Ние винаги ще бъдем с теб, Стеф.Този разказ...е един от най - силните, които съм чела. Потресаващ...

Днес, почувствах, че трябва да бъде написан, трябваше да кажа някоя дума, както намерих думи да поискам от вас да гласувате за мен. Все не ми се струваха достатъчни и първо написах разказчето и реших да го посветя на всеки един който ме подкрепи. И думите после дойдоха, сами.Благодаря ти, Лора....

Стефане , конкурсът може и да е приключил не в твоя полза ...но спечели един друг конкурс на приятелство .Поздравявам те и ти пожелавам следващият да спечелиш .

Да. Чувствам морално удовлетворение, което е на високо ниво. Гласовете, като се има предвид, че се включих в средата на наддаването, не са никак малко. Радвам се, а и се чувствам задължен, да намеря начин книгата все пак да излезе, защото тя е желана.

Аз съм убедена, че твоите разкази ще бъдат оценени и ще се публикуват. Поздравление за всеки един от тях и много бъдещи творчески успехи. Искрено се надявам този конкурс да дари своите пари на някоя от многото благородни каузи, за които е изписано вътре. Дано наистина парите отидат там където наистина са най - необхадими. С интерес ще следя, кои ще бъдат победителите...

Чул те Господ, дано, дано, скоро да дойде деня за разказите ми. И също като теб казвам, дано парите идат за този който най-силно се е нуждаел от тях.

Заведоха я на фризьорка въпреки, че се дърпаше. Даже ухапа една по ръката, но после се усмири. Изсъска като змия, страхотна беше, но накрая се отпусна в ръцете на съученичките си. Така, де! Щом е в бандата, а е в бандата щом е в това даскало и в този клас, ще трябва да спазва установения ред или поне задължителните правила, а едно от тях е, че всички момичета са с къси коси, почти голи глави. Така се харесват, така показват принадлежност към съответна общност, характер и несъгласие със световният ред. Не се надуват с възможност коя каква прическа и за колко кинти, при кой си може да направи и към коя природата е била по-щедра с този си дар. На всичко отгоре тя си беше рошава като нещо си там от джунглите, дето го няма, ама си го представяме. Иначе дупето й – дупе. Очите й, грабват. Катеричка някаква. Гледа плахо, любопитно, имаш чувството, че очите й, по-големи от самата нея. И намекват някакви неща, кой каквито си ги помисли. Циците й, също. Пръскат сутиена. Върви като планинска коза. То повечето я знаят и така – Планинската коза. Тя в планините е живяла за тази година слезе да учи, че горе нямало гимназия. Още от начало показа, че не става за мезе. Отракана като всички останали, че и от повечето – повече. И като заговори, омагьосва момчетата. Да беше в друго даскало, но трябва да е благодарна, че е в това и този колектив, момичетата щяха да й издерат очите. Да я пребият някъде и заровят. Но тук само си спечели уважението и така трябва. Само дето за косата се дърпа, ама това е тъпо. Имат си всички тук съзаклятнически знак и това са късите коси. На стари години не вървят, сега е номера да си покажеш тънкото вратле и фини рамене. Да си откриеш младото лице и седемте обици на едното ухо и деветте на другото. Да те цунка гаджето по ушенцата без да се налага да пасе. Пък и косата й да беше коса, но не. Разгневени буреносни облаци, кошмар през делириум с осемстотин изпаднали в истерична криза диригента пред един оркестър. Всеки дирижиращ за себе си, а чуващ мелодията на всички останали. Лудост някаква от дълбоките дебри. Черна и рошава, накривена като шапка на пиян казак в щурм, бяс някакъв. Пада до кръста, роши се над раменете, прави и главата осем пъти по – голяма. Обръщат се по улиците да я гледат. Стои на последният чин, защото пречи на цяла стая, ако е седнала по – напред. В киното също сяда на последният ред. По улиците все закача някого. Събаря чашите из кафето. Бабите се хващат за устата. Истински риск е да се качи в кола и шофьора трябва да е наистина самоуверен и добър и любител на екстремалните спортове, за да я кара, защото назад нищо не вижда. Винаги има риск от катастрофа. Кога от възхищение, кога от глупост или ниска естетическа култура и подсвиркват от вторият, третият, петият и другите етажи. Дърпат се цигарите далеч от нея за да не пламне пожар. Появи ли се, внезапно става облачно. Иначе е благо създание. С един сладък кикот на планински поток. Хвърля бисерчета, усмихва се като слънчице. Макар печели симпатии, не е откраднала нечие гадже. Сама не си е хванала, но много момчета вдъхновява да се държат като мъже и даже е насочила към свои не толкова популярни приятелки. Слуша хубава музика, хубаво танцува, не е читанка, но откъде има толкова ум, загатка както рошавостта й и онази походка козята която влудява малко и голямо в панталони, че даже и в поли. Има глас на птичка. Очите й стават тъжни когато е тъжна някоя от компанията. Всичко е страхотно при нея, само тази опърничавост. Не иска да спази най-важното, да покаже близост с останалите, а те толкова я обичат. Като себе си, че даже повече. Дразни направо с това. Държи на кошмарната си коса повече отколкото на всички, това показва. Не е толкова глупава да не го съзнае и в същото време май не го съзнава. Едва не се сби, но не дава да я водят при ножицата. Опитва се да омагьосва. Не, че не й се отдава, ама този път не й минава номера. После се опитва да плаши с косата, но тя скоро ще падне и всичките са настървени това да се случи. Става агресивна, от планинска коза се превръща в рис. И всички се сещат на какво прилича с в главата. На рис паднал в комин и опърлил си топките в камината. Изскочил обърсал сажди навън с още настръхнала навсякъде козина.

-Ама, мама….-почти се разплаква, а това е чудо невиждано, тази мадама да се разплаче. –Тя казваше, че такова….Ако си острижа косата….

