Пожелавам успех

Чул те Бог, а ти си такава Слънчева душа, че пожеланието ти ще хване. Забелязал съм, че хора като теб пожелаят ли нещо, сбъдва се. Поне част от него се сбъдва. Защото пожелават с цялото си сърце, а сърцето е по-мощно от силите на природата.

Благодаря ти.

Успех,варненките задължително трябва да видят

Успех,варненките задължително трябва да видят

Помагайте с разпространението на съобщението, че сам няма да успея да се справя, а тази премиера ми е наистина много, много важна. В София мина чудесно, в родният ми град въпреки усилията на приятелите - слаба работа, в Ловеч и Хасково, минаха прекрасно. Общо взето книгата се чете, има успех и който си я взел не съжалява, но сега й е решителният изпит.

Може да се каже, изпита за зрелост на книгата ми и може би вторник ще бъде и абитуриентският й бал.....

След което ще има зелена светлина и за останалите ми разкази.

Поне така предвиждам.

Галерия “Актив Арт”

Галерия за българска класика и съвременно изящно и приложно изкуство

адрес: Гр. Варна,

ул. “Дунав” 5

тел: 052/ 660 745

052/ 660 700

Успех!

http://www.activgallery.com/knigi.php

Любпвта е загадъчно нещо,нали?Никога не знаеш какво ще ти вземе и какво ще ти даде

Любпвта е загадъчно нещо,нали?Никога не знаеш какво ще ти вземе и какво ще ти даде

Творчески четеш. Невероятен прочит Разказът е на повече от година, един от най-четените ми и най-коментирани разкази, има го и в книжката ми и до този момент е прочетен на всичките ми премиери, но подобен извод от него до този момент не е извличан. И на мен не беше ми хрумвал. Много, много приятно ме изненада.

Не! Красиво романтично, но не за мен...не бих могла да го разбера...Но краят беше невероятен, разказа беше е завършен, а последната точка поставена, точно там където би трябвало да бъде...

Не! Красиво романтично, но не за мен...не бих могла да го разбера...Но краят беше невероятен, разказа беше е завършен, а последната точка поставена, точно там където би трябвало да бъде...

Благодаря ти....

Първото нещо, което нарисувах беше стрък трева. Трябваха ми осем години, за

да го постигна.

Осем години се взирах в трепетите на десетки хиляди тревички. Събирах

уханията им. Изсмуквах енергията, която излъчваха. Разговарях със

стръковете и им давах имена. Зимни, летни, звездни и човешки имена. Най-

накрая нарисувах истински стрък трева...

После нарисувах дървото.

Изсъхнало дърво в очакване на първия сняг....

Тъмна охра!

Умбра печена!

Светложълтеникави отблясъци. Все още незалязващо есенно слънце.

Клони, напомнящи ножица.

Сякаш го отбраняваха от нещо, което се опитваше да го докосне.

Две години рисувах това дърво. Когато го завърших, разбрах, че това е Тяу.

Тази, която обикнах и от която започна истинското ми творчество. Бях я

забравил. В общуването ми с тревичките опознах твърде много свят и образа

й се разтопи в него. Неочаквано той изникна пред мен като дърво, за да ми

напомни цялата трагедия, а спомена ме накара да почувствам възвисеното

щастие, допустимо само за човек, изпитал моята болка и превъзмогването й....

* * *

-Имало е само един мъж в живота ми. Не, всъщност бяха двама. Грешиш

приятелю, като си мислиш, че са били повече. Другите бяха само сенки и

докосвания. Ще си поръчам още една текила. В тази нощ трябва да разбереш.

Може и да бъдеш третият и да останеш единственият. Това, което ще пожелая

от тебе няма да е много....

Ще пожелая от теб всичко!

Ти си пламенен младеж и навярно твоите най-искрени мечти са да изпълниш

моите най-дръзки желания. За това ще ти разкажа за двамата.

Единият беше моя опора, с другият се запознах в един влак....

Единият беше достоен спътник в живота ми, а другият можеше да види в

очите ми сапфир....

Единият беше на онази гара, от която тръгнах, а другият срещнах във влака,

за да промени живота ми.

Единият беше твърд и мил. Другият любящ и жесток.

И двамата ме обичаха. Обичах и двамата, а ти носиш белезите и на двете ми

любови и освен това си на възрастта на двете им жестоки трагедии.

Още ли искаш да чуеш историята ми?

Знаеш ли, никога няма да настоявам да ми разказваш за себе си.

Знам, че си момче с характер и мъж на сенчестият бизнес.

Такива скъпи подаръци не са във възможностите на всеки търговски пътник.

Казвам ти го защото искам да знаеш, че разкривайки тайните си, не целя и

ти да разкриеш своите. Дори ми харесваш такъв - загадъчен. Харесват ми и

скъпите ти подаръци. Изгарям от нетърпение да видя този, за който ми

намекна, че ще ми направиш тази вечер. Всичко обаче с времето си. Сега

приютелю, щом пожела ще чуеш моята история...Обичам текилата! Салюте!

Още щом се качих във влака, разбрах, че ще напусна годеника си. Обичах

го, но между нас бе махалото на невъзможното.

В пътя си, то удряше ръцете, които се държаха.

Не исках да съм просто съпруга, а исках да съм "аз", каквато не бих могла

да бъда, ако остана с него.

Обичам да вдъхновявам мъжете, да ги предизвиквам, да бъда огледало на

скритата им, смачкана от суетнята на улиците сила. В предишния си живот

съм била или орел, или високопланинско цвете. Салюте! Виждам, че те

отгечавам. Вие бизнесмените не обичате много поезия. Не прави такива

изражения! Прости ми, ако съм сгрешила! Прощаваш ми, нали? Като бебче си

като се нацупиш. Виж, в редки случаи мога да допускам майчина слабост към

теб. Синът ми е горе-долу на твоите години, но е луд. То и аз съм луда,

но....Ама, че се отплеснах. Салюте!

Като се качих във влака знаех, че ще го напусна, но не знаех, че ще го

срещна....

В своето купе! В друго лице!

Изгледа ме и каза, че очите ми са сапфир и ме помоли да ме скицира докато

пътуваме.

* * *

Графитът се превръщаше в сапфир върху скицата ми, ала нейните очи не бяха

просто сапфир, а много повече. Те бяха вдъхновение и....изкушение. Знаех,

че портрета ще е красив, но не и сполуччлив.

Не бях зрял достатъчно за да го нарисувам. Твърде малко залези бях

изживял, твърде малко върхове превъзмогнал, твърде малко от живота си

разпиля. Обикнах я! Себично! Така както тя обичаше и обичаше да бъде

обичана!

Надявах се да не открие слабостите в рисунката ми.

-Умори ли се?-попитах я плувнал в пот.

-О, не! Обичам да вдъхновявам мъжете, да ги предизвиквам, да бъда

огледало на скритата им, смачкана от суетнята, сила. В предишният си

живот съм била или орел, или високопланинско цвете.

От тези й думи разбрах, че няма начин да я излъжа. Тя щеше да разбере, че

портрета е несполучлив и вече се надявах единствено на милостта й.

-Талантлив ли си?-попита ме тя.

-Така казват!-отвърнах й механично обладан от неистова паника. Обичах я.

Чувствах ръката си безсилна да докосне, неспособна да я нарисува,

нежелаеща да се подчини на чувствата ми, бездарна да предаде усещанията

ми за красота. Мразех ръката си. Мразех ръката която не разбираше и не

чувстваше. В края на пътууването едва сдържах сълзите си.

-Не се разстройвай!-рече ми тя.

Проклетата ми ръка рецитираше на свой език заучени линии в заучени образи

и отказваше да разбере този за който говориха очите. Отказваше да предаде

този образ който виждах. Не можеше да се откъсне от оковите си и да

пристъпи в необятната свобода на красотата която виждаха очите ми...

"Ще я отрежа"-режеща мисъл премина през главата ми-"Ще отрежжа проклетата

ръка!"

-Не се отчайвай, приятелю! Ако ме вземеш с теб ще ти позирам ден и нощ, а

ти все ще успееш да ме нарисуваш....

Заживяхме в картината ми. Рисувах я ден и нощ, нощ след нощ, пълнолуние

до пълнолуние, до загуба на представа за време и реалност.

Трансплантирах кошмарите си и халюцюнациите си в картината си.

Женското тяло се превръщаше в лотол между ореол.

