• публикации
    14
  • коментари
    7
  • прегледи
    2168

За този блог

R.I.P (PUBLIC)

Публикации в този блог

Gothica

Есть слезы на чудотворных иконах

Есть слезы – почти как вода

Есть звезды для декораций в салонах

И те, что на небе, всегда…

Есть каждый час, исполненный смысла

Есть - нервная суета

И кто-то уйдет, а кто-то станет под пули,

но не предаст…

Есть красота, подвластная времени

и вечная красота

Но нас подведет наше слабое зрение,

а темный инстинкт - предаст…

Есть вспышки, что длятся доли секунды

Есть свет, что будет всегда

Есть просто друг, и есть друг, который

никогда не предаст

Есть счастье лишь на пару мгновений

И горе, что будет всегда

Одно утешение – друг, который

никогда не предаст…

Он в небе - широком и вольном

Но если случится беда,

и станет вдруг нестерпимо больно, -

он никогда не предаст…

307821621gk9.jpg

держи мои изрезанные руки....

не отпускай меня....

мне...страшно...

.

Gothica

Что делать, когда не о чём больше мечтать? Когда ты знаешь, что твои мечты и желания так и останутся не выполненным… Когда до тебя нет никому дела, даже тебе самой… Вот такое у меня на данный момент состояние. Слёз больше не хватает и даже погода, словно плачет вместе со мной. Хочется закрыть глаза… Я устала жить, устала от этого непонимания, от жестокости людей, от неразделённой любви… Как не хватает того единственного, кто понимал меня с полу слова, кто бы интересовался моей жизнью, как своей. Но боюсь, этого больше никогда не будет...

Потому, что я поменяюсь, сегодняшний день начало моей новой жизни.

Мне надоело, что любой человек может запросто плюнуть мне в душу… ВСЁ, хватит, там и так накопилось достаточно мусора. Теперь я верю лишь себе…

Gothica

Одиноко... Нет рядом такого человека с кем можно было бы поговорить. Приходиться писать о своих проблемах и мыслях сюда. А в чём собственно проблемы? В том, что я хочу быть любимой... Хочу страсть отношений, прелесть первых свиданий, обиду ссор, истерики... А этого нет!!! Сейчас жизнь просто прямая... Без радости и боли. Со скуки можно сойти с ума... Хочу долгих, длительных отношений, а не на вечер или два. Вот так сидя возле компа возникает такое ощущение, что жизнь проходит мимо... что-то интересное происходит, но почему-то меня не затрагивает. И что потом? Сейчас учусь, потом работа и жизнь закончиться... Почему мне трудно найти нормального парня? Я что предъявляю большие требования к ним? Хочу, что б меня любили такой, какой я есть... И не пытались подстроить по себя и переделать!

Gothica

Да, гледаш през прозореца, но навън вали. По стъклото времето рони сълзи, а ти ги целуваш с дъха си. Не виждаш нищо, но чуваш, капка по капка и танца на листата. Шеметен танц над гробната земя, където Есента е погреб*ла слънчевата светлина. Гледаш, но не виждаш, сякаш не времето, а ти плачеш, защото всичко е в мъгла. Палиш цигара, отпиваш от топлото кафе и се отказваш, изморяваш се да търсиш навън. До преди миг мъглата беше там, беше в безопастност, но тя дойде при теб. Издишваш и тя е в борба с живия ти дъх. Побеждава го. Обгръща погледа ти, заспиваш. Търсиш пробуда, отпиваш от горчивата чернота на живота и ... Заспа.

Спрял да гледа живота, Есен дойде и в неговата душа. Танцува Тя с безброй падащи листа, но в миг умира под дъжд разбити стъкла.

Събуждам се, цигарата догаря, кафето вече не дими, а времето сякаш беше спряло между един Край и едно Начало.

Gothica

Полумрак

Огнени сълзи текът по моите ръце

катранени сълзи, родени от скръбни спомени,

че не мога да докосна твоето лице.

Стиснал стъблото на изсъхнала роза

отпивам от сладката болка,

от дъждовния аромат на далечните ти устни...

Спомен и въздишка оковани в есенно злато

удавени в залязващ пурпур,

поглед изпълнен с ден, по-черен от нощта

разкъсан от лъч по-мъртав от Смъртта.

