Е, Боби. То от теб няма скрито покрито Пак ти задаваш следващата загадка.

-Не ми оставяте никаква друга възможност, освен да бъда груба, Главния. За нещастие, истината е, че вие не отговаряте съвсем на изискванията ми за мой доверен човек. — Главната постави здраво сключените си ръце върху махагоновото бюро и отново го огледа с критичен поглед. — Съжалявам, че ви загубих времето.

Събеседването не вървеше добре. Главния нагласи по-удобно на носа си очилата със златни рамки, като едва се сдържаше да не заскърца със зъби.

— Простете ми, Главната, но бях останал с впечатлението, че искате да наемете човек, който изглежда напълно безобиден и скучен.

— Точно така.

— Доколкото си спомням, точното ви описание на идеалния кандидат бе, цитирам: „човек, добродушен и мек като картофен пудинг“:

В зелените й, смущаващо умни очи се появи объркване, но то трая само един миг.

— Не сте ме разбрали правилно, сър.

— Аз рядко правя грешки, Главната. Аз съм точен, методичен и праволинеен по свой собствен начин. Грешките се правят от хора, които са импулсивни или склонни към избухване. Уверявам ви, че не принадлежа към този тип.

— Не бих могла да не се съглася с вас за риска, който представляват избухливите натури — отвърна бързо тя. — Наистина, това е един от проблемите…

— Позволете ми да ви прочета точно какво бяхте написали в писмото си до наскоро оттеглилия се ваш бивш доверен човек.

— Няма нужда. Знам много добре какво съм писала на мистър ----------.

Главния не обърна внимание на думите й. Бръкна във вътрешния джоб на леко износеното си палто и извади писмото. Беше чел проклетото писмо толкова пъти, че почти го бе научил наизуст, но преднамерено бавно и внимателно разгъна листа с красивия почерк на Главната и зачете.

Романтична афера - Аманда Куик?

Романтична афера - Аманда Куик?

Аха Давай напред, Йори

Добрее.....нещо лесно и историческо: Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и той чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който му напомни за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за нея, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка. Беше странно, но си помисли, че би желал да я види такава, дива и свободна като сърна, необременена от грижите на ежедневието.

Добрее.....нещо лесно и историческо:

Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и той чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който му напомни за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за нея, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.

Беше странно, но си помисли, че би желал да я види такава, дива и свободна като сърна, необременена от грижите на ежедневието.

"Дива кръв" - Ребека Брандуейн

Ееее много си бърза!!! Не можах и за секунда да те затрудня.....хихихи Това е една от най - любимите ми книги! Давай сега ти!

Ееее много си бърза!!!

Не можах и за секунда да те затрудня.....хихихи

Това е една от най - любимите ми книги!

Давай сега ти!

Ето и новата загатка от исторически роман:

— Главен!

Беше го изгубила от поглед.

Точно тогава Боец и другият кон, когото Главния водеше, се отскубнаха, профучаха покрай нея и изхвръкнаха навън. Главната не ги последва. С мрачна решителност продължи напред, всяка стъпка беше по-трудна от предишната, всяка глътка въздух беше все по-наситена със задушлив дим. Тогава го видя, паднал на земята, с крак, притиснат от рухналата греда. Той отчаяно се мъчеше да се освободи.

— По дяволите, Главна, излизай веднага — изстена той, когато я видя да се навежда над него. — Да не искаш и двамата да умрем?

— Не искам никой от нас да умира, Главен — изхълца тя, изтривайки сълзите от очите си. — Можеш ли да си измъкнеш крака от ботуша?

— Какво, по дяволите, мислиш, че се опитвам да направя?

— Дай да ти помогна.

Тя хвана глезена му и го задърпа. Но напразно.

Гредата гореше и пламъкът се приближаваше към крака на Главния. Огънят беше навсякъде около тях, ясно беше, че и двамата няма да могат да се измъкнат живи, ако в следващите минути някой не направеше нещо.

— Главна, няма смисъл. Остави ме, скъпа, спасявай се. Имаш много неща, за които да живееш.