Лоза и змия! Камшик и качулка. Пулсиращи вени върху кубе. Счупена чаша с

текила. Много луни.

Вятър от мах на крила на орли.

Бедствия и ужас. Библейски притчи и войни.

Лъжи! Лъжи! Лъжи щоиго вожеха да нарисуват ръцете ми, а очите виждаха

различни.

Мразех ръката. Желаех са я отсека като дърво което не дава плодове. Боях

се и рисувах. Боях се и набирах кураж. Отново рисувах и се отърсвах от

страха....

Рози и дъждовни пръсски...

Кадефяна ръкавица...

Диви коне и гриви...

Водопад и гърди...

Мария Магдалина в дънки....

Рогове пред боен строй...

Усктни в лепкави снежинки...

Мразех ръката си. Точих брадвата, докато една утрин в просъница не се

запитах: кой е истинският лъжец.

Ръката или окото?

През деня с моята прекрасна позната непозната се любехме, пихме много

текила, смяхме се, а образа на света се размазваше и плаваше в алкохолно

опиянение.

Когато любимата ми заспа, ръцете ми горяха. От вдъхновение!

Трябваше да премахна лъжовните си очи.

Когато прободох едното, болката изгони разума ми от тялото....

Когато се опомних бягах в непознати улици, под дъжда....

* * *

-Когато видях кървавите следи, съобщих в полицията. Разследването не

продължило дълго, но аз така и пропуснах развоя.

Трупът му не беие открит, но в утринта на трагедията годеникът ми бил

заловен с незаконно притежаван пистолен.

Не знам как ни е оиткрил и защо не уби мен, а него.

Фактът, че годеникът ми е в следственият арест за убийството на любовника

ми ме хвърли в дълбока депресия.

Дълго време бях по психиатрични заведения.

Когато дойдох на себе си разбрах, че следствието е прекалено. Годеникът

ми се самоубил в ареста. Разбил главата си в стената....

* * *

Опознавах тревичките и забравях за нея....

Ето, че дойде денят в който я нарисувах като дърво в тъмна охра.

Не исках да си го призная, но я познах. Това ме върна назад във времето.

Много преди да заживея като овчар във високопланинското село край което

успях да създам първите си сполучливии творби.

Скован бях от възхита и угризения пред дървото в тъмна охра когато в

колибата ми влезе моят убиец.

-Ооо! Здравей!-каза ми той и ме уби.

* * *

-Изсъхнало дърво в очакване на първия сняг....-жената треперяше пред

картината която момчето бе открило.

-В тъмна охра. Светложълтеникави отблясъци и клони като ножици които

бранят стеблото от нещо което се опитва да го докосне....Не ти ли харесва

подаръка ми....мамо!

Жената се разрида.

-Ти дори не знаеше от кой от двамата съм, а ме роди и забрави по домовете

за проблемни деца.

Жената се разрида още по-силно.

Само, че от проблемното дене излезе мъж!-момчето извади текила от

хладилника и налля в две чаши.

-Салюте!

Отпи от чашата и се загледа в картината.

-А това е наследство от бащите ми....

Жената не го слушаше. През сълзи гледаше картината.

Усмихваше ке скритият между клоните-ножици художник.

Обърна очи от картината към младежа с плахата надежда за закрила.

Сарказмът в усмивката която я посрещна беше още по-силен...

-Ооо! Здравей, мамо!

Той остана пет годишен. Макар още на пет изглеждаше по-голям от връстниците си и знаеше да чете при това на не един език, не и на два, а на няколко.

Умножаваше и делеше многоцифрени числа, по-бързо от всички тогавашни сметачни машини, знаеше столиците на всички страни, датите и годините на земетресенията, на слънчевите й лунните затъмнения от пет века назад, рецитираше и отзад напред големи пасажи и от Библията, Илиадата, Панчатантра и Книга на мъртвите, прогнозираше правилно кой актьор ще изгрее като звезда и коя звезда ще залезе, напук на логичните аргументи. Напук на логичните аргументи се развиваше и той.

Трудно е да се опише регреса, белите петна които се появяваха в словореда му, в общуването му, в паметта му. На пръв поглед заприличваше на останалите, превръщаше се в нормално дете, знанията и умствените му способности вече отговаряха на възрастта му, но докато другите се развиваха при него промяната беше с отрицателен знак. Постепенно другите пораснаха, превърнаха се във възрастни, те имаха деца които скоро ставаха емоционално по-зрели от него, следваха природният ход и скоро и те щяха да се превърнат в родители. Отдавна всички бяха забравили гениалното дете и виждаха селският идиот който преди да започне лятото започваше да прави пясъчните си кули на плажа, да ги украсява с камъчета, да им се наслаждава, да се чувства като господар на царства които скоро щяха да се сринат. За някои беше трогателен, за някой идеален обект върху който да разтоварят натрупаната си от ежедневието отрицателна енергия. Нямаше нужда да го ритат и плюят както често ставаше. Достатъчно беше да му стъпчат пясъчните кули и голямото дете се разридаваше. Ако не ги срутиха те, кулите сами щяха да рухнат така, че не носиха никаква вина за страданието му, защото то настъпваше след падането на всяка от сградите му. Четеше се в очите му, в бръчките му, в гласа му. Понякога говореше, отнесено, но можеше да каже по пет шест изречения в разговор. Случвало се беше да каже и повече, но малцина ги бяха слушали. Най-забавното и най-често повтаряното му изречение беше, че някой ден кулата му ще издържи и ще е най-красивото произведение на изкуството. Обикновено след такова изказване гръмваше смях в случаи и през сълзи. Пияниците го наричаха светец, поетите които точно по едно и също време на годината посещаваха курорта го набедиха за свой брат, на няколко пъти разглезени чужденки при това жени от всякъде вместо с някой от щатните гларуси прекарваха с него което си беше по-жестоко от всяка подигравка, защото изглежда им вярваше, че са деца като него, а дъртите кобили просто се забавляваха и им се струваше адски възбуждащо, да се правят на Лолитки. Кашляше и кихаше от сутринта, припадаше от простудите и пневмониите си. Прибираха го, че и го връзваха в болниците, но пак бягаше и пак повтаряше, че някой ден замъците му ще издържат и ще бъдат най-красивото творение на изкуството.

-Кога? - запита го една очарователна кошута веднъж.

С поетите ли се появи? И те не бяха сигурни. Твърде много страсти имаше в групата им, а тя макар и забележителна беше тих човек. Изглежда дойде с тях, но тъй се случи, че остана.

-Кажи ми.-прошепна му тя-Знаеш ли кога ще се случи това което очакваш?

-Опитвах се да го изчисля. Постоянно се опитвам да го изчисля, но с нещо формулата ми е незавършена. Вярна е и щом изчисля, всичко се променя, но кулата някой ден ще остане. Ще остане и ще е най-красивата…

-Вярвам ти.-рече му с глас по-наивен и от външният му вид.

И започна да строи с него. В началото местните бяха затрогнати. Дори любимият им идиот, насмешката на децата намери любовта. При това каква жена! Стройна, чернокоса, бронзова. Приличаше на излязла от „Песен на песните" и говореше като излязла от „Песен на песните", но хладното и поведение към младежите предизвика злъчни подмятания, от друга страна момичетата я мразеха, че все пак изглежда така както изглежда, а с нейната откровено малоумие това е твърде привлекателно и предизвиква нечисти помисли в главите на гаджетата им. Цял град пък намрази девойката, че им е отнела идиота и двамата живяха сред непрестанни гаври и агресия. Замерваха ги с обелки от плодове, други хранителни отпадъци, а думите бяха по-противни и от боклуците които се стоварваха отгоре им.

„Ето ги строителите на царствата…Най-богатите хора на планетата…Преродените Вавилонски строители…Наследниците на Фалк Лойд Райт…"

Но двамата продължаваха да строят ли, да строят. А кулите им рухваха ли рухваха…

Така беше до онази гръмотевична нощ.

Страховита като Второ Пришествие. Оглушителна като бомбардировка. Вихрена като езически танц. Дори на големите им идеше да се скрият под одеалата. Гръмнаха немалко микропроцесори и трафопостове. Опожариха се две къщи. Включиха се алармите на всички коли, а на сутринта когато бурята отмина на плажа се извисяваше двуметрова с т ъ к л е н а кула. Пречупваше лъчите по необикновен начин и сякаш в кулата живееха, витаеха и се усмихваха призраци с карнавални маски. Гонеха се дъги и слънчеви рибки, пространството се свиваше и отвиваше екзотични вселени.

