Solenkata88

А съвременна?! Това не е ли "Принцесата" на Джуд Деверо? П.С. Ееееее Боби, как ме изпревари

Давай, още нещо, аз продължавам да мисля, че съм я чела, но пък главна комарджийка нищо не ми говори!

Може ли да помоля за малък жокер, ужасно познато ми е, но не се сещам и откачам!

Много се радвам, че ти харесва, и благодаря на всички за отзивите. Тихи и Миа са ми свидетели, че два дни направо откачих от нерви, как ли ще реагирате на любовната сцена Приемам забележката и ще се опитам до дни, да сглобя, някакъв по добър край - съжалявам че го претупах, но просто вече си умирах да я пусна сцената, а бях тотално изчерпана откъм идеи за писане, но разбира се това не трябва да спира следващия да пише. Давайте смело, откога я чакаме тази сватба на годината Искам много да благодаря на Тхи за помощта, ако не беше тя да ме юрка и да ми помога, може би още нямаше да съм готова, неоценим помощник си мила! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Аз като изявен русофил бързам да защитя братушките и русите им глави Започвам малко отдалечко...Когато беше предложена идеята решихме всеки желаещ да пише по романа да предложи по няколко неща за сюжета - имена, външност, години, титли и произход на главните герои, както място и време за развитие на действието. Така избрахме за имена на главните Александър и Елизабет (в случая мнозинството спечели), а почти всички останали имена се използваха за създаване на двете семейства. Вече в процеса на писане се опитахме да създадем няколко контраста: - между двете семейства - Семейство Брентън имат идеалния живот - без проблеми и драми и са много силно свързани по между си, докато това на Нортфийлд страда от разрушената връзка между Доминик и Дерек и отчуждението на Доминик. - контраст между двете сестри - заложен първо изцяло в характерите им, и естествено във външия вид - като се изключат основните добродетели, които ги свързват, те са напълно различни - контраст между двете двойки - има се предвид взаимоотношенията между партньорите - и на края контрастът между самите главни герои. В случая за външния вид на Алекс използвахме типаж - "черен като греха", това беше най-употребяваното описание докато се избираха героите. Вече с Елизабет не бяхме толкова единодушни, външният й вид варираше във всякакви варианти, затова заложихме на коренната противоположност на Алекс - така се роди контраста между тях първо на ниво външен вид - те са като деня и нощта, а в последствие и характерите им ги разработихме като противоположности. И така стигнахме до там - имаме брюнет Алекс и блондинка Бет, от тук директно Катрин стана брюнетка, за да запазим контраста между сестрите, а за да се запази този между двойките - Девлин също бе определен типаж брюнет, така той и Кат си приличат, за разлика от Бет и Алекс... Надявам, се че си ме разбрала какво имам предвид с тези объркани обяснения, но хубаво че повдигна въпроса, добре е да се знае, че голяма част от написаното не е случайно. И сега да се оправдая за моя личен гаф - аз си позволих волността да напиша имена на чужди герои, но това беше по-скоро шега от моя страна, не съм ги намесвала по никакъв начин в сюжета, но като се позамисля наистина не беше удачно и ще променя имената. За неподходящите изрази, щи ни направиш услуга, ако ни го посочиш, за да можем и тях да коригираме и Сега малко ще сменя темата, съжалявам, че чак сега пиша по въпроса, но дълго време се чудех по какъв начин да взема отношение. Подкрепям мнението на Михаела и критиката й към dindi , и най-вече частта с описанията. Аз лично много държа на подробностите и обичам да ги чета и смятам, че няколкото изречения между диалозите само може да обогати написанато, независимо дали засягат облекло, пейзаж, описание на някоя сграда или чувство. Не ги определям като скучни описания, за мен това е начинът като чета максимално да се пренеса в обстановката. П.С. Марги, много благодаря за милите думи, направо ми стопли душата http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Супер, тъкмо съм на вълна Лори Макбейн! Момичета никоя ли не прочете "Сладък лъжец", аз се въздържах, защото е съвременна и в същото време ми е супер любопитно за какво става въпрос П.С. plqsak не си посочила избиращия книгата за месец март

Причини бол, но тъй като не знам точно какво имаш предвид под обяснения, не знам какво би могло да те удовлетвори като отговор. Не знам дали се схваща идеята ми, че това е повратна точка в отношенията между двамата и последното, което исках е след като го се свалиха да се изпокарат на заранта (това ми е ужасно противен момент в книгите). Не мисля, че имаше смисъл да пиша за това как стават, обличат се, добират се пеша до града, там семействата не ги и чакат, не са притеснени, защото все пак нарочно ги събраха само двамата за ноща...Просто не знам, какво нещо интересно и провокиращо могат даси кажат на сутринта, дай предложения и ще се коригирам И нарочно прескочих следващия месец, мисля че всичко каквото можеше да напише за периода на годежа - балове, подготовка за сватбите, отвличания, сбивания... вече го предъвкахме. Време им стана за сватба, за семейните свади, за бременни сестри (ако разбирате намека). Разбира се, ако решите ще го променя това я най-малкия проблем в случая

