Една моя ужасно любима книга.....едва ли ще ви затрудни! Дъждът шибаше така силно, че той едва прекара хората си през реката.Тя бе станала враждебна — заплашваше да отнесе лодката ведно с бреговете. Нивото й се бе покачило толкова много, че липсваха цели редове от тютюните на му. Когато стигнаха на отсрещния бряг, мъжете бързо разтовариха лопатите и тръгнаха към хълма с наведени глави, криейки се под широките периферии на шапките си. Стигнаха до хората й и веднага започнаха работа. Сега ставаше дума за Главния, човека, комуто бяха безрезервно предани. Той заби лопатата в мократа земя. Не бива сега да мисли за това, че всъщност помага на Главната да пожертва земята си… Разбира се, че е важно да спаси тютюна! Трябва да го спаси! Работеше като бесен. Бързо и методично. Беше се задълбочил толкова в работата, че не усети ръката, сложена на рамото му. Обърна се. Пред него стоеше Тя. Сякаш гръм го удари, като я видя. Сам-сами всред природната стихия! И двамата с широкополи шапки, и двамата с лица, облени oт дъжда. — Ето! — извика тя, надвиквайки се с плясъка на дъжда. — Кафе! — Държеше чаша кафе, като я пазеше с другата ръка от водните пръски. Той взе чашата, изпи я, без да каже дума. Тя пое празната чаша и го остави. Загледа се след нея — как едва изважда краката си от лепкавата глина. Почти изгубена в тези мъжки дрехи и големите си ботуши. На около бе залятото жито, набито в глината. Нейното жито. За първи път той вдигна очи и се огледа. Петнадесет мъже — видя между тях ..... и ..... Отляво беше парчето земя, което искаха да отсекат. Пшеницата бе полегнала от поройния дъжд, но земята тук бе стръмна и водата се оттичаше. Наблизо се издигаше каменен зид. О, той бе наблюдавал как Тя и ....правеха тези тераси. При всеки камък, който тя повдигаше, той отпиваше по глътка от онова проклето шише. Сега целият този труд отиваше по дяволите — хвърляха го на реката, като че ли нямаше никаква стойност! Той заби отново лопатата и започна да дълбае още по-ядно. Оскъдната светлина на деня, която се процеждаше през дъждовните облаци започна да чезне. Тя отново дойде при него и му обясни с жестове, че е време да прекъсва и да се нахрани. Той само поклати глава и продължи да копае. Падна нощ, а хората не преставаха да работят. При този дъжд бе невъзможно да се палят фенери — копаеха така, наслука, полузрящо, очите им бяха посвикнали с тъмното. ...... следеше хората да копаят в направените от него очертания.

Редактирано 15 юли 201015 г. от Yoringel (преглед на промените)

"Никол" Джуд Деверо

Еееее страшно бърза си, но пък цитата е много запомнящ се и едва ли някой който е чел книгата не би се сетил.... Така че давай сега ти! Изненадай ни!

