Скандал

Това се казва бърза реакция. Ти си.

Това се казва бърза реакция. Ти си.

Коя от двете че сме реагирали едновременно

Ами твоята реакция е от 19,43, а на Ronits от 19.45 така че си ти. Давай

Редактирано 30 юни 201015 г. от julie81 (преглед на промените)

Ами твоята реакция е от 19,43, а на Ronits от 19.45 така че си ти. Давай

Като видя големия мъж, детето спря да плаче и зяпна от учудване. Оказал се лице в лице с това малко същество, ГЛАВНИЯ за първи път забеляза приликата помежду им и кръвта замръзна в жилите му. Като замаян се отпусна на колене и се вгледа внимателно в малкото момче.

СИНЪТ се зарадва, че възрастният му обръща такова внимание, и лицето му грейна в усмивка. ГЛАВНИЯ нямаше как да не забележи блестящите зелени очи, а когато видя отражението си в тях, болезнено осъзна, че момчето е негов син.

Протегна ръка и почти плахо погали черните къдрици на детето. Неговият син! А той не знаеше нищо за съществуването му! Тялото му се разтресе от болка. Толкова ли го мразеше ГЛАВНАТА ? Защо не бе споменала с нито една дума, че е носела неговото дете? В сърцето му нахлу неизпитван досега гняв. Лицето му побледня от вълнение. Прегърна момченцето и изпита внезапно, почти болезнено чувство на обич към това малко, беззащитно същество.

СИНЪТ бъбреше нещо неразбираемо на детския си език; ГЛАВНИЯ го притисна до себе си и впи очи в личицето му, сякаш за да го запомни завинаги. ГЛАВНАТА, която тъкмо излизаше от къщата, спря като закована на мястото си. Мъжът и детето, потопени в слънчева светлина, бяха забравили всичко около себе си. СИНЪТ тъкмо бе открил, че носът на баща му е много интересен на пипане; ГЛАВНИЯ продължаваше да го притиска до себе си и не го изпускаше от очи.

По някое време мъжът усети присъствието й и вдигна поглед. Очите му пламтяха в дива омраза и ГЛАВНАТА едва не побегна. ГЛАВНИЯ притисна детето още по-силно до себе си, сякаш тя възнамеряваше да му го отнеме. После й обърна гръб и се запъти към къщата.

Редактирано 30 юни 201015 г. от djinjir (преглед на промените)

Циганката - Шърли Бъзби?

Циганката - Шърли Бъзби?

ти си кукло

Исторически, лесен цитат... Излезе на пръсти от стаята и се затича към кухнята. Приятелката сигурно вече се питаше дали не й се е случило нещо. Главния идваше бавно на себе си, сякаш беше спал истински за пръв път от много години. С усмивка на лицето той обърна глава, за да разгледа жена си, ала вместо Главната, погледът му срещна чифт сериозни кафяви очи, които го наблюдаваха напрегнато. — Здравей — каза Главния тихо на момиченцето. — Как се казваш? — ***********. А ти кой си? Преди още да му каже името си, Главния вече се досещаше коя е тя. Имаше голяма прилика с по-малкия му брат, а извивката на веждите й можеше да е наследство само от Главната. — Майка ти не се ли казва Главната? Детето кимна сериозно. Главния седна, придърпа завивката върху краката си и попита също сериозно: — Какво ще кажеш, ако аз съм твой баща? ******** прокара пръст по завивката, сякаш чертаеше фигура. — Може да ми харесаш! Ти ли си моят баща? — Мисля, че мога да твърдя това с чиста съвест. — Ще живееш ли при нас? — Всъщност по-скоро си мислех за това, че ти ще живееш при мен. Ако седнеш при мен, бих могъл да ти разкажа нещо за моята къща. През последната година купих четири понита, които имат големина, подходяща за моята дъщеря. — Ще ми разрешиш ли да яздя някое пони? — То дори ще бъде твое, за да се грижиш за него, да го яздиш и да правиш с него каквото ти хрумне. — След кратко колебание ********* се качи на леглото до баща си. Първоначално пазеше дистанция, ала историята на Главния ставаше все по-дълга и по-увлекателна и тя седна в края на краищата в скута му. Така ги завари Главната — притиснати един до друг, взаимно очаровани. Двамата представляваха пленителна гледка. Когато ******** забеляза майка си, тя започна въодушевено да подскача върху леглото. — Това е моят татко! Ние ще живеем при него и той има едно пони за мен, свине, кокошки, оранжерия и езеро за плуване и ние можем да ловим риба там и въобще да правим всичко! Главната хвърли бърз поглед към Главния и протегна ръце към дъщеря си.