Предишната вечер преди първите светкавици той й рече:

-Днес ще е. Трудно беше да се изчисли подобна вероятност. През годините…всяка секунда го правих…Сигурен съм, днес ще е…Когато мълнията падне от високата температура пясъкът ще се превърне в стъкло, но останалото зависи от ръцете ни. Да я направим по-красива от всякога…

-Пак ще ни се смеят…-усмихна се-Да я направим…

И кулата блестеше и омагьосваше удивените очи. Хипнотизираше и изпълваше гърдите с наслада. Скоро се превърна в забележителност, започна дългото й пътуване през световните музей. Наричаха я и чудо на природата и чудо на изкуството.

А двамата? Те бяха изчезнали и никой повече не чу нищо за тях.

....

Достатъчно беше да му стъпчат пясъчните кули и голямото дете се разридаваше

....

Всички сме така....

Алюзията за неразбираемото малко дете,живеещо във всеки един човек,упорито строящо собствените си кули,които стават като стена срещу света,си развил много добре,cefules.

Любовта- "спойката" за слепването на пясъка (дали пък пясъкът не е животът,изтичащ като пясък) също е намерила своето място.

Но основното,което ми направи впечатление в разказа е надеждата.

надеждата на това така и не порастнало дете,че някога неговите кули ще останат прави,няма да се срутят....Надеждата,че светът ще види,ще оцени живота и делото му.

В разказа е намерила място и скромността-героят се одтегля тихично,незабележимо,точно в момента на своя триумф.

Хубав разказ,cefules.Хареса ми.

Всички сме така....

Алюзията за неразбираемото малко дете,живеещо във всеки един човек,упорито строящо собствените си кули,които стават като стена срещу света,си развил много добре,cefules.

Любовта- "спойката" за слепването на пясъка (дали пък пясъкът не е животът,изтичащ като пясък) също е намерила своето място.

Но основното,което ми направи впечатление в разказа е надеждата.

надеждата на това така и не порастнало дете,че някога неговите кули ще останат прави,няма да се срутят....Надеждата,че светът ще види,ще оцени живота и делото му.

В разказа е намерила място и скромността-героят се одтегля тихично,незабележимо,точно в момента на своя триумф.

Хубав разказ,cefules.Хареса ми.

Благодаря ти. Разкошен анализ.

Всъщност и вярата играе роля. Много е хубав разказът, хареса ми. Много завладяващ е и образа на момичето, фин, като мъгла, като мечта, почти като плод на въображението на строителя на кули. и се появява много на място. Като че още повече засилва недоволството, но пък му дава сили в сблъсъка с враждата и неразбирането.

Краят с изчезването на двамата е много интересен и ме накара да си задам няколко въпроса, на които всеки, който го е чел сам трябва да си отговори - дали са станали обикновена двойка, които се карат през вечер пред телевизора; а може би са се разделили след завършването на делото им; обаче най ми се ще да си представя, че някъде другаде правят пак същото...

Всъщност и вярата играе роля. Много е хубав разказът, хареса ми. Много завладяващ е и образа на момичето, фин, като мъгла, като мечта, почти като плод на въображението на строителя на кули. и се появява много на място. Като че още повече засилва недоволството, но пък му дава сили в сблъсъка с враждата и неразбирането.

Краят с изчезването на двамата е много интересен и ме накара да си задам няколко въпроса, на които всеки, който го е чел сам трябва да си отговори - дали са станали обикновена двойка, които се карат през вечер пред телевизора; а може би са се разделили след завършването на делото им; обаче най ми се ще да си представя, че някъде другаде правят пак същото...

Преди ми се искаше да вярвам, че са вътре в своята крепост, че тя е преход към друг свят, към друго измерение което е по-споделимо за тях.

Но по-късно не ми се искаше да вярвам точно в това. Не бива да се заключваме в своята творба, защото иначе бихме загубили креатива си, който ни прави по-голям от самата нея.

Много различни могат да бъдат приключенията на двамата.

Вероятно славата им не ги е интересувала повече.

В крайна сметка те са искали кулата, не признанието и са изчезнали, защото то би ги заключило и затворило в себе си по същият начин както и фантазията им, ако се бяха затворили вътре в своята стъклена крепост.

Толкова дълго не разговаряше с него, а други нямаше около нея, и толкова дълго не разтваряше устни да го целуне, нито той търсеше устните и за целувка, толкова дълго не му правеше впечатление мълчанието й, че накрая устните й изчезнаха. Не й служеха вече за нищо, когато беше подтисната не се хранеше, а и се струваше, че е подтисната от векове. Как живееше? Имаше чувство, че не е жива и не беше жива в пълният смисъл без и да е мъртва. Домакинстваше му и шеташе из дома. Лягаше под него и разтваряше бедра. За да не забележи, че няма устни в началото си рисуваше с червило. Един два пъти забрави и тъй като не му направи впечатление спря да го прави. Искаше й се да му кресне. Тогава устните й щяха да се появят. Знаеше, че щяха. Силната емоция отново щеше да ги създаде. Искаше й се да му кресне. Но искаше той сам да забележи, че няма устни, а той не забелязваше и това я караше да ги свива още по-дълбоко в себе си, макар да няма повече на къде. Крещеше в себе си, нокти и никнеха. Раздираше го с тях, но той и това не забелязваше. Твърде забързан и уморен едновременно. Поне да имаше друга, но нямаше. Би предпочела да я има. Раздираше го по гърба и раменете, по гърдите и скулите. Рекички кръв лъкатушеха по тялото му, ни болка, ни перверзна наслада чувстваше. Все едно не му се случваше. Тогава изчезнаха и ноктите й. По същият начин както устните й. Изхвърли лакът и лакочистителя, пилите и нокти резачката. По местата му, по които го беше драскала останаха бледи следи, трудно се забелязваха и по трудно. В изчезването им имаше нещо тъжно. Това бяха следите на гнева й, който той изобщо не забеляза. Задуши я отчаяние. Трябваше да го прочете в очите й. Но той изобщо не я поглеждаше в очите. Сърдито спря да го гледа в очите й тя.

„Много ми е потрябвал погледа ти. Все умора, умора. Подражателна, стереотипна. Къде си ти в очите си? Къде е твоят собствен израз! Знаеш ли, някога ми харесваха. Не бяха красиви, но ми харесваха. Сега са приемливи, но тъй като всички останали ги харесват, нямаш голяма нужда от мен.”

И реши да гледа света без очи. Както живееше без устни и нокти. И едва тогава забеляза, че очите й са изчезнали, без това да й направи впечатление. С години не беше сваляла очилата с тъмните стъкла. Отиваха й. Криеха няколко израза, твърде лични, капризни и съкровени за да бъдат ежедневно излагани на показ пред неопределен брой любопитства и преценки, а и тук в планинското градче беше чужденка. Такава се чувстваше в началото, такава и остана. Имаше чувството, че е слязла от по-високо, макар да беше ясен факта, че надморската височина значително надвишава тази на която беше живяла някога, тази на която двамата се срещнаха.

Имаше нощи в които тя не можеше да заспи и се разхождаше.

Не му се случваше, но в онази нощ не е искал да заспи. Чувствал се е самотен в хотелската стая. Очаквал е успеха на сделката, но когато се е случило го е почувствал като изненада. Пръскал се е по шевовете. Радостен и сам. Подлудяващо и предразполагащо за пиянство, но едър мъж, не го хващало.

Не приличаше на пиян когато се срещнаха. Говореше за фермата си като за лунапарк. Разсмиваше е. Едно огромно дете, в сумрака й се стори, че пляскат на гърба му криле. Пи повече и тя. Такъв не беше виждала. Смееше се гръмогласно, но му отиваше. Остана още седмица заради нея, а после тя тръгна с него.

Не съжали.

Дори когато започнаха да настъпват измененията. Долу щеше да си има и устни, и нокти, и очи, но щеше да бъде по навик. Тъй като и другите ги имат, щеше да си ги носи и тя, без да й мине през ума, че не са нещо повече от накит.