Спусналия се плътен мрак прикри от любопитни погледи младата двойка. Посветени единствено един на друг те изгубиха представа за времето, за разлика от гостите на бала по случай годежа им, за които часовете не бяха достатъчни за да обсъдят роклите на годениците или украсата на огромната бална зала. Друга основна тема на вечерта беше липсата на дъжд и как това се отразяваше на града и околностите му. Безкрайно проточилата се суша, и съпътстващата я невиждана жега тормозеше лондончани вече два месеца. Не беше рядко срещана гледката на вбесени господа, които с гневен взор вперен в безоблачното небе, проклинаха жаркото слънце, а млади дами жалостиво се молеха за капка дъжд, която да разхлади дните. Положително обикновено мъгливият и дъждовен Лондон, се бе превърнал в горяща пещ, която като че ли тепърва се разгаряше. Далеч по-различни мисли вълнуваха домакинята тази вечер. Лейди Бриана разтревожено следеше с поглед бъдещата си снаха Елизабет, чието лице не оставяше тайна за чувствата, които изпитваше. Младата жена изглеждаше тъжна, и Бриана вече се досещаше защо. Въпреки че по-големият й син, не се бе държал грубо подобно на брат си, и не се бе отделил от годеницата си през цялата вечер, в поведението му се усещаше резервираност, която не можеше да остане скрита за хората, които го познаваха. За причината – Бриана можеше само да гадае. Но какъвто и да беше поводът тя не одобряваше държанието на сина си и беше време той да го разбере. От своя страна Александър сякаш не забелязваше гневните погледи, които майка му отправяше, всеки път когато надигнеше чашата с уиски към устните си. Чувстваше се отвратително, а с напредването на вечерта нямаше изгледи настроението му да се оправи. Причината носеше женско име – Елизабет Нортфийлд, която изглеждаше по-ослепително от всякога. Роклята в прасковен цвят се спускаше нежно по тялото й, подчертавайки всяка съвършена извивка. Косата й бе спусната върху лявото рамо, прихваната на тила със изящна брошка. Меките къдрици с цвят на злато, сякаш галеха голата кожа и Алекс изпита неудържимо желание да зарови пръстите си в тях, за да усети аромата й. Повдигна за пореден път чашата си и отпи щедра глътка. Годежът им вече бе напълно официален. Всеки опит за развалянето му, щеше да предизвика скандал, който и двете семейства нямаше да понесат. Клюките щяха да унищожат Елизабет. Никой лондончанин не би повярвал на идеята, че след близо тримесечен годеж двамата не са консумирали връзката си, въпреки че беше самата истина. Не и с неговата репутация на почитател на плътските удоволствия. Въпреки красотата си, тя нямаше да успее да се сгоди втори път, не и за някоя прилична партия. Алекс усети, че го наблюдават и вдигна инстинктивно глава. Не бъркаше. Само секунда след като отвърна на синьо-зеления й поглед, Бет завъртя гузно профила си, осъзнала че е хваната на местопрестъплението. Въпреки че се стараеше да прикрие чувствата си, Алекс знаеше колко наранена се чувства тя. През последните седмици той я бе избягвал, надявайки се, че по този начин ще преодолее нечовешкото желание, което изпитваше към нея. Уви, експериментът се оказа пълен провал. Не я докосваше, освен в случаите когато се налагаше, не я целуваше и не я предизвикваше. Държеше се като първокласен джентълмен, но какво целеше с поведението си, самият той не знаеше. Младият мъж отново усети погледа й върху себе си. Пресуши чашата си, остави я наблизо и с решителна крачка се отправи към годеницата си. Едва ли няколко минути, прекарани в танц, щяха да разрушат грижливо изграденото му самообладание. Допълнителния прилив на смелост от негова страна бе провокиран, от брат му който току що се бе присъединил към танцуващите заедно с Катрин. -Майко, ще ни извиниш ли за няколко минути – обърна се той към Бриана и Бет, които следяха с поглед другите герой на вечерта – Кат и Девлин. Двойката се носеше плавно по паркета разговаряйки тихо. - Елизабет, ще ми окажеш ли честта? – попита Александър подавайки й галантно ръката си. Бет кимна сковано и го остави да я преведе през тълпата към дансинга, където Алекс я притисна силно до себе си и я поведе в чувствения ритъм на валса. Близо минута нито един от двамата не проговори, но потискана от тишината, Елизабет започна несигурно: - Много си мълчалив… - не успя да довърши, тъй като той й отправи учуден поглед. - Едва ли може да се каже, че и ти си най-добрият събеседник, когото съм имал. – констатира той с хладна учтивост. Но Бет не усети отправеното предизвикателство, подведе се по сериозния му тон и обидата й се изрази с единственото възможно средство – силен гняв. Очите й мятаха огнени искри, а гласът й излезе със свистене през плътно стиснатите устни: -Ти, подъл… - яростната й тирада бе прекъсната от строгият му глас: -Не прави сцени, любима, всички ни гледат. - Мислиш ли? – запита невинно тя. С рязко движение се отскубна от здравата му прегръдка, при което развали ритъма на останалите валсуващи, музикантите спряха да свирят и всички присъстващи отправиха любопитни погледи към тях. -Ето сега всички ни гледат! – гласът й прогърмя като изстрел в потъналата в тишина зала. Без да губи време младата жена се отправи с бързи крачки към изхода, имаше нужда да остане сама, за да подреди мислите си. Алекснадър се отказа от намерението си да я последва, ако го беше направил сега щеше да извива красивото й врътле! Елизабет прекоси няколкото метра, които я деляха от усамотението на парка. Гневът й намаляваше все повече и вече осъзнаваше огромната грешка, която направи. Току що бе съсипала тържеството и бе провалила вечерта на домакините. За пореден път се бе оставила емоциите да я водят, заглушавайки гласа на разума. Поредният капан, поставен от „скъпият” й Александър, който доведе до публичното й унижение. Само при мисълта за него, усети как се възпламенява като фитил и гневът я обзема отново. Заета със задачата да поставя обидни епитети към името на годеника си, Бет не чу приближаващите стъпки. -Какво те прихвана, за Бога?! – възкликна възмутено Катрин. -Аз…съжалявам Кат… - започна да се оправдава Елизабет, но сестра й не бе в настроение да слуша глупавите й извинения. -Отново ТИ, Елизабет, както винаги мислиш само за себе си! Как можа да направиш такъв скандал! Имаш ли представа как изглеждаше лейди Бриана, когато един куп клюкари я наобиколиха, за да я атакуват с въпроси. -Нищо не знаеш, той ме предизвика… -И ти не можа да се въздържиш? За Бога, какво толкова ти каза, за да реагираш по този начин? Бет отвори уста, за да излее целия си гняв върху по-малката си сестра, но изведнъж замлъкна осъзнала колко глупаво е поведението й. Сцената, която разигра преди малко всъщност бе израз на разочарованието, което изпитваше от близо месец. Александър й липсваше. Липсваха й милувките му и забранените целувки, който разгаряха в тялото й пламъци. Липсваше й арогантната му усмивка и нахалните намеци. И най-вече, гневните им разпри, които обикновено започваха от някоя невинна забележка… Бет ахна изумено, когато осъзна, че Алекс просто я бе предизвикал. Нима не го беше правил десетки пъти до сега, нима не й подхвърляше хапливи забележки непрекъснато през последните месеци? Той не мислеше сериозно това което бе казал, но тя бе твърде обидена от поведението му, за да заподозре играта му. И твърде... не, за