Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен. Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата – не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика.

Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори.

Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото.

Не вярвах, че ще видя най-тъжното изражение вън.

За да отърва казарма се направих на луд. Не ми беше необходимо много старание. Спрях да рисувам. Достатъчно ми бе. Не се преструвах на враждебен, нито че вярвам във фантазиите си, повечето от които страшни или най-малко подтискащи. Взех да пия много и да се държа както не умея. Ръката ми желаеше образите си и те желаеха ръката ми. Напираха в главата ми цветове маеше ми се свят от тях. Желаеха ме, а аз не ги отприщвах.

Много моменти ми се губят.

Образи реални и образи желани преливаха един в друг.

Знаех, че лекарите са ме подлагали на тестове.

Само, че аз симулирах, но не съвсем.

Повечето време прекарах в остро отделение. Извън правилника беше, но винаги успявах да се сдобия с молив. Известна част от времето бях дрогиран от лекарства, а другата от вдъхновението което можех вече да проявя.

Плавах в море от модели. Млади и стари. Изверги и светци. Истории от черти и бръчки. Ограничени и нечовешки интелигентни. Дръзки грешници и смирени до загуба на инстинкт за самосъхранение. Разюздани и подтиснати. Някои съвсем нормални, даже прекалено устойчиви, за които се чудех, разпитвах и не разбирах защо са тук.

Болката зад тези стени е несравнима. Чувството за хумор неповторимо. Усмивки има и смях, те са толкова различни от останалото. Идат някъде от дъното на душата. Там където е останало неприкосновеното и където още е богът на веселието.

По-лесно ми е да нарисувам този смях отколкото с думи да го опиша.

Бликане от недра. Автоеротика на високо духовно равнище. Освобождаване на натрупана до разрушително енергия. Оргазъм, а не смях. Свръхсексуален оргазъм. Гейзер. След него отново болка, болка, болка. До следващото натрупване, до следващият смях. Не знаех, че е толкова красива и удивен рисувах, рисувах, рисувах.

И когато бях на свободен режим не излизах. Рядко ходих и до кафето, а трябва да ви кажа, че от лекарствата, ужасно му се спи на човек, въпреки, че тогава пиех слаби.

Взех да излизам с нежелание, накрая. Вече беше време да ме изпишат. Не можех да прекарам цял живот тук. Всъщност можех и пет, но щяха да минат незабелязано както мина незабелязано почти година.

Сега съм с диагноза, пенсия, а свободата ме посрещна с нови ухания и трепети.

Чувствам се прекрасно. Мама не ме очаква. Сигурно ще се разреве. Рядко имаше възможност да идва на свиждане, а в отпуски не исках да излизам. Не съм я виждал с месеци. Колко бяха? Не помня.

Не очаквах във влака да видя по-тъжно изражение от най-тъжното по време на целият ми престой. Не характера претегля към себе си чертите му, а земната гравитация. Всичко се стреми към снижаване и равенство с обгорените от препарати, треви.

На този битието му е определило съзнанието и е спрял да мисли, че съществува.

Хващам израза. Молива изкривява линии както гласът се изкривява от плач.

В този човек е натрупан с тонове.

Вътрешно ридае, иска да изкрещи, а дреме. Знае, че е излишно, че ще се намерят идеолози, квартални шамани, интернет – булдози, комшии, колеги и всякакви вождове, които ще го сринат, кажат му, че не чувства правилно, размажат го напълно. Малко му трябва, а ако още е на крака ще влезе там откъдето излизам.

Разбирам, че няма опасност за него. Той не знае, че чувства това. Не вярва, че може да чувства това което чувства. На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си.

Сега разбирам защо толкова тъжно е било тъжното. Той е отчужден от себе си. Не се допират реалностите му. Вътре е скъсано с вън. Съкровено с изказ. Себе си с това което правото ти позволява да имаш от себе си.

Жалка картинка и толкова! Не мога да го обясня, плета се в думи. Ще я нарисувам и толкова. Вратата се отваря. Полицаи. Викат ме.

Следвам ги. Разкарват ме през пет вагона в шести. В купето има още, и кондукторите са там. Проверяват нещо по документите ми и билета ми. Не ги гледам в лицата. Противно ми е. Сърцето ми скача. Виждам се прибран след първият час свобода от лудница в ареста.

Грешка се оказва. Няма извинения. На мен пък ми се струва, че са се забавлявали. Още има беше много забавно. От очите им да потекат сълзи от смях. Иде ми да кресна:

„Не ви ли е срам. Не виждате ли, че съм болен човек.”

Май не съм толкова луд. Не го правя. Треса се от гняв ли, от страх ли. Не знам.

Връщам се при моят модел.

Съзерцавам го около минута.

Като него ли ще стана. Толкова тъжен. Толкова.

Търся скицника и молива. Трябваше да са на масичката. Тъкмо да го разсъня и да го попитам, забелязвам, че това е друг човек.

Аз, художникът – портретист, се бях припознал. Толкова идентичен беше израза.

„Сигурно са братя. Не се понасят и пътуват в различни купета, за да не се разстройват един на друг с физиономиите си.”

Всъщност изобщо не си приличат, но това изражение.

Влизам в купето колкото да си взема скицника.

Вече пристигам.

Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.

******

P. S. Главният ми герой има дейтствителен прототип. Художник който изживява всичките страдания на коварното си заболяване. Не бях го виждал от години, а при едно пътуване в което трябваше да прекарам почти цяла нощ на Плодвивската гара, най-случайно го срещнах, разказах му за разказа, зарадва се, а и се оказа, че част от нещата които не съм знаел за него, а съм описал като художествена измислица, се оказаха верни.

А той верен на нрава си, ми направи портрет върху тетрадка. За няма и половин час и писа отдолу, това което пожелах:

"Ще нарисувам тъжен човек"

Тъжен??? Не, това е просто един нарисуван живот...просто живот....

Тъжен??? Не, това е просто един нарисуван живот...просто живот....

Да Просто живот, няма добър и лош живот, нормален или интересен, има просто живот.

Стига толкова тъга.

Усмихнете се ! Има много по-голям шанс да се почувствате по-добре.

Живота не е толкова лош, колкото си мислите.

Всъщност някой беше казал, че човек е толкова щастлив, колкото сам си позволи да бъде.

Лека вечер на всички !

Разтърсващо!

Скоро не бях чела нещо,което да ми е влияело до такава степан....

простичко,достъпно,ясно,истинско ...въздействащо!

Браво cefules!Имаш талант и то голям,а обвързъаността на историята с дейстивтелността я прави още по-запомняща се. Това е животът....

от един човек,от който се старае да не свиква с физономиите на тъжните хора.... усмихвайте се,вапреки всичко и всички

Стига толкова тъга.

Усмихнете се ! Има много по-голям шанс да се почувствате по-добре.

Живота не е толкова лош, колкото си мислите.

Всъщност някой беше казал, че човек е толкова щастлив, колкото сам си позволи да бъде.

Лека вечер на всички !

В живота си съм усмихнат човек и споделям това което казваш, а в разказите често звуча тъжно, като че ли в опит да обезсиля тъгата с това, че я изричам.

))

Разтърсващо!

Скоро не бях чела нещо,което да ми е влияело до такава степан....

простичко,достъпно,ясно,истинско ...въздействащо!

Браво cefules!Имаш талант и то голям,а обвързъаността на историята с дейстивтелността я прави още по-запомняща се. Това е животът....

от един човек,от който се старае да не свиква с физономиите на тъжните хора.... усмихвайте се,вапреки всичко и всички

Благодря ти. Усмивки и нека тъгата остава само в приказките които си разказваме....

))

Втори разказ:

Дрехи на килограм

Влизам в магазин за дрехи на килограм. Няма как, ще трябва да пожертвам водка – две. Сърцето ми се къса, но и гащите са ми скъсани и някои мои интимни части откровено надникват навън, за да видят свят и свят да ги види. Не, че са ми срамота, ама ще ме арестуват. Прехвърлям дрехите, мой номер все не намирам. Поскъпнали и тук. Правя си едни сметки все не излизат. Това войнишки клин ли е? Хе-хе. Става, ама дере кожата, ще ми се подуят топките. Нямам и медицински осигуровки и ще трябва да купувам от аптеките мехлеми за да си ги мажа, а това е допълнителен разход. Освен това съм твърде слаб, ще ми се свлича без колан, а коланите скъпи. Ей, това сега е панталон! Част от костюм е. При това контешки. Сигурно е обличан само веднъж на официален повод. Колко такива съм имал и повторно не съм обличал. Все не ми вярват, ама и аз съм имал славни времена. Премиери на книги, изложби, връчвания на грамоти от разни големци в препълнени зали, ръкопляскания и светкавици. Хубав панталон, ще ми стане, но не е за мен. Мачка се, къса се, утре друг ще трябва да си купувам. Да видим това? Жив парцал. Гледам хлапаците го носят, даже е и моден, ама може да съм голтак, но не съм лишен от естетическо чувство. Дори дупето ми да светне навън като светофар, това няма да го облека. А това е хубаво, но е работна дреха. Няма лошо, но има фирмен знак. От какъв на какъв ще си плащам да го нося, трябва да ми плащат те за рекламата. Я! Това! Не, не това не може да бъде. Откъде се взе! Прилича….Ама то не само прилича. Това си е космически скафандър. Знаех си, че всичко може да се намери в магазин за дрехи на килограм. Купувам го, удобно нещо. Нахлузвам го и питам продавачката как изглеждам. Дебеланата ме гледа похотливо, мига и ми казва, че е шит за мен. Търговски трик. Отвръщам й, че не е шит за мен, а аз съм роден за него. Тя е стара и доста отнесена. Дори и не подозира що за дреха е това. Дреха като останалите й се струва, а че е летяла в космоса е без значение, кой знае какво. Плащам й, смигам й, не забелязва. Тръгвам навън с походка на току – що слязла от самолета кинозвезда. Хората обаче не забелязват. Забързани са. Толкова извънземни вървят по улиците, че какво впечатление очаква да предизвика някакъв си космонавт. Преди малко даже видях едно. Дясната страна на лицето му бронирана от нанизани една до друга обици. Този не трябва да минава в близост до цех за приемане на метални отпадъци, че ще го дръпне магнита и ще висне като еквилибрист. Махнах му за поздрав, той също ми махна, даже се усмихна. Май забеляза, че като него не съм обикновен земен гражданин. Една майка ме показа на хлапето си, то засия. Тръгнах към тях, но потънаха в тълпата. Без да исках се блъснах в един едър младеж с як врат. Изръмжа ми: „Тъкмо си се приготвил. Един ще ти фрасна и ще те върна в космоса.” Момичето му го задърпа и ме спаси. Е, поне получих потвърждение, че е космически скафандър, а не съм облякъл някой моден костюм, от последните. Става ми ведро. Спомням си детските си мечти. Сълзи ми тръгват. Сантименталност ме залива. Топло ми става. Криле ми никнат. Чувствам се на седмото небе. Даже над него. В космоса. Излязъл съм от капсулата и се рея из космоса. Земята е толкова малка, че големите й проблеми никакви не се виждат. Синя и красива е. Струва ми се, че е толкова малка, че мога в шепи да я хвана. Разтварям даже ръце, но си спомням, че не е малка, а е много, много далече. После осъзнавам, че винаги е била далече от мен, че със скафандър или без скафандър съм се реял в орбита около нея, без да мога да стъпя здраво на крака. Витая в космоса. Виждам красотите й, но те са толкова далечни, толкова недопустими за мен, че само мога да охкам и да ахкам за тях, без никой дори да ме чуе, защото в космическият вакуум не може да се издаде звук, а освен това съм толкова сам в своята орбита. Става ми леко тъжно, но не върви да провеся нос с този скафандър, а на следващата пресечка ми провървява. Няколко стари квачки кудкудякат, размахват гневно юмруци. Мятат мълнии погледите им, а диоптрите им многократно ги усилват. Крещят ми. И се готвят да ме линчуват. Лека полека разбирам за какво става дума. Запушил им се е отходният канал. Този от тоалетните. В апартаментите им гейзери от кафява субстанция. Позвънили са още миналият ден, службите се бавили, обещавали идването на техен човек. Та в този ми вид, помислили ме за него. Сърби ме на едно място под плешката. Усетило е, то, че тук ще има почерпка. Дърпам се, привидно, обяснявам им, че съм частно лице и се занимавам със сходни, но не същата дейност. Бабките са готови да паднат на колене. Молят ме и ме увещават. Събират пари в една кутия от обувки и ги броят. Едната подгонва с тупалката дядото си, за да извади скатаните си за ракия пари. Това е нечовешко. Съгласявам се да свърша работа и без неговият принос. Пускам шлема, хвърлям се смело в канала и плавам ли, плавам навътре. Не е точно като в космоса, но това което правя още повече заприличва на живота ми. Дано ми стигне въздуха, досега все ми е стигал и никога не съм се замислял, че и това има лимит. Вадя боклук след боклук. Отприщва се вълната, едва не ме отнася, но рутина имам, знам кога стане ли твърде мощна лайнената стихия да изплувам навън.