Не я слушат. Съжаляват я малко. Майка й, не е умряла. Вързали са я на подходящо място. Слуховете и от планините идват. Сигурно и тя е ходила с подобна прическа и това е било причината да я заключат.

-Лошо ще стане. Много лошо ще стане, ако си махна косата.

Тук се опита да ухапе и тук всички в купом я притиснаха от всички страни и под конвой я закараха при фризьорката. Можеше и обикновен бръснар да свърши работа, ама шанса да попаднат на перверзно животно което ще лъска после бастун е много голям, то и да не е по принцип такова, докосне ли подобно гадже е твърде възможно да стане. За това – при фризьорката. Тя едва не си гълта езика като видя това чудо невиждано в дългогодишната си практика. Май сложи някакво хапче под езика си да не припадне. Нашата пак се опита да скочи от стола, но този път, всички бяха решили, че е сега или никога. Свалиха колани и я вързаха за облегалката. Казват, че ако плаче ще й дюдюкат и ще я подиграват. Тогава тя свива устни и злокобно изрича:

-Ще стане лошо. Много лошо!

Повече нищо не казва. Фризьорката грабна машинката. Минава веднъж, минава два пъти и три….

И тогава изгрява.

Толкова е ярко, че все едно е ядрена експлозия.

Но не е. Ореол е.

Планинското момиче се оказва от още по-високо.

С косата е криела ореол. Без да знае дори.

Толкова силна е светлината, че макар всички да затварят очи веднага, остават слепи завинаги.

Лятна нега.

Жена ми е на морето с децата. Аз съм в село уж да помагам на нашите на полето, а си лежа под сянката, жужат около ушите ми пчелички, чуруликат птички, някой се цамбурка недалече в езерото, приятелката от ученическите ми години гали бедрото ми, иска още, но трябва малко, малко да изчака, целува гърдите ми и чувствам как космите по тях цъфтят. Шепне ми нещо, тихо се кикоти. В рая трябва да съм. По-красива е и по-секси отколкото на шестнадесет. По-забранена е милувката ни, по-сладка. Няколко жабока цопват във водата. Тя пак целува гърдите ми и все по-силно е чувството, че космите ми по тях цъфтят.

Срязва ме писъка й. Подскачам. Какво има. Гледа ме опулена, очите й ще изскочат. Да не би – мъжа й. Ще ме убие. Спрямо него съм дребосък. Но тя гледа в мен, право в мен. В гърдите ми. Опипвам ги, поглеждам ги.

Не мога да повярвам. Това трябва да е някаква шега, но кой да си я направи. Честно, сплашен съм много. Космите ми по гърдите ми, наистина разцъфтели, превърнали се в маргаритки. От мен растат маргаритки. И ме покриват. Приличам на палячо някакъв. Ами, ако разцъфтят така и бедрата ми, ами брадата ми, ами….

Само гърдите са, само гърдите. Мъча се да се успокоя, да овладея дъха си. Тя е свила устни, впила пръсти в земята. Стои парализирана и трепери. Знам, че й се иска да скочи и да побегне, но не смее да мръдне.

-Чакай, чакай, скъпа. Спокойно, спокойно. Без паника. Ще измислим нещо.

-Цъфтиш.

-Ами виждам.

-Цъфтиш!-писка.

Да я плесна сърце не ми дава, но трябва да я успокоя.

-Млъкни!-креснах и тя млъкна.

-Какво ще правим сега?

Дърпам леко едно от цветчетата, боли. Стискам зъби и го изтръгвам. После второто, после третото. Земята под краката ми се отваря от болка. От болка ми се привижда, като в кошмар, но ярко като реално. Виждам децата. Виждам дебеланата си. Къса ми се сърцето. Тя е доверчива. Прави ми сцени, боли я глава, мърмори когато не съм загащен, цапардосвала ме е веднъж, но бях много пиян и не помня точно с какво. Красива не е, симпатична е, циците й върховни, мечето й радване ми харесва, но по-важно е, че ми вярва. И нещо повече: би ми простила, ако разбере, че кръшкам. Би ми простила, но с тези маргаритки не мога да остана. Нали ще се показват под ризата ми и всеки ще любопитства що за природен феномен съм и как пък така – маргаритки. Боли, стискам зъби и изтръгвам ли, изтръгвам.

Накрая дърпам и последната. Коленете ми като гумени, едва ме държат. Кръв няма, но без косми приличам на червей. Пускам си чак боята, усещам го. Толкова гол не съм се чувствал. Набързо слагам ризата.

-Болеше ли? – пита ме наивно забранената ми любов.

-Малко. – засмивам се.

-Лъжеш. Боля те.

-Хайде, обличай се. Ще се зачудят домашните ти къде си. Доста се забавихме.

-Да. Да. – отговаря отнесено. – Знаеш ли защо ти разцъфтяха маргаритките?

-Защото си магьосница. Милувките ти са вълшебни.

-Не само това….Защото се обичаме. От млади се обичаме, а го правим нередно. Защото ще те боли след всяка наша раздяла. Искаш ли да се….

-Не. – не искам да я чуя.

-Утре ще се видим ли пак?

-Да.

-Въпреки болката? Ти си луд!

Бузите пламват. Цъфтят два божура от тях. Къса ги и ги хвърля в езерото. Сълзите й се стичат, но тя се усмихва.

-До утре.

Клоните и стеблата бяха на ябълки и череши, вишни и бадеми, смокини и круши, сливи и джанки, но пъпките им от човешка плът. Той улови гласа й, чу го не с ушите си, а с цялото си тяло, то се беше превърнало в свръхчувствителна мембрана, а тя докосвайки го с вятъра му говореше. Пъпките бяха набъбнали, ухаеха. Омагьосваха, възбуждаха, привличаха. Докосваха го по голите му рамене и клоните облизваха с върхове гърба му. Лепяха пъпките, пръскаха се, желаеха го, а тя му каза:

-Която пъпка и да докоснеш, аз ще почувствам ласката ти.