Бога, не можеше да се е влюбила с годеника си! Катрин наблюдаваше притеснено сестра си, усещайки, че нещо я измъчва. През последните седмици Елизабет бе обзета от необичайна меланхолия, която бе проличала особено тази вечер. Забеляза сълзите, които напълниха очите й, но Бет бързо извърна глава, сякаш почувствала неудобство от чувствата си. - Не можеш да се скриеш, сестричке. - Тихо промълви Кат, в чийто глас не бе останал и помен от гневния изблик. Бързо се приближи и положи успокоително ръка на рамото й. - Време е да ми кажеш какво става в главата и сърцето ти през последните дни. Не приличаш на себе си. - Кат,... мисля, че съм влюбена в Алекс... - Гласът на Елизабет заглъхна ужасено. Сестра й се усмихна снизходително. Подозираше за чувствата между двамата годеници от дълго време. Та те бяха направо прозрачни! - Но, Бет, това е чудесно... - Разбира се, че не е! Та той е женкар, арогантен, освен това е кристално ясно, че не се интересува от мен... вече! - Имаше намерение да продължи тирадата си, но скептичния поглед на Катрин я спря. - Бет, не преставаш да ме удивляваш. Преценката ти е абсолютно грешна. Алекс не свали поглед от теб цяла вечер! Бет я погледна с неприкрита изненада, която разсмя по-младото момиче. - Време е да се връщаме на тържеството. Сигурно вече се чудят къде сме! – констатира Кат и задърпа сестра си в обратна посока. Хванати под ръка двете жени се отправиха към ярко осветената къща. На входа Елизабет се спря и задържа в дланите си ръцете на Катрин. Искаше да й благодари за подкрепата, но мисълта й бе прекъсната от внезапната изненада, когато усети неестествено голям пръстен върху безименния пръст на лявата ръка на сестра си. Бет извърна китката й на светлината и се загледа с любопитство в правоъгълния бледолилав скъпоценен камък. Можеше да се закълне, че никога не е виждала това бижу сред скъпоценностите на сестра й или майка им. - Пръстенът е прелестен, Кат! Отива много на очите ти. Не съм го виждала сред семейните бижута. Неволна усмивка озари лицето на Катрин. - Това не е семейно бижу. - Гласът й потрепери, не можеше да скрие вълнението си, особено след като преди по-малко от час си бе позволила да приеме на доверие думите и действията на годеника си. - А годежен пръстен. - Нима Девлин... - Не се наложи да довърши, тъй като Катрин кимна утвърдително. Бет с усилие се усмихна, връхлетя я опустошаващо чувство на безпомощност и... разочарование. Трябваше да се махне от тук. - Прекрасен е, Кат. Но по-добре върви без мен. Бих искала да проясня главата си преди да се изправя отново лице в лице с Алекс. Страхувам се, че тази вечер се поддавам прекалено лесно на емоциите си. - Но, Бет... Младата жена почти избяга от сестра си, защото не искаше тя да види разочарованието в очите й. Не желаеше да провали прекрасната вечер на Катрин, в която тя бе получила своя символ на обещание за любов и подкрепа от бъдещия си съпруг. Какво от това, че тя не бе получила своя! Бет изпъна лявата си ръка и я погледна с отвращение. Почувства се като пълна глупачка. Наистина ли за момент си бе помислила, че двамата с Алекс могат да имат общо щастливо бъдеще. Е той достатъчно ясно й бе показал, колко малко значи за него тази сватба. Но проклета да е, ако му позволи да разбере, колко много я бе наранил. Скоро успя да открие, кочияша, който ги бе докарал. Не й се наложи да го увещава дълго, за да я откара до дома й. Краткото пътуване изцеди и последните й останали сили. Искаше единствено да заспи и да забрави цялото унижение, на което сама се бе подложила. В същото време Александър напрегнато наблюдаваше входа на балната зала и очакваше завръщането на годеницата си. Вече съжаляваше за начина по който я бе провокирал, но и не успяваше да си обясни бурната й реакция. Имаше нещо странно в цялата случка и младият мъж държеше да го узнае. По възможност – веднага. Уви, тази вечер съдбата не бе на негова страна, защото на празненството се завърна само една от сестрите Нортфийлд, и това не беше годеницата му. Алекс прокара нервно дясно ръка през гъстата си абаносова коса, докато лявата нервно опипваше малката сатенена кутийка, която почиваше в джоба на фрака му. И тази вечер бе пропуснал възможността да даде скъпото бижу на Елизабет и нещо тревожно му подсказваше, че времето през което бе умувал как да постъпи с пръстена, щеше да му струва скъпо. На другият ден… Яркото слънце се бореше с тежките брокатени завеси, за да проникне през тях. Вече минаваше обяд, но нищо в просторната стая не подсказваше, че Елизабет има намерение да се надигне от пухеното легло. Искаше да остане така завинаги, или поне докато Александър Брентън не се затриеше от лицето на земята. За съжаление й предстоеше доста скорошна среща с него – тази вечер двете семейства щяха да посетят Кралския Театър „Друри Лейн”, където най-известната театрална трупа представяше пиесата „Ромео и Жулиета”. Младата жена обожаваше историята на трагичната им любов и докато живееше в Париж не пропускаше представление. Но сега се съмняваше, че би могла да изпита познатото удоволствие от добрата актьорска игра. Не и в присъствието на Александър Брентън, в тясната и като че ли прекалено интимна обстановка на семейната ложа. Самата мисъл за Алекс, изтегнал красивото си стройно тяло на съседното място я плашеше, но бързо я отхвърли, спомняйки си, че всъщност двамата щяха да бъдат придружавани от семействата си. Утехата и намаля наполовина когато в стаята връхлетя Моли, съобщавайки й че Катрин и баща й са неразположени, а скъпата й майка бдяла на леглата им и не възнамерявала да се отдели от тях дори за миг. Но това не трябвало да я спира да се наслади на представлението довечера, заедно със семейство Брентън, предаде възрастната прислужница, съобщението на Доминик. Елизабет се усмихна кисело, прокле наум късмета си и продължи да се крие в стаята си през остатъка от деня. С помощта на Моли се приготви за излизането, но липсата на желание й личеше. А когато напусна стаята си без дори да се погледне в огледалото камериерката поклати учудено глава. Какво ли се случваше в красивата глава на господарката й… В същото време в уютната гостна на Нортфийлд, Александър се бе настанил удобно в мекото кресло и сякаш събираше сили. Предстоеше му тежка вечер – театрално представление със семейството на Елизабет. Изруга наум проклетото неразположение, което бе приковало към леглото цялото му семейство, но него бе пощадило, отреждайки му далеч по-клета съдба. Ако трябваше да бъде искрен от самата мисъл за „Ромео и Жулиета” усещаше пристъпи на гадене… -Защо си сам?! – чу зад гърба си гласа на Елизабет, в който ако не се лъжеше бе доловил остър пристъп на паника. -За Бога, скъпа! Що за посрещане! – възкликна Доминик, влязла след нея в малката стая. – Добър вечер, Александър. – поздрави мило възрастната жена. -Милейди. – Алекс се наведе галантно над подадената ръка. - Е, защо си сам? – попита Доминик, усещайки че се изчервява. - За съжаление всички у дома не се чувстват добре, затова предпочетоха да си останат вкъщи. -Ужасно неприятно. Явно е нещо заразно, защото Дерек и Катрин също се чувстват зле. Е, милички страхувам се, че ще трябва сами да се насладите на представлението. – Доминик се направи, че не вижда стреснатите лица пред себе си. Надяваше се, че Господ ще й прости невинната