Останах с широко отворени очи и непознати емоции в съзнанието си,след като го прочетох.Едно огромно БРАВО,прекрасна история,много по-различна от другите с вплетени доста неспоменавани чувства до момента...

"масова истерия".... в повечето случаи нещата се преувеличават,именно защото минават през призмите и съзнанието на голям брой хора и неусетно всеки влага по нещо и от себе си.Получава се като приказката за петела,който снесал и мълвата носейки се от усна,на уста стигайки до царя гласяла,че петел снесъл сто злати яйца за една нощ....

та и събитието,случката или съответно мероприятие събрало погледите или вниманието на много хора може да е само камъче в снега,което засилвайки се надолу да се превърне в лавина....затова най-добре при масови истерии хората да са настроени добронамерено иначе става непоправим(всички помним случай в дискотека"Индиго")

cefules,поздрави за всичко,което твориш и за въздействието,което постигаш

Съжалявам, истински съжалявам, само, че не съм успял вчера да вляза тук и да прочета прекрасният ти анализ. Кратък и много богат на съдържание. Много съм мислил, но толкова стегнато не съм изказвал идея относно масовата истерия.

Просто ти благодаря.

Наистина съм впечатлен.

Отделно ти благодаря за оценката на това което съм написал.

Честит празник и весело настроение

-Цъ-цъ-цъ и цъ. Ясна ли съм, а!

И по-големи нерези се е случвало да я качат и в по-разнебитени трошки. Че се уплаши, уплаши се, когато забеляза, че се движат не по пътя който трябваше, обземаше я ужас при вида на все по-пустите и пусти шосета, неподдържаните настилки, горите наоколо, едва запази самообладание когато отби колата. Ръцете му бяха колкото тялото й. И космати. Остра миризма се стелеше от него. Отвратително животно. Гледаше с похотлива злоба. Почти не проговори през целият път, само пуфтеше. Тресна злобно копчето на радиото, когато заговориха за въоръжен грабеж. Ясно, това го дават във всеки филм. Престъпникът слуша до третото изречение репортажа за престъплението си.

-Я, виж я ти! И какво? – злобно изви лице. Този нямаше кожа, а гума на камион. От онези големите, дето ръмжат по каменоломните. – Какво!

-Животът е несправедлив. – иронично му рече.

Целият разказ

Съжалявам, истински съжалявам, само, че не съм успял вчера да вляза тук и да прочета прекрасният ти анализ. Кратък и много богат на съдържание. Много съм мислил, но толкова стегнато не съм изказвал идея относно масовата истерия.

Просто ти благодаря.

Наистина съм впечатлен.

Отделно ти благодаря за оценката на това което съм написал.

Честит празник и весело настроение

Накара ме да се почувствам прекрасно,благодаря за оценения анализ,хубавите думи са ценни,а поднесени от човек с твоя талант-безценни

Приятни емоции на празника...и не само

.......в следствие на некадърното управление, новородени започнаха да живеят по дърветата както в първобитни времена............”

Гледаш като бебето,cefules-иронично

Крясъците ме пробудиха. Като кофа ледена вода се изляха отгоре ми. Пръстите ми бяха върху под прашките на червенокосата, тя на коленете ми, ноктите й драскаха гърдите ми, завесите спуснати, но крясъците ме пробудиха. Скочихме и двамата. Тя почти разсъблечена, разкопчаният ми панталон се свлече и ме препъна. Вдигнах го, а тя надничаше навън...........

Целият разказ

Гледаш като бебето,cefules-иронично

Донякъде и със самоирония И аз съм човек, и аз съм бил овладяван от масовата истерия. При това трябва да си опичам ума, защото съм емоционална натура и не съм ли с всичкия си, лесно й се поддавам.

Много печални равносметки имам.

Но усмивката си е усмивка....

Късаха ми се гърдите. Тръгваше си. Мислите ми се късаха. Целунахме се. Каза, че е глупаво. Бързичко се целунахме, сякаш клъвнахме. Винаги е така. Винаги като си тръгват. От първата е така. Минали са двадесет години. Още е така, не ми личи, а така е. Вече се усмихвам, а усмивката ми не е гримаса. Не прилича на престорена. Не тръгвам към най-близката кръчма, нито бързам да пиша стихове. Понякога изобщо не пиша. Тръгваше си, смешно е. Смешно е, че го изживявам. Този път не заслужава, просто я засегнах професионално. Стана преди месец.