И той се отдаде на опиянението. Целуваше ги и ги облизваше, прокарваше пръсти по тях, обвиваше ги с ръцете си. Искаше всички да докосне, всички по пътеката си. Загуби представа за време и я възвърна когато се озова на хълма над овощната градина и видя, че всички дървета са вързали, но други берат плодовете им.

* * *

Събуди се от кошмара който започна като съновидение от рая за да започне следващият кошмар. Тя звънеше по телефона, но и свита на кравай спеше до него, а малката й длан беше на гърдите й. Ужас! Тропаше и по вратата и продължаваше да звъни по телефона. Започна да вибрира и другият му телефон, онзи върху нощното шкафче. Той беше служебен и не й го даваше. Тоест, изобщо не го даваше на жени, но тя се беше появила и в службата. На всичко отгоре носеше панталони, носеше ги демонстративно. Символиката беше ясна, че скоро ще измести мъжете. Него също. Размърда се в леглото и произнесе нещо сладостно на сън. Хубава муцунка имаше. От чантата й също се обади телефон. Дано да е мъжа й и да го убие. Не, тази не беше омъжена или….Вече губеше представа. Сега вече никак не му се искаше и да умре. Знаеше къде ще се озове. В овощната градина. Щастлив и ограбен. Дарен и измамен. Както тук, но там вечно. Нямаше бягство от нея. Тя ще дойде с косата. Тя ще го оплаква. Тя ще нарежда цветя до плочата му и ще я целува. Тя ще го забрави. Тя ще го и помни. Тя ще носи снимката му. Както той я търси и я има. Така тя ще го търси и ще го носи в себе си. Размърда се в леглото. Отвори очи. През разлистеното перде светлината падаше на лицето й като домино. Сега видя, че са пъстри. Като смесена овощна градина, смееха се.

-Аз ли ти звъня? – попита го шеговито.

Припомни си беше й казал всичко.

-Ще ми вдигнеш ли?

-Предпочитам те тук.

По-млада изглеждаше отколкото снощи. Стационарният телефон спря да звъни. След около минутка и мобилния. Нейният отдавна беше спрял.

-Дали не те търсеше гадже?-попита той.

-А може да си бил ти. Може да съм също като теб.

-Не искам да си го помисляш.

-Искаш ли филийки с яйца?

Не дочака отговора му, скочи като жабче от завивките навън. Втурна се в кухнята му, добре се ориентираше. Струваше му се, че винаги е била там. Тананикаше си нещо. Весела изглеждаше. По служебният пак му звъняха. Търсеха го, нуждаеха се от него. Все пак беше най-добрият експерт. Казваха, че е магьосник, че всеки може да работи, но малцина могат да творят, а той го прави. Повече бяха ласкатели, дори не подозираха колко са прави. Жените пък го обожаваха, за това, че беше той, а не заради способностите му. Свиха се гърдите му. Всяко позвъняване ги късаше. Като вик за помощ го чуваше. Но не вдигна. За пръв път го направи.

Малката дръпна завесите. Както си беше гола. Дори нощница не беше си сложила. Постави чинийката с филийките и чашата с кафето до него. Правеше дяволити изражения, имаше лунички. На колко години беше? Имаше ли двадесет?

-….и една. –рече му, прочела в очите му въпроса. – Май няма да ходим днес на работа.

-Веднъж да се оправят и без мен.

-Възможно ли е?

Не й отговори. Мина му през ума да й каже: „ще трябва да свикват”

-Имаш ли цигари? – попита я.

-Не знаех, че пушиш.

-Наложи се да ги спра преди известно време, но сега ми се пуши.

-Нямам. Да отида да купя?

-Не. – притисна й ръката между длани – Постой.

Засмя се възбудено.

-Нали не те е страх, че ще избягам? Доколкото разбрах, това е невъзможно.

-А искаш ли да избягаме заедно?

-Тази реплика е от романи които днес не се издават.

-Въпреки това.

-Че защо ти е?

-Просто ей, тъй.

-Не се бъзикай.

-Защо?

-Защото ще се навия.

-Права си, не бива. За малко да се разделим и ще се припозная. И изобщо, ако избягам няма да е с теб, а нея.

-Ще ми разкажеш ли повече за нея.

-Глупаво е. Казах ти май, дори няма да я позная, видя ли я.

-Не ти ли е оправдание, тя?

-Възможно е.

-А защо ти е? – шеговито се натъжи. – Кажи, де….

-Живееш както ти харесва. Приеми го като даденост, не като проклятие. Като воля, не повеля. Не можеш ли?

Замисли се. Не можеше.

-Не можеш? – сладко се нацупи.

-Тя….Пишехме си дълги писма, а живеехме през къща. Целувахме се. Ходехме прегърнати. Казваше ми всичко, аз повече. Повече от всичко и казвах. От шестнадесет до двадесет и една. После се самоубих.

-Наистина ли?

-Да. И умрях. И ме погребаха.

-Сериозно? – засмя се.

-Почти.

-Депресия.

-По-лошо, лавина.

-И?

-Аз не умрях. Просто се бях напил до козирката. Групата ме е оставила в мотела, защото не съм бил в състояние да мръдна от махмурлук, а камо ли да катеря.

-Страхотно. Разминало ти се е. Тях ги е засипало, теб не.

-Нашите знаеха, че съм тръгнал с тях. Аз пък още на отрезняване продължих да пия. Нямах представа какво се е случило с моите приятели. Няколко дни по-късно, когато всички са ме били отписали, разбрах което и всички останали.

-И каква връзка има това с нея?

-Никаква, не й и е пукало. Видях записа. Снимали близките на загиналите алпинисти. Нея също. Всъщност бяхме скъсали. Заради нея правих и алкохолните си маратони, а приятелите толкова искаха да ме вземат в планината, че да се разсея. С нея не правихме секс. Почти бяхме стигнали до брак, дори бяхме уредили всичко. Мислех, че е старомодна. Тя изглеждаше много скромна. И в действителност такава беше, но се е чукала с мои приятели и мои лични неприятели.

