Разнася ме подноса из кафенето. Когато е пълно обогатявам фразеологичният си речник, започнах съставянето и на друг: речник на думите и фразите използвани в нетрезво състояние, чакам да се открие свободно учителско място и се случва да ми викнат „маце”, тийнейджърки на които утре може да преподавам, което е много, много забавно. Сваля ме един поет с бастун и дрехи от четиридесетте на миналия, бившият ми приятел се направи, че не ме познава когато вчера се появи с хубавица която утре може да ми е ученичка. По някое време взе да прекалява с чашките, този филм съм го гледала, тя му се нацупи, той се направи, че не му пука, тя повече се нацупи, на него наистина спря да му пука. Надявах си да си тръгна с него, но си тръгнах с нея. Не, че съм лесбийка, ама ей така, да го е яд. Чистя прозорците от време навреме. Често муха в чаша лимонада е единственият ни клиент, но понякога дори и него го няма. И във въздуха няма мухи, за да може да се каже, че лапам мухи. Подпирам се на плота, положила дупе на високият стол, запретнала до кръст пола, витая в сладки сънища и дразня минувачите отвън. Имам хубави крака. И не страдам много, че дремя. Поне минималната ще си получа. Шефа, не е безразличен към оборота, но гледа философски на живота, нали тревата която пробутва винаги върви. Обича си ме той. С жена му сме приятелки, но любовницата му, ще ми издере очите, а няма защо. Той си е неин, аз не й преча, даже й помагам, защото му давам малко, колкото да вдигна апетита му, че да я иска повече.

Какви си ги мисля! Кофти ми е! Нещо не ми е в ред! Не съм пила снощи, а….

Не знам какво ми е! Гадно ми е нещо! Пак дремя на стола, подпряна на бара.

Ставам рязко тъмни кръгове играят пред очите ми. Ако някой се обърне към мен по неподходящ начин ще го убия.

Криво ми е, че чак свят ми се вие. И тогава пред прозореца се случва нещо интересно. Една кола цунка по дупето друга. От целунатата по дупето излиза ослепителна блондинка, ангелче високо около метър и шестдесет, миловидно изражение, фея от приказките. От другата кола раздразнен мъж.

Ще му мине, тя ще го трогне. На такава светла кучка никой не може да устои.

Започва да й се плюнчи. Чак до мен достига гласа му.

Тя го гледа и се усмихва. Не трепва. Само се усмихва.

Хубавица.

Той продължава да крещи. Това не е мъж, а изхвърлено от софтуоера на природата непотребно създание. Ще грабна повредената кафе – машина и ще му я стоваря върху главата. Естетически инвалид, ослепял емоционално субпродукт на субкултурата, бракуван интелектуален полуфабрикат, изпаднал случайно от фризера на историята. Дръвник. А тя му се усмихва ли, усмихва и все по-чаровна става и аз започвам да усещам, че в тази прекрасна усмивка има нещо страшно.

И не се излъгах.

Тя погледна часовника си. Несъзнателно и аз своя.

Тогава тя с ръмжене се отвори в уста по-голяма от самата нея. Голяма колкото малък камион, с около хиляда и четиристотин зъба, резачи, кучешки, кътници и на колелца като щракала на запалки. Хапна го и го дъвчи и дъвчи и дъвчи. Кръв се стичаше по устните, от вътре се чуваха отчаяни крясъци, после замлъкнаха. До мен достигаше трошенето на кости, после сладостното мляскане. Глътна го, после го върна, продължи да го преживя, накрая го изплю върху плочките. Беше го направила на каша.

Затвори се устата и тя пак беше малка нежна блондинка. Два пъти се изплю върху остатъците му. Стъпна ги гнусливо с токче. Качи се на колата си, мина седемнадесет пъти отгоре му. Завъртя гуми и на ръчна спирачка върху петното което беше останало и пръски от него полепнаха по прозореца ми. Утре ще ги забърша.

После натисна педала и отлетя.

Страхотен номер. Гледах известно време размазаните му жалки остатъци по плочките, въздъхнах и не че заслужаваше, но изпитах жал. Взех решетъчната лъжица и го изстъргах от плочките. Събрах пихтията му в шепи. И от нея, отново криво – ляво го изваях, почти като старият. Започнах с погнуса, но после тъй се вдъхнових, че го завърших с милувки. Сложих го на стола, даже му сервирах и водка с лимон и чадърче.

Отпи глътка, погледна ме глупаво и ме попита:

-Как смяташ? Онази русата е влюбена в мен, нали?

Не е възможно да не дочета някой от твоите разкази, с тези хиляди обрати в сюжета

Супер е. Мерси.

Интересна гледна точка

Във все повече от разказите ти откривам подобни "акцентуирани личности".

Интересно ми е от къде черпиш вдъхновението си и наблюденията си над живота?

P.S.Започнах да гледам на теб с професионален интерес

Във все повече от разказите ти откривам подобни "акцентуирани личности".

Интересно ми е от къде черпиш вдъхновението си и наблюденията си над живота?

P.S.Започнах да гледам на теб с професионален интерес

Безумна мъдрост, нали...навсякъде.Във всеки разказ.

хмм. "мъдрост"?

...и ако съм очаквала такъв край?! Умение си е да заведеш читателската мисъл на дадено място и в един момент да се окаже ,че сте объркали адреса....