Протягам ръцете си към теб,

домогвам се до миража от твоите следи

разпилени от вихрения танц на времето.

Намирам отронено перо.......

....... и на чист спомен, дихание, от възкръснала душа

с бистрата роса, сълзи, от раждащата се зора

написах...........

............има Надежда.

Gothica

Феникс от езеро

Душата ми се сви в прахта на изминалия ден

душата ми се гърчи от дезброй звезди забити в мен.

Дали звезди или кървави сълзи, обливащи ледено сърце?

Не знам.

Това не съм аз, а песента на гарвана

това не съм аз, а трепет на паяжина,

целувка на сълза.

Това бях вчера, а днес съм мъгла

и росна капчица върху изсъхнала трева.

Gothica

В странство

Дали ще е чудно, ако те намеря

дали ще е странно, така както търся

да те открия .........

............ сянка от отминал ден

............ сянка от края на нощта.

Търся, бродя, на половината тук, на половина незнайно къде

събирам и пилея

посявам и жъна

не теб, а себе си жертвам в олтар от кости и пръст.

Погубвам се.

Протягам се, соча те с пръст, а между нас стъклена врата стои.

Опушен кварц ме дели,

Но с кървави знаци пиша,

повтарям,

раждам се и се ..........

Ти си все там

с дихание ще те стигна

но тежи калта

тежки окови от слабост ме спъват

О, моя измъчена Душа.

Gothica

Ухание на мъгла

Но за мен ти си Луната в отражението на нощните води,

така загадъчна и далечна

но все пак топлеща със студения пламък на скръбната сълза,

раздираща безмълвната шир.

Целувам те със загадката на миналата нощ

прегръщам с топлината на тази,

легни в мрачната ми душа,

за да се родиш Нова и Пречиста.

Gothica

Ах, у дома, тъй топлия пламък на студена самота

и свежия полъх на лепкава мъгла.

Поглед, не, допир, не, а безумно бродене

но накъде?

Луната тъй бледа в мъртвешката си красота

под нозете ни постила сребро от своята снага

и от къде ли идвам, на къде ли вървя,

но винаги се сгушвам в полите на нощта.

И до мене седна Тя, обвила мойте рамена,

подпрян във вечна нищета поведе ме тя.

Ох, почивка!

Но не звезди в безкраен летен небосвод,

а изначална гръд и плът закриват погледа ми, без път.

Мини сега и вземи плода, който това дърво така силно държи.

Опитай го-може би ще горчи!

Gothica

Няма днес!

Тялото ми ще изстине, както преди много време изстина сърцето ми.

Очите ми ще огаснат, както преди много време огасна светлината в мен.

Ще избледнея, както избледня спомена за теб.

Ще умра за да се родя в залез от сълзи,

за да се родя в нощ с призрачни луни.

Gothica

Плувам в безкрайната шир

горя в океан от страст

летя в прегръдките на земните недра.

Ела!

В огън ще се потопим

и във вятъра ще горим.

Тръгнах отдавна,

а от мене бяхаш ти.

Ще се завърна.Къде отиваш?

Отплуваш, може би, по реката от моите мечти.

Ще се срещнем на двата бряга на Вечността,

ще те прегърна с топлината на безброй слънца

и ще те обичам, но не тук и не сега.

Gothica

Седя и чакам... Какво чакам? Когато се върнеш у дома, ще мога да ти позвъня... Защо? Пак ще мога да чуя твоя глас, да чувствам дъхът ти... Нима това ми трябва? Да, и вече не мога без него... Седя, чувам нечий плач на фона на музика - това ли е, което искам да слушам сега... Бълнуване... Седя, скрил лицето си в дланите... Дланите ми ухаят на теб, а от това ми става приятно и ме заболява още повече... Уморен съм, много уморен, какво искам? Зная какво, но не мога да го направя... Ето и сега - седя и се проклинам за безсилието си, за това, че не мога да съм с теб, затова, че съм ти нужен, че ти си ми нужен, а не мога... Как ме боли... Трудно е да дишам дори... Знам, че трябва да го направя, знам, че съм длъжен, а не мога... Не мога... Не мога... Не мога...