-Кучка, а?

-Ами, знаеш ли колко мила беше. Както и да е, разбра се всичко. Мълчах, че зная. Опитах се да взема своето и аз. Е, не се получи. После, не помня. Май се изтървах и й казах. Нещата се влошиха. Скъсахме, уж. Надявах се да не е завинаги. До моментът в който видях записа. Пълно безразличие.

-Поне пред камерата не опита ли да се престори.

-Опита. Биеше на очи, че се преструва. Всички които са я видели бяха отвратени.

-И ти реши да й отмъстиш като имаш всички жени.

-Не. Не е точно така. Шокиращо беше да видя безразличието й при вестта за смъртта ми, но два пъти по-шокиращо беше да го чуя при вестта за възкресението си. Чух го по телефона. Нямаше нищо против да се срещнем, а на срещата закъсня както винаги, но този път аз не чаках. Просто ми прилоша. Прибрах се, седмици не излизах. Много ми беше лошо.

-От тогава ли са белезите по китките ти?

-Да. Не съм самоубиец. Младежка глупост. Не беше заради нея, точно. Просто и без друго, веднъж ме бяха отписали. Чувах и гласовете на тези с които бях тръгнал, а аз останах жив, те не. Чувствах се предател. Имах нужда от нея. От тялото й като причастие за да искам живота. Имах нужда от нея, а тя от мен, не. Надрасках ръцете си. Оцапах банята. После се хилих на себе си. Тъпо изглеждах. Тръгнах към дома й. Срещнах друга. Скочи на врата ми. Все пак бях герой. Няколко дни плакала. Тя ми беше съученичка. Каза ми. Импулсивно девойче. Чудя се, ако не бях я срещнал дали пак нямаше да опитам да режа вени.

-И имахте връзка?

-Тя беше гадже на мой приятел.

-Страхотно. Е, хубаво ли беше твоите приятели да чукат гаджето ти.

-Не. Страхотно се навързаха нещата. Една нощ с нея, но се почувствах най-сетне свободен от фаталната. Имах и друга, и друга, после сериозна. Дълго я имах. Отново стигнахме почти до брак. За друга се ожених обаче.

-Бил си женен?

-Да. Бях. Близо четири години, но жена ми не заслужаваше да я мамя. Тя беше добър човек.

-Тъпо, нали? Или кой знае? Е, и?

-Срещнах отново фаталната. Първата. Вече омъжена. Няколко часа заедно и беше в леглото ми.

-Е, най-сетне.

-Да, но след като се оказа като всички останали, започнах да я виждам във всички останали и да я искам чрез всички останали.

-Сладък си.

-Погледът й беше от всякъде. Гледаше ме и ме преценяваше с десетки и стотици очи. Където и да идех тя беше с мен и около мен. Тя ме чакаше в дома ми, отваряше ми вратата към учрежденията, чакаше ме във всички офиси. Сервираше ми независимо в кое бистро и в коя точка на света се намирам. Няма развод, няма късане с нея. Остана ли сам стихове започвам да пиша….Не ми се смей. Смешен съм.

-Ами смешен си.

-Искаш ли да избягаме все пак?

-И да разбия живота си с теб?

-Да.

-Добре. Но виж телефона ти пак звъни. Май не могат без теб. Май работата ти е повече от всички жени на земята?

-Не ми е повече. Работата мога да оставя.

-Но хората имат нужда от теб.

-Ще трябва да се научат да се справят и без мен. Ще им се наложи. Рано или късно. Все пак….На деветдесет и две съм.

В овалното ретро – огледало се отразяваше извитият й като змия в страстен изблик гръбнак. Имаше нещо татуирано на дясната плешка, но беше частично прикрито от сатененият комбинезон. Кърмеше дете. Откритата й гърда малка и остра. Пепелника на масата пушеше, до него се търкаляха обърнат свещник и пастели. По пода, разпиляно бельо за пране. Маска покриваше цялото й лице. Лъчите падаха косо през завесите. Фотографията беше черно – бяла.

-Тя не е имала кърма. – обясняваше- До тогава не е раждала, а аз съм бил отбит. Просто сме позирали за снимката. Позирали сме на майка ми. Двете са били гаджета. Търся я.

-Майка ти, не може ли да ти каже повече за нея.

-Няма да го направи. Реши ли нещо, устоява. Молил съм я, увещавал съм я, изнудвал съм я, нищо не излиза.

-Хубава снимка.

-Тези маски….не можем ли по маската да я проследим.

-О, това е серийно производство. Няма начин. Снимката е от над тридесет години.

-Точно четиридесет.

-Хубава снимка.

-Проклятие е.

-Хайде, де! Ако бях на твое място щях да си избия фикс идеята от главата. Момичето сега е най-вероятно доста възрастно и ако го откриеш ще бъдеш доста разочарован. Сложи си при документите снимката, показвай я на гаджетата. Хвали се в кръчмата какъв донжуан си бил от невръстни години.

-Искам да разбера коя е.

-Че защо ти е.

-Как да ти кажа?

-Намери начин.

-Виждам само маската. Жените за мен нямат лица. Всички носят тази маска.

Сепнах се. Вече не ми беше смешно. Малко информация даваше. Не, че не можех да я издиря, но не знам дали трябваше. Майка му не крие случайно. Кой знае коя е жената с маската. Вероятно си е изградила различен от онзи живот който е водила на младини и не иска да си спомня за него. Най-вече за интимната си близост с доста именитата художничка.

-Ти сериозно ли? – попитах го, макар да нямаше нужда. Личеше, че е сериозен.

-Намери я.