лъжа. Все още не бе сигурна дали постъпи правилно като послуша по-малката си дъщеря и Девлин Брентън. Двамата млади бяха убедени, че Алекс и Бет се нуждаят от подобна вечер насаме, за да изяснят чувствата си. Нямаше представа как бяха стигнали до подобни изводи, нито как Бриана и Кристофър се бяха съгласили на подобна игра. Но се надяваше всичко това да е за добро. – Сега ме извинете, но трябва да проверя как е съпруга ми. Приятно прекарване, деца! И не стойте до късно. – каза с привидно строг глас, след което напусна стаята подобно на вихрушка в тъмно синя коприна. Александър бързо претегли всички плюсове и минуси в създалата се ситуация и осъзна, че едва ли ще има по-добра възможност за откровен разговор с Елизабет. -Е, ще тръгваме ли? – попита той с невинна физиономия, предлагайки й ръката си. -Ти да не си се побъркал?! – Бет едва позна гласа си, който бе странно изтънял. – Не можем да отидем сами! -И защо не? – попита Алекс. – От вчера сме официално сгодени, след по-малко от месец ще сме мъж и жена, така че едва ли някой ще ни обвини в скандално поведение. Не бива да се притесняваш от клюки, но… разбира се възможно е да има и друга причина за паниката ти… - усмивката му спря дъха й. – Кажи ми, любима, да не би да се страхуваш? Все пак двамата ще сме абсолютно сами в прикритието на тъмната ложа… Гъста червенина покри лицето на Елизабет, когато младият мъж прочете мислите й. Прииска й се да го замери с най-тежкия предмет в стаята, например скъпата китайска ваза на майка й, висока близо метър. Вместо това се опита да успокои дишането си и с вече по-овладян глас заяви: -Разбира се, че не се страхувам, най-малко от твоето присъствие! – излъга най-нагло младата жена. -Тогава какво чакаме? – попита Алекс с присвити очи, сякаш изучаваше непознат враг, застанал на пътя му. Предизвикателството бе хвърлено и проклета да е, ако се оттеглеше с подвита опашка, помисли си ядно Бет. С бавно движение, сякаш се страхуваше да не се изгори хвана годеника си под ръка и двамата напуснаха къщата. Триумфът на младия мъж не трая дълго. Елизабет отбягваше всеки опит от негова страна да завърже разговор, докато пътуваха с луксозната карета на семейство Брентън, с едносрични и отсечени отговори. Малката скандалджийка отказваше да му обърне внимание, нещо, което гордостта му не можеше да приеме: - Явно госпожата се цупи.. - Госпожицата... - поправи го несъзнателно Бет. - Не за дълго, скъпа. - Отвърна с измамна любезност Алекс.. Елизабет усети неистовото желание да се разкрещи в лицето му. Не знаеше още колко дълго ще издържи на това мъчение. Търпението не бе силната й страна, но тази вечер бе твърдо решена да изследва пределите му. Скандалът между двамата млади бе избегнат за пореден път, когато каретата спря пред главния вход на Кралския театър. Елизабет попиваше с поглед всяка подробност от величествената сграда пред себе си, която мечтаеше да посети от дете. Театърът беше най-старият в града, създаден през далечната 1663 година. Девет години по-късно след тежък пожар сградата била построена отново. След още 120 години било взето решението театърът да се събори и на негово място да се построи нов и още по-голям, който да засенчи всичко познато до сега. Бет помнеше как преди 6 години прекрасната сграда бе повторно опожарена, но след заминаването на семейството й за Париж театърът отново бе отворен за посетители. Сега детската й мечта се сбъдваше и Бет нямаше да позволи на нахалния си годеник да съсипе вечерта. Напълно игнорирайки го тя се остави да я преведе през входа към ложата на херцога. Очите й не пропускаха и най-малката подробност, а устните й бяха леко отворени, знак за огромната й изненада. -Това място е вълшебно! – възкликна тя с възхищение докато се настаняваше в тапицираното кресло. Алекс я гледаше развеселено, чудейки се къде беше изчезнал отровният й език. Радостта изписана на лицето й, сякаш се преля в него и той реши да не й разваля удоволствието. Настани се удобно в близкото кресло, подготвяйки се за най-дългия сън в живота си, но когато представлението започна, осъзна че не може да откъсне поглед от красивата си годеница. Бет знаеше всяка реплика от пиесата наизуст и тихо прошепваше любимите си фрази. Лицето й отразяваше всяко чувство искрено, без измама, сълзите които капеха от очите й за фатално завършилата любов между Ромео и Жулиета не бяха фалшиви. За първи път откакто я познаваше Алекс осъзнаваше колко истинска бе тази жена, за първи път бе сигурен в едно – тя бе негова и всеки, който се опиташе да му я отнеме щеше да плати с живота си. Алекс разбра, че представлението е завършило, едва когато огромната зала изригна в бурни аплодисменти. И тогава не отдели погледа си от Елизабет, не беше способен. Младата жена ръкопляскаше силно, а от очите и продължаваха да се ронят сълзи, когато се обърна към мъжа до себе си: -Не е ли прекрасно! – възкликна тя със заразителен ентусиазъм. -Наистина прекрасно! – съгласи се Алекс, но имаше предвид нея, с мокрото от сълзи лице и широко отворени от възхищение очи. Без да мисли я придърпа в силната си прегръдка, забравяйки всяка забрана, която строго си бе наложил. -Алекс… - изписка Бет уплашено. -Шштт… - прекъсна я той, наведе устни и е целуна така както само той умееше. Колко дълго бе копнял отново да усети аромата й, да я почувства така притисната до него. Шумът, който се разнесе когато посетителите започнаха да напускат местата си развали магията. Бет се отдръпна с огромно усилие, но Алекс я задържа: -Почакай… - ръцете му милваха страните й, но младата жена не можеше да го понесе. Всяка негова ласка помяташе подобно на ураган грижливо изградената й защита. Едно негово докосване бе достатъчно, за да забрави всичките му пороци. -Моля те…пусни ме… - молбата й бе измъчен стон. – Недей да ме целуваш, да ме докосваш, да ме гледаш по този начин…не и след като не ме искаш в живота си. Бет се отскубна от него и напусна ложата, искаше да остане сама с всичките си объркани чувства, но Алекс бързо я настигна. Хвана ръката й и окуражително я стисна, когато една възрастна двойка се спря до тях, за да им поднесе поздравленията си за годежа. След по-малко от минута се оказаха наобиколени от цяла тълпа, състояща се от изключително любопитни особи. -Бихте ли ни извинили, но годеницата ми не се чувства добре. – заяви Алекс с глас, нетърпящ възражения. Нежно той придърпа Елизабет към себе си и я поведе през множеството към изхода. Вече настанени в каретата двамата не си проговориха всеки зает с анализ на собствените си чувства. Алекс прехвърляше отново и отново последната минута прекарана в ложата и търсеше обяснение за поведението на Бет. „Не и след като не ме искаш в живота си…” – какво значеше това... Погледът му се насочи към младата жена, която седеше кротко срещу него, но в стойката й се четеше напрежение. „Какво пропускаш, глупако!” – мислеше си гневно Алекс. Неспособен да се терзае повече, той реши да я попита директно: -Какво искаше да кажеш с това, че не те желая в живота си? Гласът му сякаш промени с магическа пръчка жената пред него. Очите й го пронизаха мятайки гневни искри: -Не се прави на глупак! – изсъска тя. -За Бога, не ми казвай че си стигнала до този извод само заради няколкото седмици, през които ръцете ми и устните стояха далеч от теб. Исках единствено