80% съм доволен Както си го направиш в началото така ще ти върви до края...

80% съм доволен

Както си го направиш в началото така ще ти върви до края...

Най-голямата глупост.

Ако кажа не - ще излъжа, ако кажа да - пак... Но по-скоро клоня към да . По-принцип, колкото и да ни е добре, все ще искаме още и още. То си ни е в природата.

По-скоро не - мразя си работата. Отделям 1/3 от заплатата си всеки месец за да си плащам семестъра към НБУ и то пълна такса за редовен семестър, въпреки, че съм в дистанционна форма на обучение и не се възползвам от привилегиите за редовни студенти на НБУ. В резултат на това не мога да си позволя на нормална почивка да ида.

Единственото нещо, което ме кара да съм сравнително доволен е партньорката ми в живота

Най-голямата глупост.

Ама разбирасе

Ако не си учил като малък като голям ще взимаш много малко пари и ще те питам как ще живееш

Случи се миналото лято. Бях в един от онези периоди, в които все нещо не ми наред, обаче и аз не знам какво. Тогава реших този път да определя какво точно е това, съвсем конкретно, за да мога да го оправя. Започнах да се замислям върху всяко едно нещо, което имах в живота си. И изведнъж осъзнах, че животът ми е такъв, какъвто съм искала да бъде. В постоянното преследване на цели, залисана в ежедневното преборване на проблеми, въобще не съм усетила как и кога съм успяла да наредя нещата по свой вкус. Имам работа, в която сама съм си шеф и не се съобразявам с никого, съпруг, с когото нямам никакви проблеми и който много ме обича, дете, което ми доставя радост във всеки един момент, приятели, които ме ценят и обичат, финансова стабилност. Бях успяла да постигна всичко това, а даже не си бях дала сметка за това дотогава.

Харесвам се и се обичам. Ценя се. Ценя и хората до мен. Обичам ги и се грижа за тях. В началото бях казала на моя съпруг, че съм избрала точно него за да ме направи щастлива. Считам, че по същия начин той е избрал мен. Това е водещото във връзката ни.

Не лъжа. Вече съм голямо, смело и силно момиче, което застава зад всичко, което върши и мисли. Не се оправдавам. Все по-малко се и обяснявам. Поемам отговорност, въпрос на чест е според мен. Тогава се чувствам и достоен човек. Никога не съм била злобна, но пък съм била нараняваща. Особено в любовта. Когато се опитваш да опазиш някого, в крайна сметка го нараняваш повече. С годините станах много по открита и директна. Харесвам и такова отношение към мен.

Не съм човек, който се сърди и обижда лесно. Не искам и другите да са такива. Ако са, остава си за тяхна сметка.

А пък колко много не знам...леле. Вслушвам се с интерес в хора, които има какво да ми кажат и на какво да ме научат. Обаче съм мързелива, за да се самоусъвършенствам сама.

Успехът на другите си е успeх на другите, както беше казал някой по-горе. Ако е на хора, които обичам, се радвам. Ако е на хората, които не обичам – тогава се сещам за собствения си успех и всичко си идва на мястото.

Завиждам на особено интелигентни и образовани жени. Искам и аз. Но не ми достига амбиция и трудолюбие. Не завиждам на такива мъже. По тях си падам.

Ставам лоша, когато усетя, че целенасочено някой се опитва да ме наскърби. Злопаметна съм, но след време отвръщам на лошото с добро. Харесва ми да наблюдавам слисани физиономии.

Добра съм по природа.

Естествено не всичко ми е наред. Липсва ми банда съмишленици и приятели от моята порода, с които да пием по едно петък вечер в някой бар. За съжаление моите приятели са разпръснати и далече. Така се стече животът.

Не знам какво е отношението към толкова дълги постове в този форум. Но сега ще разбера.