Страхувам се... От какво се страхувам? Не зная... Много неща не зная... Вече не мога да се контролирам... Днес едва не се сринах... Не ми се беше случвало вече много време... Първият срив, заради някаква дреболия, снимка от преди година... Пак скривам лице в дланите си и веднага ги връщам обратно - те ухаят на теб и ми напомнят за теб...

Защо, защо си с мен? Защо мъчиш и себе си и мен? За себе си не ми е жал. Свикнал съм с това, че съм различен... ненормален...

Ходя на работа, за да те забравя, а ти идваш там... Виждам те и ме боли... Боли ме, защото не мога да бъда с теб... Боли ме, защото ти причинявам болка... Ти казваш, че не можеш да ме гледаш такъв... Казваш, че не трябва да съм такъв... А мен ме боли от това, че не мога да гледам как страдаш ти, как ме чакаш, как чакаш, кога най-сетне ще направя тази своя стъпка... Крещиш ми на улицата... А мен ме боли и ме е страх да го направя.... Страхувам се от това и се страхувам да не те загубя... Макар, че не ми се вярва...

Искам да се откъсна и да дойда при теб, но разбирам, че това е бълнуване и само ще боли още повече... Час с теб и после - болка и обида - защо съм толкова слаб... Нищо не мога да направя... Търпя всичко това, както търпях през цялото време преди това... Само, защото мога просто да съм до теб и да чувам... "Обичам те...".

Gothica

Момче! Чуй ме внимателно. Чуй какво те чака, в твоя необикновен живот. Послушай ме. Все пак съм минал през това. И минавам през това всеки ден. И навярно зная, какво ще ми се случи и в бъдеще...

Труден път си си избрал. Макар че думата "избрал" май не е подходяща. Ти не си го избирал. Просто са ти го дали. Дали са ти го с раждането и не е твоя вината. Ха! Вина! Нима може да обвиниш някого, че се е родил рус, или глух или различен? Не! Хората, тези, които са запазили в себе си способността да разбират и да възприемат човека, различен от другите, те ще го приемат такъв, какъвто е.

И тебе, момче на тринадесет години, също са длъжни да приемат в своето наполовина гнило общество и да те разберат.

Но не! Не очаквай да се случи така. Те няма да ти позволят да си самия себе си. Няма да ти разрешат да се отличаваш от себеподобните. Те са стадо. А ти си розовата овчица в това стадо. Ти си такъв, какъвто са всички, но си с различен цвят. Ето защо си чужд!

Чужд, защото имаш други интереси. Твоите увлечения са други.

Откакто си на дванадесет започна да разбираш, че момичетата не те интересуват. Харесват ти момчета.

Старателно скриваше от всички това свое "странно" влечение.

Но хората те ненавиждаха, мразеха те, изсипвеха цялата си жлъч върху теб.

Премести се в друг град. Но не ти стана по-лесно от това... НЕВЪЗМОЖНО е да угасиш това увлечение в себе си! Въпреки, че се стараеше...

Сега разбираш, че е смешно и глупаво да се опитваш да промениш структурата на своята ДУША. И продължи да ОБИЧАШ...

Мислиш, че пиша за теб? Не! Описвам себе си на твоята възраст.

Опита се да се обърнеш към психиатър, сексопатолог. По-скоро твоите родители, а не ти. Какъв червен, незарастващ и кръвотечащ белег са оставили в Разума ти!!! Те никога няма да разберат, че това не е болест!

Да се затваряш в стаята си и да рисуваш портрети на измислени момчета също ли е болест?

А да мразиш рап и да обичаш Мориконе - патология ли е?

После, след като разговаря с познат психотерапевт ти разбра всичко. Съмненията ти изгоряха, както догаря свещта на шкафчето ти. Кой знае защо, ти обичаш да гледаш пламъка...

И изведнъж, когато стана на двадесет, разбра, че е все по-трудно и по-трудно да ОБИЧАШ така, както ти го искаш...

Неведнъж си изпивал по няколко опаковки хапчета, хвърлял си се под гумите на коли, разрязвал си във ваната вените си, но все напразно. Не те пускаха от Този свят... Явно е имало причина. А причината е в това, че ти трябва непременно да срещнеш това момче и да го обикнеш, както и то теб. Така и ще стане. Повярвай ми!

Защото Бог не може да не възнагради търпението. Това е твоята награда за битката с язвите на този свят. И ти ще я получиш! Не се съмнявай.

Аз я получих...