Осквернен е скафандъра, но бабките се радват. Готови са да ме прегърнат, както съм си такъв. После един маркуч и малко по-силна струя и блясва костюма ми като нов. Да знае само летелият в космоса за какво му е използван костюма! Поглеждам и знаменцето на ръкава. Лошо ми става при мисълта. Поисках от една от жените бръснарско ножче за да го махна. Кой знае какво ще му е съдено още да претърпи. После броя парите. Радвам се на живота и тръгвам към любимата си кръчма.

Прав на бара стои Перископа. Той все пие бързо и на крак. Оглежда от високо масите. Не връзва приказка с никого. Не му и трябва. Той не е изпаднал пияница като повечето от нас. Има си работа и семейни задължения, знае си и две и двеста. В кръчмата влиза защото му е на из път. Бързо врътва едно – две, за да не го пита жена му къде се е бавил. Понякога остава и на третото, а много, много рядко да седне, но на стола до бара и да поговори с кръчмаря. Мисли си, че това е проява на особено великодушие от негова страна, но ако проявява някой великодушие това е кръчмаря. Перископът е досадник, качи ли градус спира на едно изречение и го повтаря около сто и четиридесет пъти и всеки път очаква отговор. Когато влязох тъкмо беше на границата на тази фаза. Съзря ме. Опули се, видях го как се ощипа. Не ме позна. Още бях със спуснат шлем. Обърна се към кръчмаря за да прецени по израза му дали вижда нещо странно, но човека беше виждал толкова странни неща в дългогодишната си практика, че прие и това като нещо обичайно. Перископът огледа масите. Хората обаче си бяха достатъчно пийнали и потънали в разговори за да обръщат внимание на разни космонавти и извънземни. Погледна ме пак недоверчиво. После се обърна към кръчмаря и тихичко каза:

-Не, недей да ми наливаш. Отказвам се. Повече няма да пия.

После бавно и страхливо премина покрай мен, когато стигна до вратата пролича желание да се обърне за да види дали още съм в кръчмата. Кураж обаче не му стигна, а хукна през глава да бяга.

„Жена му ще е доволна.”-мина ми през главата.-„Днес ми е тръгнало да спасявам човечеството и то без да се налага да излетя в космоса.”

Поръчвам си питие, а кръчмаря с усмивка ми казва:

-Две имаш от мен. Ако утре дойдеш пак в същият час, пак ще те черпя.

Много е доволен, че навлека се е изнесъл.

„Наистина не се налага да излетиш в космоса за да спасиш човечеството.”

Пия пет или шест. Съзнанието ми ясно, но когато излизам от кръчмата вървя като човек който дълго време е бил при условия на нулева гравитация и току – що се е върнал на земята. Изпълнило ме е чувство за възторг и поздравявам земните граждани. Доста са като Перископа. Мислят си, че само те ме виждат, а хората около тях не. Бързат да отминат и сигурно да вземат спешни мерки за здравето си. Мен пък ми е смешно и се чувствам велико.

Спира лунохода до мен и очаквам да ме прибере, но ченгетата само се засмиват и продължават. Някакво дете иска да се фотографира до мен. После и баба му поиска. Радостен съм и без да искам пак се блъскам в едрият младеж с якият врат.

„Абе, аз, казах ли ти на теб, че ще те пратя….”-с все сила ми нанася удар и после подскача. Забравил съм да вдигна стъклото на шлема, а то се оказва по-здраво, отколкото е предполагал. Това сигурно боли.

Вдигам рамене. Не исках да става. Продължавам си по улицата и тогава ме спира тя. Не е много млада, но се държи като млада. И душата й е млада. Вълнува се и ме прегръща.

-Знаех си! Знаех си, аз! Ще съм от първите на земята които ще осъществят контакт с гост от друга планета….

Толкова е радостна, че не искам да й обясня, че това е земен космически скафандър.

-Къде е кораба! Ще ме качиш ли на него, скитнико!

Чудя се какво да й отговоря. Казах й, че ми го е вдигнал паяка и едва след няколко дни ще мога да си го освободя. Тя пък ми каза, че ще направи протестен митинг – шествие. Разгневи се и за да я успокоя я прегърнах.

-Знаех си аз, знаех, че ще съм от първите които ще осъществят контакт! – сълзи от вълнение се стичаха по бузките й.

Като каза „контакт” изобщо не си помислих и че ще е сексуален. Повтори много пъти, че съм я отвел в космоса.

В полунощ си имах малко неприятна среща с мъжа й. Хубаво, че вече бях нахлузил дрехата си и само си говорихме с нея на чашка.

Човекът влезе. Изгледа ме. Запоти очила, а после пред мен, започна да й нарежда:

-За електротехника разбрах. За водопроводчика – повярвах. За кабелният оператор съм готов да повярвам. За компютърният техник от мен да мине. Но какво търси в дома ми този космонавт!

-Ама миличък….-започна да му се подмазва като котка и да му ги реди едни, каквито не исках да чуя, защото и мен щеше да накара да повярвам, че не съм спал с нея и да ме лиши от хубавият спомен.

Побързах докато са заети да се изнеса.

Тръгнах към моето място, под моста.

Спуснах стъклото на шлема. И се почувствах в своя космос. Скафандърът ме топлеше и пазеше от всичко. Защо не ги раздадат като дреха за бездомниците? Е, аз пък много искам. Не стига, че се спасявам, ами искам да спасявам из света. Зареях се из пространството. Една след друга гаснеха звездите – прозорци. Далечни, много далечни за мен светове.

Заспах.

През нощта е придошла реката.

Отнесла ме е, а аз на сън съм попътувал доста. Животът тече. Събудих се захвърлен от вълните край непознат град.

Излязох покрит с водорасли.

За да започна всички от начало.

E,всеки си изработва "скафандър" още в детските години,и след това се крие в него,за да се защити от света,обаче за първи път чувам някой да прави секс и да почиства тоалетните находката е добра.Харесват ми алюзиите,които правиш Но защо си си алкохолизирал героя?

E,всеки си изработва "скафандър" още в детските години,и след това се крие в него,за да се защити от света,обаче за първи път чувам някой да прави секс и да почиства тоалетните находката е добра.Харесват ми алюзиите,които правиш Но защо си си алкохолизирал героя?

Да, бавно, бавно изработваме свое защитно покритие, което ни помага да се смеем и когато ни се плаче, да живеем и тогава когато по-лека изглежда смъртта, да се наслаждаваме и в мигове в които бихме страдали и да ставаме по-силни когато изживяваме неща които биха ни убили иначе. Но малко или много, същият този скафандър, ни пречи да се докоснем до истинското. Необходимо зло, е....

Хубаво е от време на време да умеем да го събличаме....

Без, разбира се, да го губим, или да забравяме как се облича отново....

Благодаря ти...

Всички твои разкази ми харесват ...тези двата , а и Поетът ;Цветята на гордостта ,и другите ....Предполагам,че ще ни зарадваш в най-скоро време .

Благодаря ти. Ще ги пусна, ще пусна и по-стари, позабравени, но също хубави. А преди "Цветята на гордостта" мисля, че трябва да се пусне "Седем порти" и още тази вечер ще го направя.

Веднъж спаси един странник от смърт и той му разказа за неотбелязаната на картите планина, която водеше към небесата. Не тези небеса които познаваме, а истинските, които не виждаме. В тези които е заряда на промисъла и време не тече.

В тях може да се лети, може и да се плува, а също така може и да се крачи без опасност от падане, защото тежестта е на земното, а тези небеса са толкова далече от земята, че не се съобразят с нейните закони, а напротив в тях се създават законите на земята.

Странникът, без съмнение, не беше с всичкия си. Криеше се защото загрижени хора искаха да го вкарат в лудница, а тъй като беше див и свободолюбив зад решетките щеше да умре. И той го скри за ден - два, за да загубят преследвачите му, дирите.

Преди да си тръгне отново свободен и да заживее така както повелява сърцето му, а не загрижените за него хора, той благослови ръцете на своя спасител и рече:

-Планината за която ти говорих е в шепите ти. Когато утре заран ги разтвориш пред очите си, тя ще се разкрие зад тях. Е, аз си тръгвам.- рече и с няколко подскока изчезна.

Луд си беше, не будеше доверие, но любопитство предизвикваше и колкото и да изглеждаше екстравагантно нашият герой сви юмруци пред очите си, разтвори ги и зад тях се разкри планината. Скулеста, жилеста, саблезъба, с втвърдени преди векове преспи по острите наклони. Приличаше на огромно обезобразено от ослепителни накити лице, тъй блестяха снеговете й. Виждаха се от далече седем умопомрачително тежки за изкачване порти, но целият й вид, тъй страховит, вместо ужас будеше неистова страст. И той не успя да устои на фаталното й очарование. Ясно му беше, че тръгне ли по стръмнините й ще премине в други категории на съществуването и ще напусне завинаги низините на своето ежедневие.