Исторически, лесен цитат...

Излезе на пръсти от стаята и се затича към кухнята. Приятелката сигурно вече се питаше дали не й се е случило нещо.

Главния идваше бавно на себе си, сякаш беше спал истински за пръв път от много години. С усмивка на лицето той обърна глава, за да разгледа жена си, ала вместо Главната, погледът му срещна чифт сериозни кафяви очи, които го наблюдаваха напрегнато.

— Здравей — каза Главния тихо на момиченцето. — Как се казваш?

— ***********. А ти кой си?

Преди още да му каже името си, Главния вече се досещаше коя е тя. Имаше голяма прилика с по-малкия му брат, а извивката на веждите й можеше да е наследство само от Главната.

— Майка ти не се ли казва Главната?

Детето кимна сериозно. Главния седна, придърпа завивката върху краката си и попита също сериозно:

— Какво ще кажеш, ако аз съм твой баща?

******** прокара пръст по завивката, сякаш чертаеше фигура.

— Може да ми харесаш! Ти ли си моят баща?

— Мисля, че мога да твърдя това с чиста съвест.

— Ще живееш ли при нас?

— Всъщност по-скоро си мислех за това, че ти ще живееш при мен. Ако седнеш при мен, бих могъл да ти разкажа нещо за моята къща. През последната година купих четири понита, които имат големина, подходяща за моята дъщеря.

— Ще ми разрешиш ли да яздя някое пони?

— То дори ще бъде твое, за да се грижиш за него, да го яздиш и да правиш с него каквото ти хрумне. — След кратко колебание ********* се качи на леглото до баща си.

Първоначално пазеше дистанция, ала историята на Главния ставаше все по-дълга и по-увлекателна и тя седна в края на краищата в скута му.

Така ги завари Главната — притиснати един до друг, взаимно очаровани. Двамата представляваха пленителна гледка.

Когато ******** забеляза майка си, тя започна въодушевено да подскача върху леглото.

— Това е моят татко! Ние ще живеем при него и той има едно пони за мен, свине, кокошки, оранжерия и езеро за плуване и ние можем да ловим риба там и въобще да правим всичко!

Главната хвърли бърз поглед към Главния и протегна ръце към дъщеря си.

Оу "Рийгън" на Джуд Деверо Прекрасна книга, само нея харесвам от поредицата.

Браво, Ине, право в целта. Ти си

Чист късмет, цитата беше много хубав и просто бях по-бърза. Моя е пак от исторически роман. Допи кафето си и когато Главният свърши с палатката, вече го чакаше до кобилата си. Той й помогна да се качи на седлото. На Главната й се стори, че я докосва по особено отчужден начин, като че ли и най-случайният им допир бе трудно поносим за него. Внимателно се намести на седлото, усещайки по-силно от всякога болезнената мекота между бедрата си. Отново улови втренченият поглед на Главния върху себе си, неговото неодобрение, но реши да не обръща внимание и на двете. Главният провери още веднъж дали ремъците на седлото й бяха здраво затегнати. — Какво имаш отдолу? — попита той. Главната примигна. — Моля? Той повдигна края на палтото й и леко изцапания подплата на сивата й рокля. — Под това — каза той нетърпеливо. — Какво носиш отдолу? Лицето й стана огненочервено. — Не мисля, че това е твоя работа. Главния задържа -----, тъй като кобилата бе започнала да пристъпва напред, усещайки нервността на ездачката си и каза: — Не искам да се наложи да спираме защото задникът ти е замръзнал за седлото. Коя жена се мотае по тези места посред зима с такива дрехи? Нямаш ли дрехи за езда? Или поне дамско седло? — Той въздъхна. — Нищо няма да излезе от това. Няма да изминеш и двадесет ярда по такъв път, облечена с тези дрехи. Главната отговори, придавайки колкото може повече достойнство на гласа си: — Аз изминах целия този път, без да имам нужда от съветите ви, мистър Главния. Тонът му бе леден: — Вие изминахте целия този път въпреки съветите ми мисис Главната и може би забравяте, че без моя помощ щяхте да сте мъртва. Кажете сега, какво носите отдолу? — Фланелен клин и вълнени чорапи до коленете. Удовлетворен, Главният й обърна гръб и скочи на коня си. — Не изоставай много — каза той, отпусна юздите на ---- и я подкара напред.