Много харесвам тази авторка, а това е първата й книга, която прочетох изобщо. Не знам дали ще ви затрудни, който я е чел, вероятно ще се сети веднага. Главният спря пред вратата на Главната, посегна към дръжката, но се спря разколебан. Не знаеше какво да й каже. Тишината го обгръщаше. Иззад вратата не се чуваше нито звук. Мълчанието беше изнервящо. Сякаш в стаята нямаше никой. Главният почука. Никой не отговори. На третият път Главният опита дали е заключено. Вратата се отвори беззвучно. Главната седеше на леглото си. Единствената светлина влизаше през амбразурата, прорязана в капака на прозореца. Беше обърната с гръб към вратата. Беше се прегърнала с ръце, сякаш искаше да запази топлината в себе си. Главният бавно отиде до леглото. Главната нито се обърна, нито каза нещо, въпреки, че дъските проскърцаха под тежестта му. Главният се поколеба, после заобиколи леглото, за да може да види лицето й. Забрави да диша. Остана така, докато не почувства болка в гърдите си. Главната вече не приличаше на момиче. Болката беше набраздила лицето й, беше изпила цвета на кожата, беше отнела живота от очите й, беше стегнала цялото й тяло. Елиса не помръдваше. Дишаше едвам-едвам. Всеки дъх носеше едва поносимата агония на факта, че все още беше жива. Братът беше прав. Главната наистина беше жена, която скърбеше за любимия мъж, когото губеше. Главният се отпусна бавно на леглото до нея. Взе я в скута си и погали лицето й с треперещи пръсти. — Не на теб не исках да повярвам — прошепна той с дрезгав глас. — А на мен. Направих лош избор и децата ми платиха. Главната потрепери. Обърна се и погледна към Главния. Болката, изписана на лицето й, го накара да се свие като ударен. — Тогава видях теб — продължи тихо той. — Исках те така силно, че чак дъх не можех да си поема. — Да искаш… — Стига — прекъсна я Главния. — Да. Знам това така добре, както и ти. Дори по-добре. ....... ме научи. Главната затвори очи, неспособна да понесе спомените на Главния. — А после ти ме научи на нещо много по-важно — продължи Главният. — На любов. — Просто… — додаде Главната, но гласът й бързо секна. — Просто на любов — тихо каза Главният. — На моята любов към тебе. На твоята любов към мене. На любовта, която ще храним към нашите деца. — Главен… — започна тя, но отново млъкна. — Обичам те, Главната.

Есенен любовник?

Толкова по въпроса за бързината. Давай, ти си пак, Йори.

Хахах днес ще си играем двете с тебе май..... Няма лошо..... Ето го следващия цитат: Тя се мяташе неспокойно, надявайки се, че той ще промени решението си и ще дойде да я потърси, за да довършат това, което бяха започнали. Тя го желаеше и той я желаеше. Това би трябвало да е достатъчно. Дяволите да го вземат! Защо не се съгласи с нея и не се отдаде на страстта, вместо да се ръководи от разни правила и да се трови със съмнения? Явно искаше да я примами в своя безмилостен свят. Да стане „нормална”. И да предаде всичко, което я бе спасило. И все пак… за частица от секундата изпита желание да заговори. Да му каже с думи колко красив е за нея, колко харесва присъствието му. Да го разпита за живота му. Да открие какво го правеше толкова различен от останалите. Може би дори да му разкаже нещо за себе си. Не за онези тъмни неща, които по-добре да си останат в сенките, а разни истории, които ще запалят смеха в очите му. Не! Нямаше да проговори! Защото това щеше да промени живота й завинаги. Той се събуди призори и откри огромния котарак й в леглото си. Пухкавата топка го наблюдаваше с немигащи очи, които светеха с мистична светлина. Ако вярваше във вещици, би казал, че тя се е вселила в този котарак, за да го държи под око. Ала понеже не вярваше във вещици, младият мъж го потупа приятелски, а той мигом се изтърколи по гръб, за да го почешат по корема. Наистина беше огромен.Какви ли са били предците му?

"Дивачката" Мери Джо Пътни?

Мдам! Точно тя е! Давай!

Нещо много лесно и много любимо:

Тъкмо бе започнал да разкопчава панталона си, когато в стаята нахълта задъхан Камериерът.

— Изглежда има някакво недоразумение, сър, името ви не може да е… Мили Боже! — камериерът млъкна и зяпна. След това продължи да повтаря само: — Мили Боже, ваша светлост! Мили Боже!

Главният се засмя. За такова посрещане си бе мечтал.

— Убеден съм, че всички сме много благодарни на Всевишния, задето направи така, че да се върна жив и здрав у дома. Обаче в момента наистина имам нужда от баня, а после искам да се преоблека в чисти дрехи.