Натъпка всичко което чувстваше скъпо в огромна раница и тръгна прегърбен по склона нагоре. Докато с болезнени усилия си вземаше въздух сам се чудеше как е успял да побере в товара си: любов, семейство, изкуството си, работата си, спестените пари които изтегли преди тръгване защото съобрази, че горе едва ли банките имат клонове, но пък паричните знаци важат навсякъде, десетки предмети със сантиментална стойност, усмивки на стотици жени повечето от които дори не познаваше, но освежаваха битието му, любимите търговски марки, самобръсначката и една бутилка от два литра и половина бира.

Сигурно странникът с магия му беше помогнал да вземе всичко това, но още преди първата порта, започна много да му тежи, а при навлизане в нея, безумно да тежи.

Реши, че са излишни за товара му предпочитаните търговски марки.

„Защо ми е тук имидж. Глупаво беше изобщо да го вземам и толкова да се уморявам."

Като хвърли ненужното се почувства лек като видение, понесе се нагоре с многократно увеличена мощ. Не усещаше как се меняха дни и нощи. Огладнееше ли камъните се превръщаха в хляб, ожаднееше ли листата се свиваха в чаши подобни на устни и като с целувка изливаха в устните му амброзия. Видя му се примамлива мисълта да остане сред горите на първата порта, ала изгарящо беше желанието му да продължи нагоре и да види.

Но когато започна изкачването на втората порта, раницата му пак натежа толкова, че крачка нагоре не можеше да направи, без да се лиши от част от товара й. Без да се замисли разтовари консервираните усмивки които го озаряваха и предметите със сантиментална стойност. Въздъхна.

Този път не му олекна толкова, дори натежа вътре в гърдите му защото знаеше, че облекчението ще е временно. Хлъзгаше се по камъните, коленете му пукаха и ругаеше, но когато покори и втората порта, седна на един камък и погледна надолу, вместо горд както очакваше, се почувства щастлив.

Уморен беше, но дълго не можеше да стои тук. Със сведени рамене продължи към третата порта. Когато отвори раницата за да изхвърли парите чувстваше болка за туй, че се е мамил, че е изгубил толкова години за да придобие нещо което само за един миг ще изхвърли като пречка, но в болката имаше екзалтация и може би свобода.

Преди четвъртата порта се лиши от изкуството си. Направи го по грешка. Искаше да изхвърли работата си, но двата плика толкова си приличаха, че невниманието му и сляпата случайност решиха кое да полети в пропастта. Натъжен продължи нагоре и на петата порта изхвърли работата която и без друго искаше да изхвърли още на четвъртата.

На шестата дълго пълзя и стена. Хапеше устни и трошеше нокти и колене в острите камини. Впиваше зъби в клековете за да не се свлече, но не можеше да си представи да изхвърли нещо от раницата. Останали му бяха семейството и любовта. Без тях всяка висина се обезсмисляше. Той желаеше заради тях и с тях да е горе, а те го дърпаха надолу. Шептеше им и ги увещаваше, но тук във висините, те бяха просто товар и не чуваха. Молеше душата си за още сила и тя му я даваше и даваше. Накрая се изчерпа. Свличаше се надолу. Ридаеше и откриваше сили не от душата, а от нещо далеч по-необяснимо което по-силно от него желаеше върха.

Сети се, че има голяма бутилка бира.

„Но тя не тежи. Два литра и половина. Нищо не е."

Отвори раницата. Отпи. Загорча му ужасно. По-скоро мисълта отколкото бирата.

„Няма да ми олекне. Ще трябва да изхвърля още нещо…"

Метна далеч в пропастта самобръсначката. Не за да му стане по-леко, а за да не пререже вените си. После съжали, че се е лишил от тази възможност. Набра сили. Направи още няколко крачки напред.

Свлече се. Запълзя, но тъй и не успя да се придвижи значително. Хрумна му да се върне.

„Защо ми е да стигна без тях горе…"

Но върхът беше тъй близо. Разколеба се. Хиляди мисли минаха преди да реши да изхвърли любовта.

„Семейството ми е по-важно! Тя си отива, но то може и без нея…"

И извърши фаталната грешка. Защото раницата стана по-тежка, а не по-лека. Любовта не беше го дърпала надолу, а помагала да върви нагоре. Поемала част от товара му. Преливала като сила в кръвта му. Окриляла го.

Загуби ум от болка. Постави внимателно семейството си между камъните. Забрави къде и продължи. По средата на седмата порта раницата му отново непосилно натежа.

„Но защо! Празна е!"

Обърна я обратно. Изсипаха се няколко зърна.

„Остатъци любов са!"-досети се-„От нея ставаше по-леко. От тях по-тежко."

Стисна ги здраво в ръката си. Плака дълго над тях. Докато бяха в него все още имаше любов, но наклонът пред него беше остър.

Хвърли ги и без раница продължи нагоре.

Стигна небесата. Обгърна го блаженство. Но той не го почувства.

Това вече не беше той.

Не беше изобщо човек.

Човекът остана по средата на Седмата порта.

Не знаеше, че са месоядни. Нямаха такъв вид в началото. Малки и клюмнали с убити цветове. Приличаха на плевели сред тревите. Учудиха го, защото растяха тук на върха, а и в този сезон. Всичко наоколо беше голо. Провираха се между камъните. Полумъртви, пипна ги – почти сухи. Жалки. Задържа за кратко пръста си докоснат по едно от тях. Нещо познато улови в допира. Нещо познато и приятно. Усмихна се. Гледаше надолу. Хижата не се виждаше, под очите му се стелеше мъглата. Плътна, напомняше на море. Групата беше там долу. През март да изкачиш този връх е рисковано. Никой не тръгна. Сам реши да го направи. Не отвори дума на никого, но всеки се досети, но дори един не се изкуси да го придружи, а беше изкусително. Все пак климатичните условия не бяха толкова лоши. Вярно склоновете стръмни, а сега и влажни и хлъзгави, маркировка заради мъглата не се виждаше, излишни рискове никой не поема. Самият той не им беше любител, но сега прецени, че е възможно, че иска да изкачи този връх през март, когато никой не го прави. Помисли си, че това ще е един различен връх. Непокорен още, непознат, а не същият този който само след два – три месеца, ще бъде стъпкан от стотици крака. Изобщо не беше трудно, дори го разочарова. Стори му се като всеки друг път. Само цветята. Тези странни цветя.

„Треволяци някакви.”-помисли си и ги изрови внимателно, тъй, че да не скъса коренче. Зарови в раницата си, чудеше се къде да ги свие така, че да не ги повреди. Цигарената кутия му се стори подходяща. Изсипа съдържанието й в джоба си, сложи малко пръст и много внимателно сгъна цветята.

„Нищо няма да излезе.”-сигурен беше-„Но ще ги запазя. Ще ми напомнят за това самотно изкачване.”

Когато се прибра в дома си, дори забрави за тях. Едва не изхвърли кутията в един от контейнерите покрай които минаваше. Сети се в последният момент. Дълго пътува, в автобуса беше пусната отвратителна музика. Съвсем изтощен, още щом влезе в стаята си, падна на леглото и потъна в сън. На другата сутрин го погълнаха задълженията. Цяла седмица мина докато си спомни, че е искал да посади цветчетата. Много не се грижеше за двора си. Не беше къщно гърне, обичаше планините, но обрасъл с плевели не го оставяше и от време на време засаждаше по нещо. Не беше сигурен, че ще се хванат, но опита. И за дълго те напуснаха паметта му.

Ходеше на работа. Срещаше се вечер с артистичната бохема. Сърфираше и уговаряше група за настоящ преход. Чертаеше маршрути по картата. На два пъти се срещна с първата си съпруга. Вторият път преспаха. Мило беше, не съжалиха. Обещаха си повече да не го правят, както десетки пъти си бяха обещавали. Веднъж се срещна с втората си съпруга. Не преспаха заедно, но се запозна с нейна приятелка с която завърза кратко и приятно запознанство. Изтече му наказанието и му върнаха шофьорската книжка, но напоследък не му се шофираше. Пътуването на два крака повече му харесваше, а за по-дългите разстояния, свикна на обществен транспорт. С повече хора се виждаше. С малко се опознаваше или чувстваше близък, но му беше интересно сред тях.

В това време, не обръщаше внимание, че цветовете растат. Стават красиви. Благоуханни, миришеха като всички останали цветя, но освен това на плът, пот и поквара, леко на водорасли, недоловимо на плесен. Приличаха на разтворени устни, алени не като роза или кръв, а точно като устни. Материята им предаваше необикновеният характер, на иначе обикновеният цвят. Нямаше представа, че мишките и къртицата на двора са вече изядени. На няколко пъти след дъжд, доста жаби бяха погълнати. Доста жаби и охлюви. Червеи около тях нямаше. Дори живеещият в двора, кротък смок, за който никой не подозираше, напусна уютният си дом и се настани през два двора, където не намери толкова подходящи за него условия. Няколко улични котки изчезнаха. Веднъж невъзпитаният кокершпаньол на дебелата комшийка се опомни без верижка, хукна да гони един оплешивяващ котарак, който определено го дразнеше, минаха през градината. Плешивият котарак кривна и се покачи на улука, кучето обаче повече никой не видя, а жената дълго и безрезултатно търсеше. През следващата седмица, той погледна към задният си двор и загуби ума и дума. Издаде дълго възклицание. Стори му се, че сънува. Стеблата им приличаха на снаги на нимфи. Разгърнатите им листа на похотливи усмивки. Дори му се стори, че долавя лек кикот. Нямаха нищо общо с жалките растения които някога посади.

„Не са намирали подходяща почва. Но това са, напълно непознати цветя.”

Без да разбира от ботаника и дори без да е градинар, можеше да го прецени. Оградата му и без друго беше висока, но поръча тухли и я направи по-висока. Искаше, без сам да знае защо, цветята му, да останат за сега тайна.

„Толкова жалки в началото. Толкова прекрасни сега. Цветята на самотното ми изкачване. Само през март, когато никой не изкачва този връх се опитват да растат, но за кратко им стигат силите, защото условията не са подходящи за тях.”

Мина известно време докато започна да ги нарича: „Моите цветя. Моите.” Топло му ставаше, вълнение го изпълваше, чувстваше се отново на върха, а аромата на цветята го изпълваше с възбуда. Горе долу, тогава му направи впечатление, че много улични котки изчезна. Дори плешивият хулиган вече не се виждаше. После изчезна и неговата котка – ангорската която много обичаше, но не толкова колкото сиамската, който изчезна още същата седмица. Когато ходеше на походи, даваше ключа на съседското момиче да се грижи за тях. Малката казваше, че сиамката е лоша. Но котката просто не излизаше от границите на къщата, нито даваше на друг освен него да я доближи. Просто си имаше характер който да я опази.