Ако не ме мързеше да пиша моя пост би изглеждал по същия начин.Е,с две разлики - аз съм мъж,и не ми се е налагало да осъзнавам стойноста на живота си,винаги съм се опитвал да го направлявам в руслото,което искам.Мисля,че съм успял...Сега вече улегнал,като се обърна назад,изпитвам само задоволство.Всяка сутрин,будейки се,се чувствам щастлив,защото ми е даден още един шанс да стана,да целуна съпругата си и детето си,да отида да върша работа,която ми доставя удоволствие и изобщо още един ден ЩАСТИЕ.

milenaiv чудесна тема...поздрави.

Кой съм аз? Харесвам ли се? Обичам ли се?

Лъжа ли? Поемам ли отговорност за нещата, които съм направил? Когато сгафя, опитвам ли се да се измъкна, прехвърляйки вината на някой друг?

Достоен човек ли съм в собствените си очи?

Когато нещата не се подреждат така, както искам, в какъв човек се превръщам – злобен, неудовлетворен, нараняващ?

Смятам ли, че съм прав по принцип или съм готов да се уча?

Осъзнавам ли колко много не знам?

Успехът на другите ме амбицира или примирам от завист?

Кое е това нещо у другите, което ме кара да им завиждам – пари, красота, положение, интелигентност?

Кое ме предизвиква да бъда лош? А кое ме прави добър?

Не е нужно да отговаряте на всички въпроси поотделно. Отговорете само на този: Харесвам ли живота си?

Хубава тема...

Да. Да. Да.

Не. Да. Не.

Да.

Зависи.

Готов да се уча! А някой от нещата вече са изградено мнение, което няма как да се промени!

Да.

Амбицира- по-точно мотивира!

Нито едно от изброените!

Невежеството на хората... Желанието да бъда такъв човек!-добър.

Ами аз отговорих на всички въпроси, на който му се занимава да чете! На който не никого не задължавам!

Харесвам ли живота си: да! Добре, че въпроса не беше харесвам ли живота...хаха!

Редактирано 10 юни 200916 г. от ^^ANGELSING^^ (преглед на промените)

Забелязали ли сте, че като сте в добро настроение и погледнете назад към живота си, си спомняте само хубавите моменти, а когато ви е кофти - само лошите? Така че днес бих казала, че съм доволна от живота си, ама утре или след час може да съм на съвсем друго мнение. И не страдам от биполярен синдром :-)

Забелязали ли сте, че като сте в добро настроение и погледнете назад към живота си, си спомняте само хубавите моменти, а когато ви е кофти - само лошите? Така че днес бих казала, че съм доволна от живота си, ама утре или след час може да съм на съвсем друго мнение. И не страдам от биполярен синдром :-)

Не е точно така. Дори когато съм тъжна, мислейки за миналото, изплуват повече хубави спомени и радостта, че съм жива Даже така се боря, от една страна, с трудните моменти Но ако мисля много отрицателно, тогава вече забравям хубавото...(ама това не ми се е случвало отдавна и се надявам да не ми се случва повече)

Харесва ми това, че никога нищо не съм получила наготова, а е трябвало да се боря за всичко, а и продължавам да го правя...Харесва ми, че живея точно тук...

Четейки това мнение, ще кажа само, че при мен е точно обратното.

Не, не ми харесва факта, че за всяко нещо, което имам и което постигам, драпам със зъби и нокти, като идиот. На мен лично ми омръзна. Искам всичко на готово и ако може в големи количества. Искам да съм глезена лигла и единствено и само да ми се дава. Искам да не ми пука толкова много за другите. Искам да мисля само за себе си !

И не, не ми харесва факта, че трябва да живея тук / в София / в момента. Моля се, този факт, да се промени с времето, а тази промяна да не се проточи в безкрая. Не харесвам и работат си !

С две думи, живея живот на заем...Но пък надеждата умира последна

Ако живота беше съвършен най-вероятно нямаше да го харесвам. А той е повече от несъвършен-той е ужасен,подлага ме на изпитания,трудности,кръстопътища и да си призная на мен ми харесва това-има един лаф по този повод-"обичам да ми е трудно" Така,че въпреки всичко лошо аз по-скоро обичам живота си,защото съм преживяла както страхотни неща,така и големи катаклизми,но иначе нямаше да бъде интересно и нямаше да има за какво да се боря,а аз обичам да се боря..