Поздрави!

Във все повече от разказите ти откривам подобни "акцентуирани личности".

Интересно ми е от къде черпиш вдъхновението си и наблюденията си над живота?

P.S.Започнах да гледам на теб с професионален интерес

И гроздето не може да отговори откъде черпи сока си.

Не знам. Навсякъде е извора.

Конкретни случаи за конкретен сюжет понякога има, но като цяло. Доста дълъг списък трябва да се напише, а и не за всички ще мога да се сетя

И гроздето не може да отговори откъде черпи сока си.

Не знам. Навсякъде е извора.

Конкретни случаи за конкретен сюжет понякога има, но като цяло. Доста дълъг списък трябва да се напише, а и не за всички ще мога да се сетя

гроздето наистина не може да каже,но стопанинът му-този който го е поливал,торил,грижил се за лозичките-знае от лъде е черпило соковете си.

То е ясно,че не можеш да се сетиш за всички извори,от които си черпил сили,а аз и не искам да ги знам,но просто ми стана интересно начинът по който се редят мислите ти,как правиш асоциации и какви внушения произлизат от написаните думи....

Момент сега,че обръщам блога ти с хастара навън

гроздето наистина не може да каже,но стопанинът му-този който го е поливал,торил,грижил се за лозичките-знае от лъде е черпило соковете си.

То е ясно,че не можеш да се сетиш за всички извори,от които си черпил сили,а аз и не искам да ги знам,но просто ми стана интересно начинът по който се редят мислите ти,как правиш асоциации и какви внушения произлизат от написаните думи....

Момент сега,че обръщам блога ти с хастара навън

Благодарско за блог-а, а на въпроса наистина не мога да ти отговоря точно. Навярно е тренинг, улавям нещо, слагам го в системата си която прави нещата ми и то се получава. Не винаги, разбира се.

Видях го,

стоеше край прибоя

и махаше с диригентска палка,

вълните не го чуваха,

но той се научи

да дирижира себе си...

Някога улиците са били опасно място, но сега чуваха и подушваха, чувстваха допир и усещаха вкус, виждаха от много отдавна, ала сега зрението им беше съвършено, работеше се и над шестото им чувство и скоро щеше да влезе в широка употреба, но сега се правеха само експерименти и се разнасяха слухове за проекта. Престъпления се вършеха в офисите, в домовете, най-вече във виртуалният свят, но улиците бяха най-безопасното място на планетата. Всеки един от милиардите жители на планетата можеше да си избере улица с която да изживее няколко приятни часа, различни от живота който битието му предлагаше. Жител на свръхнаселен мегаполис, можеше да се наслади на слънцето на планинско село, да улови миризмата на изпражнения от истинско домашно животно, да целуне ухаещата на мляко кожа на жена която току що е издоила козата, при това да изпита усещанията без да напусне офиса си. Или живеещ в малко градче, в малка страна, среден човек да загуби за миг чувство за обреченост от тесните рамки на битието си, да се влее в мощната вълна човешки ресурс и бъде изпълнен с енергията на свръх – урбанизирано чудовище на другият край на земното кълбо, което само е мечтал да посети и да види. Жител от планината да се разходи по крайбрежните улици, а рибар да погледне света от покрива на небостъргач. Дете да се разхожда из тъмни улички, за които дори не знае къде се намират, без опасност да се изгуби. Влюбени да се разхождат всеки път из различна алея, без дори да излязат от домовете си и без опасност да бъдат срещнати от някой познат, който ще разсея уединението им или ще ги разнесе из останалите. Но най-важното е, че откакто улиците станаха сетивни, престъпленията по тях престанаха.

Това разбира се е прекрасно, но за да не се премахне напълно страха от улицата и за да не забравят хората домове и работа и да се шляят на живо, вместо да наблюдават и използват технологичният дар, който естествено има нужда от поддръжка, а поддръжката от пари, за да останат улиците толкова безопасно място трябваше да станат и малко опасно.

За това мъдрите хора и не без основание решиха да въведат Данък – Убиец. Тоест назначен за данъчен психопат – убиец. Човек който броди из улиците и взима като данък живота на някой разхождащ се из тях. Можеш да бъдеш ти, мога да бъда аз. И както казах, има икономическа логика в това удачно решение.

Данъкът – Убиец не излиза само в полунощ. Той може да излезе и по пладне. Разбира се, не го арестуват, защото това е данък. Ако някой наблюдател на улицата реши да предупреди по телефона или с телепатичен резонатор някой реално шляещ се из нея, евентуална жертва на Данъка – Убиец, това е данъчно нарушение и се преследва от закона.

Гражданите трябва да сътрудничат на Данъка – Убиец. Ако жертвата реши да се съпротивлява, трябва да е ясно на всеки, че данъка все пак трябва да бъде взет и ако не нейният, тогава неговият живот, може да се окаже данъчно заплащане.

Най-добре е човек да излиза реално само по необходимост по улиците, а в останалото време да наблюдава, така се грижи за тяхната и своята безопасност и поддържа системата за безопасност. Това е смисъла.

Днес беше извършено остро закононарушение. Данъкът беше слаб човек, с раиран първобитен костюм и мустачки. Втурна се да вземе данъка от едно момче, а майка му – пълна истеричка показа неуважение към закона. Стовари чантата си осемдесет и осем пъти върху Данъка. Размаза му черепа по тротоара. Арестуваха я разбира се.