Изчезването й, освен, че го натъжи му се стори необяснимо. Замисли се, загледа се през прозореца, а цветята ухаеха на плът. Струваше му се, че сладостно мляскат. Целуваха въздуха и искаха да поглъщат.

Истината озари съзнанието му. Фантастично изглеждаше, но обясняваше всичко. Огледа се, дори пеперуди не се виждаха.

„Лястовиците!”-забеляза.

Тази година не бяха свили гнездо на прозореца към двора му. Винаги го правиха.

„Живеят само те. Моите цветове на гордостта!”

Сви устни. Реши да ги изтръгне. Стана решително, но тогава се замисли:

„А, ако греша? Ако ги обвинявам, само защото са уникални. Само защото са необикновени? Ако постъпвам като обикновен еснаф, който осъжда за всяко престъпление всичко което е вън от представите му? Ако....”

Макар и да изглеждаше очевидно, реши да провери. Накупи месо. Много месо. Телешко, свинско, пилешко, накупи и риби, и раци. Искаше да провери, ако ядат плът, дали е всякаква. Защо го интересуваше това, сам не можеше да отговори. Обясни си го с любопитство.

Когато отвори вратата към задният двор, тя изскърца. Толкова дълго не беше ползвана. След като укрепи оградата не беше влизал сред тях, само ги гледаше как растат. Вече надвишаваха човешки бой. За миг изпита боязън. Ухаеха силно. Ухаеха на страст. Дива мощ впечатляваше. Осъзна, че е възможно, ако са месоядни, да погълнат и него, но беше човек познаващ риска и способен да го поеме в редки случаи, дори когато този риск е леко над границите на пресметнатият. Миризмата го замай. Стори му се, че се разтваря с нея, че прави любов с няколко жени, че е на високо, на много по-високо от всяка точка която беше изкачил, от всяка точка която можеше да изкачи и изобщо може човек да изкачи. Отново се озова на онзи връх, но сега същият този връх се издигаше над материята, долу бяха останали познатите му, побояли се, а цветята бяха символа на границите на човешките възможности. Посърнали, че не са използвани, че не са засадени в дух в който да разцъфнат в най-красивите си цветове. Слънца играеха под краката му. Седем остри порти се издигаха. Струваха му се познати, макар не беше пристъпвал по тях. Като, че ли беше прелетял отгоре им, със затворени очи, без да го разбере, то усетил го като приятна тръпка в слабините.

„Наркотични са”-успя да осъзнае-„Ароматът им е наркотичен.”

Изля месото. Видя с очите си как стръковете се свиват, извиват се като змии над мръвките. Чу непознати звуци. Лакомо късаха мръвките. Тресеше се от страх, да не разкъсат и него, но те не го докоснаха.

На другата сутрин купи бензин и пожарогасител. Твърдо беше решен да подпали градината, а стане ли опасно да угаси пожара. Направи обаче фаталната грешка. Толкова приятно беше преживяването му сред аромата, че реши да го изпита повторно преди да се лиши завинаги от него. Колкото пари имаше даде ги за месо.

Този път не върхове, а недра се разтвориха. Земята разтвори бедра и му се отдаде. Глътна го в ядрото си, пое го в същността си и разцъфтя като идея с всичките и останали цветове. Излезе изтощен с чувството, че е обладал цялата материя. Всяка форма в природата му се струваше форма на неговата любима, а всичко направено от човек нейни украшения.

„Най-голямата, най-голямата наслада.”

Изтегли заем на следващият ден. Трябваше храна за цветята. За да му дават тръпката. Всеки ден ги хранеше и всеки ден те му даряваха неописуеми сладости. Ставаха по-големи и големи. Боеше се, че някой ден ще бъдат забелязани. Ревнуваше ги, но си спомняше, че тъй и тъй някога ще трябва да ги унищожи, защото са опасни. Само ден, само още ден да изпита онова което му дават.

Тъй дните се изреждаха. В тази година не отиде на любимите си походи. Работеше в отпуската, за да има с какво да храни лакомите цветя. Намери си и работа за дома в която да изважда още нещо допълнително. Продаде мебелите си, имота си на село. Престана да излиза. Да се среща с приятели и приятелки. Хранеше цветята, а те растяха и все по-гладни ставаха. Понякога биеха недоволни с листа прозорците му. Изкушаваше се да заложи капани за котки. Сънува на няколко пъти, че прави парти в дома си, кани всички в задният двор за да огледат цветята му, без да подозират, че ще се превърнат в тяхна храна.

Не се стигна до там. Цветята бяха приспособени да оцеляват. Когато станаха твърде много и твърде гладни се нахвърлиха едно върху друго. Гризяха се, бореха се, късаха се. Гледката беше и ужасяваща и вълнуваща. Приличаше на буря от цветове. Миришеше силно на пот, като при бясна любовна игра. Значително намаляха и отглеждането им за известно време беше по-лесно. Градината обаче беше печална. Значително оредяла. Грозно разкъсана. Цветята наранени. Нямаха вече същото въздействие. Грижеше се за тях като за деца. Сънищата които му даваха не бяха тъй ярки. Сърцето го болеше при жалкият им вид, понякога ги целуваше, понякога го хапеха. Говореше им, не го разбираха. Даваше и сетни сили градината да бъде възстановена, а възстановяването й беше далеч по-бавно отколкото създаването й. Траеше години. В тях застаря, спести много. Научи начини по които да си достави значително по евтино промишлени количества месо. В крайна сметка усилията му дадоха резултати и се отдаде отново на дивните преживявания. Мислеше си, че храната ще стигне до края на живота му, но се излъга. Запасите започнаха да привършват, а той вече беше уморен, значително престарял, по – трудно можеше да добавя следващи. Една вечер и последната порция беше хвърлена, а цветята все още бяха гладни. Знаеше, че ще се нахвърлят едно на друго. Въздъхна. Сълза му се отрони. Безсилен беше да го промени.

„Поне видях и се насладих на най-прекрасната градина.”-помисли си.

Отвори бутилка вино останала от отдавна. Не пиеше, пестеше дори от това за да има за цветята. Чашка изпи. Цветята бяха настръхнали. Готови всеки миг да се разкъсат.

„И без друго са опасни. Трябваше някой ден да се случи.”

Изпи втора чаша и сам не разбра защо реши, да излезе сред тях и да ги нахрани за последен път. Със себе си.

„Дали няма да го разтълкува погрешно?

Аз почти не го познавам и не съм дошла при него.

Само си пишем. Почти не ме познава. Не, че го лъжа, но мога и да го лъжа. Не, че ме лъже, но знам ли. Не съм дошла при него. Колата ми се повреди. На другаде бях тръгнала. Накъде и аз, не знам, но не дотук където стигнах. Не дотук и при него. Хич да не любопитства, че и аз не знам. Ще го срежа!

Колата ми се повреди и утре ще е готова. Нямат онази си част в сервиза. Ако я бях запомнила щях да му я кажа, за да не си помисли нещо.

Как безцеремонно ми даде ключа, само. Всъщност съвсем естествена проява, но нещо имаше в жеста му. Може и да си въобразявам, какви си ги мисля! Защо не потърсих хотел, ама и хотелите им са едни кокошарници. То не, че и дома му нещо. Дивашка бърлога, ако бях на осемнадесет или на двадесет чак да се възбудя. Само да не си помисля нещо. Той ми е приятел и толкова. Даже много не съм сигурна. Ама толкова е горещо. Климатикът скапан или само той знае как да си го пуска. Сигурно с манивела или го бута докато запали, може и със захарче или бонбонче да го подкупва, докато тръгне. Какъвто му е климатикът, май такъв му си е и живота. Мило момче изглежда, но е плах и объркан.

Не, че и при мен е нещо различно. Май така е с всички. По-млад е. Доста по-млад. Знаем си го. Всъщност въпрос на разбиране. По-млада по-малко погледи привличах. Сега, чак ми пречат да мисля. Пречат ми да бъда себе си, плъзгат се по прасците ми. И по-бедрата ми. Впиват се в гръбначните ми прешлени, хапят ме по шията и по рамото. Плъзгат се като езици по устните ми, като устни се допират до ушите ми. Като пръсти се докосват до бузите ми, а какво ли не правят с гърдите ми.

Писнало ми е, искам да съм непозната. В по-далечен град и от тоя, да съм по-малко позната с този който общувам, отколкото на този на когото гостувам до утре.

Да, искам да съм секси, коя ли не иска. Омръзна ми обаче да съм захаросана от желание, а толкова свикнах с тях, че от тази сладост съм наркотично зависима. Не знам вече, дали по мене губят разума си или се съревновават със себе си. Мерят мъжество и самочувствие, променят интонации и настроения. Готови са да подпалят даже домовете си. От деца и вяра да се отрекат, стига да го прошушна на ухото им, аз знам как, без дори да обещая нещо в замяна. Падат си по мен и сериозни и безгрижни. И пъпчиви и набръчкани. Много жени също.

И нали съм вдовица и безсрамница, раста в кариерата. Не е луд този който яде баницата. Достигат до мен слухове как и с кого и къде сме го правили, как и с кого и къде на коя чашка го е разказвал на някого, с подробности. Чак се възбуждам понякога като ги чувам. Често ме дразнят, но са необходимо зло. Кой би повярвал, а и аз не го желая, но истината е, че след смъртта на съпруга си, десет години минаха оттогава не съм го правила. Само веднъж със секретарката, но не знам може ли да се нарече. То просто и на двете ни беше криво. Бяхме пили, разбира се. Много ни беше криво и объркано. И побъркано. И май просто любопитство ни накара. Търсене на екзотичното преживяване или искахме да отмъстим на всички нерези който ни лигавят с погледи. Целите се нацелувахме тогава. Три години минаха след онази нощ, но още ми подскача сърцето като срещнем погледи. Сигурно и нейното. Добре, че вече не работи при мен, по –точно аз не работя вече там. Добро момиче, иска ми се да я взема при себе си. По-платено е значително и далеч по-перспективно. Мога да го сторя, а не смея. Мъчи ме, че мога да й помогна, но не знам какво ще се получи, ако го направя. Луди сме.

Само на него разказах тогава. Не я познава. Далече живее. Май не пестях думи и детайл по детайл всичко му описах.

Нещо ме подтискаше, но не осъзнах. Имах нужда да разкажа на някого. Само дано не го е изтълкувал погрешно и вече се надявам да го е забравил. И онези мои сънища да е забравил. Истински оргии бяха, чак и той ми се присъни. Казах му. И как така, дори не знаех как изглежда. После ми изпрати снимката. И странно, но наистина приличаше.

Сигурно е забравил тези глупости. Хайде идвай! В дупката ти ще получа слънчев удар. Толкова е горещо тук, че чак ми се повръща.