Кимнах. Не се оказа никак трудно. Можеше да го направи и сам. Старинните рамки на прозорците в стаята ме ориентираха. Подобни сгради много не са останали. Не ги е имало и тогава. Апартаментът е бил под наем. Хазяйката, разбира се, се гордееше, че някога именитата му майка, която никой не познавал е живеела при нея и дори е закъснявала с наема. Каза за момичетата, сигурна била, че всички са били нейни състудентки. Оттам малка справка, рушвет на деловодителката в академията. Разговор с две от колежките й които е учила и стигнах до фаталната жена. Точно три дни и половина. Колебаех се, но си уговорих среща с нея. Мило създание, вятърничаво. На шестдесет приличаше на четиридесет, а се държеше като на двадесет. Навеждаше глава, смущаваше се да говори. На вторият коняк призна, че още мислела за своята приятелка. Друга жена в живота си нямала. Не си падала по жени. Синът й растял, не само заради него. Той би я разбрал, но просто не искала да се разчуе за снимката. Какво е искала да каже художничката с маската ли? Не знаела. Поръча си трети коняк, хвана ме за ръка. Каза ми, че щом ми е такава работата, не може да ми попречи. Манипулираше, но не знаеше как. Нямаше да го понесе. Това не го каза, личеше. Преди да си допие коняка, призна, че тази снимка променила живота й. Почувствала непозната наслада от близостта с детските устни. Не си го признавала, но тогава изпитала желанието да бъде майка и скоро станала. Също като своята приятелка скоро останала самотна майка, но това никак не помрачило щастието й. Закарах я до дома й, защото преплиташе крака. Пееше, при това не пееше фалшиво. Целуна ме по ухото.

Продължих да пия до сутринта. Пропилях целият следващ ден. Неясна идея имах в главата когато му се обадих и настоях да се срещнем. После не бях сигурен дали ще се хване, но ми изглеждаше достатъчно наивен. Творческа личност като майка си. Загубил беше толкова години в издирване което се оказа повече от лесно. Трябва да съм по – убедителен, нищо друго.

Закъсняваше, а аз се чувствах зле. Не го разбирах. Какво значение има за него, нещо отдавна покрито с маската на времето. Защо му е да я сваля? При това под нея няма нищо кой знае какво. Никаква загатка на вселената няма да разкрие. Просто две млади момичета, артистичен бит и едно наистина интересно художествено попадение. Тайната му няма кой знае какво значение. Толкова произведения на изкуството си имат свои тайни и по-добре да си останат иначе би се загубила магията, а на нейно място да останат човешки слабости които са ни достатъчно добре познати от живота, че да имаме нужда да ги откриваме и в изкуството. Болеше ме за него. Внушил ли си е, като всеки артист, малко чалнат ли е, но не е живот един мъж да вижда всички жени маскирани. Не се превземаше. Личеше. Не лъжеше. Справям се добре, професионалист съм, измамата си има маска, обикновено я познавам. Неговото лице беше съвсем открито. Това което ми казваше беше истина. Виждаше жените, всичките жени под маската й. Сигурно ги различаваше по телата, гласовете, ароматите, излъчването. Сигурно го привличаше една, а друга не. Сигурно се влюбваше и разлюбваше, но никога нямаше да види изражението на любима или разлюбена, на тази която го прилича или тази с която се разминава. И всички жени щяха да си останат за него непознати. Всъщност има известно очарование и в това. Дали не му завиждам малко?

Красива снимка. Тази маска. Дали иска сам да бъде свалена? При всички случаи аз ще я оставя там където е запечатала майка му на снимката. Чух стъпките му. Бях подготвен и убедителен.

-Хванах разследването по друга нишка. Не знам дали ще те успокои това което открих. Трудно е да се направят изчисленията по детско лице, компютърната програма която ми помогна е собственост и служебна тайна на една от световните разузнавателни служби в която имам приятел. Всяка друга е несигурна. Детето на снимката не си ти. Не знам дали информацията има някакво значение за теб, но независимо от това какво говори майка ти, детето на снимката не си ти.

-Тя….

-Мамила те е.

-На няколко пъти ми признаваше, че е така, но не вярвах.

Обстоятелствата бяха на моя страна.

-Мога ли да седна? – попита ме. Посочих му стола.

-Сигурно ли е това което казваш?

-Сто процента. Не искам никакъв хонорар.

-Защо ме е лъгала?

-Виж. Много мислех по този въпрос. Тази фотография е шедьовър. Като такъв я оценяват и много специалисти. Оценяват е като най-стойностното й произведение, а най-стойностното си произведение, тя чувства, теб. Дълбоко в себе си, тя е искала, ти да бъдеш оценен като най-стойностното й произведение. Мисля, че това е всичко.

Развълнува се, разтреперя се, даже се просълзи. Не беше смешно.

На другият ден ми позвъни. Каза ми, че маските от женските лица са паднали. Беше пиян от радост или от радост се беше напил. Дано да му издържи сърцето.

От този ден нататък обаче аз виждах всички женски лица под маската.

Не се отчайвай!!! И аз понякога съм бил недооценен но не съм се предавал! Недей и ти! Имаш таланта разказите са повече от добри и дори страхотни! Влизат в душата на читателя и се впиват дълбоко в него. Спомена за някои от тях винаги оставаше задълго у мен докато не побликуваше някой друг разказ. А това че разни дърти оценяващи са си класирали свои хора да не ти пука! Както знаете всичко става от третия път,при тебе ще стане и от втория сигурен съм!!! С пожелание за много успехи: Ерагон16

Не се отчайвай!!! И аз понякога съм бил недооценен но не съм се предавал! Недей и ти! Имаш таланта разказите са повече от добри и дори страхотни! Влизат в душата на читателя и се впиват дълбоко в него. Спомена за някои от тях винаги оставаше задълго у мен докато не побликуваше някой друг разказ. А това че разни дърти оценяващи са си класирали свои хора да не ти пука! Както знаете всичко става от третия път,при тебе ще стане и от втория сигурен съм!!! С пожелание за много успехи: Ерагон16

Отчаянието е украшение което рядко слагам

Твърде тежко е, твърде скъпо и привлича погледи.

