващо учестения ти дъх в тила си. Протягаш ръка да ме хванеш, но в следващия момент ръката ти увисва във въздуха….

Лекувам страха ти. Страхът ти от самия себе си; от това, което си извършил, от това, което правиш, от това, което смяташ да извършиш. Но сам знаеш, че съм и лек, и отрова. Лекът е панацея за самотната ти душа, но за отровата няма антисерум…..

Слагаш препятствия по пътя ми, за да се спъна и падна без да мога да стана. Копаеш трапове, в които сам падаш, Залагаш шипове, на които сам се набождаш. С непохватността на малко дете сглобяваш капани, в които сам се хващаш.. И така ден след ден, и не ти се иска да спираш тази гонитба… Болят те краката, оставаш без дъх, но не можеш да спреш…

Понякога не издържам, знаеш ли. Чувствам как ще падна в краката ти и няма да имам сили да се изправя.

...

Chains

...

„дръъън”

….. мембраните на стария ТА издрънчаха глухо и същевременно толкова зловещо, сякаш не весело звънче, което е посредник между тишината и един продължителен последващ разговор, а сякаш призовават към преизподнята.

-„Здравей… как си?..”

- „ Аз..хм …хм… аз спях всъщност”

- „Извинявай, че те събудих…6 часът е, кой спи по това време?...”

„Кой спи по това време”? От кога има някакво определено време за сън? Или трябва винаги да съм нащрек, да чакам обаждането ти?

-„ Няма нищо… и без това трябваше а ставам”…

-„ Виж аз.. исках да те попитам свободна ли си тази вечер”..

И последната стена падна.

6 месеца му трябваха, за да ме покани на среща. От времето, когато изпускаше листове по пода, когато се навеждах да пусна монета в машината за кафе, от времето, когато го карах да идва да поправи компютъра в кабинета ми, и навеждайки се, да ми обясни как се работи с едно или друго, усещаш как дъха му се учестява и започваше сам да бърка клавишите; от времето, когато искаше да ме закара до вкъщи и в момента, в който искаше да превключи скоростта, усети макар за момент ръката ми и за малко да се блъснем…

Понякога заставах до вратата от външната страна, само и само да слушам уроците му. Има чудно напевен, мек глас. Същевременно плътен, с дрезгавостта на мутиращ младеж, без стържещите нотки ала Бони Тейлър. Обичам дълбоки мъжки гласове, които напипват онези, тънките струни в душата на всяка жена. Неговият глас е може би най-красивото нещо, което природата му е дарила. Врязва се в синусите като кокаин и подпалва всяка клетка…Усещах се, че стоя прекалено дълго време и всеки момент часът ще приключи..Стоях със затворени очи и се оставях гласа му да вибрира във всяка част на тялото ми, да изтрива умората от дългия работен ден… Когато беше тихо, оставях външната врата отворена, за да може трелите на мъжествения му глас да нахлуват в следобедната тишина на стаята и смесвайки се с лъчите на деня, който бавно върви към своя край, да рисува най-красивите картини пред погледа ми… Така минаваха цели часове. Понякога се унасях и дори не забелязвах, че стои, облегнал се на касата на вратата на кабинета и ме гледа. Аз се стрясках и пламвах във всички нюанси на червеното и го питах от кога седи и как не съм чула че влиза. А той казваше, че не искал да ме прекъсва и всъщност ми се бил любувал на трудолюбието.

„Ами…. Всъщност нямам уговорка. Мислех по-късно да се обадя на Петя, но не знам тя как е и дали няма да ходи при годеника си….”

„Исках да те поканя да пием по нещо. Работих много напоследък и имам нужда от малко почивка в приятна компания”.

Ха! Приятна компания?!? Нови думи в речника на любимия ми колега. Всъщност никой не знае, че ми е любим, май дори и той самия. Непривично за мен самата, последвалата мисъл при това изречение беше как последното нещо, което правя със свободни, незавързани ръце тая вечер, е свалянето на елегантните му очила….

-„ ами.. хм…хм… всъщност, идеята не е лоша. Аз също имам нужда от нещо подобно… „

Е, кажи си истината. Имаш нужда от мъж. Но не от какъв да е. Искаш него. Със всичките му плюсове и минуси. И с дълбокия му глас, и с треперещите му ръце, и с непохватните му движения и нервния му смях.

-„Добре… ако нямаш нищо против де.. към 9 ще си готова ли?”