да те предпазя, но това не намали по никакъв начин силното ми желание към теб, нещо в което мисля че се убеди съвсем сама преди малко. -Замълчи! Не желая да те слушам… -Трябва да изясним този въпрос... – гласът му не търпеше възражение, но изведнъж замлъкна, откривайки нещо изключително интересно в пейзажа навън. Цветиста ругатня се отрони от устните му, когато установи, че личната му карета се движи в посока, която със сигурност не водеше до дома на Нортфийлд. Току що бяха прекосили пределите на града и с бясна скорост се отдалечаваха от него. - И това, ако не е пример за дяволският късмет, който преследва теб и семейството ти! - Престани да ругаеш… - Щом това дразни чувствителните ти уши, представям си как ще реагираш когато се изправим пред шайката разбойници, която ни отвлече. - Не те разбрах… - гласът и погледът на Бет изразяваха абсолютната убеденост, че мъжът пред нея се е побъркал. - Отвлечени, мадам. Двамата с теб сме плячка, пленници, заложници … - Мисля, че схванах! – заяви с леден тон Елизабет. - Това е просто нелепо. Кажи ми скъпа, да не би да си магнит за неприятности? – той поклати глава, когато тя се опита да заговори. Постави пръст на устните й и изрече: - Моментът не е особено подходящ за караници. Трябва да помисля как да те измъкна от тази ситуация. Елизабет потисна силното си желание да се разкрещи в лицето му. Осъзнаваше, че е прав, затова се отпусна на седалката и зачака със стаен дъх „грандиозния” му план. Алекс прехвърляше вариантите, надявайки се да открие такъв, който ще й осигури необходимото време, за да избяга. Вече беше напълно убеден, че ги грози сериозна опасност, а не просто ограбване, но не искаше да я тревожи. Алекс разбра, че е време да вземе решение, когато скоростта, с която се движеха рязко намаля. Обърна се към Елизабет и подобно на военен й обясни какво трябва да направи: - Щом спрем, трябва веднага да излезеш през дясната вратичка. Гората ще те скрие от погледите им, но за да не рискуваме – бягай, колкото можеш по-бързо, не знам колко време ще успея да ги задържа. Елизабет се опита да оспори плана му: -Наистина ли мислиш, че идеята да се разделим е добра, мога да ти бъда полезна… -За Бога, жено! Поне веднъж не ме влудявай с твърдоглавието си. – избухна не на шега Алекс. - Добре, добре…Ще бягам, бързо… - обеща му тя и мислено добави „За да доведа помощ.” Младият мъж се успокои от думите й, и сякаш искаше да й каже още нещо, но нямаше тази възможност. Каретата рязко спря, при което Елизабет почти се строполи на пода, но Алекс я хвана в последния момент и я избута през вратичката, която отвори междувременно. -Изчезвай от тук! – нареди той с тих, съскащ глас, след което затвори врата под носа й се настани отново на мястото си. Елизабет не се поколеба, и след секунда вече тичаше към вътрешността на гората. Измина сравнително голямо разстояние, когато осъзна, че едва ли ще намери помощ в тази пустош. Спря, за да си поеме дъх и да обмисли какво да прави. Зад гърба й се разнесе изстрел, който накара кръвта й да се смрази. „Алекс не бе въоръжен.” – помисли си тя с все по-нарастваща паника, и без да губи повече време хукна в посоката, от която бе дошла. Алекс наблюдаваше двамата дрипльовци, които бяха дръзнали да похищават каретата му с убийствен блясък в сините очи. Мъжете бяха въоръжени с по една стара пушка, която държаха по начин, който му подсказа, че и двамата не умеят да си служат с оръжието. Наредиха му да напусне каретата, която след като слезе се отправи по пътя, към леговището на разбойниците, предположи той. Александър Брентън, бъдещият херцог на Евърдън, стоеше абсолютно невъзмутим пред двамата мъже, сякаш се бяха срещнали на сбирка в клуба. Но измамното му спокойствие, бе само маска, която трябваше да изнерви нападателите, да приспи бдителността им. Тактиката му беше безпогрешна. Мъжът вляво облиза нервно устните си и намести нескопосано пушката в мършавите си ръце. Това беше моментът, който Алекс чакаше. С почти невидимо движение младият мъж се нахвърли върху крадеца и го повали с тежестта си на земята. След един единствен удар в лицето, от чиято сила ръката му изтръпна, Алекс изпрати нападателя си в царството на сенките. В следващия момент вече беше на крака, с пушката в ръце и се прицели във втория мъж, който от страх да не застреля другаря си бе пропуснал шанса да елиминира Алекс. Изстрелът отекна в далечината и заглуши писъка на разбойника, който се свлече мъртъв на земята. Всичко приключи много бързо, за по малко от десет секунди Алекс се бе освободил от нападателите си. Или поне така си мислеше, докато не чу издърпване на предпазител зад гърба си, съпроводено от думите: -Наистина чудесно изпълнение, ваша светлост! – гласът бе провлачен и със странно звучене, сякаш притежателят му бе чужденец. – Сега без резки движения се обърни към мен, с ръцете на тила, освен ако не искаш да получиш дупка в главата. Алекс изруга наум късмета си, вдигна ръце и бавно се обърна. Пред него бе застанал едър тип с дълга сплъстена коса и брада, който покриваха почти изцяло лицето му. Мъжът стоеше изправен, с леко разкрачени крака, а във вдиганата му дясна ръка, която сочеше сърцето на Алекс, опасно проблясваше сребрист „Колт”. Бъдещият херцог разбра, че този път си има работа с истински професионалист и ако се съдеше по блясъка в очите му, той бе нает за да го убие. -Накъде тръгна жената? – попита чужденеца. -Защо мислиш, че това е въпрос, на който ще ти отговоря? – на свой ред зададе въпроса си Алекс със стоманена нотка в гласа. - Не мога да ви го отрека, смел сте, ваша светлост… Жалко за загубата на семейството ви. Приемете почитанията на граф Монтбар, а колкото до жената и сам ще я намеря. – заяви с примирение чужденеца и показалеца му се насочи към спусъка. Иззад гърба му се разнесе приятният глас на Елизабет, която се бе приближила безшумно от гората: -Е, явно няма да ме търсите дълго. - заяви невъзмутимо тя, след което замахна с примитивно оръжие, дебел клон, с дължина близо метър, който се стовари с цялата си тежест върху главата на непознатия. Мъжът се олюля за секунда, след което падна по лице върху прашния път, загубил съзнание. Алекс се спусна към нея и в следващия миг я вдигна и залюля в силната си прегръдка. -Добре ли си… -Ти добре ли си, чух изстрел и трябваше да се върна… - ръцете й нервно се спуснаха по тялото му търсейки следа от коварен изстрел. - Нищо ми няма. – отвърна Алекс, наведе за да вдигне сребристия „Колт” и я дръпна към вътрешността на гората. – Хайде, да вървим! Не искам да рискувам и да се появи още някоя отрепка. Побързаха да се отдалечат и не спряха да бягат докато изпадналите в безсъзнание мъже не останаха далеч зад тях. Бет приседна задъхана на широк повален дънер, опитвайки се да успокои пулса си, а Алекс се спря до нея и след миг колебание коленичи до краката й. Младата жена го погледна несигурно, докато проследяваше как изражението му се сменя от загрижено, през ядосано, докато накрая не застина в решителна маска. - Благодаря ти. - Проговори най-накрая. - Не ми изглеждаш благодарен, Алекс. - Възрази Бет. - А как изглеждам? - Не съм сигурна... разгневен. Внезапно Брентън я сграбчи за рамене и я разтърси леко. - Казах ти да бягаш! Какво си мислеше като се върна, въорежена с някакъв си изсъхнал клон. Можеше да пострадаш. Какво