Благодаря ти.

Дано думите ти са пророчески и да се случи от вторият път. Има шансове.

Забелязах, че на едно място сюжетната логика се губи. Дреболия, но ми направи впечатление, а след туй изреченията й ми се сториха дълги. После усетих, че звучаха фалшиво репликите, много неща можеха да се съкратят. Представих си го в пречистен вариант и тогава съвсем се загуби психологизма. Нещо куцаше. Нищо не излизаше от тази книга. В началото изпитах необикновено чувство, обсеби ме като демон, но усещането беше приятно. Опитах се да го изпитам отново. Не, не се получаваше. От това не излизаше книга.

Авторката почука и след поканата ми влезе. Какво да й кажа? Не ставаше. Потърсих думите. Посъветвах я нещо. Носеше два различни чорапа. Диоптрите й бяха страховити. Май нещо беше мръднала. И ръцете й трепереха. Не от вълнението от срещата с мен и съдбата на книгата й. Като, че ли беше подготвена да чуе отказа ми. Направи ми впечатление родилният белег на дясната й ръка. Твърде шарено беше облечена. Обърках се, напълно бях забравил прочетеното. Помнех само, че сюжетната логика се губи, изреченията са дълги, репликите звучат фалшиво, много неща могат да се съкратят, но няма психологизъм. Бях прочел много внимателно книгата, много внимателно. Как така нищо не помних! Кожата й беше напукана. Загарът й беше селски, долових гнилият дъх. Не се грижеше много за външността си, май и за здравето си. Това не беше миризма на здрав човек. По-бързо да си тръгва. Недодялана е. Сигурно е на четиридесет, а прилича на седемдесет. Прилоша ми. При първата ни среща я видях съвсем набързо. Нищо не долових от всичко това. Бързах. Почувствах сърбеж по пръстите, пръстите които са разгръщали ръкописа. Кимаше ли ми? Изглежда се опитваше да разбере какво й говорих, но думите ми не стигаха до съзнанието й. Тя знаеше само, че й отказвам и изобщо не я интересуваше по каква причина. Изпотих се.

Когато излезе разбрах, че повече няма да я видя. Ни нея, ни ръкописа. Знаех, че съм й казал нещото с което да я накарам да не пожелае повече да ме види и тя. Какво: забравих, както забравих и сюжета, както забравих и как изглеждаше минути след като напусна кабинета ми. Можех да назова дефектите във външността й, двата различни чорапа, диоптрите, треперещите ръце, родилният белег на дясната ръка, панаирджийското облекло, напуканата кожа, селският загар, но не помних как изглежда.

Чувствах се изтощен. Бръкнах под бюрото. Намерих бутилката и си налях пръст уиски. Не ме отпусна. Изглежда заради жегата ми понесе зле. Гадно ми беше. Не знам защо. Нещо в книгата. Онова чувство. Странното усещане което ме обсеби, приятното. Исках да се върна към него, както понякога ми се иска да се върна в леглото на първата си жена. Опитах се да си спомня нещо от книгата. Нищо не се получи. Спомнях си само слабостите. Да потърся авторката. Но адреса й беше в ръкописа й. Тя си го взе. Да я потърся по улиците, но аз забравих как изглежда. Напълно забравих. И живеем в мегаполис. Толкова е малко вероятно да я срещна. И тя ще ме избягва. Ще ме избягва. Сетих се, ще я открия по-лесно по онова което ми заприлича на дефекти във външността. Може да ги е подчертавала. Може да ги е използвала като ефект, точно в случаи като този когато някой иска да я открие. Може за това да е допуснала и слабостите в книгата си. За ефект. Ще я потърся. Ще й кажа, че искам да я прочета отново.

Тръгнах по улиците. Виждах меса. Топло време. Винаги съм го обичал за това, че разголва, но бедрата в повечето случаи бяха твърде дебели за да бъдат показвани или глезените груби, криви краката, много тънки, на онази й са изскочили вените навън. Онези с идеалните крака се смееха шумно. Тръгнах към парка, свих се на една пейка на която вечер пушат марихуана хлапаците, само и само за да съм в страни от всички и да не виждам дефекти, дефекти, дефекти. Забелязах обаче листните въшки. Толкова ме отврати, че забравих върху какво цвете са накацали.

Прибрах се в къщи за да намеря спокойствие и за пръв път видях, че стените ми са на петна, а петната имат форми на миризливи извънземни земноводни. Изпълваше ме бавно вонята на въображаемите същества. Почувствах, че се задушавам. Нямаше къде да избягам. Вън беше още по-противно. Да се самоубия, щеше да е тривиално. Толкова блудкаво, че щях да повърна само като си го помислих. Представих си и червеите по тялото ми.

Отпуснах се на креслото. Затворих очи. Опитах се да намеря хубав спомен, но из всички тях виждах само жени с твърде дебели бедра, груби прасци, криви крака или противен смях.

Нещо куцаше. Нищо не излиза от този свят и все пак го има.

И го обичам. Обичам го.

Седем часа търсих жената с различните чорапи и накрая я открих.

-Искам пак да прегледам ръкописа ти. – рекох й – Аз обаче съм гадно прасе, което злоупотребява с положение и власт…..

Ама, че глупава реплика.

-….Та мисълта ми е, че искам освен това да излезеш с мен на вечеря. Приемаш ли?

Свали очилата за да видя как ми смигва, а когато се усмихна, всички дефекти изчезнаха.