-„О.. да? Да да! "

Някаква нотка на решителност се промъкна в гласа ми, не знам дали защото усещам, че мънкам и пелтеча и невероятно долно се издавам, как въпреки желанието ми да звуча неутрално и незаинтересовано, вътрешно горя като свещ и също така бързо се разтапям…

-„ Идеално…. Чакай ме, обещавам да не закъснявам”

Усетих, че въртя телефонната жица между пръстите си а с другата ръка докосвам шията си. Толкова ми харесваше гласа му – даже не знам дали толкова желанието да го видя или факта, че шепне в ухото ми, ме кара да се чувствам едновременно неловко и да чувствам как една браздичка, тръгваща от врата ми и стигаща до кръста настръхва, сякаш някой пуска ледено кубче по нея…

- „ Добре. Айде до тогава”

Преподава модерни технологии, които аз не разбирам, но ми се обажда по домашния телефон, въпреки че имаме служебни телефони. Дали е старомоден романтик, от онези, които имат вила в Балкана, с люлеещи столове на верандата и малка дървена масичка. Не къде да е - точно в балкана. Там където виното винаги има по-различен вкус, опива по-бързо и по-ефективно и без значение дари го пиеш полегнал на кожи пред камината, или просто скъсяваш дистанцията, дали защото виното те накара да се доближаваш все по-наблизо, за да видиш отблясъците на огъня в очите му…

….

Събота, събота, събота….

събота, късен следобед…

Малко вали, но приятно…

Сетих за тази песен, докато потапям ръчица да опитам топлината на водата във ваната. Не знам как е в пустинята Гоби, но една също толкова гореща нощ предстои…

Chains

Изгубена в превода

Да бъдеш преводач е една леко недооценена професия според мен. Мнозина смятат, че могат да бъдат такива. Но…..дори да владееш до съвършенство даден чужд език, това пак не те прави дори добър преводач.

Това е причината да бъда против любителския превод на филми (нещо, заради което често изпадаме в спор с приятеля ми). Рядко гледам филми и може би това е причината да бъда невероятно претенциозна към превода – тук може би играе роля и заниманието ми с чужди езици, не знам.

Да преведеш добре един текст, един разговор, една ситуация, трябва да я съпреживееш заедно с персонажите, с участниците. Има едни много тънки нотки, които при един недобър превод биха изместили напълно и темата, и предмета на разговора… А дори да преведеш дословно – няма да очертаеш емоционалната рамка, чувствения пълнеж на общуването. Онези скрити послания, които двама си разменят, без да изричат и думичка.

Там е работата обаче, че макар да съм получавала похвали като преводач ( трудно ми е да кажа реално колко добра съм - подозирам известна куртоазия в похвалите…), съм много слаба в разкодирането на сигнали, които ми се пращат на майчиния ми, български език.

Имам лошия навик да чета между редовете. Понякога изгубвам цели пасажи от разговори ( устни).

Но никога не ми се предоставя втория шанс, да прочета отново и да осмисля казаното.

Понякога ставам посред нощ и започвам да чета стари SMS-и. Стари писма (да не повярваш, все още има хора, които пишат). Или цели извадки от хронологията в Кю. Чета, мисля…..пак чета, пак мисля…. Това какво значи? А това? Изпускам ли нещо или само ми се струва? Тази дума тук….

Какво всеки иска да каже? И дали някъде между смях, въздишки, прозяване и сбогуването не остава подритната някоя думичка, която променя хода на света? На моя, на твоя свят…. На нашия свят, нашия личен и взаимен микрокосмос от емоции, чувства и желания…

Откъснати думи, процедени в едно измислено пространство, хвърляме във въздуха лесни приказки и дори не се замисляме дали реално знаем какво казваме или го казваме просто така, за да нарушим тягостната тишина между две реплики.

„Повтори?!?...”

Но не е толкова лесно. Не можеш да направиш копи-пейст, трябва да го кажеш наново. Трудно е, нали? И на мен не ми е лесно да се навеждам към клиента ни англичанин, за да го помоля да повтори и да усетя, че май зяпа в деколтето и май не ми чу молбата.

Ще успееш ли? Или пак изпуснах момента и трябва да правя свободен превод?

Не че съм лоша в импровизациите. Никой не знае всички думи. Хващам една дума и усещам какво ще каже след това. Но… прекрача ли границите на офиса навън, нещата се променят. Безброй интерпретации, атаки, поток от информация, който не винаги всеки успява да обработи и да извлече нужния смисъл. И тогава тръгвам на прима виста. Чета устни, взирам се в погледи, следя ръце, улавям невинни жестове, издайнически мимики. Без речник, без транслатори. Също като професионалния превод. Артикулацията е наложителна, импровизациите не са желани – дори подходящо решение веднъж, след време усещаш, че се въртиш в кръг и трябва да използваш точните думи и изразни средства.