— Разбира се, ваша светлост. Веднага. И ако позволите, искам да ви кажа колко невероятно щастлив, невероятно удивен съм… Мили Боже! — извика Камериерът, само че този път изглеждаше ужасен.

Главният удивено изгледа иначе сдържания мъж, който изтича в стаята на ........... и почти мигновено се върна с риза и панталони в ръце.

— Миналата седмица ги открих в гардероба. Бързо! Трябва да побързате… В църквата! Сватбата…

— Сватба. Ето защо всички са в църквата. Кой ще се жени?

— .............. — задавено отвърна Камериерът, който се опитваше насила да облече господаря си и напъхваше ръката му в единия ръкав на ризата.

Главният се усмихна и попита:

— За кого ще се жени?

— За жена ви!

Редактирано 16 юли 201015 г. от julie81 (преглед на промените)

Нещо прекрасно от Джудката http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Джудит Макнот - Нещо прекрасно Наистина страхотна книжка! Ох, та Боби ме е изпреварила.

Редактирано 16 юли 201015 г. от Слава (преглед на промените)

Мдааааааааа. Изобщо не ви затрудних. Боби, ти си.

"Нещо прекрасно" е една от най-най-обичаните книжки http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Ах, Юле, как ме подсети сега за нея, направо ми се ще пак да я изхрускам

Следваща историческа закачка

Персоналът бе излязъл да го посрещне.

— Добре дошъл у дома, Главния. Не си идвал от доста време — поздрави го Управителя.

— Работата и парламентът не ми дадоха възможност — отговори той, почувствал вече присъствието на Главната навсякъде. После бързо попита, докато подаваше юздите на младия си коняр: — Къде са останалите?

— Повечето от хората са долу при конюшните. Новите жребчета вече пораснаха.

—От дни съм на път, така че предпочитам най-напред едно питие — каза Главния и се обърна към Гувернантката, която стоеше до Управителя: — Здравейте.

— Какво търсиш тук? — запита възмутено тя, а очите й хвърляха мълнии.

— Прибрах се вкъщи — внимателно отговори Главния.

— Така значи. Ах, тези мъже!

Той се чудеше дали да не поиска обяснение за нейното държание. Всъщност тя го бе отгледала след смъртта на майка му, тъй че се задоволи да попита възпитано:

— Нима има някакъв проблем.

— Това може да кажеш ти, ако въобще имаш съвест да го сториш.

Главния погледна към прислужниците, които се бяха струпали на пътеката, после се обърна отново към нея:

— Защо не отидем в библиотеката да обсъдим на спокойствие какъв е проблемът?

— Предполагам, че не искаш твоите дела да стават достояние на помощниците ти — заядливо промърмори тя. — Правиш се на много изтънчен.

Главния наистина не искаше да вдига излишен шум, като се кара на всеослушание с гувернантката си.

— Разпусни хората — обърна се той тихо към Управителя, после взе внимателно ръката на Гувернантката и я подкани да тръгнат. Тя обаче отблъсна ръката му и сърдито си тръгна. Главния недоумяваше. Той погледна отново към Управителя и го попита:

— Знаеш ли причината за нейното поведение?

При този въпрос Управителя се изчерви чак до корените на рижата си коса.

— По-добре ще е да я попитате вие — отговори той.

— Излиза, че всички знаят нещо, което аз не знам.

— Страхувам се, сър, че е така.

— Какво ще ме посъветваш, Управителя, май ще е по-добре да яхна коня си и да си тръгна, а? — попита шеговито Главния.

— Не знам, сър, това вие трябва да решите.

Този отговор не бе от най-успокояващите. Главния се отправи бързо към библиотеката, без да е сигурен, че неговата гувернантка ще го чака там. Когато отвори вратата, тя обаче стоеше гордо изправена до един от столовете.

— Знаеш ли, че тя ще се омъжва? — рязко го запита Гувернантката, а високите тонове на гласа й отекнаха в стаята.

Не бе необходимо Главния да любопитства за личността на въпросната „тя“. Той знаеше добре за кого става въпрос.