След малко ще трябва да произнеса присъдата. Ще е възможно най-строга.

Тази жена е враг на цялото човечество.

Лодка. Книжна лодка лъкатуши по вълните, ето я над камъка, подскача. Вълните я заливат. Втора книжна лодка. И още една. И още няколко. След тях още. Приличат на измислица и на усмивка. Допълват слънчевото настроение. Хартията на издържа, повечето се разпадат или ги пляска като с ръка вълната и ги потапя. Малко отминават зад завоя на реката. Следващи белеят и следващи. Гледа ги и се чуди. Завърта макарата на въдицата и прибира кордата. Озадачен е, въпреки, че лодките го усмихват. Минава му през ума, че горе някъде по реката и то недалече от него си играе дете, но съобразява, че мястото е доста диво. Вървя около час и половина по стръмни камъни, сред драки и гъсти клони. Попадна и на мърша. Едва не повърна. Около оглозганият скелет облак мухи и дребни насекоми. Изглежда беше сърне заплело рога в клоните, на това приличаше висналият отделен от тялото череп. Рисковани бяха и за възрастен човек тези дебри, в страни от всички места за изглед и туристически пътеки. Искаше да се усамоти, нищо повече. Въдицата я носеше ей така. Дори да хванеше някоя пъстърва, пак щеше да я хвърли обратно в реката….Следваща лодка….Странно….Нагоре растителността беше още по-дива и гъста. Да не би да има някаква пътека за която той не знае….Още лодки….Протегна пръчката и успя да закачи една. Дръпна я….Разтвори листа. Накъса се, почти не се четеше. Страница от книга:

„Бедрата й пламнаха, потекоха като масло по устните му….”

Вероятно любовен роман.

„Мечтите й се сбъднаха….”

Опита се да улови следващ лист, но не успя. Течението беше силно. Погледна нагоре по реката. Идваха още лодки, но не бяха толкова колкото преди малко. Тръгна нагоре. Мина му през главата, че някъде там горе има дете. Дете което се нуждае от помощ. Може би отвлечено или по незнаен начин залутало се точно из тези шубраци. Книгата се е взела….Кой знае от къде….Може да е била в багажа му. Да е нямало място в багажа на майка му. Нещо не се връзва, но все пак там горе има някой който пуска листовете. Допусна и друго, но веднага прогони мисълта. Даже й се засмя: „Ще ти се!” промърмори, но двете прочетени изречения впечатлиха повече кожата му отколкото ума.

„Мечтите й се сбъднаха. Бедрата й пламнаха, потекоха като масло по устните му….”

Представи си героинята, а не искаше. Слънцето идеше зад нея и виждаше само контури, а те бяха прекрасното. Всичките му еротични трепети изваяли един съвършен образ. Плесна го клон през очите. Изруга и се изсмя на глупостта си. Клон се заплете в косата му, ръцете му бяха изподраскани. Привеждаше се, на моменти пълзеше, за да премине между гъстата растителност. Насекоми пълзяха навсякъде по тялото му, а видението на героинята от любовният роман не го напускаше. Искаше му се да спаси детето, да го заведе при майка му, а тя да е много, много красива. И да пламне силна любов между тях, която да не успеят да споделят. После реши, че се е загубил, че твърде се е изкачил и ако е вървял в правилната посока отдавна да е видял кой пуска лодките. Каза си, че е време да се връща, но толкова дълго беше се изкачвал, че не му хареса мисълта да се връща точно сега.

Седна за кратко. Лодките още белееха пред очите му. Весели усмивки, палави деца, игриви страсти, десетки намигвания, погледи през рамо, случайни докосвания, забравени лица на хубавици. Юлски уикенд и самота, само фантазии, но има я и негата и еротичното усещане, макар и несподелено. Наскоро скъса с приятелката си, тя го мамеше. Изневерите не го терзаеха толкова, но тя се измъчваше, заплиташе се в лъжите си, задушаваше се в тях. Гаснеше. Обичаше ли го или си го беше поставила за самоцел. Да го има напук от останалите си желания и чувството си за свобода, което сама ограничаваше с него. Бяха страшни сцени. Одра лицето му. Едва не заби нокти в очите му. После се смя истерично, после май й отмина. Но на него – не. Близо месец странеше от цял свят. Отговаряше с половин дума и само като му се налагаше. Попитаха ли го нещо лично, побесняваше и отвръщаше с убийствен сарказъм. Две седмици беше много зает, а тази събота успя да открадне време от себе си и товара падна от гърдите му. Изгуби се из шубраците. Приятно му беше, засмяно, възбудено и преди да види лодките и да прочете текста.

Когато се изправи и продължи нагоре самият не подозираше, че е усмихнат. Преди да я види вече я чувстваше. Беше на другият край на реката. В бял бански без горнище. С руса коса като лъвска грива. Късаше от любовният роман. Правеше книжна лодка, а преди да я пусне, целуваше листа. Искаше му се да остане невидим. Но нещо настъпи. Тя вдигна лице към него. Усмихна му се. Като че ли го очакваше.

Тук реката ставаше по тясна. Лесно щеше да я прекоси. С поглед го подкани. Показа му, че от книгата са останали само кориците, няма лист за следваща лодка.