Съдба – добър преводач в професията, лош преводач в живота.

....

Chains

Часът е късен /или може би ранен – тук идва първата разлика/. Главата ми е омаяна от цигарения дим със сладникавите нотки на плачещи за легализация тютюни, с който са просмукани дрехите ми…. Дали ще мога да се добера до леглото да полегна и да се съблека лежейки, е дилемата, която стои пред мен.

Не знам защо чувствам гърлото си толкова сухо – дали заради студената мъгла на зазоряване…или заради заседналата обида.

whatdoesitmeanft7.gif

Не обичам да отбелязвам празници, на които „трябва” да се празнува. Нелепо е… все едно да ме карат да ям ястие, което не обичам или да целувам мъж, когото ненавиждам.

Естествено, още със ставането, разтърквам очи и в полусъница започвам да те търся….

Май си тук..и май не. Идваш и бягаш като призрак. Като малко палаво духче, което обича да си прави лоши шегички. И дори в момента, когато се сещам за теб, виждам в огледалото как една жила, пресичаща челото ми на две, започва бясно да пулсира.

Май си тук….

Май си тук…. Искам да ти кажа хиляди неща, но времето…. То никога не стига. И всеки тръгва нанякъде, в две посоки съвсем противоположни, за да обиколят целия свят и пак наново да се срещнат. На същото място, по същото време…. Дали ще ме познаеш? Ако пресечем погледи в многоцветната тълпа, само за миг, дали като светкавица ще усетиш парване по сърцето?...

Хайде сега, вземи чашата и я изпий до дъно. Знам, че ти нагарча, но ако я изсипеш в мивката ще е кощунство.

Най-неприятната гледка е чаши с недопито вино на сутринта. Защото поставя много въпросителни. Дали чашите са оставени, защото виното е отключило други пориви и желания…. Или защото някой е решил да си тръгне преди това, наскърбен от думи, които пак то – виното, може да провокира…

Понякога се чудя какво ще ми кажеш вечерта, преди да замълчиш завинаги.

Недей….

Честит празник. Аз не го празнувам, но знам, че ти ще.

Бягай...обичам те.

Chains

Онзи ден видях Страхомир. В обичайното му амплоа. Пикаеше отстрани на блока и като ме видя, просто се обърна към мен да изфъфли „К'о ста'а, Вили” , без да си прибере питона в гащите. Свикнала съм му, не само аз, свикнал му е целия блок, цялата махала. Свикнал му е целият свят. Но не знам колко Страхомир знае за него. Awareness is not required, дет се вика.

Страхомир е онзи тип хора, които биха събудили погнусата на девойките, гнева на възрастните, страха на децата. Страхомир е онзи, който диша лепило под балкона ти и после се катери да пипне звездите…пада….но е доволен, че поне за миг е бил там, далеч от цялата снобарщина и престорено съчувствие, което го заобикаля.

Какво име, нали? Отива на мъж, силен, мъжествен, категоричен. А Страхомир е....Когато четох книгата на племенничката на Ванга, си спомням начина, по който пророчицата описва Орфей. „Окъсан, с черни нокти, много окаяно дете….Но той пее, звуците земята му дава”. Това е Страхомир.

Страхомир рисува. С въглен. С тебеширите, с които съседските деца го замерват, когато минава покрай тях. Дори и с кръвта, която се стича по ръцете и лицето му след поредния побой от местните бабаити. Понякога се вглеждам в картините му. Странни драсканици, изкривени лица, намръщени слънца, ръце, сключени за молитва… Моли ли се Страхомир? Питах го един ден защо точно тази картина. Страхомир въздъхна, бръкна в скъсания си джоб, извади едно шише от Девин, далеч не пълно с минерална вода обаче, отпи и ми каза „Вили, моленето е за тези, които искат нещо. Аз не искам нищо повече. Имам всичко, от което се нуждая”. „Дали? „ питах аз. „Не знам - отговори той. - Никога не съм имал нещо повече”. Замълчах и отново погледнах драсканиците му. Заваля дъжд и лека полека почна да замива Страхомировите емоции. Накрая целият му свят от чувства, мисли и фантазии се превърна в една черна локва, която се стече в близката канавка. „Знаеш ли….- казвам аз - така става е с чувствата ни. Накрая идва един дъжд и всичко отива в канализацията. Отмива без следа. Събирай чернилката, ако искаш. ”. Страхомир въздъхна и каза…. „Може би чертаеш с неправилния въглен”.

Ами ако Страхомир е прав?