— Тя има право да го стори, нали така — каза той и затвори вратата зад себе си, но не се отдели от нея, като че ли разстоянието, което го делеше от бившата му гувернантка, му даваше известна сигурност.

— Не намираш ли за странно, че тя не уведоми никой от нас?

— А откъде знаеш тогава?

— Само защото изпратих малко плодове от градината за нея, моите хора научиха от нейната прислуга, че тя ще сключва брак. Не намираш ли това за странно, Главния, моето момче?

— Тя е сама господарка на живота си.

— И на теб не ти пука, така ли?

— С какво съм заслужил това отношение? — той наистина не можеше да разбере причината за нейния гняв. Все пак за всичките тези години тя бе разбрала неговия модел на отношения с жените и едва ли трябваше сега толкова да се ядосва.

— А да те интересува, че от два месеца тя е бременна? Или не ти пука и за това?

— Как разбра? — гласът му се бе променил.

— В Имението й това не е никаква тайна, моите градинари донесоха тази новина заедно с другата.

— А за кого ще се омъжва? — рязко попита той, без следа от голямата му обиграност.

— За Приятеля й.

За момент той остана напълно бездиханен. Когато отново възвърна самообладанието си, Главния каза:

— Благодаря ти, че ме уведоми — гласът му звучеше невъзмутимо. — Ще трябва да изпратим сватбен подарък за новата двойка. Мисля, че мога да оставя тази задача на теб.

— Ти си един безсърдечен негодник.

Той бе поставил ръката си на дръжката на вратата, но при тези думи се обърна и рече:

— Известно ми е вече — след което излезе от стаята.

Главния не бе приказлив по време на вечерята, а по-късно, когато сервираха брендито, той бе станал още по-мрачен и намръщен.

Никой от неговите мъже не повдигна въпроса за предстоящата женитба на Главната, въпреки че те много добре знаеха за нея, както и за причината, поради която тя се бе съгласила да надене отново брачната халка. Братовчеда бе по-мрачен дори от братовчед си и единствен -------- се мъчеше да поддържа разговора, като се стараеше да подхваща все неутрални търговски теми, но не срещаше голяма подкрепа сред останалите на масата. Някои от младите мъже се бяха хванали на бас за това какво ще предприеме Главния и сега мълчаливо наблюдаваха как техният предводител изпитва границите на своята търпимост към коняка.

Малко преди два сутринта Главния запита провлачено:

— Колко конници ще можем да съберем до един час?

Братовчеда, който в този момент дремеше на стола си, се стресна от това лениво питане, а -------- отбеляза със сарказъм:

— Почва се.

Братовчеда обаче се усмихна широко, тъй като това го правеше победител в облога и побърза да отговори:

— Малко под триста.

Главния се вдигна от стола си енергично и въпреки няколкото бутилки бренди, които бе погълнал, погледна решително своя помощник и каза:

— Тогава всички да са готови след час. В пълно бойно снаряжение. Вземете и един оседлан кон за дамата. Ще навестим Имението й.

Щом не е позната до сега, съмнявам се че съм права, пък и не съм го чела, ама Йори и Тихи така са ми го разказвали този момент...и се чудя дали пък не е "Любов извън закона" на Сюзън Джонсън?

Любов извън закона? Е, изпреварили са ме един път и аз да се сетя и да не съм достатъчно бърза

Редактирано 16 юли 201015 г. от mariet13 (преглед на промените)

Щом не е позната до сега, съмнявам се че съм права, пък и не съм го чела, ама Йори и Тихи така са ми го разказвали този момент...и се чудя дали пък не е "Любов извън закона" на Сюзън Джонсън?