Пламъци изгаряха известно време дробовете й. Това бяха неизречените думи. Опитваха се да излязат навън. Не откриваха устни и се връщаха обратно. Бушуваха, пъплеха, напред назад. Изпепеляваха всичко. Предизвикваха налудничави мисли. Караха я да го напусне, да иде още по-високо в планините, където няма никой и там да се вкамени. Знаеше, че може, но не го направи. Търпя болката, накрая дробовете и бяха изпепелени. Няколко дни кихаше от саждите в себе си. Докторът й изписа антибиотик, но тя не го пиеше. Кихаше и правеше петна от нагар по стените и с пръст рисуваше сърца. Поне ръце още имаше. Три седмици след това изчезнаха и те. Разбра, че ги е имала за да гали Чарли. Чарли беше едно прасе което не надаваше килограми. Остана си малко колкото булонка и нямаше как да бъде предавано в месокомбината заедно с останалите които растяха достигаха стандартното тегло и бяха откарвани за да изпълнят целта на съществуването си. Прасенцето й беше талисман. Докато имаше устни му говореше. Когато спря да му говори, то от своя страна спря да й грухти с което й показа, че и с мълчание добре се разбират. Галеше си го, беше й си приятелче. Така й не каза на съпруга си за слабостта си към техният питомец. И нямаше причини да му се сърди когато разбра, че е загубил Чарли на бас. Вътре в себе си го нарече: „мухльо”, за какъвто не го мислеше, само защото е изгубил баса. Наоколо се носеше славата на Чарли и всеки фермер тайно в себе си, желаеше да си има тази природна аномалия. Обикновено животните които не надаваха бяха болнави и умираха, но Чарли беше жизнен. Истински уникат. Повече завиждаха на мъжа й заради прасенцето, отколкото заради нейната хубост, докато я имаше. Тъжно й беше, че се е лишила от приятел, но знаеше, че където и да е, той ще се чувства добре. Малко след това започнаха да чезнат и ръцете й. Учуди се. Тя помагаше и във фермата и вършеше цялата къщна работа. Мислеше, че последното което ще изчезне са ръцете й, но забеляза с учудване, че нещата които върши, може да ги върши и без ръце. Както не се нуждаеха от мисъл, защото извършваше механично, така не се нуждаеха и от ръце, защото беше превърнала тези неща в механизъм, който вече спокойно можеше да се движи и без нея. Както ги вършеше тя, така би могло да ги върши и всяка друга, но както тя, така и всяка друга би била само една част от механизма, при това не най-важната.

Ръцете й не ставаха по-къси, нито отслабваха, нито се разпадаха или губеха плътност за да се превърнат в мъгла. Те просто нямаха съприкосновение което да ги докаже. Заприлича на Венера. Само торс без ръце. И като се оприличи на статуята, разбра, че е напълно излишна, защото красотата има стойност, само ако бъде забелязана, а той не я забелязваше.

Дали да я открие пред друг? Кой ще забележи красота без устни, без дробове и ръце. Другаде – да, но не тук. Както обаче бяха изчезнали частите от тялото й, така беше изчезнало всяко другаде и имаше само тук.

Когато се изплъзна от леглото им в онази нощ, той разбира се не усети. Имаше чувството, че може да я вижда единствено луната. Беше голяма и приличаше на гърда на кърмачка. Направи няколко кръга около дома си. После се покачи по стълбата на покрива на фермата. Дълго стоя гола, легнала на покрива.

Но твърде малко беше останало от нея, за да може да бъде забелязано от луната.

А, казано е, че който няма, губи и това което има.

Разтопи се кожата й, потече като чай, плътта под нея се разтопи. Последното приятно усещане. Накрая остана само сърцето й.

Туптеше алено на покрива. Туптеше и не беше забелязвано, а не искаше да изчезне.

Не искаше.

Последното и най-силно желание. Не искаше да изчезне.

И за да не изчезне и за да бъде забелязано, и понеже имаше много страст и енергия в него, то пламна.

Разгоря се. Подпали покрива на фермата. Диви пламъци заскачаха към небето.

От далече се забелязваха. Даже един астронавт подскачащ из лунната повърхност ги видя.

Цялото село се събуди. Събуди се и мъжа й.

Грабна пожарогасителя и изгаси пламъците, за да спаси фермата.

Взе ме много рано сутринта. Последното което знаех беше името й, последното което можех да кажа е, че сме се срещали някога, но последното което можех да си помисля е, че не се познаваме. От далече приличаше на дете, а беше по-възрастна от мен, аз съм в началото на средната. Преди да са започнали кризите, но след като вече си усетил, че неизбежно ще настъпят. Надскачаше четиридесет, държеше се като по-млада и от тази каквато изглеждаше от разстояние. Има пясъчно руси, медно руси и платинено руси, има слънчогледово руси и изкуствено руси, има дебелашко руси и усмихнато руси, има ангелско руси и сатанинско руси, нейната коса беше фриволно руса, без това да я прави да изглежда глупаво. Разтваряше игриви послания около себе си, повееше ли я вятъра, а макар денят да изглеждаше душен, косата й издаваше, че вятър има. Говореше разбъркано, но луда не беше. Знаеше много за мен, аз нищо за това откъде го знае. Хвана ме за ръка, приятелски и ме поведе на някъде си. Веднага щом се доближих до нея го стори. Направих малък тест, аз знаех къде ме чака и как изглежда, защото тя ми каза по телефона. Покрай пейката преминаха доста мъже, щях да отмина и аз, без да издам, че аз съм този с когото е говорила по телефона. После щях да се върна и да й кажа, но исках да проверя дали разговора е случаен. Жената може да е скучала, да е набрала случаен номер, да е търсила запознанство. Правят го тийнейджърки, но какво пречи на една жена която прилича на тийнейджърка да го направи.

Тя обаче ме позна. Хвана ме за ръка и ме поведе.

Изживях най-щастливите мигове в живота си. Няма да кажа, че се влюбих в нея от пръв поглед или първо съприкосновение. Аз я обичах отдавна. Познавах я, чрез нещо друго, не чрез съзнанието си, чрез нещо вън от него, много по-голямо. Гласът й ми беше близък на сърцето, отваряше безброй спомени, а никога не бях го чувал. Ароматът й ме опиваше, караше ме да мечтая, както беше правил стотици пъти, а не бях го улавял. Ръката й, тя беше част от моята като, че ли винаги се бяхме държали за ръце. Говорихме за случки от други животи, такива каквито в моя нямаше, но ги чувствах като изживени. На магия приличаше. Прекрасна магия. Сън в който потъвах и осъзнавах, че последиците могат да бъдат гибелни, но не исках за нищо на света да се пробудя.

Какво беше тя?

Къде сме тръгнали?

Да не би да е някакъв нов род наркоза?

Нещо което не се вдъхва, всмуква, смърка, инжектира, гълта, а което се докосва, но риска от използването му е същият както и при останалите начини, пристрастяването сигурно.

-Не. – отгатна мислите ми – Пристрастиш ли се към мен, това няма да съм аз, а някоя от сестрите ми.

-Ти имаш сестри?

-Стотици са. И едно тяло делим.

-Болна ли си или фантазьорка?

-Ти си гарванче. Чернокосо гарванче, с пъстри очи. Защото си боядисано с фантазия.

Сви сладко устни. Поисках да ги целуна, но наведе глава. Не ми позволи, без отказа й да ме огорчи.

-Можеш да пуснеш ръката ми. – рече тя. – Когато си искаш можеш да я пуснеш, но ако не я пуснеш, тя ще те пусне. Разбираш ли, само днес ще се държим. Утре няма.

-Защо?

-Защото продължа ли да я държа, това няма да съм аз, а някоя от сестрите ми.

-От стотиците?

-Да. С които делим едно тяло, но само от моите шепи пие лозата.

Огледах се за скрита камера. Глупаво се държах, но целият бях в слух. Увличаха ме приказките й, макар в тях да нямаше никаква логика. Красиви бръщолевици. Орнаменти от думи. Има фантазия в тях, но твърде отвлечена, за да ми се харесва. И все пак ми се харесваше.

-Къде вървим?

-Има ли значение?

-Да речем този въпрос винаги ме е интересувал.

-Знам, за това исках да те срещна. Виж, аз съм за кратко на земята. Искам просто да се разходя. Ако остана няма да съм аз….

-А някоя от стотиците твои сестри с които делите едно тяло.

-По-скоро някой от призраците им. Аз ще съм тук днес, тя която е някоя от стотиците – ще е до утре. След това няма да ни има.

-Какво сте вие?

-Да речем, аз съм тази която обичаш, а те са тази в която се заблуждаваш. Разбира се, това, че обичаш мен, не означава, че не обичаш съпругата си. Или онова другото момиче.