— Няма — опъна се тя. — Дай пак да опитаме.

Изведнъж полите на роклята й пламнаха и Главния загаси пламъка с юмруци.

— Какво, по дяволите, ще те накара да излезеш! Боже господи, дива котка такава, обичам те! Чу ли? Обичам те! Не искам да те видя как умираш.

Незнам тази книга,но след този цитат много искам да я прочета.Сцената е много емоциоална и трогваща

с налучкване,ама да не е Дивата котка на Х.Греъм

Обичай ме страстно Страшно тъжна сцена

Обичай ме страстно Страшно тъжна сцена

Точно така тя е на Кони Мейсън.

Ти си на ред.

Слагам нещо лесно и много познато. Да видим дали ще се досетите :yanim: - Главна ще ми окажеш ли честта? – попита Главния подавайки й галантно ръката си. Главната кимна сковано и го остави да я преведе през тълпата към дансинга, където Главния я притисна силно до себе си и я поведе в чувствения ритъм на валса. Близо минута нито един от двамата не проговори, но потискана от тишината, Главната започна несигурно: - Много си мълчалив… - не успя да довърши, тъй като той й отправи учуден поглед. - Едва ли може да се каже, че и ти си най-добрият събеседник, когото съм имал. – констатира той с хладна учтивост. Но Главната не усети отправеното предизвикателство, подведе се по сериозния му тон и обидата й се изрази с единственото възможно средство – силен гняв. Очите й мятаха огнени искри, а гласът й излезе със свистене през плътно стиснатите устни: -Ти, подъл… - яростната й тирада бе прекъсната от строгият му глас: -Не прави сцени, любима, всички ни гледат. - Мислиш ли? – запита невинно тя. С рязко движение се отскубна от здравата му прегръдка, при което развали ритъма на останалите валсуващи, музикантите спряха да свирят и всички присъстващи отправиха любопитни погледи към тях. -Ето сега всички ни гледат! – гласът й прогърмя като изстрел в потъналата в тишина зала. Без да губи време младата жена се отправи с бързи крачки към изхода, имаше нужда да остане сама, за да подреди мислите си. Главния се отказа от намерението си да я последва, ако го беше направил сега щеше да извива красивото й врътле! Главната прекоси няколкото метра, които я деляха от усамотението на парка. Гневът й намаляваше все повече и вече осъзнаваше огромната грешка, която направи.

Хохо, това е сцена от форумния роман, това са любимците ни Бет и Алекс

Редактирано 4 юли 201015 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

xoxox, давай

xoxox, давай

Отново нещо историческо:

"— Оу! Задръж така, големи човече. — Главната разпери ръце сякаш за да се предпази от рицаря, извисяващ се над нея.

Напрежението му изчезна на мига. Той отпусна меча и се засмя.

— Ха. Това е просто едно момче. Внимавай друг път, момче, да не изненадваш воин, когато смята, че се намира единствено в присъствието на Бог и никой друг. — Широка усмивка разтегли устните му. — Днес имаш късмет. Някой по-незначителен от мен мъж щеше първо да отдели главата от тялото ти, а после да се замисли дали така е трябвало да постъпи.

— Предполагам, че трябва да изпитвам благодарност. — Главната се втренчи в него. — Не че съм направила нещо, което да предизвика отсичането на главата ми от твоя страна, но предполагам, че ако такива са правилата, ще трябва да се съобразявам с тях.

Веждите на Главния се сключиха объркано.

— Нищо не разбирам, момче. Думите ти имат чуждестранен оттенък, който ми е непознат, а значението им е объркано. — Изражението му се проясни. — А, разбирам. Бедното момче. Побъркан, без съмнение.

— Побъркан? — Тя едва произнесе думата. — Побъркан? Главния кимна сериозно.

— Повтарянето на думите е сигурен знак за размътен мозък.

— Повтаряне на думите? Аз не повтарям думите си. - Главния я изгледа със съжаление, сякаш беше някакво незначително същество, което не заслужава да си губи времето с него, и пъхна меча в ножницата.