Рени, Джоу Гудман

Да Боби ти си :ph34r:

Новото цитатче

— Ето! — Младият рицар се беше върнал на мястото си и дискретно пусна нещо в ръката й.

Главната погледна първо прашката, а после него, широко отворила очи от изненада. Той се усмихна, а после й подаде парче сирене.

— Няма камъни — каза той. — А и не бих искал да хвърлиш някой към лейди -----------.

Главната погледна към другия край на залата. Главния отново се беше посветил на дамата. Да, ако имаше камък, изкушението щеше да е голямо. Един премерен удар щеше да е от полза за момичето.

— Да — каза тя и прокара пръсти по кожата, — ще е по-добре, ако ти покажа навън.

— Сигурен съм, че и без камък можеш да ни покажеш как се използва оръжието — предизвика я Младия рицар.

— Да — отговори тихо тя и се отмести, за да може и той да вижда.

Направи сиренето на топка и го постави в средата на кожата.

— Ако предположим, че това е камък, трябва да се постави точно така.

Скуайърите си размениха весели погледи. Младия рицар беше поставил ръка на устата си, за да не се вижда, че се смее. Главната им се закани с пръст.

— Много е важно как се разполага камъкът. Защото ще искате да уцелите мишената, нали?

Те кимнаха и се наведоха напред.

— Пръстите се прекарват през примките… виждате ли? — Тя им демонстрира как да хванат прашката. — Не прекалено здраво, защото, когато дръпнете…

Главния кимна благосклонно на нещо, казано от ----------, погледна към Главната и силно смръщи чело при гледката, която видя. Двамата млади рицари буквално се притискаха в нея, главите им бяха сведени над скута й. Тя им говореше оживено, а те кимаха усилено с глави. Когато ръцете й се показаха над масата, той успя да види само нещо дълго и тясно, преди те отново да се скрият под плота. Не можеше да каже какъв е предметът на разговора им, но реши, че не му харесва. Ядоса се още повече, когато след няколко минути чу смеха на Главната. Обърна се и видя, че двамата младежи й се усмихват, отново попаднали под нейната магия. До края на закуската Главния непрекъснато поглеждаше към тяхната маса, но не успя да види онова, което Главната криеше. Когато най-после приключиха, той се извини и тръгна направо към нея, но Приятеля го пресрещна.

— Трябва да говоря с вас, милорд — каза неговият подчинен тихо, така че само Главния го чу.

Главния с мъка откъсна очи от Главната, която двамата младежи държаха за ръцете, за да й помогнат да стане от стола.

— Толкова ли е спешно, че не може да почака?

"Войнствена любима" - Тамара Лий?

Точно,Пете Мнооого обичкана книжка, здраaaaaво полегнала ми на сърце http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Опс, ти си

Редактирано 2 юли 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Точно,Пете Мнооого обичкана книжка, здраaaaaво полегнала ми на сърце http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Опс, ти си

Наистина е много хубава книжката и само благодарение на твоята пропаганда я прочетох Моят исторически цитат:

"Главния опря гръб на стената и протегна меча си, за да държи противника си на разстояние.

— Най-добре се предайте веднага, Гадняр, защото вече сте изгубили битката. Изненадващото ни нападение обезвреди повечето ви хора. Хвърлете оръжието!

— Никога не се предавам, Главен, и вие го знаете.

— Дошъл съм да взема жена си, Гадняр.

— Тогава вървете по дяволите! И двамата ще умрете! Стоманените острия се сблъскаха и от метала изскочиха искри. Бесните проклятия на Гадняра се смесиха с оглушителното дрънчене на мечовете. Гадняра се биеше като луд и безмилостно изтласкваше противника си стъпало по стъпало нагоре. Главния беше престанал да усеща болката в раненото бедро и твърде неохотно отстъпваше пред ударите на врага си. Най-после нанесе удар, който Гадняра не успя да парира.