-Откъде знаеш за тях?

Хванах я за лактите, исках да я погледна в очите. Вятърът ги покри с кичури коса, а тя под тях тихичко и плахо каза:

-Не бъди груб. Така преставам да бъда себе си. Всички жени престават да бъдат себе си, когато си такъв.

-Коя си?

-Тази която е за кратко тук. Не живее дълго. Ражда се с утринта, за да поговори с теб и да заживее в теб. Иначе не може да продължи живота си. Нежен паразит съм аз. Ти си ми приемника. Могат да те изхвърли имунитета на съзнанието ти като ненужен спомен, но мисля, че ме искаш.

Прегърнах я. Притисна глава в гърдите ми, а накрая каза:

-Да вървим където трябва.

От този момент разходката ни не беше безцелна. Водеше ме към лозята. Там където е и моето. Имам декари. Дърветата вече изсякох, нямаше нужда от тях. Смятах да изкореня и гроздето. Още не ми даваше сърце, но щях да го направя. Всичко не можех да преобърна във вино. Нямах толкова пространство, а от този сорт не се получава хубаво вино. Виж, ракията е друго нещо. Вълшебна е. Истинска магия, от баща на син в продължение на много поколения е предавана рецептата. Не е нищо особено. Важен е просто ритуала. И той не изглежда никак магически. Просто правиш ракията с мисълта, че си отгледал плодовете, а това е тяхната смърт и преминаване от тяло в дух от собствено общение със земята, в споделено и веселба. Правих стотици литри всяка година. Сам не изпивах много, но наливах на роднини, на приятели от цялата страна, а и извън нея. На хора които ми правеха дребни или по-големи услуги. Пиеше я и градската бохема. Събирах се с много художници, стихоплетци и бивши величия на сцената. Почти нямаше официално събитие без вкуса й.

При акцизите с които беше обложена ракията домашно производство, не можех да си позволя да я правя повече.

Лозето ми се обезсмисли. Щеше да бъде излишна грижа. Не съм търговец на плодове, изобщо не съм търговец, а и моите плодове стават само за ракията. Сви ми се сърцето когато разбрах накъде ме води.

После съвсем ме довърши.

-Ще ти покажа как лозите пият от шепите ми. – засмя се, сключи шепи все едно да загребе вода и я поднесе към един от израстъците. Той заигра като животинче, приличаше на змия, но в танцът му нямаше нищо будещо страх или отвращение. Наклони се, пъхна се в шепите й. После, тъй стори и с друг, и с втори и трети и четвърти.

-Аз няма да видя. Аз се явих пред теб само днес. Няма да видя, ако им сториш нещо. Разбираш ли? Аз няма да ти се разсърдя, те са ми животинчета, но няма да разбера, ако им сториш нещо.

Очите ми пламнаха. Когато се обърна към мен видях, че и нейните са просълзени. Изтрих сълзите и с пръсти и неочакван порив ме накара да ги оближа.

Това не бяха просто сълзи и просто капки ракия, а вълшебство с вкус на сълзи и ракия.

-Ако не ги изкореня ще трябва да наруша закона.

-Не го искам от теб, но ако сметне, че трябва….

Точно така каза: „ако сметне”, не „ако сметнеш”. Стори ми се, че има предвид природата. Не можех да си представя изтръгнатото лозе, но щеше да западне и без друго.

-Те мислят, че всичко се купува!

Реки ракия се стичаха вече от очите й. Импулсивно наклоних глава, разтворих устни и ги допрях в брадичката й и ракията потече по устните ми, а тя продължаваше да говори.

-Че всичко се консумира, дори любовта е само консумация и консумация е всяко тайнство и ритъма на природата и вкуса на потта и пръстта…..И….-задави се.-Не ме слушай! Преставам да съм аз. Краят ми е вече. Това вече не съм аз….

Струите ракия ставаха все по-дебели.

-Аз не съм омраза. Но ако трябва наруши закона. Не мога да го искам от теб, а и разбираш ли ме….аз няма да разбера какво си им сторил….

Толкова ракия изтичаше вече, че не можех да смогна да я пия от брадичката й и устните ми се плъзнаха по гърдите й.

-Аз не съм омраза. Аз съм любов. Не мога да бъда купувана и продавана. Защото любовта не може да бъде купувана и продавана. Аз съм любов между хората, кратките им срещи и празници…..Не съм омраза. Преставам да бъда себе си….Аз не мога да бъда купувана и продавана и спреш ли да ме правиш ще изчезна….

Отблъсна ме от себе си.

-Престани. Престани, моля те. Харесва ми. Престани, моля те. Казах ти, ще престана да бъда аз, ако се опиеш и изгубиш разума си. Не, че не ми харесва, но ще престане да ми харесва, защото ще е моя сестра….Една от стотиците…

Подсмихна се виновно и сълзите й спряха. Като грим се изписа дъга по лицето й.

-Време е да си тръгвам. Нищо няма да знам, нищо няма да чувствам, освен чрез теб….Не искам да виждаш как ми се случва, срам ме е. Като нещо….Сещаш се, нали, нещо което се прави скришом е. Моля те, не ги изтръгвай, но аз няма да видя нищо.

-Няма да ги изтръгна. – рекох й.

Впихме устни в прощална целувка и се разделихме. Тя тръгна към единият край на лозето, аз на другият.

Преди да обърна глава назад се боях, че ще се превърна в солен стълб, но когато го сторих, не ми се случи нищо особено. Тя просто беше изчезнала.

Чувствах я в себе си, спомних си какво й бях обещал, но седмица по-късно изтръгнах лозите.

Нямаше за какво да ги държа.

Много са пиещите, малко са пишещите като теб. Браво.

Винаги имаме избор, ракията се ражда от смъртта на плодовете,

какво се ражда от смъртта на лозите?

Може би нещо ново, по-красиво, очароващо, вълнуващо и споделящо?

Всеки край е ново начало.

Много са пиещите, малко са пишещите като теб. Браво.

Винаги имаме избор, ракията се ражда от смъртта на плодовете,

какво се ражда от смъртта на лозите?

Може би нещо ново, по-красиво, очароващо, вълнуващо и споделящо?

Всеки край е ново начало.

Благодаря ти.

Благословени нека са думите ти. Преизпълнени са с позитивизъм и светлина.

Дано началото на акциза върху домашната ракия, не е край на безброй насъждения, а и една българска традиция.

Тя не обичаше приказки, тя ги разказваше.

Пращяха старите й кости. Цепеше дърва и псуваше на влашки. Палеше огнището и правеше магически гозби. Чувах заклинанията й, но запитах ли я подгонваше ме из двора и ме замерваше с каквото и под ръка падне, а яка, понякога ме и уцелваше и звездички играеха пред очите ми, но се смеех.

Да ме догони при стоте си и отгоре килограма и деветдесетте си и отгоре години беше невъзможно. Сядаше на някой пън или камък и се разплакваше. Тъй сърцераздирателно, че ми дожаляваше, отивах до нея и я прегръщах. Тя ми се сърдеше, сърдеше, после се правеше, че още ми се сърди, правеше се, правеше. Нареждаше жално, жално на няколко езика: „каква ти вещица, какви ти заклинания, аз съм вярваща жена, това е грехота, аз цял живот съм работила и седем деца съм отгледала и седемнадесет внуци и….Правнуците си, не съм ги отгледала….” След последното изречение спираше да плаче. Плясваше ме леко по врата и се усмихваше.

-Ти си ми вместо правнуците. И другите деца които пращат за наказание и лечение при мен са като мои правнуци.

Обичах я. Непоправима беше. Веднага ме караше да наклада огън, да прибера окосената трева, да почистя на прасето, преместя онзи пън или онзи напълно излишен камък.

-Ще ти дам на теб една вещица.

-Ама аз го казах като комплимент. Никой не готви като теб, баби.

-Рецепти и рутина. Ето това е. Да, и обич. Утре ще дойде още едно момиче.

Огледах се.

-Какво зяпаш?

-Къде е другото момиче, че ще идва още едно.

Почерня от яд, после прихна да се смее.

-Умен си ми момче, ама защо загази така?

-Не искам никакво момиче.

-Ами ти си на осем. Време е да си имаш приятелка….

-Аз на твоите години. – сложих ръце на кръста й се изпъчих гордо.

-Не, нямала съм, но не съм имала и живота ти. Никой не ме е пращал за престрастяване някъде.