Тръгна към нея. Плитко беше. Изненадваща го погълна ямата. Плуваше добре, но водовъртеж го издърпа надолу. Бори се известно време. После силите го напуснаха.

Тя стоеше. Гледаше известно време повърхността. Засмя се.

- Осми. – промърмори кратко и начена следващият любовен роман.

Този път нямаше значение къде ме води и къде ще ида. Където и да бъде, ще сменя самоличност. Име, лице, ще се наложи да изменя и фигура, най-вероятно ще кача килограми. Сигурно ще се задъхвам и потя, но трябва да го сторя. И косата….Няма да си играя да я фризирам перманентно. Нямам нерви за това. Колкото и жал да ми е ще си причиня оплешивяване. Ще отива на по-големите ми килограми. Никакви телефони, налага се. Винаги може да бъде записан гласа и сравнен. Никакви библиотеки, там все още искат подпис, а от почерка си не можеш да избягаш. Странно, типичните за характера ти действия те лишават от свободата, собствената ти индивидуалност я ограничава. Стига и аз, ще се побъркам от такива мисли. Това беше най-успешният ми удар. Защо съм толкова превързан към косата си? Колата не е купена, не е крадена. Официално, по документи, такава кола не съществува. Трябва, въпреки това да се освободя от нея. Все пак е някакъв риск. Както трябва да се освободя от себе си, макар от петнадесет години също да ме няма официално. Изчезнал съм, най-вероятно мъртъв. Така ме писаха и във вестниците. Петнадесет годишният син на….Не мога, не мога и мислено вече да произнасям името на баща си, но той вече е добре. Тези които използваха страха му, изцедиха го, поболяха го, оцапаха и доведоха смъртта му, днес ще се събудят с олекнали банкови сметки, повечето от тях със заповед за арест и имена на първите страници на най-тиражираните ежедневници, за един съм сигурен, че ще се самоубие, дори оставих услужливо „Берета” с един патрон в хладилника му, където знам, че ще бръкне когато затропа спец отряда по входната му врата. Оставих му само глътка от уискито. Сигурно ще му се пие повече, ще изгаря за повече, но останалото излях в чешмата му. До бутилката е пистолета. Сигурно вече го е използвал. Обичаше ме като син. Аз обаче все още съм сина на този който погуби. Усмихнато ми става, когато си представям лицето му когато вижда почти празната бутилка. После губя представа. Олеквам. Обзема ме нещо непознато. Всичко свърши. Всичко. Кой съм, вече няма значение. Един провален живот, един отегчен мъж пред средна възраст, доста зрял за годините си. Всъщност, все още. Виждам се дълбоко в себе си като едно дете с бръчки, с много бръчки. Животът свърши още тогава. Аз обичах. И нея, първата си. Виждах я по-късно. Как е вече жена. Бута количка. После става още по-хубава. Не ме позна в онази нощ когато я прелъстих. Говорихме си на различни езици. В други светове бяхме, нейният не съм убеден, че ми харесваше. Моят, че е споделим. Беше като всички останали жени които съм имал, повечето от които проститутки. Не посмях на сутринта да мина покрай дома който отдавна не беше мой. Хванах си стопа. Имах кола, онази крадена, но безопасна. Въпреки това я зарязах. Не знам защо. И сега не знам защо, но нещо ме яде. Страшно е. Постигнах целта си. Изведнъж съм никъде. Точно никъде. Нищо не е останало от мен. В онази нощ може би наистина ме е отнесла реката както гласеше и официалната версия, а това е само духа ми, духа на отмъщението което приключи. И какви са тези неотбелязани на картата възвишения. Вярно, карах на посоки. Все ми е едно къде ще стигна, но не трябваше да има никакви планини и второкласни шосета. Къде се обърках нямам представа. Няма и никакви табели. Знаци даже не се виждат. Смахната работа. Трябва да стигна до някакъв град с гара. Където мога да зарежа колата и да се кача на някъде. После да сляза, но не дотам докъдето съм взел билета. По някоя от междинните спирки, а от нея да реша какво да правя. И радиото не работи, а записите ми са омръзнали. Изхвърлих преди малко дисковете. Всяка мелодия ме връща назад, а назад нямам нищо. Нищо. Каквото имах изгубих, каквото трябваше – направих. Дали пък не е това щастието. Да се чувстваш празен, душевно умъртвен. Защо ми е косата? Тя и без друго не е същата. Изглежда естествено кафява и права, а е черна и къдрава? Какво пък толкова представлява за мен, че не искам да се лиша от нея? Връща ме назад. Вързана е с миналото ми. Тогава беше много дълга и баща ми не я харесваше. Все за него ми напомня, а вече го няма. Тотално го няма откакто е отмъстен, откакто е отмъстен, отмъстен. Нищо няма. Нищо. Сещам се за почти празната бутилка уиски в хладилника и автоматичният пистолет до нея. Усмихвам се. Само, че няма да ползвам пистолет. Просто ще си ида, ето така. Ще намеря буйна река като онази която пишеше, че е отнесла тялото ми. Не ме е страх, а още не мога да плувам. Шофирам прекрасно, стрелям превъзходно, знам хиляди измами, част от тях разработих сам, бия се добре, говоря осем езика, сменил съм осемнадесет пъти самоличността си, но не мога още да плувам, а реката ме чака. Да завърши онова което отдавна се е случило. Нямам повече нищо в живота, а не бива да ме има. Защо? Защото съм опасен. Защото продължа ли да живея, ще продължа да живея по този начин по който и до сега, а вече нямам оправдание. И изобщо, нещо ми омръзна.