Не може. Страхомир е несретник. Никога не е обичал. Той няма чувства. Той живее само за лепилото и долнопробната 100грамка от едно малко схлупено нагъзинче…. Страхомир е една гнойна рана на обществото ни и трябва да бъде елиминиран. Бързо. Акуратно. Окончателно.

Така мислят всички.

Един ден Страхомир се беше прострял на една пейка на детската площадка. Замаян, почти в безсъзнание. С окървавени дрехи. Пак са го пребили като куче. И въпреки всичко с усмивка на лице. Докато чаках линейката да дойде, той с усилие ми каза „ Не е вярно, че емоциите стават на локва. Това в локвата са онези, които ни причиняват болка”.

Никой не обича Страхомир. Самият му вид поражда един безкраен диапазон от чувства и реакции. От страх до погнуса и отвращение.

А какъв е бил Страхомир преди 20 години?

Най- красивият мъж в квартала, а може би в целия град. Висок, строен, мъжествен. С гъста черна къдрава коса, с черни пронизващи очи. Винаги елегантен, винаги обръснат, ухаещ на най-скъпите парфюми. Всяка вечер Страхомир пали Лада-та и отива в едно общество, различно от провинциалния аромат на крайния квартал. В компанията на най-красивите жени в града, на най-изисканите господа. Именно една от тях по-късно става негова съпруга. Валерия.

Валерия е от онзи тип жени, които вече не се срещат. Една съвременна Ирина от Димовия Тютюн. Момиче от добро, богато семейство, дъщеря на високообразовани родители. Владее няколко чужди езика и е пътувала по целия свят, когато за повечето хора въпросните дестинации се изчерпват с неделните предавания на „Атлас”. С разкошна дълга черна коса, изящни глезени и бяла лебедова гушка. Валерия или както Страхомир я нарича mon Valerie, е жена със стил. Жена, чието присъствие предизвиква емоции от завист и възхищение до страхопочитание.

След няколко горещи любовни месеца Страхомир се жени за Валерия. И не след дълго тя забременява и ражда прекрасно момиченце.

Дълги месеци на щастие и хармония започват да се редят. Всички ги обичат.

В една тиха августовска утрин, в разгара на горещото тракийско лято Валерия решава да иде с поотрасналото момиче на семейната вила в красива планинска местност в близост до Пловдив. Страхомир не желае да ги пусне сами, но…. Решава да не застава срещу желанията на жена си – дава всичко на света за нея и иска да изпълни всичките й мечти….. докато не получава обаждане от районното МВР. Валерия е катастрофирала и е загинала на място заедно с дъщеря им…. Жестока катастрофа, обезобразени тела, смазана до неузнаваемост кола…..

Въпреки, че има виновен за катастрофата, Страхомир отказва да води дела. Започва да пие. Лека-полека парите му се стопяват. Започва да продава всичко за което се сети – покъщнина, бижута…. Всичко. Богатството му се топи като пролетен сняг.

Трагедията не щади и психиката му…..

Никога не говори за това. Никога оттогава насам не отронва дори думичка, нито една брънка на сбръчканото му лице не показва да си спомня за тогава. И се чудя…дали нощем се сеща все пак за нея? Дали си спомня лицето й, рождения ден, пази ли дрехите на дъщеричката си или и тях продаде за алкохол, който изпи ?

И все пак… понякога, виждайки го да отива към горичката или стоейки подпрян на някой ъгъл, в замаяното му съзнание, знам, че я вижда. Пушейки на балкона в безсънните ми нощи, чувам как тихичко ридае в алкохолен делириум. И може би някоя заблудена частица от окаяното му съзнание още помни … и трескаво потапя последните дни в агония, която го води към неговата Валерия, там, където вероятно ще имат цялото време на света ...

Но никой не знае за тайния вътрешен свят на Страхомир. Понася равнодушно и ударите - физически и морални.

Страхомир не жадува амнистията си от загубените ни души. Тя не му е нужна.

Chains

Да го обичаш....

...... Още от люлката, та чак до гроба ние протягаме ръце към някого, който ни обича и към някого, когото ние обичаме. Наистина, без любов животът е невъзможен.

Без нея ние губим желание за живот. Нашата умствена и физическа енергия намалява, устойчивостта се понижава и могат да се появят фатални заболявания. Любовта повлиява цялото ни същество-физическо, умствено, социално и духовно. Хиляди се самоубиват всяка година поради липса на любов. Други отиват в бракоразводните зали на съдилищата,за да се освободят и да започнат отново да търсят любов. В болниците за психично болни се намират хиляди, които са почувствали липса на любов.

Изоставени и пренебрегнати деца страдат, проявяващи признаци на невроза и психоза. Изследванията показват,че деца, лишени от любовта на своите майки не само проявяват признаци на емоционални смущения, но така също изостават във физическото си развитие.