Редактирано 30 юни 200916 г. от elizabet (преглед на промените)

много

Харесвам живота си, радвам му се, естествено, че може да е по-добре(а и ще стане по-добре ), но ако получим всичко което искаме сега няма да има към какво да се стремим Целта е да си щастлив и благодарен за настоящите успехи, докато чакаш бъдещите.

А имаме ли избор? Схващането е, че ако не го харесваме можем да го променим. А можем ли? За да променим нещо, трябва да променим себе си. А това май не се получава. Веднага се сетих за Дамян Дамянов – невероятен, необятен, несравним и … всичко това заключено в болката на несъвършенството на обвивката. Цял живот битка. Цял живот лутане от болката до възторга. И накрая сме длъжни да кажем, че го харесваме, защото е единствен, наш. Къде да избягаме от себе си?! Какви са вариантите – да се самоубием или да се самопреглътнем?! Примиряваме се /ако можем - смиряваме се/ и продължаваме, но без да си задаваме подобни въпроси, за да е по-лесно. Обичам живота по принцип, за това харесвам и своя живот – защото го ценя, защото е единствен, защото няма начин.

Това е моят живот. Обичам си го и си го харесвам такъв какъвто е.

А имаме ли избор?

Схващането е, че ако не го харесваме можем да го променим. А можем ли?

За да променим нещо, трябва да променим себе си. А това май не се получава.

Естествено, че може да се променим. Цял живот това правим - реагираме на външния свят и се променяме вътрешно. А трябва да е точно обратното!

Всъщност хората са склонни да положат усилия и да се променят заради другите (например заради децата си) повече от колкото за себе си. Има начин да се промениш, важното е дали го искаш.

Естествено, че може да се променим. Цял живот това правим - реагираме на външния свят и се променяме вътрешно. А трябва да е точно обратното!

Всъщност хората са склонни да положат усилия и да се променят заради другите (например заради децата си) повече от колкото за себе си. Има начин да се промениш, важното е дали го искаш.

Да, така е. Не споря. Пък и аз съм го казала. Схващането е такова и явно на хората се получава. Принципът е такъв.

Аз говоря единствено и само за себе си - аз не мога. Не ми се получава. Опитвам се. Полагам усилия. Бог ми е свидетел. Дори си вярвам, че се променям.

И... в момента, в който самозаблудата ми премине разбирам, че всъщност пак съм си аз и се отказвам от нещото, заради което така и не съм могла да направя компромиса и да се променя.

За това сме различни. За това сме си интересни. За това живота от хаоса е сътворен. Не знам. Знам ли?!

Почти всеки започва да харесва живота си най-късно в момента, в който усети, че се е запътил към небитието. От това правило изключвам хората, нуждаещи се от евтаназия. Техният живот е приключил по-рано. -------------------- В общия случай, когато до небитието е все още далече, малко хора харесват живота си. Това се дължи на заложения от Природата стремеж към самоусъвършенстване, казано най-общо. Хората, които решават, че са доволни от живота си, спират да се самоусъвършенстват и автоматично започват да деградират. ----добавено-------- Тук има ли доволни от живота си?

Редактирано 17 ноември 201015 г. от NavNav (преглед на промените)

Тук има ли доволни от живота си?