Получих няколко лични бележки. Не ми каза, какво и е. Опита се да ме поучава. Сигурно съм бил груб. Мразя да ме поучават, най-вече по интернет. Знам, че всички са всезнаещи в състоянието си на анонимност, мога да оправя обърканият си живот, ако ги слушам, но не съм способен. Природа какво да се прави. Отговарях й небрежно, казал съм нещо нараняващо. Краищата на думите й режеха като бръснарски ножчета. Блестяха сълзи, но не от болка, а от гняв. Задъхване преди експлозия на буря. Иронията й спасителен навес под който за кратко се криеше от собствената си ярост. Станах по-остър, изглежда в самоотбрана. Спря да пише, отдъхнах си. Няма да й отговарям пише ли ми. Тъй си казах. Даже ще изтривам бележките. Но не го сторих.

Пак се върна към старата тема. Писа ми. Беше ми омръзнало. Казах й.

Много лесно съм се бил отказвал.

Целият разказ

Тя е вещица, уверих се, събрала тридесет и една ексцентрични изповеди. Тридесет и един характера които си приличат и се различават. Тридесет и три избрани измежду около шестотин истории. Преди няма и година й спретнах нещо като абитуриентски бал на зимният панаир на книгата, а сега вече е старица, отстъпваща място на нови и свежи истории. Характерът й е бяс, характера й е и рози. И се нарича "Бяс и рози" и вече е към края на своите пътешествия из странната ни страна.

На 12. 10. тя чрез мен ви кани, на един от последните си празници. В София от 17. ч. в читалище "Г. С. Раковски", книгата ми "Бяс и рози", прави един от последните си празници. Една й последните й официалностти в живота й, преди да потъне в интимността на библиотеките.

Чакам ви, чака ви и тя)))

12. 10. 2007. От 17 ч. читалище "Г. С. Раковски" в столицата.

Намира се в кв. "Св. Троица"

ул. "Варна" № 3

Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете сган разбойници. Очите им пълни. Хипнотизирани са от гледката. Алчни до безумие, забравили глад и жажда, стоят зяпнали, дълго, дълго, докато по-силната от фантазията им биология ги пробуди, накара ги да обърнат гръб и с приведени глави да тръгнат, влачейки крака, отказали се от недостижимият си блян, разкрил се пред очите им.

Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална.

Представете си, че тази крепост сияе. От по-далече, от там където не се виждат рововете й, създава чувство за кацнало малко слънце. Предизвиква усмивка. Гъделичка въздуха. Създава чувство за пърхащи разноцветни пеперуди и носещи се из въздуха глухарчета. Предизвиква радостно и закачливо настроение. Представете си я, а сега представете си, че вътре в нея броди една нимфа. В бели ефирни дрехи е, крехко тяло, детински поглед. Вижда надалече, вижда през прозорците чувството което създава, но тя е сама зад стените си, а отвътре е сумрачно.

Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална. Висока е метър и седемдесет и четири.

Радва се на радостта която създава. От далече се радва. В унес се радва. В унес от който се пробужда и се опомня сама. Иска да сподели чувството от което е изолирана. Иска й се, но знае, че е опасно. Изкушава се да пусне моста и да излезе от крепостта си, но усеща, че е рано, още е много рано. Раните и трябва да зараснат. Напълно да зараснат. Белези не може да не оставят, знае го. Иска й се да свикне с тях. Да приеме, че те отнемат част от съвършенството й, за да го превърнат в очарование. Но за да опознаем белезите си, трябва да зараснат раните. Всяка сутрин тя се пробужда с чувството, че е достатъчно укрепнала, опитва се да спусне мостовете и потича кръвта.

Опитвам се да опиша това което е в нея.

Тя създава радостно чувство. Контактува с много хора. Връща усмивките им. Докосва се до техните травми. С докосване ги лекува. Нимфата с ефирни дрехи, гледа от прозореца на крепостта си, далечните и тъй човешки радости.

Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.

Понякога, то, взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали. Слънчеви зайчета играят по лица и тела, галят, предизвикват. Опомня се някой, разбира за нимфата, но не вижда нея, а само усеща нейното послание и тя остава несподелена.

Ето, че се появява завоевател. Различава се от цялата пасмина тресяща се около рововете. Всеки от нея, би се задоволил да разбие с длето част от стената и да открадне златният къшей. Този е съвсем различен. Иска крепостта. Не би дал и песъчинка да бъде откъртена от нея. Иска да запази целостта й. Копието му е огромно. Малката нимфа го вижда от далече и чак срамежливо крие очи, но наднича през пръсти. Изчервена е, но женска усмивка се е изписало по закачливото детинско изражение. Впечатлена е, иска да види битка, но се бои някой да не пострада и се срамува малко от залегналият в природата агресивен порив. Здраво се е въоръжил, затрогва е това, че е излъскал тенекиената броня тъй, че да залъгва, че прилича на златна. Затрогва я и това, че държи главата си изправена, чувства се по-висок от всички останали, а всъщност прилича на наперен майски бръмбар. Иска й се да разтвори криле, да кацне при него. Така да снижи ръст и да почувства близост, да е за секунда по-ниско от този куражлия. Притваря очи. Припомня си, че травмата която лекува е в крилете й. Тя имаше криле на пеперуда и като пеперуда полетя към пламъка на любовта си и те изгоряха.