В домовете за възрастни хора има хиляди бащи и майки- пренебрегнати, необичани, умиращи със сълзи на очи.

Когато любовта угасне, семействата се разрушават и огромно разочарование сполетява тези, които се в тях и около тях. Такъв емоционален срив има за резултат детска и юношеска престъпност, криминална престъпност, алкохолизъм и различни форми на наркомании. Накрая опитът за самоубийство затваря порочния кръг.

Истината е, че всички копнеем за много любов, а често не можем да получим достатъчно. Всъщност, любовта е най- мощната сила, осигуряваща нашето пълно благополучие.

Трябва да бъдем реалистични в очакванията си, защото не всякога можем да бъдем обичани толкова много, колкото на нас ни се иска.

Жената влага любов, когато вземе иглата и зашива падналото копче от ризата.Когато приготвя яденето, нейната любов се смесва с храната. Когато се събужда през нощта, за да се погрижи за бебето, когато го облича, любовта е движещата сила.

Когато неговите нерви са опънати и белези на изтощение се явяват на неговото лице, нейната любов може да го успокои. Когато обезсърчение го смазва и неговите надежди и мечти са сринати, тя може да му помогне да изгради нови.

Жената има не само способност да дава любов, но тя има нужда и да получава.

Когато млад мъж ухажва млада жена, преди женитбата той често упорства ден и нощ с любезни думи и внимателни постъпки. Но след като я спечели и тя му стане съпруга, той започва да не обръща внимание на нейната всекидневна нужда от любов през останалата част от живота й. Поради по- голямата емоционалност на жената, тя се нуждае от всекидневно изразяване на любовта. Това обуславя нейното чувство, че е оценена, удовлетворява я и я прави сексуално отзивчива. Ако съпругът се чувства отегчен и уморен в семейството, то част от причината за това може би е в него. Чрез постоянно и деликатно изразяване на любовта си, много мъже могат да стоплят дори най- студените съпруги. Ключът за женския склад на любовта стои в ръцете на мъжа, който може да й осигури семейно щастие, емоционална сигурност.

Един объркан съпруг се оплакал: ”Аз съм й дал всичко, което иска и от което се нуждае. Ние имаме хубава къща в най- добрата част на града, микровълнова фурна, цветен телевизор и всичко. Аз съм верен съпруг, не пия, не бия децата си. А тя казва, че е нещастна и аз не мога да разбера защо.” Този съпруг не разбираше, че съпругата му би предпочела да чуе нежни и любезни думи от него, вместо да живее в хубава къща и да има всички удобства. Микровълнови фурни и цветни телевизори не могат да накарат жената да се почувства обичана.

Много мъже са почти напълно нечувствителни към нуждата на жената от романтична любов. В продължение на векове обществото е гледало на жените като на предназначени за удовлетворяване на сексуалните нужди на техните съпрузи, или като на такива, които само трябва да готвят, да се грижат за домакинството, да поддържат дома.

Такова отношение към съпругата би я довело до голямо разочарование. Тя копнее да почувства, че представлява ценност за своя съпруг, че е желана, уважавана и обичана. Пренебрегването на нуждата на съпругата от романтична любов е толкова недопустимо, колкото е пренебрегването от нейна страна на неговите сексуални нужди.

Емоционална сигурност е нещото, от което съпругата особено се нуждае. Понякога тя изисква от своя съпруг да направи нещо, с което тя самата би могла да се справи, защото така се подновява уверението в неговата любов. Неговата готовност е показател за любовта и уважението му към нея.

Понякога съпругата очаква съпругът й да направи нещо, което трябва да бъде направено, без тя да го е помолила. И тя поставя това като много голям показател за любовта му към нея. Ако той не се досети да направи това, което тя очаква, тя се възмущава и се настройва против него. Любезни съпруги, за да не преживявате разочарования, по- добре изразете с думи своите нужди, открито и честно.

Някои мъже мислят: “ Ако всеки ден казвам на жена си, че я обичам, то вече няма да означава нищо за нея” Знайте, обаче, че думите на любов, изказани искрено, винаги ще означават нещо специално за вашата съпруга. Ако тя ви отговаря ентусиазирано, знайте, че сте постигнали целта си.

Някои жени не дават някакви видими признаци, че са чули, или разбрали тези думи. Това не означава, че изразите на любов не са били необходими. Тези жени може би са по-малко емоционални и рядко отговарят с външна проява на чувства. Но такива думи ще направят нещо в техните сърца. Дайте им време. Може би вашата съпруга знае много добре, че вие я цените и се грижите за нея, но тя все пак се нуждае да чува ласкави и нежни думи от вас.