Намалих скоростта. Предупредителен знак. На него имаше изрисувана детелина. Четирилистна. Какъв пък е този знак? Засмях се.

„Възможна е появата на четирилистна детелина”

Дали да не спра колата да сляза и да я потърся? Глупости, не съм дете. Детето е отнесено от реката. Един знак по целият път и той някаква романтично – идиотска шега.

Около петнадесет минути завои и изкачване по наклона и видях следващият предупредителен знак. Напомняше за знака за възможно ниско прилитане на самолети, но имаше крилата фигура.

„Възможно ниско прилитане на ангели.”

Не издържах закикотих се, посегнах да си пусна музика, но си спомних, че съм изхвърлил дисковете. Махнах с ръка. Вдигнаха ми настроението. Защо няма повече такива знаци по улиците?

Следващият ме накара да спра. Не можах да издържа, колкото глупаво да изглежда. Имаше нарисувано сърце. Стилизирано.

- Възможна е появата на любов! – изрекох на глас.

Излязох от колата. Хладен, ситен дъжд биеше лицето ми. Загледах се сред мокрите стебла. Пустош, пустош навсякъде. Тръгнах по пътя.

Карал е по инерция. Бензинът му е бил свършил. Имал е пробив в резервоара. Грешката не беше негова. Появил съм се ненадейно на платното. Разбрах, че неприятностите му не са били големи. От сблъсъка помня само силна светлина. Никаква болка. Умрял съм на място. Черепът ми е бил размазан. Сърцето ми обаче здраво.

Присадиха го. Хлапакът много се радваше на вторият си живот. Аз също на своя.

Казваше, че обича парите. Седем месеца живя с него, достатъчно за да разбере, че той се заблуждава в себе си. Обичаше да си играе. Това обичаше. Мечтател, дете на тридесет и четири с риж мъх по гърдите, малко мършав, но иначе добре сложен. Широки рамене и отнесен поглед. По тридесет часа без прекъсване можеше да работи без прекъсване. Изглежда така дишаше. Нямаше напрежение, когато претърпеше провал. Споделяше го кротко: „така няма да стане. Няма да стане и толкова. Ще започна от начало. Нещо се губи в тази джаджа.”

- Няма ли да работи? – питаше го тя, въпреки, че малко я интересуваше и изобщо нищо не разбираше от принципа на действие на съвременните технологии.

- Би работила, но ще претърпи провал на пазара.

- Какво, точно, искаш да направиш?

- Не, аз. Пазара го иска.

- Стига. Стига си се оправдавал. Не правиш нищо лошо. Ти искаш и знам, че ще го направиш.

Той беше душата на екипа си. Всички останали бяха трудолюбиви умове, тренирани, умове които можеха да носят и да вършат. Да изчисляват и съставят, да разработват схеми и комбинират, но не и да творят. Те бяха пипалата му. Без които щеше да е беззащитен. Детенце което си играе в пясъка и фантазира, но сред тях твореца беше той. Може би се заблуждаваше, може би се увличаше или влюбваше в него, а не биваше. Щипеше се да се събуди. Чудеше се какво й става, че си задава тези въпроси. Тя не можеше да обича. Живееше с тази мисъл. Отдавна беше изтръгнала слабостта си. Играеше като него с живота. И обичаше да играе, също като него. Замисляше се докъде е стигнала. Виждаше червена светлина. Трябваше скоро да свърши задачата си. Да го забрави. Дали не се бавеше изобщо? Готвеше му както не подозираше, че е способна, искаше й се да го разтопи. Знаеше кога кой канал да пусне пред очите му, кога е достатъчно уморен, че няма нужда от нищо друго освен да постои пред телевизора. Знаеше какви аромати му харесват и избираше шампоаните му, каква температура на водата обича най-много кожата му, по настръхването на космите познаваше и приготвяше ваната така, че влезе ли в нея да не стои и минута, без да започне да сънува. Знаеше кога да му пусне музика и каква, а той обичаше всякаква, според настроенията. И всякакви дрехи обличаше според настроенията и тя ги узнаваше. Знаеше кога му трябва секс и кога му трябва по-хладно поведение. Кога му трябва масаж и кога прозореца леко да е отворен. Кога шума навън го дразни и трябва да пусне чешмата в кухнята за да му отвлече с друг дразнител вниманието, за да забрави колко го дразни онзи звук който тя не е в състояние с едно завъртане на ръката да спре, както малко по-късно правеше с чешмата в кухнята. Знаеше какво да облече и тя за да го преизпълва гордост пред приятелите му. Да се държи свободно и небрежно, да се чувства щастлив и леко надменен. Проникваше дълбоко в най-скришните тайни на глупчото, а той споделяше:

-Ще направя джаждата. Рискован продукт ще е, но….-усмихваше се загадъчно-Ще забогатея! Много, много ще забогатея!

Колко още му трябваше? В състояние беше да си купи някоя малка бедна страна. Умееше да смята превъзходно, така че, знаеше го, но просто обичаше да си играе. Както тя. Която скоро щеше да изчезне от живота му, надявайки се да остави горчив вкус в устата му. Защо искаше освен всичко останало да го нарани, сама не знаеше.