Припомням, че се опитвам да опиша съвсем реална жена. Толкова очарователна, че естествената мисъл на всеки който я съзре, първата мисъл, първичната бих казал е, че това с изгорелите криле, няма как да се случи на нея. Истината е обаче друга. Това с изгорелите криле няма как да се случи само на тази която ги няма и никога не ги е имала. Независимо дали са сиви или пъстри, и колко пъстри са крилете на пеперудите, те изгарят по един и същ начин на огъня.

Тъжно й е, че не може да се снижи чрез полет. Още по-тъжно и става, че само след седмица крилете й може да са напълно зараснали, но този наперен глупчо едва ли ще е вече тук. На всичко отгоре си е лакирал коня. Преди само ги боядисваха зелени. Общо взето клоун. Но изведнъж престава да е смешно. Вижда как слиза от животинката си, промушва я. Конят пада мъртъв. Безумец е. Вижда го как тръгва към пропастта. Привързва очите си. Това май е плитка. С отрязана плитка, руса плитка, плитка в същият цвят каквито са нейните коси, превързва очите си. И тръгва към рововете. Никак не е смешно. Луд е. Възхитителен е. Не бива да прави това, но не може да го спре. Всички мисли толкова бързо минават през съзнанието й, че тя даже забравя случката. Просто спуща моста.

Все още е опасно. Мостът няма перила. Той върви със завързани очи по него. Разбойниците се готвят също да го прекосят. Да го изненадат в гръб, но ги е страх от копието.

Самата тя иска да затвори очи, но не може. Гледа ужасена в моста, готова да го вдигне при опит да преминат и разбойниците. Ръката й се тресе на механизма. Той е едва по средата на моста. Най смелите от паплачта правят крачка, втора, трета, но той залита. Тя надава писък, въображението й вижда как той пада в рововете, но той само леко се извръща. Съвсем несъзнателно, но това сплашва чакалите и те побягват обратно.

Най-после се сеща, че е завързал очите си. Маха плитката и продължава по-уверено напред.

И влиза в крепостта. Нимфата го прегръща. Хвърлят тенекиените му доспехи в рововете. Топъл хитон оплетен от светлина пада върху тялото му. Тя изтръгва плитката от ръцете му и я хвърля в огнището. Пита я учуден защо трябваше, а тя му отвръща с мила усмивка: „за да не правиш повече глупости”. Той не може да повярва на очите си. Колкото и внушителна да изглеждаше крепостта отвън, отвътре се оказа далеч по-просторна от всичките му очаквания.

Разбира, че десет живота да има и по ден в стая да изкара, пак няма да му стигнат да преброди всички стаи. Объркан се чувства малко, но тя знае най-красивите места в себе си и там го кара.

Слизат дори дълбоко, дълбоко в подземията. Под огнената лава, под стаята с дванадесетте нейни вещици. В прохладното мазе, където тя държи виното си. Самата тя не го е опитала. Само е знаела за него. Толкова е дълбоко в нея, колкото не е допускала да влезе дори въображението й. Разтваря се като чаша в ръцете му, пълни се с вино и той пие от плътта й. Ефектът е не само алкохолен, времето се разтяга. Чашка прави от минути - години, но години изпълнени с такова разнообразие, че минават като секунди.

Дава му ключ. С нея или без нея, да слиза когато пожелае в дълбините й.

Относително е времето и колко дълго трае щастието им. Една сутрин той се покачи на крепостта за да смени флага й. Реши, че е редно. Тази крепост все пак е покорена от него и трябва да носи неговият флаг.

Не й поиска разрешение. Не би се поколебала, ако й го беше поискал. Щеше да махне с ръка и да го пропусне покрай ушите си.

Заби флага, а после огледа света. За пръв път го виждаше от такава височина. И видя колко още има за завоюване. За миг си помисли, че това не е неговата височина. Така си и беше, но като видя флага, своят собствен, заблудата му го опияни по-силно от виното й.

И понеже беше хвърлила плитката с която превърза очите си, издебна я докато спи, отряза от нейните коси, за да има смелост за поредното безумие.

Тъй си и тръгна. Мислеше си, че тази крепост, щом носи неговият флаг, ще си остане негова.

Още не беше толкова далече, че да изчезне от погледа му, когато видя как крепостният мост се вдигна обратно.