— А сега се махни оттук и ме остави с молитвите ми. - Главния се обърна и Главната се втренчи в широкия му гръб. Той явно не само я вземаше за момче, но и за глупаво момче при това. Е, няма да е задълго.

— Чакай малко. Трябва да изясним някои неща.

Главния бавно се обърна и погледът му срещна нейния. Очите му се присвиха и в тях блесна предупреждение. Това не беше мъж, свикнал да изпълнява заповеди. Обзе я тревога.

— Какво искаш, момче?

— Искам доста неща, но ще започнем с основните. Първо на първо, не съм момче.

Той сви рамене.

— Едва ли можеш да се наречеш мъж.

— Не съм мъж. Момиче съм… ъъ… жена.

Погледът му обходи късата й къдрава руса коса, тъмносиния блейзер, бялата риза и дънките, после се върна на очите й.

— Никоя жена с подходящо поведение, дори и к***а, не би облякла дрехи като твоите. — Погледът му омекна, явно от съчувствие. — Хей, момче, откъде се взе?

— Не съм момче! — Главната изскърца със зъби. Очевидно имаше само един начин да убеди този средновековен неандерталец. Тя сграбчи реверите на сакото си и го разтвори широко. — Виж. Погледни. Как наричаш това?

Тъмните му вежди се сключиха замислено.

— Необичайно облекло.

Тя погледна надолу и изпъшка. Ризата напълно прикриваше женствените й извивки и тя точно затова я и обличаше, когато имаше часове, но от това сега едва ли имаше полза. Страхотно. Нищо чудно, че той продължава да я смята за момче.

— Добре, гледай тогава. — Тя изпъна ризата си. — Ето. Какво ще кажеш сега? Цици.

Тя вдигна поглед и замръзна. Той се взираше в гърдите й така, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно. Може би бе отишла прекалено далеч. Това бяха Средните векове все пак. Може би не използваха думата цици, въпреки че беше абсолютно сигурна, че е схванал значението й. Тя бързо затвори сакото си.

— Това е достатъчно. Схвана за какво става дума.

— Наистина. — Той й направи нисък, подигравателен поклон. — Милейди."

Вярвай, Виктория Александър

Вярвай, Виктория Александър

Мдам, точно тя, ти си Боби

— А ти, Главната? Какво ще кажеш за себе си?

Тя се усмихна чаровно и повдигна рамене.

— Аз ли? Предполагам, че от ваша гледна точка съм една провинциалистка без зестра. Просто бедна роднина.

Нейната откровеност този път го ядоса. Осъзна, че като неин настойник има възможност да промени живота й. Бъдещето й наистина не изглеждаше никак розово. Мислено я облече в модерна рокля. Щеше да навърши деветнадесет години. Това беше възраст, подходяща за създаване на семейство. Мина му през ум, че ---------- би могла да я вземе под своя опека и да я представи в обществото.

— Аз съм твой настойник, Главната. За мен не си просто провинциалистка. През август трябва да се оженя за една очарователна госпожица. Сигурен съм, че тя с удоволствие ще те въведе в обществото. Би ли желала да посетиш Лондон?

Да бъде в Лондон с него и младата му съпруга? И тази жена щеше да я учи как да се държи сред английските благородници? Главната усети как се изчервява от гняв. Отново хвърли цветята по него и заяви:

— Това изобщо няма да ми хареса! Как смеете да ме третирате като някоя недодялана селянка? Може би ще ме давате и под наем, за да забавлявам приятелите ви? Ще ме мъмрите ли, ако не направя достатъчно дълбок поклон пред някой от тях? Може да вземете ваше настойничество и да си го напъхате в ботушите!

Главния беше зашеметен. Стоеше и не намираше думи. Това все пак беше някакво постижение. Да накараш един английски херцог да замълчи.

— Отивам да видя сестра ми. Можете и сам да намерите обратния път, ваша светлост! — Главната заслиза надолу по пътеката и скоро се изгуби от погледа му.

Главния не знаеше какво да каже. Проклетото девойче! Как смееше да се обижда от благородното му предложение? Как си позволяваше да го разбира погрешно? Щял да я дава под наем? По дяволите! Това, от което имаше нужда това момиче, беше да я напляска хубаво човек!