Идвай и да излизаме.

Помоли да те пуснат по-рано от работа. Излъжи шефовете, че съм ти гаджето. Вече ми е навик да бъда според думите на някого, гаджето. Един повече или по-малко, не е от значение…

Да часа е още, каза, че по принцип е до четири, ще се опита да излезе по-рано, но не е сигурен. Хайде идвай и да излизаме, че ще умра от жега…”

- Какво пък! – изрече на глас и свали блузката си.

Погледна недоверчиво към вратата. Той и каза да не се заключва отвътре, че после няма да могат да отключат. Бравата нещо била повредена.

„Ще чуя стъпките му и набързо ще се облека. Пък и да ги види, сега му се паднало. Ще му обясня, че е горещо и не се живее…А ако разтълкува погрешно, негов си проблем. Няма да му се усмихне нищо повече. . ”

Престраши се, влезе в банята. Като видя женската хавлия потръпна. Ревност и възбуда усети. После се засмя на себе си.

„Поне има какво да наметна. Като ме види в нейната хавлия…Негов си проблем…”

Дълго стоя под душа вдигнала глава. Струйките се стичаха и тревогите й чезнеха. Не мислеше, а мисълта и беше най-трезва. Учуди се, че е така. После реши, че ако още малко постои ще подпухне и на нищо няма да прилича седмица.

Облече розовата хавлия на непознатата. Тъкмо по мярка и беше. Само гърдите й съвсем не прибираше. Почувства силна възбуда, чак тревога. Уплаши се да не влезе сега. Представи си как ще му се отдаде…

- Какво пък!

Чак й отмаляха краката.

„Но какво ми става. Не исках!”

Усети каква е причината. Хавлията ухаеше на някогашната нейна секретарка. Момичето му ползваше същият парфюм. Замижа, остана малко с нея. После вдигна ръце и хавлията падна в стъпалата й. Три без пет. Намрази го. Ако знаеше само на какво я е подложил. Влезе ли неочаквано ще му каже:

„Няма да повярваш, но така се случи…”

Заслужаваше да влезе приятелката му и я види. Какво пък, толкова. Да не би да е с нейната хавлия. Просто се разхожда една жена, гола из стаята на приятеля й.

„Да се обличам, че в смешно положение ще изпадна…”

Засмя се. Облече се, но след по-малко от десет минути й стана по-горещо от преди. Стори й се, че черепа й е тенджера и мозъка й вътре ври. Изпита ужас, че ще я заболи глава. При главоболие мечтаеше за ядрено куфарче. Веднага би натиснала бутона.

„Само главоболие ми липсваше…”

Отвори хладилника. Там бяха бирите. Четири бири. Не посмя да ги пипне досега. Това бяха бирите на мъж който си идва от работа. И цял ден се е пекъл на бавен огън. Все едно да бръкне душата му, че и по-навътре. За далеч по-малки неща са се случвали по-тежки неща от разводи.

„Сам си го заслужи!”

Усмихна се демонично. Отвори едната и на един дъх изпи половината. След туй изсипа остатъка по себе си. Ледените струйки я разтвориха за вселената. Не издържа на изкушението й се обля с втората. Вече не й беше горещо, но хвърли отново дрехите, защото лепнеха. Извади от камерата кубчетата лед. Излегна се на креслото й започна да ги пуска по тялото си. Приятно й беше, чак й премаля и съвсем не мислеше. Ръката й се посегна несъзнателно към дистанционното на климатика и от първото докосване проработи.

„Не може да бъде! Работил е…”

Обърка се съвсем, но беше тъй приятна прохладата, че замижа и реши, още малко тъй да постои. И както й беше горещо отведнъж я втресе. Втресе я така, че затрака със зъби. Стана й така студено, че тихичко зави като вълчица. Изключи климатика, но още се тресеше. Погледна към хавлията, но беше мокра. Дрехите й в кухнята, също.

Не й остана нищо друго. Оправи леглото й се сгуши под завивките. Малко се стопли, но продължаваше да трака със зъби. Чувстваше се посиняла от студ. Привиждаха й се ледени поляни…

Когато вратата се отвори и той влезе…

Не беше друго, просто студ. Студ и нищо повече…

Извика му с пресипнал глас:

- Моля те, стопли ме….

* * *

Отдалечаваше се от града. Мислеше само, как час по-скоро да се прибере. Спомни си нещо, което изписа най-сладостната усмивка от десет години насам. Изби го от главата си и промърмори:

- Дали няма да го разтълкува погрешно….

Откачена си беше и се кискаше като горска птица.

Приличаше и на настръхнало котенце и на елемент от сервиз на богата

китайска династия, в аромата й имаше на няколко

подозрителни среднощни момичета едновремено, погледа й

често налудничав, а поведението непредвидимо. Наричаше се с

различни имена и всички на стари гаджета. Нямаше откъде да

ме познава и да знае миналото, в този град никой не ме

познава, никой и не бих заинтерисувал особено, това беше

великолепно защото и аз не се интересувах от някого.

Нямаше, нямаше откъде да знае за тези момичета. Случайно си

избираше имената. Съвпадение. В жестовете понякога ми

напомняше за някоя от тях, и в мимиките, в блясъка на

погледа, в някои типични като подписи привички в любовните

игри. Не, въобразявах ги. Скоро щях да стана побъркан като

нея, но тя се занимаваше с нейните играчки, даже се мислеше

за велика понякога, а на хората на изкуството им отива

леката откаченост. Правеше свещи. Дълбаеше ги, мачкаше ги,

оцветяваше ги и добиваха форми на тела, танцуващи и любещи

се, свършили танц или очакващи ласки, излежаващи се на

плаж, под душ, разголени и съвсем голи, неприлични,

еротични и съвсем естествени. Някои полуживотни, бикове,

жребци, котки и пуяци, но пак хора. Други като растения. По

двойки или на групи. Много бяха сладки, страхотно

въображение имаше в направата на еротичните свещи. Даваше

ги на консигнации в арт - магазините. Препечелваше по нещо

и когато я виждах щастлива като дете от смешните пари които

току що е взела ми ставаше много мила. Заразяваше ме с

радостта си и лекомислието си към всичко. Целият живот ми

заприличваше на нейните украшения. Имах чувството, че

нейните ръчички го правят такъв, крехък, почти безсмислен,

възбуждащо красив, създаден да пламне и да се стопи. Когато

я обземаха бесовете ставаше зле. Целеше с прашки отсрещните

прозорци, веднъж като котка се изкачи по антените до

покрива. Не знам как я издържаха колкото и лекичка и ловка

да беше, но не се случи най-лошото. На всичкото отгоре

капаците бяха отворени, домуоправетеля го нямаше и трябваше

да тичам да взема законният си пистолет и да стрелям по

катинара. Седнала на ръба клатеше краката си тананикаше си

нещо и разперила ръце сгъваше пръсти сякаш мачкаше свещ или

галеше…

-Ето, погледни ги…Те горят, искам аз да направя телата

им…-сигурно гледаше светлините на града.

-Не можеш да направиш тялото на всекиго по отделно.

-Говоря зад телата над телата. Това в което се лутат много

тела, наричи ги мечти или идеи или скапани квартали с

опикани от котараци и пияници мазилки. За това над

съзнанието където трепти едно пламъче което не можем да

осъзнаем.

Имаше температура. Нищо чудно, че говореше отнесено. През

останалата част от вечерта беше кротка, но на зазоряване ме

поля с кофа студена вода. За благодарност, че вечерта и

приготвих грог, завих я, масажирах я докато заспи и почти

до утринта не мигнах. Когато скочих от леглото вече я

нямаше. Толкова бързо беше изчезнала. Още кънтеше в ушите

ми птичето кикотене.

Вечерта аз вдигнах температура. Проснах се омаломощен. Чак

тогава се прибра и не помнеше нищо от сутринта, обръщаше се

и на друго име. Навсичкото отгоре прическата която си беше

направила наистина напомняше за момиче което имах и се

казваше така. Сигурно ми минаваха шантави мисли от

температурата, а тя говореше колко прекрасно е да имаш

температура, да тлееш като свещ, за теб да се грижи човек

който наистина се тревожи и те обича. Отмъсти ми, че

предишната вечер бях мил. Трябва да си призная, наистина си

беше приятно. Друг номер и беше да краде ключовете за

колата, да я зарязва, а сама да се запелее и точно тогава

да си загуби спомените. Намираха я на няколко пъти

безпаметна, а след това както вече се досещате се казваше

иначе. Замеряла ме е с предмети, правила си е художествени

експерименти със стените, изтривала ми е цял твърд диск и е

пращала идиотски електронни послания към всичките ми

приятели, залагала е бомбички в тоалетната да се взривяват

точно при пускане на водата и винаги се е случвало когато

имам важни бизнес-гости, нарязвала ми е костюми и ми е

пълнила одиколоните с меко казано неблагоуханни миризми.

Разтроивала ме е с плач, не ме е оставяла да спя с

шантавият си кикот, сменяла ми е сим-картата, изобщо не

мога да изброя щуротиите й, но изневярата нямаше да й

простя.

Никога не съм бил ревнив. И с първата си съпруга не бях.

Приех доста философски рогата, но се разделихме, защото

просто вече не можех да разчитам на нея. Съжаляваше, но още

я уважавах и даже малко я обичах. Преди това живеех с друга

която не изневеряваше, но ми даваше много поводи за ревност

която така и не изпитах. Даже шеговито я симулирах. Рядко,

много рядко и за много кратко ми се е случвало да бъда

ожилен от чувството. Сега обаче бях бесен. Не знам с какво

моята сладка ненормалничка до такава степен ме беше

обсебила. Може би точно за това, че беше различна, че не

вярвах нещо подобно да е достъпно до другиго, шантава беше

като моя скришна мисъл и я чувствах и толкова интимна.

Мълчах, а на лицето ми беше онази усмивка, онази която и

конкуренти и партньори и всичките ми момчета често срещаха

в кошмарите си. Знаех какво причинява, сам щях да се боя с

нея, ако не бях разбрал отдавна, че тя вещае лошо наистина,

но не и за мен. В такива моменти не знаех какво точно ще

сторя, мислите ми и движенията ми бяха твърде бързи,

осъзнавах ги след време. Като, че ли си спомнях филм,

действах точно, сухо, аналитично, често дори жестоко.

Психически пригазвах човека пред мен, нямаше смисъл да му

посягам, но ако се наложеше щях и да го убия. В такива

мигове нямах сърце, иначе съм доста лирична натура. Жена не

ме е довеждала да подобна криза. Животът да.

Несправедливостите също. Неща които са по-силни от мен, а

искам да променя, понякога са успявали, но жена никога е

успявала. Класическа сцена. Бях се върнал ненадейно. Тя в

леглото, гола и рошава като мушкатото на дърт пиянка и нещо

скърца в гардероба. Стана ми и обидно, и противно, и

безсилно. Чак се почувствах дете, а после ми помрачня.