Разбра грешката си, но твърде късно.

Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална.

Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете.

Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.

Понякога, то, взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали.

Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите й, нейната история.

Отвръщам на сигналите й. Дали и тя не чете в тях, моята?

От нея поиска само да се грижи за градинката. Просто за да има сделка. Все едно му беше за градинка. И за порутената къща му беше все едно. Не искаше да се възползва от положението на малката. Прибра я преди да я прибере някой сводник или да умре от студ. Хората не й липсваха. Боеше се от цял свят. Грейна като видя къде й предлага да живее. Лика прилика беше с къщичката свила се като необщително дете, страняща от останалите, сред гъсталаците на километър и нещо от селото, а самото село от своя страна също странящо от света. Иначе в къщичката имаше почти всички условия за живот. Ток, водата ставаше за миене, къпане и за пиене в редки случаи когато жаждата преминаваше в пожар. Рискована беше редовната й употреба заради минералите надвишаващи значително допустимата граница. Можеше да създаде проблеми с бъбреците. Обеща й скоро да пробие кладенец, а на първо време трябваше да пълни туби от чешмата край реката. Нямаше и сто метра до нея. Зареждаше я всяка седмица с храна. Носеше й най-новите филми, купища книги. Козметиката която си поръчваше. Рисуваше се така като че ли всяка вечер беше на светско събитие, а не искаше да си показва носа навън. Когато й подари мобилен телефон, удари го в земята и го стъпчи. Когато й каза, че това не е живот за една тийнейджърка плака дълго. Три часа не му проговори. Обясни й, че иска да я чува и през седмицата, притеснява се за нея, затова искал да има телефон. Кимна му с разбиране и му каза, че не иска нищо друго от него, освен кратките часове в единият от почивните му дни. Разбра я, тя се боеше. Боеше се, че чуват ли се ще съкрати пътя си до нея. И опасенията й не бяха лишени от основание. Много пъти се опита да разбере нещо за миналото й. Не успя. Дори истинското й име не научи. Наричаше се с различни имена......

Целият разказ

Побъркан и демоничен не съм писал винаги на компютър. Търсил съм празно място по изподрасканата тетрадка, писал съм по вътрешната страна на разпрана кутия цигари, по билети и официални документи, по стените на ареста като войник, по салфетки и по покривки. Не! Писал съм, преди всичко върху паметта си с острият молив на дивото преживяване на мигновението. Разголени мисли, най-страстните думи, риалити поезия. Грабнато усещане от устните ми преди да целунат или се свият от болка, от пръстите ми преди да докоснат или побъркани по неизпълним копнеж да докоснат, заиграват по клавиатурата. Писал съм себе си. Най-еротичните ми и най-жарки изповеди. Писал съм за минути това което се е натрупвало в мен за години. Сигурен съм, че преживяванията са и твои. И на всеки който обича да обича, който дори да е наранен от това, че обича пак обича. Който се бори с изкушението, който не може да му устои. Който се спуска като сърф по гребена на лудостта си. И подобно пикиращ гарван откъсващ гроздов салкъм, целува гръдта на съвършеното усещане. Който се влюбва от пръв поглед. Който люби до сетно дихание.

Най-нежните ми най-страстни преживявания са писали с моите пръсти, не самият аз.

Стиховете се трупаха ли, трупаха, дълбоко в себе си съм имал желание да ги издам, но не съм го съзнавал, просто са чакали деня си. И Слънцето изгря за тях.

„Еротично по коприна”. Това е името на малката книжка в която събрах по-скоро импулси, отколкото стихове. Потоци на мисълта, потоци на страстта, намерили най-нежният начин по който могат да се изразят.

„Еротично по коприна”, задъхани ритмични поетични изповеди. Най-дълбоките и най-съкровените на всички нас влюбените и любещите, човешки, твърде човешки

Каня всички мои приятели на премиера на „Еротично по коприна” която ще се състои на 6 декември, четвъртък, в 17.30 ч., в София, в Хостел Мостел, бул. Македония 2А.

Как се стига до Хостел Мостел?

Намирате се на десния тротоар на ”Христо Ботев” на пл. Македония. Завивате пак вдясно към Руски паметник и след 20 м. виждате табелата горе, перпендикулярна на сградата. Влизате в безистена – къщата с чардака

Знаеш ли пръстите,които пишат са твоите,

а тях ги движи твоята чувственост,твоя

неспирен копнеж.Стиховете ти-това си ти.

Остави се на течението.Успех!

Знаеш ли пръстите,които пишат са твоите,

а тях ги движи твоята чувственост,твоя

неспирен копнеж.Стиховете ти-това си ти.

Остави се на течението.Успех!

Благодаря ти, много ти благодаря