щях да кажа тогава на семейството ти? Колко твърдоглава и безразсъдна си всъщност? Бет отхвърли рязко ръцете му. - Разбира се, защо ли не съм учудена?! Този изсъхнал клон спаси живота и на двама ни, магаре такова. Така че не е нужно да се тревожиш за чувствата на родителите ми. Може би трябва да съжаляваш, че изпусна шанса си да се отървеш от нежелан брак. - Какво искаш да кажеш, по дяволите? – настръхна младият мъж. - Не е нужно да се преструваш Алекс! Достатъчно ясно ми показа колко малко означавам за теб! – каза Бет с привидно спокойствие. Изправи се с желанието да продължат пътя си, но Александър я дръпна толкова рязко, че тя почти загуби равновесие. -Не можеш просто така да ми заявиш подобно нещо и след това да станеш и да си тръгнеш. Настоявам за обяснение. За Бога, Бет как можа да ти хрумне подобно нещо? – недоумяваше Алекс. - Искаш да го кажа, нали. Да се унижа отново пред теб, като ти заявя колко много ме заболя от факта, че докато Девлин поставяше годежен пръстен на ръката на сестра ми, ти ме отбягваше и странеше от мен. И въпреки очевидното ти пренебрежение, аз продължавах да се надявам, заблуждавах се, че изпитваш нещо към мен, макар и само физическо привличане. Една дрънкулка Алекс, една единствена щеше да е достатъчна, за да продължат да съществуват въздушните ми кули, един проклет пръстен и щях да съм щастлива. – веднъж започнала Елизабет не можеше да спре гневните думи. Сякаш изливаше сърцето си пред Алекс който беше онемял срещу нея. – Не ме гледай по този начин, не искам да се чувствам така, но това е част от мен. Мразя се за слабостта си, затова че завиждам на собствената си сестра и най-вече мразя теб, защото ти си причината животът ми да се преобърне по този начин. – по лицето й започнаха да се стичат дълго сдържаните сълзи. – Харесвам ли такава Алекс? Достатъчно жалка ли съм вече… Александър съзнаваше, че трябва да я остави сама, че този момент бе твърде емоционален и личен и той беше натрапник в него. Но нямаше сила, която да го застави да пусне ръката й, не и след всичко, което му беше казала. И двамата се бяха борили с чувствата си един към друг и бяха загубили отдавна, без дори да го осъзнават. Алекс я придърпа в прегръдката си, галейки косата й, шепнейки успокоителни думи: -Не плачи, любима, недей... – но Бет не го слушаше, единствената й мисъл беше да се махне от него, неискаше той да я вижда такава…слаба. Опита се да се отскубне, но Алекс не й позволи да му се изплъзне, стисна здраво лявата й ръка и падна на колене пред нея: - Аз те изслушах скъпа, сега е твой ред да го направиш. Никога не съм вярвал, че ще срещна жена като теб, интригуваща и влудяваща, красива и импулсивна. Ти ме предизвикваш с всяка дума и с всеки жест. Събуждаш в тялото ми желания, които не мога да контролирам. Побъркваш ме, Елизабет и не вярвам, че съществува по-подходяща жена за мен от теб. Знам, че това не е най-романтичното предложение за брак, но него мога да ти дам. – Алекс бръкна със свободната си ръка в джоба на фрака и извади малката сатенена кутийка, която бе отнела покоя му. Извади пръстена и го постави на левият й безименен пръст. – Нека го направим, скъпа. Но не заради родителите си, или заради обществото. Заради нас! Ще се омъжиш ли за мен, Елизабет? Младата жена погледна невярващо големия пръстен. Наистина ли го бе направил, наистина ли й бе казал, всички тези прекрасни и същевременно толкова влудяващи неща. Бет се взря в очите и разбираше, че е искрен. Това не беше обяснението в любов, за което мечтаеше, но засега й стигаше и може би след време, щеше да получи всичко, което искаше от него. За това тя погали нежно лицето му и каза простичко: -Да! Александър се усмихна по начин, който стопли сърцето й, изправи се и в следващия момент я целуваше страстно като умиращ от жажда. Бет обгърна силните му рамене с ръцете си и го придърпа още по-близо. Сякаш останалият свят престана да съществува, вече не усещаха лекият вятър, нито шумоленето на дърветата, нито бляскавата светкавица, която раздра небето. Последва силен гръм и ситни капки дъжд поръсиха изсушената земя. Постепенно дъждът се усили и за секунди прерасна в дълго чакания порой, който сякаш отмиваше непоносимата горещина и даваше надежда на всяко растение за по-добър живот. Алекс и Бет се откъснаха с нежелание един от друг, лицата им се повдигнаха към покритото с черни облаци небе и смехът им, младежки и заразителен бе понесен от вятъра. Александър осъзна, че ако продължават да стоят така под дъжда, едва ли щеше да се стигне до сватбата им, защото и двамата щяха да са болни от пневмония. За това, проявявайки здрав разум той я придърпа към себе си и каза: -Хайде, трябва да потърсим място, където да прекараме нощта … Двамата вървяха в продължение на около половин час, който се превърна в същинско мъчение. Дъждът се усилваше и скоро роклята на Бет се напои до такава степен с вода, че тя едва се движеше. Алекс вече бе изгубил надежда, че ще открият подслон от стихията, когато на пътя им се изпречи малка ловна хижа, която им заприлича на малък палат насред нищото. Претичаха разстоянието до навеса пред къщата, но първоначалната им радост от откриването им, бързо отстъпи място на разочарованието, когато се сблъскаха със заключената врата. Алекс огледа вътрешното помещение през малкия прозорец, но не откри никакъв признак да е обитавана наскоро. Усещаше, че в него се борят две чувства – нежеланието му да влиза с взлом в чуждата къща и все по-силно нарастващото му безпокойство за Елизабет, която цялата трепереше от студ. Загрижеността му взе връх и той реши да разбие вратата. Засили се и се стовари с цялата си тежест върху масивното дърво, което леко подаде. Вторият удар бе нанесен с ритник, който постигна целта. Бравата изхвърча със свистене навътре в стаята. Алекс влезе пръв, огледа просторното помещение и подсвирна от изненада. Всеки един собственик на странноприемница можеше да завиди на чистотата в тази къща. Въпреки скромността на обзавеждането, всичко бе подредено и лъснато до блясък. Малка камина бе разположена срещу вратата и Алекс веднага се зае със запалването й. Свали фрака си и приклекна до малкото сандъче пълно с дърва. Елизабет последва годеника си в стаята и я огледа с интерес, опитвайки се да не забелязва мускулестия му гръб, който се очертаваше под мократа риза. Обзавеждането се състоеше от голям кухненски шкаф, вероятно предназначен за провизии. Пред него бе разположена малка маса за двама, а в страни голяма кухненска печка. Бет обърна гръб на кухненската част на стаята и продължи огледа си. Вниманието й бе привлечено от дрешника с красиви орнаменти по вратичките, които й подсказваха за финната му изработка. Неволно погледът й се отклони и се спря върху тясното легло поставено в ъгъла. Както всичко в къщата то изглеждаше чисто, а по завивките, които го покриваха не се забелязваше нито една гънка. Но видът му не предизвика чувство на възхищение у Бет, а напротив, тя усети че изпада в паника. Осъзна, че двамата с Алекс бяха сами на това безлюдно място и щяха да прекарат нощта тук…заедно…върху тясното легло… Мисълта й бе прекъсната от строгия глас на Александър, който я попита: -За Бога, какво чакаш? Защо не свалиш тази проклета рокля? – въпросът му бе толкова невинно зададен, че Бет се зачуди дали го е разбрала