„Май защото започнах да го обичам. И искам да порасне за кратко, не за да стане възрастен, а за да изпита усещане на възрастен. Иначе ще си иде дете….”

-И? – хитро му се усмихваше и галеше с пръст ухото му, седнала като малък дух на страничната облегалка на фотьойла.

-Революция в домакинството и бита. Това ще гласи рекламата. Уредът ще направи притежателя си щастлив.

-Не може да бъде! – сряза го с хладна ирония, макар и без злоба. За какъв пък се мисли. За Господ, ли? Решил да продава щастие.

-Може. Може. – засмя се весело в отговор – Просто ще бъде съвършен.

-Какво пък не могат да правят домакинските уреди?

-Точно това ще е. Каквото не могат и всичко каквото могат. Всички уреди до един. Ютията и кафе машината. Печката и прахосмукачката.

„Сладур”

Вече беше събрала цифра по цифра паролите му. Знаеше наизуст всичките, заедно със сметките, имаше дубликат на ключето за сейфа, а той нека си мисли за своите свръхмодерни ютии. Не я гризеше съвестта, щяха да стигнат парите и за пластични операции и за документи. Коя поред смяна на самоличност ще й е? Наивен е, ще му даде скъп урок, а той пак ще се оправи. Може да му открадне всичко, но не и ума. Искаше й се за последен път да го люби, но той заспа като заклан.

После, не й се искаше освен всичко останало да надниква и в тайната му от последните месеци. От нея също можеше да се изкарат пари, но реши да му я остави. Имаше риск в продажбата й. Излишен, такъв какъвто до този момент не беше предприемала. Крадла беше, не й шпионин.

Набра кода. Схемата се появи на монитора. Нищо не се разбираше. Даде на следваща страница и на следваща. Струваше й се, че наднича в заклинания. Неща за други умове, не за нейният.

„Ютията и кафе машината….”-отекваха думите му в главата й.

Подскочи като видя външният вид на уреда. Това беше тя. Даже бенката на корема я имаше. Несъзнателно се пипна за ръката да провери пулса си, за да се увери, че не е произведена. Онова чудо на монитора беше пълен неин двойник. Сълзи избиха по очите й, а после хладна усмивка направи лицето й жестоко и прекрасно.

„Всичко което не могат и всичко което могат…Ютията и прахосмукачката….”

-Прахосмукачка, така ли? Пропусна: надуваема кукла.

Изчерви се. Засмя се леко. После дълго се кикоти.

-Ще ти дам една прахосмукачка.

Мултифункционален домакински робот. Докато бяха живели заедно, той я е използвал за модел на робота си. Тя си мислеше, че следи всяко нейно движение с възхищение, а той я е изследвал. Прахосмукачка! Почувства се ограбена.

„Уредът ще направи притежателя си щастлив.”

-Да. Но едно си пропуснал, скъпи. Че уредът, ще погълне всички спестявания на притежателя си.

Рече го. И го направи.

Искаше я, получи я. Стана му безразлична, просто свикна с нея....

Стана му безразлична, тя увяхна. Дори не забеляза кога я замени с друга, а в другата не откри различната.

Различна, че е, сам се момеше, но не откри онази свежест която изгуби. Окото му от страстно стана зло. Красотата му причиняваше болка.

Разголените дълги бедра, означаваха измама, за него.

Мелодията на непознати смехове които тъй приличаха на познатия някога, който го бе възбуждал, карал да иска, да желае до смърт му приличаха на ироничен възглас на съдбата.

Намрази хората и се издигна по обществената стълбица.

Придоби власт, уж за друго, не знаеше, че тя е за да причинява страдания.

И пак не разбра кога това се случи, както на времето не разбра кога смени любимата си с друга.

Съсипа десетки съдби. Стотици, после.

Със слабият се гавреше, а силните - мамеше.

До една сутрин когато пирувал и лудувал цяла нощ, слезе от лимузината си, видял ранобудна каравана и изпитал внезапно желание да изпие чаша кисело мляко, за да се освежи. Един уличен музикант с дълга коса дремеше над китарата си.

Огледа се. Никой нямаше да го види. Ритна с все сила шапката пред музиканта и се изплю в косата му.

Младият, на пръв поглед мъж, вдигна лице. Оказа се, че изобщо не е млад и май изобщо не беше човек. Мъртвешки бледо бе лицето му, а израза - жив.

- В очите ми ще видиш как изглеждаш в очите на хората.

Стрестна го. Очакваше да види в очите му демон, да види пън, да види лъжец, но видя нещо което не очакваше.

Видя онова свежо чувство на красотата, което беше някога първата му съпруга. Такъв образ си беше създал. Така го виждаха тези които мразеше.

Затрогна се, очите му загорчаха. За миг се покая.

Те го обичаха така както той единствената.

И като си припомни как се беше отнесъл с нея. И като си помисли, че те ще се отнесат така с него, сърцето му заби ужасено, опита да си вземе дъх, но не успя. Помъчи се отново да си вземе, но взрян в красивият си образ, не можеше.

И смъртта настъпи.