Едно предупреждение за съпругите:

Някои жени очакват твърде много от своите съпрузи. В книги, списания, на телевизионния екран се представят различни драматични моменти от семеен живот. Ако съпругата сравнява своя съпруг с играещия ролята на съпруг артист от екрана, нейният съпруг ще избледнее.Могат да не появят чувства на разочарование, горчивина и нещастност. Такива жени живеят в един измислен свят, изпълнен само с романтична любов. Романтичната любов е приятна и добра, но тя прилича на торта, направена само от захар, която лесно се разпада.

Мъжете са нежни по природа и е грубо твърдението, че те прибягват до чувства само когато това им донася сексуална изгода. Въпреки, че мъжката любов не е свързана толкова много с емоции като женската,тя все пак е много реална.

Мъжете са по-практични и по-малко романтични в демонстрирането на любовта се. Бащата, който се търкаля по пода, за да достави удоволствие на детето си в изблик на смях, демонстрира своята любов към детето.

Съпругът, който обмисля как да облекчи труда на съпругата си в кухнята, как да купи нови обувки за детето си, е любещ съпруг. Мъжът, който прави планове за доброто бъдеще на семейството, изразява с това любовта си. Жената може да не забелязва тези неща и да ги смята като негов дълг, но те показват желанието на мъжа да даде, да сподели, да осигури. И това също е любов.

Мъжът сигурно не изпитва огромно удоволствие да става всяка сутрин в 6 ч., или по-рано през 5-те дни на седмицата и да се труди по цял дан, но основната причина за това постоянстване е любовта му към семейството.

Когато съпругът отваря вратата пред своята съпруга и й дава предимство, когато я хваща за ръка когато вървят заедно, това показва любов.

Няма значение колко силен, а понякога дори груб изглежда мъжът отвън, зад тази външност има много нежност и любов. Мъжете по природа се добри, нежни, обичащи и често много чувствителни, дори сантиментални.

Поради любовта Той се лишава от своята самостоятелност, поема финансовата отговорност за семейството, грижата за децата, създадени от него и се лишава от най-ценното - свободата.

Ние подчертахме, че романтичната любов е необходима в семействата днес, но любов означава нещо много повече от чувства. Английската дума за влюбване е “Fall in love”.Буквално преведена, звучи “Падам в любов” Един голям християнски психиатър казва шеговито по този повод: “Ние не падаме в любов, а напротив, ние израстваме в любов”.Любовта в семейството израства и получава зрялост във всекидневните взаимоотношения. Истинската любов отива по-нататък от чувствата и става принцип, поставен в действие. Ние трябва не само да очакваме да се отнасят към нас с любов и деликатност, но ние трябва също да се отнасяме с любов и деликатност.

За много от нас е много трудно да изразяваме любовта си всеки ден. Малко от нас чувстват, че са нежни и внимателни в обикновеното всекидневие. Често чувствата и проявите ни са повлияни от настроения, храната, която сме яли, времето, болести, реакцията на нашия партньор към нас и много други неща.

Тъй като чувствата са нещо непостоянно, онези, които твърдят, че любовта е преди всичко чувство, са непостоянни в любовта. Те ще преминат през живота, отдавайки се от една любов на друга, вечно търсещи, гонещи , и никога не достигнали.

Разбира се, чувствата са съставна част на любовта. Те са първото нещо, което привлича двата индивида. Те са, които ги водят до женитба.

В семейството обаче, някои от тези чувства намаляват, или дори изчезват. Когато тези първи чувства намалеят, започва криза във взаимоотношенията. Появяват се негативни чувства и те тровят атмосферата. Това е моментът, в който любовта се проявява като принцип. Колкото повече минава времето, любовта се утвърждава. Крехката любов съзрява в една стабилна, истинска любов, която свързва сърцата и се противопоставя на негативните чувства.

Истинската любов включва ангажимент, обещание.

Незрели и неопитни хора често дават обещания, които по-късно разбират, че не могат да изпълнят. Такива хора, съвсем с лека ръка, потъпкват обещанията си, развеждат се и безотговорно тръгват към нави любовни взаимоотношения, без изобщо да се замислят, че са далеч от истинската любов. Любовта ще укрепне, ако работим върху нея, ако й дадем възможност. Мъдрите обмислят и избират внимателно преди да инвестират това скъпоценно нещо- любовта - в ангажимент за цял живот.

Инвестиране- в кого и какво?

Тя е безусловна. Любов, към която са прибавени условия, не е истинска. Само в атмосфера на безусловна любов ние можем да премахнем препятствията, които ни пречат да се приближим един до друг.