Апаратурата е мъртва. Жив съм по чудо. Не мога и да гадая за аварията. От корабът са останали само развалини. На земята съм. Първа ме посрещна луната. Същата е както някога. Навярно са минали векове. Едва ли са много. Два или три, в истинският космически смисъл на думата – нищо. Чувството е обаче умопомрачително за човешкото създание. Няма да срещна близък. Деца нямах, няма да имам и внуци. И по-добре, защото, осъзнавам го сега, нямаше да се чувствам никак комфортно да водя за ръка подпиращият се на два бастуна деветдесет и осем годишен свой внук, а дъщеря му да се държи към мен майчински и да ми дава заръки. Предпочитам самотата която ме очаква. Страшна ще е в началото, но подготвен съм. Ще се справя, доверили ми са се, иначе нямаше да извърша първото излитане с фотонен кораб. Несполучливо, но все пак. Нищо не помня. Няма и един читав уред за да разбера колко съм летял........

Целият разказ

Парата обви цяла кухня, престаравах се.

Не беше необходимо толкова. Защо ми е този облак? Ще отворя само един плик и ако наистина е от данъчни добре, но чувствам, чувствам, че не е. От кучка е. Сърцето ми подскочи като го видях. Дано да ме лъже. Дано да съм в криза. Дано да е просто твърде ангажиран и натоварен служебно, както твърди. Дано да е временно както му се иска. Това негово мълчание – плаши ме. И закъсненията му. И това, че не ми липсва. Това като, че ли ме плаши повече от останалото. Края на плика се отлепи леко. Още малко, още малко ще го подържа на парата. Не искам да се досети. За нищо на света не искам да се досети, че съм отваряла негово писмо. Ако разбере, че го ревнувам ще ме иронизира. Мразя иронията му. Предпочитам мълчанието му. При това е дебелашка. Не му отива. Както не му отива и вратовръзка. Той не разбира, какво да му казвам. Ще си помисли, че просто ме е уязвил и за това не ми харесва присмеха му. А следващият път когато реши да си сложи вратовръзка, ще му кажа, че трябва да се глади и без да искам ще я изгоря с ютията. После ще му обясня, че вероятно подсъзнанието ми отхвърля вкуса му. Ето, вече плика е достатъчно отворен. Не, още малко.......

Целият разказ

- За какви качества ми говориш?

- Имам квалификацията.

- Е, й?

- В документите ми пише, че и дванадесет години трудов стаж.

- Е, й?

- Всъщност са сто и двадесет, но няма как да бъде заведено документално.

- Значи имаш и чувство за хумор.

- Да, но в момента не го показвам.

- Чувството за хумор не е лоша препоръка.

- Трябваше ли да го пиша в автобиографията.

- Не е и добра препоръка.

- Аз съм на тридесет и две. С дванадесет години трудов стаж, по специалността. През цялото време докато съм работил съм и учил. И през цялото време докато съм учил съм работил. Имам магистърски степени по….

- Е, й?

Целият разказЦелият разказ

Тя е малка като фея. И с кафяви очи, като дънери в приказен лес. Черна коса и смугла кожа, има нещо пламенно в сумрака който излъчва външността й. Усещане за лагерен огън и танцуващи нимфи между пламъците. На осемнадесет е, чувал съм, че пее, но не съм я чувал да пее. Обвива се в мълчание, а то има собствен глас. Пробягващата бързо по лицето й усмивка, присъствието й, също имат гласове. Имам чувството, че от косата й се къртят и падат въгленчета, подскачат по невидими клавиши. Цяла звъни. Като, че ли цяла е мелодия. Усмивката й е оркестър в механа разположена в най-дълбоката пещера на съзнанието. Празнуват чудати създания. В бели и черни одежди, в пурпур или речни вълни, с рога и ореоли, с криле на прилепи и щъркели. Чукат си наздравици и се държат приятелски едно с друго. Стръкче е тя, крехко стръкче......

Целият разказ

cefules ,гласът ти се изгуби някъде сред синевата.Не искам да вярвам,че си спрял да твориш,може би си спрял да споделяш,но тук има хора(гарантирам за себе си),които свикнаха с творчеството ти и то се превърна в наслада,навик и трепет(като сутрешната чаша кафе)

Поздрави!

cefules ,гласът ти се изгуби някъде сред синевата.Не искам да вярвам,че си спрял да твориш,може би си спрял да споделяш,но тук има хора(гарантирам за себе си),които свикнаха с творчеството ти и то се превърна в наслада,навик и трепет(като сутрешната чаша кафе)

Поздрави!

Не, не съм отлетял. Тук съм си.

И днес ще пусна разказ.

Благодаря ти.

Откакто я помня беше с влошено зрение и често главоболие, а познавах я от малка. Беше ми нещо като котенце дресирано да свива на рамото ми и да дреме или да се гали по дланта ми. Хубава стана по-късно и не можех тогава да си представя, че ще се увлека по нея дотолкова, че ще стане най-важното в живота ми и ще пожелае да сподели с мен своя. Препъваше се и понякога не можеше да изправи глава, вървеше с извита шия, изреченията й излизаха накъсани, движенията лишени от плавност..................

Целият разказ е тук:

http://cefulesteven.blog.bg/viewpost.php?id=104224

Писваше ми, щях да му бия дузпата.

Да, хубав, желан, завиждаха ми. Светска ме направи, а и романтичен. Не се скучае с него, нищо, че е дева. Чука като животно, гали като ангел, говори като божество. Научиха го и много мои, вече бивши, приятелки. Но да живееш с него е изпитание. Не, няма да се напие, да нагруби. Твърде е влюбен в себе си, за да го направи. Не би му отивало, естет е, знае го. Цял е отдаден на изкуството си, а аз – просто музата. Сянката в живота му. Ухание на естество, парфюм сред терпентина. Умориха ме светкавиците, да го наричат гении, а и той сам да се нарича. И си вярва, прилича на дете. Може да е онова за което се мисли, но защо трябва да престане да бъде човек. Не ме презира, а се чувствам презряна. Не мога да го мразя, но вече не мога да го обичам. Ще се превърна в Ехо, за да се спася от своя Нарцис..........................