Усмихнах се. Целунах я Юдино по бузката, преди да убия

онова което беше в гардероба и да я накарам да се разкрачи

и да пикае отгоре му. Отворих вратите…

И това вече не можах да издържа.

Предсатявах си някой лигльо с травиститски китки и зализанка

физиономия, космат нерез с мустаци на сом и топче на оная

работа или черен жребец с паламарка колкото яда ми, сигурно

ми е минало през ума, че ще видя добермана на комшията,

пони от зоологическата градина, робот, всичко друго, но не

и това.

Отстъпих стреснат.

Това беше лудост.

Извън границите на рационално, извън всичко което ми е

минавало през алкохолни пари и юношески фантазии.

Неочаквано. Фрапиращо.

Той беше при всички случаи по-красив или колебая се…

Можех да го смачкам и за миг си помислих, че ще го смачкам,

но това беше след като осъзнах какво става.

Преди това беше учудването и объркването. Сигурно е траяло

секунди, но ми се стори, че сънувам кошмар, че цял живот

досега съм сънувал кошмар който ме е довел до този етап в

който е крайно време да се събудя.

Спомних си много стари кошмари. Имах чувството, че и този

съм сънувал, но не бях сигурен.

Взирах се. Взирах се в себе си. Стоях и се гледах. В

гардероба бях аз. Малко по-красив и по-нежен. По-топъл и

крехък, но бях аз. Не мой огледален образ. Това нещо беше

тяло, но аз нямам близнак.

Трябваха ми няколко безкрайни секунди да осъзная, че това е

мой восъчен двойник.

Показалецът му не беше съвсем завършен. Очите му бяха

по-тъжни. Скулите не толкова остри, леко сладникави даже.

Устните с по-силно изразена чувственост. Много си

приличахме, но не бяхме съвсем идентични. Това беше мъжът с

който тя живееше, на който правеше номерата си и който

обичаше. Восъчният, топлият, идеализираният. Този който

виждаше в мен, а не този който бях. Този който може би

понякога ми се искаше да бъда, но който разрушавах защото

не можех да си го позволя. Красавец. Какво търси в

гардероба като е в апартамента ми и как тропаше като е

восъчна фигура. Сигурно му беше станало топло, разтопил се

е, отмалели са му коленцата и се е килнал. Стана ми смешно

като видях как му е натежала онази работа. Опънала се

надолу разтегнала се и съвсем обезсилена. Поне в това го

превъзхождах.

Усмихнах се, вече съвсем различно. Обърнах се към нея и

видях, че и тя ми се усмихва съвсем различно. Сега вече

наистина беше непозната. Далечна, чужда и охладняла. Права

беше да ми се сърди. Усетила е какво съм си помислил, каква

съм я помислил, как съм се почувствал. Усмихваше се, но я

болеше. Беше по-красива от всякога, но красотата й бе

изписана от болката.

"Какво толкова! Нормално е да те ревнувам. Обичам те."-исках

да й изкрещя, но и себе си не можех да излъжа.

Имаше много, много други неща. Той изглеждаше иначе, така

съм й изглеждал и аз, но изведнъж влизам в стаята друг,

непознат, този който съм истинския.

Преклекнах до нея. Притисна главата ми към тялото си.

-Глупаче.-промърмори, по гласът й разбрах, че потиска плача

си-Липстваш ми с твоите постоянни пътувания. Докато работя

над него, ти не ми липстваш. Знаеш ли, хайде да се любим.

Не мога да го правя с него. Той ще ни е свеща.

-Не. Недей.

-Свещите са ми за това. Да трептят и се топят докато хората

правят любов. Хайдееее.-изведнъж се промени, стана

дяволита. За няколко минути ме доведе до лудост.

Не помня кога запалихме огромната свещ. През дивашката

възбуда и наслада виждах как той, идеала й за мен с топи,

обезобразява, изродява, килва се смъртоносно ранен,

смъртоносно болен, става още по-грозен и по-жалът и ни

озарява със светлината си, а това още повече ме възбуждаше

и се любехме докато огромната свещ се стопи. После си

шептяхме до зазоряване.

"Знаеш, че трябва да си тръгна, нали?"-рече ми накрая и се

съгласих.

Целунах я по косата. Гледах я за последно как се облича.

След туй в пода, от този който обичаше бе останала

безформена маса разтопен восък.

Познато, познато... И аз бях до средата на седмата порта. После зех, че паднах.

Уникален си...

Страхотно е!

Благодаря ви.

Колкото по-дълго траяха отношенията ни толкова повече хлътвах в нея.

Иначе беше хубава, но сива. Дълго трябваше да се взира в нея човек за да я открие. Като мъгла беше която се разтваря. Като полярен изгрев който бавно настъпва. Унасяше ме, придърпваше ме към себе си. Вече не можех без нея, а в началото просто я съжалявах.

Появи се в компанията ни кой знае откъде.

Хеви – метъл, бира, секс и безпаричие. Бягства от къщи и издирване с полиция, автостоп и изпити които или взимахме на магия или отлагахме. Търсене на свобода, закопчани ръце към беседката в някое районно. Иначе нищо сериозно. Весело бе, замътено като през халюцинация. Силно претенциозно, а безпринципно. Съществуването заради самото съществуване. Щуротии и надежди. Всички красиви, млади и умни. Тя беше като грозното патенце сред нас.

Нямаше метър и шестдесет. И имаше огромна гърбица.

По-голяма от тъпкана раница. Като че ли на гърба й растеше още един човек. Или беше бременна с чудовище. Как я мъкнеше, истинска загатка на природата. Гърбицата изглеждаше по-голяма от самата нея. Обадеше ли се проявяваше чувство за хумор, но в повечето време мълчеше. Пиеше по-малко от останалите момичета и повече от някои от момчетата. Не пушеше и беше бледа. Изглежда нещо боледуваше или гърбицата й беше много тежка. Някои я нарече камилата, но си изяде шамарите още същата вечер. Кой знае защо шегата ни се стори гадна. Иначе всички си имаме идиотски прякори и даже се гордеехме с тях. Мандажата, Сливата, Гъбата, Миризловкото и моят който не означаваше нищо, но си беше смешен като звучене. Тя остана без прякор, но да и викаме камилата, не вървеше. И в лицето леко напомняше на камила. Дълги тънки устни. Весел непроницаем поглед. Насмешлива мъдрост. При първи поглед беше отблъскваща, а после ставаше симпатична, много симпатична.

Другите момичета сваляха обаче наред. Смениха най-малко по двама от компанията. Приемахме с уважение интересът и изборът им. И не беше рядка гледка, пренебрегнатото гадже да стои на една маса с бившата си и новият й приятел. Да бъде черпен от тях или да черпи. Ревност и кавги на интимна почва не ставаха. Понякога имаше депресии или някой намразваше всички, а с нас и цял свят, затваряше се в къщи и след седмица излизаше, за да обере точките с новата с приятелка или да се напие като кретен, да направи някоя глупост и да го пратят за две седмици на принудителен труд. Имаше и остригани от яд коси, но конфликти не ставаха. Тя за разлика от всички момичета беше напълно лишена от внимание. Забелязвахме я, знаехме я, общувахме с нея, ценяхме я като един от нас, обичахме я по своему, но не гледахме на нея като на жена. А тя беше. И един ден си го помислих. И ми стана мъчно. Мислех си, че ще я ухажвам малко за да й вдигна самочувствието и да върна вярата й в радостта, но се увлякох. Излизахме все по-често. Все по-често страняхме от другите. Започнах да ревнувам, а не бях ревнив. Никак даже. Радвах се като ми дръпнат гадже. Тъпо звучи, но е така. Твърде жалостив съм, а не исках да се обвързвам. Съзнавах много ясно колко съм млад, но и колко съм възрастен и че едно по-сериозно приключение може да доведе и до сериозни промени в живота. Каквито не ми трябваха. А да си го кажа открито, нямах душа. Предпочитах да ми бягат сами. С нея обаче нещата се задълбочиха. Мъглата от лицето й започна да се вдига. Като, че ли имаше дузина изрази под видимият. Какво говоря дузина по дузина. Имаше безброй същности и всяка следваща по-обаятелна и по-красива. Камилата чезнеше, под нея се откриваше екзотика. Пустош с фереджета. Падаха и откриваха знойни лица. Забранени видения, сред палми. Чезнещи и появяващи се миражи. Следвах я в тях. Галейки с пръст лицето й се опитвах да стигна до душата й. Седмица ми бе необходима докато я целуна. После стана по бързо. Целуваше цялото ми тяло. Тя не се събличаше. Смущаваше се. Нямаше нужда да казва, че не е спала с никого до сега. Знаех го. Но и това което ми даваше беше върховно. Побъркваше ме. После мислеше, че ще я зарежа. Нямах причини да го правя. Хлътнал бях и с месеците които последваха хлътнах повече. Останалите не ме разбираха, но ни се радваха. Започнаха и други да гледат на нея като на жена, но този път нямаше да я отстъпя, нямаше. Въпреки, че тя с поведение показваше, че само гърбицата я различава от останалите момичета в компанията.

Брат ми си купи нов мотоциклет. Старият ми подари. Мечтал бях за този ден от години, но още на следващият продадох на двойно по-ниска цена возилото. Исках да отидем някъде с нея. Лято беше, нямахме ангажименти. Знаех, че ще приеме, а и я поставих пред свършен факт. Казах, че всичко е уредено, хотелите са платени. Лъжех, импровизирах. Исках само да избягаме от останалите. Да бъдем сами където никой не ни познава и да падне и последната бариера между нас.

Все повече се разтваряше лицето. Виждах, че е по-хубава от всички останали с които се бях сближавал, от всички които изобщо познавах. Имаше една непозната хармония в чертите й. Неистово привличаше и приличаше на истинска жена, а не на момиче като останалите.

Намерих едно бунгало на двадесет километра от морето. Поне беше тихо иначе пълно с всевъзможни малки, хапещи твари. Първата нощ спахме един до друг. Пак не стигнахме доникъде. Макар да се давеше от пот не сваляше дрехите си. Страх ме беше, че ще получи топлинен удар. Не пожела да отидем на плаж. Преди пладне заваля. Затрещяха гръмотевици. Гушна се като уплашено котенце в мен. Наблизо падаха мълнии. Честно казано и мен чак плашеха.

Галех я. Търсеше сигурност. После от милувките или от страха от природната стихия се промени внезапно. Пръстите й се впиха в мен с такава страст каквато не бяха го правили. Целуваше по друг начин. Дори уханието й се беше променило. И косата й изведнъж като, че ли бухна.