- Не ми трябват крилете ти, трябва ми любовта ти! – казваше му често тя – Освен това човек с свои криле не може да лети. Но когато затворя очи в прегръдката ти, все едно имам криле или нямам, но и без тях летя. Не ми трябват крилете ти….

Думи които биха направили всеки мъж щастлив, ако са изречени с искреност която рядко се изявява днес и с каквато тя ги изричаше.

- Не ми трябват крилете ти….

Но той продължаваше да ги отглежда. Отглеждаше ги в саксия. По тайнствена книга, която някога, някъде по време на пътешествията си в ранните младини беше открил. Научил я бе наизуст и унищожил както повеляваше епилога й. Била написана само за онзи който я открие, за да направи щастлива тази която обича.

-Не искам да съм уникална, искам да съм твоя. Сигурен ли си, че изобщо е имало такава книга? Не е ли книгата твоя. Онази която искаш да напишеш, но не пишеш книги. Демон на изкуството някакъв.

Крилете бяха рядко растение. Достигнеха ли определен етап в развитието си, внимателно трябваше да се изтръгнат от саксията и да се поставят на гърба на тази която обича този който ги е отгледал. Ако чувствата между двамата бяха слаби нямаше да пуснат корени. Ако бяха не достатъчно силни щяха да увехнат. Ако бяха порочни можеха и да я убият. И единствено, ако бяха такива каквито двамата вярваха, че са корените щяха да стигнат до нервната й система да се превърнат в част от нея и тя да може с тях да лети.

-А ако те мамя и мамя себе си…..-тихо му прошепна веднъж и той не я чу, а тя забрави какво се е попитала.

„Заслужава си да умра, ако го мамя. Не заради него, а заради себе си. Паразитно цвете напомнящо криле и любов, невидимо и безболезнено нахлува в плътта ми с годините и бавно изсмуква живота ми, както ще го изсмуче и това, ако лъжа себе си, ако лъжа него. По-добре да стане бързо. Но той все пак трябваше да се разколебае. Трябваше. Рискува живота ми.”

Местеше саксията от избата на покрива. Изтръгваше растението и го засяваше в двора сред розите. После с голи ръце ги късаше, а с кръвта от разранените длани от бодлите, мажеше листата му. Тайнствени заклинания им шептеше. За торове от екзотични птици пропътуваше до тази или онази далечна точка на света. Носеше му различна пръст, подменяше я често. Често пък тя го ревнуваше от крилете които отглеждаше за нея.

-Ако ми беше отделял толкова внимание сама щях да си пусна криле. – засмиваше му се горчиво и го целуваше, но му вярваше.

И за нова крилете растяха, иначе всички ритуали биха били излишни. Седем години ги отглеждаха и когато се разгърнаха и сами започнаха да махат сякаш ще полетят, взимайки с корените като с нокти цялата земя за да я отнесат на небесата, тя пак му каза:

-Не ми трябват крилете ти. Трябва ми любовта ти….

Целуна я и й изрече нещо което не беше й казвал:

-Виж, тези криле природата е отгледала за теб. Единствено за теб. Аз трябваше само да й помогна, за да ги имаш. Без тях нямаше да си цялостна и завършена.

Забеляза, че е разстроен. Зачуди се. Нали беше постигнал целта си. Нали трябваше да е щастлив. Вече не се съмняваха, че сложат ли корените на гърба й крилете ще се превърнат в нейни.

-Ти криеш нещо от мен.

Гласът му горчеше. Той плачеше. Без сълзи. Много мъжки плачеше.

-Какво ти е? Не искаш ли да ги слагам?

-Те са твои. Аз трябваше да ги направя.

-Не ми отговори.

Прегърнаха се. Вече и двамата знаеха това което последва. Когато крилете се превърнаха в част от нея, тя излетя високо, видя света през други очи. Издигна се още по-високо и по-високо.

Поиска да се върне, но първо за кратко да се издигне още малко.

И когато го направи, съвсем изгуби любимият си от поглед. Снижи се, но не го откри.

И за да не страда, издигна се толкова високо, че да го забрави.

Говориха си сладко, първо в сайта. На няколко пъти администраторите им направиха забележка да не чатят. Думите им се обичаха, откриваха се, привличаха се, водиха донякъде независим живот от тези на които принадлежаха. Бликаха като гейзер, не ги удържаха и двамата не можеха. Говориха си после на лични, после в скайпа. Забравяха за време, губеха чувство за реалност. Чудаци си бяха, правеха впечатление и преди, но след като се откриха, още по чудати ставаха. Тя си имаше проблемите, той – своите. Имаха си и партньорите и други освен партньорите. Той си казваше, тя с мълчаливи намеци си признаваше. Говореха и по телефона. После, съвсем логично: срещнаха се. После нищо неочаквано, целуваха се, ръката му пълзеше по гърба й. На моменти тя откъсваше целувките и му казваше: „не бива”, а погледа й желаеше обратното. Пак заговаряха, все едно, че са на разстояние. Като преди, все едно, че не са близко един до друг, не знаят как изглеждат, не очакват да се харесват, боят се, че реалността ще разбие илюзиите, а тя се оказа по-красива, по-красива от очакванията. Тя приличаше на езическа богиня с женско тяло и миши лик, от митология изчезнала във вековете, усмивката й беше закачлива като на ученичка, а самата беше учен. Обичаше университета колкото и танците, дупето й беше стегнато. Кръстът тънък, движенията изящни. Той не беше жълт и съсухрен и не носеше очила, какъвто си го представяше, имаше нещо авантюристично в усмивката му, а устните му плътни, плътни. Привличаше я. Вече бяха на възраст която разлиства бързо предговорите, прескача прелюдиите, цени времето, класифицира надежди на празни и непразни. Усеща кога е назрял момента и го къса като плод. Знаеха, че няма нужда от лъжи и пози, че се искат, че не могат да очакват повече един от друг от това което имат. Предоставено им е, трябва само да го получат един от друг. Дори си го казаха и продължаваха да се галят, но тя все пак накрая успя да го отблъсне и да му внуши, че не бива.