Гадняра изрева и се улови за раненото си рамо, но само след миг отново размаха меча си.

— Е, добре, тогава няма да ви нанижа на меча си — изкрещя той. — Изкачването по стълбата ще ви изтощи бързо. Виждам, че раната още не е зараснала, а и отровата в тялото ви продължава да подкопава силите ви. Дълго, много дълго трябваше да чакам този ден. Ще ви отмъстя за всичко, Главен. Сега ще умрете.

— За какво си отмъщавате? Защото ++++++ предпочете мен, нали? Вече знам, че не сте обичали """""""", а богатото наследство. Но не забравяйте, че и аз имам причина да си отмъстя, Гадняр — отговори остро рицарят. По челото му изби студена пот. Раната пареше непоносимо.

Той избегна поредния убийствен удар и усети в гърба си дървения парапет на площадката. По дяволите, Гадняра го бе принудил да се изкачи на върха на главната кула. Двубоят щеше да продължи на открито. От небето все още се лееше дъжд, мъглата се стелеше на гъсти вълни покрай стените. Човек не виждаше дори на две крачки от себе си. И двамата бяха изтощени от боя по тесните стълби. Влажният нощен въздух им пречеше да дишат, гърдите им се повдигаха и спускаха с мъчителни тласъци.

Главния едва различаваше противника си. Вцепенението обхващаше крайниците му, слабостта заплашваше да го надвие. Усети как под металната шина се стича топла кръв и разбра, че раната на бедрото отново се е отворила.

— Хайде, елате по-близо, Главен — проговори злобно Гадняра. Острието на меча му проряза въздуха с остро изсвистяване. — Оставете най-после тази игра на котка и мишка и се бийте като мъж.

Нямаше нужда от това предизвикателство. Сега, когато разполагаха с повече място, стоманата зазвънтя в бърз ритъм. Удар след удар, нападение след нападение… В полумрака се чуваха само пъшкането и тихите проклятия на биещите се. Откъм двора на замъка долиташе шумът на продължаващата битка. Васалите на Гадняра изглеждаха решени да умрат, но да не се предадат. След известно време везните се наклониха в полза на Гадняра. Страшните му удари изтласкаха противника към ръба на зъбера.

— Помолете се за душата си, Главен — изсъска ядно Гадняра. — Защото ей сега ще умрете."

За да не бавим играта, жокерче - главната е с "ориенталско" възпитание

Нали съм на всяка манджа мерудия, пак да се нахакам - Кръстоносецът, Мириам Мингър

Редактирано 2 юли 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Нали съм на всяка манджа мерудия, пак да се нахакам - Кръстоносецът, Мириам Мингър

Мхмм, точно тя, ти си Боби

Появата й сепна Главния. Той тъкмо се бръснеше и бръсначът му застина във въздуха.

Главната бе не по-малко смутена. Не бе очаквала, че ще го завари полугол. За втори път го виждаше така, но този път се почувства още по-неудобно. Изобщо не можеше да събере мислите си, нито пък да откъсне взор от гладките му мускулести гърди и бронзовата му кожа.

— Мога ли да се осмеля да попитам дали съзнателно си дошла тук, или просто си се загубила? — Гласът му я извади от вцепенението й.

Девойката не обърна внимание на сухия му тон.

— Да се изгубя в Имението, след като толкова пъти съм идвала тук? — Не се сдържа и добави: — Разбира се, ти не го знаеш, защото никога не си беше у дома, когато идвах на гости.

— Ако намекваш, че е било нарочно — усмихна се Главния, — позволи ми да те уверя, че си напълно права. Може би някой ден ще ме попиташ защо и ние ще го обсъдим, без излишно озлобление и ненавист. Но искрено се съмнявам, че сега е най-подходящият момент за подобна дискусия.