Айййй, Пете, да вземеш да я прочетеш - книгата е убийствено добра Всъщност това е единствения роман на Сюзън Джонсън, който харесвам, но пък какъв ромаааааан

Давай, ти си

Айййй, Пете, да вземеш да я прочетеш - книгата е убийствено добра Всъщност това е единствения роман на Сюзън Джонсън, който харесвам, но пък какъв ромаааааан

Давай, ти си

Всъщност книжлето го почнах миналото лято, и си вървеше сравнително добре, амаааа частта с Главния и всичката дивотия в шотландския парламент ми беше супер скучна и до там си останах.

Моята историческа загадка:

"Клюкарите почти бяха стигнали до края на живия плет. След минутка-две щяха да завият. Главния се запита дали ще успее да скрие Главната.

Преди да й даде знак за онова, което възнамерява да стори, тя скочи на крака. Първата му мисъл бе, че се кани да избяга от неизбежната среща с клюкарстващата двойка.

Изненада се, когато тя се хвърли на врата му и се притисна към него.

Тя сложи ръка на тила му, приближавайки го към себе си.

- Целуни ме - задъхано прошепна.

Разбира се. Колко умно от нейна страна да съобрази, че най-добрият начин да спре клюките, е да ги видят да се целуват страстно. Дамата имаше иключително бърз ум. Притисна я до себе си и покри устните й със своите.

В следващия миг напълно забрави, че е само игра. Стана му горещо и му се зави свят.

Почти не забеляза изненадания поглед на Клюкарката и хихикането на Клюкаря. Изцяло се отдаде на целувката.

Главната го прегърна през раменете. Той разбра, че реакцията му я е стреснала. Плъзна ръка по гърба й. Умишлено я притисна между краката си; с единия все още бе стъпил на края на фонтана.

В тази пожа можа да усети мекотата на корема й върху еректиралата си мъжественост. Сладка, гореща болка изпълни долната част на тялото му.

- Я виж ти, я виж ти, я виж ти - промърмори Клюкаря. - Изглежда, че главния не е чак толкова студен и безчувствен, скъпа ми Клюкарка. Нито пък госпожица Главна изглежда ужасена от перспективата да я сполети ужасна съдба, по-лоша дори от смъртта, в неговите ръце."

Всъщност книжлето го почнах миналото лято, и си вървеше сравнително добре, амаааа частта с Главния и всичката дивотия в шотландския парламент ми беше супер скучна и до там си останах.

Моята историческа загадка:

"Клюкарите почти бяха стигнали до края на живия плет. След минутка-две щяха да завият. Главния се запита дали ще успее да скрие Главната.

Преди да й даде знак за онова, което възнамерява да стори, тя скочи на крака. Първата му мисъл бе, че се кани да избяга от неизбежната среща с клюкарстващата двойка.

Изненада се, когато тя се хвърли на врата му и се притисна към него.

Тя сложи ръка на тила му, приближавайки го към себе си.

- Целуни ме - задъхано прошепна.

Разбира се. Колко умно от нейна страна да съобрази, че най-добрият начин да спре клюките, е да ги видят да се целуват страстно. Дамата имаше иключително бърз ум. Притисна я до себе си и покри устните й със своите.

В следващия миг напълно забрави, че е само игра. Стана му горещо и му се зави свят.

Почти не забеляза изненадания поглед на Клюкарката и хихикането на Клюкаря. Изцяло се отдаде на целувката.

Главната го прегърна през раменете. Той разбра, че реакцията му я е стреснала. Плъзна ръка по гърба й. Умишлено я притисна между краката си; с единия все още бе стъпил на края на фонтана.

В тази пожа можа да усети мекотата на корема й върху еректиралата си мъжественост. Сладка, гореща болка изпълни долната част на тялото му.

- Я виж ти, я виж ти, я виж ти - промърмори Клюкаря. - Изглежда, че главния не е чак толкова студен и безчувствен, скъпа ми Клюкарка. Нито пък госпожица Главна изглежда ужасена от перспективата да я сполети ужасна съдба, по-лоша дори от смъртта, в неговите ръце."