-Е, нашите прекалиха.

-Знаеш ли и на мен ми липсва телевизията?

-И колко ти плащат за да не гледаш нея, а нас, малките изроди зависими от нея.

-Защо си мислиш, че всичко е пари?

-Защото и ти не обичаш приказките, само ги разказваш. Да знаеш, по-ужасна си от телевизия. Кошмари сънувам откакто съм тук.

-Някои кошмари трябва да се сънуват, за да не се изживеят.

-И твърдиш, че не си магьосница.

Прекръсти се. Увери ме.

-С тази скептична физиономия приличаш на възрастен.

-Ами, те възрастните ги пращат за лечение. За наркотици, за алкохол. И знаеш ли защо?

-Защо?

-Защото нямат топки.

-Ще ти сложа пипер на езика.

-Ще те съдя.

-Няма никой да ти повярва.

-Ама аз ще порасна, ще стана адвокат и ще те осъдя за друго.

-Хей, заболя ме главата, наистина си за лечение.

-Знам. – рекох й и се сгуших в нея. Тя ме загали по главата. – Не искам никакво момиче.

-Не бъди егоист. Аз съм единственото място за лечение и рехабилитация на деца страдащи от телевизионна зависимост.

-Значи била си място, аз пък те мислих за баба.

-Стига и ти, буквоядец. Умен мъж ще израсте от теб, макар да си толкова себичен. Прибори се със себе си, така още по-голям ще израстеш.

-Свикнах да сме двамата. Момичето само ще ми пречи да те обичам толкова колкото преди.

-Да ти припомня ли, че при мен не си за да ме обичаш, а да се лекуваш.

-Изобщо не ми липсва телевизията, твоите приказки са по-интересни.

-Благодаря ти. Но си тук само четири седмици, следващите осем ще са далеч по-трудни.

-Не ми го напомняй.

-Не съм ти обещала да ти е леко, напротив.

-Ти си истински Чърчил.

-Не, аз, съм една селска, яка жена от които градските чада започнаха да имат нужда.

-Ще изчезнат такива като теб.

-Не, повече ще стават, защото иначе….-спря артистично.

-Какво? Ще дойде властта на сатаната.

-Недей ми приписва думи. Не съм казала такова нещо.

-А какво?

-Ще си помислят всички дечица: „Защо ни е душа, като си имаме технология.” Тъй ще си помислят, а утре техните дечица няма да си мислят и това. Не защото нямат душа, а защото имат технологията, на която вместо нея да разчитат. Достатъчно умен си, струва ми се, че ме разбра.

-Говориш за зомбирано човечество.

-Виж, аз съм проста жена. Наречи го както искаш, но е порочно да си зависим от телевизора.

-Знам. Много неща нямаше да вдъхна, ако не ме бяха пратили.

-И за момичето което утре ще дойде се отнася. Разбери я. Не бъди егоист, а и казах ти, че те очакват осем много дълги седмици. По-лесно ще е, ако си имаш другарче.

Разказа ми една приказка за другарството. Изслушах я докрай. Финалът ми се присъни, като че ли го гледах на телевизионният екран. После сънувах, че съм буден и изключвам телевизора. Упрекнах се, че съм нарушил лечението.

„Само веднъж. Никога повече. Няма да измамя ни старицата, ни нашите. Иначе утре ще си помислят всички деца: „Защо ни е душа, като си имаме технология”.

Както усещах, момичето донесе само неприятности. Беше като треска. Със зъл поглед и истерична. Още не беше се свечерило когато забърка из електрическите инсталации. Казах й да не го прави. Тя ми повели с мощно „шшшт” и ми рече, че знае какво прави. Заради русата си коса ми заприлича на Никита, въпреки гърбавото носле и злокобните лунички около него. Повели ми да стоя на входа и оглеждам за „Дъртият демон”. Послушах я. Трябваше да я издам на баба, но послушах нея. Изтръгна няколко кабела, попитах я, ще има ли ток, отговори ми, че ще има и дебеланата нищо няма да разбере.

-Какво правиш?

-Намери ми нещо малко и желязно.

-Какво правиш?

-Електромагнит.

-Защо ти е?

-Намери ми!

Зарових из чекмеджетата, извадих и клещи, а тя ме цапна с тях по главата.

-По-малко. Чакай, аз….

Обърна чекмеджето, сякаш обърна сърцето ми. Ако баба дойдеше сега, спукана ни работата. Заозъртах се, не ми стигаше дъх. Момент на върхово напрежение. Струваше ми се, че чувам стъпките на баба. Топли и студени вълни избиха по мен. Сега ще има прекъсване за реклами. Ама това ставаше в действителност.

Малката бързо пипаше. Накрая намери нещо, не по-голямо от кибритена кутия. Овърза го с кабелите, после ги пъхна в контакта. Помислих си, че иска да се самоубива, но наистина знаеше какво прави. Отвори широко уста, пъхна електромагнита и започна да го спуща по гърлото си. Ей, такова нещо не бях гледал скоро. Потърсих облегалките на креслото за да впия пръсти в него. Гати мадамата. Очите й се просълзиха. Станаха колкото мечки. Ще хвръкнат, тази е извънземна. Дано не прекъснат точно сега. Не, няма. Задърпа кабела навън. Малко по малко. Не, това е невъзможно.

Едва не затворих очи, но не можех да пропусна последната сцена. В ръката й цъфна миниатюрен смартофон.

-Ти ме уби!

-Сама му сложих железцата за да може да го дръпне магнита.

-Това не боли ли?

-Един месец го упражнявах. Татко ми каза, че понякога се държа като психопат. Разбира му главата. Хайде да погледаме.

-Ама може ли да се гледа?

-Щом е в ръцете ми може. – пръстите й заиграха по клавишите и скоро се появи програма с логото на известна програма.

Някакви терористи подготвяха атентат, тогава ФБР нахлу в стаята им, а баба в нашата.

Подхвърли устройството от едната в другата ръка, изгледа първо мен. Усмихна се сатанински. И твърди, че не е вещица. После изгледа момичето. То пък направи опит да се озъби, но още щом погледите им се срещнаха, лапна пръст и пусна боя.

-Ти си била много умна, мила? Както казват ум царува, ум робува, ум патки пасе. Седем дни ще пасеш патките, ясно?

-А ти си бил голям Дон Жуан. Още видя момиче и веднага влезе в конспирация срещу тази на която се кълнеше във вярност, а?

Малката ми се усмихна подигравателно и с поглед ме попита, дали съм се клел във вярност на бабата. Олекна й наказанието като разбра, че тя от своя страна може да накаже с подигравки, друг.

-Кажи, много ли си романтичен? – продължаваше да издевателства над мен баба. –Щом е така както в стар пасторал, докато тя пасе патките ми, ти ще й пееш любовни песни. Метлата да ти е в ръцете, като лютня. Видя ли те без нея и млъкнал, друго ще ти измисля….

Животът е черен. На вторият ден, всичко се преобърна в игра. Гласът ми прегракна бързо и баба каза, че мога вече и да не пея, защото патките ще вземат, че ще отлетят след дивите си сестри, трябва само да обикалям и да разговарям с момичето. Пукаше ме от шеги, ама и аз не и отстъпвах. Накрая започна да ни харесва, но когато наказанието ни изтече ми се разсърди и не искаше да разговаря с мен.

Помислих си, че не ми и трябва и по-добре беше без нея. Сега цял свят ще се майтапи с мен, ако разбере, че съм пасял патки. Тя беше виновна с нейните затворнически похвати, истинска наркоманка. Наистина е за лечение, аз – не. На всичко отгоре грозна, пък се гаври. Освен моите любовни думи които ги произнесох като наказание, няма да ги чуе от друг до края на живота си. Чироз.

Улових се, че цяла вечер мислих за нея. После и на другият ден. Отбягвах погледа й. Баба разбра, че не си говорим, но вместо да ни накаже, рече, че нашата мисия е да не си говорим.

Мислих си, че ще ни лиши от приказка, но вечерта разказа една много, много интересна приказка. Обикновено ги мислеше сама, импровизираше по народни или разказваше някакво местно поверие. Този път обаче подчерта, че приказката е класика. На Оскар Уайлд е и се казва „Славеят и розата”, толкова хубаво беше изпълнението й, а декора с бумтящата печка и тропащият по стъклата вятър, тъй въздействаше, че почувствах как шипа от приказката се впива в моите гърди, но не кръв потича от тях, а мечтания. Насъбрали се, ароматни. Малката вече плачеше, но се и цупеше. Накрая сърдито се прибра в стаята. Знам какво искаше да каже: „Не мога и не мога без телевизия!”, същият бях в първите дни и аз.