Тя едва се сдържа да не изсумти презрително. Що се отнасяше до нея, дълбоко се съмняваше, че някога ще настъпи подобно време, но не го каза на глас. Ала изведнъж въпросите, които искаше да му зададе, й се сториха незначителни и смешни. Единствено й желание бе да се махне по-скоро от тази стая. Въпреки че помещението бе широко и просторно, бяха сами и това пораждаше някаква интимност, която никак не й харесваше. Главната се чувстваше нервна и объркана, когато гневът не издигаше защитната си преграда между нея и този арогантен мъж.

Така че реши да му зададе само един въпрос, който я измъчваше особено много, и после бързо да си тръгне.

— Казаха ми, че ти си отвел коня ми в конюшнята и си се погрижил за него. Защо го направи?

Той равнодушно сви рамене.

— Подразних се, като го видях изоставен в двора, докато слугите ти се грижеха за другите ти животни.

Главната се надяваше, че подбудата за неговото действие няма да го покаже в по-добра светлина, и да опровергае мнението, което вече си бе съставила за отношението му към животните. Разбира се, той спомена, че бил подразнен. Ако не бяха останалите й любимци, сигурно изобщо не би обърнал внимание на коня. Не биваше да си въобразява, че притежава качества като загриженост и състрадание, след като много добре знаеше, че е груб и безчувствен.

Въпреки това Главния се бе погрижил за коня й, без да е бил длъжен да го прави. Трябваше да му благодари. Лицето й пламна и тя едва не се задави, произнасяйки единствено:

— Благодаря ти.

Той се ухили, явно разгадал чувствата й.

— Трудно ти беше, нали?

— Да, както и за теб е било трудно да се справиш с коня — язвително отвърна тя.

—Защо бързаш толкова, Главната? Изглежда винаги бързаш за някъде. Чудя се дали имаш време понякога да се възхитиш на красотата на едно цъфнало цвете?

Странен въпрос от устата на такъв грубиян, но тя от върна съвсем искрено:

— Да, когато цъфтят и ухаят, аз се спирам, за да се насладя на аромата им. Всъщност, когато съм си у дома, прекарвам по-голямата част от времето си сред природата, вместо зад каменните стени на замъка.

Още докато изричаше думите, се ядоса на себе си, че бе споделила с него нещо толкова лично. Със сигурност нямаше защо да му казва.

— Питам се защо ли никак не съм изненадан. — Тонът му бе неочаквано мек и той пристъпи към нея.

В главата на Главната зазвучаха предупредителни звънчета. Нямаше никаква причина да приближава толкова много към нея, освен ако не искаше да я смути с високия си ръст. Това го постигаше независимо дали се намираше в другия край на стаята, или съвсем близо до нея. Явно бе решил да застане до нея, въпреки че…

Трябваше да побегне. По-късно го осъзна. Той щеше да я нарече страхливка, но тя нямаше да има нищо против — особено след като това щеше да я предпази от целувката му. Но не побягна. Стоеше като закована, омагьосана от чувственото изражение на лицето му, което изведнъж го промени. Той по начало бе красив мъж, но в този миг изглеждаше още по-привлекателен, а това я смущаваше. В гърдите й се надигаха непознати и странни чувства, сякаш бе уловена в капан, сякаш бе захапала въдицата и сега я теглеха към непозната съдба.

Докосването на устните му разруши магията. Тя отскочи рязко назад. Главния сложи ръце на раменете й и я привлече по-близо към себе си. Наведе се и въпреки протестите й, устните му завладяха нейните.

Главната имаше чувството, че хищник разкъсва плячката си. Сякаш бе заек, уловен в капан. А той — сокол, връхлитащ върху беззащитната си жертва. Дори и да искаше, не можеше да избяга, тъй като краката й сякаш се бяха сраснали с пода и цялата бе скована от страх и… нещо друго. Именно това друго — се надяваше да забрави, но се съмняваше, че ще успее — неуловимото желание да се отпусне на гърдите му и да се подчини на волята му.

Вкусът на устните му бе приятен. Топлината му — също. Усещането за тялото му, притиснато до нейното, бе вълнуващо. Като имаше предвид какво изпитва към него, не биваше да се чувства по този начин и това бе доста смущаващо. Но за това се сети по-късно. Докато той я целуваше, не мислеше за нищо и това бе най-плашещото — явно можеше да я накара да забрави за всичко и всички.

Не смееше и да помисли какво можеше да се случи, ако целувката бе продължила. За щастие на вратата се почука, той я пусна и се отдръпна от нея. Изглеждаше смутен.