правилно. Сякаш я бе помолил да свали шапката си по време на някой следобеден пикник в Хайд Парк. Алекс бе учуден от мълчанието й. Сега, след като огънят се бе разгорял, той проследи погледа й и съзря тясното легло. Главата му се изпълни с неприлични мисли, но неприсъщото за него джентълменско чувство, го възпря от коментари. Не желаеше да я притеснява повече. Вместо това той се отправи към дрешника, където както предполагаше се намираха сгънати и приятно ухаещи одеяла. Алекс извади две – едно за себе си и едно за нея и й го подаде: -Ето, след като се съблечеш се увий с него, за да се стоплиш. – въпреки усилията му лицето на Елизабет пламна, затова той продължи с по-твърд глас: -Скъпа, ако не го направиш, съществува опасност да настинеш. – последва кратка пауза, през която той прочисти гласа си. – Кълна ти се – с мен си в безопасност…никога не бих те насилил… -Знам. – отвърна простичко Елизабет. Алекс й обърна гръб, доволен от отговора й и се зае със събличането на мокрите си дрехи. След като се освободи от тях уви долната част на тялото си с одеялото и каза през рамо: -Кажи ми, когато си готова, за да мога да се обърна. Елизабет подскочи като ужилена при звука на гласа му. Тя с ужас осъзна, че не се бе обърнала докато той се събличаше. Напротив с наслаждение бе наблюдавала гледката на загорялото му стегнато тяло, което й се разкри в цялата си прелест. Незнайно защо Бет осъзна, че е странно отмаляла, а устата й е пресъхнала. Реши, че е крайно време да се отърве от мократа си рокля, но опитът й се оказа абсолютно безрезултатен, защото не успя сама да достигне всичките копченца, които се намираха на гърба й. -Алекс… - повика го смутено тя. – Аз…боя се, че имам нужда от помощ за роклята…не мога да я разкопчая сама. Младият мъж се приближи към гърба й и ръцете му посегнаха към сложните закопчалки. Безбройните нощи, прекарани в различни постели го бяха направили опитен, но незнайно защо в момента се усещаше тромав и непохватен. Най-после успя да се пребори и с последното копче. Ръцете му не издържаха в битката с изкушението и с леко движение смъкнаха копринената рокля от раменете на Бет и тя с тих шум се свлече в краката й. Елизабет остана само по корсет и бельо пред него и Алекс усети как желанието го заля мощно и силно както никога до сега. Наведе глава и нежно целуна голото й рамо. Не направи нищо повече, очаквайки реакцията й, но след като такава не последва мъжът реши да изследва до край границите на новопридобитата му свобода. Вече с по-ловко движение дръпна шнура на стегнатия корсет и го разхлаби, докато не се свлече подобно на роклята в краката й. Устните му отново я докоснаха, този път в основата на тила и този пък реакцията й се изрази с по-рязко поемане на въздух, който не й достигаше. Алекс стана още по-смел. Ръцете му обхванаха тънкия й кръст и се спуснаха по ханша й и надолу, достигайки до копринените чорапи, който скоро също се озоваха напода. Като се изключат сатенените й кюлоти Бет бе изцяло гола и срамът й надделя над желанието, което изпитваше. Алекс, сякаш усетил срамът й, нежно прошепна в ухото й, насърчавайки я: -Целуни ме, любима! Желанието в гласа му й вдъхна така желаната смелост и Бет се обърна с лице към годеника си, който тъкмо бе приключил с работата си по разсъбличането й и сега се наслаждаваше на прекрасната гледка. Младата жена се изправи на пръсти, зарови ръцете си в косата му и го целуна жадно. Александър нямаше нужда от насърчаване. В следващия момент вече я прегръщаше и отвръщаше на целувката й сякаш от това зависеше живота му. Ръцете му жадно изучаваха тялото й, галеха я и възпламеняваха цялото й същество. Елизабет се задъхваше от удоволствие, не мислеше за нищо друго освен за силните му мускули, за одеялото което ги разделяше… Сякаш прочел мислите й Алекс дръпна завивката и тя се присъедини към дрехите й на пода. Наведе се, за да я повдигне и я понесе към леглото, което ги бе смутило преди минути, а сега ги привличаше като магнит. Двамата паднаха прегърнати върху него неспособни да се откъснат един от друг. Алекс се опитваше да сдържа страстта си, за да я подготви, но начинът по който Бет се притискаше към него, придаваше нов смисъл на представата му за Рай и Ад. Устните му не оставиха нецелунато място по голата кожа, сякаш маркираха територията му, така че никой друг нямаше право да я докосва по този начин. Елизабет усещаше, че ще полудее от чувствените вълни които я заливаха, но някъде дълбоко в нея гласът на разума й нашепваше, че трябва да изпитва болка и да се страхува. -Алекс… - успя да простене тя между две целувки. – Аз съм…Ти си първият, който ме докосва така… - не можа да довърши, защото устните му отново я въвлякоха във вихъра на целувките. Алекс усещаше как самоконтролът му се руши с всяка секунда. Елизабет се топеше в ръцете му, отговаряйки на ласките с плам и непринуденост, която го замайваше. Нежно разтвори краката й, заглушавайки притеснения й стон с целувка. Ръцете му отново се плъзнаха изучаващо по тялото й, докато не докосна съкровения център на женствеността й, карайки я да се извие в прегръдките му. Помилва вътрешността на бедрата й, знаеше, че тя е готова за него. С плавно движение проникна в нея, помитайки девствеността й и заглушавайки вика й на болка в дълга, успокойтелна целувка.Моментната болка която изпита Елизабет бе пометена във вихъра на страстта. Бързо се пригоди към движенията му, неспособна да сдържа стоновете си, а пръстите й се забиваха в силните му рамене. Алекс се движеше бавно в нея, наслаждавайки се на нежната й кожа, а целувките му заглушаваха виковете й на удоволствие. Устните му се спуснаха към ухото й, нежно го захапа, при което Бет почти го отмести от себе си. Александър се засмя тихо и отново го атакува прониквайки с език във вътрешността на ушенцето й. Всяко прошумоляване на завивките, всеки стон, всяко тихо прошепнато име звучаха безкрайно нежно на фона на дъжда. Страстта им достигна своята кулминация, в която вече не се знаеше къде започват и свършват телата им – бяха се слели в едно. Вълната на оргазма ги заля едновременно и изтощени те се отпуснаха върху леглото, неспособни да се отделят един от друг. Целуваха се с нежност, прегръщаха се, докато изтощени не потънаха в дебрите на съня. Няколко седмици по-късно… Изпълненият със събития ден завърши и лейди Бриана разпусна прислугата, за да си починат след тежката работа. Херцогинята се отправи с желание към спалнята си, където я очакваше съпругът й. Току що бе видяла порядъчно подпийналите й синове да се прибират след скромното си ергенско парти и по всяка вероятност вече спяха, за да бъдат свежи за големия ден. Утре беше сватбата на порасналите й деца и Бриана нямаше търпение, да ги види женени за сестрите Нортфийлд. Последния месец бе протекъл спокойно за двете семейства, на които като че ли късметът най-накрая се бе усмихнал. След последното похищение, от което Александър и Елизабет се бяха спасили като по чудо, двамата млади се бяха сближили. Отношенията между Катрин и Девлин също се развиваха добре и Бриана не можеше да отрече, че набързо скалъпеният план на мъжа й щеше да се окаже същинско чудо. Милейди изкачи последните стъпала към спалнята си и след няколко минути вече беше в прегръдките на съпруга си: -Е, скъпа, заспивай бързо, защото утре е големият ден!