Условна любов- дали къщата е подредена, дали яденето е готово навреме и т. н…

Идеална демонстрация на безусловна любов в несъвършените човешки същества няма. Нашите емоционални и психологични недостатъци ни пречат да проявяваме безусловна любов към другите. Но безусловната любов стои като идеал, към който трябва да се стремим.

Истинската любов се стреми да посрещне нуждите на другия. Не е трудно да обичаме, когато нашите партньори са нежни и внимателни и когато всичко е наред. Но колко е трудно да проявиш любов при изпитващи обстоятелства - болест, умора, нелюбезно отношение на другия, нежелание за сработване, закъснял за обяд, или вечеря… Това е изпита за любовта. Когато ние можем да жертваме собствените си нужди, за да посрещнем тези, на партньора ни до нас, ние упражняваме истинска любов.

Истинската любов ни дава възможност да обичаме себе си. Истинска любов към другия е предпоставка за истинска любов към самите нас. Библията си съветва да обичаме ближния си като себе си. Приложението е ясно- каквото бихме направили за ближния си, в случая нашият брачен партньор, ние трябва да направим и за себе си. Християните често трудно схващат тази концепция, защото християнската доктрина се върти около “правене за другите.” Ние сме склонни да приемем “мисленето за себе си “, или “чувството за собствено достойнство”, като греховно наследство. Да обичаш себе си не включва гордост, или шумна надутост. Напротив, това е чувство за годност, придружено от чувство за себеуважение. Когато човек притежава тези чувства, или изразено по друг начин, чувство за собствено достойнство, той е в състояние по правилен начин да оцени своите способности. Той чувства себе си като другите. Гордостта, напротив, включва нереалистично оценяване, което кара човека да се чувства над другите.

Истинската любов разрешава на другия да бъде самостоятелна личност. Тя утвърждава неповторимостта на личността. Това означава, че ние ще зачетем свободата на нашия партньор да има свое собствено мислене, да запази своите чувства и да взема свои собствени решения. Такава любов дава възможност на другия да има свои приятели и интереси, защото всички ние се нуждаем от определено пространство, в което да изградим нашата личност и да развием способностите си.

Истинската любов е постоянна - Истинската любов никога не отпада - 1Кор. 13:8

Все още бракоразводните зали са пълни с огорчени и разочаровани двойки, всички от които в една, или друга степен претендират, че се обичат. Това, което днес се нарича любов в повечето случаи започва с пламенна страст, но като красиво растение, то повяхва и умира, ако партньорите не знаят как да го подхранват и да се грижат за него.

Намалява ли понякога любовта ви? Знайте, че има извор на любов и този извор е сам Бог. Поискайте и Той ще ви даде, без заплащане, в неограничено количество.

bgbible.bg

Chains

Жената нарцис...

.....Умственото й развитие спря в много ранна детска възраст, но това не остави отпечатък върху

лицето й както обикновено се случва. Напротив, като че ли освободената от разума природа се разгърна с целият си копнеж, разтвори се с цялата си любов, разголи до умопомрачителна хармония женската хубост. Приличаше на видение сред слънчогледи, витание в гората, приказна принцеса.

На седем имаше усмивката на седемнадесет годишна, погледа й с изразителната увереност на тридесет годишна, фигурата с еротичният намек на четиринадесет годишна, а речникът й беше на четири – пет годишно дете, съзнанието също. И такива останаха до края.

Не се изменяше значително с годините. Ставаше по-висока. Лицето й очерта скули. Косата й леко потъмня. Но като цялост оставаше същата.

Изненада родителите си, че прие твърде спокойно първият си цикъл, а все още мислеше, че слънцето и луната са батко и кака които се гонят с фенерчета, звездите са като свещите на църквата, а Дядо Господ, живее на отсрещният връх, а зад него е краят на света.

Понякога беше забавна с представите си и селото я обичаше. Нямаше млад мъж който дълбоко в себе си, да не е влюбен в нея. Имаше и такива които се чувстваха пренебрегнати и ставаха злобни. Имало е случаи в които я разплакваха с подигравки и понякога по цели седмици не излизаше от тавана на обора където си имаше тайно място от най-ранни детски години. Освен него си имаше и кладенеца н който се оглеждаше като фея от приказките и по пет – десет минути оставаше прехласната от вида си. Беше плитък. Нямаше защо родителите й да се притесняват, че ще падне.

Напълно изолирана, не беше. Взимаха я често по младежки събирания. Кога да се забавляват, кога за украшение, кога от съжаление. Дори я научиха да пуши.