Упс,това е Компаньонката на Амандичка,но цитат от мен късно ввечерта

Упс,това е Компаньонката на Амандичка,но цитат от мен късно ввечерта

Да, тя е

Да, тя е

Боже,толкова съм ти благодарна,че я цитира-още помня подробностите.Иначе съм "голяма бяла птица" и не се сещам за книги,които съм чела.

Редактирано 16 юли 201015 г. от plqsak (преглед на промените)

Цитата е от исторически роман

За миг Главната като че се побоя да помръдне. Той не я беше виждал, откакто се беше случило нещастието с нея. Какво ли щеше да си помисли? Въпреки че много от познатите и приятелите й бяха изключително любезни и я приемаха както преди, Главната знаеше, че сега е само сянка на онова далечно аз. Ами ако той се разочароваше от нея? Щеше ли да го покаже?

Тя пропусна слугинята си да слезе първа, после, събрала кураж, подаде глава през вратичката. Главния машинално подаде ръка, за да й помогне при слизането. Усещайки се нервна, тя се спря още на първото стъпало. Синьото на шапката и роклята й беше същото като на небето, току-що открило се измежду сивите облаци, които го бяха крили цял ден. С трепереща усмивка тя пое ръката на съпруга си и стъпи предпазливо на земята. От другата страна стоеше Прислужницата, готова всеки момент да окаже помощ на господарката си.

Чувствайки се в безопасност на твърда земя, Главната се усмихна на Главния, но й се искаше той да беше произнесъл поне една дума. Познат в дипломатическите кръгове заради способностите си да се справя с изключително трудни ситуации, сега той бе непривично мълчалив. Последния път, когато беше видял Главната, тя бе всепризната красавица. И даже я беше подкачал за това, но той самият не беше привлечен от нея. Подготвен за драматична промяна от писмата й, той бе като зашеметен колко е привлекателна; разбира се, не беше вече порцелановата красавица отпреди осем години, сега изглеждаше по-нежна, по-фина, една елегантна дама, която щеше да си остане красива и на преклонна възраст.

Мълчанието продължаваше. Главния все още държеше ръката й и й се усмихваше, гледайки я в очите. Главната усети, че бузите й пламнаха.

Удобно решение, Барбара Алистър

Удобно решение, Барбара Алистър

Мила,теб някой успява ли да те затрудни?! Хайде ти си!

След като размени с трите дами няколко нищо незначещи остроумия, Главния се сбогува изискано.

— Извинете ме, дами, баба ми изисква моето присъствие.

— Ще те придружа, Главния — обади се Приятеля, — защото още не съм поздравил домакинята.

— Уф, отървах се на косъм — въздъхна Главния. — След като се обадя на баба, смятам да си тръгна. Появих се и изпълних ангажимента си. Да вземем ли после -------- и да тръгваме към „Брукс”? Тук няма какво… — Думите замряха на устата му. — По дяволите, коя е тази?

Главния не можа да откъсне очи от дамата на вратата. Защо не я беше виждал досега? Къде се е крила? Явно личеше, че не е нова на брачния пазар, защото увереността и зрелостта й бяха като на жена, минала първия разцвет на младостта. Възрастта обаче с нищо не намаляваше блестящата й красота.

Приятеля проследи погледа на Главния.

— Проклет да съм. Представи си само, да улучиш Главната тук. Наистина си я бива, а?

Меко казано, помисли Главния. Дамата не само беше изключителна във всяко отношение, но и направо оригинална с тъмночервената си коса и безупречен тен. Повечето червенокоси жени имаха кожа, най-често изпъстрена с лунички, но Главната представляваше приятно изключение.

— Омъжена ли е? Не виждам съпруг да се навърта около нея. Свободна ли е да си вземе любовник?

— Дръж си оная работа в панталоните, Главния — посъветва го Приятеля. — Главната не е омъжена. Баща й беше покойният граф ------.

— Чувал съм това име, но не го познавах.