-Искам да й подаря роза. – рекох на баба. – Прати някой до града, за да я купи.

-Не може моето момче. – погали ме по главата. – Тази роза не се купува.

-Тогава дай да откъсна от твоите.

-Трябва да засадиш.

-Стига! Писна ми да ме лекуваш. Ти си садист.

Подскочи уплашено.

-Недей така.

-Вещицата от „Хензел и Гретел” си.

Избухна в смях, зарази и мен.

-Не мога да засадя и да порасте толкова бързо.

-За всичко трябва търпение.

-Това и по телевизията го казват и изобщо звучиш ми като в банален семеен сериал.

-Може би си прав. Просто се погрижи за розите. Поливай ги в срок….нека бъде десет дни, тъкмо да осмислиш чувствата си.

-Искаш рано да стана възрастен. А от зависимостта да бъдеш възрастен няма никакво лечение.

Срязах я. Не успя да ми отговори. Прибрах се в стаята и толкова бях сърдит, че веднага заспах.

Поливах розите десет дни. Десет години ми се сториха. Ту ме беше срам, че за такова мършаво момиче хвърлям толкова усилия. При това зло и по всичко личи – хакер. Неизличима технологична маниачка. Ще изтърпи срока и пак ще я глътнат процесорите. Ту се боях как ще реагира, ако й я подаря. Ами ако ми се подиграе или по-лошо: удари я на чувства метне ми се на врата и едва осем годишен остана с нея до края на живота си. По едно време се хванах да кроя планове как да я отстраня от живота си, без закона да ме залови. Но тя е по-хитра от мен. Такова чудовище не можех да излъжа. Но защо кроях подобни планове след като изобщо не сме заедно, а аз се опитвах да я склоня да бъде по-близка с мен, подарявайки и роза. Какво исках? Аз съм един объркан мъж. Даже объркан мъж не съм, а дете. Чувствам, че ме гледа, че ми се чуди и ми се присмива. Изглежда баба е казала защо поливам розите, въпреки, че твърди, че ще го запази в тайна само между нас двамата. На няколко пъти си я представях как накъсва розата, мачка я с крак. Идват родителите й я взимат, а брат й е висок, риж, зъл и тъп. Тя му разказва всичко и той ми се хили с проядени зъби.

Ще се откажа! Не, ще й подаря розата, каквито и да са последствията.

На десетият ден очаквах първо баба да ме разстрои, да се направи, че е забравила. Или да не е преброила дните правилно. Отидох при нея със свито сърце, а тя ме рече преди да й напомня защо съм дошъл:

-Розата си е твоя и внимавай като я откъсваш. Няма смисъл да нараняваш пръстите си.

Откъснах цветето и ме овладя страха, че няма да имам сили да поднеса розата. Каквото и да се случи бях готов да го приема. Дори най-злото. Но каквото и да се случеше, дори и най-доброто, нямах сили да извърша това което да го предизвика, а беше толкова просто. Да поднеса розата. Ето, защо трябва душа.

Можем да поправяме най-сложни уреди, благодарение на тях да извършваме страховити неща, да идем до луната или да премахнем град от лицето на планетата, да нахраним хиляди, да лишим от препитание други, ако това го изискват интересите ни. Можем да бъдем храбри войни, да работим вместо хиляди роби с едно натискане на копчето. Да въздигаме кули за години, за които преди са трябвали векове….

Можем и да се побъркаме, че и да гълтаме електроника и да я вадим от коремите си като стари затворници. Да знаем повече за живота от всеки друг, но не можем нещо толкова дребно.

Тръгнах към стаята й.

Тресяха се нозете ми. Сякаш изкачвах връх. Защо се боях толкова от нея. Малък съм, но знам колкото възрастен. Тя също е малка, но прави неща които не всеки възрастен умее. Чувствах, че се качвам на трибуна от която ще обявя война, че се качвам на ешафод, на подсъдима скамейка, на трибуната на победител в световно състезание и ще чуя всеки миг химна. Но тя не е хубава толкова, защо се излагам….

Защо се лъжа! Хубава е. И много по-хубава от Никита, защото Никита няма прегърбено носле и злокобни лунички.

Тропнах на вратата. Е, направих го. Сега ще ми се подиграе. Цял живот ще ме разправя после. Всички момичета ще ме отбягват защото с подигравка е започнал живота ми.

Взе розата и обърна бързо гръб.

Не трябваше ли целувка?

Получих я после и по бузката. Но преди това сложи розата в керамична ваза.

-Виж я. Хубаво стои! – засмя се и най-сетне заприлича на дете.

Изработката ми се стори груба и малко наивна. Вазата разкривена. Но наистина розата стоеше прекрасно.

-Аз я направих…..Баба ми каза да го сторя, за да заслужа подаръка….Нали не й се сърдиш, че ми каза. И аз трябваше да направя нещо.

Преди да разбера сърдя ли се или съм щастлив ме целуна по бузката. И разбрах, че още сега лечението и на двама ни е успешно, но няма за къде да бързаме.

Поживяхме си като герои от филм. Дори по-интересно.

От този ден нататък баба се хвана за главата с нас. Не можеше да опази нито нас, нито себе си от хрумванията ни. Веднъж на глас съжали, че няма телевизор пред който да ни постави, за да подтисне демоничното ни въображение. Пълнихме й обувките с вакса, пробихме кюнците на печката. Нацапахме се като индианци със саждите и уплашихме тъй кокошките, че цяла седмица не носихме.

Реших да си играя на тореадор и голяма гонка падна с бика из двора. Няма да казвате на моята приятелка, но се попиках малко. Едва прескочих оградата, а баба се хвана за гърдите и си помислих, че ще получи удар. Направихме салата от лалета. Не беше вкусна, но си струваше да се експериментира, ако се беше получило нещо можеше и да станем милионери. Баба си поплака, обичала лалетата си.

Слагахме очилата й и я имитирахме:

„Защо ни е душа, когато си имаме технология!”

Вбесявахме я, но ни обичаше. Обичахме я също. Беше ни върнала….повече отколкото сме имали.

Оставаше ми седмица до края на лечението и малко съжалявах и все пак се радвах, че приключва. Чувствах се победител. И над себе си, и над селото което напущах.

Помолих малката да избяга с мен, а тя ми рече:

-Ти издържа без мен. Така и аз трябва да издържа без теб. Някои неща трябва да правим и без този когото о….който ни е приятел. За да го имаме. Разбираш ли?

-Не.

-Както твоята роза и моята ваза. Всеки направи нещо, за да се получи толкова хубаво.

Малката ми се стори по-голяма, от много от големите.

Усмихвахме се и мълчахме един срещу друг. Готвихме се да се целунем.

Тогава в двора на животните настъпи паника. Младият бик пак се беше освободил и беше бесен. Баба се дръпна от първото му налитане. Побягна като мен към оградата, но….Не беше толкова бърза.

Изпискахме и се втурнахме. Бикът се беше прибрал в обора си и мучеше отвътре. Блъснах вратата. Малката вече коленичила при баба, не можеше да си вземе дъх от шока.

Когато се приближих видях. Гърдите й бяха разпрани от рогата, зееха разтворени, но кръв не течеше, нито се виждаха органи, а механизми. Бавно един след друг с пращене угасваха светодиодите….

Чух я да отключва. Присъствието й изпълни стаята, аромата и се разля, въздуха се наелектризира, тя еротична алегория / това пък какво означава/, всъщност кучка си е, една прекрасна кучка, радост на клетките, ускорител на пулс, побърква ме. Съвършени пропорции, изчислена е тъй, че да я обичам. Кой го е сторил? Не съм вярващ, но атеист не мога да бъда. Нали ви казвам – побърква ме.

Погали раменете й. Биех клавиатурата, отклоних поглед от монитора за да целуна пръстите ми. Тя отхапа ухото ми.

-Свършваш ли? – прошепна ми, дъхът й се плъзна по фибрите ми, възпламени ги.

-Още малко, само малко.

-Не бързай. Влизам в банята….-изкиска се възбудено.