Пристъпи към края на скалата. Видя я да върви по брега и да се доближава до сестра си. Той извика:

— Ако нещо ти липсва, това са добрите обноски! Трябва добре да те натупват, момиче! Ела веднага тук, за да ти кажа защо искам да те натупам!

За негова изненада Главната се обърна и веднага се заизкачва по пътеката към него. Гневът му не намаля от това. Когато стигна до върха на скалата, Главната се насочи право към него, бръкна в джоба си и захвърли нещо към него.

Главния се наведе и видя в тревата да блестят две гвинеи. Това бяха монетите, които беше дал на сестрите след злополучния инцидент.

— Наистина ли мислите, че аз имам нужда от добри обноски, ваша светлост? Ха! — Девойката отново се насочи към пътеката.

— По дяволите, Главната! Не е честно! Не беше моя вината, а твоя! — Главния млъкна. Тя отдавна беше изчезнала, а и това, което говореше, беше смешно. Добре го беше подредила. Беше го повалила така, както приятелят му понякога го тръшваше на боксовия ринг.

Подритна монетите, после се наведе и ги взе. Започна да ги подхвърля във въздуха. Не си спомняше друг път да е оплесквал нещата така. Главната беше проявила гордост, а той стърчеше тук като последен глупак. Двете сестри трупаха влажен пясък върху замъка. Главния изтупа панталоните си и тръгна обратно. Не можеше да се начуди защо тя не искаше да отиде в Лондон. Отново си припомни какво беше казал. Да, всичко беше както трябва. Нямаше нещо, което да е причина за нейната ярост. Да я дава под наем! По-голяма глупост не беше чувал.

Херцогът - Катрин Каултър

Херцогът - Катрин Каултър

Точно! Давай напред

Една историческа книжка, която ме изненада приятно. Втората им визита в Рингууд Тауърс беше много по-различна от първата във всяко едно отношение. Без съмнение маркизът беше осъзнал, че отчужденото държане, което беше демонстрирал към годеницата си по-рано през деня, в никакъв случай не би допринесло за успеха на каузата им. В резултат на това подходът му беше съвсем нов. Сега той ги очакваше, за да ги посрещне, като лично помогна на Джени да слезе от каретата. После, за нейна голяма изненада, взе ръката й и като я поднесе към устните си, галантно я целуна. Ако човек не знаеше истината за отношенията им, дори би си помислил, че в погледа му има едва ли не благоговение към тази жена. Зад гърба му се чуха радостните възклицания на събралия се персонал, излязъл да поздрави жената, за която се предполагаше, че трябва да бъде тяхната нова господарка. — Не очаквах такова посрещане — каза тихо тя. — Напълно в реда на нещата е бъдещата маркиза на Рингууд да получи подобаващо приветствие от тези, които ще управлява — отговори спокойно той. — Благодаря ви! — каза тя и се опита да освободи ръката си от неговата, но той не я пусна. — Освен това се предполага, че трябва да изпитвате наслада от моето ухажване — напомни й той. Джени го погледна право в очите, удостоявайки го с най-ослепителната усмивка, на която беше способна, което потвърждаваше готовността й да се включи в играта. — Милорд — каза тя и си пое дъх, — не можете да си представите каква радост е за мен да бъда отново с вас. Сърцето ми се изпълва с щастие… — Внимателно — прошепна той, — не преигравайте! — Възможно ли е една жена да преиграва по отношение чувствата си към мъжа, който един ден ще бъде неин съпруг и повелител? За момент сякаш каменното изражение, което имаше лицето на маркиза изчезна и дори й се стори, че той леко се усмихва. Но това трая само секунда, защото маркизът на мига овладя завладелите го емоции.

Мхм, интересен цитат, но дори имената на главните не ми говорят нищо.:/ Надявам се някой бързо да познае за да я подхвана.(:

"Невъзможна любо" Барбара Картланд?

"Невъзможна любо" Барбара Картланд?

Да, Ине. Тя е. Ти си със следващия цитат.