Позна, ти си на ход.

Ох иконката направо ме разби от смях, жестока е! И не мила, не позна, друг роман и друга авторка!

Ето го и моя цитат: "Най-доброто в него взе връх. Той угаси свещта, отиде в стаята си, съблече сакото и жилетката, погледна тясното легло и се отдаде на мрачните си мисли. Беше му противно да знае, че трябва да прекара още една нощ тук. Проклинаше съдбата си. В отчаянието си грабна пешкир и изтича като бесен по стълбата. Брат му тъкмо излизаше от кабинета и посочи учудено пешкира. — За къде, по дяволите, си хукнал с този пешкир? — Да плувам. В реката. — Отвърна *** — Навън е кучешки студ. — Пука ми — изръмжа *** и изфуча навън, без да обръща внимание на смеха на брат си." *** - името на главния, което е прекалено голям жокер

"Шантал - любимата лъжкиня" на Мари Кордоние, примерно

Момичета ще ви помоля за коментар, за една авторка, която за мене една голяма питанка Става въпрос за Лора Паркър, успях да събера всичките й книги и сега им се чудя и дивя, стават ли за четене или не. Не си спомням да сме я хулили за лош стил, но пък и хвалебствия не сме сипели, така че моля, който е чел романите й, да сподели мнението си

Ох, Боби, направо си умрях от кеф, няма такъв страхотен цитат, така ме разсмя, огромно благодаря (между другото определено знаеш как да запалиш човек по някоя книга) Макнот е уникална, а сцената е еталон за тънък и добре изпипан хумор, който хем да не прилича на изваден от тъпа американска комедия, хем да те накара да се смееш с глас!

А ще разкажеш ли малко, за тези, които все още не сме я чели (за наш срам), но след такъв коментар, лично аз станах любопитна! Благодаря предварително

Благодаря на всички за новите книжки

Ако държиш да я имаш на книга може да си я поръчаш тук: http://www.knigibg.com/book_inside.php?book_id=4692 или тук http://www.books.bg/books/11/119508.html също така в книжарниците на "Хеликон" я имат в наличност (поне така им пише в сайта). Дано я откриеш или се намери някой, който да я сканира

Две книжки от мен: "Страст" - Катрит Харт http://account-co.net/torrents-details.php?id=5057 "Враг мой" - Марша Гибсън http://account-co.net/torrents-details.php?id=5056 Благодаря на Тихи задето качи книжките в тракера

Точно така Гане, право в целта! Ти си на ход! А относно цитатите, не мисля че е проблем да се включват и съвременни книги, но ако случаят е такъв мисля че няма да е лошо да се уточнява че книгата е съвременна (така доста хора като мен, които не са запознати с книгите, няма да си блъскат главата и да се чудят от къде е откъса)

Съжалявам, не можах да се въздържа Ето нещо много лесно от мен, личен любим момент!: " — Не ви е срам, сър. Надявам се, че нямате намерение да ме компрометирате повече, отколкото досега. — Ще го направя, ако ми позволите. Разрешавате ли? Помислете си добре, преди да отговорите — каза той с опустошителна усмивка. — Сърцето ми е в опасност. Тя се изкикоти поласкана. — Глупости! Женкари като вас нямат сърца. Всички го знаят."

"Мъжът на моите мечти" на Джоана Линдзи, направо съм сигурна!

Точно тя е! Ти си на ход

Отново не

Ще ви подскажа малко, да видите каква добра душа съм! Главният е строг и организиран, същински еталон за поведение, много висока степен военен, а главната - аз лично я определям като малко природно бедствие, пада си повлекана с писателски наклонности. И връзката им започва като брак по неволя!

Отново не