Точно толкова време ми трябваше. Докато си хвърли един душ вече ще съм го размазал. Един умник във виртуалните форуми, жив нещастник и аутсайдер, но се прави на духовен учител. Говори ги разни красиви, нелепи, никаква връзка с реалността. Става ми неприятно. Навъдили са се едни интелектуалци, какво да ви говоря, скапана работа, тровят масовото съзнание. Говорят врели некипели. Състезание и борба е живота. Добре де, съществуването. Разликата – никаква. Останалото е сантиментални украшения без никаква икономическа логика, а икономическа логика има дори в свирката. Имам предвид сексуалната. Пести се енергия. Не, че ще го напиша във форумите, че ще ме майтапят, но като се замисля, така е. Пести се и се трансформира енергия за следващата любовна фаза, нещо като загряване на автомобил преди потегляне. Мога да изчисля даже коефициента на полезно действие, все пак инженер съм, при това кадърен, нищо че се занимавам с друго, но никой няма да ми плати за подобни изчисления, така че няма да си губя времето. Не, че ми плаща някой да споря по форумите, но сърце юнашко не трае. Пък и не гледам сериозно на това. Размазвам който много знае и толкова. Не успея ли, заяждам се и се освобождавам от отрицателната енергия натрупана в мен от общуването ми с идиоти. Бизнеса го изисква и мога да го понеса. Намерих и начин как да се справям с него. Развалят ли ми настроението, намирам си жертва във форумите. Пълно е с наивници които разголват душа, поетизират действителността, бла- бла, почти се чувстват личности, изразявайки свой дребнав протест, спрямо неща които сами знаят, че не могат да променят и имат самочувствие, защото някой им дал свобода на словото. Все се намира някое слабо място в изложението им за което да се закача. Забавлявам се разбира се, ама те гледат на цялата работа твърде на сериозно. Малките момиченца са най-уязвими, но и зрели мъже се държат като малки момиченца. Не, че ги знам какви са в живота, ама то им личи. Изповядват се, вярват, че могат да намерят разбиране някъде си там. Какво разбиране, интереси има. И им доказвам, че нямат интерес, да се излагат на показ и изобщо да се излагат….Общо взето реват и се плюнчат, лични трагедии разказват, като удавници за сламка се държат или пък са прекалено екзалтирани, чувстват, че морето им е до колене. Духове се чувстват, губят връзка с рационалното, а това разбира се е жалко. Трябва да им напомня, че се намират на третата планета в слънчевата система, че има гравитация и е редно по друг начин да изявиш претенции. По какъв, знаеш си сам, тук обаче не е мястото, защото тук ме има мен. Човек който и във виртуала не губи представа за реала.

Дърпам им ушичките. Те пък тропат с крачета. Големи хора. Смешна работа. Намерили си утеха. Пълна скръб. Ще ме уморят от забавление.Ей, го и този. Цялата история на философията изписал, кой ти плаща за това и кой му пука за теб, кой те чете изобщо. Аз – да, ама аз за да си правя гавра. Какви ценности те гонят, прозира отвсякъде, че носиш дрехи втора употреба и миришеш на спарено. Със свит гръбнак те виждам по улиците. Блъскат те в автобуса и казваш: „извинявай”. Прилошава ти пред гишетата и се боиш, че имаш проблеми с черният дроб. Съседът ти е идиот, дъха ти на спирт и чесън в асансьора, пощата ти е пълна със спам, а физиономията ти е тъжна. Какво се правиш на интересен, с какво си повече от мен. Какви са тези въздушни кули, какви са тези култови залъгалки на вековете. Бъди усърден в службата, ако имаш такава. Прави интриги, дръж се арогантно, целувай задници, натежи ли ти – напий се, ако нямаш с кого пред телевизора, ако не ти понася – напуши се, насмъркай се, иди при психоаналитик, купи си радост от секс – магазина, любов от професионалистка, някакъв боклук от пазара, но бъди реалист. Зарежи всички тези красоти които никой не е виждал и не могат да бъдат изложени на щанда. Всички тези блянове, приказки за достойнство, дрън – дрън, тук наистина не разбирам какво искаш да ми кажеш. Що не си впрегнеш енергията в нещо полезно….

Уморих се. Вдигнах лице нагоре, затворих очи. Мониторът продължи да играе пред тях. Този се оказа нещо като костелив орех. Съюзи се с още няколко сополковци срещу мен. Ще ги оставя да си вярват.

Чух босите й стъпки по теракотата. Къпаната й голота, ухаеше на простор. Без да обръщам глава и отварям очи виждах настръхналата й кожа, стичащите се капчици. Полепналите по лицето й, непослушни косми.

Идвам, сега. Само момент.

Шеташе из стаята. Изглежда не бързаше, а и аз няма да се бавя. Неочаквани аргументи ме озариха. Пръстите ми затракаха по клавишите. Е, сега ги разбих.

Оказа се, че не.

Имах обаче готов отговор.

Не се отказваха. Вече бяха още повече.

-Сега мила! – казах й.

-Спокойно. – рече ми.

Аз не губя връзка с реалността. Още известно време поспорих, отказаха се. Доказах им. Победих ги. Размазах ги. Нека си обършат носовете и тогава да се правят на големи личности. Нека се нахранят и наспят и тогава да проповядват. Нека успеят в живота и тогава да ми говорят за възвисени идеали. Нека могат да си позволят всичко което може да се купи и тогава да ми говорят за онова което не можело да се купи. Такива думи като техните са лукс, който малцина могат да си позволят и те плащат значително по-големи данъци от техните. Нищо против приказките им, ако имат някакво покритие. А дотогава да пият една студена вода и много, много да не се надуват или възмущават. Защото аз съм този който ще ги отрезви. Некадърници! Мързеливци! Обществено безполезни! Аз съм този който ще ви отрезви!

А сега ме чака наградата.

Скъпата беше задрямала в креслото. Неволно възкликнах като я видях. Каква изненада ми беше подготвила само. Каква изненада! Побъркваща е, наистина! Колко ли струва това! Сигурно много, но заслужава си! Утре ще я питам! Но заслужава си!

Най-великолепната еротична нощница. Синеещо сиво, едната й гърда като открита, но това е по-скоро прозрачна материя, презрамка през едното рамо, а шията й закрита. Част от бедрото й, част от прасеца й, част от корема й – голи. По-скоро деликатно разголени за да изкусят и подсилят желанието. Такава нощница от всяка жена би направила Венера, а тази жена беше родена за да я има.

-Скъпа! – рекох й.

Май наистина ми е много: „скъпа”, това трябва да струва….Не смея и да си го помисля, но все пак прекрасна е.

-Скъпа! – повторих с по-силен глас.

Тя отвори очи.

-Прекрасна е!

-Коя? – попита объркано.

-Нощницата.

-Каква нощница? Къде е?

Нещо май е взимала.

-Облякла си я.

-Ама аз съм гола…Какво е това! – изписка. Дръпна я неволно и се разбра. – Това е паяжина! Паяжина! Разбра ли дървен философ такъв! Паяжина!

Опипах лицето си. Брада. Коя ли дата е?

-Паяжина! – изкрещя.

Ето до това води заседяването в интернет и разните му форуми

cefules,cefules-всички сме така Не си сам в терзанията.

Обаче-това си действа по-добре от психоанализа,и напиване-поне после нямаш махмурлук

Ето до това води заседяването в интернет и разните му форуми

cefules,cefules-всички сме така Не си сам в терзанията.

Обаче-това си действа по-добре от психоанализа,и напиване-поне после нямаш махмурлук

Не ми стана ясно кое "това" си действа така

Не ми стана ясно кое "това" си действа така

Ето това:

...........Намерих и начин как да се справям с него. Развалят ли ми настроението, намирам си жертва във форумите..........

На мен лично много ми допада как е показана тази краста Не бива да се прекалява...и жената да се забравя, че току виж всички жени си облечем такиви "ношници"...

На мен лично много ми допада как е показана тази краста Не бива да се прекалява...и жената да се забравя, че току виж всички жени си облечем такиви "ношници"...

Прекрасен разказ, момче Поздравления за начина, по който описваш живота ни. В твоите разкази той изглежда по-ясен, контрастен, красив и истински.

Проблемът е по-дълбок от колкото изглежда и сигурно вече има и такава диагноза. Познавам хора, които наистина имат нужда от психотерапия, защото да такава степен са се откъснали от реалния свят, че основен житейски критерий за всичко около тях е мнението единствено на "виртуалните" хора.