Целият разказ

Има колекция от кукли. Сякаш е една от тях или ги е раждала, тъй явна е приликата. Знам, че им говори. Сигурен съм, че чува как й отвръщат. Макар да ги чувства като свои деца не се срамува пред тях да се съблича. Да се носи гола из стаята. Да се подсмива, а тази кратка накъсана серия от звуци да означава повече от всички любовни изречения и мърсотии които жена като нея може да изрече. Висока е един и осемдесет, по-руса от куклите си. С по-нежни черти. Стъпките й напомнят танц. Усмивката й би била съвсем безлична върху друго лице, но при нейното наивно изражение, тази усмивка е самата поквара. Гъделичка, толкова съм далече, а сякаш прокарва пръст ниско по пъпа ми и ме гледа в очите, струва ми се по-ниска с глава от мен, при тази въображаема близост, а в действителност е мой ръст, дори с пръст – два по-висока от мен. Креслата й са черен плюш. Черна е и теракотата на бар плота, черен и високият стол тип щъркел, който яха като кон. Завърта се на него и говори с въображаем барман. Иска ми се да сложи перука, преди да се съблече. Не знам дали има, но предусещам, че има и ги държи в гардероба в спалнята. Иска ми се перуката да е на ситни плитки, сини. Тъмно сини. Защо? И аз не знам. Говори по телефона, обикновено ги изключва. Рядко се прибира у дома си. Тук е царството й. Царството на фантазията й. Иначе е ангажирана. Усмивката й е стъклена, навън.....................

Целият разказ

В началото я харесваше, пропорциите й съвършени. Бедрата й – обли и дълги, мила усмивката й, шията й крехка, нежна раменете, тънък кръста, стегнато дупето й, гърба й изпънат лък, готов да изстреля дихание като стрела. Говореше й нежно.

После спря да му прави впечатление. Свикна с нея. Имаше я. Част от дома му беше, еротизма й не струваше повече от топлината на креслото му. Да й говори, вече не умееше, а и не искаше. Сетеше ли се за нея, ставаше му досадна. Имаше бизнес, имаше задължения към много хора. Имаше и любовница, която пък си имаше семейство. Имаше си и любов която не му беше любовница. Също – проблеми със здравето и няколко ченгета зад гърба..........................

Целият разказ

Плъзна се ръката му. Опипа ханша ми и дупето ми, дясното ми бедро от външна и от вътрешна страна. Гърдите му се допряха в гърба ми, дъха му пламна в шията ми и ухото. Неволно примижах, видях за миг зарево зад диви клони. Премаля ми, коленете ми отмаляха. Другата му длан, разтворена се притисна в корема ми. Палеца й вмъкна връх под сутиена ми. Притиснахме тела. Притискаше ме в себе си. Усетих го твърд и див под джинсите си. Не можех да си взема дъх. Исках да изкрещя. Да се обърна и да го зашлевя. Автобусът беше тъпкан, възползваше се от това за да пипне. За да си открадне ласка, а аз не бях подготвена, дойде ми неочаквано. Възрастна съм вече, не са ми подсвирквали дори от години. Възбудата отстъпи, лошо ми стана. Омърсено. Пусто. Рейсът спря, половината се изсипа навън. Хлапе ми отстъпи място. Имах нужда. Треперех........................

Целият разказ

Тъжна истина. Поздрави!

Eто защо жените не трябва да се возят в автобус-обират ги (имам предвид не само парите им,както и авторът на разказа,предполагам)

Тъжна истина. Поздрави!

Тъжна е. Една жена не трябва да престава в мислите си, да е желана и красива.Независимо от грубият живот около себе си.Престъпник е всеки мъж който мачка самочувствието й или се възползва от ниското й самочувствие.

Eто защо жените не трябва да се возят в автобус-обират ги (имам предвид не само парите им,както и авторът на разказа,предполагам)

То и мъжете не сме застраховани

-Скоро то ще навлезе широко в бита. Сега, виждам, че сте шокиран, но овладейте емоцията си, опитайте се да мислете рационално.

-Вие сте изверг!

-Простете ме. Аз съм само търговски пътник или ако щете рекламен представител на фирмата която продава звънеца.

-Това е живо същество! Или поне прилича на живо.

-Живо е. Живо птиче.

-Но то е…..-не можах да завърша изречението си, задави ме смесица от болка и отвращение.

-То няма крила, както няма крила кивито.

Целият разказ

Имаше версии, че майка му не е била в състояние да го гледа, в същото време да изостави на произвола на съдбата, както се е налагало и за това е решила да привлече върху него цялото обществено внимание. Ако имаше истина в предположението, тя беше постигнала това което желае, но как беше осъществила плана си, ума на много хора не го побираше..........Целият разказ

Иска ми се да носоча разказа като тема за дискусия. Не толкова спор, колкото да сподели всеки от вас, за впечатленията си от масовата истерия.Безспорно всички сме били овладявани от нея. На концерт или мач, на митинг или при следваща политическа сензация, показен разстрел, световно събитие и т.н.

Останах с широко отворени очи и непознати емоции в съзнанието си,след като го прочетох.Едно огромно БРАВО,прекрасна история,много по-различна от другите с вплетени доста неспоменавани чувства до момента...

"масова истерия".... в повечето случаи нещата се преувеличават,именно защото минават през призмите и съзнанието на голям брой хора и неусетно всеки влага по нещо и от себе си.Получава се като приказката за петела,който снесал и мълвата носейки се от усна,на уста стигайки до царя гласяла,че петел снесъл сто злати яйца за една нощ....

та и събитието,случката или съответно мероприятие събрало погледите или вниманието на много хора може да е само камъче в снега,което засилвайки се надолу да се превърне в лавина....затова най-добре при масови истерии хората да са настроени добронамерено иначе става непоправим(всички помним случай в дискотека"Индиго")

cefules,поздрави за всичко,което твориш и за въздействието,което постигаш