Започна да се съблича. В мракът внезапно бе озарявана от светкавиците и виждах, че изглежда далеч по-уродливо отколкото предполагах. Гърдите й не бяха големи, но все едно имаше още едни, далеч по-пищни на гърба си. За миг потръпнах, но желанието ми към нея беше толкова силно, че дива възбуда измести отвращението. Целувахме се и се галехме дълго. После ме постави седнал на креслото. Разтвори бедрата и ме яхна. Влажна, дива, бясна като вакханка, сякаш препусна. Все едно не и беше за пръв път, а го правеше често и го обичаше, а наистина й бе за първи път.

Приближавахме края едновременно. Но преди да стигнем. Чу се шум като късане на дреха. Тя изкрещя, но болезнено. Не беше от оргазма. Захапа ръката си. Блесна светкавица и с ужас видях, че целият таван е опръскан с кръв. А в следващият миг над мен се разтвориха огромни криле.

Гърбицата и се беше пръснала. На нейно място махаха възбудени огромни криле.

Смееше се над мен в дива възбуда. Доведе и мен до непозната степен на екстаза.

Стоях обезсилен на креслото когато тя замаха с криле. Полетя в стаята. Блъсна с ръка прозореца. Нададе крясък на птица и се издигна в мрачното небе.

На два пъти проблесна и я видях как се стопява в далечината.

После изчезна зад облаците….

Познато, познато... И аз бях до средата на седмата порта. После зех, че паднах.

Пожелавам ти отново да щурмуваш върхове които няма да ти отнемат твоето Себе Си, както се е случило с героя ми....

Нямаше да стигне до затвора.

Ритаха я малки и големи, мъже и жени. С бастуни и метли я удряха. С боси пети и ботуши я стъпкаха, а патрулката се бавеше въпреки, че мелето пробуди цял квартал.

Доколкото можеше се пазеше.

Свита на топка покриваше с ръце главата си. Въртеше се в различно посоки, но ударите идеха от всички страни.

Беше почти дете, най-много на тринадесет. Бяла кожа, много светло руса, почти сребриста коса. Толкова крехка, че беше учудващо, че още понася ударите без да се е пръснала на парчета. Побойниците бяха най-малко двадесетина, повечето мургави, някои доста засукани, други голи и боси.

Видях как един малчуган грабна откъртена тротоарна плоча и тръгна към стълкновението.

Въздъхнах, не ми беше работа да се бъркам, малката изглежда крадеше в техен периметър, но ако я убиеха пред очите ми, щяха да ми развалят настроението.

Голям късметлия съм. Исках спокойствие, поне час да слушам ромоленето на реката. Нищо повече. Точно тук и сега ли му беше мястото на това аутодафе.

Викнах. Неколцина ми се озъбиха. Аз това и очаквах. Извадих пистолета и стрелях на педя над главите им. Разхвърчаха се като молци.

Тогава се чу сирената на патрулката. Мъчеше се да се изправи, но твърде много удари беше понесла.

Патрулката приближаваше.

Не ми хареса да я прибират. Доста време се забавиха, а са знаели. Оставили са време за саморазправата, защото явно получаваха процент от тукашните бабаити. Не беше честно да приберат нея. Тя се опита да открадне като всички тук. Те се опитаха да я убият.

-Не ми е работа!-промърморих си.

Грабнах я на ръце. Тежеше колкото мокра възглавница. Изгледа ме учудено. Казах й да мирува и внимателно я поставих в колата. Можеше да има мозъчно сътресение. Когато ми се усмихна ми се стори малко вероятно.

-Къде ще ме водиш?-попита ме, без страх и без много любопитство.

-Мисля, че за теб няма значение.

-То няма…Наистина.-гласът й беше твърде нежен за циганка от улицата. И с тази руса коса…Не приличаше. Изобщо не приличаше.

-Аматьорка си, май.

-Разбира ти главата. Кво ме зяпаш такъв?

-Руса си.

-Баба ти е руса. Аз имам златни ръце. Вземи ме за твоя. Богат ще те направя.

-Не си толкова добра, щом те пипнаха.

-Тези нищо не разбират от крадене. Без да искат ме сгащиха, ама съм много по-добра крадла от тях…Ще ти докажа…

Не й отговорих. Пуснах си музика. Едва ли Джо Кокър й беше познат, ама тези душата им пее. По-добре е да слуша и си тананика отколкото да ми говори. Бръмчеше ми главата и без нея. Бръкнах в джоба, имаше свити банкноти. Доста бяха, не знам колко. Казах й да ги прибере.

-За проститутка ли ще ме изнасяш?

-Това е идея, но не.

-Вземи ме за твоя. Ще ти крада. Искам да ти платя.

-Не искам да ми плащаш нищо.

-Мога да ти духам.

Кипнах. Без да знам защо. После ми стана смешно, но й рекох спокойно:

-Не искам да ми плащаш нищо! Ясно?

-Не знаеш кво губиш.

Обидена на заприлича на голяма и ме разсмя.

-Ти имаш ли си жена?

-Да. Имам.

-Глей го ти. А деца. Имаш ли си?

-Да.

-А защо искаш да умреш?

Стресна ме. Откъде…Не, не можеше да знае. Някакъв цигански трик.

-А ти защо си руса?

-Албинос съм.

-Не си. Лъжеш.

-Не знам какво съм, ама и ти не знаеш. Не знам защо съм руса, а ти защо искаш да умреш.

-Дължа много пари.

-А защо ми даде?

-Казах ти: много.

-Ти много ми даде.

-Престани! Много. Ти не знаеш!

-Мога да крада за теб и ти да си ги върнеш.

-Не искам никой да краде за мен. И аз не искам вече да крада за някого. Ясно?

-И ти ли си крадец?

-Да. Бъркам малко по-дълбоко.

-С компютър ли?

Имаше интуиция. Всичко надушваше. Все едно четеше мисли.

-Почти. Няма значение. Просто няма да ми видиш ръката в нечий джоб, но си е там.

-Ти ме уби, бате. Много…как му викате…енигматично, говориш.

-Енигматично ли? – засмях се-Ходиш ли на училище.

-Енигматично.-отвърна ми и се засмяхме и двамата.

-Към морето отиваме, нали?

-Да. Но където кажеш ще те оставя.

-И ти си един мъж. Мога да ти помогна. И ти да си върнеш парите.

-Невъзможно е, сладурче.

Настръхна като котка. За минута промени облика си и изглеждаше двойно по-възрастна. Гневна, изтичаше яростна стихия от нея. Сияеше от гняв.

-Няма невъзможно. Няма. Няма. Ясно? И ще ти помогна. Няма невъзможно…-енергията й изтече, сви се като коте и почти проплака-Ти си тъп.

-Можеш да ме оставиш вече. Минахме табелата. Каквото можах помогнах ти. Повече не мога. От там нататък си ти?

-А ти?

-Какво аз. Пак ще крада.

Кимнах с разбиране и спрях колата.

Нямах намерение да навлизам в града. Намерих едно скалисто място. Заслушах се във вълнолома. Затворих очи.

Допрях дулото.

Тъпо беше.

И натиснах спусъка.

Щракна.

Дръпнах затвора. Не изскочи патрон. Но пълнителят трябваше да е пълен. Без куршума в дулото който бях изстрелял за да сплаша нападателите й.

Къде се бяха запилели патроните.

Тя?

Но пистолета беше в кобура под мишницата ми. Как ще се протегне до там. Ще го извади, ще извади патроните от пълнителя и ще го постави обратно.

-Не! Не може. Това е невъзможно.

„Няма невъзможно! Няма…Ти си тъп…Каквото успях помогнах ти, нататък си ти…”

Засмях се.

-Глупости.-промърморих.

Бръкнах в джоба до кобура и намерих сгънати парите които й бях дал.

Странно е крадлива циганка да върне пари, но това с пълнителя е невъзможно…

Но къде са, къде са патроните!

Не, не мога да умра без да разбера направила ли го е или не. Ще я намеря да я питам…

На пръв погед приказно,но всъщност има дълбок смисъл,поука и кара читателя да се замисли...Подобно нещо може да бъде написано или от много мъдър човек,или от много изстрадал... а може би по-малко и от двете-не знам.....

Браво cefules

На пръв погед приказно,но всъщност има дълбок смисъл,поука и кара читателя да се замисли...Подобно нещо може да бъде написано или от много мъдър човек,или от много изстрадал... а може би по-малко и от двете-не знам.....

Браво cefules

Аз също не знам...

Често имам чувството, че героите ми са по-мъдри от мен, сюжетите ми са по-мъдри от мен.

Разтварям едно или друго състояние в разказ и от него се получава нещо изненадващо и за самият мен....

Благодаря ти....

Нямах си работа, затуй ги създадох. Бяха двуизмерни и живееха в една

тава. Сложих им една пирамида от стъкло-просто за да видя дали някога ще

намерят начин да стигнат на върха. Заложих им стремеж да го търсят.

Раздразниха ме, когато тръгнаха от четирите страни на пирамидата, но тъй

като бяха двуизмерни, не разбираха какво трябва да правят минаха под нея

и започнаха да водят войни. Вбесиха ме. Реших да не се занимавам с тях.

Излязох да изпия бира-две. Това бе единственото ми удоволствие и

единствения повод да изляза от лабораторията си и да поговоря с някого.

Обичах да говоря с пияниците. Лятно време сядах в кръчмата: “Ритнатият

дракон”, където се събираха най-много любители на фантастичното питие,

защото тук беше най-евтино. Имах слабост към това заведение. Чувствах се

на мястото си. Освен тук, само в лабораторията си се чувствах така.

Разликата беше, че можех да говоря с някого. Не понасях другите учени,

защото бяха плеизоазаври и пуяци с ограничен интелект. Вярна е, че не

всеки може да бъде гений като мен, но ме дразнеше надутостта им и липсата

на въображение. Посетителите на “Ритнатия дракон” са други. Не можеш да

предвидиш хрумванията им. Един например, като ходеше по малка нужда/ а

това правеше често при количествата бира които унищожаваше/не отиваше до

близката тоалетна, а до една от колоните под моста. Все се каних да го

питам защо го прави и все отлагах. Опитвах се да отгатна, но не можех.

Представяте ли си-аз, геният Паранак-да не мога да прозра нещо толкова

елементарно на пръв поглед! Какво казахте? Да, разбира се. Не познавате

гений с такова име. Естествено! Вие сте също едни...как да ви

кажа/?!/двуизмерни. Не можете да гледате в дълбочина и аз не бих рискувал

да бъда откровен с вас. Ще стане като тогава когато оставих племеника си

сам в къщи. Имах една златна рибка, която много обичах. Бях дал цяло

състояние да си я купя и тя бе най-добрият ми приятел защото предпочиташе

мълчанието пред говоренето на глупости. Та...племнникът ми я извадил от

аквариума и я пуснал в епруведката със сярна киселина-да види какво ще

стане...Пак добре, че не беше бръкнал под аквариума за да извади

дискетата с формулата, е няма да обяснявам каква, но мога да кажа, а вече

не е и тайна, че племенникът ми, откакто порасна, се занимава с трафик на

авангардни оръжия. А за рибката все още ми е тъжно...