Все още замаяна от преживяното, Главната едва намери сили да попита:

— Защо го направи?

— Защото имам право.

Нима бе очаквала някакъв романтичен отговор? Каква глупачка бе! Страните й пламнаха от гняв. Колко типично за един мъж! Искам, значи ще го направя. А една жена никога нямаше да се осмели да заяви подобно нещо!

Преплетени сърца - Джоана Линдзи

Преплетени сърца - Джоана Линдзи

Абсолютно Мноооого любим роман от още по-любима авторка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Давай следваща загадка

Исторически роман.

Нещо го привлече към нея и той тихичко смушка Ралф напред.

Ани се беше навела над граха, кършеше нежните зелени шушулки и ги пускаше във вдигнатата си престилка. Чу тропота на конските копита и замръзна на място. После вдигна глава и бавно я обърна. Видя го.

Той беше на по-малко от петдесет крачки, очертан на фона на бледата зора.

Отвори уста да продума, но не каза нищо. Нито пък тя. Последва дълъг напрегнат миг, в който и двамата останаха загледани един в друг — той, възседнал жребеца, тя — коленичила долу.

Дъхът й замря. Внимателно наблюдаваше мургавия мъж. Той не пришпори коня напред, нито слезе от него. Просто седеше спокойно там, върху износеното войнишко седло, небрежно хванал юздите, а настойчивите му, зелени като гората очи бяха вперени право в нея.

Ани полека се изправи на крака и сграбчи неспокойно пълната си престилка. Усети как у нея започна да се надига странно вълнение. Една едва забележима стъпка я приближи към него. Тя не разбра, че бе помръднала. Но Рет разбра.

Той рязко си пое дъх и веднага смушка послушния Ралф с колена. Жребецът тръгна напред. Ани гледаше как неясните очертания на двамата се приближават.

Тя не помръдваше, сякаш изпаднала в транс. Големите й сини очи се бяха приковали върху красивото мургаво лице на Рет. Тя не го укори, когато той отби едрото животно и го подкара през добре поддържаната й градина.

Крехките стъбълца хрускаха под тежките копита, докато конят и ездачът приближаваха, но Ани не забелязваше нищо. Намеренията на северняка възбудиха любопитството й дотолкова, че тя насочи цялото си внимание към него.

Какво ли искаше? Какво ли щеше да направи? На нея? С нея?

Сърцето й започна да бие от странна смесица на страх и очакване. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той връхлиташе отгоре.

За миг през ума й мина мисълта, че едрият силен жребец и мургавият мъж върху него ужасно си приличат.

И двамата притежаваха една и съща небрежна елегантност на движенията, едни и същи стегнати, изпъкнали мускули, едни и същи очи, гледащи сякаш в унес, но всъщност зорки като на ястреб. Една и съща способност и сила да вълнуват и да удовлетворяват. Или да плашат и покоряват.

Без да бърза, Рет караше Ралф към Ани.Тя стоеше неподвижна, неспособна нито да отстъпи, нито да пристъпи.

Той погледна надолу към надигнатото й лице. И двамата все още не продумваха. Ани не можеше да отмести поглед, хипнотизирана от тези яркозелени очи, чието изражение не можеше да разбере.

След още няколко удара на сърцето Рет внезапно слезе от седлото и здраво сграбчи Ани през кръста. С пресъхнало гърло, с очи, вперени в неговите, тя, без да мисли, пусна престилката и постави ръце върху широките му голи плещи.

Усърдно събирания грах се разпиля забравен на земята.

Рет се усмихна и я вдигна с такава лекота, сякаш бе малко дете. Невъзмутимо и властно я постави да седне странично на седлото пред него. Без да откъсва очи от въпросителния й поглед, Рет се пресегна към набраната й пола, която се беше засукала.

Отметна над коленете й тежките дипли заедно с фустата, обърна Ани напред и прехвърли дългия, строен крак над шията на жребеца. Когато тя бе удобно настанена върху коня, той подкара огромното животно, без да се постарае да дръпне надолу повдигнатата й рокля.

Ани също не си направи труда.

Имената на героите са сменени.

Люби ме тази нощ, Нан Раян