Баща й зареди пушката, но така и не разбра кой е гения за който бе приготвил два патрона с морска сол.

Преди две лета се появи един градски тарикат за погребението на баща си. Имаше татуирана змия, говореше се, че е поет и остана около седмица. С него тя излезе няколко пъти из горите. Веднъж се върна след два часа през нощта. Изглеждаше отнесена и се усмихваше по-различно. Дрехите й бяха изпомачкани, цялата беше в борови иглички, а косата и бе разрошена.

Онзи още същата сутрин изчезна.

Заведоха я при гинеколог, но се оказа, че не я е докоснал, а лекарят между две ракии каза на баща й какво мисли:

„Тя е пълнолетна, нали? Не знам какъв ти е проблема, татенце. Онзи, че не е педофил, не е, но и мъж не е. И тя не е дете. Отдавна не е.”

Дали защото бе пиян и искрен. Дали защото бе едър и респектиращ или защото бе специалист по жените и професионално и извън работно време. Но въздейства с думите си на баща й.

Човекът знаеше, че сама мъж няма да си намери и се опита да постъпи така както се е правило преди век из тези места. Разпита тук там за кандидат. Отказа се. Но само разбуни духовете. Слуховете се носят бързо. Вече е така из цял свят, а в едно голямо село открай време си е така.

Колкото и да бе красива, а тя беше много красива, неземно красива, както би се изразил разказвач на приказки, все пак селото гледаше на нея като на дете. Когато обаче самият й родител, тъй ревнив и страшен като става дума за дъщеря му, я обяви по един свой, странен и неволен начин за жена, тя предизвика един съвсем различен интерес. И той се превърна в истински фурор.

Беше голямо село.

Богато.

Пламнаха погледи. Фантазии. Страсти. Еротични сънища, гърди и слабини.

Мнозина се опомниха влюбени и готови бяха семейство да оставят и от дом да се лишат.

Други да убият.

Трети да умрат.

Четвърти да живеят.

Пети на всичко.

Стана по – популярна от певиците чийто плакати красяха младежките стаи и от звездите чийто гърди блестяха по кориците на списанията.

А тя не знаеше нищо.

Живееше в своя свят където слънцето и луната бяха батко и кака които се гониха с фенерчета, звезди – църковни свещи и Дядо Господ който живее зад отсрещният връх, а зад него свършва света.

Продължаваше да се оглежда в своя кладенец като фея от приказките, а в къщи отражението в огледалата не й правеше впечатление.

Не й правеше впечатление и поведението на ухажорите. А те стихове и песни с фолклорни мотиви и посвещаваха. С коли и скъпи дрехи пред очите й се явяваха. Снаги и езици кършеха. Звездите й сваляха. Мустаци пускаха. Бради бръснеха. Коси изрусяваха. Дупки в ушите си пробиваха. Дворци и пътешествия предлагаха. На орли и маймуни се правеха.

Сили не пестяха.

Амбиции се разгаряха.

Тя не разбираше.

Минаваше за високомерна.

Жената – нарцис която е влюбена в образа си в кладенеца.

И това беше вярно до някъде, но никой така и не разбра, че ключът към нея е пред очите му. Достатъчно беше само да застане до нея и да надникне за да види образа му отразен до своя.

Но всичко друго се правеше, не и това.

Как не се стигна до изнасилване, насинени очи и изкълчени китки между претендентите й е необяснимо чудо.

А толкова просто можеше да приключи всичко.

И още едно лошо нещо ще кажа за ухажорите, преди да приключа.

Ако някой все пак се беше досетил, скоро щеше да я изостави. Защото всеки я желаеше, никой не бе подготвен да я има.

Страстите поутихнаха, но много неща се измениха. Вече не носеше онези старите чувства по компаниите. Търсеха я по-рядко, защото привличаше цялото мъжко внимание върху себе си.

Но понякога приятелки допускаха грешката да я вземат. Правеха го заради нея не за себе си. Защото макар да беше Жената – нарцис и не разбираше нищо около себе си, изписваше по лицето си болезнеността на самотата.

След едно такова весело прекарване, две нейни приятелки не издържаха.

Решиха да си направят шега с която целяха да я накарат да бъде малко по-скромна, не толкова самовлюбена и заслепена от себе си. Промъкнаха се сутринта рано през прозореца и кикотейки се тихо, много внимателно да не я събудят боядисаха лицето й със сажди.

Час по – късно, на зазоряване тя се събуди и като всяка сутрин отиде при своя кладенец.

Наведе се. Изпищя глухо. После скочи.

Не се оказа толкова плитко колкото всички предполагаха.

huLite.net