Аз

Всъщност май въпросът харесвам ли живота си е напълно еквивалентен с въпроса харесвам ли себе си. Та не знам тези, които харесват себе си как се самоусъвършенстват, извайвайки личността си до своята нирвана, но със сигурност на тези, които не се харесват им е по-трудно. Мисля, че единственото, за което си струва да се бори човек от един определен момент на своята зрялост, достигнал до психологическа цялост, е да запази целостта на личността си. Какво трябва да е върховното постижение на един обикновен човек, това е въпросът. И съобразно отговорът на всеки индивид са и различните видове наши реакции. Според мен отговорът е да стане по-добър. За това и този въпрос не стои пред децата, пред идиотите и пред старците. В повечето случаи съм възприемала характеровата промяната на личността като онази психиатрична патология и болестните състояния на психиката. Ако говорим за обикновения, зрял и нормален психически човек, всичко, което той прави за самоусъвършенстване като познание, общуване, постигане и поставяне на висши цели, фантазиране и още, и още, разгледани в контекста на психологически теории се представя като защитен механизъм за съхраняване целостта на личността. Аз така мисля, а аз съм несъвършена и греша. П.П. Сетих се и за онези красавици, на които всичко се поднася и които имат всичко и всеки - сигурно харесват животите си и сигурно не се питат дали са за харесване. Да им завиди човек.

Аз

Лъжльо!

...

П.П. Сетих се и за онези красавици, на които всичко се поднася и които имат всичко и всеки - сигурно харесват животите си и сигурно не се питат дали са за харесване. Да им завиди човек.

Това са жени за много мъже. Животът им само отстрани е лъскав. Глазурата бързо се набръчква с напредването на годините. Използват ги и ги захвърлят. Измамното им щастие е краткотрайно.

-----------

В повечето случаи, когато една такава красавица си отвори устата, е много приятно да си запушиш ушите.

Редактирано 17 ноември 201015 г. от NavNav (преглед на промените)

Почти всеки започва да харесва живота си най-късно в момента, в който усети, че се е запътил към небитието.

От това правило изключвам хората, нуждаещи се от евтаназия. Техният живот е приключил по-рано.

--------------------

В общия случай, когато до небитието е все още далече, малко хора харесват живота си.

Това се дължи на заложения от Природата стремеж към самоусъвършенстване, казано най-общо.

Хората, които решават, че са доволни от живота си, спират да се самоусъвършенстват и автоматично започват да деградират.

----добавено--------

Тук има ли доволни от живота си?

Мисля, че целта е да си доволен от живота си до момента. Ако човек е щастлив съзнателно, а не от изблик на моментни емоции, мисля, че ще оцени това, което има, но ще се стреми към повече

П.П. Сетих се и за онези красавици, на които всичко се поднася и които имат всичко и всеки - сигурно харесват животите си и сигурно не се питат дали са за харесване. Да им завиди човек.

Колкото по-глупав, толкова по-щастлив

Ако живота беше съвършен най-вероятно нямаше да го харесвам.

А той е повече от несъвършен-той е ужасен,подлага ме на изпитания,трудности,кръстопътища и да си призная на мен ми харесва това-има един лаф по този повод-"обичам да ми е трудно"

Така,че въпреки всичко лошо аз по-скоро обичам живота си,защото съм преживяла както страхотни неща,така и големи катаклизми,но иначе нямаше да бъде интересно и нямаше да има за какво да се боря,а аз обичам да се боря..

Е това се нарича сила. И много ми харесва тая нагласа. Според мене това е мъдрата нагласа и отношение към шибания свят, в който пребиваваме. Това мнение буди възхищение.

Едва ли може да харесваме истински живота си, ако първо не харесаме Живота. Нашият живот като една конкретна комбинация от условия, събития и възможности, които ние изживяваме и осъзнаваме, е само малка част от цялото. Ако не харесаме всеобщото, универсалното служещо като основа и даващо рамка на конкретното, как ще харесаме последното? Ние можем да променим всеки аспект от живота си съобразно потенциално съществуващите възможности в Живота. Те дават перспективата за промяна, за развитие; обуславят целите ни, стремежите: дават надежда и смисъл. Това, което имаме никога не може да ни удовлетвори освен временно, най-малкото защото ние се променяме. Животът сам по себе си е движение и промяна. Така и очакванията ни трябва да отчитат това, и щастието ни да дойде от разбирането и приемането на това действително положение.

Щастието така или иначе зависи от разбирането и приемането на действителността. Противопоставянето и неприематето на действителното, на невъзможното да бъде променено, е глупаво.