Разделиха се с усмивка и пак целувка, но приятелска.

Тридесет минути след това той разбра, че е права.

Тридесет минути след това тя го мразеше повече от всеки друг, а си имаше доста дълъг черен списък от имена, като се започне от първият й съпруг, вторият съпруг на дъщеря й, негодникът който с взлом беше проникнал в дома й и откраднал пръстена от баба й – семейна реликва с голяма сантиментална стойност, ченгето което миналият месец и взе парите за прическата за пътно нарушение което още не беше сигурна дали съществува или не в правилника, един много некадърен интригант сред колегите й, кучката която забавляваше настоящият й съпруг, дъщеря му – която също беше кучка като гаджето му и на всичкото отгоре адвокат и караше ролери, съседката – клюкарка която измисляше легенди за миналото й, дядката който я наблюдаваше с бинокъл, но получи удар и спря да я наблюдава, неизвестният доносник който беше успял преди години почти да съсипе живота й, та се явяваше на разпити в неподозирани от средният човек кабинети на неподозирани от средният човек, служби и изобщо, имаше си хора които мразеше ли, мразеше, но този с хубавите устни мразеше повече от всички.

Какво й направи, нямаше представа.

Разкара го, а той си тръгна. Идиот.

Желаеше го, а той не го направи.

Тридесет минути след тези тридесет минути тя шофираше далеч от града за да разтовари нервното напрежение. Потеше се, виеше като вълчица, раздра чорапи с нокти, изхвърли висящият талисман от огледалото и накрая видя обекта на своята омраза да маха на стоп.

Сякаш се сбъднаха мечтите й.

Блъсна го. Той изхвърча на петнадесет метра. Опитваше се да се изправи. Удари го повторно и премина върху него с гумите. Даде на заден и го сгази още веднъж. После пак напред и така докато от него остана само каша:

-Кучи син! – изсъска. –Ще прелъстяваш и оставяш, така ли? Не и жена като мен!

Прибра се у дома. Огледа колата. Бронята беше извита, от страни гумите леко опръскани.

Ще ги измие.

Хвърли си един душ, запали цигара и седна пред компютъра.

По навик пусна кю-то и заговори с него…..Говори около десет минути, преди да се досети, че има нещо нередно.

Не посмя да го попита:

„Ти защо си жив?”

Нито пък да се попита, кого сгази.

..................

По навик пусна кю-то и заговори с него…..Говори около десет минути, преди да се досети, че има нещо нередно.

Не посмя да го попита:

„Ти защо си жив?”

Нито пък да се попита, кого сгази.

Мда.

"Да обичаш на инат"

Има общи моменти с "Мило създание",но определено е и доста по-различен.Заключението и тук,както при останалите истирии,е хареса ми

Мда."Да обичаш на инат"

Да прегазиш обекта лесно, но да прегазиш своето желание не е проста работа

Има общи моменти с "Мило създание",но определено е и доста по-различен.Заключението и тук,както при останалите истирии,е хареса ми

И аз си направих паралел. Благодаря ти.

Приключи срока на гласуването по конкурса "Банка за идеи".

Етикетът изисква когато някой спечели избори или не ги спечели, но не се чувства гузен пред своите гласоподаватели да застане пред тях по същият начин както ги е призовал да гласуват и да каже няколко думи.

Аз не се класирах.

Сборникът ми разкази "Седем порти" няма да излезе по този начин по който изразихте вот.

Гласовете ви обаче не отидоха напразно.

Те бяха достатъчно за да покажат и пред мен, и пред света, че тази книга е желана, че искам да я има не само аз, че има стойност в нашият живот и не съм самотен разум разтворен в сладката наркоза на самоцелните си видения.

Гласовете ви бяха достатъчно за доказателство, че съм обичан и обичам.

Достатъчно бяха за да ми дадат кураж.

Толкова удолетворен не съм се чувствал при некласиран в конкурс, може би защото не беше литературен конкурс, а общ екзистенциален конкурс в който изкуството достигна едно достойно място.

А това е топъл и сърдечен поздрав към всички които ме подкрепихте.

Този разказ ви посвещавам с любов.

С любов

Ние винаги ще бъдем с теб, Стеф.

Този разказ...е един от най - силните, които съм чела. Потресаващ...

Аз съм убедена, че твоите разкази ще бъдат оценени и ще се публикуват. Поздравление за всеки един от тях и много бъдещи творчески успехи.

Искрено се надявам този конкурс да дари своите пари на някоя от многото благородни каузи, за които е изписано вътре. Дано наистина парите отидат там където наистина са най - необхадими. С интерес ще следя, кои ще бъдат победителите...