За това нито едно мое откритие не е излезло на бял свят. И няма

вероятност да излезе-вече съм на осемдесет и две години, два месеца и

седемнадесет дена, а нещата откакто бях на двадесет не са се променили с

добро и с 0,000001. Знаете или не знаете-аз си оставам гений.

Единственият на когото не успяхте да подпишете смъртната присъда, защото

той осъзна кое е свръхгениалното. Това е бирата!

Онзи мой приятел пак отиде под моста. Вече ще го попитам- щом се върне...

В този момент часовника ми зазвъня.

“Боже Господи, цели два часа съм оставил двуизмерните без наблюдение!

Какво ли са сторили?”

Бегом се върнах в лабораторията и се стъписах. Цялата тава беше във

въздушни пирамиди. Бяха си измислили пирамиди, а истинската не

забелязваха. Катереха се по своите и пльосваха обратно, защото си е

трудничко да се катериш по въздуха. После пак започнаха да се бият и да

рушат пирамидите. Оставих ги да си играят, отново тръгнах към бирарията.

Исках да видя най-после онзи дето ходеше под моста, и да задоволя

любопитството си. Този път обаче го нямаше. Поръчах си три бири.

Двуизмерните ме бяха ядосали. Не можеха ли да измислят нещо друго освен

да се бият? Какво-о-о?!Пак ли се опитвате да ме апострофирате?

Двуизмерните са разум, нека си помогнат сами! Помогна ли им аз не знам

как ще се отрази. Те имат свободна воля и последствията ще са

неконтролеруеми. Навремето, когато бях млад, ми се искаше да помогна и на

вас, но вие сте като двуизмерните. Имах една приятелка. Беше грозна,

кротка и вълшебна, но се измъчваше. Тогава направих едно огледало в което

виждаше само хубавите си черти. Заряза ме. Стана метреса. Доколкото знам,

всичко й било окей, но...огледалото се счупило и тя се самоуби.

Таргъс бе мой голям приятел, който не можеше да понася, че все го бият-

беше слабоват. Затворих се в лабораторията си и открих един хорман.

Инжектирах му го няколко пъти и Таргъс стана като Голиат. Много се

радвах, че бях го направил щастлив, но няколко години след това се записа

наемник. Не си и спомням къде отиде. И погребението му не си спомням

добре...Не се обвинявах. Но реших да не помагам вече на никого. Беше ми

кофти в онзи ден и прекалих с бирата. Почувствах се по-зле, тръгнах да се

прибирам. По пътя видях един просяк-инвалид. Беше ми зле и действах

необмислено. Бях добър екстрасенс и му казах: “Хайде, приятелю, стани и

ходи!”. Онзи се изправи, изкрещя няколко пъти, после грабна патерицата и

ме подгони. Налагаше ме здраво. Някой му викна: “Защо го биеш? Той те

излекува...” Оздравелият продължаваше да ме бие, то вече крещеше: “Абе,

някой да ти е искал да ме лекуваш? Защо се бъркаш? Знаеш ли, че сега от

глад ще умра?!”

Този беше последният път, когато се опитах да помогна. Двуизмерните са

като вас. Не искам повече да рискувам- с никого...Предпочитам да си пия

бирата.

Допих си поредната бутилка. Върнах се в лабораторията и изпратих послание

до двуизмерните. Обясних им коя е истинската пирамида и им казах, че

войните са много лошо нещо, че към тях ги потиква мой двойник от

огледалния свят, който желае тяхната смърт. Онези още повече се сбиха.

Сигурно ще е временно. След това което им казах, не ми се вярва да

продължат да бъдат неразумни.

Върнах се в “Ритнатия дракон”. Поръчах си още три бири и реших временно

да забравя двуизмерните. Като че ли обаче ги бях обикнал, все за тях

мислех. Все пак те живеят. Любявт се, тичат, умират, пият някакъв аналог

на бирата, имат свои безсънни нощи, свои пропуснати изгреви, свои сълзи и

смях. Опитват се да изкачат пирамидата, а някои може би откриват

пирамидата в себе си и са щастливи. Имат глупави академици, имат наемници

които с усмивка грабват автомата и умират безсмислено, имат си пияници

непризнаващи тоалетни. Фукат се с дрехите и ерогенните си органи, мислят

за новото си жилище, за мен и моя измислен двойник от огледалният

негативен свят. Пишат книги, суетят се, слушат музика. Разсъждават за

вселената и търсят чужд разум...

Разплаках се. Боже Господи, какво създадох?! Разхълцах се. Ще се грижа за

тях-колкото да са ненужни и глупави.

Забравих загадъчният пиян, дето все ходеше под моста. И бирата не бе ми

толкова вкусна. Мислех си за двуизмерните. С тях ще съм щастлив. Те имат

нужда от мен и от моята сила. Те ще бъдат по-добри от вас, защото аз ще

ги възпитавам. Ще видите!

...Подскочих когато видях тавата. Беше почерняла от битки. Сигурно бяха

открили свой аналог на ядрено оръжие. Сега се биеха за пирамидата...Май

бях допуснал грешка, -като им я сложих. Ще е по-добре да я махна...

Така и сторих, но изглежда, ще мине много време, докато обстановката се

неутрализира. Не е ли по-добре да го използвам, по точно-да го убия в

кръчмата?

Тази кръчма вече не ми беше толкова приятна. Какво ли бе се случило с мен

за няколко часа? Може би бях открил върха на пирамидата в себе

си...Усимхнах се. На малко повече от осемдесет да намеря случайно това,

което се бях отказал да търся...

Напивах се. Свечеряваше и уличните лампи една след друга се събуждаха.

Някога-много отдавна, когато бях все още много млад, те бяха единствените

приятели, което споделяха безсънието ми и ме питаха защо не спя. Сега ще

им отговоря и безсънните нощи ще свършат. Дали някой двуизмерен не се е

разприказвал с лампите?

Появи се Лудата поетеса. Често се навърташе около кръчмата и много

глупаци и се подиграваха, не тя не рабираше. Беше около

четирийстегодишна, винаги облечена в абитуриентската си рокля. Бе много

мила и досадна с нейното говорене без пауза:

-Здравей, Пар, кога ще пораснеш? Погледът ти пак е потънал някъде. Виждам

как танцува, как сънува, как бълнува. Как лети, как тайнствено шепти.

Виждам как е избягал от теб и вече почти не е твой поглед, а ти не

усещаш, че там където е, му е студено. Върни си го, Пар. Върни го...

Дано не заговори за своя приятел Макс, че...

-Знаеш ли, Пар, днес реших, че Макс е лош...

Не съществуваше никакъв Макс. Никога не е съществувал. Тя си го бе

измислила. Момичетата на шестнайсет години често си измислят по един

Макс, докато им се стори, че го срещат. При сблъсъка с реалното той

умира. Лошото е, че Илина не уби своя Макс и той винаги ще я лъже, че

съществува. А тя ще си остане такава.

-Пар, слушаш ли ме?- Досаждаше ми, мислех за съвсем друго.-Днес чаках три

часа Макс. Той не дойде. Мисля, че никога не е идвал. Само ме е лъгал, че

идва, защото знае, че съм луда. Не е никакъв магьосник, никакъв принц, а

лъжец. Вече не го обичам!

При тези думи Илина се обърна и побягна. Слава Богу, остави ме за малко!

Все пак лудите са си луди, заслужават уважение. Сигурно и аз съм...Често

са ми го казвали, макар, че такъв алкохолик едва ли би могъл да бъде луд.

Прегърбено, слабо момче със сафари без ръкави, облечено на голо, и обеца

на лявото ухо се приближи с две бири до масата и ме попита дали е

свободно. Седна срещу мен и запали цигара. Под кръстът от кост, който

висеше на гърдите му, страстно увита около една брадва, злобно ме гледаше

татуирана змия.

-Каква е тази композиция?-попитах.

-Татуировката ли?-засмя се момчето.-Знам ли? Сигурно ще разбера след

години. Често върша неща без да се замисля. Като, че ли са дело на друг

човек. После след време разбирам защо е било. Може би желание никога да

нямам в гърдите си змии и брадви. Може би мъдростта ми да не бъде увита

около брадва или пък силата ми да не е увита в коварство. Изобщо нещо

което е свързано или символизирано от змии и брадви, призовавам го или си

мисля че татуировката просто ме пази от него или пък просто ти говоря

глупости. Може би след време ще разбера, че съм искал нещо друго макар да

съм по-прав сега. Твърде рано е да знам.

-Винаги ли мислиш, че е рано?

-Да, докато усетя, че е твърде късно.

Беше много млад, но като че ли намерихме брод през мислите си.

Допих бирата си и се прибрах при своите двуизмерни. На мястото на

стъклената пирамида си бяха измислили своя и продължаваха да се бият. Как

ли се бе развила такава злоба и такова безумие?

Тогава получих посланието им. Обявяваха ми война. От тавата излетя една

въздушна ракета и се разби в главата ми.

Грабнах тавата и я изсипах в мивката.

* * *

На другият ден се засякох с оня дето все ходеше под моста.

-Защо все ходиш там по нужда?-попитах го.

-Искам да бутна стената.-отвърна ми сериозно.

-Но това е невъзможно.-засмях се.

-Знам-продължи съвсем сериозно-Но нека опитам. Ако не успея, поне ще

знам, че съм й се изпикал.

Трябва да си събирам багажа, но нищо не пипам.

Трябва да си подредя мислите, но по-скоро ги разхвърлям.

В последният момент ще импровизирам.

Утре за малко ще се прибера у дома да видя майка и братчето, а други ден тръгвам към....Варна.

Най-сетне дойде ред да направя и във Варна премиерата на "Бяс и рози", а от Варна трябваше да започнат премиерите, тъй, като /как го казваха?smile.gif/ без любезното съдействие на една варненка, книгата нямаше да види бял свят.

На няколко пъти отложих, астроложката ме посъветва, имах хрема, жилетката ме стягаше, имах любовни приключения, викаха ме по спешност в друга духовна категория, имах конференции из далечни галактики, хващах се на нова работа, духът на прадядо ми се явяваше на сън и ме заричаше да не предприемам това пътуване, битови неуредици, един арест за неприлично поведение в трезво състояние, мързеше ме да се обръсна, имах безсъние в следствие на злоупотреба със захарни изделия, но в крайна сметка, "Доде му времето."

Искам да ви видя. Дано и вие да искате.

Каня всички варненци, с които се познаваме и не се познаваме виртуално, с които съм спорил или съм бил на едно мнение, които са ме чели или ме четат за първи път, които са любопитни или просто нямат работа в 18. 30 на 15. 05/вторник/.

Каня ви в галерия "Арт - Актив" на премиерата на "Бяс и рози"

Пожелавам успех